- ATTENTION – ANOMALOUS ZONES!


ВНИМАНИЕ – АНОМАЛНИ ЗОНИ!

В света съществуват много аномални зони, които са обект на изследване и днес. С развитието на съвременните технологии, интересът към тях нараства неимоверно много. За дългите години на наблюдението им в различните точки на Земята, са събрани хиляди фотографии на тези необичайни електро-магнитни явления. Но може би, най-трудните и най-небезопасните за човека си остават пространствените аномални зони. Сред тях специално място заемат т.нар. „пурпурни мъгли”, за чиято основа съвременната наука все не може да даде някакъв отговор, те продължават да удивляват и плашат. Особено впечатляват фотографиите на гигантските пространствени „гевреци”, достигащи диаметър от няколко десетки до няколко стотин метра, в които като че ли се наблюдава в дълбочина и откроява цялата вселена.

Силни впечатления остават и в тези, които по една или друга случайност са имали възможност да попаднат в „пурпурната мъгла”. Студен и не горящ огън се излива от ъглите и повърхността на предметите, пълзи по стените и таваните на помещенията. След като загасне „пурпурната мъгла” наново се превръща в такава, привична за човешкото око – с бял оттенък. Отбелязва се и една друга нейна особеност – способността тя мигновенно да се превръща в огнено кълбо, чийто източник на светлина е неизвестен. Нещо повече, науката предполага, че вътре в облака става рязко изменяне на параметрите на пространството и времето. Не са малко случаите, когато попадайки в подобен мъгляв ад, човек се оказва на много километри от онова място, където се е намирал миг преди това. По някой път, адските облаци направо поглъщат жертвата си, без да оставят следа от нея. Като че ли стъпваш в някаква „пространствена ниша”, където пурпурния дим скрива някакво хронално (времево) поле.

МАЛКО СТАТИСТИКА:

… 1915 г., полуостров Галиполи, Турция. Генерал Хамилтън изпратил на помощ на съюзниците от Антантата в един от бойните сектори, части от британския Норфолкски полк. Около височина № 60 на пътя пред британската походна колона се появил странен облак. Няколкостотин войници необмислено навлезли в него. Облакът веднага се откъснал от земята и отлетял в направление на България. Тези от войниците, които са влезли в облака повече не били никога видяни. След капитулацията на Турция и България, когато се обсъждал въпроса за пленниците, пропаднала и последната надежда те да бъдат открити – оказало се, че никой не ги е пленявал.

… 1924 г., Ирак. Пилотите от кралските военновъздушни сили на Великобритания Дей и Стюарт извършват принудително кацане в пустинята. Техни следи, водещи от самолета били отчетливо видни на пясъка. Но скоро след това прекъсвали… Самите летци повече не били открити, в тоя ден нямало и пясъчни бури…

… 1930 г., ескимоското селище Ангикуни (Северна Канада). Безследно изчезнали всички негови жители. В опразнените жилища останали дрехите, сготвената храна в изстиналите огнища и дори ловните пушки, без които както е известно, нито един ескимос не се разделял преди да излезе от дома си. Ловецът Джо Лейбъл, който първи открил селището, съобщил че дори гробовете от гробището липсвали. Мъртавците изчезнали заедно с живите…

… 1947 г., територията на САЩ. Внезапно изгубил управление и се разбил транспортен самолет на ВВС на САЩ, на чийто борд имало 32 човека. Но напразно бързали спасителите към мястото на катастрофата – сред обломъците на самолета нямало нито живи, нито мъртви. Нямало кръв или пък други следи, които да потвърждават, че на борда на самолета се е намирал поне един човек. Търсенията така и завършили без успех…

АТАКАТА НА „ПУРПУРНАТА МЪГЛА”

В тъмното време на денонощието на 17 срещу 18 май 1964 г., позицията на съветския зенитно-ракетен дивизион, който бил разположен на 20-25 км западно от гр.Улан-Уде е бил атакуван. Но от кой и защо?

