- THROUGH THE INFORMATION BLOCADE ABOUT THE DONBASS UPRISING (videos)


DONBASS REBELS ARMOURED IN THE BATTHE FOR THE DONETSK AIRPORT

DONBASS REBELS ATTACKED NAZY UKROARMY

IZVARINO UNDER ENEMY ONSLAUGHT (video)
Heavy fighting continued from Thursday through the night at the ​border checkpoint Izvarino. The Ukrainian side again claimed to have gained full control over it, which however remained wishful thinking.

«I was on the border this morning, at the transit point Izvarino — Donetsk,“ the correspondent Nicholas Khizhnyak reported.

«In the morning it was opened and remained opened till dinner time. Then about 6 pm, it was shut down, when fighting started. That is, the Ukrainian military attempted to storm the post Izvarino again, but failed.

Fights were going on almost all night, I woke up about 5–6 am in the center of Donetsk (Rostov region, Russia) because of the thundering sounds of shelling. Within an hour I was at the post, it was still closed, but being a journalist, Russian security officers let me pass. There were no shots anymore, only houses were burning (several residential buildings were hit by explosions). At noon the post was already open, and people began to leave the village.


IN MEMORIAM

DONBASS REBELS BEFORE ATTACK AGAINST NAZY UKROARMY

DONBASS REBELS BEFORE ATTACK AGAINST NAZY UKROARMY

- У ТЕХ, КТО ПРОЧИТАЛ СОГЛАШЕНИЕ УКРАИНЬI С ЕС, ВОЛОСЬI СТАНОВИЛИСЬ ДЬIБОМ


У ТЕХ, КТО ПРОЧИТАЛ СОГЛАШЕНИЕ УКРАИНЬI С ЕС, ВОЛОСЬI СТАНОВИЛИСЬ ДЬIБОМ

Академик, советник президента России Сергей Юрьевич Глазьев внес серьезный вклад в ту дипломатическую борьбу, которую вела Россия на Украине, помогая Киеву сохранить свой суверенитет.
В своем очередном интервью он рассказывает много интересного о том, как это происходило.
detail_1360572540Источник: http://m.business-gazeta.ru/article/94227/
«ДА НЕ МОЖЕТ БЫТЬ, ЧТОБЫ ТАКОЕ МЫ ПАРАФИРОВАЛИ!»
— Сергей Юрьевич, хотелось бы вернуться к истории с Украиной на полтора-два месяца назад. Заявления украинских первых лиц о том, что они сначала, возможно, не подпишут, а потом окончательно не подпишут, еще за месяц до 25 ноября выглядели совершенно неожиданными. Как все это происходило? В какой момент произошла переоценка ситуации со стороны Януковича и Азарова?
— Вы знаете, слов о том, что они, возможно, не подпишут, я даже не припомню. Решение Янукович принял резкое и неожиданное и для своего ближайшего окружения и правительства, и оппозиции.
— А для вас?
— Я был уверен, что Украина не подпишет соглашение, и об этом говорил еще с апреля месяца. Подписывать такое соглашение — безумие. Я мог объяснить желание украинского правительства подписывать соглашение только одним — они его не читали. Моя задача состояла, во-первых, в том, чтобы заставить их прочитать, что там написано. Во-вторых, обсудить это с украинскими промышленниками, деловыми кругами и экспертами.
Мы по совместному решению создали группу экспертов, включающую и правительственных чиновников, и представителей бизнеса. С российской стороны ее возглавлял я, а с украинской — Владимир Семеноженко. Он достаточно известный человек, вице-президент академии наук Украины. Мы провели несколько заседаний, в ходе которых разъясняли нашим украинским коллегам, что подписание такого соглашения является для них самоубийством, поскольку, во-первых, ведет к опрокидыванию украинского торгового баланса из-за перехлеста импорта из Европы — прежде всего подержанной техники, которая должна была пойти беспошлинно уже через месяц после подписания. Это убивает украинскую промышленность, которую заставляют в течение 10 лет в целом (а машиностроение в основном в течение 3 лет), перейти на европейские технические регламенты. Соглашение не дает возможности украинскому правительству проводить самостоятельную политику, потому что все вопросы торговли, регулирования экономики, антимонопольной деятельности, госзакупок, технических регламентов, санитарных и ветеринарные нормы — все это, согласно тексту, определяет Брюссель. То есть Украина лишается суверенитета, а украинское правительство — полномочий принимать решения практически во всех областях торгово-экономического регулирования.
— А вы можете предположить, что президент, может быть, не читал его, поскольку опирается на мнение большой группы экспертов?
— Я знаю, что говорю.
— Но эксперты-то читали.
— Я знаю, что говорю. Это соглашение готовилось в большом секрете, и нам удалось его получить из Брюсселя. Нам украинская сторона ни разу так и не дала официальный текст. Мы его получили на английском языке и перевели на русский.
— Извините, получили по каналам дипломатическим или разведывательным?
— По дипломатическим. У нас есть представительство в Брюсселе. В отличие от Киева, в Брюсселе работают исходя из международных стандартов, которые приняты при подготовке документов такого рода. И как только оно было парафировано (еще в декабре, с украинской стороны его парафировал вице-премьер Андрей Клюев), то стало доступным по каналам Европейской комиссии.
В апреле у нас уже появился русский текст, переведенный нашими специалистами. Собственно говоря, по этому тексту украинские министры и узнали про соглашение. А украинское общество про него узнало только в конце августа, когда оно было вывешено на сайте правительства Украины. И даже после того, как мы его перевели на русский язык, желающих читать особо не было. А у тех, кто читал, волосы становились дыбом.
Первая реакция украинских партнеров была: «Да не может быть, чтобы такое мы парафировали!» Вторая реакция была: «Да мы не будем выполнять!» Третья реакция — да они никогда не ратифицируют. Все три реакции ложные. Это было признание своей, можно сказать, оплошности, но на экспертном уровне. На политическом уровне эту оплошность никто не хотел признавать. Ключевые фигуры в украинском правительстве ознакомились с документом, вникли и получили со стороны промышленности паническую реакцию — им насчитали 150 миллиардов евро инвестиций, необходимых для модернизации украинской экономики, только чтобы подвести промышленность под требования европейских технических регламентов. И после этого они все равно продолжали, как пластинка, говорить про евроинтеграцию. Я был уверен, что они не подпишут, потому что все-таки понятна риторика лиц, боящихся потерять кресло. Они до последнего делали вид, что все хорошо. Они боялись признать, что допустили ошибку и просто не удосужились прочитать и обсудить. И действительно, украинское правительство даже в октябре одобрило это соглашение к подписанию, когда уже было понятно всем, кто…
— За месяц до…
— Да, за месяц. Большинство министров, которым разъяснено было в конце августа, приезжали в Москву с большой делегацией. Им было разъяснено в конце августа, что последствия подписания такого соглашения и для Украины, и для наших торгово-экономических отношений будут катастрофическими, необратимыми и очень серьезными. Но тем не менее они боялись признать, что допустили халатность, и продолжали в том же духе, надеясь, что, может быть, президент одумается. Так и произошло.
Получается, в этом государстве, кроме президента Януковича, нет лиц, способных принимать решения. Вся политическая ответственность лежит на нем. И надо сказать, когда в августе я проводил по поручению Владимира Путина консультацию — в том числе и с президентом Украины — уже по его реакции было видно, что он очень серьезно задумался, подписывать или не подписывать. И решение было принято с точным пониманием всех рисков, которые связаны с неподписанием, но, самое главное, — с пониманием того, что подписание просто автоматически означало бы катастрофу. Уже тогда Украина находилась на грани дефолта. Наши расчеты, которые мы тоже украинским коллегам исправно давали (и они были вынуждены их подтверждать), говорили о том, что состояние валютных резервов Украины настолько плачевно, что буквально две-три недели — и Украина уже не смогла бы выполнять своих обязательств по внешним долгам.
ПРЕДУПРЕДИТЕЛЬНЫЙ ВЫСТРЕЛ
— Сергей Юрьевич, в этот же момент со стороны России — я не знаю, совпадение это или нет, вы можете это сообщить нам — начались определенные действия по линии Роспотребнадзора, который усмотрел нарушения в продукции очень крупного производителя. На таможне возникли затруднения, начали применяться новые усложненные процедуры. Это совпадение, или были намеренные действия со стороны России, чтобы дать почувствовать тяжесть предстоящего?
— Мы исходили из того, что согласно проекту соглашения об ассоциации Украины с Евросоюзом Украина де-юре в части торгово-экономического регулирования переходила бы под юрисдикцию Евросоюза. То есть перед нами была бы уже не независимая Украина, перед нами была бы колония Евросоюза, которая обязана выполнять все директивы ЕС безропотно, без возможности как-то влиять на этих директивы. Поэтому мы начали думать: «А что если Украина подпишет соглашение? Значит, мы должны к ней относиться уже не как к суверенной Украине и нашему стратегическому партнеру, а как к части Евросоюза». Поэтому в отношении Украины начали применяться некоторые методы, такие же, как мы применяем по отношению к Евросоюзу.
Не будем забывать, что Украина пользуется преференциальным режимом. С Таможенным союзом у нас свободная торговля. За исключением сахара у нас нет никаких ограничений, мы не взимаем импортные тарифы. Действует небольшое количество защитных мер, но в целом у нас полноценные отношения свободной торговли. Кроме того, у нас действуют свои правила происхождения товара в СНГ, одинаковые для всех. И если бы Украина подписала это соглашение, значит, она поменяла бы, во-первых, правила происхождения товара. Это написано в соглашениях. Скажем, отверточная сборка из европейских комплектующих — это был бы уже украинский товар по данному соглашению. Во-вторых, Украина фактически стала бы перевалочной базой для реимпорта европейских и турецких, возможно, товаров, потому что у Евросоюза с Турцией свой таможенный союз.
