- GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT

ФИГУРИ НА ПОЛЕТА, ИЛИ ВЪПРОСЪТ ЗА ПЪРВИЯ КОНТАКТ

На 17 ноември 1974 г. с помощта на един от най-мощните по-това време радиотелескопи – този в Аресибо (Пуерто-Рико) било излъчено в космическото пространство изображение-сигнал в бинарен код, което символизирал човека, обитаването му на Земята и неговото ДНК. Сигналът на телескопа, разположен в кратера на загаснал вулкан бил излъчен в рамките на международната програма СЕТИ (Търсене на извънземен разум) – SETI (Search of Entra-Terrestral Intellect). В една част от съобщението бил изобразен самия радиотелескоп, излъчващ сигнала. В друга – показан строежа на Слънчевата система и разположените около Слънцето планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутоний. Човечеството било посочено чрез една човешка фигура, като от ляво и дясно от нея са показани спиралите на веригите ДНК, които са основа на нашия генотип. Била включена също така и синтезирана информация за химическия състав на атмосферата на планетата Земя, сведения за десетичната система на изчисляване, намираща се в основата на маематиката на човечеството.

И ето, близо тридесет години по-късно, през април 2001 г., в района на Чимболтон (Южна Англия) на едно от засетите със зърнени култури полета, в близост до един от британските радиотелескопи, се появили две рисунки. За разлика от другите рисунки (а те са над 10000 в целия свят), те не били кръгли или овални, а имали правоъгълна форма. В едната от тях се наблюдавал човекоподобен образ, а другата имала доста ясна пиктограма с различни сведения.

Using the Arecibo Telescope, scientists sent this coded message toward a giant cluster of stars – the globular cluster M13 shown in this photograph

Когато учените-уфолози ги анализирали, те не успяли да сдържат своето удивление и вълнение. Получаването на излъчената пиктограма от радиотелескопа в Аресибо било потвърдено и върнато с някои характерни отличия, показващи наличието на друга форма на живот, отличаващ се от нашия. Станало ясно, че изпращачът на отговора се намира в рамките на Слънчевата система, а не извън нея.

В получената пиктограма се показвала фигурка с голяма глава (по-голяма отколкото на обикновения човек), голями очи, малки ръце и крака. Т.е, това бил обобщен образ на пришелец, познат на уфолозите.

В нея се показвали наведнъж три планети – Земята, Марс и Юпитер. Изображението на Юпитер от четири страни се допълвало с неголями квадратчета, т.е. показвало се, че “нашите братя по разум” се намират не на самия Юпитер, а на четирите от неговите най-голями спътници.

Другото отличие се състояло в линиите на ДНК от двете страни на фигурката. Ако дясната верига била точно на нашата, то лявата се отличавала ясно с допълнителната си рисунка.

Що се касае другата рисунка, то човекоподобния образ напомнял марсинанския образ от Кидония, която била фотографирана от американските космически изследователски сонди и наречена “сфинкс, гледащ в небето”. Това би могло да бъде свидетелство, че основния исторически център на обитаване на “пришълците” е Марс и това е гигантско изображение на лицето, гледащо в откритото космическо пространство, което стои на повърхността на червената планета в обкръжението на редица от пирамиди.

Това, което било отпечатано на полето в Чимболтон, не влизало в рамките на нито една от групите “рисунки”, отпечатвани преди това, най-вече заради факта, че те били с правоъгълна форма. Друга била и технологията на изготвянето на “рисунките”.

Независимо, че вече има хиляди “рисунки”, които съдържат не само кръгове, но и различни символи, интересът към тях не намалява. За сега е ясно, че те не са просто продукт на полет на НЛО над полетата, тъй като много от свидетелите подчертават факта, че са наблюдавали падането на стъблата веерообразно в равни кръгове от 5 до 20 секунди! В книгата на известния журналист-уфолог Фреди Силва (“Всичко това са направили двама пенсионера, нали? Кратък курс за кръговете на полетата за начинаещи”) се посочват десетки аналогични случаи. На често пъти този процес на “рисуване” е съпроводен с характерен скърцащ звук. Когато все пак този шум бил записан, специалистите от НАСА успяли да определят изкуствения му произход.

Не всички приемат този феномен. Позициите на скептиците най-добре са изразени в статията “Кръгове на полетата, призив към здравомислие” на представителя на организацията UFOIN (Мрежа на изследователите на НЛО) Джени Рендълз. Независимо, че тя е написана преди случката на полето в Чимболтон, нейните положения са приложими към всяка група явления от подобен род. По-важните от тях са:

1. Сложните геометрични фигури и изображения са започнали да се появяват след като към тях започнали да проявяват интерес средствата за масова информация.

2. Нужно е достатъчно силно доказателство, за да се докаже, че “рисунките” са дело на извънземен разум, а не на човек.

3. Има достатъчно доказателства, че те са дело на човек.

4. В същото време има и достатъчно доказателства, че те имат естествен произход и са резултат на действието на атмосферни сили, такива като вихри, смерчове и електростатика.

5. Записите на наблюденията за появата на кръговете водят началото си едва от първите ръкописни отчети от началото на ХХ век. Практически във всеки от тях се наблюдавал формирането на прости кръгове и никъде не се упоменава за нещо, което (според нашето мислене!) да прилича на извънземен космически механизъм .

В същото време поддръжниците на извънземна намеса подчертават факта, че те са създадени от сила, която е неизвестна на съвременната наука. Проблемът на фалшификаторите се състои в това, че те не могат да натиснат стъблата на пшеницата с някакъв физически обект, без да не счупят стъблата. В истинските фигури от “рисунките” те не са счупени, а само са извити на няколко сантиметра от земята, точно там където са техните първи коленца. Като че ли зърнените култури са подложени на кратко въздействие с топлина, която ги размеква и ги накланя почти под прав ъгъл към почвата. На човечеството до днес не е известна технология, която да може да бъде използвана за подобно нещо. И имено този метод е основен при определянето на истинността на дадена фигура! При това в истинските фигури се наблюдават изменения на ниво клетъчна структура, като при това растението не загива, а продължава да расте. Нито в една фалшива “рисунка” не е могло да се получи това!

И така, днес е доказано, че тези явления са реални. Те не могат да бъдат прехвърлени само върху действията на човек. Нещо повече, трудно е да се обяснят от него и днес същността на много от изобразените символи. В същото време той не може да ги отвърли към тезата, че са игра на силите на природата, поради информативния им характер. И ако една от групите “кръгове” може да бъде обяснена с действията на НЛО-та над полетата или с извършването на електромагнитни процеси, то другата трябва да бъде обяснена с нещо по-различно. И именно в тази група влизат двете “рисунки” от полето в Чимболтон. Възможно с целенасоченото творчество на нечовешки разум, или по-точно на извънземен разум. Не е ли именно това да е Контактът, към който се стреми нашето човечество?

