- LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR



ПЪЛКОВОДЦИ НА ПОБЕДАТА. МЪЖЕ, КОИТО В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОЧУДИХА СВЕТА СЪС СВОЯ ВОЕНЕН ГЕНИЙ, ЛЪВСКА ХРАБРОСТ И БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО.

СВЕТЛОТО ДЕЛО ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕДЕ ДО КРАЙ.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. В Манифеста от 5 октомври 1912 г. между другото се съобщава, че „светлото дело трябва да се доведе до край… Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руски освободители и нека лети от победа към победа”.

Справедливият освободителен и прогресивен характер на Балканската война (1912-1913) предопределя характера на много от проявите на масов и личен героизъм. По време на тази война с редовно призованите под бойните знамена се явяват и много доброволци – не само от страната, но и от чужбина.

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

Голямата отговорност за успешното водене на бойните действия се пада на българския команден състав – генералитета и старшето офицерство. В това отношение важна роля изиграва факторът, че по-голяма част от него е завършила своето образование във военните академии и училища във Франция, Русия, Италия и др. Това помага на българските въоръжени сили непосредствено преди началото на Балканската война да бъдат модернизирани, наситени с ново въоръжение и техника, да бъде поставено началото на нови родове и видове войски – такива като автомобилните, морските, военновъздушните, а също така и реалното им използване по време на бойните действия. Много са новостите, които българските генерали въвеждат в съкровишницата не само на българската, но и на световната военна история. Така например, в създаването на звеното Съединени армии, поставено под общото командване на генерал Радко Димитриев, съзираме зараждането на фронтовото командване. Значителен военен принос е съображението на генерал Никола Иванов, че е възможно Одринската крепост да се атакува и овладее с „открита сила”. За първи път в българската и световната военна история при Одрин се планира и провежда от генерал Георги Вазов артилерийски огневи вал, както и използването на прожектори за заслепяване на противниковото наблюдение и т.н. Именно в тази обстановка се създава възможността за ярка изява на младата българска авиация – това е първият полет за разузнаване над Одрин, извършено със самолет „Албатрос” от двамата български пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев на 16 октомври 1912 г. Младата българска флота също не остава назад – особено впечатляваща е атаката от страна на българските миноносци на турския крайцер „Хамидие”.

ПРОТИВНИКЪТ НАПУСНА КРЕПОСТТА В СТРАШНА ПАНИКА.

Телеграма от 12 октомври 1912 г. на генерал-лейтенант Радко Димитриев до главнокомандващия Действащата армия за превземането на Лозенградската крепост.

В допълнение на вчерашните ми две телеграми, донасям на ваше величество още следующето: по всички признаци противникът след нашите двудневни боеве в околността на Лозенград е напуснал крепостта в страшна паника.

Общото число на взетите оръдия е 7 скорострелни батареи с раклите им и множество патрони, 18 нескорострелни оръция с голямо количество амуниции – всичко 40 оръдия, няколко склада с храни и предмети на снаряжение, няколко лагери с оставени неснети палатки. Двата форта на крепостта също непокътнати. В тяхните погреби се намериха много припаси.

Пътищата около крепостта, които водят към Бунархисар, Бабаески и Одрин, били осеяни с изоставени офицерски багажи, амуниции, кола, предмети на войнишкото снаряжение и обмундирование. Даже част от багажа на турския паша Мухтар паша бил изоставен тук в клуба. Мухтар паша е син на сегашния велик визир.

При влизането в града ние бяхме посрещнати от камбана и звон, от депутати, състоящи от първенците с гръцкия митрополит начело, с хляб и сол, с един ключ на особена табличка, която трябвало да изобразява емблема на ключовете на крепостта. Табличката с ключа ще изпратя с особен куриер лично на ваше величество.

Населението ни срещна доста радостно, но все пак се държи с една известна резерва – особено гръцкото.

Числото на ранените и убитите възлиза на около 300 души всичко, в това число 20 офицери. Подробно ще донеса оше, като получа по-точни сведения за всичко.

Командующ 3-а армия

Генерал-лейтенант [Радко] Димитриев

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия, 1912 г.

      Генерал Радко Димитриев (1859-1918)

Роден в с. Градец, Сливенско. През 1875 г. завършва Габровското петокласно училище и става телеграфо-пощенски служител в Котел. Участва като преводач в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След Освобождението на България завършва Военното училище в София, след което продължава военното си образование в Русия. Взема дейно участие в Сръбско-българската война от 1885 г. и за проявен героизъм е награден с орден за храброст. Той е един от главните участници в преврата срещу княз Александър ) Батенберг през 1886 г. По време на Балканската война е командир на 3-а българска армия, а по време на Междусъюзническата война е назначен за помощник-главнокомандващ. Поради разногласия с цар Фердинанд І след войната е демобилизиран и изпратен за пълномощен министър в Русия. След началото на Първата световна война (1914-1918) в знак на несъгласие с политиката на правителството на В.Радославов си подава отставката и постъпва на служба в руската армия. Загива в Кавказ по време на Гражданската война.

ВСИЧКИ ВОЙСКИ СЕ ДЪРЖАХА ПРЕКРАСНО В БОЯ.

Из телеграма на командира на 7-а пехотна Рилска дивизия генерал-майор Георги Тодоров от 15 октомври 1912 г. до щаба на Действащата армия за освобождаването на гр.Кочани.

… Реших на разсъмване на 11-ий октомврий да атакувам турците от десния фланг и в тил. А на полковник Зафирова пратих заповед да се държи упорито. Вследствие гъстата мъгла боят се почна едва към 8 часа пр.пладне на 11-ий октомври, като се насочиха колоните според заповедта. Към това време турците получили още подкрепление – сутринта пристигнал от Щип един паша с 6 табора и една полска батарея. Таборите се насочили по посока на Повиен. Полската батарея [е] на закрита позиция на югозапад от град Кочани. Още по на югозапад, зад десния фланг на батареята се виждаха още сгъстени части, облечени в черно облекло. Всичко според показанията на пленените и жителите, турците са били около 15 табора с една полска и една планинска с.с. круповска батарея. Конница нямаха. Към 2 часа след пладне, когато нашата централна колона почна да обхожда тила на турците, те почваха да отстъпват и най-после отстъплението се превърна в паническо бягство, като лявата ни колона заплаши по-далеч тила им. Град Кочани с околните височини беше в наши ръце в 4 часа и 20 минути сл.пладне. Турците оставиха палатките си в лагера. Офицерските багажи, двете батареи доста повредени, голямо количество патрони, разни шанцови инструменти. Шосето от Кочане до Щип на 15-20 километра обсеяно с ракли и предници, амуниция, паласки, раници и други войнишки принадлежности. Паниката е била толкова голяма, че на 13-ий октомврий изпразнили Щип, като се оттеглили на юг. Всички войски се държаха прекрасно в боя.

Началник на 7-а пех. Дивизия

Генерал-майор Тодоров

      Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Роден в гр.Болград. Завършва Болградската българска гимназия през 1877 г. и веднага се записва доброволец в Опълчението. През 1878 г. постъпва във Военното училище, завършва го през 1879 г. В Сръбско-българската война участвува като командир на Летящия отряд, действуващ между Видин и Кула. На 30 септември 1886 г. е уволнен от военна служба по обвинение, че е замесен в детронацията на Княз Батенберг, на в края на същата година е възстановен на служба. Назначен е за началник на 7-а Рилска дивизия и я командува през Балканската и Междусъюзническа война. През 1915 г. – командващ 2-ра армия, а през 1917 г. – на 3-а армия. През 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ. След войната заема длъжността генерал-адютант.

НАШИЯТ ОГЪН ГИ СПИРА И ЗАСТАВЛЯВА ДА ПОВЪРНАТ.

Из шифрована телеграма от 31 януари 1913 г. на генерал-майор Стилиян Ковачев до щаба на Действащата армия за унищожаването на турския морски десант при Шаркьой.

В допълнение донесенията за боя при Шаркьой донасям: турският десант се почна на 26-ий того в време боя пред Булаир. Мястото на десанта около 3 к[ило]метра западно от Шаркьой. Около това място турците са построили десантни мостове на козли и на понтонни лодки. Селището Шаркьой беше заето от 2 дружини от Македоно-одринското опълчение, които са водили престрелка с дебаркиралите войски. Турците заемат позиция северозападно от Шаркьой на около 3 километра и се простират до Гайтандере. Десантът продължава и на 27-ий. Разпоредено на 28-ий да се атакуват в три колони, като се обградят. На 28-ий действително се произвежда атаката. Турците са имали дебаркирали войски 7-8 табора. В морето около 40 транспортни параходи и гемии. 15-20 хиляди души. Транспортните параходи били наредени в три линии, пред тях 7-8 броненосци и крайцери, които всичко време са стреляли по брега. Огънят им обаче е бил извънредно силен, но неефикасен и възбуждал даже смях у войниците. Транспортните кораби в време на боя се приближавали на два пъти към брега, но огънят на нашата планинска артилерия ги спирал и заставлявал да повърнат. Тъй се е водила борбата до стъмвание. През нощта всички дебаркирали войски избягали, като се натоварили на параходите. Загубите на турците трябва да са били големи, като се съди по изораното място от нашата артилерия около пункта на десанта и по безпорядъка, който обладал дебаркиралите войски в време на артилерийската стрелба. Турците оставили скеля, 25 метра дълга, построена на пионерни козли, и 9 алуминиеви понтонни лодки, силно изпродупчени с брадви и парчета снаряди.

Командующ 4-а армия генерал-майор Ковачев

Генерал Стилян Ковачев

      Генерал Стилиян Ковачев (1860-1939)

Роден в Ямбол. Участва в Априлското въстание през 1876 г. Завършва Военното училище в София през 1879 г. и следва Военноинженерна академия в Русия (1882-1883), която не завършва поради заболяване. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на дружина. В Балканската война е началник на Родопския отряд, а след това командва 4-а армия.

Министър на войната – от 1 юни 1913 г. в четвъртото правителство на д-р Стоян Данев. Като министър на войната той настоява да се спрат бойните действия в Междусъюзническата война и да се уредят спорните взаимоотношения между балканските държави. Поради неразбирателство с министрите от правителството и с цар Фердинанд, генерал Ковачев е отстранен от командването на 4-а армия, а на 28 юни 1913 г. е освободен и от длъжността министър на войната и преминава в запаса.

Вие покрихте България със слава, доблестни синове!

ЗАПОВЕД № 88 ПО ИЗТОЧНИЯ СЕКТОР ОТ 13 МАРТ 1913 Г., НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ ВАЗОВ ПО ПОВОД ОВЛАДЯВАНЕТО НА КРЕПОСТТА ОДРИН. 

Офицери, подофицери и войници,

В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости.

Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага.

Само Вашата любов към отечеството можеше да Ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой.

Вие писахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Благодаря Ви.

Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.

Благодаря на старшите началници на пехотата и артилерийските части, които не само точно изпълняваха, но и предупреждаваха често моите желания и разпореждания.

Настоящата заповед да се прочете в[ъв] всички роти, батареи, ескадрони и команди.

Началник на сектора генерал-майор Г.Вазов

Началник щаба от Генералния щаб, майор [Иван] Вълков

Генерал Георги Вазов и пленения Шукри паша, Одрин 1913 г.

      Генерал Георги Вазов (1860-1934)

Роден в Сопот. Завършва военното училище в Одеса през 1880 г., инженерно училище през 1883 г. и Военноинженерната академия в Русия през 1888 г. Воюва в Сръбско-българската война от 1885 г. Един от участниците в детронацията на княз Александър І Батенберг. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руската армия до 1898 г. През Балканската война командва Източния сектор и извършва обсадата на Одринската крепаост. Министър на войната с Указ № 7 от 28 юни 1913 г. Вече в новото правителство на Васил Радославов, като министър на войната демонстративно си подава отставката на 22 август 1913 г. По-късно се обявява против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили.

Ст.н.с. НИКОЛАЙ КОТЕВ, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 236 (3738) from 12th October 2002

Creative Commons License
„LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0005

IMG

IMG_0001

IMG_0002

- LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки

РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Ако сте проследявали, както на вас ви се е налагало, по картата за движението на българската армия, което се извършвало със забележителна бързина и планомерност, то може да се допусне, че всички войскови части в правилен ред преминават от позиция към позиция. В действителност, това не е така. На дивизията, полка или на батальона се поставя задача да извърши преход по някаква линия. И сумирано като цяло, дивизията и полка изпълняват тази задача. Но вътре в големите войскови единици с обоз при тежки преходи, с тежки раници на гърба, с артилерия, която се налага да бъде измъквана от калта, редът въобще не се спазва – особено след големите сражения, когато войниците от една страна са уморени, а от друга, вече успели да свикнат, по-малко се страхуват да изпадат в паника и не изразходват толкова внимание върху това да се придържат към правилни колонни редове.