— А у нас с Турцией другой, естественно, режим?
— У нас режим наиболее благоприятственный, предполагающий взимание импортных пошлин. Поэтому для того, чтобы предотвратить переток товаров третьих стран…
— То есть это была такая предупредительная мера, которая должна была продемонстрировать, что произойдет после?
— Я могу объяснить, в чем эта мера заключалась. Просто были внесены изменения в так называемый профиль риска. То есть к украинским товарам стали относиться как к более рискованным товарам с точки зрения нарушения правил калькуляции таможенной стоимости, правил происхождения товара, и поэтому частота проверок существенно увеличилась. Примерно четверть товаров начала подвергаться проверке таможенных органов, хотя обычно это всегда выборочная проверка, таможня не проверяет все товары.
В зависимости от профиля риска доля товаров, подвергающихся реальному таможенному досмотру, может быть и 5 процентов, а может быть и 20 процентов. А если риск 100 процентов, то может быть и 100 процентов. Зависит от товарных групп, из какой страны идет товар, и от того, какие у нас с этой страной взаимоотношения. Поэтому таможня начала применять просто тот профиль риска, который был отработан в отношении Евросоюза, с учетом того, что через Евросоюз, кстати, идет очень большой транзит китайских товаров с явно заниженной таможенной стоимостью. Идет большой поток товаров, якобы бэушных, а на самом деле новых, и так далее. Там своих очень много проблем в торговле с Евросоюзом. И мы исходили из того, что если Украина становится под юрисдикцию Евросоюза, значит, и все меры контроля будут такие же, как и по отношению к Евросоюзу. Более того, замечу, что Украина в этом соглашении снимает часть контроля со своей европейской границы. В частности, Украина обязуется снять ветеринарный контроль…
— И что ветеринарный контроль должен появиться на границе России и Украины
— Он и так есть, но мы исходим из того, что знаем украинские предприятия. И когда мы выдаем сертификат, позволяющий украинским производителям попадать на наш рынок, мы понимаем, откуда этот товар произошел. А если Украина не контролирует свою западную границу и оттуда идет что попало, значит, мы можем получить колбасу из какого-нибудь румынского мяса или, допустим, из залежалого мяса с баз НАТО, которое стоит вообще ноль. Там даже премию дают, если кто-то вывозит залежавшиеся продукты с просроченным сроком годности с военных баз. Потом из этого продукта делают колбасу, например. Наша ветеринарная служба обязана это контролировать. Поэтому происходившее на границе с Украиной — это только часть тех мер, которая была бы запущена в случае, если бы Украина подписала соглашение об ассоциации, включая, кстати, и введение импортного тарифа.
— Но тем не менее чисто политически многие восприняли это как некую форму давления, потому что в этот же момент, в том числе с вашей стороны, звучали заявления о том, что если этот курс будет доведен до конца, то недалек момент, не политический, но вполне реалистический, что придется визовый режим между Россией и Украиной вводить. Это была часть политики? Как реагировало в этот момент украинское руководство на эти нововведения российские?
— Надо сказать, что украинское руководство реагировало довольно спокойно. Истерика была в основном со стороны СМИ и ряда украинских политиков, связанных с соответствующими видами бизнеса. На Украине политика и бизнес — это, в общем, две стороны одной медали. Там Верховная Рада во многом скомплектована по принципу представительств олигархических кланов и крупного капитала, поэтому всегда, если чьи-то бизнес-интересы затрагиваются, начинаются какие-то политические заявления, демарши и тому подобное. Такие демарши происходили, но со стороны украинского руководства буквально несколько раз, и то по вопросам, которые требовали административных решений, были высказаны просьбы определенные. А так эти меры были восприняты достаточно спокойно, и это было связано с тем, что не было принято решение окончательное. Ведь главное даже не в том, что наши службы на границе дали почувствовать, как будет работать режим границы в случае, если Украина подпишет соглашение об ассоциации и фактически уйдет под юрисдикцию Евросоюза. Главное, что у нас остановилось большое количество проектов совместного сотрудничества, в том числе крупномасштабных, на десятки миллиардов долларов. И они остановились именно потому, что мы не понимали, куда идет Украина, и они, собственно, не понимали, куда их ведет руководство. Я имею в виду промышленников украинских. Поэтому очень много проектов просто встало. Это привело к падению товарооборота.
— Мы знаем в основном о крупных проектах, связанных прежде всего с ВПК. Это, например, самолеты Антонова. Обсуждался вопрос, может ли Россия обойтись без украинских ракетно-космических предприятий, развивая подобное производство уже на своей территории, или все-таки сохранять кооперацию. Раз уж мы об этом говорим, какое решение принято сейчас по этим проектам? И каков их объем?
— Они будут запущены. На эту тему был подписан целый ряд документов на последней встрече президентов двух государств. Не потребовалось много времени на подготовку этих документов. Еще раз подчеркну: большинство из них давно готовы, но Ющенко тянул Украину в НАТО, что очень сильно подорвало наше военно-техническое сотрудничество. Сейчас мы увидели, что в соглашении написано, что Украина будет координировать политику в области обороны и оборонной промышленности с соответствующими европейскими службами и ориентировать политику в атомной энергетике с «Евроатомом». Не только страны, но еще «Евроатом» является субъектом этого международного договора. Тогда, конечно, снова возникла пауза. Проекты эти в основном связаны с наукоемкой промышленностью, с производством таких изделий, как ракетно-космическая техника, самолеты, вертолетные двигатели, суда. Таких проектов у нас на десятки миллиардов долларов, как я сказал. Только, скажем, последняя здесь новость, связанная с планами размещения наших заказов на верфях Николаева. Только один проект 4 миллиарда.
«УКРАИНА СЛИШКОМ ДАЛЕКО ЗАШЛА В ЗАИГРЫВАНИИ С ЕВРОСОЮЗОМ»
— Появились ли гарантии того, что ровно через год, а может быть, и раньше сам политический вектор Украины не изменится вновь? А то, о чем вы говорите, неизбежно влечет очень высокую степень политического доверия, взаимодействия.
— Я не скрою, нам бы, конечно, хотелось, чтобы Украина вернулась в процесс евразийской экономической интеграции. Для Украины это выгодно, я бы даже сказал, жизненно важно, потому что закрепляет параметры нашего сотрудничества, как того хочет Украина, а именно дешевый газ. У нас в Таможенном союзе газ идет по принципу равнодоходности, так что Беларусь получает газ дешевле, чем Калининград. Это и отмена экспортных пошлин при поставках нефтепродуктов, того же газа. Это свободный доступ на российский продовольственный рынок без ветеринарного карантинного контроля. В совокупности это улучшает условия торговли для Украины на 10 миллиардов долларов в расчете на год. Дефицит торгового баланса Украины как раз и составляет эту сумму. Поэтому если Украина идет в Таможенный союз, то у нее становится бездефицитный торговый баланс. Это позволяет обеспечить устойчивость платежной системы, платежного баланса и устойчивость гривны, что необходимо для благополучного экономического роста при том, что сотрудничество с нами дает возможность Украине развивать наукоемкие производства. А со стороны Европейского союза, в общем-то, в планах, кроме как подчинить Украину своим директивам во всех сферах торгово-экономического сотрудничества, ничего больше нет. И наивные люди на майдане считают, что если бы Украина подписала соглашение об ассоциации с Евросоюзом, то тут же бы появились у них и товары какие-то дополнительные, и заказы, и инвестиции.
— Всем кажется, что они станут такими же равноправными гражданами Евросоюза, какими являются французы и немцы.
— Да, и безвизовый режим, и возможность трудоустройства. Ну так вот я огорчу людей с майдана. Ни одно из этих пожеланий в проекте соглашения об ассоциации с Евросоюзом не присутствует. Более того, там есть оговорки, что данное соглашение, ради которого люди вышли на майдан, не распространяется на вопросы визового режима. Это вопрос переговоров Украины с отдельными государствами Евросоюза. Данное соглашение не касается вопросов предоставления финансовой помощи и участия в программах Евросоюза. Это тоже предмет других соглашений, которых еще даже нет, и никто к ним не приступал. Данное соглашение не касается вопросов трудоустройства граждан Украины в Евросоюзе. Так прямо черным по белому написано. Соглашение не об этом. Оно о том, что Украина становится подчиненной колонией Европейского союза, третьеразрядная страна. Даже не знаю, там есть перворазрядные страны, потом второразрядные, типа Польши, Литвы, которая настаивает на том, чтобы Украина поскорее подписала. Вот они хотят видеть Украину третьеразрядной страной, то есть страной, у которой нет никаких прав, только обязанности отчитываться перед Евросоюзом в выполнении директив европейской комиссии.
— Тем не менее, когда все это происходило, мы знаем, было несколько встреч Путина и Януковича, они происходили раз за разом по субботам в разных городах, вызывали в том числе большой резонанс именно потому, что после них не делалось каких-то открытых заявлений. В определенный момент, я думаю, российское руководство уже знало. В какой момент стало известно, что Янукович не будет подписывать соглашение в Вильнюсе?