Ст.н.с. Николай Котев ,д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Дума” (“Word”), Sofia, N 155 from 9th July 2011 г., p.28. – See: http://www.duma.bg/duma/node/17132

GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?

     След завършването на войната в Европа, през 1945 г., в американската окупационна зона в Германия бил арестуван един немски офицер, служил по-рано във войските на СС. У него било открито писмо, подписано от групенфюрера от СС Фрелих, в което са дадени следните цифри: „166 млн швейцарски франка, 300 млн американски долари, 31 милиарда в златни кюлчета, 5,5 милиарда в наркотици…” Къде са разположени тези огромни суми и къде са тези ценности, и до днес никой не може да даде отговор. Не е трудно човек да се досети, че става дума за укрити по време на Втората световна война ценности, откраднати от нацистите. Днес е известно, че с приближаването на краха на нацистка Германия, нейните ръководители успяват да укрият на най-невероятни места награбеното от цяла Европа – най-вече злато и брилианти за милиарди долари, хиляди безценни произведения на изкуството, като по-голямата част от тях така и не са открити.  Вече почти 70 години историците и различни изследователи се опитват да оценят на каква сума са били откраднати от нацистите в различните европейски и северноафрикански държави и по-късно укрити така нар. „Съкровища на нибелунгите”. Според едни сумата надвишава 500 милиарда долари, но тази цифра не се приема като сериозна. През май 1945 г. само от хранилището в Алт Аусзее (Германия), от дъното на солните шахти били извлечени ценности за около 10 милиарда марки. В иззетите от резиденцията на шефа на РСХА Калтенбрунер и в други негови тайници, са извлечени съкровища за около милиард марки. И това е само капка в морето. Както по-късно свидетелствуват текстовете на различни секретни документи на Третия райх, в района на планините около езерото Топлиц (Австрия) са били съсредоточени основните тайници-убежища за културни ценности. Тук, в този район са били изпратени около 1000 германски транспортни средства с упаковани сандъци с ценности. А експедицията от 1958 г. успяла да извади от дъното на самото езеро само 16 сандъка. И в тях били открити милиарди френски франкове, които … се оказали фалшиви. И все пак за някои от тези нацистки и есесовски хранилища днес е добре известно

     СЛУЧАЯТ С РУДНИКА КАЙЗЕРРОДЕ

     Може би една от най-фрапантните операции на американските въоръжени сили свързани с така нар. „спасяване” на културни ценности е тази по изкарването на различни съкровища от рудника Кайзеррод в района на Меркерс-Кизелбах, Тюрингия, намиращ се на 300 км югозападно от Берлин. Именно тук, през март 1945 г. в една от солните шахти на рудника, нацисткото ръководство на Германия укрива златото на германския Райхсбанк, валутата на различни държави и много произведения на изкуството.

Когато през април 1945 г. предните отряди на 3-а американска армия влезли в Меркерс-Кизелбах, отговарящите за съхранението на ценностите лица (в това число ръководството на рудника, представителя на Райхсбанк и представителя на германските музеи) били арестувани. Но тайната била разкрита на американски военен патрул на 6 април от две французойки, които казали, че „това е шахтата, където германците крият злато”.

     На 7 април група американски офицери се спуска на дълбочина от 640 метра и открива там в солна пещера оставените от нацистите човали с милиард райхсмарки. Взривявайки с динамит стоманената врата на зала № 8 те попадат в помещение с дължина от 46 метра, ширина 23 метра и височина от 3,5 метра, където се намирали още 7000 номерирани човали. В подземното хранилище се намирали 8527 златни кюлчета, човали със златни монети от Франция, Швейцария и САЩ, множество пачки тяхна валута. Златната и сребърна посуда била смачкана, за удобство при съхранението на метала и поставена в сандъци. Куфари, пълни с брилианти, и други скъпоценни камъни, откраднати от затворниците в лагерите на смъртта, в съседство се намирали човали пълни със златни коронки и пломби. И много, много британски, норвежски, турски, испански и португалски банкноти… Ако всичко се събере заедно, ще се окаже, че това е една от най-богатите съкровищници в света, в която били скрити невероятните 93,17 % от всички златни резерви на нацистка Германия в края на войната. По-късно в други тунели са открити произведения на изкуството с общо тегло от 400 тона, в това число картини на Рафаело, Рембранд, Дюрер, Ван Дайк и др., собственост на 15 берлински музея, а така също и ценни книги от библиотеката на Гьоте във Ваймар. Всички тези съкровища, наброяващи 11750 сандъка били натоварени на 32 десеттонни камиона и при усилена охрана прехвърлени във Франкфурт.

А от 12 до 17 април съкровищата били тайно изнесени от американските военни в неизвестно направление. Именно в онези априлски дни американската преса писала за огромните „съкровища на нибелунгите”, попаднали в ръцете на войниците от 3-а американска армия, командвана от генерал-лейтенант Джордж Паттон. Но тайната на тази армейска операция по изнасянето на ценностите потъва по-късно със смъртта на Патон, който загива на 21 декември 1945 г. в автомобилна катастрофа.

     Съдържанието на още 667 нацистски хранилища в самата американска окупационна зона също попаднали при американците и много скоро след това – изкарани зад океана.

     Един от многобройните примери за присвояването на чужда собственост бил примерът с изземването на рисунките на Дюрер от мюнхенския събирателен пункт за културни ценности през 1948 г. Те били съветска собственост и били откраднати от нацистите от Лвовския музей, където се намирали от 1840-те години. След капитулацията на Германия, директорът на Мюнхенския събирателен пункт Стюърт Леонард през трето лице ги изнася в Ню Йорк, и сегашното им местонахождение е неизвестно.

