- HISTORICAL PROFILES. MARSHAL OF FRANCE PHILIPPE FRANCOIS LECLERC. US GENERAL – HERO OF THE SOVIET UNION?

ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ

Маршалът на Франция Жан Мари Льоклерк

Филип Мари Льоклерк, виконт де Отклок е роден през 1902 г. в Белоа-Сен-Леонар, департамент Сома. Аристократичният му произход предопределя и житейския му избор – през 1924 г. той завършва най-елитното френско военно училище за времето си – това в Сен Сир. Бойният път на генерал Филип Льоклерк е подобен на този на многото офицери от неговото поколение.

General Philippe Francois Marie Leclerc, 1902-1947

След приключването но сраженията в Африка срещу Африканския корпус на фелдмаршал Ромел дивизията на Льоклерк е прехвърлена на територията на Великобритания, където се подготвя за инвазията в Европа, като се намира в състава на 1-ва американска армия. При десанта в Нормандия дивизията на генерал Льоклерк е поставена на десния фланг на стоварващите се на френския бряг съюзнически войски, като е оставена в състава на 1-ва американска армия. Така започва триумфиращото движение на френските въоръжени сили, намиращи се в подчинение на генерал Шарл дьо Гол в направлението на Париж.

След освобождението на френската столица френските подразделения, намиращи се под командването на генерал Филип Льоклерк, продължават победния си път, като участват в освобождението на останалата част от окупираната френска територия, след което продължават настъплението си в територията на Южна Германия.

Денят на победата (9 май 1945 г.) го заварва с подчинените му танкови части в Бертехсгаден – алпийската резиденция на Хитлер. След края на Втората световна война в Европа той е изпратен от генерал Шарл дьо Гол в региона на Далечния изток, където поема командването на френските войски – по-точно на подразделенията, разположени на територията на френски Индокитай (днешния Виетнам, Лаос и Кампучия) и на тези, разположени в басейна на територията на островите от Френска Полинезия, Нова Каледония и др.

На 2 септември 1945 г. генерал Льоклерк е един от 9-те представители на въоръжените сили на Обединените нации, намиращи се на борда на линейния кораб “Мисури”, който от името на Република Франция слага своя подпис под акта за капитулация на Япония, поставил окончателно края на Втората световна война. За заслуги към родината през 1952 г. на Филип Льоклерк е присвоено посмъртно званието маршал на Франция – най-високото военно звание, давано някога в Република Франция. Днес неговото име носи един булевард в столицата Париж, а също така е назован на негово име и един от следвоените модели френски танкове.

Американски генерал – герой на СССР?

Една от най-интересните личности в американската история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличава много от тази на редовия американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагер на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г. на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.

December 1944, Probably England, UK — General Eisenhower Behind the Wheel of a Jeep

Любопитно е, че двамата известни командващи по време на втората световна война – генерал Дуайт Айзенхауер и маршал Георги Жуков се срещат чак след победата над хитлеристка Германия, като и двамата запазват добри чувства един към друг до края на живота си – дори и в такива периоди на кризи и опасности от нови войни, каквито били – Корейската война, Берлинската блокада, Карибската криза и др., което говорило, че личните чувства никога не се смесвали с отговорностите пред своите нации. Съществува и едно мнение, че след края на войната в Европа през юни 1945 г. лично маршал Жуков от свое име е наградил генерал Айзенхауер със Златната звезда на Герой на Съветския съюз (без знанието на Сталин) за спасяването от смърт на стотици хиляди военнопленници от германските лагери на смъртта и на принудително преместени лица от хитлеристите по време на войната.

През 1953 г. Айзенхауер печели президентските избори в САЩ, като временно се отказва от военна кариера, но запазва званието си на петзвезден генерал. Във вътрешен план било поставено началото на нови или са модернизирани редица отрасли на американската икономика, факт, който издига на ново място статута и положението на гражданина на САЩ в света.

Последните си години петзвездният генерал прекарва в Гетисбърг и в Палм-Дизърт, където живее в къща, представена му от приятел. На 27 март 1969 г. той умира. По-късно в знак на благодарност американската нация отпечатва в негова памет редица пощенски марки и монети.

