- THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977


СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

Creative Commons License
„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977″ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0004

- THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language)


ВКЛАД РУССКИХ УЧЕНЬIX-ЭМИГРАНТОВ В ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКУЮ НАУКУ И КУЛЬТУРУ

Культура должна быть сохранена, она не может быть уничтожена – эта максима наилучшим образом характеризует историю российской эмиграции после Октябрьской революции 1917 г.
Интеллигенция послереволюционной эмиграции осела в основном в странах Европы и Америки, где она с неимоверным трудом продолжала заниматься своей научной и культурной деятельностью.

Волн российской эмиграции было несколько, и все они сопровождались большими трудностями, связанными с адаптацией к новому месту, содержанием семьи, поисками работы и жилья.
Большая часть российских ученых была с мировыми именами, но хронический кризис, наступивший после первой мировой войны, привел к колоссальному сокращению рабочих мест и закрытию многих отраслей экономики, что усугубило и без того тяжелое положение эмигрантов. К тому же значительная часть их отличалась специфическими взглядами на развитие капитализма, что было естественным отражением общественной жизни в последние годы существования Российской империи.
Тем не менее происходила определенная консолидация сил русской интеллигенции. А.М. Пешков (Горький), уехавший из России по болезни, помог впоследствии эмигранту-издателю З.И. Гржебину организовать собственное издательство в Берлине, где печатались книги и журналы литераторов белой эмиграции. Горький же, вернувшись на Родину, в начале 30-х годов осуществил свою давнишнюю мечту – издание серии «Жизнь замечательных людей». За период до 1987 г. в серии вышло около 680 названий, где довольно часто проскальзывали сведения о жизни и творчестве русской эмиграции. Несомненно, огромную роль в жизни эмигрантов-литераторов играли журнал «Современные записки» (Париж, 1920-1940) и газета «Возрождение». Редакторы М.В.Вишняк, И.И.Фондаминский («Современные записки»), П.Б. Струве («Возрождение») поддерживали морально и материально писателей-изгнанников. «Париж стал центром изгнанничества, – пишет Б.Зайцев. – К этому ему не привыкать: издавна был он средоточием свободы, и не зря на Плас-де-Альма бронзовый Мицкевич, хоть и невелик ростом на пьедестале своем, экстатически зовет куда-то. Бунин, Мережковский, Бальмонт, Куприн, Шмелев, Ремизов, Алданов, Осоргин – все они обитатели Пасси и Отей, большинство тут же в Париже и головушки свои сложило, успокоившись кто на кладбище Сент-Женевьев-де-Буа, кто на других».

Петр Бернгардович Струве
В начале апреля 1936 г. с приходом фашизма коммунистический теоретик, академик и редактор «Известий» Н.И. Бухарин побывал в Париже, где выступил с докладом, в котором пытался примирить политику СССР с той, которая проводилась большей частью прогрессивно настроенных эмигрантов и лево-настроенной интеллигенции. Его доклад был даже переведен на французский язык эмигрантом – А.Н. Рубакиным. Бухарин не был первым советским лидером, попытавшимся завоевать доверие эмиграции, намного раньше в этом направлении проявили себя такие видные деятели Советского государства, как Чичерин, Воровский, Литвинов. К сожалению, их усилия свелись на нет из-за начавшейся ленинской политики, так называемого красного террора.

Николай Бухарин, 1929 г.
Тяжелые годы изгнания не сломили дух русских эмигрантов. Они восстановили научные и культурные связи со своими западноевропейскими и американскими коллегами, а также расширили прерванные из-за революции научные связи между собой. Например, перед началом Второй мировой войны общество инженеров в Париже насчитывало более 3 тысяч, французское Общество химиков – более 200, а Общество врачей – несколько сот русских специалистов.
Особенно значительными были открытия, сделанные в области естественных и точных наук. Так, во всемирно известном центре французской науки – Пастеровском институте работало много российских ученых-эмигрантов. Из них самый известный – С.Н. Виноградский, почетный член Российской АН (с 1923 г.), член Французской АН и Лондонского королевского общества, один из основоположников микробиологии. С 1922 г. он жил во Франции и до конца своих дней руководил агробактериологическим отделом Пастеровского института. Его наиболее важные работы посвящены гемосинтезу и многим другим классическим исследованиям общей микробиологии и экологии почвенных микроорганизмов. В этом же институте работал над проблемами иммунитета у беспозвоночных, и главным образом у насекомых, один из учеников И.И. Мечникова и И.П. Павлова – С.И. Метальников. Его работы в этой области являются классическими для науки того времени. В Рокфеллеровском институте работал его ассистент – биолог Ф.М. Левин, помощник крупного американского бактериолога Саймона Флекснера и близкий друг еще одного знаменитого эмигранта – выдающегося ваятеля и художника ХХ века Сергея Коненкова.

Сергей Николаевич Виноградский

Серьезные открытия были сделаны и в области геологии. Один из основоположников палеологии, член Петербургской АН Н.И.Андрусов, который с 1919 г. жил сначала в Париже, а потом в Праге, очень много сделал для развития французской геологии. По сведениям Национального училища по геологии и минных исследований в г. Нанси, среди его выпускников в 1921-1924 гг. было около 50 человек русских.
Среди кораблестроителей самым знаменитым считается инженер А.М. Петров, который после революции жил и работал во Франции и Бельгии, где стал известным конструктором и автором (вместе с В.И. Юркевичем) самого быстроходного для того времени гигантского турбоэлектрохода «Нормандия». Во время Второй мировой войны он вступил в одну из организаций Сопротивления во Франции.
Весьма плодотворной была деятельность различных русских ученых, исследователей и экспериментаторов в области физики, математики, астрономии, химии, металлургии и других наук. Известны всему миру имена академиков-химиков В.Н. Ипатьева (с 1927 г. он жил главным образом в США) и А.Е. Чичибабина, жившего с 1930 г. во Франции и много сделавшего для развития химико-фармацевтической промышленности, химика А.А. Титова – члена-корреспондента Французской АН.

