- „LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…“


“ОПРЕДЕЛETE ГЛАВНИЯ ПРОТИВНИК…”

България влезе в Първата световна война на 1 октомври 1915 г., т.е. малко повече от една година след нейното започване. Но подготовката към встъпването на държавата на страната на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Турция) започнала много по-рано. Сериозно влияние за избора на позицията оказали негативните резултати от двете Балкански войни от 1912-1913 г., които не довели до очакваните от българския народ резултати. Пресен бил споменът за вероломното отношение на съседите – Сърбия, Гърция и Румъния. Пресен бил споменът и за единодушието, което настъпило в българското общество при започването на военните действия срещу Турция. Всичко това рефлектирало върху нацията. Но позицията на правителството на Васил Радославов, а и самият монарх Фердинад Кобурготски, била преди всичко в търсенето на реванш, а той за тях бил възможен единствено в присъединяването към държавите от Тройния съюз. В средата на август и началото на септември 1915 г., последвало подписването на няколко важни съглашения – “Конвенцията по ректификацията на българо-турската граница” от 24 август 1915 г., “Тайната спогодба между България и Германия” от 24 август 1915 г., “Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България” и “Договора за приятелство и съюз между България и Германската империя” от 4 септември 1915 г. На 10 септември 1915 г. Фердинанд I издава указ, с който обявява обща мобилизация на въоръжените сили на България. Според една справка от края на август 1915 г. численността на българските въоръжени сили трябвало да достигне фантастичната цифра от 733 900 души, на конете – 122 500 и на воловете – 95 000. Това мобилизационно напрежение било огромен удар върху икономиката на страната, която все още не могла да се съвземе от печалните резултати на Междусъюзническата война.

Цар Фердинанд I Кобурготски

Не всички обаче приемали безропотно тази политика на монарха и министър-председателя Васил Радославов, напътствани в оценките им преди всичко от генерал-лейтенант Михаил Савов. Последният, който по време на Първата Балканска война бил назначен за помощник-главнокомандващ, още тогава внесъл дисхармония в Главното командване на армията. Той е един и от виновниците за авантюристичното започване на Междусъюзническата война. Срещу позицията на присъединяване към Тройния съюз се изказва и писателя Иван Вазов, и генералите Георги Вазов, Димитър Вълнаров и Никола Иванов, и обществениците и интелектуалците М.Сарафов, Николай Генев, Григор Чешмеджиев, Христо Силянов, Христо И.Гешов, Александър Оббов, Георги Губиделников и много други, които призовават българските управници да се откажат от “една война за интересите и по волята на Германия”. Сред тях обаче не се вижда една важна фамилия – тази на началник-щаба на Действуващата армия генерал-майор Константин Антов Жостов, който направил всичко възможно за да спре въвличането на България във нова, при това непопулярна сред обществото война, евентуално срещу трима противника (нещо което и станало по-късно). Той е един от високоерудираните висши български офицери, отличаващи се с огромната си за времето щабна култура и подготовка, завършил Военна академия във Виена, бил военен аташе на България в Германия, Австро-Унгария и Франция, и познаващ досконално стратегическото имперско мислене на тези държави. За съжаление умира твърде млад – на 30 август 1916 г., на 49 годишна възраст.

На 21 септември 1915 г. генерал-майор Константин Жостов изпраща специален доклад до Министерския съвет. Ето какво пише в него началника на щаба на Действуващата Армия (стилът на автора е запазен изцяло):

“В началото на месец септември т.г., непосредствено преди нашата мобилизация, военнополитическата обстановка на Балканите се представляваше така: Сърбия воюва с Австрия и нейната армия се намираше по бреговете на Дрин, Сава и Дунава, всецяло ориентирана на север и запад; Гърция държеше в усилен състав частите си в Македония, очаквайки удобен момент да се намеси в една война на Балканите; Турция воюва против силите от Тройното съглашение на три фронта: на Кавказ, в Сирия и Дарданелите, но главното и внимание е фиксирано върху защитата на последните, гдето е привлечена половината от цялата турска армия; Румъния ту мобилизира, ту демобилизира в зависимост от хода на събитията покрай нейните северни граници.

Генерал-майор Константин Антов Жостов

Такава беше военнополитическата обстановка непосредствено пред нашата мобилизация.

С обявяването на нашата мобилизация (10-ий септември 1915 г.) военнополитическата обстановка рязко се измени, а именно:

А. СЪРБИЯ започна едно бързо прехвърляне на действуващата си армия от австрийската на нашата граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница има вече съсредоточени осем дивизии, групирани така: 3 дивизии в района на Враня-Ниш-Пирот (Моравска I позив, Тимошка I позив и Шумадийска I позив); 3 дивизии на линията Княжевац-Зайчар-Неготин (Дунавска I позив, Тимошка II позив и Комбинованата дивизия); Дринската дивизия I позив е съсредоточена около Кюприя и може да бъде насочена или към Зайчар, или към Ниш-Пирот; на Овчо поле има съсредоточени войски от I, II и III позив, които взети заедно възлизат на една дивизия.

Накратко: 8 дивизии от 11, които са мобилизирали сърбите, се намират вече почти съсредоточени на нашата западна граница. При това тук са притеглени всички първопозивни дивизии, които съставляват цвета на сръбската армия по подготовка, обучение, екипировка, командване и пр.

Великият български писател Иван Вазов, издигнал своя глас против бъдещата война.

Б. 24 часа след нашата мобилизация ГЪРЦИЯ отговори с обща мобилизация на своите сухопътни и морски сили. Нейните три корпуса в Македония, наполовина мобилизирани, са изпратени вече на нашата граница. На 17-ий септември т.г. е започнал транспортът на корпусите от Стара Гърция. За тази цел са реквизирани повече от 100 парахода. Нещо повече, гърците превозват в Македония войските си от Янина и южния Епир, които отиват за амбаркиране в Превоза и Санта Каранта. Това усилено транспортиране на войски към нашите южни граници ясно показва, че гръцката мобилизация е насочена изключително против нас, без да говорим даже за минали и настоящи политически връзки, които съществуват между Сърбия и Гърция.