Профилите подготви Николай Котев

Printed in bulgarian newspaper “Българска Армия” (“Bulgarian Army“), Sofia, № 15676 from 1st September 2003.

“HISTORICAL PROFILES. MARSHAL OF FRANCE PHILIPPE FRANCOIS LECLERC. US GENERAL – HERO OF THE SOVIET UNION?” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN

ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ.

Генерал Иван Данилович Черняховский

Армейски генерал Иван Данилович Черняховский е роден в украинското село Вербовка през 1906 г. Талантливият военачалник започва военната си кариера като редица други съветски военачалници, започвайки от командир на взвод, и достига до званието армейски генерал. Първоначално обаче се премества в Киевското артилерийско военно училище, след завършването на което е разпределен в 17-и корпусен артилерийски полк в гр. Винница. През май 1931 г. бъдещият армейски генерал постъпва в Ленинградската военнотехническа академия “Феликс Е. Дзержинский”, където слуша лекции на факултета “Механизация и моторизация”. По-късно този факултет е развърнат във Военна академия за механизация и моторизация на РККА.

22 юни 1941 г. 28-а танкова дивизия посреща северно от гр.Шауляй, намирайки се във втория ешелон на 8-а армия. Още в първите дни на Великата Отечествена война, използвайки особеностите на местността, той с дивизията си контраатакува противника на всички възможни направления.

Много често самият командир на дивизията – И. Д.Черняховский лично влиза в бой с танка си, като дава пример за мъжество и храброст. Към края на 5-ия ден от войната от състава на дивизията остават годни за воденето на бойни действия около 40 танка. Но дори и с тези налични средства обезкървената от първите мощни германски удари 28-а дивизия успява да прикрие изтеглянето на съединенията на 8-а армия. Особено поучителна е операцията по унищожаването на германската охрана на моста при Мадона, при което ариегардът на дивизията успява да се изтегли.

През август 1941 г. 28-а дивизия е прехвърлена в състава на Северозападния фронт, в района на гр. Новгород, като на 14 август заема полосата за отбрана, разположена на 4-6 км от западните покраинини на гр. Новгород. Срещу него е хвърлен в бой 1-ви армейски корпус на 16-а германска армия на генерал-полковник Ернст Буш. Независимо от тежките сражения, талантливият полковник Черняховский успява да задържи силите на противника с едно денонощие, като същевременно запазва високата дисциплина и боеспособност на поверената му дивизия.

Армейски генерал Черняховский ще влезе в историята на военното изкуство, като военачалник, който налага свой стил на воденето на бойните действия, отнел стратегическата инициатива от противника в един от онези важни моменти на войната, които доведоха впоследствие до победата на 9 май 1945 г.

Генерал Ервин Йов фон Вицлебен

Многотомните хроники на Втората световна война рядко споменават името на немския генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен. А той е един от онези принципно антинацистки настроени висши офицери на Германия, които се противопоставят на тоталитарната държава, запазват убежденията си и мъжествено посрещат смъртта, като дават достоен пример на бъдещите поколения.

Ервин Йов фон Вицлебен е роден на 4 декември 1881 г. в гр. Бреслау (днес Вроцлав в Полша). Получавайки военно образование, на 22 март 1901 г. той постъпва в германската армия със званието младши лейтенант в 7-и лейбгвардейски полк, разположен в силезкия град Лигниц. Тук той служи около десет години, опознавайки до най-малките подробности механизмите и ценностите на пруско-германската военна система на Вилхелм II.

В края на 1908 г. е назначен за адютант на войсковото командване “Хиршберг”, а една година по-късно е произведен в оберлейтенант. Началото на Първата световна война (1914-1918 г.) посреща като адютант на 19-а резервна бригада. Вече като капитан, той воюва на Западния фронт, където получава Железен кръст I степен. Като честен и мъжествен човек, той трудно приемал първите стъпки на нацизма вътре в страната и на международната арена той твърдо се противопоставял на “щурмовите отряди” на Ернст Рьом, като бил готов да използва своите войски срещу партийните военизирани отряди на Хитлер.