 

    Показателна е историята за връщането от американските военна администрация на 40 сандъка (иззети от едно нацистко хранилище) с експонати от музея в кримския град Керч през 1948 г.  При отварянето на сандъците се открива, че най-ценните предмети са изчезнали. Въпросът се изяснил едвам след като била открита в един от сандъците на една бележка на руски език със следния текс „Внимание! Важно. Съобщавам, че всички археологически колекции от Крим и други градове на СССР се съхранявали по време на войната в замъка Хохщадт в Южна Бавария. И всичко беше в образцов ред. Замъкът беше зает от американските войски на 22 април 1945 г. От това време никой не можеше да влезе в хранилището, и много от вещите бяха откраднати от американските войници. Всичко това, което е опаковано е събирано на пода, намерено в боклука. Някои от нещата уцеляха. Привет на Родината. 3 октомври 1945 г.” Така, с помощта на неизвестен човек, знаещ руски език, кражбите били открити. Но претенции нямало към кого да се отправят…

    И В ИТАЛИЯ НЕ Е ПО-РАЗЛИЧНО

     От американските военнослужащи пострадали и много от италианските градове. Огромни загуби били нанесени на музеите в Неапол. Веднага след навлизането на англо-американските войски в града били разорени минералологичните, зоологическите и други колекции на Университетао в Неапол. Кралският дворец бил превърнат в офицерски клуб с кафене и барове. В гигантския дворец в гр.Казерта, в който били окачени многобройни уникални творения на италиански майстори на четката, се нанесъл Главния щаб на съюзническите войски. И естественно след напускането на щаба, много голяма част от окачените експонати изчезнали безследно. А служителите от Пинакотеката се жавалвали на началството си, че „грубите военни… бягат, отнасяйки със себе си книги, антични и средновековни монети от различни колекции и произведения на изкуството”.

     Музейните колекции, които били открити в различните подземните хранилища били особено добре приемани от американските музейни работници. Веднага след получаването на достъпа до колекциите, те започнали да подбират произведенията на изкуството за попълването на фондовете на вашингтонската Национална галерия, ню-йоркския музей „Метрополитен” и други художествени центрове, разположени в различни американски градове. Първоначално тези експонати били показвани на американските ценители като „подвижни изложби”, след което потъвали в различни музейни фондове. Фактически САЩ си присвояват тези трофейни ценности, нямайки никакви права върху тях, тъй като на нейна територия не са се водили бойни действия и законите за реституция не се разпространявали върху САЩ.

     През 1946 г. американското военно командване успява да прехвърли на територията на САЩ 8722 картини на германски художници-баталисти. На всяка картина бил поставен печат със следния текст: „Този знак е правителствена защита срещу възможни бъдещи германски настоявания за връщането на всякаква вещ”. По такъв начин картините на германските художници-баталисти били обявени за американска собственост. По-голям късмет имала унгарската светиня – хилядолетната корона на първия християнски крал на Унгария Ищван I (Свети Стефан), която попаднала в ръцете на военнослужещите от 7-ма американска армия. Дълги години тя се намирала в американското златно хранилище във форт Нокс. А на официалните искания на унгарското правителство, американците винаги отговаряли:

     „За разлика от останалите кралски ценности и друеи съкровища, похитени от унгарските фашисти и изнесени в Австрия, короната на Свети Стефан (Ищван) не попада под действието на член 30 от Договора за реституция, тъй като тя не е била иззета насилствено, а била предадена за безопасно съхраняване на властите на Съединените Щати, които се грижат за нея.”

 

    Веднага след завършването на военните действия в Европа, САЩ и съюзниците и се опитали да завладеят онази част от златния запас на нацистка Германия, който се пазел в швейцарските банки. Но за да избегнат участието на СССР в подялбата му, те се отказали от своите намерения, веднага след като получили от Швейцария авансово сумата от 780 милиона долара. Обаче златото, което било изнесено от нацистите от Нидерландите, Белгия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. окупирани държави, все пак останало в ръцете на американските финансисти.

     ДЕЛА, ДЕЛА, … НО БЕЗ ДОКУМЕНТИ

     От 1945 до 1962 г. в американските съдилища по исковете на потърпевшите са били доказани кражбите от американски военни в окупационните зони в Германия и Италия на 3978 произведения на изкуството. Но съдбата на много от тези трофейни ценности си останала неясна. Нещо повече, през 60-те години на ХХ век следствените и съдебните материали по тази категория дела неизвестно защо били унищожени.

     През 1990 г., една част от съкровищата изненадващо изкочили от там, където човек най-малко е очаквал – Тексас, САЩ, като героите този път били наследници на безизвестен ветеран от войната.

      Собственикът на магазин Джо Т.Мидор, съдейки по наличните свидетелства съхранявал безценно ръкописно Евангелие от IX век, в своя дом в гр.Уайтрайт, на 100 км северно от Далас. Украсеният с орнамент и илюстриран 1100-годишен манускрипт в обложка от злато и сребро, принадлежал на църквата в немския град Кведлинбург. Неочаквато той бил обявен за продажба в Швейцария.

     Манускриптът, чиято ориентировъчна цена е била 30 милиона долара, е с шест века по-стара от Библията на Гутенберг. Той съдържал всичките четири Евангелия, била написана със злато за нуждите на императорския двор и в края на Х век подарен на старинния град-крепост, възможно от император Отон III. Манускриптът и други съкровища били изнесени от Кведлинбургската църква и скрити в една шахта. През април 1945 г., ако се вярва на документите на американските военни, официалните лица се убедили, че тези ценности са все още там. Обаче няколко дни по-късно било открито че част от ценните предмети изчезнали, а разследването, което продължило три години – не дало резултат. Най-вероятно Джо Мидор, по това време лейтенант от американската армия е присвоил ценностите и ги изнесъл нелегално в САЩ, като по такъв начи извършил една от най-големите кражби на произведения на изкуството през ХХ век. Той искал да стане учител по рисуване, но обстоятелствата го принудили да стане собственик на магазин. След смъртта на Мидор, когато наследниците започнали да предлагат за продажба съкровищата от Кведлинбург, Данъчното управление на САЩ и ФБР започнали разследване. След няколко месеца юридически спорове, наследниците се съгласили да се откажат от всичко което получили в наследство за сумата от 2,75 млн долара. Сделката е много критикувана по това време, но все пак съкровищата успяват да се върнат в Германия през 1992 г.

     ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ НА АМЕРИКАНСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

     Три дни след настъпването на 2001 г., в западната преса се появила една любопитна бележка, загатващ за един много пазен в тайна дипломатически скандал:

     „ДЪРЖАВНИЯТ СЕКРЕТАР ПОПАДНАЛА ПОД РЕСТИТУЦИЯ

     Държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт се отказва да връща картини на предишните им собственици, някога нелегално изнесени от Прага от баща и.

     В интервю за австрийския вестник „Neue Kronen Zeitung”, Мадлен Олбрайт заявила, че двадесет картини на холандски майстори от ХVIII век и колекция от сребро са законно наследени от нея от баща и и се явяват собственост на семейството на Олбрайт. По мнение на държавния секретар на САЩ, австрийското семейство, които притежавало тази колекция до 1945 г., днес няма никакво право върху нея.