До Лозенград, около Петра например, работата още вървеше гладко, като по учебник. А след Лозенград, когато ние се движехме към Люле-Бургаз, редът съвсем се развали и, както показаха по-нататъшните събития, без загуби за делото. Нашият полк се разбърка с други четири, командването почти изчезна, аз например, въобще не видях през това време полковия командир, него някъде го взеха от нас, моя взвод изчезна и при мен под мое командване попаднаха 100 войника от различни полкове. Съществуваше твърдото убеждение, потвърждаващо се от слухове, идващи от всички страни, че в това направление се движат нашите, че те са много, но кой къде е – това не го знаеха нито войниците, нито аз. И тази неизвестност никого не потискаше, тя се допълваше от твърдата увереност, че ние ще стигнем там където трябва.

Дали е имало куриери от една част към друга? Та нали ви казвам, че аз дори не видях нашия полкови командир. Можеше ли да има правилна връзка между полковете, ако те са се разделили, разбъркали, а командирите бяха откъснати от нас и разместени. Впечатлението е такова, като че ли армията се движи стихийно, но тази стихийност се отнася само към движението на отделните групи и колони вътре в армията. А цялата армия се придвижва правилно, както трябва и накъдето трябва. В състава на тази тежка маса има хора, които знаят накъде да се върви, а всички останали се нагласяват към тях. Вие казвате, че при такъв ход на делото не може да има над войниците правилен контрол и отделни страхливци могат да напуснат полесражението? Не знам дали е имало такива опити. Но не вярвам, че това би било възможно. Общият план за действие е неизвестен на отделните войници. Къде е неприятелят, той не знае. Отдясно, отляво, отпред, отзад – са все свои. Той се държи към тях, бои се да се откъсне и иска – не иска, влиза в бой.

В учебниците по тактика всичко точно е посочено и предвидено: войсковата част е тук, началникът – там, неприятелската позиция е на еди колко си крачки, обходът на фланга е за толкова минути. И от всичко това, на третия, а дори и на втория ден не остава почти нищо. Аз не искам с това да кажа, че теорията на тактиката е излишно нещо. Не, ако нямаше предварително обучение, би се получила пълна анархия. А тук, именно благодарение на вложените във войниците елементи на организация и ред, в цялата тази хаотична на вид стихийност се съхранява своя планомерност. Но разликата между математическите абстракции на училишните учебници и живата реалност на движението и боя – е огромна. Един от запасните войници, когото аз преди похода в продължение на двадесет дни обучавах на воински движения и хватки, по пътя жлъчно ми се надсмиваше – какво, господин офицер, тук май не е точно така, както се дава по правилата.

В Лозенград ние влязохме без бой. Населението ни прие действително добре. Тук в официалното съобщение нямаше никакво преувеличение. Турците избягаха преди нашето пристигане, а на вратите на християнските къщи имаше навсякъде кръст, на някои с много ярка боя, за да се хвърля на очи. Очевидно, все пак се опасяваха. Много от християните, които носиха преди това фесове, сега ги захвърлили и тъй като нямат шапки, ходят гологлави.

В Лозенград нашият полк остана не повече от два-три часа. Само малко отдъхнахме и веднага тръгнахме на път за Кавакли. Там, няколко часа преди нас е имало турци. Те са избягали, както се вижда в паническо стъписване, изоставяйки целия провиант, всички свои бойни припаси. Трябва да се каже, че след Лозенград, ние през цялото време живеехме за сметка на турския провиант. В Кавакли дневувахме. Нощувахме там две нощи.Оттам направихме вилазка на 15 километра срещу две турски колони, които като че ли бяха излезнали от Одрин, но не открихме никого. Възможно е това да са били български войски, рекогносцировъчния артилерийски отряд по погрешка да ги е определил като турци.

В този бой около Люле-Бургаз аз и бях ранен, още в първия ден. Приближихме се ние към позицията на 15-и вечерта, нощувахме, а на заранта в понеделник започна сражението, и в пет и половина вечерта ме раниха. Работата беше така. Отрядът, който командвах, един и половина – два сборни взвода, имаше отначало сблъсък с турците в неголяма горичка, откъдето ги изтикахме. После овладяхме селото Караагач. Турците и оттук избягаха. След това имаше височина. Аз изкомандвах: „Напред, към височината!”, и войниците започнаха на малки групи да се изкачват. А там вече имаше наши. Беше видно с просто око, как те преследваха бягащите турци. Кой е на дясно от нас, кой е на ляво – аз също не знаех. При самото начало на изкачването аз се спрях и започнах да оглеждам местността, за да не се натъкна на някой изостанал турски отряд. Точно по това време аз и попаднах под куршума. Кой и откъде ме рани – естествено не знам. Само че куршумът е турски, вижда се по раната, и той разбира се не знаеше, че е ранил някого, ние с него се намирахме на разстояние не по-малко от 400 метра един от друг. Куршумът, както вие виждате е влязъл оттук, от лявата страна на лицето, около средата на носа, а е излязъл около дясното ухо. Веднага след изстрела аз паднах по очи, сигурно повече от изненада. Паднах и веднага вътрешно си казах: „раната трябва да е смъртоносна”, но някак си съвсем глухо за това си помислих, без всякаква…, как да кажа…, без всякаква сантименталност, значи умирам, помислих си, край, и имах при това само чувството на някаква досада към себе си, че това така просто става, нито една височайша мисъл не ми влиза в главата. На мен това ми се видя обидно. След това почувствувах болка и при това много силна, но не там, откъдето куршумът е влязъл, а откъдето е излязъл. Така че, аз първоначално бях решил, че куршумът е влязъл от дясно, около ухото. Много кръв изтече, цяла локва. След няколко минути се надигнах, извадих санитарния пакет и си направих сам на себе си превръзка.

След това започнах да търся санитари. Но със санитарите е беда: те идват много късно. Ранените винаги се възмущават от тях. И съвсем справедливо. Турците вече са избягали, няма никаква опасност, а санитарите, гледаш няма ги и няма. Появяват се след два-три часа, а по някой път и по-късно. Обяснявам си аз това по следния начин. Санитарите стоят не под огън, а около огъня, те не се чувствуват като сражаващите се, в такова положение, когато няма накъде да отидеш, защото всеки сантиметър от въздуха те заплашва със смърт. Те само виждат отблизо, как умират другите, затова чувството за самосъхранение у тях е изострено до крайност. Страхуват се да отидат под огъня – и това е. В подобно състояние излизат наяве най-лошите инстинкти. Някои от санитарите, вместо да отиват към ранените, пребъркват убитите. Направо гнусотия… А ако поставиш този санитар с пушка на бойна позиция, той ще се сражава добре и заедно с другите, когато е нужно, ще се хвърли напред „на нож”. Виждаш ли какво нещо е човекът! Нелепо е, наистина да се мисли, че от 200 хиляди войници всичките са герои, дори и в отделните, героично настроени хора, не всичко е героично. Военният героизъм, най-малкото в сегашните войни – е масов. Войската може да извършва героични действия, но това въобще не означава, че всички войници или офицери по отделно – са герои. Трябва само, армията като цяло да знае в името на какво се бори, за да може да смята целта на войната – за своя цел, – и героизмът вече израства от условията на самата война.

Вие питате, защо не ме вдигнаха моите собствени войници, щом не е имало санитари. Това е забранено. Войникът е длъжен да се сражава, докато не е ранен, а ако му се позволи да се грижи за ранените, никой няма да остане на линията. После, когато аз започнах да бродя по полето, един от моите войници, действително дойде при мен и ме хвана под ръката. Така аз с негова помощ и стигнах до санитарния пункт – точно шест часа след като бях ранен. Тук изгориха с йод отверстието, направиха превръзка и ме изпратиха назад с другите ранени към Лозенград.

Когато аз лежах в каруцата, най-много ме измъчваше не раната, а скърцането и тракането на десетките каруци. Това веднага възстанови в моя мозък звука на картечниците – това е знаете ли, най-лошия звук. На полята на сраженията първоначално този звук дори ми хареса: равен, спокоен, непрекъснат, а после започна да ме дразни, колкото по-нататък, толкова по-лошо. Уморява и омръзва до непоносимост, трещи без паузи и спирания… Подъл автомат! Нищо човешко няма в този звук. Тук-тук-тук-тук-тук – двадесет и четири часа без прекъсване. Оръдията са къде по-човечни. Когато се чува оръдеен изстрел, вие винаги чувствувате зад него някаква жива воля, някой е дръпнал за някакво въже. А картечницата е съвсем бездушна, – тя е – perpetuum mobile на убийства, изсипва куршуми, носи смърт, а човешкия дух зад това не се чувствува. Това е и най-ужасното.

Страх ли? Страх по време на сражението няма, т.е. – най-вече когато си под огън. А преди сражението и след сражението – страхът е голям, това е същото, само че в по-малък вид, когато си по време на изпити, и при изказвания от трибуната. По време на мобилизацията на никой не му се отиваше в огъня. Разбира се, при тържествените прегледи, когато чувствуват, гледат и викат като цяла маса, ентусиазмът е голям. Но когато разговаряха поотделно, на всеки му се искаше да го е минала тази „чаша сия”. А някои с такъв тон говореха, че аз дори се опасявах: не ще издържат, мислех си, те първата атака! А се оказа съвсем не така. Страхът насъвсем изчезна, него го сменява след известно време безразличието, а при страхливите и нервните се появяват на моменти такива взривове, които имат съвсем героичен вид.

Страхът е целесъобразен в човешкия живот; нова е психическата реакция на организма към заплашващата го опасност. Но ако тази опасност е непрекъсната и непреодолима, ако няма къде да избягаш от нея, ако всеки кубически сантиметър на въздуха може да бъде във всеки момент зает от куршум, – тогава страхът престава да бъде целесъобразен, той вече не предпазва, а разрушава организма. И тогава като негова смяна идва безразличието, като своего рода защитна психологическа обвивка.

Страх няма по време на сражението, затова пък има някакво чувство на нервна умора… Започва канонада на сутринта. Продължава непрекъснато. Слънцето се издига, ходиш, сидиш или лежиш – непрекъсната стрелба цял ден до ноща. А веднъж дори и цяла нощ. Живееш под това и нито за минута не се освобождаваш. На вас ви се е случвало вероятно да бъдете в полето при гръмотевична буря – гърми се над главата, стреля отгоре надолу мълнията, и няма къде да се скриеш. Сега пък си представете, че опасността се е увеличила хиляда пъти, че мълниите падат отгоре непрекъснато и че това продължава час, два, десет, денонощие, две денонощия, три… Страхът, като остър отклик на смъртоносната опасност изчезва, но расте в целия организъм, в мускулите и костите, изпитвате чувство на умора. Страшно е, непоносимо, адски омръзва…

В канонадата е същото безразличие, както и при гръмотевичната буря, – стихийната смърт те обсажда отгоре, отдясно, отляво. Трещи, свисти, ухае, обкръжава те с топлинни въздушни вихри, със земя, сваляте на земята и трещи по-нататък без край. Всеки ден към вечерта ти се струва: ето сега вече е краят, повече това няма да го издържа. Но настъпва следващия ден – и отново същото. От това и нараства в душата чувството на омраза към врага.

Архив на Л.Троцки, 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“|, Sofia, N 41 (23617) from 14th October 2011, p.15.

Пълният текст е публикуван във в-к „България“, Чикаго, САЩ, бр.44 от 5 ноември 2011 г.:

http://bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2791-demonut-jertva-trocki.html

- LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“, 31st October 1912


ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.302 на вестника „Киевска мисъл“ от 31 октомври 1912 г.

