- WELCOME DILMA!


ДОБРЕ ДОШЛА, ДИЛМА !

В първите дни на октомври 2011 г., на територията на България ще стъпи един дългоочакван от народа ни гост – президента на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф. Тя е от онази кохорта на латиноамериканските държавни ръководители, дошли на власт през първото десетилетие на ХХI век, които са преминали през концлагерите и затворите и са изпитали върху себе си тежката и начесто пъти нерадостна съдба на ръководител с леви убеждения. Достоен неин съратник в това отношение е и днешният 40-и президент на Източна Република Уругвай г-н Хосе Алберто Мухика (поел поста от 1 март 2010 г.), бивш член на уругвайското градско партизанско движение “Тупамарос”, който след залавянето му лежал над 14 г. в различни уругвайски затвори.

Дилма Вана Русеф

Бразилия: живот и борба

Дилма Вана Русеф (Dilma Vana Rousseff) е родена в гр.Белу-Оризонти (щат Минас-Жирайс) на 14 декември 1947 г. в семейството на българския юрист и предприемач Петър Русев (Педро Русеф) и бразилската учителка Дилма Силва. Баща е бил активен член на Българската комунистическа партия от 1920 г. По-късно, поради настъпилите през 1923-1925 г. в страната политически преследвания, той се премества да живее във Франция. В Бразилия се появява през 1930 г., вече като Педро Русеф. Тук той се запознава с Дилма Силва, и след сключването на брак с нея, се преместват да живеят в гр.Белу-Оризонти, където постига успехи в работата му с различни недвижимости. Това позволява след смъртта му през 1962 г. да остави на семейството си неголямо наследство.

Борба срещу военната диктатура на генерал Кастелу Бранку

През 1965 г. на петнадесетгодишна възраст Дилма постъпва в държавната Централна висша школа, студентите от която били известни със своите протести срещу военната дистатура в страната. Още след две години тя започва да взима участие в дейността на фракцията на Социалистическата партия на Бразилия (POLOP). Скоро след това фракцията се разпаднала и Дилма преминала на страната на привържениците на въоръжената борба срещу военното правителство, а именно – към организацията Comando de Libertacao Nacional (съкратено – Colina). Преди всичко за нейното решение да премине на страната на градските партизани оказват влияние забранените по това време за прочит книга на левия френски философ Режи Дебре (съратник на Че Гевара, Инти Передо, Нато и Помбо от партизанското движение в Боливия) “Революция в революцията?” и книгата на идеолога на бразилското партизанско движение Карлос Марихела “За бразилската революция”. По същото време тя се запознава и с члена на POLOP Клаудио Галено Линарес, един от участниците във въстанието на бразилските моряци срещу военния преврат на генерал Кастелу Бранку.

Корица на книгата на Режи Дебре „Революция в революцията?“ По-късно Режи Дебре става министър на културата във Франция, при управлението на президента Франсоа Митеран. 

Една година по-късно след запознанството си, те сключват брак.

Дилма не е взимала пряко участие във въоръжената борба, тя е известна по-скоро в студентското движение и сред ляво настоената интелигенция като преподавател по проблемите на марксизма и като главен редактор на вестник “Стачен Патрул”. Независимо от легалната си дейност, тя се научава да борави с леко огнестрелно оръжие и е била запозната с тактическите прийоми на партизанската война. В началото на 1969 г. групата на Colina в щат Минас-Жерайс е била поставена на границата на оцеляването в резултат на действията на полицията и военните. Поради тази причина Дилма и Клаудио се прехвърлят да живеят и работят в Рио-де-Женейро. Тук Дилма се занимава с транспортирането на оръжие и пари за участниците в градското партизанско движение, а съпругът и заминава да създаде ново нелегално движение в гр.Порту-Алегри. По време на една от своите конспиративни срещи, Дилма се запознава с Карлос Араужо, адвокат и ръководител на група в Комунистическата партия на Бразилия. Той имал възможността много да пътешествува, да се среща лично с кубинския ръководител Фидел Кастро и латиноамериканската легенда д-р Ернесто Че Гевара, както и да вземе непосредствено участие във въоръжената борба срещу военната диктатура в Бразилия. През същата 1969 г. неговата групировка се обединява с Colina, като по такъв начин възниква организацията “Въоръжен Революционен Авангард” (VAR). Властите на страната, които преследвали дейността на новата организация, смятали Дилма Русеф за един от организаторите на нелегалната дейност на организацията, отговорна за планирането на нападения срещу банкови клонове и изземването на парични средства, нужни за финансирането на стачните действия и подпомагането на семействата на арестуваните партизани и нелегални дейци. Това бил изключително труден период – в борбата срещу военния режи загиват десетки партизани, включително и техните изтъкнати ръководители офицера Карлос Ламарка и бившия член на ЦК на Бразилската компартия и теоретик на градското партизанско движение Карлос Марихела, той и автор на книгите “Кратко пособие за организиране на градско партизанско движение” и “За Бразилската революция”.

Снимка на Дилма Русеф, направена след задържането и от полицията

През 1970 г., Дилма Русеф е арестувана от органите на полицията по време на среща с член на VAR. В нея е открито оръжие, което доказвало непосредствената и връзка с членовете от въоръженото градско нелегално движение. В продължение на 22 дни тя е подложена на побоища и мъчения, включително и с такива с електрически ток. Обаче тя успява да запази в тайна имената на членовете на организацията. Тя е осъдена на 2 години и 2 месеца затвор, а също така е лишена от използването на политическите си права за цели 18 години. Излизайки от затвора през 1972 г., Дилма Русеф се преселва да живее в Порту-Алегри, къде постоянно посещава в затвора своя съратник Карлос Араужо, който бил арестуван няколко дни по-късно след нейния задържане. Карлос Араужо е освободен чак през 1974 г.

Партизанският командир Карлос Ламарка с други партизани

Идеологът на бразилското градско партизанско движение Карлос Марихела

Корица на книгата на Карлос Марихела „Миниучебник на градския партизанин“

Политическа кариера

След постъпването си във Федералния университет Риу-Гранди-ду-Сул, намиращата се под наблюдение на полицията Дилма Русеф не взема активно участие в дейността на студентското движение. Тя успява да завърши специалността “икономика” в университета през 1977 г. Една година по-рано и се ражда дъщерята Пола. След завършването на университета работи в различни икономически учреждения на щата, а политическата и дейност е свързана преди всичко с дейността на единствената позволена опозиционна партия “Демократично движение”.

