- НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)


                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

005

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

0003

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

IMG1111

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

IMG2222

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

0001

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

0004

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

0006

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    [...]

Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

0007

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

0002

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

- СТУДЕНАТА ВОЙНА: ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ (THE COLD WAR: THE AIR SPY)


ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ

Малко след края на Втората световна война, отношенията между държавите победилки във войната, достигнали своята връхна точка на напрежение. След като Съединените щати и нейните европейски съюзници създали Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО) и СССР поел контрола върху държавите от Източна Европа, Студената война започнала сериозно. Напрежението достигало връхните си точки и често пъти войната между въоръжените сили от НАТО и тези на СССР и нейните съюзници, изглеждала неизбежна. Именно тогава на преден план изпъкнали претенциите на западните военни стратези да получат преди евентуалната война да е започнала, на колкото се може по-пълни данни за състоянието на съветската военна мощ и на нейните съюзници. Тогава все още не съществували шпионските спътници, които се появили едвам след Карибската криза от 60-те г. на ХХ век. За изпълнението на тази задача, на тяхно разположение останали само самолетите и въздушните балони, като основно средство за получаване на актуална информация за съветските военни цели и промишлени обекти.
01

U-2  в полет.

А числото на западните самолети, фотографиращи нужните обекти от голяма височина, прелитайки над суверените държави от Източна Европа, съветския Далечен Изток, Китай и по периферията на Съветския съюз в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, не бил никак малко. За изпълнението на поръчките на натовските щабове били задействувани различни британски и американски самолети, които включвали бомбардировачите RB-29 и B-47B, изтребителите RF- 80A и RF- 86F, и разузнавателния самолет RB- 45C. Но нито един от тези самолети не бил в състояние достатъчно надълбоко да проникне в територията на СССР, където били разположени ракетните бази за ответен удар и ядрените полигони за изпитания; тези самолети нямали възможност да летят на пределни височини, където да не попадат под ударите на изтребителите МиГ от съветската противовъздушна отбрана.
Печалният край на американските балони
До средата на 1950-те години съветските ПВО до такава степен подобрили своите действия, че по-нататъшните полети с горепосочените модели самолети станали немислими. Търсил се нов вариант, който би успял да запълни вакуума в познанията за военната мощ на СССР и нейните съюзници в Европа. През 1954 г., пред американската военна промишленост била поставена задачата за създаването на лек еднопилотен самолет, който би могъл да достигне немислимата за това време височина от 70 хиляди фута (21 хиляди метра), откъдето да провежда необезпокоявано своето фоторазузнаване. Самолетът първоначално бил наречен CL-282, но по-късно влиза в класификациите като U-2. Проектът за създаването бил завършен през 1956 г., а до тогава разузнаването било поето от въздушни безпилотни балони, пускани от територията на държавите на НАТО. Всеки от тези балони (известни като Genetrix) имали мощни фотокамери, които трябвало да извършват фотозаснемането на нужната територия и обекти във вътрешността на държавите от Източна Европа и СССР. Балоните се пускали от територията на военните бази в Норвегия, Шотландия, Турция и Западна Германия, като използвайки въздушните течения трябвало да прелетят територията на Източна Европа, СССР и Китай и да бъдат прехванати от американските самолети в региона на Тихия океан. От общо 379-те балони Genetrix, които навлизат в чуждото въздушно пространство 235 са свалени от съветските МиГ-ове или от противовъздушната отбрана, като само 44 достигат крайна си цел.

02

Пилотите от „Съединение А“. Кармен Вито с още трима пилоти.