След “Нощта на дългите ножове”, разбирайки, че са убити генералите в отставка Курт фон Шлайхер и Курт фон Бредов, той заедно с генералите Ерих фон Манщайн, Герд фон Рундщед и Ритер фон Лееб настоява за назначаването на военнополеви съд и провеждането на разследване на обстоятелствата за смъртта на двамата генерали, като е готов да използва намиращите се в негово подчинение войски. Нацистите първоначално се страхуват от авторитета на генерал Ервин Вицлебен в германските въоръжени сили. И може би затова го засипват с чинове. В края на 1934 г. той е вече генерал-лейтенант, а от 1 октомври 1936 г. – генерал от инфантерията.

Английска пропагандна марка с портрета на убития от нацистите Ервин Вицлебен

С избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. генерал Вицлебен взема участие във военните кампании срещу Полша и Франция като командващ различни обединения, и на 19 юли 1940 г. е произведен в генерал-фелдмаршал. На 21 август 1942 г. изненадващо е уволнен, като повече не е привикван на действителна военна служба.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper “Bulgarian Army“, Sofia, № 15700 from 6th October 2003.

“HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- ÖTZI THE ICEMAN… FROM BEFORE 53 CENTURIES

ДА ЕВРОПЕЕЦ, НО … ОТ ПРЕДИ 53 ВЕКА!

Звучи невероятно? Но това действително е така! Особено когато се касае до изненадите, които ни поднасят алпийските глетчери.
В музея на италианския град Болцано, Северна Италия е изложена восъчната фигура на неандерталеца Йотци (Йорци) – при това точно така, както е изглеждал в последните минути на своя живот, преди да остане тялото му за 53 века в ледовете на алпийски глетчер Зимилаун. Този италиански музей е уникален, понеже е зданието му е построено само заради една находка – самият Йотци, който и до днес остава единствената отлично запазила се мумия на доисторическия европеец.

На 19 септември 1992 г., двама германски алпинисти (Хелмут Симон със съпругата си) предвижвайки се приблизително на 3400 м височина по глетчера Зимилаун в района на долината Йотц в Южен Тирол, откриват останките на човек, за когото предположили, че е тялото на някой изчезнал преди това турист. Но много скоро, след като тялото е прехвърлено с вертолет, светът с изненада научил от заглавията в пресата, че е открито напълно запазеното тяло на човек, живял в Алпите преди повече от 5 хиляди години!

Тъй като границата между Австрия и Италия в региона на алпийските ледници е все още трудно определима, отначало се предполагало, че Йотци е открит на австрийска територия, но след като били направени съвсем точни измервания, все пак се стигнало до извода, че той се намирал на италианска територия. Веднага след откриването на мумифицираното му тяло, то било предадено за изследване на учените от Романо-германския музей в град Майнц (Германия).
Изследванията, които продължават и до днес, откриха много неизвестни факти за периода, в който е живял Йотци, както и за самия него. Той имал височина 158 см и е бил на възраст 46 години, със сини очи и дълги кафяви коси. На тялото си имал татуировки, на ухото си обица, на гърдите си украшение. На краката си – неандерталски “мокасини”, натъпкани с трева за топлоизолация. Самият той имал връхна дреха, ушита от кожите на елен, сърна и дива коза, която отгоре се закривала от дълга кожена мантия без ръкави, а най-отгоре – за предпазване от дъждовете е била навлечено наметало от трева! На главата си – също шапка от кожа.