— Я еще раз скажу, что в отношении себя я был уверен с самого начала, что Украина не будет подписывать.
— Нет, уже так сказать, не в порядке уверенности, там, предположений, а в порядке знаний о принятом решении.
— Понимаете, это очень тонкий вопрос, потому что Украина слишком далеко зашла в этом заигрывании с Евросоюзом. Не будем забывать, что вся эта линия возникла не вчера, это была линия Юлии Тимошенко и ее правительства. Они придумали историю с этим соглашением, они инициировали подготовку, и, собственно говоря, их же люди продолжали подготовку этого соглашения, и поэтому она держалась в секрете. Поэтому наша задача была как можно быстрее вытащить на свет документы, чтобы как можно больше людей на Украине его прочитали, причем людей влиятельных, которые могут воздействовать на принятие решений.
По мере того, как информация о том, что же написано в этом соглашении, становилась достоянием экспертов, бизнеса, ученых, аргументация на нашей стороне все время усиливалась. Уверен, кстати, что если бы Вильнюс был бы, допустим, не в ноябре, а где-нибудь в феврале, то уже это соглашение бы уже рассеялось как туман, потому что разобрались бы, что там написано. Но инерция была столь велика… Люди на это соглашение смотрели как на пропуск в Евросоюз. Ложная мифология создала такой вал ожиданий, что, конечно, Янукович находился и до сих пор находится под огромным политическим давлением — и внутри, и извне.
«НАМ ПРЕДСТОИТ БОЛЬШАЯ РАБОТА ДЛЯ ТОГО, ЧТОБЫ ВЕРНУТЬ УКРАИНСКОЕ ОБЩЕСТВЕННОЕ МНЕНИЕ НА ИСТОРИЧЕСКУЮ ПОЧВУ»
— А как же мы? Ведь мы сейчас подписываем с ними новые экономические соглашения, реанимируем планы, которые затрагивают именно военно-стратегическое партнерство по линии производства. И тем не менее мы видим майдан и мощнейший внутренний политический прессинг к тому, чтобы решения развернуть в обратную сторону. Для нас это тоже сюрприз, это фактор? Как мы чисто экономически Майдан оцениваем?
— Мы должны сделать для себя определенные выводы, потому что чисто экономически, скажем, Майдан равен нулю. Там нет никаких представителей украинской промышленности, сельского хозяйства, строительства. Там вообще нет представителей людей, отражающих экономические интересы Украины. Юг и восток Украины, где сосредоточен практически весь ее промышленный потенциал, в большинстве своем за участие Украины в нашем Таможенном союзе.
— Но опросы это не совсем подтверждают, там 50 на 50, даже на юге и востоке.
— Я вам скажу точно, какие опросы. Последний опрос мы получили после Вильнюса. И 38 процентов граждан Украины высказались за участие Украины в Таможенном союзе с Россией, а 37, то есть на 1 процент меньше, за участие в Европейском союзе. Проблема однако в том, что эти 37 процентов не понимают, что ни о каком членстве в Европейском союзе речь не идет. Если бы им разъяснить, что именно Украина собиралась на себя взять в рамках подписания соглашения об ассоциации, думаю, процент желающих сократился бы раза в два.
Если мы возьмем юго-восток Украины, то степень поддержки участия Украины в нашей евразийской интеграции колеблется от 80 процентов в Крыму до примерно 60 процентов в Днепропетровске. Поэтому здесь абсолютное большинство граждан за интеграцию с нами. Это граждане, которые хотят работать, которые хотят иметь высокую квалификацию, интересную работу, хотят учиться и реализовывать себя в каких-то сложных и интересных видах деятельности. А Западная Украина — эти три области, которые постоянно держат в напряжении всю Украину и Киев и посылают бесконечно в украинскую столицу эшелоны с боевиками — они, за исключением Львова, заняты исключительно либо мелкими кустарными производствами, либо сельским хозяйством.
— Многие из них реально ездят на заработки в Европу.
— Да, на заработки ездят гастарбайтеры, то есть работают на низкооплачиваемых местах — дворниками, уборщиками, прислугой и так далее. Это не то, чем занимаются украинцы в России. Посмотрите, у нас среди олигархов половина выходцев с Украины. Среди людей, добившихся огромных результатов в науке, в промышленности, да где угодно. Собственно, я ни одного гастарбайтера с Украины, строго говоря, и не видел. Если приезжают какие-то бригады, то они занимаются строительством или нефтедобычей.
— Словом, Майдан нас не пугает сейчас.
— Майдан нас пугает в каком плане? Дело в том, что он стал фактором колоссального политического давления на принятие решения, роль которого гипертрофирована СМИ. И проблема заключается не столько в Майдане, сколько в искаженном представлении, которое украинские телеканалы транслируют на общественное сознание…
— Все-таки там сотни тысяч человек, а это уже очень яркий телевизионный образ для всех.
— На украинском телевидении все эти 5 недель главное событие — Майдан. Это ведь не отдельный эпизод, а политика украинских СМИ. Они целенаправленно в течение почти двух десятилетий лепят из России образ врага, всяческую чернуху показывают и про советское наше прошлое, пытаются внушить украинскому обывателю, что Россию нужно бояться. Русофобия украинских телеканалов сочетается с русофобией украинских политиков оранжевой ориентации, которые тоже — это ни для кого не секрет — находятся в тесной связи с соответствующими источниками финансирования за рубежом. И то, что мы видим на майдане, на украинском телевидении и в украинской Верховной Раде, во многом результат работы иностранных политиков, специалистов, экспертов и финансистов.
— Они добиваются определенного результата. Мы его добились, разубедив руководство Украины от подписания, так и эти специалисты кое-чего добились, выведя на улицы, никуда не денешься, сотни тысяч людей.
— Да. Надо сказать, что они работают системно, в течение 20 лет промывают мозги особенно украинской молодежи, и это дает свои плоды. Действительно, вырастает поколение людей, которое не знает Россию и боится ее, которое считает, что в Европе лучше. Оно, вообще говоря, выросло на фальсификации истории. А что написано в украинских учебниках истории — отдельный разговор.
Велась целенаправленная политика, ориентированная на отрыв Украины от России. Никто из политологов даже западных и не скрывал, что в этом заключается главная задача США и стран НАТО на постсоветском пространстве. Это была сверхзадача. Она остается.
Эта задача в значительной степени реализована в головах уже примерно трети украинского населения. Нам предстоит большая работа для того, чтобы вернуть украинское общественное мнение на историческую почву. То есть провести демистификацию украинского общественного сознания, опровергнуть русофобские мифы, вернуть понимание нашей общей истории, культуры, общих духовных корней, потому что мы, по сути, один народ, разделенный государственными границами. И для этого придется прикладывать большие усилия, потому что мы потеряли целое поколение украинской молодежи, которая выросла на фальсификациях.
Эти фальсификации очень опасны. Опыт создания межнациональных конфликтов внутри одного народа достаточно большой в истории. Это такой принцип английской политики, англосаксонской: разделяй и властвуй. Так было в XIX веке и в XX и сейчас продолжается в отношениях на постсоветском пространстве. Придется вести большую работу, но я уверен, что она будет достаточно успешной, потому что я бы разделил вопросы интеграции на естественные и противоестественные. Как есть браки естественные и противоестественные. Вот наш союз с Украиной абсолютно естественный, потому что мы один народ, мы из одного гнезда, что называется. У нас одна культура, один язык, по сути дела, одна история и одни духовные корни. А что связывает Украину с Европой? Есть три исторических примера ее евроинтеграции. Первый пример — Украина под Польшей, где она прожила порядка двух столетий. К украинцам относились как к рабам, они были поражены в правах, считались холопами, и отношение было к ним даже как к не людям, можно сказать. У них можно было отбирать имущество, можно было казнить, наказывать, делать все что угодно. Я сам в украинской школе учился и хорошо знаю украинскую литературу. Она вся пронизана вот этим печальным опытом жизни под Польшей.
Второй опыт был жизни под Австро-Венгрией. Буквально через несколько месяцев будем отмечать столетие первого в истории человечества концлагеря. Он был устроен австрийцами против карпато-руссов, когда они осуществили геноцид, вырезав почти миллион украинских граждан карпатской Руси, и согнали значительную часть в концлагерь Талергоф.
Наконец, третий, современный опыт — немецко-фашистская оккупация. Тоже 6 миллионов украинцев были замучены, расстреляны еврооккупантами. Поэтому вот этот опыт евроинтеграции не внушает большого оптимизма. К Украине и сейчас относятся, судя по тексту соглашения, как к чему-то второстепенному.
— Если говорить об истории, то все-таки сейчас украинская официальная историография еще приводит голодомор.
— Да, голодомор, который охватил и Поволжье, и Казахстан. И замечу, что среди лиц, признанных службой безопасности Украины и прокуратурой Украины виновными в голодоморе, нет ни одной русской фамилии. Это наша общая трагедия, которая охватила всю нашу страну. Но беды тоже сплачивают.
ГАЗОВЫЙ ПОВОДОК
— Немного теперь об экономических отношениях. Во-первых, мы дали скидку на газ более чем на треть. Период действия соглашения, подписанного Тимошенко, не навредил формированию нормальных российско-украинских отношений? Украина уже, может быть, начала привыкать жить по тем безумным ценам на газ? И почему вдруг мы так изменили подход? И как будет дальше?