В 21.00 ч група от военнослужещи обърнала внимание на едно зарево, което се появило около езерото Байкал и постепенно се разширявало. Залез? Но слънцето отдавна се било скрило зад хоризонта. След като внимателно погледнали, те решили че между тях и източния бряг на езерото гори тайгата. Те доложили за това на дежурния офицер, който на свой ред съобщил за „заревото” на командния пункт на дивизиона.

21.25 ч. Електронните смущения се усилили и изведнъж свръзката напълно изчезнала от ефира. Някой извикал: „Другарю лейтенант, вижте какво е това?” Над хоризонта от страна на Байкал „изплувало” огромно огнено оранжево кълбо. То било в самия център на заревото. Подобно на живо същество, кълбото пулсирало, излъчвайки силно светене, като то не могло да се наблюдава без тъмни стъкла. В дивизиона била обявена бойна тревога.

21.40 ч. Радиовръзка продължавала да отсъствува, имало силни смущения по целия диапазон на радиочастотите за щатните радиостанции. Все пак дежурният офицер успял да се свърже по телефона с командния пункт и до съобщи за ситуацията.

22.00 ч. Огненото кълбо продължавало да се движи. Излъчваната от него светлина, като пламтяща мъгла обгръщало всичко на своя път. Командирът на дивизиона заповядал да се измерва нивото на радиацията през всеки 30 минути и да се докладва на командния пункт. Военнослужещите поставили противогази и другите индивидуални средства за защита. Но дозиметрите показвали „нула”, т.е. радиацията отсъствувала. „Кълбото” продължавало да се придвижва към позицията на дивизиона на височината на телеграфен стълб, като спирало от време на време. С приближаването му яркостта на сияещото тяло намалявало, контурите се размазвали, като че ли отдавал цялатао си енергия на излъчваната светлина. Веднага щом първите „езици” на светенето, приличащо на светеща мъгла или на някаква друга субстанция започнали да навлизат на позицията, се получила заповед: да се прекратят външните измервания и наблюдения, всички да се укрият в противоатомното убежище, да се затворят вентилационните люкове и да се включи автономната система за животоосигуряване. Към един часа през нощта на 18 май, позицията била напълно покрита от светещата мъгла. В изображенията на мониторите за външно наблюдение е било трудно да бъде определено, какво е това. Отначало всички имали хубаво настроение, но след престоя в затворените помещения то започнало да спада. Най-много се страхували, че някой няма да издържи въздействието на затвореното пространство в дадената ситуация.

2.00 часа. Напрежението нарастнало. Появили се първите признаци на раздразнителност. Започнало да боли главите, като че ли стоманен обръч стискал черепа. Горните и долните крайници започнали да болят, появили се неприятни усещания в областта на корема.

3.00 часа. Състоянието за дискомфорт се засилвало. По това време се възстановила връзката между херметично затворените помещения, което помогнало да спадне напрежението и да се разреди обстановката.

3.30 часа. Всички почувствали облегчение: кризата минала. „Кълбото” бавно, но неумолимо продължавало да се измества на изток преминавайки позицията на дивизиона. Това било видно от мониторите в помощението, където се намирал дежурния офицер.

В 5.30 часа „кълбото” и светещата мъгла изчезнали в източно направление, като че ли се разтворили в първите лъчи на изгряващото слънце. Двадесет минути по-късно радиовръзката се възстановила и дежурният офицер регистрирал този факт в бойния дневник. Всички излезли от убежището – там нищо не напомняло за изминала нощ. Главоболието, болките в крайниците и в корема преминали. След няколко часа в подразделението пристигнали представителите на КГБ. Цял ден те разпитвали по отделност всеки, а след това ги накарали да се подпишат за неразгласяване на случая. Подразделението пристъпило към планово дежурство – този път апаратурата работила „като часовник”. Офицерът, който разказал за тази история вече е излязъл в запас със звание полковник, но както и по-рано продължавал да се запитва: „Какво беше това?”