Американците внимателно следили, как съветската система за ПВО ще реагира на проникването на въздушните балони във въздушното пространство на СССР и на държавите от новосъздадения Варшавския договор. Службите за радиопрехват следяли внимателно съветските радиопреговори, събирали информация за мрежата от РЛС на държавите-участнички на Варшавския договор, за разположението на отделните РЛС, техническите възможности на съветските радари или по-точно на каква височина те могат да забележат летящите обекти и дали могат да проследяват техните пътища. Наземните станции за следене и радиопрехват на САЩ и НАТО, разположени покрай границата на СССР, били успели към това време вече да засечат работата на множество неизвестни преди това съветски РЛС.
Но въоръжените сили на държавите от Варшавския договор не се отнасяли безучастно към нарушенията на своите собствени граници. България също била обект на вниматено изучаване. По текста на донесение на българското военно разузнаване, което по-късно попаднало в ръцете на ЦРУ, един от въздушните балони е бил свален над България с огъня на противовъздушната артилерия някъде над „бивш царски дворец”, на 30 км от София, и още три – в района на Пловдив, т.е. на Централна и Югоизточна България.
Какво представлявал U-2
U-2 е свърхлек разузнавателен самолет, специално проектиран да лети на голяма височина (т.е. над 70 000 фута (21 километра). Той бил използван от края 50-те години на ХХ век за полети над територията на Съветския съюз, Китай, Близкия Изток и Куба; като полетите над Съветския съюз приключили през 1960 г., когато самолет U-2 с пилота от ЦРУ Франсис Хари Пауерс е бил свален над въздушното пространство на гр.Новосибирск с ракета „земя-въздух”. Това събитие останало като главния политически срам за САЩ в съветско-американските отношения през ХХ век. Композиционно U-2 много приличал на планер, изработен от свърхлеки сплави с дълги и тесни криле с дължина от 24 метра. Особеност на самолета е, че крилата били по-дълги от тялото на самия самолет. Монтираните под прав ъгъл крила позволявали на самолета да използва аеродинамичната сила, получена от въздушен поток около крилото. Това е било необходимо, тъй като на височина от 21 хиляди метра, атмосферата е била толкова тънка, а космическото пространство толкова близо, че небето изглеждало черно, а и се виждала кривината на повърхността на Земята. През 1978 г. е създаден друг такъв U -2 (U- 2C), който имал още по-голям размах на крилете – 103 фута (31 метра). За да се осъществи излитането, в края на крилете имало малки подвижни опори, които отпадали, когато самолетът вече се намирал в небето.
03

Космодром Байконур. Съоръжения за изстрелването на първия „Спутник“. Заснето от U-2 