ЛЕВ ТРОЦКИ

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО „НА НОЖ“

След като бяха отделени ранените от убитите, беше направено сортиране на тежко от леките ранени. Тежкоранените се оставяха недалеч от местата на боя, в Киркилис, Ямбол, Филипопол, а лекоранените се карат тук, в София. Тук при нас бяха като че ли само от “леките”: ранени в крака, ръката, рамото…
Но за себе си те изглеждат нелеки. Овеяни още от гърма и дима на сраженията, които ги осакатиха, те приличат на пришълци от друг, таинствен и страшен свят. Те все още нямат мисли и чувства, които да излизат зад пределите на току-що преживяното от тях сражение. За него те говорят, него преживяват в съня си.
- Аз съм от 1-ви полк. Вървяхме към Лозенград, но вече по пътя разбрахме, че Лозенград е паднал –
Завихме назад, към Одрин… Къде беше това, не мога точно да ви кажа. Само че се сблъскахме тук с турски отряд, който отиваше в помощ на Лозенград. Мен ме рани в ръката, само че аз отначало и не го забелязах, малко ме пареше, половин час след това стрелях, болка не чувствувах, след това ме удари в крака, тука вече паднах, ме запали… Вдихнаха ме другарите, отнесоха ме на два километра от линията, а там санитарите ме поставиха на кон…
- Движехме се в една колона, двата полка – 1-ви и 6-ти. 6-ти ни беше като подкрепление –
Отпред имаше един ескадрон за разузнаване. А тук, в това как беше, Силио-село (Селиолу), се намираше неприятеля. Кавалерията се хвърли напред. Но нея я посрещнаха със залпове. Ескадронът набързо се обърна към нас, и ние открихме огън по направление на турските изстрели. Само че, още когато трябваше да развърнем бойната линия, ни удари шрапнел. Турската артилерия се разкри неочаквано, за нея и не знаеха. Обсипа ни отначало от фланга, а след това и от лявата страна. Беше това на 9-то число, в два часа през деня. Съвсем неочаквано започна боя… След половин час пристигна нашата артилерия, и под нейно прикритие преминахме в настъпление. Някои от нашите роти се хвърлиха на “ура”, “на нож” (със щикове). Отхвърлихме турците от позицията, пленихме девет скорострелни оръдия и един заряден сандък. – Всичките – новички. На десния хланг ги взехме. Докарахме ги в село Татарлъ (Татарлар), където беше щаба на нашата дивизия. Много ние взехме пленници. Нашата рота хвана живи двадесет турски войника и един офицер, и ги закараха в Татарлъ. Сред тях имаше един сърбин, един грък, двама македонци. Нашите (македонците) разказваха за турците: “Не обичат те, казват щика. И защо тези гяури проклети летят на нож, като на пресен хляб?” В тази работа и мен шрапнелът ме одраска. След това ни изпратиха тук. Тежкоранените, в корема и гърдите, останаха в Ямбол и Казъл-Агач. Там училището и казармите са препълнени… Артилерията много от нашия народ осакати…

- Аз съм от 16-и полк, запасния –
Нашите два полка вървяха заедно: 16-и и 25-и, така километра три-четири от 1-ви до 6-ти. На 9-ти по време на обяд ни вдигнаха по тревога – 25-ти полк напред, 16-и в резерва, зад нас артилерията. Вървяхме до заранта на 10-ти. Тук турските войски се оказаха много. Къде беше това ли? – около Одрин. А по-точно не мога да ви кажа. Докато вървяхме под изстрелите напред беше още нищо, а когато изкомандваха да отстъпваме – тук върху нас падна много картеч. На 10-ти имаше голям дъжд. Нашата артилерия заседна в калта, не можеш да я измъкнеш, а турската полева артилерия работеше без прекъсване. Турците казват, че са били четири дивизии, а ние на предни позиции бяхме само две дружини (четири роти). Първият ден на боя беше много лошо. Шрапнелът пада в калта, на често пъти не се взривява. Падне върху раницата, – ние лежахме, – отхвърли раницата, а “войникът” жив. Турската артилерия беше набелязала правилно целта, все на едно място сипеше. Ако беше сухо, нито един от нас не би останал жив…
… Главно нещо беше, че куршумите ни свършиха, на 1-ви и 6-ти полк. На всеки по 150 броя бяха отпуснати. Всичко изразходвахме, а нов подвоз още нямаше.
- А силно ли се загряваше от стрелбата пушката?
… Не зная, не съм забелязал. Толкова горещо беше, че пушката в ръката си не чувствуваш. А след това ние преминахме в настъпление. Викаш “Ура! На нож!” – те отстъпват. Бягат, а след това се съберат, тук ти само успявай да стреляш. Първите редове премахнем, и отново команда “На нож”. Само че ножовете често се развалят. Набучиш цял – извадиш половината.
… Разказват, че сърбите сега, когато вървят на нож, не викат “живио”, а “ура”. Турците до смърт се страхуват от това.
… А освен това казват, че турците поставят в предните редици, християните, слабо обучени. Когато ние викнем: “На нож!” – турците притихват, а християните издигат бял флаг. Мислих, че те искат да се предават. Ние престанем да стреляме, към тях вървим, за да ги обезоръжим. В този момент турците ни обсипват.

… На едно място имаше неголям отряд, 25 българи-македонци и 7 турци. Македонците решиха да отидат в България. Взеха със себе си турците и преминаха с тях границата. Ние после в Ямбол ги видяхме.
- С шрапнел ме удари. Аз също съм от 1-ви полк –
Удари под раницата, между лопатките, осколките и сега още не са извадени; трудно ми е да лежа, трудно дишам и трудно седя. Като ме удари – аз паднах веднага, гори ме смъртоносно… Дотича санитар, поиска да ме вдигне, тук той и падна мъртъв. Докато шрапнелът в гърба ми не изстина, аз махнах раницата, свалих куртката, свалих бельото, гол се въргалях на земята, памет обаче не съм губил нито минута, а беше толкова тежко, че и да се разкаже е невъзможно. От болка ями с краката изривах. Кръвта се стичаше на два ручея, от устата и отдолу. Сега ми е по-леко. Но когато кашлям – ми е тежко.
Едното ребро, от гърдите до лопатката съвсем не го чувствувам, а апетит имам, всичко ям, – дай боже ще оздравея. Когато аз паднах, нашите през мъртвите и ранените преминаха и напред – “на нож”. Ето тогава си и помислих: на убитите е добре да лежат, на живите, които в атака вървят, е още по-добре, а на нас, осакатените, много тежко ни се падна. Цяла нощ под дъжда лежахме. На другият ден на обяд ни вдигнаха. Много от ранените там не дочакаха помощта, умряха.

… С пушечната стрелба те съвсем малко вреда нанасят, лошо стрелят: тикне лицето в земята и над главата си стреля. А най-лошото е картеча. Те картечници на автомобилите карат. Издигнат бял флаг, от флага минат и започнат да косят. 1-ви и 6-ти полк съвсем се разбъркаха. Точно тук и 6-ти полк най-много пострада… Мен самият нищо, само граната ме контузи, да ме рани – не ме раниха, а костите ми разтресе. Сега вече костите на място си застанаха, сега от болницата ще ме изписват. Дай боже, жив и здрав ще бъда, пак ще отида турците да бия. Стига им да смърдят в Македония.
- При мен лявата ръка и левия крак са ранени –
Куршумът мина направо, боли много, а костите не са повредени. – Разказвачът се усмихна, показвайки малокръвните си венци и редки зъби. – Работата беше така. Турците унищожиха нашите часови и заеха граничните укрепления. Те бяха пехотна дружина и митралезна рота. Нашата първа рота достигна на шестдесет крачки от тях. Мислехме, че в укрепленията са нашите. Турците откриха плътен огън. Нашите: “Ура! На нож!”. Турците излизат от укреплението и бягат. На левият фланг, турски офицер искаше да ги спре, обърна се и извика команда. Тука, като че ли го рани, залюля се и започна да пада, ние ги достигнахме, и го подхванах в горещината на ножа… Не успяхме да се огледаме – нападнаха ни два ескадрона турска кавалерия. Щяха направо да ни унищожат. Но в този момент пристигнаха две роти, откриха огън по кавалерията и я принудиха да отстъпи. Взех от мъртвия турски офицер сабята и я предадох на ротния командир. Турците не вървят на нож. Отстъпих аз пеш на сто крачки от бойната линия и легнах, там ме приеха санитарите.

- Младеж, съвсем без мустаци и брада, почти момче, разказва, като с цялата си същност отново преживява своя разказ –
… Предвижвахме се от 9-ти до вечерта на 10-ти, до 4-ри часа, без вода, без храна. Но за ядене никой и не мислеше. През нощта беше още по-лошо, отколкото през деня. Като започнат турците да ни дирят с прожектори, ярко осветят полето, всеки твой косъм се вижда. Страшно ставаше под такъв лъч. Само че турската артилерия през нощта огън не откриваше, а през деня – вече лошо стана. Турската батарея беше на хълм. В мъртвото пространство пред нея лежеше турската пехота, под прикритието на своите оръдия. Ние действувахме под непрекъснат артилерийски огън. А ние свое прикритие почти нямахме. Гладни, измръзнали, в кал, съвсем загубихме сили. В 4 часа, командирът от Колонното село поиска друг полк да ни смени. Мен в меката част ме простреля. Такива рани ние имаме много. Ние лежахме по корем, ето че отгоре куршумът те хване, или през меките части, или през бедрото: под коляното влезе, при ходилото излезе… А нашият поручик Загревски със своята ръка 46 турци унищожи, след това го рани в крака и челюста. Турците казват: “Тук има не само българи, но и московити има”. Те московитите и до днес помнят… А да се лежи в болницата е добре. Санитарите-германци много добре се грижат за нас. А в Ямбол имаше беда. Там лекарите бяха наши, военни. Ранените са много, късат те превръзките направо с месото. Страхувах се аз от тези превръзки повече, отколкото от турската картеч. А тук – като че ли всеки час ги правиха, след превързването ставаше по-леко…

За мястото на сражението, за разположението на полковете ранените дават смътни и неверни разкази. Те са били и си остават малки, субективно чувствуващи частици на голям, обективен и още непознат им план. Войковите им части се сблъсквали – за изпълнението на този план, а може би, въпреки всякакви планове – с неизвестни за тях турски части. Станало сражение, което не само осакатило телата им, но и целия им живот поделил на две. Сега, всичко това, което беше с тях до войната – труда и семейството, – помътняло, избледняло, разсипало се в мъглата. Те по цял ден мислят и говорят за войната, в ушите им трещи турската картеч, болят и парят раните… Оздравяващите бродят от стая в стая, разказват всичко за това отново един на друг, но слушат само себе си, страшното си вътрешно ехо на преживяните в огъня часове. Те се опитват да въвлечат сестрите в онзи свят на оръдейна стрелба и викове “на нож”, който задълго, а може би завинаги се е заселил в тяхното разтревожено съзнание. През нощта те бълнуват в полусън, чуват канонадата, виждат автомобилите с “картечници”, нанизват с ножа или падат ранени… Или внезапно започва да пълзи по стаята бял, като лист хартия, лъч на турския прожектор. Раненият се събужда в студен пот. Всичко е тихо, топло е, наоколо има бели възглавници, само от другите легла се раздават тихи стонове, отблясъци на болка и на подобни сънища. Унася се наново за няколко минути и отново чува командата “Напред! На нож!”. Спирайки дишането, тича напред. Вижда турския офицер, как той се обръща настрани, вика на своите някаква команда, но недоизричайки я до края, маха с ръце и пада настрани, ето-ето ще падне, но вече той няма време да падне, приближават се първите редици, и ножът навлиза в сукното на офицерския мундир. Раз – Два, – набучил и веднага издърпал. Всичко е направено правилно, както са го учили в строя. Само че на цевта останал само половин щик.

Така те лежат тук, от 21 годишни до 48-годишни, селяни и граждани. Ето този е градинар, този – месар, тук е бояджията, четири селянина, отново градинар, а този слабият, с големите мустаци и възпаления поглед – търговец. Най-зле се чувствуват тези, които не са били в бой, а са заболяли по пътя от простуда, зараза или от нещастна случайност. Ето рамото на този старец е премазано от каруца, натоварена с бодлива тел. Неговият съсед още преди войната си изгорил очите в каменоломна с динамитен патрон. Мобилизирали го по-погрешка, сега го върнали. Този кавалерист има счупване на ключицата – паднал е от кон. До него е артилерист с гнойно възпаление в средното ухо; главата му е бинтована, чертите изкривени от непоносима болка. “Два дни вървях аз от Ямбол надолу по Тунджа, бях няколко часа под турски огън – и нищо, – разказва черен, като смола войник-софиянец (жител на София), а тук трябваше да се помогне да измъкнем оръдието, подхлъзнах се, паднах, колелото му премина през крака ми, коста тресна, лежа вече девети ден!”…

Лекоранените, изписани от болницата, ходят по улиците, пътуват в трамваи, появяват се в кафетата. Те вече навлязоха като съставна част в живота на населението. А там, под Одрин и около Чорлу, стават нови боеве, трещят митралезите, пука се шрапнела, и нови хиляди ранени ще бъдат изхвърлени утре в сърцето на страната. Ще се прекроят границите на Балканския полуостров, но това страшно наследство на войната, на израненото, осакатеното и душевно-наранено трудово поколение още задълго време ще легне със страшна тежест върху културното развитие на малката страна.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, № 43 (23619) from 28 October 2011, p.15.

- LEON TROTSKI. „THE ARMY OF THE VICTORS“. 6th December 1912.


АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Лев Давидович Троцки. (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България като военен кореспондент и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл” и до в.”Одеска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.338 на вестника „Киевска мисъл“ от 6 декември 1912 г.

Лев Троцки
АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

- Когато ще пишете за войната, казваше ми на сбогуване един интелигентен българин, участвувал като доброволец в три сражения и по болест върнал се малко преди това в София, – напишете непременно за една голяма истина: тези, които най-силно агитираха за война, които най-яростно се изказваха на митингите и в печата, нашите стамболовисти и другите патентовани патриоти, всички те по възможност се уредиха на безопасни позиции: като адютанти, в щаба, при цензурата… А идейните противници на войната, онези, които смятаха за свой политически дълг да се борят срещу въвличането на нашата страна в това страшно предприятие, всички те, всеки на своето място, честно и мъжествено изпълняваха своя дълг.
Това твърдение, което аз и преди това не веднъж бях чул и в отделни случаи имах възможност да проверя, по същество, не се нуждае в доказателство: до такава степен то е вътрешно правдоподобно. То разбира се, само ще спечели в своята убедителност, ако вие мислено го поставите според нашите руски нрави…

Неизвестен летец от Императорския Въздушен флот на Русия, старши унтер-офицер, участник в Балканската война от 1912 г., с български орден.
Писаха, че българският народ искал и настоявал за война. По-специално за това настояваха някои руски журналисти, които се осведомяваха за настроенията на народа в генералния щаб, ако не в щабовете на октомврийската партия. Но това не е истина. Народът не искаше война и не можеше да я иска. Селянинът, от който вземаха добитъка, продоволствието, каруците и когото изпращаха под Одрин; жената, която останала с децата в опустялата къща, – те не искаха война. Те биха били много радостни от мирното уреждане на нещата. Но командващите класи се оказаха неспособни да намерят друг изход от положението, освен взаимното изтребване на българските и турските селяни. И когато войната се оказала натрапена на народа от цялата предшествуваща политика на балканските правителства и европейската дипломация, българският войник прие войната, прие я съзнателно, като единствен изход от непоносимото положение, създадено от македонския хаос, от една страна, и българския милитаризъм – от друга. И тези съзнателно приели войната селяни и работници, грамотни и докоснати от школата на общото избирателно право, както показал опита, се оказали добър военен материал. Именно те осигуриха победата.