В. РУМЪНИЯ спазва един благосклонен неутралитет по отношение на България, но паралелно с това тя трупа войски на нашата добруджанска граница. В настоящият момент в Добруджа са концентрирани около шест пехотни, два артилерийски и два кавалерийски полка – всичко една пехотна дивизия и една конна бригада почти напълно мобилизирани. Щабът на Действуващата армия има допълнителни сведения, че и други части се насочват към Добруджа. Следователно в недалеко бъдеще в Добруджа ще бъде съсредоточен цял корпус, преди още Румъния да е обявила официално мобилизация на своята армия.

Г. ТУРЦИЯ, както е известно, воюва заедно с Централните сили и засега, разбира се, не представлява никаква опасност.

На основание на гореизложеното военнополитическо положение в настоящия момент може да се скицира така:

а. СЪРБИЯ е групирала почти три четвърти от своите сили на нашата западна граница.

б. ГЪРЦИЯ бързо мобилизира и концентрира своята сухопътна армия в Македония на нашата южна граница.

в. РУМЪНИЯ, запазвайки благосклонен неутралитет, същевременно концентрира войски в Добруджа.

Вследствие на скицираната военнополитическа обстановка, която окръжава царството, нашата армия ще бъде развърната по следующия начин:

А. Една армия от 4 дивизии ще бъде развърната на линията Видин-Белоградчик-Цариброд-Трън за действие против главната сръбска маса.

Б. Втора една армия в състав на други 3 дивизии ще се развърне на фронта Кюстендил-Горна Джумая-Неврокоп за действие против гърците и по посока на Македония.

В. Трета една армия от две дивизии ще се развърне на линията Рахово-Свищов-Русе-Варна-Бургас – за наблюдението на Дунава и отбраната на добруджанската граница с черноморския бряг.

Г. 10-а Беломорска дивизия си остава на мястото за отбраната на Беломорския бряг и гръцката граница по долното течение на Места.

Император Вилхелм, цар Фердинанд I и група български офицери разговарят с немски войници.

С други думи, стратегическият фронт на нашата армия начева от една точка на Черно море про гр.Бургас и завършва при устието на р.Марица на Бяло море, като включва в себе си черноморския бряг, добруджанската сухопътна граница, Дунава и цялата сръбска и гръцка граница на едно протежение повече от 1200 км.

Политиката по отношение на стратегията има две главни задачи:

Да постави правилно политическата цел на войната и
2. Да гарантира пълна свобода на действията.
Първото условие налага ясно указване на противника; второто – чрез политически съюзи да се неутрализират останалите съседи, за да може Главното командване да хвърли и последния войник на главния театър на военните действия, както това направиха немците в 1870 г.

Идеята на стратегията е: един противник, един театър, една армия (в смисъл съсредоточена маса), една операционна линия, едно командване.

Ако приложим този мащаб към групировката на нашата армия, то ще видим, че ние имаме три маси, ориентирани в три различни посоки, групирани на три различни театра, а като последствие от това – три оперативни посоки, които отиват в три екцентрични посоки.

Това вече показва, че ние нямаме една маса, която да бъде предназначена за главни действия на главния театър. Напротив, всяка една група съставлява почти една трета част от мобилизираните наши сили и в оперативно отношение се получава такава картина: една армия е предназначена за оперативни действия, а другите две – за обезпечение на фланга и тила на тази армия. Не ще съмнение, че това се дължи на неясната политическа обстановка, която ни обкръжава. В резултат – нашата армия е разхвърлена на едно грамадно пространство, по цялата територия и при липсата на удобни железопътни и обикновени съобщения, групирането на войските в един даден момент на един даден пункт е трудно изпълнимо и свързано с много време, за да не кажа невъзможно.

Премиер-министърът д-р Васил Радославов, взел съдбоносното решение

Това последно условие налага една по-определена политическа обстановка, за да може Главното командване да определи главния противник, главния театър, а заедно с това там да съсредоточи и главната маса, без което решителни резултати са невъзможни.

На основание гореизложеното моля почитаемият Министерски съвет да ми укаже ясно политическата и военната цел на войната; да определи главния противник, да ми покаже поведението на останалите съседи, а по такъв начин въз основа на точни политически данни да се направи най-целесъобразно групиране на армията, която е основния залог за правилното развитие на операциите и благоприятния изход на войната.

Генерал-майор (п) Константин Жостов

На това недвусмислено предупреждение, направено от младия и талантлив генерал, министър-председатела Васил Радославов лично отбелязва само “Получ[ено]: на 11 часа преди обед на 21 септ[ември 1]915”.

Коментарите са излишни!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
“LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 26 August 2011, p.13.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, N 31 from 5th August 2011, See – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2512-mojeshe-li-bulgaria-da-ne-uchastva-v-purvata-svetovna.html

 

- THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…


БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

Creative Commons License
THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

- LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR



ПЪЛКОВОДЦИ НА ПОБЕДАТА. МЪЖЕ, КОИТО В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОЧУДИХА СВЕТА СЪС СВОЯ ВОЕНЕН ГЕНИЙ, ЛЪВСКА ХРАБРОСТ И БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО.

СВЕТЛОТО ДЕЛО ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕДЕ ДО КРАЙ.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. В Манифеста от 5 октомври 1912 г. между другото се съобщава, че „светлото дело трябва да се доведе до край… Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руски освободители и нека лети от победа към победа”.

Справедливият освободителен и прогресивен характер на Балканската война (1912-1913) предопределя характера на много от проявите на масов и личен героизъм. По време на тази война с редовно призованите под бойните знамена се явяват и много доброволци – не само от страната, но и от чужбина.