В самолета били монтирани три фотокамери, като едната била насочени перпендикулярно надоле, а двете други – на ляво и на дясно. Те осъществявали непрекъснат запис на всичко видяно под самолета. Поради това, че той летял преди всичко през деня и поради специфичното си устройство, той не носил върху себе си въоръжение. Освободените пространства били запълнени преди всичко с гориво и електроника, която позволявала той да лети нависоко и надалеч.
Първите полети на шпионския самолет
Първият полет над държавите от Източна Европа самолета прави на 20 юни 1956 г. Той бил известен като „Задача 2003”, като пилотираният от Карл Овърстрийт U-2 със своите три фотокамери успял да заснеме необезпокоявано големи региони и площи в Чехословакия, Полша и Източна Германия – в това число и районите на Варшава, Берлин, Потстдам и др. Като съюзник в НАТО, германският канцлер Конрад Аденауер бил информиран от началник-щаба на американските ВВС генерал Натан Туайнинг, че предстоят и други полети на U-2, но този път над територията на СССР. Но поради настъпилото лошо време, тези полети са отложени, като са извършени на 2 юли 1956 г. два полети над територията Източна Европа („Поръчение 2009”, „Поръчение 2010”). Тук два шпионски самолета извършват прелитанията си над цели в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Полша. Двата самолета успешно се завръщат в своята база във Висбаден, Германия.
Съветските изтребители постоянно се опитвали да щурмуват височината, нещо повече – фотокамерите заснимали постоянно опитите им те да се приближат до нарушителя на държавната граница. Но нищо не се получавало – двигателите на МиГ-овете заглъхвали, и те падали надолу към земята, като по такъв начин U-2 се оказавал недостижим, но не и невидим като цел.
През юли 1956 г., полетите над самия Съветски съюз започнали с полет над Ленинград със заснемането на военните корабостроителници . Самолети МиГ опитали да свалят U- 2, който е бил открит от съветските радари , но не успяли да достигнат неговата височина. На следващият ден на U -2 прелетял над столицата Москва, като извършил фотографиране на завод за производство на ракети в Калининград и на завод за производство на ракетни двигатели в гр.Химки.
На 10 декември 1956 г. се провеждат още два полета, които били разрешени от Дуайт Айзенхауер („Поръчение 4018” и „Поръчение 2029”), като този път за обекти на фотозаснемане са избрани такива на територията на България, Югославия и Албания. Първият полет е изпълнен от пилот от „Съединението В” от авиобазата Инджирлик в Турция. В небето над България изтребителите десет пъти се опитвали да свалят U-2, но безуспешно. Вторият самолет се вдигнал във въздуха от базата Гебелщадт с пилот Кармен Вито от „Съединението А”, намиращо се в Западна Германия.
Пилотът Кармен Вито, който излетял по „Задача 2029”, едва не загинал и едвам не изгубил и самолета си. Става дума за следното. Другите пилоти от съединението го наричали „момчето с киселите бонбони”, защото той носил голямо количество от тях в джобовете на колената на своя летателен костюм. Трябва да се отбележи, че някои от пилотите обичали да похапват сладки неща по време на своя разузнавателен полет. Но едновременно с това, Вито винаги носил със себе си и специална капсула с цианкалий, наричана още „таблетката-Л”. Докато Вито се готвил за полет, някой от офицерите знаейки за неговия навик, сложил капсулата с цианкалий точно в джоба на коляното, като не взел предвид, че точно там лежали и киселите бонбони.
Веднага след излитането в направлението на България, Вито започнал да вади от джобовете един по един тези бонбони и да ги смуче. Той прелетял почти половината път и се намирал точно над България, когато измъкнал по погрешка „таблетката-Л”. Кармен Вито вдигнал защитния екран на авиационния си шлем и изпратил в устата си това, което смятал за кисел бонбон. Той отново затворил шлема си и продължил полета си, смучейки бонбона. Но в един момент му се видяло странно, че той е съвсем безвкусен и много по-твърд от киселия бонбон. Той отново вдигнал защитния екран на шлема си, изплюл това, което смятал за бонбон на ръкавицата си и с ужас видял, че през цялото време е държал в устата си ампулата с цианкалий. Ако я беше натиснал със зъбите си по-силно, нищо не би могло да го спаси. А падането на самолета върху територията на България би погребало завинаги програмата на шпионските полети.
След няколко дни Вито разказал за случая на другите пилоти. За този инцидент научил и офицерът по сигурността на „Съединението А”, за което съобщил веднага във Вашингтон. Оттогава ампулата до края на близо тригодишната полетна програма се помещавала в специален контейнер, който не би могъл да бъде сбъркан.
04