Съвсем друга картина представлявал българския офицерски корпус в своя горен пласт. България не беше водила войни в продължение на 27 години. За това време „героите” от cръбско-българската война в достатъчна степен успяха да привикнат към обстановката на покой, заможност и облаги. В страната растяло богатството, възниквали банки, нараствал бюджета, увеличавали се доставките, откривали се големи източници за забогатяване. Майорите и полковниците от 1885 година се превърнали в генерали – предимно в интендантски, търговски и банкови генерали. Култът към армията се превърнал за тях преди всичко в култ към собственото забогатяване. И техен бог отдавна не бил вече Марс, а Хермес, и при това – както показал процесът на стамболовисткото министерство – в своето двойно звание: бог на търговията и бог на кражбата.


Стамболовистите имат най-голямо от всички партии влияние във висшите кръгове на офицерството. Савов, главнокомандващ българската армия, бивш военен министър на стамболовисткото министерство, се ползвал сред офицерството с голяма популярност, която – много любопитна черта за българските политически нрави! – не била разклатена от отдаването на Савов под съд за злоупотреби. Последното стамболовистко министерство (1902-1907 г.) отпусна големи суми за армията, като на оръдие за „национални задачи”. Но някак си така стана, – природата на национализма не търпи празнина! – че значителната част от военния бюджет бе окрадена от министрите-стамболовисти ведно с френските сенатори и дипломатическия агент на Франция в София. Когато по-нататъшното пребиваване на стамболовистите на власт се оказало невъзможно, те сами препоръчали демократите на Фердинанд, като партия която е най-близка към тях по въпросите на външната политика. Намирайки се в опозиция, демократите настоявали за предаването на стамболовистите на безпощаден съд. Но поемайки властта, те всячески се стремяли да се отклонят от това. И само тогава, когато у самите тях им стана нечиста работата, във връзка с финансовите операции при изкупуването на източнорумелийския ЖП път, и положението им се разклатило, демократите били принудени да посегнат към последното средство, – и демократичният парламент разпоредил да се дадат под съд и двата стамболовистки кабинета: на Петков (убития) и на Гудев. Най-тежко компрометирани се оказали: министърът на търговията Генадиев, министърът на финансите Пайков и военния министър Савов. Следственната комисия работила около две години, и професор Данаилов съставил обвинителен акт от 2 хиляди страници. Дори вече тези размери на обвинителния акт свидетелствуват, че стамболовистите имали достатъчно причини да работят в направлението на войната, която би трябвало да доведе до углавно-политическа амнистия.

Български офицери и войници в окопно укрепление край Чаталджа

Главният представител на воинствуващият стамболовизъм на полето на журналистиката бил Симеон Радев. Тази фигура, получила – благодарение на военните кореспонденти, – всеобща известност, заслужава известно внимание. В началото на 1900-те години Радев бил „анархист” и издавал през 1901-1902 г. зад граница „Mouvement macedonien“ („Македонско движение“), където изявявал като привърженик и рекламист на македонския революционер Сарафов, убит по-късно от агента на СанданскиТодор Паница. Връщайки се в България, Радев се присъединил към стамболовистите, които открай време се отличавали с изкуството да греят ръцете си около македонския въпрос. В качеството си на неизгубил дарованията си и на свой ред неглупав журналист, Радев успял да се превърне в необходим за стамболовистите човек. И когато Савов, имайки зад гърба си роман от 2 хиляди страници, станал главнокомандващ, а другият стамболовистки генерал Фичев – началник на щаба, Симеон Радев се превърнал във фактическия хазяин на военната цензура. За това имаше и още една специална причина. Радев е автор на историческия „труд”: „Строители на България”. Най-близкият том на това съчинение ще бъде посветен на сегашната война. По такъв начин, онази мярка от слава, която историята трябва да увенчае победоносните полковници и генерали, в голяма степен зависи от Симеон Радев. И няма защо да се казва, че той се постарал да извлече всички изгоди от своето положение. Докопалият се до власт бивш „анархист” приложил всичките усилия на своята груба натура за това, да отрови съществуването на европейските журналисти, принудени да се докосват до него. Наистина, на някои той правил отстъпки – по общо убеждение, не безкористно. И единствено в самия край, когато Радев прекалено уж безцеремонно поставил и двата крака върху масата, – били принудени да го махнат.
Още един пример
За военен комендант на София бил назначен полковника от запаса Бонев, търговец, банкер и в най-висша степен подозрителен гешефтар. В качеството си на юначен, както се казва човек, Бонев не веднъж се хвалил, че би съумял да отнесе в джоба си цяла София, ако го бяха назначили за два месеца като кмет. Рушветчийството в комендантството става съвсем открито. А тъй като, освен всичко останало, комендантът има най-близко отношение към реквизицията, то може без голям труд да си представим, какво там става.
В едно софийско кафе на мен ми показаха бившия градоначалник на София, който, както си спомням също бил стамболовист, и който по свое време бил разобличен, че е агент на турското правителство. За да се избегне „скандала” тогава не го съдиха. А сега този субект отново носи офицерска форма и е с някакво звание при военното министерство.


„Популярен” генерал, когото не успяха да осъдят за кражба на държавни пари, – е в качеството на главнокомандващ; истински… престидижитатор – е в качеството на комендант; безцеремонен кариерист – е в качеството на военен цензор; турски агент в запаса – е като необходима фигура при военното министерство, – всичко това заедно хвърля достатъчно ярка светлина върху нравите на командващия състав на армията. От самосебе си се разбира, че началствующите направили съответния подбор на най-близките подчинени. Кумството при това играело решаващата роля. Кариеристите от средата на редовните офицери се уредили на безопасни, при това небезизгодни места. Командването над всички низши бойни единици, до ротите включително, било дадено предимно на офицерите от резерва, т.е. по същество на интелигентните граждани, много от които били принципиални противници на войнакта, но веднъж попаднали в отговорно положение, добросъвестно изпълнявали своето дело.

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия и щабни офицери, 1912 г.

Действително ли толкова добри са били стратегическите планове на българския генерален щаб, ми е трудно да кажа. Но предполагам, че работата въобще не била в тези планове. Слуховете, идващи от добре осведомени източници, твърдят, че командира на 3-а армия Радко Димитриев, близък до цанковистите, русофил, се намира през цялото време на нож със стамболовиста Савов и генералния щаб, изпълнявал най-важните операции на свой страх и по 3-4 дни държал Савов в пълна неосведоменост. Вече само това едно обстоятелство ни кара да се съмняване в пълната съгласуваност на военните действия под всеобхватния, като че ли контрол на генералния щаб. Но каквато и да е била сметката, съвсем ясно е, че за своите победи българите, както и сърбите, дължат на пълния морален распад и техническата неподготвеност на турската армия. Победата е осигурена от гражданите войници и гражданите офицери, честно изпълнили това, което те смятали за свой дълг.
Стремителното, така наречено (от г-н Немирович-Данченко) „скобелевистко” движение на армията на Радко Димитриев от Киркилис към Чаталджа е било предизвикано не от предварително разработен план, а от паническото отстъпление на турската армия, лишена от нравствената сила на съпротивата. В каква степен цялото това движение било малко предвидено, е видно от това, че то съвършенно не било съгласувано с тиловата служба. Доставката на продоволствие и транспорта за ранените било направено отвратително. Войниците по време на път не яли по два, по три дни. Ранените цели седмици оставали без превръзки, в раните им имало червеи. На всичко отгоре, достигналата в продължение на по-малко от две седмици от Киркилис до Чаталджа армия, съвсем изтощена, останала без бойни припаси. Генерал Димитриев се опитал да превземе от движение и Чаталджа, както Лозенград. Но напрасно той вкарал при Деркос трескавите войници по пояс и по гърди в калта и водата, където турците ги разстрелвали като патици: по-нататъшното движение било спряно. На измъчената армия и оставало само да умира от тифус и холера и да се гърчи от ревматични страдания. „Скобелевщината” се обърнала към победителите със своя друг край.

Българската пехота в поход

Същият този Радко Димитриев – и в това, той несъмнено действувал ведно с главнокомандващия, – внесъл отровата на ужасяващата деморализация в редиците на армията, тласкайки я по пътя на безчовечната разправа с ранените и пленените врагове. „Ако ранените и пленените турци затрудняват транспортите, – да се вземат мерки за отстраняването на препятствията”. Това било разбрано: ранените и пленниците започнали да се избиват – отначало със стотици, а след това с хиляди. Радко Димитриев всичко заложил на една карта: върху енергията на натиска. При това той, с късогледството си на генерал- храбрец, отлично владеещ хладното оръжие, ни най-малко се грижил за поддържането на висота на основния капитал на армията: нравственото самоосъзнаване на войниците. При все това, че не е от най-лошите генерали на българската армия, Димитриев обаче сам е дълбоко пропит от онези черти на кариеризъм, непридирчив хазарт и нравствен цинизъм, чието въплъщение бил антагонистът на Димитриев, главнокомандващия Савов.
Не благодарение на недоизказания още гений на своите генерали, чиито грешки са били очевидни, а заслугите им още изискват критична проверка, България е одържала своите победи. Ако военните победи създават чест, то по право тази чест принадлежи на издържливостта и съобразителността на българския селянин и работник-войник и на българския интелигент-офицер.

„Киевская Мысль“ N 338, 6 декември 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKI. “THE ARMY OF THE VICTORS”. 6th December 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

- LEON TROTSKY. „AROUND KIRK-KLISE“. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ
I. Превземането на Лозенград
Вчерашният ден беше за София ден на голям празник: вечерта в шест часа военния министър получил от главния щаб в Стара Загора телеграфическо известие за това, че е превзет Кърк клисе (Лозенград), турска крепост на изток от Одрин, на 60 километра от българската граница. Тази новина нетърпеливо я чакаха няколко дни, цивилните политици от кафене „България” вече няколко пъти в течение на последните дни получаваха от най-достоверни така да се каже източници известието, че Лозенград е превзет. Софийската преса също така вече неведнъж сривала Лозенград до основите. След първите, чисто второстепенни „победи” при Тъмръш, Джуман, Мустафа-Паша** и др., населението очакваше несъмнен, истински успех. Накрая, на 11-и, в 4 часа след обяд, Кърк клисе е действително бе превзет. Появиха се знамена.
Седейки вече тук, на балканска почва, аз не „вярвах” във войната, т.е. вътрешно още не я възприемах. След Кърк клисе аз това не мога да повторя. Война има. Аз я усещах. Аз бях в болницата на Червения Кръст и видях там първите български ранени в първите сражения от 5 октомври при превземането на Тъмръш и от района на Хасково. А в 5 1/4 ч., намирайки се в помещението на министерството на външните работи, узнах, че Кърк клисе е превзет.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.
В продължение на последните три дни уличните слухове доста често „превземаха” Лозенград. Но телеграмата на Генералния щаб всеки път оповестяваше само за новото приближаване на Източната армия към Лозенград. И само днес телеграмата от щаба донесла истинското известие за падането на първата сериозна турска позиция. Около 5 часа, някакъв майор извикал на тълпата тази вест от балкона на Военното министерство и разхвърлял къс печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжили Военното министерство. Скоро на улицата се появила манифестиращата младеж. Националните знамена се показали над тълпата, по прозорците и на покривите. Военният министър се показал от прозореца и каза неголяма реч в слава на България и българските юнаци. След четвърт част, електрическите токове на националния ентусиазъм пронизаха цялата атмосфера на София, тълпата напълнила улиците, минувачи отново и отново повтаряха радостната вест, поздравяваха един другиго, викаха „ура”, приветствуваха с бурни възгласи гръцкия посланик пред хотел „България”. Тълпата издигна на ръце гръцкия посланик и софийския кореспондент на лондонския „Таймс”, м-р Баучер, който тук се явява нещо като лорд-протектор на българския народ. Знамената се появиха над вратите, по прозорците, на покривите. Премина факелно шествие, юношите стреляха нагоре от револвери. Доближиха до Двореца, напрасно опитвайки се да извикат царицата (Фердинанд е в Стара Загора). Викаха „ура”, пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”. Минувачите се поздравяваха един друг и непрекъснато повтаряха кратката вест, стараейки се да изтискат от нея подробности, които тя в себе си не съдържала. 25 хиляди пленени! – ми съобщиха в пощата, където аз в невероятна блъсканица и суматоха подавах срочна телеграма.
- Колко са пленниците? – ме попита български журналист.