В началото на 80-те години, с премахването на двупартийната система в страната, Дилма и Карлос Араужо вземат участие във възстановяването на Демократичната Работническа Партия, като обединяват своята теоретичната база с идеите на лидера и Леонел Бризола. Политическият алианс излиза успешен и още през 1985 г., Дилма Русеф е допусната да работи в муниципалните органи на властта. Започвайки от длъжността на секретар по финансите в муниципалитета на щат Порту-Алегри, Дилма след победата на нейната партия на изборите за губернатор, достига до поста на министър на енергетиката в щат Риу-Гранди-ду-Сул.

o

Част от корицата на латиноамериканския теоретичен орган „Pensamiento Critico“  (Критическа мисъл)

През 1998 г., Партията на работниците се при поддръжката на Демократическата Работническа партия спечелва изборите за губернатор в щат Риу-Гранди-ду-Сул и Дилма Русеф отнова става министър на енергетиката на щата. Именно в този отговорен за бъдещето на латиноамериканската континентална революция период, тя се запознава и с лидера на Партията на работниците Луис Инасиу Лула да Силва. След своята победа на президентските избори през 2003 г., той я поканва като изявен активен политик и опитен ръководител в състава на своето национално правителство, на длъжността министър на енергетиката. На този свой пост Дилма Русеф последователно и неотклонно отстоява интересите на народа и държавата в преговорите с представителите на частния бизнес. Тя успява да реализира и няколко успешни програми за подобряването на електроснабдяването на отдалечените селски райони и региони от територията на Бразилия. След като се убеждава в своя правилен избор, през юни 2005 г. Луис Инасиу Лула да Силва назначава Дилма Русеф за ръководител на президентската администрация. Нещо повече, вече като бивш министър на енергетиката, тя става и член на съвета на директорите на държавнага бразилската петролна компания „Petroleo Brasileiro S.A.“ (Petrobras). Последната притежавала 64 находища и добива 2,583 млн. барела нефт и 428 000 барела природен газ (в нефтен еквивалент) ежедневно.

Дилма Вана Русеф: в борба за президентския пост

На 13 юни 2010 г. Дилма е издигната като официален кандидат за президент от името на Партията на трудещите се. В качеството на своя платформа, тя посочила продължаването на успешната вътрешна и външна политика на тогавъшния правителствен кабинет. Неин основен съперник се оказал бившия губернатор Жозе Серра на щат Сан-Паулу, когото тя успяла да изпревари по популярност и поддръжка на избирателите. Провелите се избори на 3 октомври 2010 г. потвърдили това – в историята на Бразилия начело на президентското управление застала за първи път жена – Дилма Русеф. На официални си пост тя стъпи от 1 януари 2011 г.

Президентът на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф със своето семейство

Добре дошла сред народа ни, Дилма!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

WELCOME DILMA! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper“Българска Армия“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N from 21st September 2011, p.18.

- LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“, 31st October 1912


ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.302 на вестника „Киевска мисъл“ от 31 октомври 1912 г.

ЛЕВ ТРОЦКИ

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО „НА НОЖ“

След като бяха отделени ранените от убитите, беше направено сортиране на тежко от леките ранени. Тежкоранените се оставяха недалеч от местата на боя, в Киркилис, Ямбол, Филипопол, а лекоранените се карат тук, в София. Тук при нас бяха като че ли само от “леките”: ранени в крака, ръката, рамото…
Но за себе си те изглеждат нелеки. Овеяни още от гърма и дима на сраженията, които ги осакатиха, те приличат на пришълци от друг, таинствен и страшен свят. Те все още нямат мисли и чувства, които да излизат зад пределите на току-що преживяното от тях сражение. За него те говорят, него преживяват в съня си.
- Аз съм от 1-ви полк. Вървяхме към Лозенград, но вече по пътя разбрахме, че Лозенград е паднал –
Завихме назад, към Одрин… Къде беше това, не мога точно да ви кажа. Само че се сблъскахме тук с турски отряд, който отиваше в помощ на Лозенград. Мен ме рани в ръката, само че аз отначало и не го забелязах, малко ме пареше, половин час след това стрелях, болка не чувствувах, след това ме удари в крака, тука вече паднах, ме запали… Вдихнаха ме другарите, отнесоха ме на два километра от линията, а там санитарите ме поставиха на кон…
- Движехме се в една колона, двата полка – 1-ви и 6-ти. 6-ти ни беше като подкрепление –
Отпред имаше един ескадрон за разузнаване. А тук, в това как беше, Силио-село (Селиолу), се намираше неприятеля. Кавалерията се хвърли напред. Но нея я посрещнаха със залпове. Ескадронът набързо се обърна към нас, и ние открихме огън по направление на турските изстрели. Само че, още когато трябваше да развърнем бойната линия, ни удари шрапнел. Турската артилерия се разкри неочаквано, за нея и не знаеха. Обсипа ни отначало от фланга, а след това и от лявата страна. Беше това на 9-то число, в два часа през деня. Съвсем неочаквано започна боя… След половин час пристигна нашата артилерия, и под нейно прикритие преминахме в настъпление. Някои от нашите роти се хвърлиха на “ура”, “на нож” (със щикове). Отхвърлихме турците от позицията, пленихме девет скорострелни оръдия и един заряден сандък. – Всичките – новички. На десния хланг ги взехме. Докарахме ги в село Татарлъ (Татарлар), където беше щаба на нашата дивизия. Много ние взехме пленници. Нашата рота хвана живи двадесет турски войника и един офицер, и ги закараха в Татарлъ. Сред тях имаше един сърбин, един грък, двама македонци. Нашите (македонците) разказваха за турците: “Не обичат те, казват щика. И защо тези гяури проклети летят на нож, като на пресен хляб?” В тази работа и мен шрапнелът ме одраска. След това ни изпратиха тук. Тежкоранените, в корема и гърдите, останаха в Ямбол и Казъл-Агач. Там училището и казармите са препълнени… Артилерията много от нашия народ осакати…