Йотци носил и цял набор от необходими вещи, нужни за оцеляването в условията на тогавъшното време – в кожената му торбичка, висяща на пояса му имало различни кремъчни оръдия, костено шило и прахан за разпалване на огън. На пояса си носил в плетен калъф кремъчен кинжал с дървена дръжка и ретушьор (приспособление за заточване на кинжала). До тялото му е открит голям лък от тис и кожен колчан с 14 стрели. При това каменните и кремъчните наконечници били прикрепени към стрелите с гуменоподобно вещество. Йотци имал и доста екстравагантна мешка, закрепена на U-образна дървена рамка. В нея се намирала запасна тетива, направена от животински жили, изплетено въже, острие от рог на елен, тревна мрежа (вероятно за лов на птици), няколко зърна и най-поразителното – “походна аптечка”, състояща се от две ядливи дървесни гъби Piptoporus betulinus на кожена сиджимка, т.е., отварата от които се използват в наши дни като отлично средство за лечение на стомашно-чревни инфекции и злокачествени тумори! Вниманието на учените било насочено най-вече към брадвата му, която била изготвена от чиста мед и закрепена на дървена дръжка с помощта на кожени ремъчки и гуменоподобно лепило.

Тук за учените не свършили изненадите – след като мумията била затоплена до + 2º и изследвана с помощта на томограф, се оказало, че в областта на ребрата е останал накрайник от стрела, гръбнакът повреден, и носът счупен. Т.е. Йотци загинал в сражение. Според остатъците на кръвта, открити по неговите собствени дрехи и върху брадвата, се разбрало, че той е участвувал в битка, като е ранил четирима други и, накрая, сам е бил уцелен макар и не смъртоносно със стрела, след което паднал от скала, където загинал.

Учените получават също така и любопитни сведения за това какво е ял преди да загине, а изследването на зъбите му, макар че били силно изтрити, показало че той няма и най-малка следа от зъбен кариес!
И тук започват изненадите. Макар че с помощта на радиовъглеродния метод е доказано, че той е живял преди около 5,3-6 хиляди години, и всичките му оръдия били каменни, в ръцете си той имал все пак брадва от чиста мед! Т.е., излиза че той е бил представител и на неолита и на медния период от развитието на човека. Нещо повече, подобни брадви започнали да се изработват около хиляда години по-късно (в региона на Ремедело-Сотто, Северна Италия, приблизително през 2700 г. пр. н.е.). А ако се погледне и върху изработката на лъка и от материала, от който е направен – ще се окаже, че той е въобще връстник на Вилхелм Тел! Една интересна подробност – независимо от солидната си възраст (46), той продължавал да расте, за което показват анализите на неоформилата му се костна структура!

Изследванията продължават и днес. Йотци лежи в хладилна камера при – 60º в музея и за флората и фауната на Южните Алпи от този период, но какво ли все още крие регионът под своите ледове?

ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Българска Армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, 17th September 2011, p.32.

ÖTZI THE ICEMAN… FROM 53 CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

- THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977

СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Стандарт” (“Standard”), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

“THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977″ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II

СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на България – София.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване “Кeмпeйтай“

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване “Кeмпeйтай“

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper “Дума” (“Word”), Sofia, 7th December 2002.

ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR

БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” -

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Стандарт” (“Standard”), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

“THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979

КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper “Duma” (“Word”), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

 

- THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Стандарт” (“Standard”), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

“THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS” by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

- PHANTOMS-SPACEMEN ON SPACE ORBIT

ФАНТОМИ НА КОСМИЧЕСКА ОРБИТА

Тези дни, от Великобритания дойде новината, че в Лондон ще бъде издигнат паметник на първия в света космонавт – Юрий Гагарин. Той ще бъде символ на първото посещение на знаменития космонавт на британската столица, станало преди 50 години.

Днес, малко хора знаят, че Космосът създава не само герои, но и митове. Голяма част от последните са свързани с престоя и работата в космическото пространство на несъществуващи космонавти и астронавти или, на извършени от тях космически полети, осъществени така да се каже “за никъде”.

Сериозните специалисти винаги са се отнасяли много внимателно към тези факти, които многократно и постоянно се появяват в световната преса (днес в по-голямата си част, те са изместени от различните сайтове, намиращи се в световната уеб-мрежа). Те водят началото си още от осъществяването на първия полет на съветския космонавт Юрий Гагарин и продължават и до днес. Последният отбелязан случай на такъв фантом-космонавт на орбита е свързан с решението на “РОССКОСМОС” да бъде извадена от експлоатация и приводнена на 23 март 2001 г. руската орбитална станция “Мир“. Според “достоверни източници” на борда и останал руският космонавт Лев Андропов, който в знак на несъгласие, отказал да напусне станцията и в крайна сметка загинал с нея.