«ОГНЕНАТА ЛАВА»

„Атаката” на огненото кълбо приличала на едно „безобидно” природно явление – „пурпурната мъгла”, която по някой път се наблюдавала във високите ширини. Новосибирският инженер Вадим Федосеев се сблъскал с това загадълно явление по време на една експедиция на новосибирските и томските физици в тайгата, в края на лятото на 1980 г. Той ръководил тогава неголяма група от 11 научни сътрудници, чиято цел била изучаване мястото на падането на знаменития Тунгуски метеорит. Предварително, за тренировка и проверка на хората на съвместимост, експедицията се насочила в друго направление – на север. Специалистите взели със себе си радиоприемници, дозиметър, магнитометър, кино и фотоапаратура. На третият ден достигнали редица от ниски хълмове, на върха на един от който решили да направят почивка. „Когато ние се оказахме на върха, то видяхме нещо невероятно! – си спомня инженера. – Цялото пространство в северната част на хоризонта беше запълнено от бълбукаща огнена лава – така, във всеки случай ни изглеждаше в онзи миг. От безкрайното огнено море се изхвърляха подобни огнени кълба, приличащи на протуберанци. И което беше най-страшното, цялата тази огнена маса стремително се движеше нагоре към нашите крака. Още няколко минути и тя ще премине върха на хълма… Сигурни ние тога задминахме всички рекорди на бягане по пресечена местност. Още един час след това се успокоявахме, като си обменяхме фантастични мисли. Но повече нищо не се случи и аз с двама другари отидох на разузнаване. Признавам си, че към върха на хълма се придвижвах като начинаещ парашутист към края на вишката, и спряхме като бяхме поразени за втори път – огнената лава беше изчезнала… Експедицията трябваше да се прекрати. Някои не поискаха да вървят по-нататък, при това не всички се показаха от най-добрата си страна: сблъсквайки се със загадъчното явление, бягаха като зайци, изоставяйки всички неща и прибори… При приближаването на върха изведнъж млъкна късовълновият приемник (ние искахме да чуем прогнозата на времетo). Включихме друг – и там на късите вълни е тишина, само смущения. На следващият ден и двата приемника работиха нормално. А на фотолентата във всички фотоапарати имаше само многобройни чертички и отделни точки, които силно развалиха отпечатаните кадри. В къщи у нас остана част от тази лента от същата партида – на нея такива следи нямаше…”

КАКВО БЕШЕ ТОВА?

Нещо средно между „огнено кълбо” , изливащо светлина, и стената от „пурпурна мъгла” без някаква допълнителни уплътнения било видяно на 28 юли 1904 г. от екипажа на парахода „Мохикан”. Пристигайки във Филаделфия, капитанът на кораба Уркухарт разказал за преживяния ужас, на кореспондентите на местния вестник: „Това станало скоро след залеза на слънцето, – казал той, – ние се намирахме в точката с координати 37 градуса 16 минути северна ширина и 72 градуса 48 минути западна дължина. Морето било така тихо, както килимът в хола, водата едва се движела от слаб бриз. Когато започнало да тъмнее, наблюдаващият хоризонта видял сив облак в югоизточно направление. Отначало облакът изглеждал като петънце, но бързо се приближавало и станало голямо като въздушно кълбо. То имало странен сив оттенък, и докато се приближавало и снижавало над нас, ние видяхме в неговата плътност ярко светещи петна. Когато беше на една миля разстояние от нас, ние разбрахме че то се издига на няколкостотин фута над равнището на морето и има приблизително такава ширина. Облакът се приближавал и светещите петна ставали все по-ярки и по-ярки. Внезапно облакът обгърнал кораба и тук станали най-забележителните явления. „Мохиканът” внезапно светна като запален, от носа до кърмата, от кила до клотика – всичко бе озарено от странно сияние. Моряците бяха в ужас, като видяха себе си, все едно потъващи в адски пламък.