- Аз съм от 16-и полк, запасния –
Нашите два полка вървяха заедно: 16-и и 25-и, така километра три-четири от 1-ви до 6-ти. На 9-ти по време на обяд ни вдигнаха по тревога – 25-ти полк напред, 16-и в резерва, зад нас артилерията. Вървяхме до заранта на 10-ти. Тук турските войски се оказаха много. Къде беше това ли? – около Одрин. А по-точно не мога да ви кажа. Докато вървяхме под изстрелите напред беше още нищо, а когато изкомандваха да отстъпваме – тук върху нас падна много картеч. На 10-ти имаше голям дъжд. Нашата артилерия заседна в калта, не можеш да я измъкнеш, а турската полева артилерия работеше без прекъсване. Турците казват, че са били четири дивизии, а ние на предни позиции бяхме само две дружини (четири роти). Първият ден на боя беше много лошо. Шрапнелът пада в калта, на често пъти не се взривява. Падне върху раницата, – ние лежахме, – отхвърли раницата, а “войникът” жив. Турската артилерия беше набелязала правилно целта, все на едно място сипеше. Ако беше сухо, нито един от нас не би останал жив…
… Главно нещо беше, че куршумите ни свършиха, на 1-ви и 6-ти полк. На всеки по 150 броя бяха отпуснати. Всичко изразходвахме, а нов подвоз още нямаше.
- А силно ли се загряваше от стрелбата пушката?
… Не зная, не съм забелязал. Толкова горещо беше, че пушката в ръката си не чувствуваш. А след това ние преминахме в настъпление. Викаш “Ура! На нож!” – те отстъпват. Бягат, а след това се съберат, тук ти само успявай да стреляш. Първите редове премахнем, и отново команда “На нож”. Само че ножовете често се развалят. Набучиш цял – извадиш половината.
… Разказват, че сърбите сега, когато вървят на нож, не викат “живио”, а “ура”. Турците до смърт се страхуват от това.
… А освен това казват, че турците поставят в предните редици, християните, слабо обучени. Когато ние викнем: “На нож!” – турците притихват, а християните издигат бял флаг. Мислих, че те искат да се предават. Ние престанем да стреляме, към тях вървим, за да ги обезоръжим. В този момент турците ни обсипват.

… На едно място имаше неголям отряд, 25 българи-македонци и 7 турци. Македонците решиха да отидат в България. Взеха със себе си турците и преминаха с тях границата. Ние после в Ямбол ги видяхме.
- С шрапнел ме удари. Аз също съм от 1-ви полк –
Удари под раницата, между лопатките, осколките и сега още не са извадени; трудно ми е да лежа, трудно дишам и трудно седя. Като ме удари – аз паднах веднага, гори ме смъртоносно… Дотича санитар, поиска да ме вдигне, тук той и падна мъртъв. Докато шрапнелът в гърба ми не изстина, аз махнах раницата, свалих куртката, свалих бельото, гол се въргалях на земята, памет обаче не съм губил нито минута, а беше толкова тежко, че и да се разкаже е невъзможно. От болка ями с краката изривах. Кръвта се стичаше на два ручея, от устата и отдолу. Сега ми е по-леко. Но когато кашлям – ми е тежко.
Едното ребро, от гърдите до лопатката съвсем не го чувствувам, а апетит имам, всичко ям, – дай боже ще оздравея. Когато аз паднах, нашите през мъртвите и ранените преминаха и напред – “на нож”. Ето тогава си и помислих: на убитите е добре да лежат, на живите, които в атака вървят, е още по-добре, а на нас, осакатените, много тежко ни се падна. Цяла нощ под дъжда лежахме. На другият ден на обяд ни вдигнаха. Много от ранените там не дочакаха помощта, умряха.

… С пушечната стрелба те съвсем малко вреда нанасят, лошо стрелят: тикне лицето в земята и над главата си стреля. А най-лошото е картеча. Те картечници на автомобилите карат. Издигнат бял флаг, от флага минат и започнат да косят. 1-ви и 6-ти полк съвсем се разбъркаха. Точно тук и 6-ти полк най-много пострада… Мен самият нищо, само граната ме контузи, да ме рани – не ме раниха, а костите ми разтресе. Сега вече костите на място си застанаха, сега от болницата ще ме изписват. Дай боже, жив и здрав ще бъда, пак ще отида турците да бия. Стига им да смърдят в Македония.
- При мен лявата ръка и левия крак са ранени –
Куршумът мина направо, боли много, а костите не са повредени. – Разказвачът се усмихна, показвайки малокръвните си венци и редки зъби. – Работата беше така. Турците унищожиха нашите часови и заеха граничните укрепления. Те бяха пехотна дружина и митралезна рота. Нашата първа рота достигна на шестдесет крачки от тях. Мислехме, че в укрепленията са нашите. Турците откриха плътен огън. Нашите: “Ура! На нож!”. Турците излизат от укреплението и бягат. На левият фланг, турски офицер искаше да ги спре, обърна се и извика команда. Тука, като че ли го рани, залюля се и започна да пада, ние ги достигнахме, и го подхванах в горещината на ножа… Не успяхме да се огледаме – нападнаха ни два ескадрона турска кавалерия. Щяха направо да ни унищожат. Но в този момент пристигнаха две роти, откриха огън по кавалерията и я принудиха да отстъпи. Взех от мъртвия турски офицер сабята и я предадох на ротния командир. Турците не вървят на нож. Отстъпих аз пеш на сто крачки от бойната линия и легнах, там ме приеха санитарите.

- Младеж, съвсем без мустаци и брада, почти момче, разказва, като с цялата си същност отново преживява своя разказ –
… Предвижвахме се от 9-ти до вечерта на 10-ти, до 4-ри часа, без вода, без храна. Но за ядене никой и не мислеше. През нощта беше още по-лошо, отколкото през деня. Като започнат турците да ни дирят с прожектори, ярко осветят полето, всеки твой косъм се вижда. Страшно ставаше под такъв лъч. Само че турската артилерия през нощта огън не откриваше, а през деня – вече лошо стана. Турската батарея беше на хълм. В мъртвото пространство пред нея лежеше турската пехота, под прикритието на своите оръдия. Ние действувахме под непрекъснат артилерийски огън. А ние свое прикритие почти нямахме. Гладни, измръзнали, в кал, съвсем загубихме сили. В 4 часа, командирът от Колонното село поиска друг полк да ни смени. Мен в меката част ме простреля. Такива рани ние имаме много. Ние лежахме по корем, ето че отгоре куршумът те хване, или през меките части, или през бедрото: под коляното влезе, при ходилото излезе… А нашият поручик Загревски със своята ръка 46 турци унищожи, след това го рани в крака и челюста. Турците казват: “Тук има не само българи, но и московити има”. Те московитите и до днес помнят… А да се лежи в болницата е добре. Санитарите-германци много добре се грижат за нас. А в Ямбол имаше беда. Там лекарите бяха наши, военни. Ранените са много, късат те превръзките направо с месото. Страхувах се аз от тези превръзки повече, отколкото от турската картеч. А тук – като че ли всеки час ги правиха, след превързването ставаше по-леко…