Съветско летище на авиацията за далечно действие. Заснето от U-2 

Въпреки че САЩ не признавало официално съществуването на самолета U-2 и на извършваните от него полети, поради съветските дипломатически протести, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер наредил късно през 1956 година, всички полети на U-2 над Съветския съюз временно да бъдат спряни. Но те не останали скрити в своите хангари – U-2 са били използвани през време на тази пауза, за шпионирането на френските и британските действия в Близкия изток по време на Суецката криза. Дуайт Айзенхауер заповядва започването на полетите на U- 2, чак след като било потушено унгарското въстание от октомври 1956 година. Именно потушаването увеличило напрежението между силите на НАТО и тези от Варшавския договор, а оттук и увеличаване на желанието на САЩ за допълнителни разузнавателни данни. През следващите няколко години, U-2 е летял необезпоколявано над териториите на Китай и Виетнам, както и в Близкия изток, Източна Европа и Съветския съюз.
След 10 декември 1956 г., U-2 са били направили вече шест разузнавателни полета над СССР, в резултат на което е могло да се получат фотографиите на западните и южни региони на СССр, а така също и седем полета над територията на държавите от Източна Европа.
Веднага след това, част от пилотитe са прехвърлени на базата Йокота, където с помощта на новите пет самолета RB-57D, в състава на така нар. “Група А” е трябвало да направят аерофотоснимки с разузнавателни цели и събирането на радиоактивни частици, появили се в атмосферата след изпитанията на съветското ядрено оръжие. Новият самолет имал по-дълги крила, нов двигател и едноместна кабина. Всъщност за полетите над Далечния изток бил избран самолет, който летял по-бързо от U-2, и могъл да се намира на почти същата височина на която летял U-2.
Всяко начало си има и своя край
На 1 май 1960 г., един от разузнавателните самолети U-2 е бил свален над територията на СССР с ракета земя-въздух. Пилотът е бил заловен Франсис Хари Пауерс е заловен, съден за шпионаж и осъден на 10 години затвор. По-късно той е разменен срещу съветския разузнавач полковник Рудолф Абел, нелегално работещ на територията на САЩ. Полетите на американските самолети над съветска територия веднага са спряни. Още повече, че на предна линия излизат с новите си възможности шпионските спътници, които по-безполезнено доставят нужната информация.

05

Усмивка за пред обектива. Дуайт Айзенхауер и Никита Хрущов, няколко месеца преди да бъде свален самолета U-2  с пилот Франсис Хари Пауерс. Кемп Дейвид, Мериленд, 25 септември 1959 г.

U-2 изиграва важна роля и в един друг възлов случай от съветско-американското противопоставяне – по време на Карибската криза от 1962 г. На 14 октомври 1962 г., самолет U -2 , летящ над Куба направил снимки , които показали, че Съветския съюз е установил площадки за стартиране на балистични ракети със среден радиус на действие в Куба. Наличието на тези ядрени ракети в Куба, в съчетание с настояването на САЩ , че те да бъдат отстранени, е основата на Карибската криза, която доведе почти до война между САЩ и Съветския съюз през октомври 1962 година.
Развитието на военнокосмическата техника и изстрелването на шпионски спътници не изпраща „в отставка” самолета U-2. Той продължава своите полети десетилетия по-късно, особено над Азия, като предоставя редица разузнавателни данни за командването на въоръжените сили на САЩ и тези от НАТО. Някои от военните експерти са на мнение, че именно снимките направени през октомври 2002 г. над съоръжения в Северна Корея, са в основата на откритието на САЩ, че Северна Корея произвеждат обогатен уран за ядрени оръжия . Година по-късно, през 2003 г., САЩ използват след разконсервиране самолетите U- 2S които прелитали над Ирак за да подкрепят с данните си инспекциите на ООН за откриването на оръжия за масово поразяване, които бяха обект на спорове между САЩ и Ирак.
Днес гражданската версия U-2 , т.е. ER-2, се използва от американската Национална агенция за изследването на земните ресурси. ЕR-2 дори е направил полети над Русия с официално разрешение правителството на Руската федерация.

ХРОНИКА НА ТАЙНИТЕ ПОЛЕТИ
1956 г.
20 юни – Полша, ГДР, Чехословакия (пилот Карл Овърстрийт)
2 юли – ГДР, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, СССР,
Унгария
2 юли – Румъния, ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша
4 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия (пилот Кармен Вито)
5 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия, Литва
9 юли – Полша, ГДР, Латвия, Литва, Русия
9 юли – ГДР, Унгария, Русия, Полша, Чехословакия
10 юли – ГДР, СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Унгария (пилот Харви Стокмън)
6 септември – Югославия, Албания
12 октомври – Югославия, Албания
20 Ноември –СССР (пилот: Правомощия-Gary)
10 Декември – България, Югославия, Албания
10 Декември – България, Югославия, Албания
1957 г.
25 април – Албания
8 юни – СССР
20 юни – СССР
4 Август – Китай, Монголия, СССР
5 август – СССР
11 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август -Тибет, Китай
28 август – СССР
10 септември – СССР
26 септември – СССР
13 октомври – СССР