Косите им се изправиха, и то не заради страха, а от това че облакът беше силно магнитезиран. Те от страх бягаха по палубата, и колкото повече от тях излизаха, толкова повече изпадаха в паника. Аз се опитах да ги успокоя, но обстоятелствата бяха по-силни. Аз погледнах стрелката на компаса: тя се въртеше като електрически вентилатор. Аз заповядах на няколко от моряците да отдръпнат няколко железни вериги, лежащи на палубата, мислейки по такъв начин да им отвлека вниманието. Но за мое удивление, те не можаха дори да помръднат веригите, макар че те тежаха не повече от 75 фунта всяка. Всичко бе намагнитено – веригите, болтовете, клинците и решетките така здраво се бяха залепили към палубата, като че ли бяха приковани. Облакът беше толкова плътен, че не бе възможно корабът да се управлява. Аз не виждах какво става зад борба, изглеждаше така като че ли светът се бе превърнал в огнена маса. Потресените моряци падаха на палубата и се молеха. Аз никога не бях виждал по-ужасно нещо в годините, прекарани в морето. Косите на нашите глави и брадите ни стърчаха като свинска четина. След като ние прекарахме в облака около 10 минути, ние забелязахме, че стана трудно да движиме ръцете и краката, като че ли всички части на телата се вкамениха. Именно тогава, моите крака, привични към морето, ме подведоха за първи път. Аз бях чувал за кораби-призраци и разкази за това как стрелката на компаса полудява, но да ме удари мълния, ако бях виждал някога такова нещо. Около половин час ние бяхме обкръжени от загадъчната пара, и почти през цялото време, когато стихнаха първите викове на изплашените матроси, всички бяха обгърнати от пълна тишина, от което страхът ставал по-силен. Аз исках да кажа нещо, но думите не излизаха от устните ми. Плътността на облака беше такава, че не пропускала звуците. Изведнъж облакът започнал да се издига. Фосфорициращото светене на кораба и хората започнало да отслабва. То постепенно изчезвало, като в същото време изчезвало и твърдостта на косите. След две минути облакът напуснал кораба и ние видяхме как се отнася по-нататък в морето. Той се открояваше над водната шир като огромна сива маса, изпъстрена от ярки, светещи петна, подобни на кожата на леопард. Екипажът постепенно върна хладнокръвието си и моряците си прошепваха един на друг. Аз излязох при тях и им казах че опасността е минала и те трябва да пристъпват към работа. Когато аз втори път им заповядах да пренесат веригите, не не изпитаха никакви сложности с вдигането им от палубата и преноса им. Тогава аз погледнах стрелката на компаса и видях че тя показва строго на север, като че ли нищо не се е случило. Аз съм плавал много по моретата, но никога не съм срещал такива облаци. Той възможно е, да е бил съставен от някаква магнитна материя, примесена с фосфор…”

Имало ли е вътре в облака някакво по-плътно тяло, управлящо неговия полет над водната шир, „поредното „кълбо”? Не се изключва подобна възможност. За сега е ясно само едно – изследванията на аномалните зони трябва да се провеждат на много сериозно ниво. Известно е вече, че на земята съществуват, или периодично възникват аномални зони, които представляват „врати” в други пространствени и хронални измерения. „Примката на времето”, ако се вярва на очевидците е способна да прехвърля през години и десетилетия не само отделни хора, но и по-голями предмети – такива като цели здания или кораби. При това учените трябва да помнят и за многобройните жертви на „пурпурната мъгла”. Възможно е това да ги предпази от погрешни решения и рисковани действия. Иначе? Иначе, може да се стъпи в някое неизвестно откъде появило се „сбръчкано” пространство, откъдето да не се излезе!

Ст.н.с.Николай Котев, д-р- по история

Creative Commons License
ATTENTION – ANOMALOUS ZONES! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, N 11 (6115) from 14th January 2012, p.14, 27. See – http://www.duma.bg/duma/node/25333

IMG_0001

IMG

IMG

IMG_0001