За мястото на сражението, за разположението на полковете ранените дават смътни и неверни разкази. Те са били и си остават малки, субективно чувствуващи частици на голям, обективен и още непознат им план. Войковите им части се сблъсквали – за изпълнението на този план, а може би, въпреки всякакви планове – с неизвестни за тях турски части. Станало сражение, което не само осакатило телата им, но и целия им живот поделил на две. Сега, всичко това, което беше с тях до войната – труда и семейството, – помътняло, избледняло, разсипало се в мъглата. Те по цял ден мислят и говорят за войната, в ушите им трещи турската картеч, болят и парят раните… Оздравяващите бродят от стая в стая, разказват всичко за това отново един на друг, но слушат само себе си, страшното си вътрешно ехо на преживяните в огъня часове. Те се опитват да въвлечат сестрите в онзи свят на оръдейна стрелба и викове “на нож”, който задълго, а може би завинаги се е заселил в тяхното разтревожено съзнание. През нощта те бълнуват в полусън, чуват канонадата, виждат автомобилите с “картечници”, нанизват с ножа или падат ранени… Или внезапно започва да пълзи по стаята бял, като лист хартия, лъч на турския прожектор. Раненият се събужда в студен пот. Всичко е тихо, топло е, наоколо има бели възглавници, само от другите легла се раздават тихи стонове, отблясъци на болка и на подобни сънища. Унася се наново за няколко минути и отново чува командата “Напред! На нож!”. Спирайки дишането, тича напред. Вижда турския офицер, как той се обръща настрани, вика на своите някаква команда, но недоизричайки я до края, маха с ръце и пада настрани, ето-ето ще падне, но вече той няма време да падне, приближават се първите редици, и ножът навлиза в сукното на офицерския мундир. Раз – Два, – набучил и веднага издърпал. Всичко е направено правилно, както са го учили в строя. Само че на цевта останал само половин щик.

Така те лежат тук, от 21 годишни до 48-годишни, селяни и граждани. Ето този е градинар, този – месар, тук е бояджията, четири селянина, отново градинар, а този слабият, с големите мустаци и възпаления поглед – търговец. Най-зле се чувствуват тези, които не са били в бой, а са заболяли по пътя от простуда, зараза или от нещастна случайност. Ето рамото на този старец е премазано от каруца, натоварена с бодлива тел. Неговият съсед още преди войната си изгорил очите в каменоломна с динамитен патрон. Мобилизирали го по-погрешка, сега го върнали. Този кавалерист има счупване на ключицата – паднал е от кон. До него е артилерист с гнойно възпаление в средното ухо; главата му е бинтована, чертите изкривени от непоносима болка. “Два дни вървях аз от Ямбол надолу по Тунджа, бях няколко часа под турски огън – и нищо, – разказва черен, като смола войник-софиянец (жител на София), а тук трябваше да се помогне да измъкнем оръдието, подхлъзнах се, паднах, колелото му премина през крака ми, коста тресна, лежа вече девети ден!”…

Лекоранените, изписани от болницата, ходят по улиците, пътуват в трамваи, появяват се в кафетата. Те вече навлязоха като съставна част в живота на населението. А там, под Одрин и около Чорлу, стават нови боеве, трещят митралезите, пука се шрапнела, и нови хиляди ранени ще бъдат изхвърлени утре в сърцето на страната. Ще се прекроят границите на Балканския полуостров, но това страшно наследство на войната, на израненото, осакатеното и душевно-наранено трудово поколение още задълго време ще легне със страшна тежест върху културното развитие на малката страна.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, № 43 (23619) from 28 October 2011, p.15.

- LIFE ON MARS. NEW EVIDENCES


ЖИВОТЪТ НА МАРС. НОВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Дали е имало живот на Марс? Това вече от няколко години не се отрича от специалистите, занимаващи се с откриването на различните му форми (близки или идентични) с тези на човечеството. И естественно вниманието е насочено към откриването им на повърхността на близките ни планети в нашата Слънчевата система.

През годините на нашето десетилетие (особено в периода 2006-2011 г.) голяма група учени, ръководени от известния киберархеолог Джоузеф Скипър (Joseph Skipper), се занимава именно с тази дейност. В състава на групата ентузиасти влизат учени от Италия, Франция, Германия, Зимбабве, Австралия, Мексико и др., които много внимателно преглеждат съдържанието на стотиците хиляди фотографии, направени на повърхността на Марс както от нашите сателити, така и от изпратените там марсроувъри (Mars Exploration Rovers) – Spirit (MER-A) и Opportunity (MER-B). И резултатите не закъсняват да се появят – открити са много находки и свидетелства, които потвърждават факта, че десетки милиони години преди появата на живот на Земята, на Марс той е бил в напреднала форма на развитие и вероятно, поради някакъв катаклизъм е унищожен. Ето и една част от доказателствата – фотографии, потвърждаващи наличието на изкуствено създадена транспортна система, монетообръщение (?!) и изваяни статуи. На част от фотографиите са дадени и координатите на изображенията, за да се улесни проверката им в Google Марс.

ТРАНСПОРТНА СИСТЕМА

Представените фотографии са много сериозно доказателство за съществуването на изчезнала цивилизация, която е използвала на повърхността на Марс своя транспортна система. Тя е открита в района на кратера Hale, където се предполага че има и други запазени свидетелства за бившето съществуване на марсианската цивилизация. Независимо от сложния ландшафт, заснет на Марс, изпъква ясно изкуствения произход на заснетите обекти – нещо подобно на „железопътна линия” с изоставен на нея рязко контрастиращ на останалия фон обект – нещо като„вагон”. Окончанията на транспортна система би могло да са скрити под повърхността на Марс , т.е. под днешните марсиански природни структури, а е възможно да не са излязли и на фотографиите, заради спецификата на осветлението, при което обектите са били заснети. Увеличението на резолюцията на фотографиите, като че ли ни позволява да разгледаме и някои подробности от фотографиите – според киберархеолозите, това е преди всичко повдигната над повърхността транспортна система, даваща собствени светлосянки и завършваща неочаквано в северната част на грубата депресия на ландшафта.

Съществуват две мнения за заснетия участък – първото допуска, че това е неголяма част от голяма индустриална мрежа, която е останала скрита под лъжливия „златен цветен слой” на повърхността на Марс. Второто (което се приема от повечето изследователи) – допуска, че това е преднамерена форма на изява на изкуствен интелект (IT) , управляващ програмата за намеса в нашата галактика заедно с нейните т.нар. „програмни ограничения”, а не е начин за показване на остатъците на изчезнала цивилизация на човечеството. Но това може да се докаже единствено от реализацията на по-висока резолюция на изображението, при което ще изпъкнат незабележимите днес подробности от произхода и структурата на транспортната система. Подобни факти за намесата на изкуствен интелект са открити в последните години и в изображенията на други фотографии, направени от марсианските сателити и марсроувъри.