Съветският космически конструктор Сергей Павлович Корольов с космонавтите от Първия отряд.

Все пак най-устойчиви си остават митовете около първия полет на Юрий Гагарин. Според западната преса, неговият полет бил дори 12-ти по ред в изпитанията със съветски космонавти. И естествено, 11 от тях са неуспешни, т.е. всички космонавти преди него загинали. През юни 2005 г., немското списание “Щерн” (“Stern”), във връзка с 50-годишнината на космодрума Байконур отново засегна темата, като информира за извършени полети на неизвестни “руски космонавти” преди Юрий Гагарин.

Днес е известно, че кампанията по осъществяването на информирането на световната общественост за “неуспешни съветски полети” в космическото пространство е започната още през декември 1959 г. от италианската телеграфна агенция “Континентал”, която разпространила съобщението, че СССР изстрелва ракети с космонавти още от 1957 г.! Тя посочва техните имена и фамилии (Алексей Ледовски, Сергей Шиборин, Андрей Митков и Мария Громова), които излетяли от създадения през 1947 г. космически полигон “Капустин Яр” (Астраханска област), в периода 1 ноември 1957 – 1 юни 1959 г. В действителност, в същото време са изстрелвани в космическото пространство единствено ракети с подопитни животни, които завършват неуспешно поради дехерметизация на кабините или неразтваряне на парашута на космическата капсула.

Четириноги изпитатели. Кучетата с имена Циганка и Миша се подготвят за полет. Циганка е вече със скафандър

На 23 февруари 1962 г. британската агенцията Ройтерс (Reuters) разпространила изказването на полковника от ВВС на САЩ Барни Олдфилд, че през май 1960 година заради излизане от строя на системата за ориентация се е изгубил в космическите бездни (дълбокия космос) съветския космически апарат “КП-1”, в който се намирал космонавта-пилот Завoдски. В действителност последният, чието истинско име е Генадий Заводовский, работил дълги години като техник-изпитател в Института за авиационна и космическа техника и умира през 2002 г.

Височината е достигната! „Космонавтът“ Алексей Белоконов в барокамера.

През 1960 г. щафетата на “Континентал” е поета от американските “Асойшитед Прес” (“Associated Press”) и “Ридърс дайджест” (“Readers Digest”). Тя е свързана преди всичко със септемврийско-октомврийското посещение от Никита Хрушчов на сесията на Общо събрание на ООН. На страниците на списанието “Ню-Йорк джърнъл Американ”, те информират света, че на 27 септември 1960 г. по време на излитането на космически апарат се взривил космонавта Иван Качур, а през октомври с.г. пък се взривил космическия кораб от серията “Восток” с космонавта Петър Долгов. Но докато първият след пенсионирането си в Института за авиационна и космическа техника пред 80-те години на ХХ век заминал за Украйна, вторият – полковник Петър Долгов, действително загива, но чак през есента на 1962 г. при изпитанията на нов тип космически скафандър “СИ-3М”.

Старшата лаборантка В.А.Арапова закрепва на тялото на “космонавта” А.Грачов датчици.