     Скандалът около картините на Мадлен Олбрайт  се разгорял, когато наследниците на австрийския промишленик и земевладелец Карл Небрих и изпратили ултиматум, в който настоявали да им бъдат върнати принадлежащите им картини.

     Няколко години преди това Мадлен Олбрайт, тогава още американски посланик в Унгария, имала глупостта да посети в Прага къщата, в която през 1945 г. живял баща и Йозеф Корбел, чиновник в следвоенното чешко правителство.

     Както се оказало, почти до този момент, когато Прага била заета от съветските войски, в това здание живеело семейството Небрих-Хармер. През 1945 г., членовете на семейството бягат от комунистите в Австрия – за всеки случай, тъй като никой от семейството не е сътрудничел с фашистите.

    В опразненото здание е заселен Йозеф Корбел със семейството си и с десетгодишната си дъщеря Мадлен. Половин година по-късно Корбел е преместен в Белград. Той взима със себе си картините и среброто от зданието; същият този багаж съпровожда дипломата, когато той емигрира в САЩ.

     Австрийското семейство Хармер вече използвало всички начини на въздействие върху американската „желязна лейди”. Започнали от коректното „Ние не вярваме, че семейството на държавния секретар на САЩ получава удоволствие от неща, които не им принадлежат”.

     Завършили с агресивното „Нейния баща действувал отвратително, заплашвал и ни е взел картините”. Членовете на семейство Хармер специално посочват това, че Мадлен Олбрайт се проявява като защитник на връщането на незаконно преместените предмети на изкуството на предишните им собственици, в частност на жертвите на холокоста.

     При това наполовин еврей бил точно бащата на Мадлен Олбрайт, който бил принуден да бяга от Чехия по време на нацистката окупация, а Хармери са чистокръвни германци.

     Сегя, нямайки политическата поддръжка от страна на австрийското правителство практически прекратили борбата си срещу държавния секретар на САЩ. Нея я обвиняват в двоен стандарт. Като държавен секретар тя е за реституцията, като колекционер – против.

     И нейната близка отставка, вероятно само ще я укрепи в желанието и нищо и на никого да не дава.”

     Малко по-късно Държавният секретар на САЩ си подава отставката.

     Любопитно нали?

- HISTORICAL PROFILES. MARSHAL OF FRANCE PHILIPPE FRANCOIS LECLERC. US GENERAL – HERO OF THE SOVIET UNION?

ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ

Маршалът на Франция Жан Мари Льоклерк

Филип Мари Льоклерк, виконт де Отклок е роден през 1902 г. в Белоа-Сен-Леонар, департамент Сома. Аристократичният му произход предопределя и житейския му избор – през 1924 г. той завършва най-елитното френско военно училище за времето си – това в Сен Сир. Бойният път на генерал Филип Льоклерк е подобен на този на многото офицери от неговото поколение.

General Philippe Francois Marie Leclerc, 1902-1947

След приключването но сраженията в Африка срещу Африканския корпус на фелдмаршал Ромел дивизията на Льоклерк е прехвърлена на територията на Великобритания, където се подготвя за инвазията в Европа, като се намира в състава на 1-ва американска армия. При десанта в Нормандия дивизията на генерал Льоклерк е поставена на десния фланг на стоварващите се на френския бряг съюзнически войски, като е оставена в състава на 1-ва американска армия. Така започва триумфиращото движение на френските въоръжени сили, намиращи се в подчинение на генерал Шарл дьо Гол в направлението на Париж.

След освобождението на френската столица френските подразделения, намиращи се под командването на генерал Филип Льоклерк, продължават победния си път, като участват в освобождението на останалата част от окупираната френска територия, след което продължават настъплението си в територията на Южна Германия.

Денят на победата (9 май 1945 г.) го заварва с подчинените му танкови части в Бертехсгаден – алпийската резиденция на Хитлер. След края на Втората световна война в Европа той е изпратен от генерал Шарл дьо Гол в региона на Далечния изток, където поема командването на френските войски – по-точно на подразделенията, разположени на територията на френски Индокитай (днешния Виетнам, Лаос и Кампучия) и на тези, разположени в басейна на територията на островите от Френска Полинезия, Нова Каледония и др.

На 2 септември 1945 г. генерал Льоклерк е един от 9-те представители на въоръжените сили на Обединените нации, намиращи се на борда на линейния кораб “Мисури”, който от името на Република Франция слага своя подпис под акта за капитулация на Япония, поставил окончателно края на Втората световна война. За заслуги към родината през 1952 г. на Филип Льоклерк е присвоено посмъртно званието маршал на Франция – най-високото военно звание, давано някога в Република Франция. Днес неговото име носи един булевард в столицата Париж, а също така е назован на негово име и един от следвоените модели френски танкове.

Американски генерал – герой на СССР?

Една от най-интересните личности в американската история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличава много от тази на редовия американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагер на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г. на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.

December 1944, Probably England, UK — General Eisenhower Behind the Wheel of a Jeep

Любопитно е, че двамата известни командващи по време на втората световна война – генерал Дуайт Айзенхауер и маршал Георги Жуков се срещат чак след победата над хитлеристка Германия, като и двамата запазват добри чувства един към друг до края на живота си – дори и в такива периоди на кризи и опасности от нови войни, каквито били – Корейската война, Берлинската блокада, Карибската криза и др., което говорило, че личните чувства никога не се смесвали с отговорностите пред своите нации. Съществува и едно мнение, че след края на войната в Европа през юни 1945 г. лично маршал Жуков от свое име е наградил генерал Айзенхауер със Златната звезда на Герой на Съветския съюз (без знанието на Сталин) за спасяването от смърт на стотици хиляди военнопленници от германските лагери на смъртта и на принудително преместени лица от хитлеристите по време на войната.

През 1953 г. Айзенхауер печели президентските избори в САЩ, като временно се отказва от военна кариера, но запазва званието си на петзвезден генерал. Във вътрешен план било поставено началото на нови или са модернизирани редица отрасли на американската икономика, факт, който издига на ново място статута и положението на гражданина на САЩ в света.

Последните си години петзвездният генерал прекарва в Гетисбърг и в Палм-Дизърт, където живее в къща, представена му от приятел. На 27 март 1969 г. той умира. По-късно в знак на благодарност американската нация отпечатва в негова памет редица пощенски марки и монети.

Профилите подготви Николай Котев

Printed in bulgarian newspaper “Българска Армия” (“Bulgarian Army“), Sofia, № 15676 from 1st September 2003.