Български войници на улица в Лозенград след завземането на града, 1912 г.

- Казват, 25 хиляди.
- Не е вярно, – ми отговори с възмущение в гласа, – 35 хиляди!
А когато аз, след четвърт час, си пробивах път през тълпата към своя хотел, момчетата продаваха специална „притурка” (приложение) към „Камбана„, където се казваше: „пленниците са 40 хиляди, в това число и морския министър Мухтар паша , принц Абдул-Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузера, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада” и т.н и т.н.
Нямаше никакво съмнение, че тези данни са чудовищно преувеличени. Лозенград бил превзет в 4 часа през деня, „притурката” излязла тук на бял свят в шест и половина: за това кратко време победителите не можеха разбира се, да преброят своите пленници и своите трофеи, и нямаше защо да се удивляваме, ако съобщените от тях по първо впечатление данни се оказали преувеличени два, три или повече пъти. Точно така – дори повече пъти.


Превземането на Кърк клисе несъмнено представлява голям факт, в известен смисъл с този факт започва българо-турската война. Превземането на първата крепост – „след упорит бой”, – съобщава щабната телеграма, – трябвало силно да укрепи доверието на населението към армията и доверието на армията към командирите и към самата себе си. На изток от Одрин Източната българска армия получава опорен пункт и по такъв начин си облегчава настъплението срещу Одрин, от западната, по-малко защитена страна и движението на югоизток към Константинопол. В каква степен предаването на Кърк клисе е способно да деморализира турските войници, оттук е трудно да се прецени; но теоретично може да се приеме, че моралният плюс за българската страна трябва да се откликне с морален минус за турската. Би било обаче, голяма грешка да се приема онази оптимистична оценка на вчерашната победа и въобще на цялото положение, което тук се предава от уста на уста.
Софийската преса, която в по-голямата си част е направо безкрупулна в даването на фактическа „информация”, даде вчера съвършенно чудовищен каталог на лозенградските трофеи: 40 хиляди пленници, 40 хиляди пушки, стотици оръдия, милиони килограми провизии; сред пленниците са принцове, министри, паши… само принцеси и пауни липсват. Някои от европейските кореспонденти веднага телеграфираха на своите вестници тези сензационни данни и възможно е, че утре пленените принцове и паши ще пристигнат при вас по телеграфа вече от Берлин или Париж. А в действителност целият списък на трофеите е изсмукан от собствените нечисти пръсти на авторите на вестникарските „притурки”.

Пленена турска артилерия – 75-мм скорострелно оръдие “Круп”,засегнато от български артилерийски снаряди по време на обсадата на Лозенград, 1912 г.

Никакви официални сведения за бройката на пленените, а също и за количеството на жертвите от българска страна и до сега не са получени от Главната квартира. А от превземането на Кърк клисе вече са минали повече от 30 часа. Пристигането от Мустафа-Паша на 320 пленници (от тях 20 православни българи, 2 арменци, 1 еврей-планинец, останалите – турци) отново повдигна настроението на уличната тълпа. Пленниците са с червени и сиви фесове, облечени са добре, а не са в дрипи. Тълпата се отнасяше към тях с оживено любопитство, момчетата викаха „ура”. Но към обяд, по-внимателните хора започнаха да се тревожат от отсъствието на каквито и да било по-нататъшни сведения от Кърк клисе. Можеше да се предположи, че българската армия е дала много жертви, и че за това не искат да съобщят на населението. Но защо в такъв случай се съобщава за трофеите, а се мълчи за жертвите? Очевидно е, че трофеите не са много.

Генерал Радко Димитриев
Във всеки случай, да се правят изводи от съдбата на Кърк клисе за съдбата на Одрин, както това се прави тук от вчерашния ден от почти всички, няма никаква разумна възможност. Кърк клисе по своята широка периферия е защитен от земни укрепления и само от три постоянни форта. Одрин пък има 17 форта, разположени на пространство от 40 километра. Към това е достатъчно да се добави, че в мирно време в Одрин има пет полка крепостна артилерия и два отделни батальона, докато в Кърк клисе – само един-единствен артилерийски полк. На Одрин турците гледат като на ключа към Константинопол, тук те несъмнено са съсредоточили сериозни сили, а отбраната в Кърк клисе се водила главно за да се спечели време, тъй като времето за тях е всичко. Преимуществата на българите се състоят в голямата скорост на мобилизацията и придвижването на армията, в нейната еднородност и въодушевление. Преимуществата на турците – в несравнимо по-големия човешки резервоар и по-големите финансови възможности. Всеки излишен ден позволява на Турция да мобилизира своите азиатски войски и да се приближава към главния театър на бъдещите военни операции: одринския вилает и чаталджанския мутесарифат.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Политически обекти на войната са Македония и Стара Сърбия. Но главен театър на военните действия трябва да бъде пространството между Одрин и Константинопол. Съобразно с това, главната тежест на войната ще носи върху себе си българската армия. Сърбите, черногорците и гърците имат като своя главна задача да държат във вързано състояние западната турска армия и отделните гарнизони в Македония и Албания, което разбира се не изключва и там да има сериозни сражения.
II. Стига победи!
Кърк клисе е превзет. Какво по-нататък?
Как гледат на военното положение командващите военните окръзи и властите, какво те очакват в бъдеще, това ние не знаем: би било смешно от тях да се очакват на тази тема откровенни признания. Но хората с ясни глави, политиците, които не се поддават на стихийните настроения, са съвсем чужди по отношение на онзи оптимизъм, по който пътят между София и Цариград изглежда като път на непрекъснати, блестящи победи.
Един от ръководните политици на партия, която сега не се намира на власт, – аз съм лишен от възможността да посоча името на моя събеседник, – ми казваше още преди превземането на Кърк клисе: „Ние имаме много добра армия, ние харчим за нея прекалено много пари, много повече отколкото можем, нашите хора са настроени воинствено, аз се надявам на победи. Тези победи са ни нужни. Ние прекалено много взимахме от народа за армията, която 28 години оставаше в бездействие. Ние се нагърбихме с отговорността за съдбата на Македония, едно десетилетие и половина този въпрос държи в напрежение общественото мнение на страната. Македонските преселници, – а те у нас са стотици хиляди и те играят голяма роля в търговската, политическата и вестникарска сфера, – не ни дават и ден да се отдръпнем от Македония. С надежда към нас се вдигаха многохилядни селски въстания в Македония, с надежда към нас там се създаваха чети, с името на Македония ние научихме народа да носи върху себе си тежестта на нашия военен бюджет. Македонският въпрос е фермент на постоянно кипене, безредици и неувереност в нашата страна. Ние се надявахме на младотурския преврат, повярвайте ми: искрено се надявахме, чакахме установяването на нормални отношения в Македония, мислехме, че можем да хвърлим от себе си планината от военни задължения: на нас са ни нужни средства за училища, железопътни пътища, мелиорация и много друго. Но младотурците не успяха да приближат Балканите към разрешаването на македонския въпрос. Пак се появиха чети, започнала масова емиграция в Америка, турците предложиха проект за заселването на Македония с мюсюлмани, нашите български македонци изпаднаха в отчаяние, започнаха заплахи към министрите и към цар Фердинанд, населението недоволствуваше, отказвайки се да признае значението на скъпа струващата армия, която е неспособна да освободи македонските братя, а към всичко това се добавило и изострянето на недоволството във военните кръгове, офицерството мрачно си шептеше, и би могло да се очакват усложнения по гръцкия образец. По такъв начин, войната беше за нас вътрешна политическа необходимост. Аз съм уверен, че самият факт за тази война – независимо дори от нашите победи или поражения, – ще измени към по добро положението в Македония, като накара накрая Европа да разбере, че това малко ъгълче, ако там не се въведе човешки ред, ще си остане постоянна заплаха за мира на Балканите и в цяла Европа. За разлика от нашите съюзници – сърбите, ние не си поставяме широки планове, които по-вярно е може би да се нарекат мечти. Ние искаме премахването от Македония на турските военни орди и въвеждането на нормално самостоятелно управление. Това Европа не може да не санкционира в резултат на нашата война. Но едно ли нещо е голямо. Именно поради това войната трябва да бъде прекратена колкото се може по-рано. Платоническите победи на нас ще ни излезат прекалено скъпо, и дълго ние не ще ги издържим. Главната тежест на войната, естественно, ляга върху България, а нашият враг е още много и много силен. Именно в това нашето сегашно правителство, което се състои от много предпазливи хора, несъмнено си дава ясна сметка. Турция има 23-24 милиона население, – това е много голям резервоар. А ние вече поставихме под оръжие всичко, каквото имахме. Ние сме 4 ½ милиона. Повече ние няма откъде да вземем войници. С енергията на натиска ние можем да изкубнем от турците няколко блестящи победи – и стига. Тъй като всяка по-нататъшна победа може да се окаже за нас примка. Къде у нас сили, за да задържим отвоюваното? Турция е бавна и неповрътлива, но тя има възможност да доставя от своите азиатски владения все нови войски, да кажем през Мидия, и да ги разполага при Одрин или по-нататък на югоизток, зад Атанасиевата стена, при непристъпните чаталджански укрепления. Тук е достатъчно да се разположат 50 хиляди войници, за да се заключи пътя към Константинопол на армия от 500 хиляди души. Голяма война с Турция ние не ще издържим нито във военно, нито във финансово отношение. Би било престъпление да се лъжем сами себе си. Колкото по-рано ние приемем политически нашите победи, толково по-добре ще бъде са нас. Намесата на Европа, а това значи преди всичко на Русия, е за нас жизнена необходимост. Русия трябва да побърза да ни викне на нас: „Стига победи, спрете!”


Лозенград, началото на ХХ век

Такова е мнението на български политик, един от тези, които сменяйки се, стоят тук при кормилато на властта. И това обаче не е единично мнение.
III. След Кърк клисе
Трагичното и всекидневното вече се съчетаха в някаква необходима за поддържането на живота пропорция, създаде се и известно неустойчиво равновесие на войната и мира. Войната всмуква в себе си все по-нови и нови свежи сили и ги изхвърля тук при нас като отработен човешки материал: ранени и пленници.
Кърк клисе беше превзет на 11-и. След това настъпиха няколко дни затишие. Какво ставаше на главния театър на военните действия, никой не знаеше. Тайна, която обкръжава операциите на българската армия, своего рода е поразителна – именно с това, че това е действително тайна. Кой я осигурява? Във всеки случай, не само цензурните мерки на Генералния щаб. Безпорно много по-голяма роля играе относителната малочисленост и малокултурност на населението от тези области, където се разгръщат военните операции. Никаква цензура не би могла да скрие направлението на армията, на която би се наложило да се движи през полетата на Франция и Германия. На 18-и вечерта Гешов запитал Главната квартира, какво се чува при Одрин, на него му отговориха, че работата сега не е в Одрин. Слухът за това моментално преминал през всички кафенета. И тук можеше да се наблюдава любопитно психологическо явление. След превземането на Кърк клисе всички мисли били устремени към „Одрин”. Тук силно преувеличаваха мощта на къркклиските укрепления за сметка на одринските. Дори най-внимателният опит да се внесе необходимата поправка в оценката на относителната сила на двете крепости срещал в разговорите крайно рязък отпор. „Може би, логически вие и да сте прави, – казваха най-уравновесените, – но нашата армия няма да помръдне на юг, ако не превземе Одрин. „Одрин – сега това е национална необходимост”. В навечерието на войната Савов казваше: „Ще изгубим 20 хиляди души, но Одрин ще превземем”. Когато българите заеха Бабаески и достигнаха до Люле Бургас, така че стратегическата ситуация можеше да се сметне за окончателно изяснена, възразяваха: „Това са само второстепенни сили, главната армия е при Одрин; утре-други ден ние ще получим телеграма за падането му”. Когато дойдоха достоверни сведения за съсредоточението на 1-ва и 3-а армия срещу турските позиции на река Ергене***, обществената мисъл безболезнено напусна одринските позиции и се премести на 50 версти на юг; никой не казваше повече, че незабавното превземане на Одрин е национална необходимост. Изразителна илюстрация към въпроса за ролята на фетишите и мнимите величини в обществената психолoгия!


Български офицери и градски първенци в Лозенград

Само две денонощия по-късно официално съобщиха за завладените в Кърк клисе трофеи: 1200 пленници, 2 аероплана, 46 оръдия, 12 тежки оръдия и архива на гарнизона. Това във всеки случай е по-малко от това, което тук се очакваше… Мнимо-„достоверните” частни източници и съвсем недостоверните софийски вестници съобщаваха за десетки хиляди пленници, с пушки, продоволствени складове, палатки и т.н. За количеството на убитите и ранените от тази и от другата страна официалното известие не казва нито дума. В личен разговор министрите твърдят, че ранените са малко. Това е напълно вероятно, – т.е. че жертвите са относително малко, – тъй като всичко ни кара да предполагаме, че турците въобще не са се надявали да отбраняват Кърк клисе и се защищавали, главно за да спечелят време. Ако това е вярно, – значи турците са отстъпили своевременно, оставяйки за прикритие артилерийски батальон, който е и бил взет от българите в плен.