Павел Рябушинский-младший (1871 – 1924)

Отдельной статьи заслуживает семейство российских предпринимателей Рябушинских, много сделавших для развития отечественной промышленности, в том числе положивших начало строительства в Москве в 1916 г. автомобильного завода (АМО). После революции все представители Рябушинских оказались в эмиграции. В частности, в области аэродинамики хорошо известно имя Д.П. Рябушинского (в 1904 г. он основал в имении Кучино под Москвой Аэродинамический институт). Авиаконструктор и промышленник И.И. Сикорский (кстати близкий друг А. Туполева), создавший многомоторные самолеты «Илья Муромец» и «Русский витязь», эмигрировал в 1919 г. в США. В 1923 г. он основал фирму, где под его руководством строились пассажирские и военные самолеты и вертолеты. Астроном Н.М. Стойло руководил международным метеорологическим бюро, строил корабли В.И. Юркевич, успешно трудился в области электронной физики В.К. Зворыкин – один из создателей телевидения. Известный ученый и инженер в области прикладной механики С.П. Тимошенко преподавал сначала в Загребском университете, а после переезда в США состоял научным консультантом компании Вестингауз, а затем – профессор Мичиганского и Станфордского университетов.

Авиаконструктор И.И.Сикорский
В эмиграцию отправились и прожили там многие годы видные географы и путешественники. Один из них – русский офицер морского флота и исследователь Арктики Б.А. Вилькицкий. В 1913 г. он руководил Гидрографической экспедицией в Северном Ледовитом океане на ледоколах «Таймыр» и «Вайгач». Открыл остров, названный его именем, и расположенный к северу от мыса Челюскина архипелаг императора Николая 11 (ныне – Северная Земля). Умер он 6 марта 1961 г. в Брюсселе.

Борис Андреевич Вилькицкий
По окончании Второй мировой войны многие потомки эмигрантов постарались восстановить утерянную связь с Родиной. Среди них сын известного врача императорской семьи – Чехова-Боткина французский хирург С.П. Чехов-Боткин. Его имя пользуется большим уважением во Франции, он воевал в рядах Сопротивления и награжден высшей наградой Франции – орденом Почетного легиона. После Второй мировой войны вернулся на Родину доктор А.Н. Рубакин (переводчик доклада Н. Бухарина) и многие другие эмигранты.
Память о вкладе русской эмиграции в западную науку не забыта. Во многих европейских музеях, институтах и высших учебных заведениях созданы специальные стенды, посвященные их трудному, но плодотворному пути в науку.

Николай Георгиев КОТЕВ,
София

Printed in holland newspaper Новости Бенилюкса”, Shiedam, Holland, N 3 (31), March 2003.

Creative Commons License
THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

- АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M….


АРДЕНИТЕ, 16 ДЕКЕМВРИ 1944 Г., 05.00 ЧАСА СУТРИНТА…

Повторение на стар урок?

След изтеглянето на главните сили на немските войски на нов отбранителен рубеж, минаващ покрай западните граници на Нацистка Германия, т.е. на „линията Зигфрид”(Siegfried Line), Адолф Хитлер взима безпрецедентното решение да контраатакува противника. На съвещанието от 12 декември 1944 г., на висшето командване, действуващо на Запад, четири дни преди настъплението, фюрерът заявил: „… Онзи, който внимателно следи развитието на събитията, не може да не вижда, че противоречията между нашите врагове с всеки ден все се усилват. Ако сега по тях се нанесат няколко мощни удара, то във всеки момент може да се получи така, че този „общ”, изкуствено поддържан фронт внезапно ще рухне с оглушаващ шум, подобно на тътена на гръм”. Според него, новото немско настъпление трябвало да бъде равнозначно на събитията в Дюнкерк и да доведе до поврат в хода на войната в полза на Германия.


Генерал-фелдмаршалите Валтер Модел , Герд фон Рундщет и генерал Кребс подготвят Арденската контранастъпателна операция. Ноември 1944 г.

Тъй като след неуспеха на съюзниците да овладеят от движение Арнем и да отворят своя път към Берлин, настъплението им е отложено за пролетта на 1945 г. Към началото на декември 1944 г. в съответствие със замисъла на главнокомандващия Дуайт Айзенхауер, в това направление били създадени две основни ударни групировки от войски. Едната била разположена на север в състав от 21-ва и главните сили на 12-а група армии, които имали за задача да се концентрират за овладяването на Рурския басейн и да извършат пробив в направлението на Берлин. Втората, която била на юг в състав от 6-а и на част от силите на 12-а група армии, излязла на крайбрежието на р.Саар и на р.Рейн, и имала задачата да настъпи в направлението на гр.Карлсруе и гр.Вюрцбург. Обаче най-уязвимият участък на тази обща групировка войски на съюзниците се оказал центъра на 12-а група армии на юг от Алепо, където на 115-км участък и в Ардените се отбранявали само 4 дивизии от 1-ва американска армия. По това време съюзническото командване не допускало факта, че немския главнокомандващ генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщет могъл да използва през зимата този неудобен район за извършването на своя голяма контранастъпателна операция.


Тежковъоръжени есесовци се подготвят за атакуване на противника в района на Ардените. Декември 1944 г.
Дата Декември 1944
Източник U.S. www.defensimagery.mil photo no. HD-SN-99-02729; NARA file no. 111-SC-197561
Автор неизвестен

От това обстоятелство се възползвало хитлеристкото командване, което от първите дни на ноември 1944 г. съсредоточвало скритно значителни сили за нанасянето на такъв контраудар – 6-та СС танкова армия, 5-а танкова и 7-а армия, чийто удар по-късно поставил съюзниците почти на ръба на разгрома на войските му на този ТВД. Общо, в средата на декември 1944 г., „линията Зигфрид” се отбранявала от три групи германски армии. На дясно крило на фронта се намирала групата армии „Х” (25-та полева и 1-ва парашутна армия), в центъра се намирала група армии „Б“ (15-та, 6-а СС танкова армия, 5-а танкова и 7-ма полева армии). На левия фланг в отбрана били разположени групата армии „Г” (1-ва армия) и групата армии „Горен Рейн” (19-а армия). Общо на Западния фронт Вермахта разполагал със 73 дивизии, в това число – 11 танкови, 29 дивизии фолксщурм и 3 танкови бригади.

Германски войски разгромяват поредния американски конвой
Дата 1944
Източник U.S. Army Center for Military History
Автор неизвестен

Ударът, който се подготвял в Ардените трябвало да разчлени на части групировката на англо-американските войски там и да я разгроми. За успеха на това начинание оказало влияние и оценката на съюзническото командване, че „германската армия се намирала в състояние на пълен упадък”. Нещо повече – то смятало, че в региона на Ардените са разположени само 4 пехотни и 2 танкови дивизии на противника. В действителност в този регион, към датата на контранастъплението (16 декември 1944 г.) там е била съсредоточена ударна немска групировка в състав от 21 дивизии (около 250 хиляди души), до 970 танка и щурмови оръдия и около 800 самолета.


Eсесовци от 6-та СС танкова армия очакват сигнала за атака.