“HISTORICAL PROFILES. MARSHAL OF FRANCE PHILIPPE FRANCOIS LECLERC. US GENERAL – HERO OF THE SOVIET UNION?” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN

ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ.

Генерал Иван Данилович Черняховский

Армейски генерал Иван Данилович Черняховский е роден в украинското село Вербовка през 1906 г. Талантливият военачалник започва военната си кариера като редица други съветски военачалници, започвайки от командир на взвод, и достига до званието армейски генерал. Първоначално обаче се премества в Киевското артилерийско военно училище, след завършването на което е разпределен в 17-и корпусен артилерийски полк в гр. Винница. През май 1931 г. бъдещият армейски генерал постъпва в Ленинградската военнотехническа академия “Феликс Е. Дзержинский”, където слуша лекции на факултета “Механизация и моторизация”. По-късно този факултет е развърнат във Военна академия за механизация и моторизация на РККА.

22 юни 1941 г. 28-а танкова дивизия посреща северно от гр.Шауляй, намирайки се във втория ешелон на 8-а армия. Още в първите дни на Великата Отечествена война, използвайки особеностите на местността, той с дивизията си контраатакува противника на всички възможни направления.

Много често самият командир на дивизията – И. Д.Черняховский лично влиза в бой с танка си, като дава пример за мъжество и храброст. Към края на 5-ия ден от войната от състава на дивизията остават годни за воденето на бойни действия около 40 танка. Но дори и с тези налични средства обезкървената от първите мощни германски удари 28-а дивизия успява да прикрие изтеглянето на съединенията на 8-а армия. Особено поучителна е операцията по унищожаването на германската охрана на моста при Мадона, при което ариегардът на дивизията успява да се изтегли.

През август 1941 г. 28-а дивизия е прехвърлена в състава на Северозападния фронт, в района на гр. Новгород, като на 14 август заема полосата за отбрана, разположена на 4-6 км от западните покраинини на гр. Новгород. Срещу него е хвърлен в бой 1-ви армейски корпус на 16-а германска армия на генерал-полковник Ернст Буш. Независимо от тежките сражения, талантливият полковник Черняховский успява да задържи силите на противника с едно денонощие, като същевременно запазва високата дисциплина и боеспособност на поверената му дивизия.

Армейски генерал Черняховский ще влезе в историята на военното изкуство, като военачалник, който налага свой стил на воденето на бойните действия, отнел стратегическата инициатива от противника в един от онези важни моменти на войната, които доведоха впоследствие до победата на 9 май 1945 г.

Генерал Ервин Йов фон Вицлебен

Многотомните хроники на Втората световна война рядко споменават името на немския генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен. А той е един от онези принципно антинацистки настроени висши офицери на Германия, които се противопоставят на тоталитарната държава, запазват убежденията си и мъжествено посрещат смъртта, като дават достоен пример на бъдещите поколения.

Ервин Йов фон Вицлебен е роден на 4 декември 1881 г. в гр. Бреслау (днес Вроцлав в Полша). Получавайки военно образование, на 22 март 1901 г. той постъпва в германската армия със званието младши лейтенант в 7-и лейбгвардейски полк, разположен в силезкия град Лигниц. Тук той служи около десет години, опознавайки до най-малките подробности механизмите и ценностите на пруско-германската военна система на Вилхелм II.

В края на 1908 г. е назначен за адютант на войсковото командване “Хиршберг”, а една година по-късно е произведен в оберлейтенант. Началото на Първата световна война (1914-1918 г.) посреща като адютант на 19-а резервна бригада. Вече като капитан, той воюва на Западния фронт, където получава Железен кръст I степен. Като честен и мъжествен човек, той трудно приемал първите стъпки на нацизма вътре в страната и на международната арена той твърдо се противопоставял на “щурмовите отряди” на Ернст Рьом, като бил готов да използва своите войски срещу партийните военизирани отряди на Хитлер.

След “Нощта на дългите ножове”, разбирайки, че са убити генералите в отставка Курт фон Шлайхер и Курт фон Бредов, той заедно с генералите Ерих фон Манщайн, Герд фон Рундщед и Ритер фон Лееб настоява за назначаването на военнополеви съд и провеждането на разследване на обстоятелствата за смъртта на двамата генерали, като е готов да използва намиращите се в негово подчинение войски. Нацистите първоначално се страхуват от авторитета на генерал Ервин Вицлебен в германските въоръжени сили. И може би затова го засипват с чинове. В края на 1934 г. той е вече генерал-лейтенант, а от 1 октомври 1936 г. – генерал от инфантерията.

Английска пропагандна марка с портрета на убития от нацистите Ервин Вицлебен

С избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. генерал Вицлебен взема участие във военните кампании срещу Полша и Франция като командващ различни обединения, и на 19 юли 1940 г. е произведен в генерал-фелдмаршал. На 21 август 1942 г. изненадващо е уволнен, като повече не е привикван на действителна военна служба.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper “Bulgarian Army“, Sofia, № 15700 from 6th October 2003.

“HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977

СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Стандарт” (“Standard”), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

“THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977″ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II

СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на България – София.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване “Кeмпeйтай“

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване “Кeмпeйтай“

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper “Дума” (“Word”), Sofia, 7th December 2002.

ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Стандарт” (“Standard”), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

“THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS” by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

- LEON TROTSKY. “TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN “TO DRAW A KNIFE” ON THEM”, 31st October 1912

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.302 на вестника “Киевска мисъл” от 31 октомври 1912 г.