Ранени български бойци чакат разпореждания пред комендантството в Лозенград

Ширещата се тук характеристика на лозенградската крепост рязко се разминава с данните от европейския печат. Военният министър, генерал Никифоров направо заяви, че Лозенград – това е втори Плевен, че укрепленията са несравнимо по-съвършенни от одринските укрепления. Вестниците цитират подобно мнение на Голц-паша, макар че, вземайки в предвид характера на тукашните вестници, това въобще още не значи, че реорганизаторът на турската армия някога действително е казвал подобно мнение. Въпреки това, по много авторитетни европейски източници, Кърк клисе не може да се сравнява въобще с Одрин. По изработеният през 1882 година план, пътят към Босфора и Мраморно море трябвало да бъде преграден от четириъгълник от четири крепости: Одрин, Кърк клисе, Бабаески и Люле-Бургаз. От този план била осъществена само една негова част: оборудването на Одрин, разположен на 50 км от българската граница. Одрин е укрепен със 17 силни форта, разпределени на дължина от 40 километра. Що се касае Кърк клисе, отстоящ от границата на 60 километра, то той представлява широко развърнати земни укрепления само с три форта. Каква е била турската сравнителна оценка на Одрин и Кърк клисе, е видно от разпределението на военните сили в двете крепости. От тринадесет полка и седем батальона турска крепостна артилерия в мирно време са разположени: два полка – на Босфора, два – на Дарданелите, пет полка и два батальона в Одрин и само един полк в Кърк клисе. Тези данни, по наше мнение са съвсем достатъчни, за да не се приема широко разпространения и внимателно култивиран тук оптимизъм по отношение на скоръшната участ на Одрин.
________________________________________
И г-н Теодоров, сегашният министър на финансите и г-н Ляпчев, неговия предшественик, с голямо удовлетворение ми казаха за състоянието на българските държавни финанси. Националната банка може да предостави в разпореждане на държавата около 80 милиона франка в злато. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижките и нидерландските банки, като гаранция за изплащане по заемите. Остава още възможността за разширяване на хартиено-паричното циркулиране, но тази възможност има своите естествени предели, които емпирично се поставят с нарастването на ажиото на златото. На държавна издръжка се намират вече в продължение на почти четири седмици повече от 360 хиляди души, и това число все повече нараства, приближавайки се към 450 хиляди. Разходите за войника на ден се равняват приблизително на 5 франка. Това представлява ежедневен разход от 2 милиона франка, или 60 милиона в месец! Вече дори тази кратка сметка показва, че България, както и нейните съюзници, не могат да теглят войната в продължение на месеци, а трябва стремително да я завършат за седмици.
Но финансовата страна на работата, обаче не е най-важната. Съотношението на силите на България и Турция още по-властно изискват форсирано водене на кампанията. За това се говорило вече не веднъж: всеки излишен ден дава възможност на Турция да мобилизира своите азиатски резерви и да ги съсредоточава на онова пространство, където ще бъде решена съдбата на цялото балканско предприятие: между Одрин и Константинопол. От началото на мобилизацията изминаха вече 26 дни. Борбата за обладаването на Одрин трябваше да отнеме още седмици, а за това време Абдулах паша би могъл да доведе при фортовете на Одрин полева армия от 200-300 хиляди души. Затова цялата българска тактика може и трябва да разчита на бързината и натиска. А при такива условия съвсем естествено изглежда предположението, че главната българска армия няма да губи време под одринските стени. Оставяйки там отряд, който да държи във вързано състояние одринския гарнизон, сама ще се насочи (по-точно е да се каже: се е насочила) от Кърк клисе към юг – да търси сблъсъци с онази главна турска армия, която Абдулах-паша успял понастоящем да обедини под своето командване.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Старото название на гр. Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес)
** Дн. гр. Свиленград
*** Ергене (Ergene; Agrianes; Εργίνος, Erginos; Ergene Nehri) е река, която се влива в Марица в турската част на Тракия.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска Aрмия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 2 (23630) from 13 january 2012, p.16-17.

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “AROUND KIRK-KLISE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

- LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

- Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

- Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

- Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

- Откъде Вие знаете това?

- Знам.

- А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

- Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

- За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

- Това може.

- Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

- Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

- Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

- Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

- LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ЧЕТНИЧЕСТВОТО И ВОЙНАТА“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

“ЧЕТНИЧЕСТВОTO И ВОЙНАTA”

„Вътрешната наша македонска организация – започна Христо Матов, вожд на едно от македонските революционни движения, – съществува непрекъснато от 1893 година. Но в първата епоха, от 1893 до 1902 година, нашата организация оставаше на легална почва. Впрочем, не мислете, че легално – значи в рамките на законите на Турция. Не. Но членовете на нашата организация, интелигенти и селяни, оставаха на своите собствени места, не прекъсваха своите постоянни занятия и не използваха бойни методи на действия. Легална ние наричаме тяхната дейност при съпоставянето им с четничеството. Четникът – това в повечето случаи е компрометирал се пред турските власти член на „легалната” организация: той скъсва със своята работа, със своето семейство, и с пушка на рамото отива в планините. Но четничеството възникнало по-късно. През 1903 година, у нас, както помните стана масово въстание. След разгрома на възстаналите селяни се разви четничеството, чиято дейност запълва четирилетието 1904-1908 г. Под влиянието на въстанието и четничеството, Турция бе принудена да пристъпи към финансова реформа в Македония, а Европа достигна до Ревелското съглашение.

Скопска чета на ВМРО. Правия комита в средата на снимката носи Български Национален Герб на калпака си,а седналия от дясно носи кокарда на Български войник. Тази кокарда представлява стилизирано Българско знаме-Бяло,зелено,червено

Това беше нашата огромна морална победа. Международната дипломация започна сериозно да се съобразява с нас. Но тогава стана турската революция. Четничеството се прекрати. Защо? Много от македонските дейци вярваха, че турската конституция ще даде възможност за легална и мирна борба, за широки реформи в Македония. Аз и моите приятели не повярвахме на това. Но другите повярваха. Сандански вярваше. Чернопеев. По-голяма част от четите слязоха от планините. Аз казах по това време на двамата свои войводи, Петър Ацев и Петър Чаулев: „Връщайте се в планините, задръжте останалите и съхранете във вашите ръце оръжието”. Те заминаха, но беше вече късно, и на тях им се наложи да се върнат. Тогава ние казахме: трябва поне легалната организация да запазим. А нашата сила винаги е била не в четите, а в масовата организация на селяните и отчасти на гражданите. Четите са само неголями бойни дружини, набиращи се от масовата организация.


Сборната чета на Скопския конгрес на ВМОРО през 1905 г. първи ред долу: войводите Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Бабата, Стефан Димитров, Кръстьо Българията, Петър Ангелов, Константин Нунков и др.

Недоволството от младотурците се откри много скоро. Но тогава стана абдул-хамидовската контрареволюция, а след това, през април 1909 година, новата победа на комитета, при откритото съдействие на македонците. Младотурците ни казаха: „Поспрете малко, дайте ни срок, ние ще въведем в Македония реформи”. Аз продължавах да оставам недоверчив. Не можеше да не се направи опит. Нашите чорбаджии, богаташи, ни поддържаха и по-рано заради пръчката: сега те първи отидоха насреща на младотурците. С тях заедно – и много от нашите интелигенти. Много от революционерите вярваха, че по този път е възможен успех. Направиха опит: пристъпиха към създаването на легални македонски клубове. Едни – с пълна вяра, вторите – скърцайки със зъби. Ако не бяхме решили това да направим, ние щяхме да изправим срещу себе си широките кръгове от населението. Четите съвсем се изпразниха. За времето от 1908 година до пролетта на 1910 година, в Македония въобще не съществуваха чети. Войводите и четниците влязоха в клубовете или въобще се оттеглиха, изчаквайки.

Но и в клубовете ние останахме верни на своята програма. Чорбаджиите и умерените въобще искаха съглашение с младотурците, каквото и да стане. Те бяха готови да намалят до крайност своите искания. Ние пък не вярвахме в практическите завоевания при младотурския режим и отвърляхме политиката на компромиси. Ние издигахме в клубовете програмата за пълно самоуправление на Македония. При това главното наше задължение беше да възпитаваме населението в недоверие към младотурците, да разрушим илюзиите, да революционизираме македонците. Така и стана. Искането за автономия веднага настрои враждебно младотурците срещу нас. Стана ясно, че съглашение е невъзможно. В такъв случай и клубовете губиха в нашите очи своето значение. Ние събрахме на конгрес делегатите от клубовете и решихме: легалната работа нищо не дава, младотурския комитет ни игнорира, българското правителство ни игнорира, населението е разочаровано, – тогава разпускаме клубната организация, преминаваме отново на революционен път. Но тук дойде известието, че турците искат да приемат закон, забраняващ националните организации. Тогава ние решихме: клубовете да не се разпускат, а да се принудят самите младотурци да се разпуснат, – добър урок за умерените! Вие вярвате господа в новия режим, та ето ви и вашата легална работа!

След прекъсване от 15 месеца, ние отново застанахме на стария път: започнахме да укрепваме селските организации и да възстановяваме четите.


Четата на войводата от ВМОРО Пандо Сидов (седнал с наметало), действала в Костурския революционен район, 1907 г.

При нас формите на организацията бяха изработени още в епохата преди турската революция. По този тип ние и строихме. В селата и градовете се възстановяха комитетските бюра, по възможност избирателни, най-малкото, от най-добрите, най-надежните елементи на населението. Изборите се провеждат в съгласие с четите. На някои места бяха създадени освен това съдебни бюра, арбитражни комисии – за разглеждането на всички недоразумения и претенции между самите македонци. До 1908 година подобни комисии съществуваха у нас във всички места. А след това – във всяко село милиция: войвода, подвойвода, 10-15 души мъжаги. По-рано при нас всички милиции бяха въоръжени. Но младотурците, както вие знаете, извършваха разоръжаване на населението: на едни вземаха пушките, другите сами ги предаваха. Затова с оръжието ние имахме затруднения. Но все пак се запазиха окръзите, почти изцяло въоръжени. Сега за четите. Във всеки участък на каазата (района) имаше 1 – 2 – 3 чети. Нормата за чета е 5 – 10 човека. Но през последните години много от членовете на нашата „легална” организация се компрометираха пред властите, – едни избягаха в България, другите отидоха в четите. Наложи се да разширим състава на четите. Разбира се всички четници са въоръжени.

- В какво се състоеше дейността на четите преди войната?

- Когато пристъпихме през 1910 към възстановяването на нашата бойна организация, ние си казахме: на нас не ни се налага да започваме отначало, както това беше през 1893 г., – зад нас е почти двадесетгодишно минало, зад нас е първия период на мирната работа, зад нас е въстанието от 1903 г., зад нас е четиригодишната дейност на четите. Въстанието принуди Турция да провъзгласи финансовата реформа, която беше по принцип началото на автономизирането на Македония. Четничеството докара дипломацията в Ревел. Това всичко е наш капитал. Ето защо на нас не ни се наложи да започнем с подготвителна работа. Опирайки се на нашето минало, ние можахме веднага да започнем с бойните действия. Но тъй като за големи масови излизания ние не бяхме още готови, то решихме да започнем с малки партизански действия. Нашата цел се състоеше в това, да приковем отново към себе си вниманието на Европа и България, да напомним на света, че ние сме живи, и че нищо не се е изменило. Най-близката задача беше да предизвикаме нова дипломатическа намеса. Аз ще Ви напомня за някои действия на четниците през това време.

Войводи на ВМОРО на съвещание в Осоговския балкан. Седнали от ляво надясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво на дясно – Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев, и куриерът Кольо Сарафчето.

През 1910 година беше взривен влакът между Куманово и Скопие, пътят бе разрушен, вагоните застанаха ребром. Тогава бяха направени още 3-4 атентата, по-малки.

През 1911 г., през зимата беше разрушен влака около Дойран, в Кичево беше взривен хекумата (правителствения дом), в Солун – банката, във Велес – гарата и т.н.

През лятото на 1912 година, отново започнаха редица атентати. Между Велес и Скопие бяха разрушени 17 вагона; за да възстановят движението, турците бяха принудени да прекарат паралелна линия. В Солун бяха разрушени: отначало австрийската поща, след това – трамвайното депо. В Крушево – хекумата. И тъй нататък.

Нас ни обвиняваха, че със своите атентати ние сме предизвикали клането в Щип и Кочане, от което, нали и сегашната война получила своето последно движение. В действителност в Щип ето какво беше станало: четникът носеше поставената за определен час бомба в хекумата, а къщата се оказала заключена. Да спре механизма четника не могъл. Ето защо той отнесъл бомбата в турско магазинче: „измерете ми, казва, колета, а аз по това време ще отида да погледна за магарето”. Бяха убити 3-4 човека, магазинчето – разрушено. Оттук и дойде клането.

- Вярно ли е, че през последните години македонското население започнало враждебно да се отнася към четите?