Изненадата е пълна…

Рано сутринта, в 5.00 часа атаката на ударната немска групировка започнала. На фронт с дължина от 85 км, при артилерийската поддръжка на 2617 оръдия, в настъпление преминали авангардните части на 6-а СС танкова армия, 5-а танкова армия и 7-а полева армия от групата армии „Б”. Всички дивизии от 8-ми американски армейски корпус били напълно изненадани от атаките на щурмовите „бойни групи” на 5-а танкова армия, като съюзническото командване изпаднало в паника. И тримата американски командващи – генералите Айзенхауер, Омар Брадли и Ходжес (командващия 1-ва американска армия) били напълно поразени, когато разбрали за настъплението. Нещо повече изненадата била толкова голяма, че в продължение на няколко часа, подчинените им щабове не могли да определят направлението и силата на танковия удар. По това време четирите американски дивизии, развърнати на Ейфел-Арденския сектор (4-та, 28-ма и 106-та пехотни и 9-та танкова дивизия) буквално се топeли, в опитите си да задържат настъплението. Все пак главнокомандващият генерал Айзенхауер заповядал да бъдат прехвърлени към мястото на германския пробив на две бронетанкови дивизии (7-ма от 9-а армия и 10-а от 3-та армия), но това не променило създалото се положение. 7-ма дивизия в тези няколко критични дни не допуснала противника във важния район Сен-Вит. Към края на деня, висшето американско командване оценило положението като доста критично. Поради тази причина е било решено на 18 декември в региона на Ардените да бъдат прехвърлени по въздуха спешно още две американски въздушно-десантни дивизии (82-ра и 101-ва), от резерва, разположен в Реймс. Едната от тях – 101-ва въздушно десантна дивизия показала чудеса от храброст – усилена с танкове, тя в продължение на пет дни удържала много важния комуникационен възел Бастон, независимо че се намирала в пълно обкръжение.


Есесовци от „Kamphgruppe Peiper“ по пътя за Малмеди (Malmedy)
Дата 1944
Източник US Army Center for Military History
Автор неизвестен

На 18 декември се разбрало, че противникът напълно успял с контранастъплението си. За кратко време той пробил отбраната на американските войски и за 9 дни се придвижил на дълбочина от близо 90 км. Под заплаха от изгубване попаднал и гр.Лиеж, който бил главния център за снабдяване на 12-а армия на север. Германското командване предвиждало след овладяването му, да започне бързо настъпление в направлението на Брюксел и Антверпен, като в случай на овладяването им, английските армии заедно с 9-та и 1-ва армия, разположени на север, щели да бъдат откъснати от обединената американо-френска групировка на юг, т.е. в случай на успех за германското командване се очертавало изпълнението на втори Дюнкерк.


Хиляди пленени и изчезнали американци…
Дата 22 декември 1944 г.
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28589
Автор Büschel

На 19 декември Айзенхауер взема решението да изтегли войските си назад – на линията Белфор, Вогези, като по такъв начин спаси частите попаднали в „човала”, създаден от германците между Вогезите, Рейн и линията „Зигфрид”.

Предвид трудното положение в района на Бастон, където 101-ва въздушнодесантна дивизия и други части продължавали съпротивата, генерал Омар Бредли предвиждал да премине с 3-а армия на генерал Джордж Патън в настъпление от района на Арлон, Люксембург в северно направление. На 26 декември нейната 4-та танкови дивизия движейки се към Бастон, успява да се съедини със защитниците на Бастон и да спре настъплението на противника във фланга. Към този момент, последният вече се придвижил на дълбочина до 100 км в западно направление и бил на 7 км от р.Маас близо до гр.Сел.

Американски военнослужещи се предават в плен

Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

На 3 януари, от север в направлението на гр.Уфализ, преминала в настъпление също така и 1-ва американска армия съвместно с един корпус на 2-ра английска армия. На 9 януари започнала настъплението си и 3-та американска армия. Но заради лошите метеорологични условия, то вървяло бавно. Едвам на 19 януари настъпващите войски от 1-ва и 3-та армия се съединяват в Уфализ и обръщат силите си на изток, преследвайки противника. Чак на 23 януари 1945 г., частите на 1-ва армия заемат повторно Сен-Вит, а към края на месеца фронтът на съюзниците бил приблизително там, където е бил преди започването на германското настъпление.

Есесовци на кръстопътя на пътищата за Сен Вит и Малмеди.

В рамките на съюзническите задължения

Съветското върховно командване още от самото начало на германската Арденска контрнастъпателна операция, знаело за изключителните трудности в които изпаднали армейските групировки на съюзниците. Ставката на Върховния главнокомандващ маршал Й.В.Сталин, получавала всекидневно от Военните мисии на САЩ и Великобритания в Москва, т.нар. „Сводка на операциите в Западна Европа”. Именно те оказват влияние върху решението да се започне руско настъпление в средата на януари 1945 г., с 10 дни по-рано, чиято цел е била да отвлече вниманието и силите на германците. И това става точно така – 6-а танкова армия е иззета от състава на германската групировка в Ардените и спешно е прехвърлена на Източния фронт, нещо което спира настъплението и.

Тук ви привеждаме част от текстовете на сводките, получавани от началника на Управлението за спецзадачи на ГЩ на Червената Армия, генерал-майор Н.Славин, които хвърлят допълнителна светлина за настъплението на германците в Ардените:

Сводка на операциите в Западна Европа № 195

(07.00 часа на 18 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 17 декември немските войски при поддръжката на масирани удари на артилерията и авиацията в сектора Ейпен (15 км южно от Аахен) – Трир (40 км североизточно от Люксембург) преминаха в контратака от района Битбург (25 км северозападно от Трир) в югозападно направление и от района Бланкенхайм (55 км югоизточно от Аахен) в северозападно направление. Зад линията на отбраната на съюзническите войски на много места били спуснати парашутни десанти на противника.

Към обяд на 17 декември, западно от Трир противникът успял да се вклини в позициите на съюзническите войски на фронт от 10 км, в дълбочина до 5 км и в направлението на Малмеди (40 км южно от Аахен) до 10 км.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 17 декември около 2000 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски. 300 самолета водили разузнаване и 80 самолета доставяли снаряжение и боеприпаси…

Германските танкове напредват, независимо от тежките метеорологични условия…

Сводка на операциите в Западна Европа № 196

(07.00 часа на 19 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 18 декември немските войски в района на Ехтернах (30 км североизточно от Люксембург) обкръжиха няколко части на войските на съюзниците. Съпротивата на обкръжената групировка продължава.