МОНЕТА, ОБЕЦА, МЕДАЛИОН ИЛИ КОПЧЕ?

Показаната фотография, направена от марсианския ровер Spirit демонстрира една малка яма, издълбана от неговата т.нар. ръка „RАТ” (Rock Abrasion Tool) на чието дъно е открит един малък кръгъл диск от неизвестен метал. Тази фотография станала възможна чрез използването на инструментите разположени на марсроувъра и с помощта на прикачените рентгенови спектрометри за алфа-частици и микроскопичния електронен блок за създаване и изпращане на изображения. И ето – ново аномално доказателство от т.нар. изкопан от марсроувъра „джоб” – малък кръгъл диск, посочен с жълта стрелка. Тази фотография е открита от изследователя Алберто Ремели (Alberto Remelli) от Верона, Италия и е оценена много високо от самия киберархеолог Джоузеф Скипър.

Ако сравним горното изображение с примерните изображения на наши малки антични монети или пък копчета, веднага проличава типичната особеност на този малък изкуствен диск. Има някаква близост между посочените земни и марсианския случаи – а именно, че на тях в повечето случаи е изобразено лице на човек. И тук като че ли успокоение за читателя е внасен факта, че на малкия диск от Марс е изобразено лице. Какво е това? Заснетото изображение ни позволява да допуснем, че това може да бъде и монета, може да бъде и копче или обеца. Едно е ясно – че той е изработен изкуствено. За съжаление възможностите на марсроувъра Spirit, а и огромното разстояние от Земята до Марс (т.е. на преминаването на радиокомандата) не позволили там да бъде разкопано по-внимателно в структурата под аномалния обект и разгледано повече.

СТАТУЯ, СКУЛПТУРА? ДА!

Това откритие като че ли изненада света със своето изящество и самота на повърхността на планетата Марс. Фотографиите на скулптурата на хуманоид (марсианка?) са открити от фрeнската изследователка Марсела Браво (Marcela Bravo) и по-късно допълнени от зимбабвийския изследовател Ролф Варга (Rolf G. Varga). Фотографиите са направени от панорамната камера на марсианския Роувър „Spirit” и са внесени в неговия фотожурнал с координати на фотографиите – West Valley Panorama NASA Photojournal PIA10216. Това забележително откритие на повърхността на Марс демонстрира на цялото човечество един факт за ръкотворната дейност на някога съществувала цивилизация – скулптора на човешко тяло (?) седнало на повърхността на Марс. Човешкото асоциативно мислене ни позволява да допуснем, че към този обект е водел път, че това не е случайна конфигурация, която е останала на повърхостта на планетата, а е част от нещо друго, голямо и все още неизследвано.

Особено важно е за нас фактът, че освен някои подробности, като наличието цифрата „5”, която е видна при мнокограто увеличение на фотографията на статуята, е нейния неестествен цвят спрямо останалата марсианска повърхност – той контрастира на нейния фон и е доказателство за изкуствения и произход. Цветът на статуята ни позволява да бъдат открити и отбелязани днес повече подробности от нея. Но все пак, какво е това – мумия на човек или статуя? Не се знае, но едно е ясно – този обект е в рязък контраст с естествените геологични структури на Марс и е доказателство за извършена интелектуална дейност в много от нейните аспекти. Ясно са различими крайници, гръд, глава и други анатомични подробности, характерни за човека.

ДИСКЪТ!
По време на едно от своите движения по повърхността на Марс бил заснет и един любопитен кадър, съдържащ и изображението на диск с много правилна кръгла форма и с отверстие в центъра. На пръв поглед този диск много прилича на CD-R с отвор в центъра. Според едни от изследователите, този диск лежи на повърността, но според други – не. Какво е това? Едно е ясно – слънцето се отразява в него и това направило възможността да бъде заснет реална.

Откритията на Марс не свършват до тук. Тепърва ще сме свидетели и на много други. Въпросът е кога ще ги видим или почувствуваме. Доказателствата във фотоархивите на NASA са събрани, остава само специалистът да ги разгледа и открие. А това е трудно – иска се много време, средства и интелект… Все пак Джоузеф Скипър и сътрудниците му поставиха началото…

А в същото време и двата американски марсроувъри продължават да вървят, изминавайки от 2004 г. до днес – октомври 2011 г., стотици километри. И никой не се запитва – как така те продължават да вървят, без да дават срив в нито една от своите системи – било телевизионна, било механична или някоя друга. Кой ги ремонтира и енергийно презарежда? Кой ги насочва към интересни обекти? За това НАСА мълчи, все още мълчи…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LIFE ON MARS. NEW EVIDENCES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th November 2011.

IMG

IMG_0001

IMG_0001

IMG_0002

– LEON TROTSKY. „ANDRANIK AND HIS DETACHMENT“


               „АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от края на войната. Той е отпечатен в бр.197 на вестника „Киевска мисъл“ от 19 юли 1913 г.

Лев Троцки. „АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД”

По света съществуват немалко хора с изключителна съдба, непригодни за мирен, обикновенен начин на живот. Разбира се, животът е по-силен от тях. И когато той влиза задълго в бреговете си, на тях също им се налага да се приспособяват към еднообразните изисквания на нейния ред. Те постъпват на служба, издържат семейството, оплакват се от ревматизъм и въобще увяхват. Но когато историята отново навлезе в период на безпокойство и хаос, те оживяват, по първия и зов обуват високите кавалерийски ботуши и оставят в нерегулиран вид своите сметки.

Начело на доброволческия арменски отряд, формиран в София, бил Андраник, герой от песен и легенда. Той е на среден ръст, с каскет и високи ботуши, суховат, с посивели коси и бръчки, с твърди мускаци и обръсната брадичка, с вид на човек, който след прекалено дълго продължил исторически антракт, отново е открил себе си.

Генерал-майор Андраник Торос Озанян

Андраник е на 46 години, роден в турска Армения, някога е бил дърводелец. От 1888 година започва революционна работа в Сиваския вилает, през 1892 година се присъединил към арменската партия „Дашнакцутюн”. Още от времето на руско-турската война, т.е. от края на 70-те години, в турска Армения голяма популярност получава идеята за въоръжено въстание срещу турско-кюрдското владичество, при това въстанието трябвало, по мисълта на революционерите, да предизвика намесата на държавите, най-напред – на Русия. Агентите на петербургската дипломация се стремили по това време да привлекат на своя страна и опитомят арменските революционери. Впрочем, тази полоса, не продължила дълго, от началото на царствуването на Александър III политиката станала вече друга… В този кръг на карбонарските-дипломатически идеи и сметки се изградила политическата мисъл на Андраник.