— Вопрос о ценах на газ, действительно, в силу стечения обстоятельств стал центральным в наших экономических отношениях. Хотя замечу, что с точки зрения энергобаланса Украины не менее важным является поставка российских твелов в атомные станции и много другое. Но тем не менее в силу ценовой конъюнктуры, соглашение, которое, когда его подписывала Тимошенко, казалось для Украины выгодным, оказалось разорительным. Это стандартное соглашение, которое построено на основе привязки цен на газ к ценам на нефть, и в нем не было бы ничего такого ужасного, если бы не нефтяная конъюнктура, которая с тех пор резко пошла вверх.
— Мы даже для западноевропейских наших клиентов постепенно стали изменять эти условия.
— Контракт был долгосрочный, как это и раньше было принято. А в Европе за это время высоких нефтяных цен развился спотовый рынок газа, возникла диверсификация поставок, и цена на газ начала уходить вниз по отношению к цене на нефть. Я согласен с тем, что, конечно, этот вопрос отравляет и отравлял наше экономическое сотрудничество, Украина постоянно его ставила. Но ответ нашего руководства, согласитесь, был тоже очень логичным. Ведь Украина была нашим ключевым партнером по формированию единого экономического пространства. Более того, Украина ратифицировала договор о едином экономическом пространстве с Россией, Беларусью и Казахстаном еще в 90-е годы. И когда Янукович вновь избрался президентом, мы ожидали скорого возвращения процесса евразийской экономической интеграции, тем более что этот процесс уже оформился, в отличие от Европейского союза, где абсолютное доминирование права Брюсселя, и другого права нет.
У нас в Таможенном союзе все страны равны, решения принимаются консенсусно. Украина имеет возможность защищать свои суверенные права, петируя любое решение Таможенного союза. И очевидная выгода участия убеждала нас в том, что Украина вернется в процесс евразийской экономической интеграции, но этого не происходило. Соответственно, политика «Газпрома» здесь, надо тоже понимать, определялась нормами международного экономического сотрудничества. Если мы находимся в одном экономическом пространстве, значит работают одни правила ценообразования. Если Украина находится за пределами Таможенного союза, значит другие правила.
— С Западной Европой «Газпром» более гибко себя вел в последнее время, чем с Украиной.
— Это связано в том числе с большим обозом накопившихся проблем: постоянные задержки оплаты за транзит, недисциплинированность в платежах, вот эти вынужденные решения, которые были еще в период Ющенко приняты по строительству «Северного потока», потом «Южного потока». Соответственно, ввязавшись в эти большие проекты, «Газпром» оказался уязвим по отношению к политике европейских государств, каждое из которых требовало себе скидки за то, что согласовывала этот «Северный поток». Сейчас то же самое по «Южному» происходит.
— Забегая вперед, тема по совместному использованию газотранспортной системы Украины уже мертва окончательно?
— Она не мертвая.
— «Южный поток» ее перечеркивает фактически.
— Она опять же упирается в международные обязательства Украины. Страна уже при Януковиче опять же, что тоже очень сильно нас смутило, подписалась в Европейское энергетическое сообщество. Зачем Украина это сделала, мы вообще не понимаем. Они взяли на себя обязательства применять вот эти все европейские пакеты по энергетике, которые для «Газпрома» делают бессмысленной любую кооперацию с Украиной. Согласно этим нормам, нельзя одновременно быть собственником газа, собственником трубы и продавцом газа. В нашем законодательстве все по-другому. У нас наоборот, монополия «Газпрома» защищена законом, собственник трубы обладает монопольным правом на экспорт газа. То есть у нас абсолютная нестыковка регулирования газовой сферы. Мы же не можем из-за того, что Украина стала частью Европейского энергетического сообщества, менять свое регулирование внутри страны. И этот правовой конфликт привел к тому, что «Газпром» практически потерял интерес к украинской трубе. Украина на этом потеряла, по оценкам Азарова, где-то уже 20 миллиардов долларов, потому что изначально предлагалась развязка по газу, даже вне зависимости от того, будет ли Украина членом Таможенного союза или нет. Предлагалась развязка: мы снижаем цены на газ до такого уровня, которые сейчас. Это можно было бы сделать уже три года назад. А Украина вместе с нами создает газотранспортный консорциум на двоих, и мы транспортируем газ по совместной трубе. Украина не смогла принять это предложение, потому что не позволяют обязательства перед Европой. Я помню, в Ялте, буквально в сентябре на форуме, Азаров вопрошал европейских партнеров: «Ну что же вы нам наобещали? Наобещали, что дадите деньги на модернизацию трубы, не дадите возможность России построить «Южный поток».
— Нет, наоборот, строится «Южный поток» и «Северный поток», и, как уже шутят, газотранспортная система Украины превращается в ржавый металл постепенно.
— Так вот, попросту говоря, Евросоюз Украину обманул. Обманул на 20 миллиардов долларов с участием в европейском энергетическом сообществе. Смысл этого участия заключается теперь только в том, чтобы не дать Украине с Россией сделать газотранспортный консорциум, а в ответ на это Украине говорят: «Ну, качайте теперь газ из Европы».
— Призрак сланцевого газа актуален в украинской истории?
— Актуален, конечно. Я считаю, это очень рискованное дело, и уже сейчас видны последствия экологические для многих населенных пунктов Украины. Этот вопрос касается и нас, потому что Юзовское месторождение, где идет разведочное бурение сейчас, находится в бассейне реки Донец, которая проходит и через нашу территорию и впадает в Азовское море. Я надеюсь, что со снижением цен на газ рентабельность этого сланцевого газа станет явно отрицательной, и этот безумный проект прекратится.
— При снижении цен на газ мы ответных гарантированных условий от Украины тоже не получили. Не несем ли мы в данном случае прямые убытки и потери?
— Расчет все-таки на то, что Украина переосмыслит свои приоритеты. И после того, как этот психоз Майдана развеется и эта еврошизофрения закончится, украинское правительство сможет вместе с оппозицией сесть за стол и посчитать все плюсы и минусы. Уверен, что тогда станет для всех очевидно, что платить 20 миллиардов долларов за участие в Европейском энергетическом сообществе — это для Украины перебор. Лучше возвращаться к нам и вместе качать газ, который, кстати, был открыт и добывается при помощи украинских инженеров, в том числе геологов и специалистов.
ПОЛИТИЧЕСКИ-ГУМАНИТАРНЫЙ МОСТ
— И последнее. Мост через Керченский пролив.
— Можно сказать, что решение принято.
— А зачем он нужен?
— Нужно рассматривать мост через Керченский пролив не только как связь между портом Керчь и портом Кавказ, находящимся по разные стороны пролива, но и как часть более широкого проекта по созданию трансконтинентальной системы автомобильного и железнодорожного сообщения. По побережью Черного моря планируется уже много лет, наверное, лет 20, создание такого своеобразного транспортного кольца, которое было бы частью этой евразийской транспортной системы. И это транспортное кольцо охватило бы все побережье Черного моря, дало бы выход нам не только на Украину дополнительно, но и связало бы сегодня разделенную Грузию. Нам очень важно пройти через Абхазию в Грузию, дальше в Армению, в Турцию, в Иран. Все это реальные проекты при условии, что мы прекратим мешать сотрудничеству друг друга.
— Мост через Керченский пролив — это альтернативный путь в Крым. Политическая, на ваш взгляд, версия строительства этого моста, имеет право на жизнь или нет?
— Я думаю, здесь важно гуманитарное значение, а не политическое, потому что чем больше мостов, тем лучше для политики. Это такая разрядка напряженности, больше человеческих контактов. Я могу сказать, что я в августе пересекал Керченский пролив, мне нужно было попасть из Ялты в Сочи. Я добирался 12 часов только потому, что на украинской территории оставил машину, пешком перешел на паром и на российской территории взял другую машину. Вот если бы я ехал на автомобили через этот пролив, дорога бы заняла 24 часа. Можете себе представить: из Ялты в Сочи 24 часа добираться! Это можно долететь до Австралии за это время.
— А морем или воздухом?
— Из-за пограничных проблем не все порты сегодня способны принимать международные перевозки в Крыму. Собственно говоря, кроме Керчи и Севастополя других нет. Да и по морю тоже — несколько часов, точнее полдня, зависит от погоды. Поэтому создание мостов и совместных проектов — это очень консолидирующее дело. Я думаю, что строительство моста должно стать частью более широкого проекта, не только в смысле транспортных трансконтинентальных коридоров, но и в смысле развития наших курортов. У нас появляется общая курортная зона, привычная для нашего человека: Крым и побережья Северного Кавказа.
— И лично от себя самое важное событие года, для вас.
— Я занимаюсь вопросами евразийской экономической интеграции, поэтому самое важное, чего удалось достичь в этой сфере, кроме удержания Украины в качестве суверенного государства и работы, которую мы сегодня ведем по возвращению Украины в евразийское экономическое пространство, собственно, сам процесс евразийской экономической интеграции, который идет успешно. Радует решение Армении присоединиться к нашему Таможенному союзу. Буквально завтра состоится заключительное в этом году заседание высшего евразийского экономического совета, где будет утверждена «дорожная карта» — присоединение Армении. Будет обсуждена дорожная карта присоединения Киргизии. Идет углубление нашей интеграции. Принято решение о переходе к Евразийскому экономическому союзу. Вся эта работа идет полным ходом и должна быть завершена как раз к следующему новому году. Поэтому через год мы с вами встретимся, и, возможно, это будет уже другая геополитическая и геоэкономическая реальность.“