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

Голямата отговорност за успешното водене на бойните действия се пада на българския команден състав – генералитета и старшето офицерство. В това отношение важна роля изиграва факторът, че по-голяма част от него е завършила своето образование във военните академии и училища във Франция, Русия, Италия и др. Това помага на българските въоръжени сили непосредствено преди началото на Балканската война да бъдат модернизирани, наситени с ново въоръжение и техника, да бъде поставено началото на нови родове и видове войски – такива като автомобилните, морските, военновъздушните, а също така и реалното им използване по време на бойните действия. Много са новостите, които българските генерали въвеждат в съкровишницата не само на българската, но и на световната военна история. Така например, в създаването на звеното Съединени армии, поставено под общото командване на генерал Радко Димитриев, съзираме зараждането на фронтовото командване. Значителен военен принос е съображението на генерал Никола Иванов, че е възможно Одринската крепост да се атакува и овладее с „открита сила”. За първи път в българската и световната военна история при Одрин се планира и провежда от генерал Георги Вазов артилерийски огневи вал, както и използването на прожектори за заслепяване на противниковото наблюдение и т.н. Именно в тази обстановка се създава възможността за ярка изява на младата българска авиация – това е първият полет за разузнаване над Одрин, извършено със самолет „Албатрос” от двамата български пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев на 16 октомври 1912 г. Младата българска флота също не остава назад – особено впечатляваща е атаката от страна на българските миноносци на турския крайцер „Хамидие”.

ПРОТИВНИКЪТ НАПУСНА КРЕПОСТТА В СТРАШНА ПАНИКА.

Телеграма от 12 октомври 1912 г. на генерал-лейтенант Радко Димитриев до главнокомандващия Действащата армия за превземането на Лозенградската крепост.

В допълнение на вчерашните ми две телеграми, донасям на ваше величество още следующето: по всички признаци противникът след нашите двудневни боеве в околността на Лозенград е напуснал крепостта в страшна паника.

Общото число на взетите оръдия е 7 скорострелни батареи с раклите им и множество патрони, 18 нескорострелни оръция с голямо количество амуниции – всичко 40 оръдия, няколко склада с храни и предмети на снаряжение, няколко лагери с оставени неснети палатки. Двата форта на крепостта също непокътнати. В тяхните погреби се намериха много припаси.

Пътищата около крепостта, които водят към Бунархисар, Бабаески и Одрин, били осеяни с изоставени офицерски багажи, амуниции, кола, предмети на войнишкото снаряжение и обмундирование. Даже част от багажа на турския паша Мухтар паша бил изоставен тук в клуба. Мухтар паша е син на сегашния велик визир.

При влизането в града ние бяхме посрещнати от камбана и звон, от депутати, състоящи от първенците с гръцкия митрополит начело, с хляб и сол, с един ключ на особена табличка, която трябвало да изобразява емблема на ключовете на крепостта. Табличката с ключа ще изпратя с особен куриер лично на ваше величество.

Населението ни срещна доста радостно, но все пак се държи с една известна резерва – особено гръцкото.

Числото на ранените и убитите възлиза на около 300 души всичко, в това число 20 офицери. Подробно ще донеса оше, като получа по-точни сведения за всичко.

Командующ 3-а армия

Генерал-лейтенант [Радко] Димитриев

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия, 1912 г.

      Генерал Радко Димитриев (1859-1918)

Роден в с. Градец, Сливенско. През 1875 г. завършва Габровското петокласно училище и става телеграфо-пощенски служител в Котел. Участва като преводач в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След Освобождението на България завършва Военното училище в София, след което продължава военното си образование в Русия. Взема дейно участие в Сръбско-българската война от 1885 г. и за проявен героизъм е награден с орден за храброст. Той е един от главните участници в преврата срещу княз Александър ) Батенберг през 1886 г. По време на Балканската война е командир на 3-а българска армия, а по време на Междусъюзническата война е назначен за помощник-главнокомандващ. Поради разногласия с цар Фердинанд І след войната е демобилизиран и изпратен за пълномощен министър в Русия. След началото на Първата световна война (1914-1918) в знак на несъгласие с политиката на правителството на В.Радославов си подава отставката и постъпва на служба в руската армия. Загива в Кавказ по време на Гражданската война.

ВСИЧКИ ВОЙСКИ СЕ ДЪРЖАХА ПРЕКРАСНО В БОЯ.

Из телеграма на командира на 7-а пехотна Рилска дивизия генерал-майор Георги Тодоров от 15 октомври 1912 г. до щаба на Действащата армия за освобождаването на гр.Кочани.

… Реших на разсъмване на 11-ий октомврий да атакувам турците от десния фланг и в тил. А на полковник Зафирова пратих заповед да се държи упорито. Вследствие гъстата мъгла боят се почна едва към 8 часа пр.пладне на 11-ий октомври, като се насочиха колоните според заповедта. Към това време турците получили още подкрепление – сутринта пристигнал от Щип един паша с 6 табора и една полска батарея. Таборите се насочили по посока на Повиен. Полската батарея [е] на закрита позиция на югозапад от град Кочани. Още по на югозапад, зад десния фланг на батареята се виждаха още сгъстени части, облечени в черно облекло. Всичко според показанията на пленените и жителите, турците са били около 15 табора с една полска и една планинска с.с. круповска батарея. Конница нямаха. Към 2 часа след пладне, когато нашата централна колона почна да обхожда тила на турците, те почваха да отстъпват и най-после отстъплението се превърна в паническо бягство, като лявата ни колона заплаши по-далеч тила им. Град Кочани с околните височини беше в наши ръце в 4 часа и 20 минути сл.пладне. Турците оставиха палатките си в лагера. Офицерските багажи, двете батареи доста повредени, голямо количество патрони, разни шанцови инструменти. Шосето от Кочане до Щип на 15-20 километра обсеяно с ракли и предници, амуниция, паласки, раници и други войнишки принадлежности. Паниката е била толкова голяма, че на 13-ий октомврий изпразнили Щип, като се оттеглили на юг. Всички войски се държаха прекрасно в боя.