Не, не е вярно. Сега ние сме на война, действията станаха открити и да подобрявам действителното положение аз нямам основания. И Ви казвам: населението като цяло приветствувало възраждането на четничеството. Четите, както аз вече Ви казах, не съществуваха 15 месеца, в сладкото време на турската конституция. И започнахме ние да ги възстановяваме оглеждайки се: а как ще го приеме народа? – И какво се оказа? Селяните започнаха да ни укоряват: „Защо се криете? Нима ние сме предатели?” Наложи се на четниците да се покажат на населението. За това впрочем имаше и още една причина. Във всяко село имаше 2 – 3 чорбаджии, от които селяните се опасявали да не ги предадат. Тези чорбаджии се наложило насилствено да бъдат вкарани в организацията, да се се вържат с нея посредством кръгова отговорност. Прави се това просто: отива четата в къщата на чорбаджията и – иска ли той или не иска – нощува при него… Така за един месец четниците се разкрили на почти цялото население…

Тодор Александров, Христо Матов, Георги Мончев, Владимир Сланков и Никола Иванов в Димотика през Балканската война.

Когато четата идва временно в селото, то тя е посрещната от местната милиция и, под ръководството на един-двама четници, пази. В случай на турска потеря, милицията е задължена да се сражава заедно с четата… Ние мислихме, че селяните за времето на прекъсването са отвикнали като че ли, от боравенето с оръжие. Обаче се оказало, че не: в последно време имаше случаи, когато милицията от 5 – 6 човека успешно се сражавала с цял турски отряд, разбира се, из зад прикритие.

Казват, на селяните им е било трудно заради четите в материално отношение: турците опожарявали селата заради укривателство на оръжие, а пък четите налагали големи парични глоби за предаването на оръжието на турците. Разбира се, много неща са се случвали. Обаче е неверно, че четите са били в тежест на македонците. Точно обратното, точно икономическите интереси са принуждавали селяните да търсят четниците. До турската революция, селяните у нас, благодарение на организацията, станали пълноправни стопани в чифлиците, т.е. в именията на турските чорбаджии, бейовете. Бейовете като цяло бягали в градовете, страхувайки се за своя живот. Каквато и реколта селяните покажат на бея, с това той трябвало да се удовлетвори. А след конституцията и премахването на четите, бейовете осъзнавайки напълно своите права, се върнали в чифлиците и поставили свои порядъци. През 1908 г., аз сам наблюдавах такъв случай. В село Тръбарево (това е в Скопско) се върнал бея и заживял яко; за развлечение поканил в селото музиканти-цигани и циганки с дайрета, а за нощуване ги поставил при своите селяни. „Когато имаше чети, – ми казваха селяните, – беят и четири години тук не се показвал; изчезнаха четите – той и циганите ни докарал за нощуване”.


Дейци на ВМОРО приготвят бомби, началото на ХХ век

Четничеството принуждавало бейовете да продават своите чифлици, – и на никой друг, страхували се, а точно на своите селяни.

Под охраната на четите, нерядко селяните сами си откупували тежкия данък, десятъка, – за половин от онази сума, който по-рано се налагала върху селото им.

Беглекчията, т.е. преброителя на дребния добитък, върху който в Турция е наложен специален данък, така наречения беглик, трябвало да посочва в своите записи толкова овце, колкото му посочвали самите селяни.

Автономията на Македония за масата от селяните е далечен лозунг. Друго нещо са икономическите изгоди и защитата от произвола на бейовете и администрацията. А това им даваше четничеството.

Яне Сандански с български офицери. 1912-1913 г.

Изчезнаха през 1908 г. четите, изчезнаха всички тези изгоди. Преди това бейовете продаваха своите земи на македонците, а сега започнали да ги продават на младотурското правителство, което направило опит да ги засели с мухаджири, т.е. с мюсюлмански преселници от Босна, Кавказ, България и други места.

А когато четите се възстановили през 1910 г., започнало да се възстановява и предишното положение в чифлиците…

- Каква е ролята на четите в сегашната война?

На този въпрос, аз по напълно понятни причини, мога да Ви отговоря в най-общи черти. Ние действуваме заедно с българската армия. Не само в нейните интереси, но и под ръководството на нейните командири.

Не би било в интересите на делото да се вдига въстание по местата, които се намират далеч от театъра на военните действия: нищо освен клане не би довело това. Тук милиционерите под ръководството на четниците ще водят само конспиративна разрушителна работа: където е възможно ще прекъсват телеграфните жици, ще махат релсите и т.н.

В местата, където се развръщат военните операции, четите ще попадат в непосредственото разпореждане на военноначалниците. Те са неоценими за рекогносцировките, отделните разрушителни работи и партизанските действия. Когато беше обявена мобилизация, от четите между българската граница и Кочане бяха разрушени два моста, изключително важни за турската артилерия. Преди войната пък беше разрушен моста в Кресненския проход при Джумая. От Кочане бригадният командир изпрати четниците в Щип – да режат жиците. Това действува върху отделните турски гарнизони и отряди крайно деморализиращо: изолирани с един удар от своите щабове, те нерядко предават голями позиции без бой. Четите също така ще отсичат турските обози и ще са постоянна опасност за турския тил. Начело на бойните македонски дружини стоят такива изпитани войводи като Ефрем Чучков, Христо Булгарията, Мишел Герджиков и др. Тези имена Вие още не веднъж ще чуете по време на войната.


Десет години по-късно. Комита от ВМОРО в четническа униформа

Към какво се стремим: към автономия на Македония или към присъединяването и към България? Въпросът е съвсем естествен. И ако Вие ми го бяхте задали преди войната, аз нямаше да се поколебая да Ви отговоря. Но сега, когато ние се борим в съюз със Сърбия и Гърция, аз ще Ви помоля да не отговарям на последния Ви въпрос. Желателна ли е намесата на Русия? И на този въпрос ми е трудно да Ви отговоря”.

Македонският революционер, динамитчикът, ми показа тук другото свое лице: лицето на дипломата. На пръв поглед може да се стори, че психологията на четника, който се опитва да разреши най-сложния политически проблем чрез поставянето на адски машини в хекуматите, не може да има никакви точки на съприкосновение с психологията на приспособяването към политиката на дипломатическите канцеларии… Но това съвсем не е така. Националните революционери, в противоположност на социалните, винаги се стремят да впрегнат своите заговорнически действия с действията на династиите или дипломациите, своите или чуждите. Когато става дума за териториално-държавното самоопределение на младата нация, тогава нетърпеливото карбонарство нерядко само предизвиква, допълва и подгонва бавните опити на династически-дипломатическите сили и при първа възможност придава на тези последните, политическа инициатива. Така беше с Мацини и Гарибалди в класическия пример на борбата за обединение на Италия. Старият републиканец-карбонарий Джузепе Мацини, признаващ само народа и бога, бе принуден в решителната минута да се отдръпне, за да може да остави между народа и бога място за

Снимка от 1923, на комитата Асен Милев Рупчев ,от Банско ,до негов приятел в Мехомия-(Разлог).

савойската династия. И ако унгарецът Кошут и италианеца Мацини апелираха толкова често към народа, както и към европейската дипломация, то толкова по-непосредствено тази тактика се налагаше на революционерите на малката и културно-изостанала Македония, стояща в центъра на пресичането на международните интереси. Македонските революционери и в минутите на своите най-големи успехи не можеха да се утешават с мисълта, че Македония е fara da se. Като венец на техните усилия винаги е било привличането на вниманието на европейската дипломация и българското правителство. Варварските аграрни отношения и подобни способи на „управления” бутаха македонците на пътя на отчаяни въстания и четничеството. А съвършенно виждащата се невъзможност да се разреши съдбата на Македония със собствени сили ги принуждаваше емпирически да осъзнават въжделенията на великите и малките държави и във всеки даден момент да избират линията на най-малката съпротива. В консулствата и посолствата тези заговорници бяха толкова свои хора, колкото и в планините, сред професионалните бойци. Приготвяйки адската машина, те предварително и при това неглупаво се ориентирали, какво ехо тя ще намери в „ръководещия” европейски печат и кой от дипломатическите алхимици ще превърне динамита им в нова „македонска” нота. Така се създавал този двойствен тип на отчаян динамитчик и дипломат в ума, съчетаващ заговорническата конспирация с канцеларската тайна.


Съвет на войводи : Антон Шипков (вдясно), Сотир Атанасов (в средата), зад него – Илия Карабиберов, 1903 г.

Войната разтваря в себе си македонския революционер. Тя изпраща „анархиста” Герджиков да реже телефонните жици, а на стария заговорник Гьорче Петров поръчва воденето на интендантството в македонския легион. Както и войната по-нататък да продължи, и както и да завърши, тя във всеки случай, веднъж и завинаги ще унищожи психологическите предпоставки на практиката и идеологията на македонското четничество. След този колосален по напрежение и жертви опит да се разсекат старите балкански възли, никой няма да бъде вече увлечен по пътя да поставя адски машини в македонските хекумати. Четничеството окончателно отминава. Христо Матов и неговите приятели представляват умираща политическа порода.

Публ. в в-к „Киевская Мысль“ N 293, 22 октомври 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Българска армия” („Bulgarian Army“), Sofia, N 11 (23639) from 16th March 2012, p.16.  

IMG_0001

IMG

 

– LEON TROTSKY. „ANDRANIK AND HIS DETACHMENT“


               „АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от края на войната. Той е отпечатен в бр.197 на вестника „Киевска мисъл“ от 19 юли 1913 г.

Лев Троцки. „АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД”

По света съществуват немалко хора с изключителна съдба, непригодни за мирен, обикновенен начин на живот. Разбира се, животът е по-силен от тях. И когато той влиза задълго в бреговете си, на тях също им се налага да се приспособяват към еднообразните изисквания на нейния ред. Те постъпват на служба, издържат семейството, оплакват се от ревматизъм и въобще увяхват. Но когато историята отново навлезе в период на безпокойство и хаос, те оживяват, по първия и зов обуват високите кавалерийски ботуши и оставят в нерегулиран вид своите сметки.

Начело на доброволческия арменски отряд, формиран в София, бил Андраник, герой от песен и легенда. Той е на среден ръст, с каскет и високи ботуши, суховат, с посивели коси и бръчки, с твърди мускаци и обръсната брадичка, с вид на човек, който след прекалено дълго продължил исторически антракт, отново е открил себе си.

Генерал-майор Андраник Торос Озанян

Андраник е на 46 години, роден в турска Армения, някога е бил дърводелец. От 1888 година започва революционна работа в Сиваския вилает, през 1892 година се присъединил към арменската партия „Дашнакцутюн”. Още от времето на руско-турската война, т.е. от края на 70-те години, в турска Армения голяма популярност получава идеята за въоръжено въстание срещу турско-кюрдското владичество, при това въстанието трябвало, по мисълта на революционерите, да предизвика намесата на държавите, най-напред – на Русия. Агентите на петербургската дипломация се стремили по това време да привлекат на своя страна и опитомят арменските революционери. Впрочем, тази полоса, не продължила дълго, от началото на царствуването на Александър III политиката станала вече друга… В този кръг на карбонарските-дипломатически идеи и сметки се изградила политическата мисъл на Андраник.

През 12894 година в Сасун става клането на арменците. „Дашнакцутюн” изпратило там въоръжена дружина, която се установява в Мушката равнина, в подножието на Сасунските планини. Тук Андраник получава своето бойно кръщение. Оглавявайки арменска чета, той в течението на 1895-1896 г. отбранява арменските села, прекарва оръжие, въоръжава населението, сражава се срещу кюрдите и неголями редовни турски отряди. През 1897 г., той пристига в Кавказ, влиза в непосредствени отношения с центъра на партията и се връща в Армения – с широки пълномощия и голям транспорт с оръжие.

През  1899 година загиват няколко от най-добрите четнически войводи. На Андраник се възлага ръководството на всички дружини от Сасунския окръг, най-добрия в Бетлийския вилает по природни условия за партизанска война. Под неговото командване се намират 38 села, населявани с воинствено полунезависимо арменско селячество. Тук се разгръща андраниковата епопея.

Доброволците на Андраник в Балканските войни 1912-1913 г.

През 1900 година, кюрдският ага Бшаре-Халил, намиращ се на турска служба, убил един от най-известните арменски революционери – Сироп. Населението го наричало Сироп-паша, тъй като успял да постигне почти пълна независимост на Сасун. За този свой подвиг Бшаре-Халил-ага бил награден със султански орден. След 8 месеца Андраник извършил своята мъст: настигнал със своята дружина Халил, убил него и още седемнадесет кюрди и, в качеството на трофей отнесъл със себе си ордена на Абдул-Хамид. В женевският архив на „Дашнакцутюн”, султанският орден се пази и днес.

Андраник получава голямо име. Арменците му се подчиняват, турците се страхуват от него, султанските войски го преследват по петите му. През ноември 1901 година, Андраник със своите 47 четника, обстреляни в постоянните сблъсъци, бил обкръжен в манастира на Апостолите, на час време от Муш. Цял полк от пет батальона, начело с Ферих-паша и Али-паша, завардил добре укрепения манастир. След дълги и безплодни преговори, в което взели участие арменското духовенство, мушкият кмет и чужди консули, Андраник решава да пробие. С дрехите на убит по-рано турски унтер-офицер той обхожда цялата стража, говори с нея на прекрасен турски език, казва и да не спи и в същото време посочва пътя на своята дружина.