- ШУМ НА ОРЪЖИЯ КРАЙ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС


                       ВОЕННО ПРИСЪСТВИЕ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС ?

      До скоро не могло на сериозно да се говори за някакво милитаризиране на Арктика – континент, в който традиционен интерес имат РФ, САЩ, Канада, Норвегия и Дания. Но глобалното затопляне на климата, довело до интензивно топене на вечните ледове в Арктика променило това състояние на нещата. Днес, в арктическия шелф били открити огромни и неподозирани преди това находища от нефт и газ и други полезни изкопаеми, открили се нови възможности за корабоплаването и т.н. Всичко това изведнъж повишило интереса  към Арктика, а въпросът за този континент станал възлов в геополитическите пренадчертания за следващите десетилетия на нашия век в редица държави, включително и в Китай. А това органично повишило и военния интерес към този все още малко изследван континент.

      Има ли военно противопоставяне в Арктика?

      Въоръжените сили на  Канада, Норвегия и Дания (държави, които имат традиционен интерес къв Арктика),  са типичен пример на военна слабост, ако стане дума за осъществяването на някакво военно въздействие по отношение на територията и водите на Руската федерация. Днес, техният състав е чувствително намален зв периода, настъпил след завършването на Студената война. Така например, според данни, предоставени от ДОВСЕ , ВС на Норвегия на 1-ви януари 1990 г., имали 205 танка, 146 бронирани бойни машини, 531 артилерийски системи с калибър по-голям от 100 мм, 90 бойни самолета. На 1 януари 2012 г., ВС на Норвегия вече имали в състава си 76 танка, 221 бронирани машини, 67 артилерийски системи, 56 бойни самолети. ВС на Дания на 1-ви януари 1990 г., притежавали 419 танка, 316 бронирани бойни машини, 553 артилерийски системи, 106 бойни самолета, а 22 години по-късно, тя оставила в своите подразделения само 51 танка, 303 бронирани машини, 56 артилерийски оръдия и 45 самолета . Днес във ВС на Канада има 186 танка, 369 бронирани машини, 144 артилерийски системи и 104 бойни самолети.

Вземане на решенията за Арктика - президентът на РФ Владимир Путин и министъра на отбраната Сергей Шойгу

      В наши дни, норвежките ВМС включват шест подводници (тип „Ула“ ), ракетни катери, миночистачи,  и пет фрегати (тип „Нанси“ ) . Датските ВМС – 7 фрегати (4 от които са тип „Тетида“, не притежаващи ракетно оръжие) и 2 кораба за огнева поддръжка тип „Абсалон“. Канадските ВМС – 4 стари подводни лодки, три разрушителя от типа „Ирокез”, 12 фрегати от типа „Халифакс“  и няколко миночистачи. В това свое състояние, нито ВС на Канада, нито пък тези на Норвегия или Дания са в състояние да атакуват крайбрежни цели, даже и при наличието на подкрепящ ги самолетоносач. Нещо повече, поради драстично съкращаване на военния бюджет в началото на 2011 г., датските ВМС обявили за продажба своите единствени три ледоразбивача, които са имали във военноморския флот на страната и които биха могли да играят съществена роля в арктическите води.  

      САЩ също нямат някакви по-големи сухопътни контингенти от своите ВС в региона на европейска Арктика. За сметка на това, пък своето влияние в региона оказва периодичното консолидиране на силите и средствата на неговия Атлантически флот. Към днешна дата, в неговия състав се намират 6 ПЛАРБ и 2 ПЛАРК от типа «Охайо”, 25 ПЛА (18 от типа «Лос Анджелис», 7 от типа «Вирджиния»), 4 атомни самолетоносача от типа «Нимиц», 10 крайцера от типа «Тайкондерога», 29 ескадрени миноносеца от типа «Орли Бърк», 10 фрегата от типа «Оливер Перри» и десетки други спомагателни кораби. В состава на американския Атлантически флот навлизат нови ПЛА от типа «Вирджиния», есминци от типа «Орли Берк», ДВКД от типа «Сан Антонио», а се извеждат старите ПЛА от типа «Лос Анджелис» и фрегатите от типа «Оливър Перри». В този свой състав, Атлантическия флот притежава гигантски ударен потенциал, тъй като всички негови ПЛА, крайцери и ескадрени миноносци са въоръжени с КРМБ «Томахоук».

ПЛА 667 в базата си в Северодвинск

      Все пак, трябва да се вземе предвид, че този флот „служи“ не само в акваторията на целия Атлантически океан, но и тази на  Средиземно море. Но все още в Арктика, корабите от флота  му се появавали и появяват много рядко.

      САЩ също имат известно сухопътно военно присъствие в близост  до Европейска Арктика,което е разположено преди всичко в Аляска. Там има дислоцирани  две сухопътни бригади от състава на 25-а лека пехотна дивизия (чийто щаб се намира на Хаваите?) и две крила от американските ВВС (3-то и 354-о), включващи по две ескадрили от изтребителите F -22 и F -16 , по една ескадрила от изтребители F – 15, а така също и от AWACS E – 3B и транспортни самолети C -17 . В допълнение към това, на Аляска е разположено и 176-о крило от авиацията на Националната гвардия на САЩ, имаща в състава си транспортните самолети C – 130H. Улесние в бързото набиране на сили и средства, могло да окаже и отлично развитата и изградената  система от летища, построени на територията на Аляска.