Западно от Битбург (50 км североизточно от Люксембург) немските войски пробили отбраната на съюзниците, на 18 декември овладяли град Бастон (50 км северозападно от Люксембург). Боевете в този район продължават с променлив успех.

Град Ставелот (7 км югозападно от Малмеди) е зает от войските на противника.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 18 декември 389 тежки американски бомбардировача подложили на бомбардировка Кайзерслаутерн, Кобленц и Кьолн, спускайки върху тези обекти 938 тона бомби.

144 средни бомбардировача и 134 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски.

Попаднала в засада американска щабна кола…

Сводка на операциите в Западна Европа № 197

(07.00 часа на 20 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

На 19 декември немските войски в участъка Сент Вит (55 км южно от Аахен) – Малмеди (39 км южно от Аахан), разширявайки пробива по фронта на 16 км, продължавали да развиват настъпление в северозападно и западно направления. Танковите части на противника излязли в районите: Спа (28 км югоизточно от Лиеж), Марш (47 км югозападно от Лиеж) и Ларош (52 км южно от Лиеж).

Американските войски, стараейки се да затворят пробива, атакуват противника от района Сент Вит в северно направление и от районите Малмеди-Ставелот (10 км югозападно от Малмеди) в южно направление. Град Малмеди и половината от града Ставелот отново са заети от войските на съюзниците.

Немските войски, отблъснати от Бастон (52 км северозападно от Люксембург), на 19 декември отново възобновили атаките срещу този град. Обкръжен е град Вилц (40 км северозападно от Люксембург).

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 19 декември 340 тежки американски бомбардировача атакували военните обекти в градовете: Дюрен, Трир и Кобленц, спускайки при това 950 тона бомби. 625 изтребителя и изтребители-бомбардировача поддържали операциите на наземните войски. 77 самолета водили разузнаване…

Бомбардировач от 727-о Авиокрило от британските РАФ (727-RAF) атакува разположението на германските войски в гр. Сент Вит на 26 декември 1944 г.

Сводка на операциите в Западна Европа № 198

(07.00 часа на 21 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 20 декември, западно от град Бастон (52 км северозападно от Люксембург), американските войски продължаваха да водят ожесточени боеве, опитвайки се да задържат придвижването на авангардните части на противника в западно направление.

На участъка Сент Вит-Малмеди придвижването на немските войски като цяло е спряно. Войските на съюзниците удържат Малмеди и по-голямата част от град Ставелот.

Западно и югозападно от Ставелот продължават ожесточените боеве. Няколко дивизии на съюзниците са били заобиколени и частично обкръжени от противника. Обкръжените части на съюзните войски продължават да удържат своите позиции, не допускайки немските войски към главните комуникационни възли.

Северната група съюзнически армии извършвала значително прегрупирване на войските.

2. Операции на съюзническите ВВС

Вследствие на голямата мъгла над районите на боевете на 20 декември авиацията на съюзниците извършила само 6 разузнавателни самолето-полета. ..

След сражението…

Сводка на операциите в Западна Европа № 199

(07.00 часа на 22 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 21 декември армиите на съюзниците на запад продължават прегрупирването си.

Върховният главнокомандващ експедиционните сили на съюзниците направил специално изявление за това, че сведенията за операциите на военните действия трябва да бъдат строго ограничени, за да може да се постигне максимална внезапност.

2. Операции на съюзническите ВВС

През деня на 21 декември 159 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски и 12 самолета водели разузнаване.

В течение на нощта на 21 срещу 22 декември 480 бомбардировача подложили на бомбардировки: Шнайдемюл, Бон, Кьолн и Пелитц (10 км северно от Щетин). 52 тежки бомбардировача минирали водите…


Помощта идва бавно…

Резултати

Арденското контранастъпление не постигнало своите резултати, които били предвиждани от германското командване, но то задържало настъплението на съюзниците с един месец. А по оценка на самия Айзенхауер – настъпателните операции били задържани за повече от шест седмици. Реално то било отблъснато не от действията на американското и британско командване, а от героизма на обикновения американски войник, кото продължавал да се сражава дори и в пълно обкръжение. От друга страна, по време на Арденското контранастъпление на германците, съюзниците били принудени да използват своята стратегическа авиация за поддръжката на сухопътните сили, а не за бомбардировка на нефтохранилищата, летищата и комуникационните възли, разположени в тила на територията на Германия.


Раздаване на храна след боя

По време на Арденския контраудар, от 16 декември 1944 г. до 16 януари 1945 г., германците дават големи загуби – над 120 хиляди човека като убити, ранени и безследно изчезнали, 600 танка и щурмови оръдия, около 1620 самолета, 6 хиляди автомобила, а поради неудачните резултати наличието на гориво в Германия било съкратено до минимум.


Германски военнопленници се предвижват към американския тил.

Американските загуби също не били малки – над 77 хиляди души (8 хиляди убити, 48 хиляди ранени и 21 хиляди пленени или безследно изчезнали). В боевете били изгубени 733 танка и самоходни противотанкови оръдия. Най-големи загуби понесла 106-а пехотна дивизия, която в момента на германския танков удар се намирала на неподготвени позиции. Подобни загуби дала и 28-ма дивизия и 7-ма бронетанкова дивизия, която отбранявала района на гр. Сен-Вит.


Оценка на силите на противника в района на Люксембург.
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

В заключение може да се каже, че неудачните за германците резултати от Арденското контранастъпление довели до още по-голямо разочарование сред населението в действията и опитите на германското командване да напусне от войната.

Балканите: необходимо пояснение
…На 22 декември 1944 г., Първа българска армия започнала едноседмични упорити боеве срещу противниковите позиции в областта Срем. От българска страна в настъпателната операция взели участие 3-а, 8-ма и 11-а пехотна дивизия (54 пехотни дружини, 189 бронеизтребителни оръдия и 344 оръдия и гаубици) срещу сборна германска групировка, наброяваща 22 батальона с 221 тежки картечници, 86 минохвъргачки, 46 оръдия, 6 щурмови оръдия и 6 зенитни оръдия. След едноседмични неуспешни настъпателни боеве, командващият 3-ти Украински фронт маршал Фьодор Толбухин на 30 декември 1944 г., заповядал Първа българска армия да се прехвърли в Унгария. …

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M…. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ФОТОГРАФИИ:


Преминаване в атака в района на Ардените (Ardennen)
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

Ardennen.- Zwei Fallschirmjäger beim Tarnen ihres Helms mit weißer Tarnfarbe
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-2005-0519-500
Автор Неизвестен


Ardennen.- deutsche Soldaten im verschneiten Wald
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

American soldiers of the 289th Infantry Regiment march along the snow-covered road on their way to cut off the Saint Vith-Houffalize road in Belgium on 24 January 1945.
Дата 24 януари 1945
Източник National Archives and Records Administration, ARC ID 531244, U.S. Defenseimagery.mil photo VIRIN: HD-SN-99-02738
Автор Department of Defense, Department of the Army, Office of the Chief Signal Officer.