ЛЕВ ТРОЦКИ

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

След като бяха отделени ранените от убитите, беше направено сортиране на тежко от леките ранени. Тежкоранените се оставяха недалеч от местата на боя, в Киркилис, Ямбол, Филипопол, а лекоранените се карат тук, в София. Тук при нас бяха като че ли само от “леките”: ранени в крака, ръката, рамото…
Но за себе си те изглеждат нелеки. Овеяни още от гърма и дима на сраженията, които ги осакатиха, те приличат на пришълци от друг, таинствен и страшен свят. Те все още нямат мисли и чувства, които да излизат зад пределите на току-що преживяното от тях сражение. За него те говорят, него преживяват в съня си.
- Аз съм от 1-ви полк. Вървяхме към Лозенград, но вече по пътя разбрахме, че Лозенград е паднал –
Завихме назад, към Одрин… Къде беше това, не мога точно да ви кажа. Само че се сблъскахме тук с турски отряд, който отиваше в помощ на Лозенград. Мен ме рани в ръката, само че аз отначало и не го забелязах, малко ме пареше, половин час след това стрелях, болка не чувствувах, след това ме удари в крака, тука вече паднах, ме запали… Вдихнаха ме другарите, отнесоха ме на два километра от линията, а там санитарите ме поставиха на кон…
- Движехме се в една колона, двата полка – 1-ви и 6-ти. 6-ти ни беше като подкрепление –
Отпред имаше един ескадрон за разузнаване. А тук, в това как беше, Силио-село (Селиолу), се намираше неприятеля. Кавалерията се хвърли напред. Но нея я посрещнаха със залпове. Ескадронът набързо се обърна към нас, и ние открихме огън по направление на турските изстрели. Само че, още когато трябваше да развърнем бойната линия, ни удари шрапнел. Турската артилерия се разкри неочаквано, за нея и не знаеха. Обсипа ни отначало от фланга, а след това и от лявата страна. Беше това на 9-то число, в два часа през деня. Съвсем неочаквано започна боя… След половин час пристигна нашата артилерия, и под нейно прикритие преминахме в настъпление. Някои от нашите роти се хвърлиха на “ура”, “на нож” (със щикове). Отхвърлихме турците от позицията, пленихме девет скорострелни оръдия и един заряден сандък. – Всичките – новички. На десния хланг ги взехме. Докарахме ги в село Татарлъ (Татарлар), където беше щаба на нашата дивизия. Много ние взехме пленници. Нашата рота хвана живи двадесет турски войника и един офицер, и ги закараха в Татарлъ. Сред тях имаше един сърбин, един грък, двама македонци. Нашите (македонците) разказваха за турците: “Не обичат те, казват щика. И защо тези гяури проклети летят на нож, като на пресен хляб?” В тази работа и мен шрапнелът ме одраска. След това ни изпратиха тук. Тежкоранените, в корема и гърдите, останаха в Ямбол и Казъл-Агач. Там училището и казармите са препълнени… Артилерията много от нашия народ осакати…

- Аз съм от 16-и полк, запасния –
Нашите два полка вървяха заедно: 16-и и 25-и, така километра три-четири от 1-ви до 6-ти. На 9-ти по време на обяд ни вдигнаха по тревога – 25-ти полк напред, 16-и в резерва, зад нас артилерията. Вървяхме до заранта на 10-ти. Тук турските войски се оказаха много. Къде беше това ли? – около Одрин. А по-точно не мога да ви кажа. Докато вървяхме под изстрелите напред беше още нищо, а когато изкомандваха да отстъпваме – тук върху нас падна много картеч. На 10-ти имаше голям дъжд. Нашата артилерия заседна в калта, не можеш да я измъкнеш, а турската полева артилерия работеше без прекъсване. Турците казват, че са били четири дивизии, а ние на предни позиции бяхме само две дружини (четири роти). Първият ден на боя беше много лошо. Шрапнелът пада в калта, на често пъти не се взривява. Падне върху раницата, – ние лежахме, – отхвърли раницата, а “войникът” жив. Турската артилерия беше набелязала правилно целта, все на едно място сипеше. Ако беше сухо, нито един от нас не би останал жив…
… Главно нещо беше, че куршумите ни свършиха, на 1-ви и 6-ти полк. На всеки по 150 броя бяха отпуснати. Всичко изразходвахме, а нов подвоз още нямаше.
- А силно ли се загряваше от стрелбата пушката?
… Не зная, не съм забелязал. Толкова горещо беше, че пушката в ръката си не чувствуваш. А след това ние преминахме в настъпление. Викаш “Ура! На нож!” – те отстъпват. Бягат, а след това се съберат, тук ти само успявай да стреляш. Първите редове премахнем, и отново команда “На нож”. Само че ножовете често се развалят. Набучиш цял – извадиш половината.
… Разказват, че сърбите сега, когато вървят на нож, не викат “живио”, а “ура”. Турците до смърт се страхуват от това.
… А освен това казват, че турците поставят в предните редици, християните, слабо обучени. Когато ние викнем: “На нож!” – турците притихват, а християните издигат бял флаг. Мислих, че те искат да се предават. Ние престанем да стреляме, към тях вървим, за да ги обезоръжим. В този момент турците ни обсипват.

… На едно място имаше неголям отряд, 25 българи-македонци и 7 турци. Македонците решиха да отидат в България. Взеха със себе си турците и преминаха с тях границата. Ние после в Ямбол ги видяхме.
- С шрапнел ме удари. Аз също съм от 1-ви полк –
Удари под раницата, между лопатките, осколките и сега още не са извадени; трудно ми е да лежа, трудно дишам и трудно седя. Като ме удари – аз паднах веднага, гори ме смъртоносно… Дотича санитар, поиска да ме вдигне, тук той и падна мъртъв. Докато шрапнелът в гърба ми не изстина, аз махнах раницата, свалих куртката, свалих бельото, гол се въргалях на земята, памет обаче не съм губил нито минута, а беше толкова тежко, че и да се разкаже е невъзможно. От болка ями с краката изривах. Кръвта се стичаше на два ручея, от устата и отдолу. Сега ми е по-леко. Но когато кашлям – ми е тежко.
Едното ребро, от гърдите до лопатката съвсем не го чувствувам, а апетит имам, всичко ям, – дай боже ще оздравея. Когато аз паднах, нашите през мъртвите и ранените преминаха и напред – “на нож”. Ето тогава си и помислих: на убитите е добре да лежат, на живите, които в атака вървят, е още по-добре, а на нас, осакатените, много тежко ни се падна. Цяла нощ под дъжда лежахме. На другият ден на обяд ни вдигнаха. Много от ранените там не дочакаха помощта, умряха.

… С пушечната стрелба те съвсем малко вреда нанасят, лошо стрелят: тикне лицето в земята и над главата си стреля. А най-лошото е картеча. Те картечници на автомобилите карат. Издигнат бял флаг, от флага минат и започнат да косят. 1-ви и 6-ти полк съвсем се разбъркаха. Точно тук и 6-ти полк най-много пострада… Мен самият нищо, само граната ме контузи, да ме рани – не ме раниха, а костите ми разтресе. Сега вече костите на място си застанаха, сега от болницата ще ме изписват. Дай боже, жив и здрав ще бъда, пак ще отида турците да бия. Стига им да смърдят в Македония.
- При мен лявата ръка и левия крак са ранени –
Куршумът мина направо, боли много, а костите не са повредени. – Разказвачът се усмихна, показвайки малокръвните си венци и редки зъби. – Работата беше така. Турците унищожиха нашите часови и заеха граничните укрепления. Те бяха пехотна дружина и митралезна рота. Нашата първа рота достигна на шестдесет крачки от тях. Мислехме, че в укрепленията са нашите. Турците откриха плътен огън. Нашите: “Ура! На нож!”. Турците излизат от укреплението и бягат. На левият фланг, турски офицер искаше да ги спре, обърна се и извика команда. Тука, като че ли го рани, залюля се и започна да пада, ние ги достигнахме, и го подхванах в горещината на ножа… Не успяхме да се огледаме – нападнаха ни два ескадрона турска кавалерия. Щяха направо да ни унищожат. Но в този момент пристигнаха две роти, откриха огън по кавалерията и я принудиха да отстъпи. Взех от мъртвия турски офицер сабята и я предадох на ротния командир. Турците не вървят на нож. Отстъпих аз пеш на сто крачки от бойната линия и легнах, там ме приеха санитарите.