Може би най-поучителна и интересна е историята на последните трима “загинали съветски космонавти” – Алексей Белоконов, Генадий Михайлов и Алексей Грачов. Тя пак е разпространена от италианската преса – този път от ежедневника “Кориера дела сера” (“Corriere della Sera”). Тя напечатала разказа на двамата братя-радиолюбители Ачилe и Джанбатиста Юдика-Кордиля, които през ноември 1960 г. и през февруари 1961 г. прехванали в ефир странни сигнали, идващи от космическото пространство. Трябва да се отбележи, че двамата братя създали собствен радиоцентър в град Торино (Северна Италия) по прехващането на космически сигнали, който бил известен като “Торе Берта”. В първия случай те успяли да прослушат телеметрическите радиосигнал на биенето на човешко сърце и тежко дишане на пилот-космонавт, намиращ се на борда на “Тежък спътник”!? летящ към Венера, т.е. на космонавта Генадий Михайлов, във втория – радиоразговори със Земята, на задушаващия се от намаляването на кислорода в космическата капсула космонавт Алексей Белоконов. Италианският ежедневник дори дал част от разшифрирания текст: “Условията става все по-лоши… защо не отговаряте? … скоростта пада…света никога няма да научи за нас…”. Най-фрапантен е може би третият случай, на записан уж разговор между Алексей Грачов и съветския наземен Център за управление на полетите (ЦУП), звучащ днес като анекдот. Грачов уж съобщил, че вижда в илюминатора странни светещи частици, при което ЦУП заповядал те веднага да бъдат доставени на борда на капсулата (интересно е по какъв начин, като отвори илюминатора и ги хване с мрежичка?). По информацията на италианците, все пак той някак си успял да направи това и решил да докладва на земния ЦУП за изпълнението на задачата. Той получил веднага отговор – “Ние забравихме да те предупредим – тези неща са радиоактивни”. Статията била съпроводена с реални фотографии на “фантомите-космонавти”, от които естествено по това време направили новите “космически” икони на “жертвите на съветския режим”.

“Kосмонавтът” Иван Качур преди “излитането” в космоса

Днес в световната интернет лесно могат да се намерят не само тези записи (някои с фон – изпълненията на световноизвестния хор “Пятницкий”), но и огледални характеристики и за американските астронавти от програмата на НАСА “Аполо” (все свидетелства от “студената война”).

Отново невярно съобщение!

The brothers put up their antennae on a Milan rooftop. Image courtesy of Judica-Cordiglia brothers.

The brothers listening to Gagarin at Torre Bert, the mini-NASA they constructed in an old wartime bunker. Image courtesy of Judica-Cordiglia brothers.

The brothers listening. Image courtesy of Judica-Cordiglia brothers.

Колко са точни думите на руския космически конструктор Борис Евсеевич Черток, казани на изследователя Александър Железняков през 2004 г.: “Знаеш ли, ние самите създадохме всички тези “призраци”. И самите сме виновни за това, че тези клюки са така жилави. Заради това, че за много от тях не разказахме в онези години. Заради това, че по заповед отгоре лъгахме “за благото на идеята”. Като резултат на това, се появиха слуховете за секретните полети в космоса…”

Първите 11 съветски космонавта. (Eleven Soviet Union cosmonauts pose in Moscow during the nation’s Cosmonaut Day ceremony in 1965. They are, back row, from left; Yuri Gagarin, first spaceman; Valery Bykovsky; Pavel Popovich, and Vladimir Komarov. Fron, from left, Kontantin Feoktistov; Valentina Nikolayeva; Alexei Leonov; Andrian Nikolayev; and German Titov. (AP Photo/Tass)

А господата от НАСА какво ще кажат?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Duma” ( http://www.duma.bg/duma/node/20927)

“PHANTOMS ON SPACE ORBIT” by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- CRYPTIC CODES: 11 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY

ЕДИНАДЕСЕТТЕ НАЙ-СЛОЖНИ ШИФЪРА В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Независимо от развитието на технологиите за дешифриране, които се ускорили с появяването на компютърните технологии и Интернет, човечеството продължава да се мъчи върху няколко десетки неразгадани съобщения. Наскоро, бе направена класация от 11 кодирани съобщения и шифри, чието съдържание и до днес остава в тайна, независимо от развитието на компютерните технологии.

1. Най-важното шифровано послание на древната култура на остров Крит станал Фесткия диск – изделие от глина, което е открито в гр.Фест през 1903 г. И двете му страни са покрити с иероглифи, нанесени по спирала. Специалистите успяли да различат 45 вида знаци, но от тях само няколко са опознати като иероглифи, които са били използвани в додворцовия период на древната история на Крит.