Началник на 7-а пех. Дивизия

Генерал-майор Тодоров

      Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Роден в гр.Болград. Завършва Болградската българска гимназия през 1877 г. и веднага се записва доброволец в Опълчението. През 1878 г. постъпва във Военното училище, завършва го през 1879 г. В Сръбско-българската война участвува като командир на Летящия отряд, действуващ между Видин и Кула. На 30 септември 1886 г. е уволнен от военна служба по обвинение, че е замесен в детронацията на Княз Батенберг, на в края на същата година е възстановен на служба. Назначен е за началник на 7-а Рилска дивизия и я командува през Балканската и Междусъюзническа война. През 1915 г. – командващ 2-ра армия, а през 1917 г. – на 3-а армия. През 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ. След войната заема длъжността генерал-адютант.

НАШИЯТ ОГЪН ГИ СПИРА И ЗАСТАВЛЯВА ДА ПОВЪРНАТ.

Из шифрована телеграма от 31 януари 1913 г. на генерал-майор Стилиян Ковачев до щаба на Действащата армия за унищожаването на турския морски десант при Шаркьой.

В допълнение донесенията за боя при Шаркьой донасям: турският десант се почна на 26-ий того в време боя пред Булаир. Мястото на десанта около 3 к[ило]метра западно от Шаркьой. Около това място турците са построили десантни мостове на козли и на понтонни лодки. Селището Шаркьой беше заето от 2 дружини от Македоно-одринското опълчение, които са водили престрелка с дебаркиралите войски. Турците заемат позиция северозападно от Шаркьой на около 3 километра и се простират до Гайтандере. Десантът продължава и на 27-ий. Разпоредено на 28-ий да се атакуват в три колони, като се обградят. На 28-ий действително се произвежда атаката. Турците са имали дебаркирали войски 7-8 табора. В морето около 40 транспортни параходи и гемии. 15-20 хиляди души. Транспортните параходи били наредени в три линии, пред тях 7-8 броненосци и крайцери, които всичко време са стреляли по брега. Огънят им обаче е бил извънредно силен, но неефикасен и възбуждал даже смях у войниците. Транспортните кораби в време на боя се приближавали на два пъти към брега, но огънят на нашата планинска артилерия ги спирал и заставлявал да повърнат. Тъй се е водила борбата до стъмвание. През нощта всички дебаркирали войски избягали, като се натоварили на параходите. Загубите на турците трябва да са били големи, като се съди по изораното място от нашата артилерия около пункта на десанта и по безпорядъка, който обладал дебаркиралите войски в време на артилерийската стрелба. Турците оставили скеля, 25 метра дълга, построена на пионерни козли, и 9 алуминиеви понтонни лодки, силно изпродупчени с брадви и парчета снаряди.

Командующ 4-а армия генерал-майор Ковачев

Генерал Стилян Ковачев

      Генерал Стилиян Ковачев (1860-1939)

Роден в Ямбол. Участва в Априлското въстание през 1876 г. Завършва Военното училище в София през 1879 г. и следва Военноинженерна академия в Русия (1882-1883), която не завършва поради заболяване. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на дружина. В Балканската война е началник на Родопския отряд, а след това командва 4-а армия.

Министър на войната – от 1 юни 1913 г. в четвъртото правителство на д-р Стоян Данев. Като министър на войната той настоява да се спрат бойните действия в Междусъюзническата война и да се уредят спорните взаимоотношения между балканските държави. Поради неразбирателство с министрите от правителството и с цар Фердинанд, генерал Ковачев е отстранен от командването на 4-а армия, а на 28 юни 1913 г. е освободен и от длъжността министър на войната и преминава в запаса.

Вие покрихте България със слава, доблестни синове!

ЗАПОВЕД № 88 ПО ИЗТОЧНИЯ СЕКТОР ОТ 13 МАРТ 1913 Г., НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ ВАЗОВ ПО ПОВОД ОВЛАДЯВАНЕТО НА КРЕПОСТТА ОДРИН. 

Офицери, подофицери и войници,

В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости.

Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага.

Само Вашата любов към отечеството можеше да Ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой.

Вие писахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Благодаря Ви.

Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.

Благодаря на старшите началници на пехотата и артилерийските части, които не само точно изпълняваха, но и предупреждаваха често моите желания и разпореждания.

Настоящата заповед да се прочете в[ъв] всички роти, батареи, ескадрони и команди.

Началник на сектора генерал-майор Г.Вазов

Началник щаба от Генералния щаб, майор [Иван] Вълков

Генерал Георги Вазов и пленения Шукри паша, Одрин 1913 г.

      Генерал Георги Вазов (1860-1934)

Роден в Сопот. Завършва военното училище в Одеса през 1880 г., инженерно училище през 1883 г. и Военноинженерната академия в Русия през 1888 г. Воюва в Сръбско-българската война от 1885 г. Един от участниците в детронацията на княз Александър І Батенберг. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руската армия до 1898 г. През Балканската война командва Източния сектор и извършва обсадата на Одринската крепаост. Министър на войната с Указ № 7 от 28 юни 1913 г. Вече в новото правителство на Васил Радославов, като министър на войната демонстративно си подава отставката на 22 август 1913 г. По-късно се обявява против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили.

Ст.н.с. НИКОЛАЙ КОТЕВ, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 236 (3738) from 12th October 2002

Creative Commons License
„LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0005

IMG

IMG_0001

IMG_0002

- LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки

РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Ако сте проследявали, както на вас ви се е налагало, по картата за движението на българската армия, което се извършвало със забележителна бързина и планомерност, то може да се допусне, че всички войскови части в правилен ред преминават от позиция към позиция. В действителност, това не е така. На дивизията, полка или на батальона се поставя задача да извърши преход по някаква линия. И сумирано като цяло, дивизията и полка изпълняват тази задача. Но вътре в големите войскови единици с обоз при тежки преходи, с тежки раници на гърба, с артилерия, която се налага да бъде измъквана от калта, редът въобще не се спазва – особено след големите сражения, когато войниците от една страна са уморени, а от друга, вече успели да свикнат, по-малко се страхуват да изпадат в паника и не изразходват толкова внимание върху това да се придържат към правилни колонни редове.