Нов период на сблъсъци, гонитби, нападения… „С мирното турско население аз никога не съм имал враждебни действия, боря се сам с бековете и администрацията”.

След малко повече от две години  станало най-голямото дело в живота на Андраник. Тогава той бил на 38 години. Два турски батальона с 8 крупнокалибрени оръдия го обсаждат през пролетта на 1904 година в Сасунските планини. Под командването на Андраник се намирали 200 въоръжени със скорострелни пушки дружиници и 800 селяни със собствени пушки-кремъклийки. Две седмици продължили преговорите. На 13 април започнала бомбардирането на арменските села. Спрямо дружиниците, заели планински позиции, оръдията почти не причинявали вреда. Както винаги в такива случаи, наказателната експедиция имала за своя цел да доведе до отчаяние селското население и да предизвика в него озлобление срещу революционерите, да изолира по такъв начин дружината и да я обезсили. 8 дни продължила непрекъснатото обстрелване. Турците загубили стотици убити, чиито трупове четниците хвърляли в езерото. Сасунските села били напуснати от населението: около 4000 души отстъпвали под прикритието на отряда, другата половина се скрила по селата в Диарбекир. Отстъпвайки и отстрелвайки се, Андраник стигнал до езерото Ван, завладял три парусни кораба и прехвърлил своите чети на остров Ахтамар, в манастира, а след три дни със същите кораби се прехвърлил през нощта във Ван. В Константинопол била изпратена телеграма, че градът е в ръцете на Андраник. Тук се намесил английският консул: „По-добре напуснете, – казал той, – сега е руско-японската война, вниманието на Европа е изместено, намеса на дипломацията няма да има”. А наоколо започнало клане в арменските села. Андраник решил да напусне Армения. Той вървял с дружината си само през нощта.  На 7-я ден стигнал Персия, оттам на Каовказ и, през Русия – във Виена. Известно време живял в Женева, след това в Египет, и накрая се установил в София. Тук той се сближил с македонските революционери, които били много близки нему по психология и прийоми на борба. „Аз не съм националист, – казва той за да поясни своя поход, – аз признавам само една нация: нацията на потисканите”.

Онзи полъх на идеализма, който се чувствувал в настроенията на българските народни маси в първия период на войната, най-ярко намерил своето отражение в арменския отряд. Хора от друга нация, друг език, други предания, се събраха под българското военно знаме, което станало за тях знамето на борбата за чужда свобода – наистина, срещу общ враг.

В средата на октомври аз изпращах от София арменската доброволческа рота, влязла в състава на македонския легион, прославил се скоро със своята жестокост. Беше прекрасен ден на балканската есен, слънцето светеше ярко, в града имаше още малко ранени и войната имаше още ликуващ вид. Доброволците тръгваха от зданието на женската гимназия, в която живееха и се обучаваха на приьоми. Те бяха 230 почерняли и с дълги коси хора, на възраст от 19 до 45 години. Публика с най-различно минало. Стар арменски боец, който отдавна се е заселил в София, направил малко кафене и отстъпил един от ълите му на часовникар, сега напуснал своето семейство и своето кафене и върви след Андраник. Тук е и юноша на 22 години, от които 14 той е прекарал в Лондон: като момче е бил взет след арменското клане за възпитание от лондонско благотворително общество, служил като кондуктор, срасъл се е с Англия, едвам говори на арменски; но смътните детски спомени, очевидно здраво са залегнали на дъното на душата му, внезапно се събудили и принудили лондонския кондуктор да напусне Англия, да нарами платнения човал и да тръгне срещу турците; най-много „англичанинът” се страхува, да не се наложи по време на похода да пусне брада и мустаци. До него е кръчмар-ерген, който старателно е управлявал своето неголямо стопанство, държал за всяка стотинка (сантим), а тук изведнъж извикал своя наемен помощник и му казал: „Управлявай до моето идване, а ако не се върна, – твое ще е”. Има в отряда продавачи, учители, много работници, най-вече обущари от Румъния. Има и случайни хора, просто които не знаят къде да отидат, има и такива, които искат да покажат рамото си. Съдбата ги е свързала временно всичките със здравата примка на мечтатели и авантюристи, рицари и разбойници.

Дрехите на доброволците са собствени, цивилни, само че натъкмени и стегнати като военните: много от тях имат плътни  гамаши, стегнати с ремъци. На гърба – платнена торба и шапка, отстрани – манерка и болшинството – със собствени револвери. Всичките са с цветя. На високите овчи калпаци около врата и около поясите – пак цветя. И это всичко това заедно: овчите калпаци, стегнатите пояси, наметките, чистите човали и цветята придавали на отряда не само боен, но и празничен изглед.

Ротата се командва от офицер-арменец, във форма. Него го наричат просто „другаря Гарегин”. Гарегин е бивш студент на Петербургския университет, привличан по знаменития „лиженски” процес на „Дашнакцутюн” и оправдан след тригодишно излежаване на присъдата. Той преминал в София курса на Военното училище и се числял преди войната като подпоручик от запаса на българската армия. Гарегин е поет, оратор и воин – целият пламенен от изпадналия му късмет да ръководи мисията.

Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя  тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има  трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.

-Ти не ме ли позна? – обръща се един от доброволците към арменския журналист, – а аз при теб в Константинопол в твоята редакция „Азатамар” чай ти варях…

В задните редове на отряда са 30 души нестроеви, с калайдисани баки и кофи. Така те без пушки и щикове, само с кухненска посуда, ще направят целия поход, подлагайки се наравно с другите, на всички тежести и опасности. В рота има четири унтер-офицера, четири фелдшера, по пътя към нея по късно ще се присъедини още един лекар-доброволец, също арменец-емигрант.

Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.

Андраник с други ръководители на арменските доброволци, във войната срещу турците. 1 юни 1915 г.

Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините  Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…

Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.

Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.

В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.

- Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.

Паметникът на Андраник в кв.“Галата“, гр.Варна.

Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто.  Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…

Паметникът на генерал Андарик в гробището Пиер-Лашез, Париж, Франция

След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).

-          Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?

-          Разбира се.

-          Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.

-          Защо?

-         Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.

По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…

Киевская Мысль“ N 197,  19 июля 1913 г.

- BULGARIA AND TRIPAPTITE PACT. UNKNOWN EVIDENCE ABOUT THE VISITATION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA.


 

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯ ПАКТ. Hеизвестно свидетелство за посещението на полковник Уйлям Донован в България.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован (снимката е от периода 1940-1941 г.)

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ. През януари-февруари 1941 г., той извършва обиколка на балканските държави, за да се опита да ги сплоти срещу Хитлер и неговата агресивна военна машина.

По-долу Ви предоставяме едно автентично свидетелство, изготвено през 1946 г. (годината, в която Уйлям Донован е вече помощник на главния обвинител на САЩ Робърт Г. Джексън на Нюрнбергския трибунал срещу главните военни престъпници) от неизвестен служител на българското Министерство на Външните работи.

“… През втората половина на зимата 1939-1940* в София пристигна личния пратеник на президента Рузвелт, членът на Републиканската партия полковник Донован (назован “Дивия Били”).

Идването му бе може би през зимата на 1940 г., не помня точно.

По сведения, които правителството и Двореца имаха от Вашингтон и другаде, узнаваше се, че Донован ще донесе лично послание от президента Рузвелт до цар Борис във връзка с войната, която приближаваше България и Балканите. Това беше причината, че Министерството на външните работи и изповеданията беше необичайно “наелектризирано”. Реши се никой да не бъде аташиран към Донован, освен лицата, които Ърл избере (той пожела Пулев).

Аз видях Донован, когато по заповед на Началника на военното училище генерал Никола Михов¹, трябваше да дойда да му превежда някой чиновник от Външното министерство и аз бях изпратен (по заповед на директора Мечкаров).

Цар Борис III с част от българския генералитет.

Донован бе придружаван от Ърл и Пулев (от американска страна) от началника на Разузнавателното Отделение на Щаба на войската полковник Ничо Георгиев² и майор Иван Стоянов (тогава мисля капитан).

Направи ми впечатление, че Военното училище беше изведено на показ с най-старите оръдия (Круп и Шнайдер), картечници (Шварц Лозе, Мадсен), минохвъргачки от стар модел и пушки “Манлихер”, защото само преди няколко месеца като войник на обучение ние виждахме нови топове, гаубици, картечници и прочие, с които се обучаваха юнкери, кадети и подофицери.

Донован мина през плаца, като ми каза да изкажа удивлението му от великолепните млади юнкери.

След това, на малка закуска в кабинета на генерал Михов аз превеждах разговорите Донован – Михов. Направи ми впечатление, че Донован постоянно запитваше генерал Михов, какво мисли за “партизанската война”, сега чак оценявам тия намеци, които са целели да подготвят евентуално България за партизанска война срещу немците, като ни подпомогнат по въздуха.

След свършването на тази малка закуска, аз потърсих от Дирекцията на печата царския съветник Павел Груев³, комуто съобщих впечатлението си от разговорите, тъй като Царя трябваше да приеме Донован на обяд.

В сведенията си за англичаните, както и в този лист за американците пропуснах да съобщя, че в нашата длъжност на аташирани към чужденците беше задължително да “пробваме идеите и настроенията на гостите”, за да ги съобщаваме чрез Министерството на външните работи и изповеданията на Двореца, за да може Царят да бъде подготвен за аудиенцията със съответния чужденец, пред когото да бледне “със знания, информираност, широта… и поглед”.

Среща в Берлин на Цар Борис III с фюрера на Германия Адолф Хитлер

След аудиенцията си полковник Донован направи възторжени изявления за печата, в който възхваляваше цар Борис, като “искрен”, “предан на народа си” и “най-голям дипломат”. Това беше моя задача за пропаганда на България, която изпълних с помощта на Ърл против желанието на английския пълномощен министър [в България] Джордж Рендел и югославския пълномощен министър [в България] Владимир Милованович.

Известно е какво се случи след заминаването на Донован с открадването на портфейла му (дали от германците или от българските военни, това знае Пулев, тъй като след седмица портфейла бе върнат на Ърл от Пулев, личен приятел на Павел Павлов – от държавна сигурност, който го бил намерил в “кошчето за боклук”…).

Относно разговора на цар Борис с Донован, узнах от гуляй с Ърл, че той (Царят) казал следното на Донован: “Ако България се противопостави на германците и бъде прегазена от тях, тъй като те строят понтони на Дунава, Америка би ли дала сериозни гаранции, че след войната България ще бъде възстановена в сегашните и граници и плюс нейните въжделения за обединение на поробена Македония и Тракия?” Донован отговорил, че той се съмнява в това (пак според Ърл). Тогава цар Борис казал на Донован: “Америка е през океана, Англия е далеко, а Дунав не е Ламанш да ни се помогне бързо. Остава да търсиме помощ през Черно море…! (явен намек за СССР, чието навременно предложение беше направено от Аркадий Соболев и узнато с всенародна подкрепа от народа…).

Съветският дипломат Аркадий Соболев със съпругата си на дипломатически прием

Длъжен съм да предупредя, че този ми разговор с Ърл бе потвърден в истинността му от хора около цар Борис, след това и туй стана парола за разговорите ни (включително моите) с американци и англичани. Спомням си, все по същия повод, че Рендел, английският пълномощен министър, в разговор с бившия министър-председател Георги Кьосеиванов, получил следния отговор: “Щом Англия и Америка не ни дават нищо, въпреки обещанията им за любов към България, то ние сме длъжни да тръгнем с ония, които ни дават осъществяване на националните идеали – Македония и Тракия, а именно – германците”.

Цитирам случая по памет, но той е автентичен, искам тук да го добавя (не от любов към Георги Кьосеиванов, мъдър дипломат, но лош министър-председател, защото нямаше сили да се бори срещу авторитарния курс на цар Борис), а заради обективност. А може би и Кьосеиванов искаше да получи, макар и обиден от Царя, облаги за България?

Известно е, че Донован успя в мисията си пред генерал Душан Симович в Белград на 27 март 1941 година** както за да бъдат подпомогнати англичаните, заради Гърция със забавяне на удара срещу Англия, така и за дирижиране в своя полза на положението в Югославия след 100-те дни “съветска пропаганда” след идването на [пълномощния] министър Анатолий Лаврентиев…”

Бележки към текста:

* Очевидна неточност. Полковник Уйлям Донован пристига в София на 20 януари 1941 г.

¹ Никола Михов (1891-1945) – министър на войната (1942-1943); регент (1943-1944).

² Ничо Георгиев (1895-?) – началник на РО-ЩВ от 1938 г. до 1942 г. Командир на 10-а пех. дивизия от 1942 г. От 6 май 1944 г. – генерал-майор. Уволнен през 1944 г.

³ Павел Груев – началник на кабинета на цар Борис III.

** Става дума за извършения на същата дата преврат в Югославия.

Ст.н.с. Николай Г. Котев, д-р по история

Creative Commons License
BULGARIA AND TRIPAPTITE PACT. UNKNOWN EVIDENCE ABOUT THE VISITATION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 12 August 2011, p.16-17.