През 12894 година в Сасун става клането на арменците. „Дашнакцутюн” изпратило там въоръжена дружина, която се установява в Мушката равнина, в подножието на Сасунските планини. Тук Андраник получава своето бойно кръщение. Оглавявайки арменска чета, той в течението на 1895-1896 г. отбранява арменските села, прекарва оръжие, въоръжава населението, сражава се срещу кюрдите и неголями редовни турски отряди. През 1897 г., той пристига в Кавказ, влиза в непосредствени отношения с центъра на партията и се връща в Армения – с широки пълномощия и голям транспорт с оръжие.

През  1899 година загиват няколко от най-добрите четнически войводи. На Андраник се възлага ръководството на всички дружини от Сасунския окръг, най-добрия в Бетлийския вилает по природни условия за партизанска война. Под неговото командване се намират 38 села, населявани с воинствено полунезависимо арменско селячество. Тук се разгръща андраниковата епопея.

Доброволците на Андраник в Балканските войни 1912-1913 г.

През 1900 година, кюрдският ага Бшаре-Халил, намиращ се на турска служба, убил един от най-известните арменски революционери – Сироп. Населението го наричало Сироп-паша, тъй като успял да постигне почти пълна независимост на Сасун. За този свой подвиг Бшаре-Халил-ага бил награден със султански орден. След 8 месеца Андраник извършил своята мъст: настигнал със своята дружина Халил, убил него и още седемнадесет кюрди и, в качеството на трофей отнесъл със себе си ордена на Абдул-Хамид. В женевският архив на „Дашнакцутюн”, султанският орден се пази и днес.

Андраник получава голямо име. Арменците му се подчиняват, турците се страхуват от него, султанските войски го преследват по петите му. През ноември 1901 година, Андраник със своите 47 четника, обстреляни в постоянните сблъсъци, бил обкръжен в манастира на Апостолите, на час време от Муш. Цял полк от пет батальона, начело с Ферих-паша и Али-паша, завардил добре укрепения манастир. След дълги и безплодни преговори, в което взели участие арменското духовенство, мушкият кмет и чужди консули, Андраник решава да пробие. С дрехите на убит по-рано турски унтер-офицер той обхожда цялата стража, говори с нея на прекрасен турски език, казва и да не спи и в същото време посочва пътя на своята дружина.

Нов период на сблъсъци, гонитби, нападения… „С мирното турско население аз никога не съм имал враждебни действия, боря се сам с бековете и администрацията”.

След малко повече от две години  станало най-голямото дело в живота на Андраник. Тогава той бил на 38 години. Два турски батальона с 8 крупнокалибрени оръдия го обсаждат през пролетта на 1904 година в Сасунските планини. Под командването на Андраник се намирали 200 въоръжени със скорострелни пушки дружиници и 800 селяни със собствени пушки-кремъклийки. Две седмици продължили преговорите. На 13 април започнала бомбардирането на арменските села. Спрямо дружиниците, заели планински позиции, оръдията почти не причинявали вреда. Както винаги в такива случаи, наказателната експедиция имала за своя цел да доведе до отчаяние селското население и да предизвика в него озлобление срещу революционерите, да изолира по такъв начин дружината и да я обезсили. 8 дни продължила непрекъснатото обстрелване. Турците загубили стотици убити, чиито трупове четниците хвърляли в езерото. Сасунските села били напуснати от населението: около 4000 души отстъпвали под прикритието на отряда, другата половина се скрила по селата в Диарбекир. Отстъпвайки и отстрелвайки се, Андраник стигнал до езерото Ван, завладял три парусни кораба и прехвърлил своите чети на остров Ахтамар, в манастира, а след три дни със същите кораби се прехвърлил през нощта във Ван. В Константинопол била изпратена телеграма, че градът е в ръцете на Андраник. Тук се намесил английският консул: „По-добре напуснете, – казал той, – сега е руско-японската война, вниманието на Европа е изместено, намеса на дипломацията няма да има”. А наоколо започнало клане в арменските села. Андраник решил да напусне Армения. Той вървял с дружината си само през нощта.  На 7-я ден стигнал Персия, оттам на Каовказ и, през Русия – във Виена. Известно време живял в Женева, след това в Египет, и накрая се установил в София. Тук той се сближил с македонските революционери, които били много близки нему по психология и прийоми на борба. „Аз не съм националист, – казва той за да поясни своя поход, – аз признавам само една нация: нацията на потисканите”.

Онзи полъх на идеализма, който се чувствувал в настроенията на българските народни маси в първия период на войната, най-ярко намерил своето отражение в арменския отряд. Хора от друга нация, друг език, други предания, се събраха под българското военно знаме, което станало за тях знамето на борбата за чужда свобода – наистина, срещу общ враг.

В средата на октомври аз изпращах от София арменската доброволческа рота, влязла в състава на македонския легион, прославил се скоро със своята жестокост. Беше прекрасен ден на балканската есен, слънцето светеше ярко, в града имаше още малко ранени и войната имаше още ликуващ вид. Доброволците тръгваха от зданието на женската гимназия, в която живееха и се обучаваха на приьоми. Те бяха 230 почерняли и с дълги коси хора, на възраст от 19 до 45 години. Публика с най-различно минало. Стар арменски боец, който отдавна се е заселил в София, направил малко кафене и отстъпил един от ълите му на часовникар, сега напуснал своето семейство и своето кафене и върви след Андраник. Тук е и юноша на 22 години, от които 14 той е прекарал в Лондон: като момче е бил взет след арменското клане за възпитание от лондонско благотворително общество, служил като кондуктор, срасъл се е с Англия, едвам говори на арменски; но смътните детски спомени, очевидно здраво са залегнали на дъното на душата му, внезапно се събудили и принудили лондонския кондуктор да напусне Англия, да нарами платнения човал и да тръгне срещу турците; най-много „англичанинът” се страхува, да не се наложи по време на похода да пусне брада и мустаци. До него е кръчмар-ерген, който старателно е управлявал своето неголямо стопанство, държал за всяка стотинка (сантим), а тук изведнъж извикал своя наемен помощник и му казал: „Управлявай до моето идване, а ако не се върна, – твое ще е”. Има в отряда продавачи, учители, много работници, най-вече обущари от Румъния. Има и случайни хора, просто които не знаят къде да отидат, има и такива, които искат да покажат рамото си. Съдбата ги е свързала временно всичките със здравата примка на мечтатели и авантюристи, рицари и разбойници.