До Лозенград, около Петра например, работата още вървеше гладко, като по учебник. А след Лозенград, когато ние се движехме към Люле-Бургаз, редът съвсем се развали и, както показаха по-нататъшните събития, без загуби за делото. Нашият полк се разбърка с други четири, командването почти изчезна, аз например, въобще не видях през това време полковия командир, него някъде го взеха от нас, моя взвод изчезна и при мен под мое командване попаднаха 100 войника от различни полкове. Съществуваше твърдото убеждение, потвърждаващо се от слухове, идващи от всички страни, че в това направление се движат нашите, че те са много, но кой къде е – това не го знаеха нито войниците, нито аз. И тази неизвестност никого не потискаше, тя се допълваше от твърдата увереност, че ние ще стигнем там където трябва.

Дали е имало куриери от една част към друга? Та нали ви казвам, че аз дори не видях нашия полкови командир. Можеше ли да има правилна връзка между полковете, ако те са се разделили, разбъркали, а командирите бяха откъснати от нас и разместени. Впечатлението е такова, като че ли армията се движи стихийно, но тази стихийност се отнася само към движението на отделните групи и колони вътре в армията. А цялата армия се придвижва правилно, както трябва и накъдето трябва. В състава на тази тежка маса има хора, които знаят накъде да се върви, а всички останали се нагласяват към тях. Вие казвате, че при такъв ход на делото не може да има над войниците правилен контрол и отделни страхливци могат да напуснат полесражението? Не знам дали е имало такива опити. Но не вярвам, че това би било възможно. Общият план за действие е неизвестен на отделните войници. Къде е неприятелят, той не знае. Отдясно, отляво, отпред, отзад – са все свои. Той се държи към тях, бои се да се откъсне и иска – не иска, влиза в бой.

В учебниците по тактика всичко точно е посочено и предвидено: войсковата част е тук, началникът – там, неприятелската позиция е на еди колко си крачки, обходът на фланга е за толкова минути. И от всичко това, на третия, а дори и на втория ден не остава почти нищо. Аз не искам с това да кажа, че теорията на тактиката е излишно нещо. Не, ако нямаше предварително обучение, би се получила пълна анархия. А тук, именно благодарение на вложените във войниците елементи на организация и ред, в цялата тази хаотична на вид стихийност се съхранява своя планомерност. Но разликата между математическите абстракции на училишните учебници и живата реалност на движението и боя – е огромна. Един от запасните войници, когото аз преди похода в продължение на двадесет дни обучавах на воински движения и хватки, по пътя жлъчно ми се надсмиваше – какво, господин офицер, тук май не е точно така, както се дава по правилата.

В Лозенград ние влязохме без бой. Населението ни прие действително добре. Тук в официалното съобщение нямаше никакво преувеличение. Турците избягаха преди нашето пристигане, а на вратите на християнските къщи имаше навсякъде кръст, на някои с много ярка боя, за да се хвърля на очи. Очевидно, все пак се опасяваха. Много от християните, които носиха преди това фесове, сега ги захвърлили и тъй като нямат шапки, ходят гологлави.

В Лозенград нашият полк остана не повече от два-три часа. Само малко отдъхнахме и веднага тръгнахме на път за Кавакли. Там, няколко часа преди нас е имало турци. Те са избягали, както се вижда в паническо стъписване, изоставяйки целия провиант, всички свои бойни припаси. Трябва да се каже, че след Лозенград, ние през цялото време живеехме за сметка на турския провиант. В Кавакли дневувахме. Нощувахме там две нощи.Оттам направихме вилазка на 15 километра срещу две турски колони, които като че ли бяха излезнали от Одрин, но не открихме никого. Възможно е това да са били български войски, рекогносцировъчния артилерийски отряд по погрешка да ги е определил като турци.

В този бой около Люле-Бургаз аз и бях ранен, още в първия ден. Приближихме се ние към позицията на 15-и вечерта, нощувахме, а на заранта в понеделник започна сражението, и в пет и половина вечерта ме раниха. Работата беше така. Отрядът, който командвах, един и половина – два сборни взвода, имаше отначало сблъсък с турците в неголяма горичка, откъдето ги изтикахме. После овладяхме селото Караагач. Турците и оттук избягаха. След това имаше височина. Аз изкомандвах: „Напред, към височината!”, и войниците започнаха на малки групи да се изкачват. А там вече имаше наши. Беше видно с просто око, как те преследваха бягащите турци. Кой е на дясно от нас, кой е на ляво – аз също не знаех. При самото начало на изкачването аз се спрях и започнах да оглеждам местността, за да не се натъкна на някой изостанал турски отряд. Точно по това време аз и попаднах под куршума. Кой и откъде ме рани – естествено не знам. Само че куршумът е турски, вижда се по раната, и той разбира се не знаеше, че е ранил някого, ние с него се намирахме на разстояние не по-малко от 400 метра един от друг. Куршумът, както вие виждате е влязъл оттук, от лявата страна на лицето, около средата на носа, а е излязъл около дясното ухо. Веднага след изстрела аз паднах по очи, сигурно повече от изненада. Паднах и веднага вътрешно си казах: „раната трябва да е смъртоносна”, но някак си съвсем глухо за това си помислих, без всякаква…, как да кажа…, без всякаква сантименталност, значи умирам, помислих си, край, и имах при това само чувството на някаква досада към себе си, че това така просто става, нито една височайша мисъл не ми влиза в главата. На мен това ми се видя обидно. След това почувствувах болка и при това много силна, но не там, откъдето куршумът е влязъл, а откъдето е излязъл. Така че, аз първоначално бях решил, че куршумът е влязъл от дясно, около ухото. Много кръв изтече, цяла локва. След няколко минути се надигнах, извадих санитарния пакет и си направих сам на себе си превръзка.