1958
28 януари – Албания
1 март 1958 – СССР
18 юни 1958 – Китай
20 август – Китай
9 септември 1958 – Китай
22 октомври – Китай
1959
12 май – Тибет, Лаос, Северен Виетнам, Китай
14 май -Тибет, Китай
9 юли – СССР
29 август – Северен Виетнам, Лаос
3 септември – Тибет, Китай
4 септември – Тибет, Китай, Лаос
7 септември – Лаос, Северен Виетнам
9 септември – Тибет, Китай
12 септември – Лаос, Северен Виетнам
4 ноември – Китай, Тибет, Бирма
6 декември – СССР
1960
10 февруари – СССР
30 март – Тибет, Западен Китай
4 април – Тибет, Западен Китай
9 април – СССР (пилот Боб Ериксън)
1 май – СССР (пилот Хари Пауърс -свален близо до град Свердловск, СССР)

IMG

IMG1

IMG_0001

IMG_0002

 

- 40 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА НА ЙОМ КИПУР (THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.)


ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА „ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ“ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна войнаЛиния „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:


Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head


An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

Creative Commons License
THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0003

IMG_0001

IMG_0002

- И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ


                                И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ… (ОПЕРАЦИЯ „ДУНАЙ”)
Много хора с тъга си спомнят за събитията от 1968 г., когато съветските танкове влязоха в Прага и премазаха на практика започналия процес на движение на Чехословакия напред, ръководен от реформиста-марксист Александър Дубчек. “Пражката пролет” ще си остане в историята като пример за опит за политическо и културно либерализиране и стабилизиране в Чехословакия от 5 януари до 20 август 1968 г., завършила с въвеждането в страната на войските от Организацията на Варшавския договор (ОВД), като опит за построяването на “социализъм с човешко лице”, подето от реформисткото крило на Чехословашката компартия (КПЧ), във връзка с нарастващия спад в икономиката и потискането на изявите на другояче мислещите, възникнали в интелигенцията.
Периодът в развитието на Чехословакия, влязъл в него като “Пражката пролет” започва през януари 1968 г., когато бил сменен президента на ЧССР и 1-ви секретар на ЦК на ЧКП Антонин Новотни. Вместо него е избран представителя на либералното крило на компартията Александър Дубчек, а за президент – героят от Втората световна война, генерал Лудвиг Свобода. Подетият от последните двама курс към т.нар. “демократично обновяване на социализма” предвиждал извършването на ограничени икономически реформи, като за изпълнението им се привличали и представителите на други чехословашки партии и обществени движения. Обществеността като цяло поддържала реформаторския курс на Александър Дубчек, тъй като то ясно съзнавало, че наложеният отвън модел на построяване на социалистическото общество не позволява да се достигне равнището на живот, създадено в развитите страни от Западна Европа. Първите стъпки, които били направени в това отношение, са премахването на цензура в държавата и признаването на правото на съществуване на гражданска опозиция. При това, запазеният граждански мир и единодушие по тези възлови въпроси в Чехословакия са и основните разлики от събитията в Унгария през 1956 г.
Всичко това предизвикало крайно негативна реакция от страна на ръководството на СССР – то не могло да допусне отстраняването на комунистическото управление в страната, допускането на “ухаещи на контрареволюция” реформи и било готово да използва дори при нужда военна сила. Това отговаряло на създадената към този период “Доктрина Брежнев”, която предвиждала използването на военна сила за съхраняването на съветското влияние в социалистическите и народнодемократични държави от Европа, независимо от суверенитета им и съществуващите международни норми.
През април 1968 г. на Априлския пленум на ЦК на ЧКП, Александър Дубчек запознава обществеността с т.нар. “Програма за действия на чехословашките комунисти”. В нея се предлагало партийното ръководство да се откаже от командно-административната система и да декларира пред обществото свободата на словото и печата. В страна се повели бурни дискусии, като най-много се засягал въпроса за премахването от власт на компрометиралите се държавни чиновници и активизирането на икономическите връзки със Запада.