Дрехите на доброволците са собствени, цивилни, само че натъкмени и стегнати като военните: много от тях имат плътни  гамаши, стегнати с ремъци. На гърба – платнена торба и шапка, отстрани – манерка и болшинството – със собствени револвери. Всичките са с цветя. На високите овчи калпаци около врата и около поясите – пак цветя. И это всичко това заедно: овчите калпаци, стегнатите пояси, наметките, чистите човали и цветята придавали на отряда не само боен, но и празничен изглед.

Ротата се командва от офицер-арменец, във форма. Него го наричат просто „другаря Гарегин”. Гарегин е бивш студент на Петербургския университет, привличан по знаменития „лиженски” процес на „Дашнакцутюн” и оправдан след тригодишно излежаване на присъдата. Той преминал в София курса на Военното училище и се числял преди войната като подпоручик от запаса на българската армия. Гарегин е поет, оратор и воин – целият пламенен от изпадналия му късмет да ръководи мисията.

Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя  тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има  трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.

-Ти не ме ли позна? – обръща се един от доброволците към арменския журналист, – а аз при теб в Константинопол в твоята редакция „Азатамар” чай ти варях…

В задните редове на отряда са 30 души нестроеви, с калайдисани баки и кофи. Така те без пушки и щикове, само с кухненска посуда, ще направят целия поход, подлагайки се наравно с другите, на всички тежести и опасности. В рота има четири унтер-офицера, четири фелдшера, по пътя към нея по късно ще се присъедини още един лекар-доброволец, също арменец-емигрант.

Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.

Андраник с други ръководители на арменските доброволци, във войната срещу турците. 1 юни 1915 г.

Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините  Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…

Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.

Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.

В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.

- Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.

Паметникът на Андраник в кв.“Галата“, гр.Варна.

Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто.  Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…

Паметникът на генерал Андарик в гробището Пиер-Лашез, Париж, Франция

След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).

-          Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?

-          Разбира се.

-          Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.

-          Защо?

-         Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.

По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…

Киевская Мысль“ N 197,  19 июля 1913 г.

- WHAT IS HAPPENING IN THE MINISTRY OF DEFENCE, MINISTER BLIZNAKOV?


КАКВО СТАВА В МО, Г-Н МИНИСТЪР БЛИЗНАКОВ?

Казват, че от правилния анализ на военнополитическата обстановка в света от ВАС и от Вашия щаб, до голяма степен зависи вземането на редица възлови решения от президента на Република България Георги Първанов и от нейния министър-председател Сергей Станишев.

Но последните Ваши пресконференции, на които трябваше да бъде очертана позицията на Министерството на отбраната в руслото на общата ПОЛИТИКА на Република България, НЕ ни убеждават в ТОВА. Нещо повече, те ни оставят с впечатление, че неизвестно по каква причина Вие като че ли НЕ получавате Пълна достоверна информация за ТОВА какво става на територията в Ирак и Афганистан, или най-малкото я премълчавате.

Никой не отрича ролята и дейността на „миротворците“ в опита да бъде запазен мирът и наложено спокойствие в изпълнен с напрежение Регион. Допреди петнайсет години в тази роля бяхме свикнали да виждаме специално създадените военни контингенти на ООН, ръководени от нейния военнощабен комитет. Днес като че ли този акцент е изместен и неправилно тълкуван. И в същото време, би трябвало да ви се поставят следните въпроси:

- Знаете ли, че броят на загиналите от края на 2001 г. до днес на територията на Ирак военнослужещи от въоръжените сили на САЩ вече надвишава 2300 души? Логиката също така подсказва, че ранените би трябвало да бъдат най-малкото 2-3 пъти повече.

- Знаете ли, че числото на загиналите от гражданското население в Ирак в периода от нахлуването след март 2003 г. до днес надвишава 98 хиляди души, като при ТОВА 48% от тях са Деца до осем години?

- Знаете ли, че от началото на 2006 г. въоръжените сили на САЩ в Ирак губят всекидневно по 2 военнослужещи и към 800 ранени, травмирани или контузени месечно?

- Знаете ли, че числото на дезертьорите от въоръжените сили на САЩ в Ирак и Афганистан вече надвишава 900 души, като от тях има и парашутисти от 82-ра въздушнопреносима дивизия?

- Знаете ли, че при отразяването на събитията от „омиротворителните операции“ само в Ирак до днес са пострадали 150 журналисти, като 109 от тях са били убити?

- Знаете ли, че демонстрираният от ВАС клас леко стрелково въоръжение, колкото и да се модернизира от българските оръжейници, все пак си остава автоматична карабина „Калашников“? Опитът на бойните действия до днес е показал, че военнослужещият, от която и да е армия, предпочита да носи със себе си два пълнителя повече, които в отговорен момент могат да му спасят живота, отколкото оръжието му да бъде направено по-тежко? Та кой ще го носи в случай на нужда 10-20 км?

- Знаете ли, че „разконсервирането“ (тоест изваждането от пясъците на пустинята) и привеждането в действие само на ЕДНА установка за залпов огън тип „Ураган“ или „Смерч“ е в състояние от няколко десетки километра да изтрие от земята за няколко минути личния състав на един батальон, независимо дали е пехотен или някакъв друг?

Какво все пак става, г-н Близнаков, в кабинетите на Вашето министерство? Кадри ли нямате? Не бива да се допускат „грешки“, независимо от ТОВА в коя провинция на Афганистан или Ирак се намират нашите „миротворчески“ подразделения. В съвременните концепции за национална сигурност отдавна няма приятели, а има защита на интереси!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Nova Zora“, Sofia, N 39 from 3rd October 2006.

Creative Commons License
WHAT IS HAPPENING IN THE MINISTRY OF DEFENCE, MINISTER BLIZNAKOV? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- BULGARIA AND TRIPAPTITE PACT. UNKNOWN EVIDENCE ABOUT THE VISITATION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA.


 

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯ ПАКТ. Hеизвестно свидетелство за посещението на полковник Уйлям Донован в България.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован (снимката е от периода 1940-1941 г.)

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ. През януари-февруари 1941 г., той извършва обиколка на балканските държави, за да се опита да ги сплоти срещу Хитлер и неговата агресивна военна машина.