След това започнах да търся санитари. Но със санитарите е беда: те идват много късно. Ранените винаги се възмущават от тях. И съвсем справедливо. Турците вече са избягали, няма никаква опасност, а санитарите, гледаш няма ги и няма. Появяват се след два-три часа, а по някой път и по-късно. Обяснявам си аз това по следния начин. Санитарите стоят не под огън, а около огъня, те не се чувствуват като сражаващите се, в такова положение, когато няма накъде да отидеш, защото всеки сантиметър от въздуха те заплашва със смърт. Те само виждат отблизо, как умират другите, затова чувството за самосъхранение у тях е изострено до крайност. Страхуват се да отидат под огъня – и това е. В подобно състояние излизат наяве най-лошите инстинкти. Някои от санитарите, вместо да отиват към ранените, пребъркват убитите. Направо гнусотия… А ако поставиш този санитар с пушка на бойна позиция, той ще се сражава добре и заедно с другите, когато е нужно, ще се хвърли напред „на нож”. Виждаш ли какво нещо е човекът! Нелепо е, наистина да се мисли, че от 200 хиляди войници всичките са герои, дори и в отделните, героично настроени хора, не всичко е героично. Военният героизъм, най-малкото в сегашните войни – е масов. Войската може да извършва героични действия, но това въобще не означава, че всички войници или офицери по отделно – са герои. Трябва само, армията като цяло да знае в името на какво се бори, за да може да смята целта на войната – за своя цел, – и героизмът вече израства от условията на самата война.

Вие питате, защо не ме вдигнаха моите собствени войници, щом не е имало санитари. Това е забранено. Войникът е длъжен да се сражава, докато не е ранен, а ако му се позволи да се грижи за ранените, никой няма да остане на линията. После, когато аз започнах да бродя по полето, един от моите войници, действително дойде при мен и ме хвана под ръката. Така аз с негова помощ и стигнах до санитарния пункт – точно шест часа след като бях ранен. Тук изгориха с йод отверстието, направиха превръзка и ме изпратиха назад с другите ранени към Лозенград.

Когато аз лежах в каруцата, най-много ме измъчваше не раната, а скърцането и тракането на десетките каруци. Това веднага възстанови в моя мозък звука на картечниците – това е знаете ли, най-лошия звук. На полята на сраженията първоначално този звук дори ми хареса: равен, спокоен, непрекъснат, а после започна да ме дразни, колкото по-нататък, толкова по-лошо. Уморява и омръзва до непоносимост, трещи без паузи и спирания… Подъл автомат! Нищо човешко няма в този звук. Тук-тук-тук-тук-тук – двадесет и четири часа без прекъсване. Оръдията са къде по-човечни. Когато се чува оръдеен изстрел, вие винаги чувствувате зад него някаква жива воля, някой е дръпнал за някакво въже. А картечницата е съвсем бездушна, – тя е – perpetuum mobile на убийства, изсипва куршуми, носи смърт, а човешкия дух зад това не се чувствува. Това е и най-ужасното.

Страх ли? Страх по време на сражението няма, т.е. – най-вече когато си под огън. А преди сражението и след сражението – страхът е голям, това е същото, само че в по-малък вид, когато си по време на изпити, и при изказвания от трибуната. По време на мобилизацията на никой не му се отиваше в огъня. Разбира се, при тържествените прегледи, когато чувствуват, гледат и викат като цяла маса, ентусиазмът е голям. Но когато разговаряха поотделно, на всеки му се искаше да го е минала тази „чаша сия”. А някои с такъв тон говореха, че аз дори се опасявах: не ще издържат, мислех си, те първата атака! А се оказа съвсем не така. Страхът насъвсем изчезна, него го сменява след известно време безразличието, а при страхливите и нервните се появяват на моменти такива взривове, които имат съвсем героичен вид.

Страхът е целесъобразен в човешкия живот; нова е психическата реакция на организма към заплашващата го опасност. Но ако тази опасност е непрекъсната и непреодолима, ако няма къде да избягаш от нея, ако всеки кубически сантиметър на въздуха може да бъде във всеки момент зает от куршум, – тогава страхът престава да бъде целесъобразен, той вече не предпазва, а разрушава организма. И тогава като негова смяна идва безразличието, като своего рода защитна психологическа обвивка.

Страх няма по време на сражението, затова пък има някакво чувство на нервна умора… Започва канонада на сутринта. Продължава непрекъснато. Слънцето се издига, ходиш, сидиш или лежиш – непрекъсната стрелба цял ден до ноща. А веднъж дори и цяла нощ. Живееш под това и нито за минута не се освобождаваш. На вас ви се е случвало вероятно да бъдете в полето при гръмотевична буря – гърми се над главата, стреля отгоре надолу мълнията, и няма къде да се скриеш. Сега пък си представете, че опасността се е увеличила хиляда пъти, че мълниите падат отгоре непрекъснато и че това продължава час, два, десет, денонощие, две денонощия, три… Страхът, като остър отклик на смъртоносната опасност изчезва, но расте в целия организъм, в мускулите и костите, изпитвате чувство на умора. Страшно е, непоносимо, адски омръзва…

В канонадата е същото безразличие, както и при гръмотевичната буря, – стихийната смърт те обсажда отгоре, отдясно, отляво. Трещи, свисти, ухае, обкръжава те с топлинни въздушни вихри, със земя, сваляте на земята и трещи по-нататък без край. Всеки ден към вечерта ти се струва: ето сега вече е краят, повече това няма да го издържа. Но настъпва следващия ден – и отново същото. От това и нараства в душата чувството на омраза към врага.