Белгия, Ардените, гр. Ставелот в наши дни… Flickr, фото от колекцията на Eddy Blokhuis

PRINTED IN NEWSPAPER  „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), SOFIA, N 50 (23 626) FROM 16th DECEMBER 2011

</

- LEON TROTSKY. „AROUND KIRK-KLISE“. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ
I. Превземането на Лозенград
Вчерашният ден беше за София ден на голям празник: вечерта в шест часа военния министър получил от главния щаб в Стара Загора телеграфическо известие за това, че е превзет Кърк клисе (Лозенград), турска крепост на изток от Одрин, на 60 километра от българската граница. Тази новина нетърпеливо я чакаха няколко дни, цивилните политици от кафене „България” вече няколко пъти в течение на последните дни получаваха от най-достоверни така да се каже източници известието, че Лозенград е превзет. Софийската преса също така вече неведнъж сривала Лозенград до основите. След първите, чисто второстепенни „победи” при Тъмръш, Джуман, Мустафа-Паша** и др., населението очакваше несъмнен, истински успех. Накрая, на 11-и, в 4 часа след обяд, Кърк клисе е действително бе превзет. Появиха се знамена.
Седейки вече тук, на балканска почва, аз не „вярвах” във войната, т.е. вътрешно още не я възприемах. След Кърк клисе аз това не мога да повторя. Война има. Аз я усещах. Аз бях в болницата на Червения Кръст и видях там първите български ранени в първите сражения от 5 октомври при превземането на Тъмръш и от района на Хасково. А в 5 1/4 ч., намирайки се в помещението на министерството на външните работи, узнах, че Кърк клисе е превзет.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.
В продължение на последните три дни уличните слухове доста често „превземаха” Лозенград. Но телеграмата на Генералния щаб всеки път оповестяваше само за новото приближаване на Източната армия към Лозенград. И само днес телеграмата от щаба донесла истинското известие за падането на първата сериозна турска позиция. Около 5 часа, някакъв майор извикал на тълпата тази вест от балкона на Военното министерство и разхвърлял къс печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжили Военното министерство. Скоро на улицата се появила манифестиращата младеж. Националните знамена се показали над тълпата, по прозорците и на покривите. Военният министър се показал от прозореца и каза неголяма реч в слава на България и българските юнаци. След четвърт част, електрическите токове на националния ентусиазъм пронизаха цялата атмосфера на София, тълпата напълнила улиците, минувачи отново и отново повтаряха радостната вест, поздравяваха един другиго, викаха „ура”, приветствуваха с бурни възгласи гръцкия посланик пред хотел „България”. Тълпата издигна на ръце гръцкия посланик и софийския кореспондент на лондонския „Таймс”, м-р Баучер, който тук се явява нещо като лорд-протектор на българския народ. Знамената се появиха над вратите, по прозорците, на покривите. Премина факелно шествие, юношите стреляха нагоре от револвери. Доближиха до Двореца, напрасно опитвайки се да извикат царицата (Фердинанд е в Стара Загора). Викаха „ура”, пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”. Минувачите се поздравяваха един друг и непрекъснато повтаряха кратката вест, стараейки се да изтискат от нея подробности, които тя в себе си не съдържала. 25 хиляди пленени! – ми съобщиха в пощата, където аз в невероятна блъсканица и суматоха подавах срочна телеграма.
- Колко са пленниците? – ме попита български журналист.

Български войници на улица в Лозенград след завземането на града, 1912 г.

- Казват, 25 хиляди.
- Не е вярно, – ми отговори с възмущение в гласа, – 35 хиляди!
А когато аз, след четвърт час, си пробивах път през тълпата към своя хотел, момчетата продаваха специална „притурка” (приложение) към „Камбана„, където се казваше: „пленниците са 40 хиляди, в това число и морския министър Мухтар паша , принц Абдул-Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузера, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада” и т.н и т.н.
Нямаше никакво съмнение, че тези данни са чудовищно преувеличени. Лозенград бил превзет в 4 часа през деня, „притурката” излязла тук на бял свят в шест и половина: за това кратко време победителите не можеха разбира се, да преброят своите пленници и своите трофеи, и нямаше защо да се удивляваме, ако съобщените от тях по първо впечатление данни се оказали преувеличени два, три или повече пъти. Точно така – дори повече пъти.


Превземането на Кърк клисе несъмнено представлява голям факт, в известен смисъл с този факт започва българо-турската война. Превземането на първата крепост – „след упорит бой”, – съобщава щабната телеграма, – трябвало силно да укрепи доверието на населението към армията и доверието на армията към командирите и към самата себе си. На изток от Одрин Източната българска армия получава опорен пункт и по такъв начин си облегчава настъплението срещу Одрин, от западната, по-малко защитена страна и движението на югоизток към Константинопол. В каква степен предаването на Кърк клисе е способно да деморализира турските войници, оттук е трудно да се прецени; но теоретично може да се приеме, че моралният плюс за българската страна трябва да се откликне с морален минус за турската. Би било обаче, голяма грешка да се приема онази оптимистична оценка на вчерашната победа и въобще на цялото положение, което тук се предава от уста на уста.
Софийската преса, която в по-голямата си част е направо безкрупулна в даването на фактическа „информация”, даде вчера съвършенно чудовищен каталог на лозенградските трофеи: 40 хиляди пленници, 40 хиляди пушки, стотици оръдия, милиони килограми провизии; сред пленниците са принцове, министри, паши… само принцеси и пауни липсват. Някои от европейските кореспонденти веднага телеграфираха на своите вестници тези сензационни данни и възможно е, че утре пленените принцове и паши ще пристигнат при вас по телеграфа вече от Берлин или Париж. А в действителност целият списък на трофеите е изсмукан от собствените нечисти пръсти на авторите на вестникарските „притурки”.

Пленена турска артилерия – 75-мм скорострелно оръдие “Круп”,засегнато от български артилерийски снаряди по време на обсадата на Лозенград, 1912 г.