      Именно тук в Аляска, във Форт Грийли е бил изграден най-големия позиционен район от глобалната система за ПРО на САЩ, осигуряваща ракетите GBI. Тук са били построени и 26 подземни силоза за тези ракети, но една голяма част от тях била наводнена през юни 2006 г. по време на силните проливни дъждове. От своя страна ВМС на САЩ не предполагат да изградят някаква основна морска база тук в Аляска, при това от 4-те техни ледоразбивачи, които трябвало да носят постоянно дежурство в Арктика, всъщност три от тях се намират в Сиатъл и един –  в акваторията на Големите езера.

Подготовка за полет на летището ТЕМП

      В Русия, напротив, в Европейска Арктика отдавна е била осъществена концентрация на сериозни военни сили. Те включват единиците от Северния флот (включително и 61-ви полк морска пехота), 200-та мотострелкова бригада (известна още като“Арктическата“) и две зенитно-ракетни полка – единият, разположен на Колския полуостров и въоръжен с ракети С – 300П, а другия – също с  ракети С – 300П, но разположен в района на главната база на руския Северен флот в  Северодвинск.

      Днес, руския Северен Флот има в състава си 6 ракетни стратегически подводни крайцери от проекта 667БДРМ, 13 подводни лодки (три от проектите 949A , по две от проектите 945 и 945A и шест от проекта 971), 7 дизелови подводни лодки от проекта 877, 10 други подводни лодки, специални сили, един самолетоносач, 3 ракетоносни крайцера, два разрушителя от проекта 956 , 5 големи (четири от проекта 1155 и един от проекта 1551.) и 6 малки (от проекта 1124M) кораба за борба с подводници, три малки ракетни кораба от проекта 1234, 11 миночистачи, 4 големи десантни кораба от проекта 775.

      Съществуват няколко сценария за евентуални военни действия в Арктика. Те са както следва:

      Нападение на територия на Руската федерация

      Погледнато от страни, се виждало, че въоръжените сили на САЩ (включително и нейната авиация) биха могли лесно да достигнат на Чукотка, където Русия нямала развърнати свои армейски съединения. Най-близките от Чукотка съединения се намирали в Камчатка (мототрелкова бригада), а останалите – в региона на Хабаровск и Приморск. В случай на възникването на военен инцидент между Русия и САЩ, първата не би била в състояние да осигури отбраната на Чукотка, поради осъществяването на евентуална блокада на американския флот. Единственото спешно нещо, което би могло да се осъществи е прехвърлянето на въздушнодесанта дивизия и поемането на въздушна защита от руските ВВ, доката пристигнела мотострелковата бригада от Камчатка.

СХЕМА НА ВМС НА РУСИЯ

      Но този евентуален военен инцидент е малковероятен, защото не се разбира, какво би дало за САЩ, окупацията на Чукотка като част от руското крайбрежие на Арктика във военнополитически план, а и американската територия би била заплашена веднага от нанасянето на руски ядрени удари. По-сериозна заплаха би представлявало евентуалното концентриране на единиците на американския Атлантически флот, които биха могли от арктически води да нанесат изненадващ удар с конвенционални ракети „Томахоук” по обектите на руските стратегически ядрени сили (СЯС). Но дори и този апокалиптичен сценарий е малковероятен за изпълнение. Концентрирането на корабите от американския ВМС в близост до рускте води,  автоматично би  изтрило  елемента „внезапност” в неговите планове, а и едно нападение с ракети „Томахоук” автоматично би довело до пълномащабна ядрена война между САЩ и Русия. Тук веднага биха се включили и руските ПЛАРБ със своите крилати ракети с морско базиране (КРМБ) и дивизиите със стратегическите ракети, разположени на територията на Сибир и намиращи се извън обсега на американските атаки. 

Тук се вземат решенията за Арктика - ситуационния център на руското МО

      Нефтените и газови находища

     Другият евентуален повод за въоръжен конфликт е свързан с борбата за разпределението на огромните въглеводородни находища, разположени в арктическия шелф. Но добивът на газ и нефт от морското дъно, при условието на временното покритие с лед е все пак едно голямо комплексно (финансово и технологично) предизвикателств, което не може все още да бъде решено от гледна точка на юридически, политически и най-вече от военни виждания. Този конфликт към днешна дата изглежда все още илюзорен, тъй като от всички новооткрити нефтени и газови находища нямат своята принадлежност към една или друга страна само 3%.

      Стратегическият  морски път

      Конфликт с по-голяма доза на увереност би могъл да възникне във връзка с ползването на стратегическия Северен морски път(СМП) от корабоплаването в арктически води. Но това би могло да стане в случай на по-продължително освобождаване на акваторията от ледената покривка. Днес, основната задача на руското военнополитическо ръководство е да осигури засилването на своя контрол върху Северния морски път, като не позволи поставянето на товаропревозването по СМП под международен контрол. Последният всъщност би интернационализирал северния маршрут и би отслабил руското влияние в арктическия регион. Не трябва да се забравя, че Севернияморски  път е единствената транспортна артерия на Русия, която е способна да интегрира отдалечените райони на руския  Далечен Север и техния ресурсен потенциал в националната и световна икономика. И днес, това успешно се решава, чрез засилването на руското военно присъствие в Арктика. Не трябва също така да се забравя, че Северния морски път от Европа към Азия е с около 5000 км по-къс от морския маршрут през Суецкия канал, а т.нар Севезопаден проход е с около 9000 км по-къс от този през Панамския канал.

Prirazlomnaya Towing Begins in August

      Китайски интерес

      Последен теоретичен военен конфликт в Арктика може би е свързан с интереса и новата дейност на Китай в Арктика. През 2008 г. Китай открил своя научноизследователска станция  на остров Шпицберген. Едновременно с това многократно започнал да се появява и китайския ледоразбивач „Снежен дракон”, който преди това плувал във водите на Антарктида. Уместно е да отбележим, че Китай продължава да изпитва остра нужда от всяакакви природни изкопаеми и за да се сдобие с необходимите и ресурси и територия е готова на всичко, включително и с употреба на военна сила. Така че за Пекин, природните ресурси от Арктика са от стратегическо значение. Единственото възпиращо днес Китай положение е, че тя въпреки бързия растеж на състава на своите ВМС,  все още не е в състояние да изпълнява някакви военни операции в Арктика, най-вече заради липса на бази в региона.

      Проблемите остават

      За сега, изпълнението на различните военни сценарии в обозримо бъдеще в Арктика е изглежда немислимо. Но при това се забелязва и една тенденция – колкото е по-висок руския военен потенциал в региона, толкова е по-ниска вероятността от военен сблъсък. Т.е., опасността от война е обратно пропорционална на увеличаването на военните способности на Русия в Арктика. Прилагането на военен сценарй в региона намалява и от тякои действия и стъпки и на самата американска администрация. От една страна, намаляването на военния бюджет в САЩ довело до премахването на ежегодните военни учения, провеждани на територията на Аляска, което от своя страна увеличило доверието между Вашингтон и Москва. От друга страна, опитът от войните в Югославия през 1999 г. (овладяването на летището в Прищина от руски въздушнодесантен батальн), а така също и войната през август 2008 г. между Грузия и Русия, показали, че САЩ и останалите европейски държави от НАТО психологически не са подготвени за ограничен военен конфликт с Русия (дори и извън руска територия). Това се отнася също така и до сблъсъка на флотовете в Арктика.

Част от Северния флот в арктически води

      Днес, по думите на адмирал Чирков ”участието на Министерството на отбраната на Русия в осигуряването на националните интереси на РФ в Арктика е продиктувано от необходимостта от ясни гаранции за безопасността на държавата в този важен стратегически регион”.

      В средата на септември т.г. руското военно ръководство постави началото на един нов проект – възобновяването на своето постоянно военно присъствие в Арктика. За това съобщил в Ситуационния център на МО на РФ генерал Аркадий Бахин, по повод започналия поход на корабите от Северния флот, предвождани от тежкия атомен крайцер „Петр Великий”. Повод за този поход е преди всичко развърналото се мащабно строителство на бъдещата военновъздушна база на територията на арктическите Новосибирски острови. Там е започнало възстановяването и усъвършенствуването на летището „Темп”, което към края на октомври т.г. е трябвало да приема транспортните самолети Ан-72 и Ан-74. Разширявала се и се удължавлаа полосота за приземяване и излитане, като тя трябвало да приема и тежкотоварнитеи самолети от типа „Антей” и „Ил-76”, което по думите на генерал Аркадей Бахин щяло да „позволи по-нататък да се нараства групировката и средствата на островите от Архипелага”. Това постоянно действуващо летище има полоса, при която са използвани материали, позволяващи да се издържат извънредно ниските температури. Развърната е станция за спътникова връзка Р-441ЛМ, а за осигуряването на аварийна свръзка са развърнати приемно-предаващи терминали от спътниковата система „Иридиум”. По думите на генерала, последващите задачи на силите от Северния флот ще бъде изпълнението на подобни дейности в района на островите Земя на Франц-Йосиф и Нова Земя.