Архив на Л.Троцки, 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“|, Sofia, N 41 (23617) from 14th October 2011, p.15.

Пълният текст е публикуван във в-к „България“, Чикаго, САЩ, бр.44 от 5 ноември 2011 г.:

http://bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2791-demonut-jertva-trocki.html

- RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”


ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

- Кой тропа? – пита Ралина булка.

- Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

- Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

- Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

- Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

- Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.


ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

Creative Commons License
„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

- UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV


НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА СЪДБАТА НА АВИАТОРА МАРКО ЩЕРЕВ БОНЧЕВ

Колкото и да е написано за историята на българската авиация, все има какво да се каже. Това се отнася преди всичко за периода на Първата световна война 1914-1918 г., т.е. за зората на създаването и бойното и използване. Не са толкова много пилотите, които са участвували в нея – те са около тридесетина души. Съдбата в много отношения не бе благосклонна за по-голямата част от тях – много от тях загинаха по бойните полета, така и да не се напише и ред за тях. Един от тях е и пилотът Марко Бончев.

Марко Щерев Бончев като пилот

Марко Щерев Бончев е роден на 24 юни 1893 г. в гр.Шумен. След завършването на прогимназиалното си образование, единствената негова съкровенна мечта е била да стане пилот от създаващата се българска военна авиация. Постъпва в подготвителния курс във Военното училище на 28 декември 1913 г., който завършил с успех и като произведен на 11 септември 1914 г. офицерски кандидат е изпратен за продължаване на службата си в 7-ми Преславски полк. По-късно, на 25 октомври 1915 г. е изпратен като взводен офицерски кандидат на 2-ра юнкерска рота във Военното училище в София. На 28 март 1916 г. е изпратен в Инженерната инспекция и два дни по-късно е произведен в “подпоручик”.

През април 1916 година, Марко Бончев постъпил в Аеропланното училище в Божурище като ученик пилот-авиатор на апарата “Албатрос”С.III *, което завършил през ноември същата година. Веднага след това, като добре подготвен пилот и формирането на Въздухоплавателната дружина бил изпратен на 1 октомври 1916 г. във Второ аеропланно отделение. Там е страж на Родината, много често излитал със своя апарат “Роланд” D.II **, за да прави разузнаване над неприятелските позиции на съглашенските войски, поради което се излагал на големи опасности и рискове.

При един полет през 1917 г. бил нападнат и атакуван от много неприятелски аероплани. В страхотна борба с един от тях, той се сблъсква. Комлата на един от неприятелските самолети се врязалa в крилото на неговия и той с разпокъсано и увредено крило успял благополучно да се приземи на аеродрома, но имал увреждане на челюстта и извадени няколко зъба.

По-късно подпоручик Бончев е изпратен в София в Аеропланното училище за учител-пилот на младите авиатори, които трябвало да подготви за защитници на Родината.

За бойни заслуги, на 31 януари 1917 г. е награден от германското командване с германски Железен кръст II степен и оставен за защита на столицата.

На 25 март 1918 г. е изпратен в Първо Аеропланно отделение (разположенo на аеродром “Белица”), където след много опасности и смели полети, при едно несполучливо летене претърпял отново катастрофа, от която силно пострадал ( строшаване на крака и силна контузия на главата). Но след оздравяването му, той не останал спокоен. Въпреки забраната да лети казвал: “На мен там не ми трябват крака, а ръце”.

Отново лети. За проявена смелост в боевете с авиацията на Антантата е награден със “златна авиаторска значка” на 17 април 1918 г.

Военният пилот-авиатор Марко Щ.Бончев. Аеродром “Божурище”, септември 1917 г.

Отива отново на фронта – при изпълнение на бойна задача над чужда територия, с аероплан “Роланд” на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и загива. На 26 юли 1918 г. е погребан в гр.Свети Врач.

1938 г. Панахида на гроба на поручик Марко Бончев. На снимката – сестра му Мика Бончева и брат му Антон Бончев.

Угасва завинаги една небесна звезда. Ето какво казва по-късно племенницата му Стоянка Димитрова Чипова:

“Когато изпращах Марко за последен път на фронта, той ми махаше с червена кърпичка. Обичах най-много Марко. Той имаше топли черни очи. Марко беше много добър и много весел, смел и решителен, разказваше майка му. В град Шумен като дете чувах да се говори всеки ден за него от неговата майка и сeстра Мика. Те така си говореха, като че ли той ей сега ще си дойде…”

Бележки:

* Двуместният самолет “Албатрос” С.III е биплан, с двигател Мерседес (Mersedes) D.III с мощност 119 кВт (160 к.с.), който имал максимална скорост от 140 км/час (87 мили/час); имал таван на полет от 3350 м (11000 фута) и максимална продължителност на полета – 4 часа; въоръжението му се състояло от един турелна картечница “Парабелум” с калибър от 7,92 мм, поставена в задната кабина на самолета и една предна картечница с калибър 7,92 мм; могъл да носи неголямо количество авиобомби. Започнал да се използва на Западния фронт от края на 1916 г. След влизането му в бойните действия, било забелязано, че без да не нарушат летателните му характеристики, би могло да се използва предна синхронна картечница за поддръжка на задната, от която водил огън летецът-наблюдател. С.III е бил един от първите германски самолети с подобно въоръжение, което било крачка в създаването на самолети-разузнавачи. Още една положителна негова черта е възможността да носи неголямо количество авиобомби във вътрешен отсек, разположен между двете кабини на самолета. Но отсъствието на прицелни приспособления при подобно бомбомятане, доставяли на противника повече безпокойство, отколкото реална опасност. Моделът С.III се произвеждал също така и по лицензията от компаниите “Остдойче Албатрос Верке” (Ostdeutsche Albatros Werke), “Дойче Флугцойгверке” (Deutschе Flugzeugwerke D.F. W.) и други.