Никакви официални сведения за бройката на пленените, а също и за количеството на жертвите от българска страна и до сега не са получени от Главната квартира. А от превземането на Кърк клисе вече са минали повече от 30 часа. Пристигането от Мустафа-Паша на 320 пленници (от тях 20 православни българи, 2 арменци, 1 еврей-планинец, останалите – турци) отново повдигна настроението на уличната тълпа. Пленниците са с червени и сиви фесове, облечени са добре, а не са в дрипи. Тълпата се отнасяше към тях с оживено любопитство, момчетата викаха „ура”. Но към обяд, по-внимателните хора започнаха да се тревожат от отсъствието на каквито и да било по-нататъшни сведения от Кърк клисе. Можеше да се предположи, че българската армия е дала много жертви, и че за това не искат да съобщят на населението. Но защо в такъв случай се съобщава за трофеите, а се мълчи за жертвите? Очевидно е, че трофеите не са много.

Генерал Радко Димитриев
Във всеки случай, да се правят изводи от съдбата на Кърк клисе за съдбата на Одрин, както това се прави тук от вчерашния ден от почти всички, няма никаква разумна възможност. Кърк клисе по своята широка периферия е защитен от земни укрепления и само от три постоянни форта. Одрин пък има 17 форта, разположени на пространство от 40 километра. Към това е достатъчно да се добави, че в мирно време в Одрин има пет полка крепостна артилерия и два отделни батальона, докато в Кърк клисе – само един-единствен артилерийски полк. На Одрин турците гледат като на ключа към Константинопол, тук те несъмнено са съсредоточили сериозни сили, а отбраната в Кърк клисе се водила главно за да се спечели време, тъй като времето за тях е всичко. Преимуществата на българите се състоят в голямата скорост на мобилизацията и придвижването на армията, в нейната еднородност и въодушевление. Преимуществата на турците – в несравнимо по-големия човешки резервоар и по-големите финансови възможности. Всеки излишен ден позволява на Турция да мобилизира своите азиатски войски и да се приближава към главния театър на бъдещите военни операции: одринския вилает и чаталджанския мутесарифат.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Политически обекти на войната са Македония и Стара Сърбия. Но главен театър на военните действия трябва да бъде пространството между Одрин и Константинопол. Съобразно с това, главната тежест на войната ще носи върху себе си българската армия. Сърбите, черногорците и гърците имат като своя главна задача да държат във вързано състояние западната турска армия и отделните гарнизони в Македония и Албания, което разбира се не изключва и там да има сериозни сражения.
II. Стига победи!
Кърк клисе е превзет. Какво по-нататък?
Как гледат на военното положение командващите военните окръзи и властите, какво те очакват в бъдеще, това ние не знаем: би било смешно от тях да се очакват на тази тема откровенни признания. Но хората с ясни глави, политиците, които не се поддават на стихийните настроения, са съвсем чужди по отношение на онзи оптимизъм, по който пътят между София и Цариград изглежда като път на непрекъснати, блестящи победи.
Един от ръководните политици на партия, която сега не се намира на власт, – аз съм лишен от възможността да посоча името на моя събеседник, – ми казваше още преди превземането на Кърк клисе: „Ние имаме много добра армия, ние харчим за нея прекалено много пари, много повече отколкото можем, нашите хора са настроени воинствено, аз се надявам на победи. Тези победи са ни нужни. Ние прекалено много взимахме от народа за армията, която 28 години оставаше в бездействие. Ние се нагърбихме с отговорността за съдбата на Македония, едно десетилетие и половина този въпрос държи в напрежение общественото мнение на страната. Македонските преселници, – а те у нас са стотици хиляди и те играят голяма роля в търговската, политическата и вестникарска сфера, – не ни дават и ден да се отдръпнем от Македония. С надежда към нас се вдигаха многохилядни селски въстания в Македония, с надежда към нас там се създаваха чети, с името на Македония ние научихме народа да носи върху себе си тежестта на нашия военен бюджет. Македонският въпрос е фермент на постоянно кипене, безредици и неувереност в нашата страна. Ние се надявахме на младотурския преврат, повярвайте ми: искрено се надявахме, чакахме установяването на нормални отношения в Македония, мислехме, че можем да хвърлим от себе си планината от военни задължения: на нас са ни нужни средства за училища, железопътни пътища, мелиорация и много друго. Но младотурците не успяха да приближат Балканите към разрешаването на македонския въпрос. Пак се появиха чети, започнала масова емиграция в Америка, турците предложиха проект за заселването на Македония с мюсюлмани, нашите български македонци изпаднаха в отчаяние, започнаха заплахи към министрите и към цар Фердинанд, населението недоволствуваше, отказвайки се да признае значението на скъпа струващата армия, която е неспособна да освободи македонските братя, а към всичко това се добавило и изострянето на недоволството във военните кръгове, офицерството мрачно си шептеше, и би могло да се очакват усложнения по гръцкия образец. По такъв начин, войната беше за нас вътрешна политическа необходимост. Аз съм уверен, че самият факт за тази война – независимо дори от нашите победи или поражения, – ще измени към по добро положението в Македония, като накара накрая Европа да разбере, че това малко ъгълче, ако там не се въведе човешки ред, ще си остане постоянна заплаха за мира на Балканите и в цяла Европа. За разлика от нашите съюзници – сърбите, ние не си поставяме широки планове, които по-вярно е може би да се нарекат мечти. Ние искаме премахването от Македония на турските военни орди и въвеждането на нормално самостоятелно управление. Това Европа не може да не санкционира в резултат на нашата война. Но едно ли нещо е голямо. Именно поради това войната трябва да бъде прекратена колкото се може по-рано. Платоническите победи на нас ще ни излезат прекалено скъпо, и дълго ние не ще ги издържим. Главната тежест на войната, естественно, ляга върху България, а нашият враг е още много и много силен. Именно в това нашето сегашно правителство, което се състои от много предпазливи хора, несъмнено си дава ясна сметка. Турция има 23-24 милиона население, – това е много голям резервоар. А ние вече поставихме под оръжие всичко, каквото имахме. Ние сме 4 ½ милиона. Повече ние няма откъде да вземем войници. С енергията на натиска ние можем да изкубнем от турците няколко блестящи победи – и стига. Тъй като всяка по-нататъшна победа може да се окаже за нас примка. Къде у нас сили, за да задържим отвоюваното? Турция е бавна и неповрътлива, но тя има възможност да доставя от своите азиатски владения все нови войски, да кажем през Мидия, и да ги разполага при Одрин или по-нататък на югоизток, зад Атанасиевата стена, при непристъпните чаталджански укрепления. Тук е достатъчно да се разположат 50 хиляди войници, за да се заключи пътя към Константинопол на армия от 500 хиляди души. Голяма война с Турция ние не ще издържим нито във военно, нито във финансово отношение. Би било престъпление да се лъжем сами себе си. Колкото по-рано ние приемем политически нашите победи, толково по-добре ще бъде са нас. Намесата на Европа, а това значи преди всичко на Русия, е за нас жизнена необходимост. Русия трябва да побърза да ни викне на нас: „Стига победи, спрете!”