2. Линейното писмо. То също било открито на остров Крит и наречено в чест на британския археолог Артър Еванс. През 1952 г., Майкъл Вентрис успял да дешифрира линейното писмо В (Линеар Б), което се използвало за шифриране на микенския език – най-древния от всички известни варианти на гръцкия. Но линейното писмо А (Линеар А) е разгадано само частично, при това разгаданите фрагменти са написани на някакъв неизвестен на науката език, който не е свързан с нито един от известните езици.

3. Криптос – монумент, който американския скулптор Джеймс Сенборн поставил на територията на щаб-квартирата на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в Ленгли, щат Вирджиния, през 1990 г. Зашифрованото послание, което е нанесено върху него, и до днес не може да се разгадае.

4. Шифърът, който е нанесен върху китайско златно кюлче. Предполага се, че през 1933 г., седем такива златни кюлчета са били предадени на генерал Ван в Шанхай. Върху тях са нанесени картинки, китайски иеpогрифи и някакви шифровани съобщения, в това число и такива с латински букви. Възможно е те да съдържат данни за качеството на метала, определено от една от банките в САЩ. Съдържанието на китайските иероглифи пък посочва, че стойността на златните кюлчета надвишавало сумата от 300 млн. китайски долара.

5. „Великият шифър” на Антуан Росиньол – Любимецът на кардинал Ришельо – Антуан Росиньол е първият началник на френското дешифровъчно отделение, което създадено през 1626 г. и, което той ръководи до своята дълбока старост. Дейността му се свеждала преди всичко до дешифриране на текстове, което извършвал толкова блестящо, че във Франция и до днес неговия способ, с помощта на който се разкривал ключа на шифъра, се нарича „росиньол”.

На този велик криптограф принадлежи доктрината, съгласно която устойчивостта на военно-полевия шифър трябва да бъде такава, че да може да се осигури секретността на шифрованото донесение до получаването му от армейското подразделение и до изпълнението на изпратената заповед. От друга страна дипломатическият шифър трябва да бъде такъв, че неговото разкриване да продължи няколко десетки, а може би и стотици години, тъй като в дипломацията шифрираният текст трябва да остава секретен още много дълго време след неговото зашифроване.

Антуан Росиньол много добре познавал шифрите от системите на Дьо ла Порт, Виженер, Жером Кардан и др. Когато му поръчали да направи шифър за дипломатическа преписка, Росиньол създал такъв шифър, че той не могъл да бъде дешифриран в продължение на две столетия и получил названието „Велик шифър”.

6. Криптограмите на Бейл – три закодирани съобщения, които както се предполага, съдържат сведения за съкровище, състоящо се от два фургона злато, сребро и скъпоценни камъни, зарити през 1820-те тодини около Линчбърг (окръг Бедфорд, щат Виржиния), от група златотърсачи под ръководството на Томас Джеферсон Бейл. Стойността на неоткритото и до днес съкровище се оценява приблизително на 30 млн.US долара. Загадката на криптограмите не е разкрита и днес, по-точно, спорен остава въпроса за реалното съществуване на съкровището. Предполага се, че в неразшифрираните сведения е посочено точното място на укритото съкровище и списъка на собствениците му.

7. Ръкописът на Войнич, за който най-често се казва, че е най-тайнствената книга в света. В ръкописа са използвани уникални букви, тя има около 250 страници и рисунки, показващи непознати цветя, разголени нимфи и астрологически символи. За първи път той се появява в края на ХVI век, когато императора на Свещенната Римска империя Рудолф II го купил в Прага от неизвестен търговец за 600 дуката (с тегло от около 3,5 кг злато, днес – малко повече от 50 хиляди US долара). От Рудолф II книгата преминала за изучаване към аристокрацията и учените, а в края на XVII изчезнала.

Манускриптът отнова се появява на бял свят приблизително през 1912 г., когато го откупил американския книготърговец Уилфрид Войнич. След неговата смърт, ръкописът бил предаден като дар на Йейлския университет. Британския учен Гордън Раг смята, че ръкописът все пак е много добра мистификация.