** Самолетът L.F.G.“Роланд” D.I на компанията “Dipl. Ing. Tantzen” имал фюзеляж с неголям диаметър, поради което получил названието „Акула“ (Haifisch). Имал максимална скорост от 170 км/час (106 мили/час); продолжителността на полета му е била 2 часа; въоръжението му се състояло от две предни картечници LMG 08/15 с калибър от 7,92 мм (0,31 дюйма).Самолетът много свои качества отстъпвал на самолета от аналогичния тип “Албатрос” (Albatros), поради което се произвеждал в неголеми количества. В сравнение с модела C.II, той имал големи изменения – двете крила нямали “стъпенки”, придобили придобили неголяма “стреловидност” и вместо I-образните стойки са били използвани стандартни междукрилни стойки. D.I извършва своя първи полет през юли 1916 г. Неговият подобрен модел D.II имал опашно оперение с изменена конструкция и допълнителни усъвършенствувания, свързани с намаляването на челното въздушно съпротивление. Двете модели са снабдени с двигатели Мерседес (Mercedes) D.III с мощност 119 кВт (160 л.с.). Като цяло подобен самолет D.IIa се появил в резултат на поставянето на по-мощен двигател Аргус (Argus) As.III. Тези изтребители започнали да се експлоатират в началото на 1917 г. Самолетите D.I/II/IIa не били много популярни сред пилотите, заради трудното управление и лошия обзор.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 13th May 2011, p.19.

Creative Commons License
UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

NEW DOCUMENTS:

№ 1
ДОПЪЛНИТЕЛЕН СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИКА БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ ДОПЪЛ[НЯЮЩИЯ] ТЕХНИЧЕСКИ ПАРК, ПРИКОМАНДИРОВАН ОТ 7-МИ ПЕХ.ПОЛК
[…]
2. Длъжност по служба. Ученик пилот авиатор в Аеропланното училище
[…]
Преминаване на службата. Прикомандирова се от 7-ми пех[отен] Преславски полк за следване Аеропланното училище за пилот-авиатори и показан по лице към ротата – Аеропланно училище и зап[овед] № 13 # 11 от 1916.III.26.
На основание Височайшата заповед № 4 от 12.III.1916 г. произведен в първи офицерски чин със заповед по Техническия парк № 19 # 05 от 1916.III.30.
По случай формирането на Въздухоплавателната Дружина от 1 октомври 1916 год[ина] е влязъл в Състава на същата и исключен от списъците на Парка със Зап[овед] 63 # 10 от 1916.Х.31.

За Командир на Допъл[няющия] Тех[нически] Парк
Капитан (п) [Радул] Милков

№ 2
СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИК БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ 7-МИ ПЕХ[ОТЕН] ПОЛК, ПРИКОМАНДИРОВАН КЪМ ВЪЗДУХОПЛАВАТЕЛНАТА ДРУЖИНА

1. Чин (кой клас за чиновниците), прякор, име и презиме Подпоручик Бончев Марко Щерeв*
2. Длъжност по службата  Военен Пилот  Авиатор
[…]
4. Денят, месецът и годината на раждането. 24 Юний 1893
5. Градът или селото, околията и окръгът, в който се е раждал гр.Шумен
6. Народност и вероизповедание Българин Източно Православен
7. В кое гражданско и военно учебно заведение е свършил и какви езици владее писменно.  Военното на Н[егово] B[еличество] Училище
8. Каква заплата е получавал на служба 2700 лв – годишно
Преминаване на службата. Съгласно заповедта по Действующата армия № 519/[1]916 г. Аеропланното училище влезе в състава на Дружината. Зачислен по списъците на Дружината и тия на Аеропланното училище Заповед по Дружината № 46 # 5, 1916.Окт[омври] 13
Съгласно телеграмата от Н[ачалника] на Инженерните войски при Щаба на Действующата Армия № 10989. Откомандирован във 2-ро Аеропланно отделение Заповед по Дружината № 51 # 5, 1916.Ноемв[ри] 15
Със старата телеграма от същия е назначен за 2-ро Аеропланно отделение, като завършил успешно Пилот Авиаторски курс Заповед по Дружината № 53 # 15, 1916.Ноемв[ри] 28
Награден с Германски ж[елезен] кръст II степен Заповед по Дружината № 60 # 8, 1917. Януари 31
Прикомандирован в Аеропланното училище за обучение с апарат “Роланд” и останал за отбрана на столицата. Явил се на 17 юлий, от която дата се счита прикомандирован. Заповед по Дружината № 104 # 11, 1917. Юлий 20
Заминал за 2-ро Аеропланно отделение и на лице при него.
Заповед по Дружината № 108 # 3, 1917. Август 5
Съгласно Височайшата заповед № 50 от 14 Октомврий н[астоящата] г[одина] повишен в чин “поручик”
Заповед по Дружината № 147 # 10, 1917. Ноември 14
Намиране вън от служба: Заболял
Показан болен със заповед по Дружината № 105 # 8. 1917.Юлий 23
Оздравял и на лице
Заповед по Дружината № 108 # 6, 1917. Август 5

Преминаване на службата: Въведен от Аеропланното училище за носене Службата в 1-во Аеропланно отделение
Заповед по Дружината № 187 # 6, 1918. II. 25
Награден с Авиаторска значка
Заповед по Дружината № 203 # 1, 1918. IV. 17
На 26 юлий 1918 г. при изпълнение бойна задача с аероплан на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и се убил.**
Изключен от списъците на дружината от 27 c[ъщия] м[есец]
Зап[овед] по Друж[ината] № 254 # 4, 1918. Юлий 27

Командир на Дружината
Военен Пилот-авиатор подполковник (п) не се чете
Адютант
Военен Пилот-авиатор поручик (п) Лазаров

Бележки:

**** В текста е дадено като “Щеров”
***** В текста е дадено като “се обил”.