Лозенград, началото на ХХ век

Такова е мнението на български политик, един от тези, които сменяйки се, стоят тук при кормилато на властта. И това обаче не е единично мнение.
III. След Кърк клисе
Трагичното и всекидневното вече се съчетаха в някаква необходима за поддържането на живота пропорция, създаде се и известно неустойчиво равновесие на войната и мира. Войната всмуква в себе си все по-нови и нови свежи сили и ги изхвърля тук при нас като отработен човешки материал: ранени и пленници.
Кърк клисе беше превзет на 11-и. След това настъпиха няколко дни затишие. Какво ставаше на главния театър на военните действия, никой не знаеше. Тайна, която обкръжава операциите на българската армия, своего рода е поразителна – именно с това, че това е действително тайна. Кой я осигурява? Във всеки случай, не само цензурните мерки на Генералния щаб. Безпорно много по-голяма роля играе относителната малочисленост и малокултурност на населението от тези области, където се разгръщат военните операции. Никаква цензура не би могла да скрие направлението на армията, на която би се наложило да се движи през полетата на Франция и Германия. На 18-и вечерта Гешов запитал Главната квартира, какво се чува при Одрин, на него му отговориха, че работата сега не е в Одрин. Слухът за това моментално преминал през всички кафенета. И тук можеше да се наблюдава любопитно психологическо явление. След превземането на Кърк клисе всички мисли били устремени към „Одрин”. Тук силно преувеличаваха мощта на къркклиските укрепления за сметка на одринските. Дори най-внимателният опит да се внесе необходимата поправка в оценката на относителната сила на двете крепости срещал в разговорите крайно рязък отпор. „Може би, логически вие и да сте прави, – казваха най-уравновесените, – но нашата армия няма да помръдне на юг, ако не превземе Одрин. „Одрин – сега това е национална необходимост”. В навечерието на войната Савов казваше: „Ще изгубим 20 хиляди души, но Одрин ще превземем”. Когато българите заеха Бабаески и достигнаха до Люле Бургас, така че стратегическата ситуация можеше да се сметне за окончателно изяснена, възразяваха: „Това са само второстепенни сили, главната армия е при Одрин; утре-други ден ние ще получим телеграма за падането му”. Когато дойдоха достоверни сведения за съсредоточението на 1-ва и 3-а армия срещу турските позиции на река Ергене***, обществената мисъл безболезнено напусна одринските позиции и се премести на 50 версти на юг; никой не казваше повече, че незабавното превземане на Одрин е национална необходимост. Изразителна илюстрация към въпроса за ролята на фетишите и мнимите величини в обществената психолoгия!


Български офицери и градски първенци в Лозенград

Само две денонощия по-късно официално съобщиха за завладените в Кърк клисе трофеи: 1200 пленници, 2 аероплана, 46 оръдия, 12 тежки оръдия и архива на гарнизона. Това във всеки случай е по-малко от това, което тук се очакваше… Мнимо-„достоверните” частни източници и съвсем недостоверните софийски вестници съобщаваха за десетки хиляди пленници, с пушки, продоволствени складове, палатки и т.н. За количеството на убитите и ранените от тази и от другата страна официалното известие не казва нито дума. В личен разговор министрите твърдят, че ранените са малко. Това е напълно вероятно, – т.е. че жертвите са относително малко, – тъй като всичко ни кара да предполагаме, че турците въобще не са се надявали да отбраняват Кърк клисе и се защищавали, главно за да спечелят време. Ако това е вярно, – значи турците са отстъпили своевременно, оставяйки за прикритие артилерийски батальон, който е и бил взет от българите в плен.

Ранени български бойци чакат разпореждания пред комендантството в Лозенград

Ширещата се тук характеристика на лозенградската крепост рязко се разминава с данните от европейския печат. Военният министър, генерал Никифоров направо заяви, че Лозенград – това е втори Плевен, че укрепленията са несравнимо по-съвършенни от одринските укрепления. Вестниците цитират подобно мнение на Голц-паша, макар че, вземайки в предвид характера на тукашните вестници, това въобще още не значи, че реорганизаторът на турската армия някога действително е казвал подобно мнение. Въпреки това, по много авторитетни европейски източници, Кърк клисе не може да се сравнява въобще с Одрин. По изработеният през 1882 година план, пътят към Босфора и Мраморно море трябвало да бъде преграден от четириъгълник от четири крепости: Одрин, Кърк клисе, Бабаески и Люле-Бургаз. От този план била осъществена само една негова част: оборудването на Одрин, разположен на 50 км от българската граница. Одрин е укрепен със 17 силни форта, разпределени на дължина от 40 километра. Що се касае Кърк клисе, отстоящ от границата на 60 километра, то той представлява широко развърнати земни укрепления само с три форта. Каква е била турската сравнителна оценка на Одрин и Кърк клисе, е видно от разпределението на военните сили в двете крепости. От тринадесет полка и седем батальона турска крепостна артилерия в мирно време са разположени: два полка – на Босфора, два – на Дарданелите, пет полка и два батальона в Одрин и само един полк в Кърк клисе. Тези данни, по наше мнение са съвсем достатъчни, за да не се приема широко разпространения и внимателно култивиран тук оптимизъм по отношение на скоръшната участ на Одрин.
________________________________________
И г-н Теодоров, сегашният министър на финансите и г-н Ляпчев, неговия предшественик, с голямо удовлетворение ми казаха за състоянието на българските държавни финанси. Националната банка може да предостави в разпореждане на държавата около 80 милиона франка в злато. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижките и нидерландските банки, като гаранция за изплащане по заемите. Остава още възможността за разширяване на хартиено-паричното циркулиране, но тази възможност има своите естествени предели, които емпирично се поставят с нарастването на ажиото на златото. На държавна издръжка се намират вече в продължение на почти четири седмици повече от 360 хиляди души, и това число все повече нараства, приближавайки се към 450 хиляди. Разходите за войника на ден се равняват приблизително на 5 франка. Това представлява ежедневен разход от 2 милиона франка, или 60 милиона в месец! Вече дори тази кратка сметка показва, че България, както и нейните съюзници, не могат да теглят войната в продължение на месеци, а трябва стремително да я завършат за седмици.
Но финансовата страна на работата, обаче не е най-важната. Съотношението на силите на България и Турция още по-властно изискват форсирано водене на кампанията. За това се говорило вече не веднъж: всеки излишен ден дава възможност на Турция да мобилизира своите азиатски резерви и да ги съсредоточава на онова пространство, където ще бъде решена съдбата на цялото балканско предприятие: между Одрин и Константинопол. От началото на мобилизацията изминаха вече 26 дни. Борбата за обладаването на Одрин трябваше да отнеме още седмици, а за това време Абдулах паша би могъл да доведе при фортовете на Одрин полева армия от 200-300 хиляди души. Затова цялата българска тактика може и трябва да разчита на бързината и натиска. А при такива условия съвсем естествено изглежда предположението, че главната българска армия няма да губи време под одринските стени. Оставяйки там отряд, който да държи във вързано състояние одринския гарнизон, сама ще се насочи (по-точно е да се каже: се е насочила) от Кърк клисе към юг – да търси сблъсъци с онази главна турска армия, която Абдулах-паша успял понастоящем да обедини под своето командване.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Старото название на гр. Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес)
** Дн. гр. Свиленград
*** Ергене (Ergene; Agrianes; Εργίνος, Erginos; Ergene Nehri) е река, която се влива в Марица в турската част на Тракия.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска Aрмия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 2 (23630) from 13 january 2012, p.16-17.