В текста му има особенности, които не са свойствени на нито един от езиците. От друга страна, някои от чертите, например дължината на думите, способите на съединяването на буквите и сричките, са подобни на съществуващите в днешните езици. „Много от учените смятат, че всичко това е прекалено сложно за мистифициране, т.е. за да създаде такава система, на някакъв алхимик би му потрябвали години” – споменава самия Раг.

Обаче Раг посочва, че много лесно може да се получи подобна сложност, например ако се използва шифровъчното устройство създадено приблизително в 1550 г. и известно като мрежата на Джироламо Кардано. В тази таблица, символите на думата се създават от придвижването на картонче, с изрязани в него отвори. Именно заради празните пространства, оставените в таблицата думи имат различна дължина. Поставяйки подобни решетки върху таблицата на слоговете от манускрипта, Раг успял да създаде език, на който са присъщи много, ако не и всички особености на езика на ръкописа. По негови думи, за създаването на ръкописа било достатъчно и три месеца време.

8. Шифърът на Дорабел, подготвен през 1897 година от британския композитор сър Едуард Уйлям Елгар. Той изпратил в шифрован вид писмо в гр.Уулвърхемптън до своята приятелка Дори Пени, 22-годишна дъщеря на настоятеля на събора „свети Петър”, Алфред Пени. И този шифър останал в историята неразгадан.

9. До скоро в списъка присъствувал и чаошифърът, който не могъл да бъде разкодиран докато е бил жив създателя му. Шифърът е създаден от Джон Ф.Байрн през 1918 г. и в продължение на 40 години той се опитвал да заинтересува с него властите на САЩ. Изобретателят предложил парична награда на онзи, който ще може да разкрие неговия шифър, но като резултат никой не я получил. През май 2010 г., членовете на семейството на Байрн предали всички останали от него документи в Националния музей по криптография в Мериленд, което довело да разкриването на алгоритъма му.

10. Шифърт на Д`Агапейефф. През 1939 г., британския картограф от руски произход Александър Д`Агапейефф (Alexander D’Agapeyeff ) публикувал книга за основите на криптографията „Codes and Ciphers”, в първото издание на която той посочил собствен създаден шифър. В следващите издания този шифър вече не бил включен. По-късно, Д`Агапейефф, признал, че е забравил алгоритъма на този шифър. Подозира се, че неуспехите на всички ония, които са се опитали да разшифрират неговата работа, са свръзани преди всичко с грешки на автора при шифрирането на текста. Но в наши дни се появила надежда, че шифърът ще може да бъде разкрит с помощта на използването на съвременните методи – например на генетичния алгоритъм.

11. Таман Шуд. На 1 декември 1948 г., на крайбрежието на Австралия в Съмъртон (около гр.Аделаида), било открито мъртвeц, облечен с пуловер и палто, независимо от характерният за австралийския климат горещ ден. У него не били открити някакви документи за самоличност. Опитите да бъдат сравнени отпечатъците на зъбите и пръстите със съществуващите данни за живите хора, също не довел до нещо ново. Паталогоанатомичното освидетелствуване открило противоестествен прилив на кръв, с която била изпълнена по-специална неговата коремна кухина, а също така и увеличаването на вътрешните органи, но никакви чужди частици не били открити в тялото му.

Едновременно с това, на ЖП-станцията открили куфaр, който би могъл да бъде собственост на загиналия. В куфара имало панталон с тайно джобче, в който намерили скъсан от книга парче лист с напечатани на него думи Taman Shud. Следствието установило, че парчето хартия е било скъсано от много рядък екземпляр на сборника „Рубаи” на великия персийски поет Омар Хайям. Самата книга била открита на задната седалка на автомобил, изоставен незаключен. На задната обложка на книгата имало небрежно написани пет реда с главни букви – смисълът на това послание останало и до днес неразгадано. И до днес тази история остава като една от най-тайнствените загадки на Австралия.

Подготвил: ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

CRYPTIC CODES: 10 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Българска Армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, N 42 (23618) from 21st October 2011.