- Младеж, съвсем без мустаци и брада, почти момче, разказва, като с цялата си същност отново преживява своя разказ –
… Предвижвахме се от 9-ти до вечерта на 10-ти, до 4-ри часа, без вода, без храна. Но за ядене никой и не мислеше. През нощта беше още по-лошо, отколкото през деня. Като започнат турците да ни дирят с прожектори, ярко осветят полето, всеки твой косъм се вижда. Страшно ставаше под такъв лъч. Само че турската артилерия през нощта огън не откриваше, а през деня – вече лошо стана. Турската батарея беше на хълм. В мъртвото пространство пред нея лежеше турската пехота, под прикритието на своите оръдия. Ние действувахме под непрекъснат артилерийски огън. А ние свое прикритие почти нямахме. Гладни, измръзнали, в кал, съвсем загубихме сили. В 4 часа, командирът от Колонното село поиска друг полк да ни смени. Мен в меката част ме простреля. Такива рани ние имаме много. Ние лежахме по корем, ето че отгоре куршумът те хване, или през меките части, или през бедрото: под коляното влезе, при ходилото излезе… А нашият поручик Загревски със своята ръка 46 турци унищожи, след това го рани в крака и челюста. Турците казват: “Тук има не само българи, но и московити има”. Те московитите и до днес помнят… А да се лежи в болницата е добре. Санитарите-германци много добре се грижат за нас. А в Ямбол имаше беда. Там лекарите бяха наши, военни. Ранените са много, късат те превръзките направо с месото. Страхувах се аз от тези превръзки повече, отколкото от турската картеч. А тук – като че ли всеки час ги правиха, след превързването ставаше по-леко…

За мястото на сражението, за разположението на полковете ранените дават смътни и неверни разкази. Те са били и си остават малки, субективно чувствуващи частици на голям, обективен и още непознат им план. Войковите им части се сблъсквали – за изпълнението на този план, а може би, въпреки всякакви планове – с неизвестни за тях турски части. Станало сражение, което не само осакатило телата им, но и целия им живот поделил на две. Сега, всичко това, което беше с тях до войната – труда и семейството, – помътняло, избледняло, разсипало се в мъглата. Те по цял ден мислят и говорят за войната, в ушите им трещи турската картеч, болят и парят раните… Оздравяващите бродят от стая в стая, разказват всичко за това отново един на друг, но слушат само себе си, страшното си вътрешно ехо на преживяните в огъня часове. Те се опитват да въвлечат сестрите в онзи свят на оръдейна стрелба и викове “на нож”, който задълго, а може би завинаги се е заселил в тяхното разтревожено съзнание. През нощта те бълнуват в полусън, чуват канонадата, виждат автомобилите с “картечници”, нанизват с ножа или падат ранени… Или внезапно започва да пълзи по стаята бял, като лист хартия, лъч на турския прожектор. Раненият се събужда в студен пот. Всичко е тихо, топло е, наоколо има бели възглавници, само от другите легла се раздават тихи стонове, отблясъци на болка и на подобни сънища. Унася се наново за няколко минути и отново чува командата “Напред! На нож!”. Спирайки дишането, тича напред. Вижда турския офицер, как той се обръща настрани, вика на своите някаква команда, но недоизричайки я до края, маха с ръце и пада настрани, ето-ето ще падне, но вече той няма време да падне, приближават се първите редици, и ножът навлиза в сукното на офицерския мундир. Раз – Два, – набучил и веднага издърпал. Всичко е направено правилно, както са го учили в строя. Само че на цевта останал само половин щик.

Така те лежат тук, от 21 годишни до 48-годишни, селяни и граждани. Ето този е градинар, този – месар, тук е бояджията, четири селянина, отново градинар, а този слабият, с големите мустаци и възпаления поглед – търговец. Най-зле се чувствуват тези, които не са били в бой, а са заболяли по пътя от простуда, зараза или от нещастна случайност. Ето рамото на този старец е премазано от каруца, натоварена с бодлива тел. Неговият съсед още преди войната си изгорил очите в каменоломна с динамитен патрон. Мобилизирали го по-погрешка, сега го върнали. Този кавалерист има счупване на ключицата – паднал е от кон. До него е артилерист с гнойно възпаление в средното ухо; главата му е бинтована, чертите изкривени от непоносима болка. “Два дни вървях аз от Ямбол надолу по Тунджа, бях няколко часа под турски огън – и нищо, – разказва черен, като смола войник-софиянец (жител на София), а тук трябваше да се помогне да измъкнем оръдието, подхлъзнах се, паднах, колелото му премина през крака ми, коста тресна, лежа вече девети ден!”…

Лекоранените, изписани от болницата, ходят по улиците, пътуват в трамваи, появяват се в кафетата. Те вече навлязоха като съставна част в живота на населението. А там, под Одрин и около Чорлу, стават нови боеве, трещят митралезите, пука се шрапнела, и нови хиляди ранени ще бъдат изхвърлени утре в сърцето на страната. Ще се прекроят границите на Балканския полуостров, но това страшно наследство на войната, на израненото, осакатеното и душевно-наранено трудово поколение още задълго време ще легне със страшна тежест върху културното развитие на малката страна.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

LEON TROTSKY. “TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN “TO DRAW A KNIFE” ON THEM” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Българска Армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, № 43 (23619) from 28 October 2011, p.15.

- THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS

ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Balgarska armija” (‘Bulgarian Army”), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

- RADUL MILKOV. “THE STORY OF THE FIRST CAPTURED FROM BULGARIANS BRITISH AIRPLANE, DURING 1918″

РАДУЛ МИЛКОВ. “КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г.”

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.

Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия Българския земеделски народен съюз на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военния съюз през 1924 г. на Радул Милков се устройва “бягство” в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика “Български Капрони” в Казанлък и издава списанието “Нашата авиация”. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Българският авиатор капитан Радул Милков със своя самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I) сериен №  B1510/15, юни 1916 г.