     

                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0002

 

- НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)


                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

005

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

0003

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

IMG1111

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

IMG2222

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

0001

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

0004

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

0006

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    [...]

Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

0007

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

0002

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

- СТУДЕНАТА ВОЙНА: ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ (THE COLD WAR: THE AIR SPY)


ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ

Малко след края на Втората световна война, отношенията между държавите победилки във войната, достигнали своята връхна точка на напрежение. След като Съединените щати и нейните европейски съюзници създали Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО) и СССР поел контрола върху държавите от Източна Европа, Студената война започнала сериозно. Напрежението достигало връхните си точки и често пъти войната между въоръжените сили от НАТО и тези на СССР и нейните съюзници, изглеждала неизбежна. Именно тогава на преден план изпъкнали претенциите на западните военни стратези да получат преди евентуалната война да е започнала, на колкото се може по-пълни данни за състоянието на съветската военна мощ и на нейните съюзници. Тогава все още не съществували шпионските спътници, които се появили едвам след Карибската криза от 60-те г. на ХХ век. За изпълнението на тази задача, на тяхно разположение останали само самолетите и въздушните балони, като основно средство за получаване на актуална информация за съветските военни цели и промишлени обекти.
01

U-2  в полет.

А числото на западните самолети, фотографиращи нужните обекти от голяма височина, прелитайки над суверените държави от Източна Европа, съветския Далечен Изток, Китай и по периферията на Съветския съюз в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, не бил никак малко. За изпълнението на поръчките на натовските щабове били задействувани различни британски и американски самолети, които включвали бомбардировачите RB-29 и B-47B, изтребителите RF- 80A и RF- 86F, и разузнавателния самолет RB- 45C. Но нито един от тези самолети не бил в състояние достатъчно надълбоко да проникне в територията на СССР, където били разположени ракетните бази за ответен удар и ядрените полигони за изпитания; тези самолети нямали възможност да летят на пределни височини, където да не попадат под ударите на изтребителите МиГ от съветската противовъздушна отбрана.
Печалният край на американските балони
До средата на 1950-те години съветските ПВО до такава степен подобрили своите действия, че по-нататъшните полети с горепосочените модели самолети станали немислими. Търсил се нов вариант, който би успял да запълни вакуума в познанията за военната мощ на СССР и нейните съюзници в Европа. През 1954 г., пред американската военна промишленост била поставена задачата за създаването на лек еднопилотен самолет, който би могъл да достигне немислимата за това време височина от 70 хиляди фута (21 хиляди метра), откъдето да провежда необезпокоявано своето фоторазузнаване. Самолетът първоначално бил наречен CL-282, но по-късно влиза в класификациите като U-2. Проектът за създаването бил завършен през 1956 г., а до тогава разузнаването било поето от въздушни безпилотни балони, пускани от територията на държавите на НАТО. Всеки от тези балони (известни като Genetrix) имали мощни фотокамери, които трябвало да извършват фотозаснемането на нужната територия и обекти във вътрешността на държавите от Източна Европа и СССР. Балоните се пускали от територията на военните бази в Норвегия, Шотландия, Турция и Западна Германия, като използвайки въздушните течения трябвало да прелетят територията на Източна Европа, СССР и Китай и да бъдат прехванати от американските самолети в региона на Тихия океан. От общо 379-те балони Genetrix, които навлизат в чуждото въздушно пространство 235 са свалени от съветските МиГ-ове или от противовъздушната отбрана, като само 44 достигат крайна си цел.

02

Пилотите от „Съединение А“. Кармен Вито с още трима пилоти.

Американците внимателно следили, как съветската система за ПВО ще реагира на проникването на въздушните балони във въздушното пространство на СССР и на държавите от новосъздадения Варшавския договор. Службите за радиопрехват следяли внимателно съветските радиопреговори, събирали информация за мрежата от РЛС на държавите-участнички на Варшавския договор, за разположението на отделните РЛС, техническите възможности на съветските радари или по-точно на каква височина те могат да забележат летящите обекти и дали могат да проследяват техните пътища. Наземните станции за следене и радиопрехват на САЩ и НАТО, разположени покрай границата на СССР, били успели към това време вече да засечат работата на множество неизвестни преди това съветски РЛС.
Но въоръжените сили на държавите от Варшавския договор не се отнасяли безучастно към нарушенията на своите собствени граници. България също била обект на вниматено изучаване. По текста на донесение на българското военно разузнаване, което по-късно попаднало в ръцете на ЦРУ, един от въздушните балони е бил свален над България с огъня на противовъздушната артилерия някъде над „бивш царски дворец”, на 30 км от София, и още три – в района на Пловдив, т.е. на Централна и Югоизточна България.
Какво представлявал U-2
U-2 е свърхлек разузнавателен самолет, специално проектиран да лети на голяма височина (т.е. над 70 000 фута (21 километра). Той бил използван от края 50-те години на ХХ век за полети над територията на Съветския съюз, Китай, Близкия Изток и Куба; като полетите над Съветския съюз приключили през 1960 г., когато самолет U-2 с пилота от ЦРУ Франсис Хари Пауерс е бил свален над въздушното пространство на гр.Новосибирск с ракета „земя-въздух”. Това събитие останало като главния политически срам за САЩ в съветско-американските отношения през ХХ век. Композиционно U-2 много приличал на планер, изработен от свърхлеки сплави с дълги и тесни криле с дължина от 24 метра. Особеност на самолета е, че крилата били по-дълги от тялото на самия самолет. Монтираните под прав ъгъл крила позволявали на самолета да използва аеродинамичната сила, получена от въздушен поток около крилото. Това е било необходимо, тъй като на височина от 21 хиляди метра, атмосферата е била толкова тънка, а космическото пространство толкова близо, че небето изглеждало черно, а и се виждала кривината на повърхността на Земята. През 1978 г. е създаден друг такъв U -2 (U- 2C), който имал още по-голям размах на крилете – 103 фута (31 метра). За да се осъществи излитането, в края на крилете имало малки подвижни опори, които отпадали, когато самолетът вече се намирал в небето.
03

Космодром Байконур. Съоръжения за изстрелването на първия „Спутник“. Заснето от U-2 