По-долу Ви предоставяме едно автентично свидетелство, изготвено през 1946 г. (годината, в която Уйлям Донован е вече помощник на главния обвинител на САЩ Робърт Г. Джексън на Нюрнбергския трибунал срещу главните военни престъпници) от неизвестен служител на българското Министерство на Външните работи.

“… През втората половина на зимата 1939-1940* в София пристигна личния пратеник на президента Рузвелт, членът на Републиканската партия полковник Донован (назован “Дивия Били”).

Идването му бе може би през зимата на 1940 г., не помня точно.

По сведения, които правителството и Двореца имаха от Вашингтон и другаде, узнаваше се, че Донован ще донесе лично послание от президента Рузвелт до цар Борис във връзка с войната, която приближаваше България и Балканите. Това беше причината, че Министерството на външните работи и изповеданията беше необичайно “наелектризирано”. Реши се никой да не бъде аташиран към Донован, освен лицата, които Ърл избере (той пожела Пулев).

Аз видях Донован, когато по заповед на Началника на военното училище генерал Никола Михов¹, трябваше да дойда да му превежда някой чиновник от Външното министерство и аз бях изпратен (по заповед на директора Мечкаров).

Цар Борис III с част от българския генералитет.

Донован бе придружаван от Ърл и Пулев (от американска страна) от началника на Разузнавателното Отделение на Щаба на войската полковник Ничо Георгиев² и майор Иван Стоянов (тогава мисля капитан).

Направи ми впечатление, че Военното училище беше изведено на показ с най-старите оръдия (Круп и Шнайдер), картечници (Шварц Лозе, Мадсен), минохвъргачки от стар модел и пушки “Манлихер”, защото само преди няколко месеца като войник на обучение ние виждахме нови топове, гаубици, картечници и прочие, с които се обучаваха юнкери, кадети и подофицери.

Донован мина през плаца, като ми каза да изкажа удивлението му от великолепните млади юнкери.

След това, на малка закуска в кабинета на генерал Михов аз превеждах разговорите Донован – Михов. Направи ми впечатление, че Донован постоянно запитваше генерал Михов, какво мисли за “партизанската война”, сега чак оценявам тия намеци, които са целели да подготвят евентуално България за партизанска война срещу немците, като ни подпомогнат по въздуха.

След свършването на тази малка закуска, аз потърсих от Дирекцията на печата царския съветник Павел Груев³, комуто съобщих впечатлението си от разговорите, тъй като Царя трябваше да приеме Донован на обяд.

В сведенията си за англичаните, както и в този лист за американците пропуснах да съобщя, че в нашата длъжност на аташирани към чужденците беше задължително да “пробваме идеите и настроенията на гостите”, за да ги съобщаваме чрез Министерството на външните работи и изповеданията на Двореца, за да може Царят да бъде подготвен за аудиенцията със съответния чужденец, пред когото да бледне “със знания, информираност, широта… и поглед”.

Среща в Берлин на Цар Борис III с фюрера на Германия Адолф Хитлер

След аудиенцията си полковник Донован направи възторжени изявления за печата, в който възхваляваше цар Борис, като “искрен”, “предан на народа си” и “най-голям дипломат”. Това беше моя задача за пропаганда на България, която изпълних с помощта на Ърл против желанието на английския пълномощен министър [в България] Джордж Рендел и югославския пълномощен министър [в България] Владимир Милованович.

Известно е какво се случи след заминаването на Донован с открадването на портфейла му (дали от германците или от българските военни, това знае Пулев, тъй като след седмица портфейла бе върнат на Ърл от Пулев, личен приятел на Павел Павлов – от държавна сигурност, който го бил намерил в “кошчето за боклук”…).

Относно разговора на цар Борис с Донован, узнах от гуляй с Ърл, че той (Царят) казал следното на Донован: “Ако България се противопостави на германците и бъде прегазена от тях, тъй като те строят понтони на Дунава, Америка би ли дала сериозни гаранции, че след войната България ще бъде възстановена в сегашните и граници и плюс нейните въжделения за обединение на поробена Македония и Тракия?” Донован отговорил, че той се съмнява в това (пак според Ърл). Тогава цар Борис казал на Донован: “Америка е през океана, Англия е далеко, а Дунав не е Ламанш да ни се помогне бързо. Остава да търсиме помощ през Черно море…! (явен намек за СССР, чието навременно предложение беше направено от Аркадий Соболев и узнато с всенародна подкрепа от народа…).

Съветският дипломат Аркадий Соболев със съпругата си на дипломатически прием

Длъжен съм да предупредя, че този ми разговор с Ърл бе потвърден в истинността му от хора около цар Борис, след това и туй стана парола за разговорите ни (включително моите) с американци и англичани. Спомням си, все по същия повод, че Рендел, английският пълномощен министър, в разговор с бившия министър-председател Георги Кьосеиванов, получил следния отговор: “Щом Англия и Америка не ни дават нищо, въпреки обещанията им за любов към България, то ние сме длъжни да тръгнем с ония, които ни дават осъществяване на националните идеали – Македония и Тракия, а именно – германците”.

Цитирам случая по памет, но той е автентичен, искам тук да го добавя (не от любов към Георги Кьосеиванов, мъдър дипломат, но лош министър-председател, защото нямаше сили да се бори срещу авторитарния курс на цар Борис), а заради обективност. А може би и Кьосеиванов искаше да получи, макар и обиден от Царя, облаги за България?

Известно е, че Донован успя в мисията си пред генерал Душан Симович в Белград на 27 март 1941 година** както за да бъдат подпомогнати англичаните, заради Гърция със забавяне на удара срещу Англия, така и за дирижиране в своя полза на положението в Югославия след 100-те дни “съветска пропаганда” след идването на [пълномощния] министър Анатолий Лаврентиев…”

Бележки към текста:

* Очевидна неточност. Полковник Уйлям Донован пристига в София на 20 януари 1941 г.

¹ Никола Михов (1891-1945) – министър на войната (1942-1943); регент (1943-1944).

² Ничо Георгиев (1895-?) – началник на РО-ЩВ от 1938 г. до 1942 г. Командир на 10-а пех. дивизия от 1942 г. От 6 май 1944 г. – генерал-майор. Уволнен през 1944 г.

³ Павел Груев – началник на кабинета на цар Борис III.

** Става дума за извършения на същата дата преврат в Югославия.

Ст.н.с. Николай Г. Котев, д-р по история

Creative Commons License
BULGARIA AND TRIPAPTITE PACT. UNKNOWN EVIDENCE ABOUT THE VISITATION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 12 August 2011, p.16-17.