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва през на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу е подбран един по-интересен момент от ръкописа.

КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г

На 26-и януари 1918 г., на Струмския фронт, англичаните поднесоха в дар на Първо аеропланно отделение един двуместен биплан “Armstrong” (“Армcтронг”). Летецът-пилот майор Мур с целия си багаж – състоящ се от походен креват и други вещи – поставени в мястото за наблюдателя. Той излетял от аеродрома при Вертикьой, както ни казваше, и трябвало да слезе на аеродрома “Ианеш” – недалеч от Кукуш и североизточно от реката Вардар и Аржанското езеро.

Младият британски пилот майор Мур заснет пред своя самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219), кацнал по грешка на българска територия след като излетял от съглашенското летище “Вертикьой” на  26 януари 1918 г. Майор (Ернст С.?) Мур имал преди това 7 въздушни победи.

Англичанинът излетял сутринта от аеродрома Вертикьой при низка облачност и дълго време е трябвало да лети над облаците. Летейки все в източна посока, времето се малко разведрило: имало висока разкъсана облачност. Като забелязал англичанинът река и езеро, помислил че пристигнал и започнал да слиза. Долу – нямало никакъв аеродром, но понеже летателното му време надминавало с един час повече, без да държи сметка къде слиза, кацва източно от реката Струма при селото Петрово – за голяма негова изненада – в тила на българските предни позиции. И тук имаше река и езеро Тахино. Това наистина беше подобен на неговия обект, но не отговаряше по местност и по продължителност на летенето.

Англичанинът летец майор Мур (Moor) беше веднага пленен от разъезда на храбрия кавалерийски майор Пупешков Павел (Пачо) и отведен в Демир Хисар – в Щаба на 7-ма Рилска дивизия.

Осведомен от 2-ра Армия, потеглих от 1-во Аеропланно отделение за с.Петрово с главния механик Иван Каролев, като поканих да ме придружи и летецът-пилот капитан Таракчиев.

След като казах на капитан Попкръстев, началника на 1-во Аеропл[анно] Отделение – къде отивам, помолих го да ме замества и летците да са готови, и да дадат отпор, ако англичаните предприемат някаква акция – да открият самолета и да се опитат да го унищожат или да нанесат вреди на нашите самолети.

Излизайки от Рупелското дефиле и отминавайки гарата Демир Хисар, в Серското поле – в Южна посока, ние забелязахме самолета – красиво разперил двойни криле, недалеч пред село Петрово.

Наближавайки самолета, радост обхвана душата ми. Самолетът се пазеше от трима кавалеристи, на които сърдечно благодарих за скъпия дар, който ни поднесоха.

- Great Britain– си мисля Велика Англия, а немощна – смирено стои пред краката ми. – Ще те яхна аз тебе! Да видиш как послушна ще бъдеш в ръката на българския летец.

Започнахме да оглеждаме самолета, който беше нов, кокетен и спретнат на вид.

От пръв поглед вниманието ни се спря върху надписа, поставен от двете страни и по средата на тялото. Там прочетохме надпис с големи червени букви:

Not to beflown before balanced

Този надпис беше подчертан с дебела, черна черта.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Като прочетох гласно този английски надпис, чухме че звучи на немски: nich beflogen bevor belasten, т.е. да не се хвърчи преди да бъде натоварен.

- Thank you very much (Много благодаря) – извиках на английски.

От този надпис разбрахме, че самолетът има “Тежък нос”, както казват конструкторите. Това значеше, че с този самолет можеше да се лети, само когато е натоварено и второто – наблюдателското място, инак, самолетът ще се стреми да забие нос в земята.

Всред тази озадаченост, ние тримата продължавахме внимателно и подробно да оглеждаме самолета и най-после, открихме отчасти баланса на конструктивната му грешка. Тя била голяма грешка, но я поправили до известна степен, а остатъка – до пълното балансиране на самолета ставало, като се натовари наблюдателското място със 70-80 килограма тежест.

И какво откриваме?

На опашния хоризонтален стабилизатор имаше надпис: “Armstrong” – фабричната марка на самолета. Но за нас вече се откриваше картината:

По средата на опашния неподвижен стабилизатор имаше закопчан един трапец (60см х 40см х 40см). Механикът откопча този трапецовиден капак, а в отвора – в опашката видяхме лежеше друг – металически трапец. Механикът откопча райберите му и с мъка измъкна една трапецовидна оловна плоча, която тежеше около 20 кг.

- Каква идеална конструкция! – извиках на подигравка. – Може ли такава дефектна машина да се дава за бойни действия!

- Недобросъвестен доставчик, но и още по-недобросъвестна приемателна комисия, – каза механикът Каролев.

- Като се посребрат ръцете на членовете на комисията, всичко може, – добавих аз. А сега казвам: буржоазни приеми. В демократичните страни, в страните със социалистическо управление* няма такова ласкателство, няма такива приеми. Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Най-после, пристъпихме към работа, като съобщихме предварително – по телефона, до щаба на 7-а Рилска дивизия да предупреди войсковите части, че български летец ще лети към аеродром “Белица” с пленен английски самолет.

Механикът изпита мотора. Имаше още 30 литра бензин, който беше достатъчен за ¼ часово летене.

От своя страна, аз изпитах командите на самолета. Всичко беше в ред.

Поставихме 60 килограма камъни на мястото на наблюдателя, за което механикът Иван Каролев постла предварително шинела си. Тази предохранителна мярка направихме съгласно червения надпис: “Да не се хвърчи, преди да бъде натоварен”.

Излетях в 12 часа по обяд и благополучно кацнах на аеродрома “Белица”. Летейки над Демир Хисар, плененият англичанин изказал учудването си в щаба на дивизията, че българските летци така бързо се справили с английския самолет и го прибрали по въздушен път в своя аеродром.

Като кацнах в “Белица”, всички летци бяха радостни. Още същият ден, всички летци се изредиха и казваха, че е удоволствие да се лети с такава машина.

На другият ден, на път за пленническия лагер, английският майор Мур ни беше гост в аеродром “Белица”, гдето с него направихме много снимки.

Такава е съдбата на всеки безразсъден, невнимателен, несъобразителен и непохватен летец.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Текстът е писан в периода 1957-1959 г.

PRINTED IN US NEWSPAPER “БЪЛГАРИЯ” („BULGARIA“), CHICAGO, USA, N 28 from 16th July 2011, p.39 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2457-kak-be-plenen-britanski-bombardirovach.html