В самолета били монтирани три фотокамери, като едната била насочени перпендикулярно надоле, а двете други – на ляво и на дясно. Те осъществявали непрекъснат запис на всичко видяно под самолета. Поради това, че той летял преди всичко през деня и поради специфичното си устройство, той не носил върху себе си въоръжение. Освободените пространства били запълнени преди всичко с гориво и електроника, която позволявала той да лети нависоко и надалеч.
Първите полети на шпионския самолет
Първият полет над държавите от Източна Европа самолета прави на 20 юни 1956 г. Той бил известен като „Задача 2003”, като пилотираният от Карл Овърстрийт U-2 със своите три фотокамери успял да заснеме необезпокоявано големи региони и площи в Чехословакия, Полша и Източна Германия – в това число и районите на Варшава, Берлин, Потстдам и др. Като съюзник в НАТО, германският канцлер Конрад Аденауер бил информиран от началник-щаба на американските ВВС генерал Натан Туайнинг, че предстоят и други полети на U-2, но този път над територията на СССР. Но поради настъпилото лошо време, тези полети са отложени, като са извършени на 2 юли 1956 г. два полети над територията Източна Европа („Поръчение 2009”, „Поръчение 2010”). Тук два шпионски самолета извършват прелитанията си над цели в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Полша. Двата самолета успешно се завръщат в своята база във Висбаден, Германия.
Съветските изтребители постоянно се опитвали да щурмуват височината, нещо повече – фотокамерите заснимали постоянно опитите им те да се приближат до нарушителя на държавната граница. Но нищо не се получавало – двигателите на МиГ-овете заглъхвали, и те падали надолу към земята, като по такъв начин U-2 се оказавал недостижим, но не и невидим като цел.
През юли 1956 г., полетите над самия Съветски съюз започнали с полет над Ленинград със заснемането на военните корабостроителници . Самолети МиГ опитали да свалят U- 2, който е бил открит от съветските радари , но не успяли да достигнат неговата височина. На следващият ден на U -2 прелетял над столицата Москва, като извършил фотографиране на завод за производство на ракети в Калининград и на завод за производство на ракетни двигатели в гр.Химки.
На 10 декември 1956 г. се провеждат още два полета, които били разрешени от Дуайт Айзенхауер („Поръчение 4018” и „Поръчение 2029”), като този път за обекти на фотозаснемане са избрани такива на територията на България, Югославия и Албания. Първият полет е изпълнен от пилот от „Съединението В” от авиобазата Инджирлик в Турция. В небето над България изтребителите десет пъти се опитвали да свалят U-2, но безуспешно. Вторият самолет се вдигнал във въздуха от базата Гебелщадт с пилот Кармен Вито от „Съединението А”, намиращо се в Западна Германия.
Пилотът Кармен Вито, който излетял по „Задача 2029”, едва не загинал и едвам не изгубил и самолета си. Става дума за следното. Другите пилоти от съединението го наричали „момчето с киселите бонбони”, защото той носил голямо количество от тях в джобовете на колената на своя летателен костюм. Трябва да се отбележи, че някои от пилотите обичали да похапват сладки неща по време на своя разузнавателен полет. Но едновременно с това, Вито винаги носил със себе си и специална капсула с цианкалий, наричана още „таблетката-Л”. Докато Вито се готвил за полет, някой от офицерите знаейки за неговия навик, сложил капсулата с цианкалий точно в джоба на коляното, като не взел предвид, че точно там лежали и киселите бонбони.
Веднага след излитането в направлението на България, Вито започнал да вади от джобовете един по един тези бонбони и да ги смуче. Той прелетял почти половината път и се намирал точно над България, когато измъкнал по погрешка „таблетката-Л”. Кармен Вито вдигнал защитния екран на авиационния си шлем и изпратил в устата си това, което смятал за кисел бонбон. Той отново затворил шлема си и продължил полета си, смучейки бонбона. Но в един момент му се видяло странно, че той е съвсем безвкусен и много по-твърд от киселия бонбон. Той отново вдигнал защитния екран на шлема си, изплюл това, което смятал за бонбон на ръкавицата си и с ужас видял, че през цялото време е държал в устата си ампулата с цианкалий. Ако я беше натиснал със зъбите си по-силно, нищо не би могло да го спаси. А падането на самолета върху територията на България би погребало завинаги програмата на шпионските полети.
След няколко дни Вито разказал за случая на другите пилоти. За този инцидент научил и офицерът по сигурността на „Съединението А”, за което съобщил веднага във Вашингтон. Оттогава ампулата до края на близо тригодишната полетна програма се помещавала в специален контейнер, който не би могъл да бъде сбъркан.
04

Съветско летище на авиацията за далечно действие. Заснето от U-2 

Въпреки че САЩ не признавало официално съществуването на самолета U-2 и на извършваните от него полети, поради съветските дипломатически протести, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер наредил късно през 1956 година, всички полети на U-2 над Съветския съюз временно да бъдат спряни. Но те не останали скрити в своите хангари – U-2 са били използвани през време на тази пауза, за шпионирането на френските и британските действия в Близкия изток по време на Суецката криза. Дуайт Айзенхауер заповядва започването на полетите на U- 2, чак след като било потушено унгарското въстание от октомври 1956 година. Именно потушаването увеличило напрежението между силите на НАТО и тези от Варшавския договор, а оттук и увеличаване на желанието на САЩ за допълнителни разузнавателни данни. През следващите няколко години, U-2 е летял необезпоколявано над териториите на Китай и Виетнам, както и в Близкия изток, Източна Европа и Съветския съюз.
След 10 декември 1956 г., U-2 са били направили вече шест разузнавателни полета над СССР, в резултат на което е могло да се получат фотографиите на западните и южни региони на СССр, а така също и седем полета над територията на държавите от Източна Европа.
Веднага след това, част от пилотитe са прехвърлени на базата Йокота, където с помощта на новите пет самолета RB-57D, в състава на така нар. “Група А” е трябвало да направят аерофотоснимки с разузнавателни цели и събирането на радиоактивни частици, появили се в атмосферата след изпитанията на съветското ядрено оръжие. Новият самолет имал по-дълги крила, нов двигател и едноместна кабина. Всъщност за полетите над Далечния изток бил избран самолет, който летял по-бързо от U-2, и могъл да се намира на почти същата височина на която летял U-2.
Всяко начало си има и своя край
На 1 май 1960 г., един от разузнавателните самолети U-2 е бил свален над територията на СССР с ракета земя-въздух. Пилотът е бил заловен Франсис Хари Пауерс е заловен, съден за шпионаж и осъден на 10 години затвор. По-късно той е разменен срещу съветския разузнавач полковник Рудолф Абел, нелегално работещ на територията на САЩ. Полетите на американските самолети над съветска територия веднага са спряни. Още повече, че на предна линия излизат с новите си възможности шпионските спътници, които по-безполезнено доставят нужната информация.

05

Усмивка за пред обектива. Дуайт Айзенхауер и Никита Хрущов, няколко месеца преди да бъде свален самолета U-2  с пилот Франсис Хари Пауерс. Кемп Дейвид, Мериленд, 25 септември 1959 г.

U-2 изиграва важна роля и в един друг възлов случай от съветско-американското противопоставяне – по време на Карибската криза от 1962 г. На 14 октомври 1962 г., самолет U -2 , летящ над Куба направил снимки , които показали, че Съветския съюз е установил площадки за стартиране на балистични ракети със среден радиус на действие в Куба. Наличието на тези ядрени ракети в Куба, в съчетание с настояването на САЩ , че те да бъдат отстранени, е основата на Карибската криза, която доведе почти до война между САЩ и Съветския съюз през октомври 1962 година.
Развитието на военнокосмическата техника и изстрелването на шпионски спътници не изпраща „в отставка” самолета U-2. Той продължава своите полети десетилетия по-късно, особено над Азия, като предоставя редица разузнавателни данни за командването на въоръжените сили на САЩ и тези от НАТО. Някои от военните експерти са на мнение, че именно снимките направени през октомври 2002 г. над съоръжения в Северна Корея, са в основата на откритието на САЩ, че Северна Корея произвеждат обогатен уран за ядрени оръжия . Година по-късно, през 2003 г., САЩ използват след разконсервиране самолетите U- 2S които прелитали над Ирак за да подкрепят с данните си инспекциите на ООН за откриването на оръжия за масово поразяване, които бяха обект на спорове между САЩ и Ирак.
Днес гражданската версия U-2 , т.е. ER-2, се използва от американската Национална агенция за изследването на земните ресурси. ЕR-2 дори е направил полети над Русия с официално разрешение правителството на Руската федерация.

ХРОНИКА НА ТАЙНИТЕ ПОЛЕТИ
1956 г.
20 юни – Полша, ГДР, Чехословакия (пилот Карл Овърстрийт)
2 юли – ГДР, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, СССР,
Унгария
2 юли – Румъния, ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша
4 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия (пилот Кармен Вито)
5 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия, Литва
9 юли – Полша, ГДР, Латвия, Литва, Русия
9 юли – ГДР, Унгария, Русия, Полша, Чехословакия
10 юли – ГДР, СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Унгария (пилот Харви Стокмън)
6 септември – Югославия, Албания
12 октомври – Югославия, Албания
20 Ноември –СССР (пилот: Правомощия-Gary)
10 Декември – България, Югославия, Албания
10 Декември – България, Югославия, Албания
1957 г.
25 април – Албания
8 юни – СССР
20 юни – СССР
4 Август – Китай, Монголия, СССР
5 август – СССР
11 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август -Тибет, Китай
28 август – СССР
10 септември – СССР
26 септември – СССР
13 октомври – СССР

1958
28 януари – Албания
1 март 1958 – СССР
18 юни 1958 – Китай
20 август – Китай
9 септември 1958 – Китай
22 октомври – Китай
1959
12 май – Тибет, Лаос, Северен Виетнам, Китай
14 май -Тибет, Китай
9 юли – СССР
29 август – Северен Виетнам, Лаос
3 септември – Тибет, Китай
4 септември – Тибет, Китай, Лаос
7 септември – Лаос, Северен Виетнам
9 септември – Тибет, Китай
12 септември – Лаос, Северен Виетнам
4 ноември – Китай, Тибет, Бирма
6 декември – СССР
1960
10 февруари – СССР
30 март – Тибет, Западен Китай
4 април – Тибет, Западен Китай
9 април – СССР (пилот Боб Ериксън)
1 май – СССР (пилот Хари Пауърс -свален близо до град Свердловск, СССР)

IMG

IMG1

IMG_0001

IMG_0002

 

- 40 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА НА ЙОМ КИПУР (THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.)


ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА „ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ“ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна войнаЛиния „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:


Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head


An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

Creative Commons License
THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0003

IMG_0001

IMG_0002