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “AROUND KIRK-KLISE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

- THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI


ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА РЕЙ САНТИЛИ

Уфологията е свързана с изследването на много тайни, но може една, не много приятна за уфолозите е тази, с т.нар. Розуелски инцидент от 1947 г. и най-вече с филма „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, уж закупен от бивш военен оператор в САЩ и по-късно разпространен от британския музикант и продуцент Рей Сантили.

За първи път светът научил за съществуването на този филм на 13 януари 1995 г. Точно в този ден, в сутрешната част на телепрограмата на Би Би Си „Добро утро с Енн и Ник”, взел участие интересуващият се от неидентефицирани летящи обекти, много известния през шетдесетте години на ХХ век солист на групата „Троггз”, певеца Рег Пресли. Той бил поканен да участвува в предаването, във връзка със загадъчните кръгове, възникващи на житните поля във Великобритания и ролята на УФО в създаването им. Но Рег Пресли започнал отпуснатите му от водещите предаването пет минути по друг начин:

Британският музикант и продуцент Рей Сантили

- Тези дни аз разговарях с човек, току що е открил кинодокумент за аутопсия на пришълци-хуманоиди.

- Вие видяхте ли го сами?

- Да аз видях филма, той бе подложен на експертиза и действително е заснет през 1947 година.

- Какво е показано там? – попитала Енн.

- Извършване на аутопсия от хора на тяло на инопланетянин. Аз видях единия от инопланетяните, но знам, че има още трима.

Колкто и да звучи странно, пресата въобще много слабо отреагирала на това свидетелство, но казаното минало като приливна вълна през уфологичните кръгове и телевизионните компании. Кой ще хване първи сензацията? А най-главното, кой е истинския собственик на филма, на кого да се платят правата за излъчването му? Така през март 1995 година изплувало името на родения през 1957 г. и живеещ във Великобритания италианец, музиканта и продуцент Рей Сантили (Ray Santilli).

По такъв начин започнало победоносното шествие на един от най-голямите фалшификати на миналия век – на 17-минутен черно-бял филм с лошо качество, озаглавен „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, който показвал медицинските операции върху тялото на хуманоид, попаднал на операционната маса след катастрофата на „летящ диск” около Розуел, Ню-Мексико на 2 юни 1947 г. По-късно самият Рей Сантили признал, че той бил откупен за около 100 000 долара от един непознат, бивш американски военен оператор, но отказвал да съобщи фамилията му.

За кратко време филмът бил продаден на телевизионните мрежи на повече от 30 държави в целия свят. Първото излъчване на филма било осъществено в Япония.

По такъв начин, 17-минутния филм се превърнал в икона на уфолозите и на голяма част от любителите на аномалните явления. Много от тях продължават да треперят от страх и вълнение и днес, когато наблюдават отделни моменти и кадри от него. Обаче в цялата тази история имало много странности и несъответствия, в резултат на което малко по-късно историята закономерно получила своя завършек, за който все още усилено се мълчи в СМИ и днес, вероятно страхувайки се от изпадане в позорно положение. Та нали всички с умен вид разсъждавали повече от 15 години за показаните във филма подробности от анатомията на пришълците-хуманоиди.

Първи се опитал да стигне до истината френския журналист Николас Майар, който заминал през 1995 г. в САЩ със задача да открие митичния военен оператор, продал филма на Рей Сантили. Трудността идвала също така и от факта, че британския продюсер оказвал да назове името и фамилията на продавача. Николас Майар не успял да открие нищо (а както по-късно се разбрало, това бил съвсем правилен резултат), а сензацията продължавала да шествува по телевизионните канали по света. Никой също така, не смущавал, че милиони и милиони долари за правото на показването на този филм отивали по сметката само на един човек – Рей Сантили. Нещо повече – виждайки наяве какъв огромен финансов успех донесъл филма, на пазара се появили огромно количество подражатели, които снимали и монтирали в различни любителски стидия подобни филми и се опитвали също така скъпо да ги продадат на различни телевизионни канали в много държави на света.

Но сгромолясването започнало чак през 2006 г. Именно тогава всички въпроси получили своите отговори. През тази година, британския скулптор и специалист по специални ефекти Джон Хъмфри (John Humphreys) разказал на Би Би Си следното: той самият създал трупа на пришелеца и дори изиграл ролята на един от „хирурзите”. За да бъде по-достоверна картината, за създаването на плътта на пришелеца-хумоид, той използва вътрешностите и крайниците на агне. Мозъкът бил взет от овча глава. В резултат на това се оказало че, цялото човечеството години наред треперело и се възхищавало от кадрите във филма, поставено реално в ролята на овни.

Много от хората ще започнат да говорят – как е възможно да се вярва на такъв човек? И кой е той? Но последната точка поставил не той, а самите създатели на филма.

Рей Сантили, притежаващ авторското право върху този филм, именно през същата година започнал изведнъж да заявява, че този филм от 1995 година е „ремикс на реална снимане”, което уж е било развалено след 45-годишно пазене.

И така истината е открита и, като че ли последната точка е поставена. Но филмът продължава да се върти, коментарите нарастват, а парите се наливат…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
- THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PART OF THE ARTICLE WAS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Стандарт“, („STANDART“) Sofia, N 6857 from 21 February 2012, p.22 – See: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-02-21&article=400408

IMG_0001

IMG

 

- POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001