Това извънредно много обезпокоило съветското военнополитическо ръководство. То предполагало, че чехословашкото ръководство се опитва да преориентира държавата към Запад, към алианс с необвързаната Югославия, с възможно по-нататъшното напускане на структурите на ОВД. Тогавъшните ръководители на държавите от социалистическото съдружество също разглеждали чехословашките тенденции за нормализирането на живота като “опасен вирус”, способен да “зарази” и другите държави. Най-вече, това се отнасяло до ръководствата на ГДР, Полша и България, а в по-малка степен Унгария, където се ширели изявите на модерния тогава специфичен “технократизъм” на управление.
Подготовката за въвеждането на войски от ОВД на територията на Чехословакия започва още през пролетта на 1968 г., последвало с провеждането на армейските учения “Шумава” (май-юли 1968 г.), според замисъла на които, две въздушнодесантни дивизии трябвало да навлязат на територията на Чехословакия. За тази цел се разучавала топографията на Чехословакия, внимателно се изучавали всички подходи към столицата на ЧССР – град Прага. На 18 юни 1968 г., специална оперативна група на Полевото управление на 38-а съветска армия (38-а СА) преминава границата с Чехословакия, а три дни по-късно тя е премината и от главните сили на армията, взимащи участие в учението. Но въпреки обещанията на на тогавъшния главнокомандващ войските на ОВД маршал И.И.Якубовски, тези войски да се завръщат веднага обратно на съветска територия, а остават там. Чак в началото на август 1968 г., след многократните настоявания на чехословашкото правителство, подразделенията от 38-а СА се установяват наново в месторазположението на своите гарнизони в СССР.
Политическото ръководство на държавите от ОВД (по-специално СССР, Полша, ГДР, България и Унгария) също вземат мерки от своя страна – в средата на юли 1968 г. то се събира във Варшава за обсъждането на положението в Чехословакия, като настоява за вземането на енергични мерки за въвеждането на “ред”. На съветско-чехословашката среща, проведена от 29 юли до 2 август, съветското ръководство вече твърдо настоявало премиер-министърът Александър Дубчек да прекрати настъпилият процес на реформи. В направеното по този случай комюнике, за първи път се отбелязало, че “защитата на социализма…е.. интернационален дълг на всички братски партии”.
Тъй като политическият натиск върху Александър Дубчек не дал някакъв положителен резултат, то на 16 август 1968 г., Политбюро на ЦК на КПСС взело решение за въвеждането на войските от ОВД на територията на Чехословакия и да смени чехословашкото политическо ръководство в процеса на “кратковременната” военна намеса. За ръководител на военната операция е назначен лично министъра на отбраната на СССР маршал Андрей Гречко, като за участие в нея са привлечени войски от 5 държави-членки на ОВД.
По замисъл на ръководството, в продължение на първите три дни от операцията (започваща ориентировъчно на 20 август 1968 г.), на територията на Чехословакия трябвало да се въведат 20 дивизии от държавите от ОВД, а малко по-късно – още 10 дивизии. В случай на усложняването на международното положение, се предвиждало поставянето в повишена бойна готовност на още 85-100 съветски дивизии; в Полша, ГДР, Унгария и България се развръщали също така по щатовете на военното време, още около 70-80 дивизии.
През нощта на 20 срещу 21 август в ефира прозвучава сигнала “Влтава-666”. Веднага след излъчването му започва едновременното нахлуване от три страни в Чехословакия на съветските, полските, източногерманските, унгарските и българските дивизии, а така също и десантирането на 7-ма въздушнодесантна дивизия и 103-а въздушнодесантна дивизия на летищата в Прага и Бърно. Към утрото на 21 август съветските десантници поставят под свой контрол на много от възловите точки в Прага, а няколко часа по-късно е овладян и центъра на чехословашката столица – мостовете през р.Влтава, зданието на ЦК на КПЧ, Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната и други стратегически точки. В помощ на съветските десантници в Прага са прехвърлени от състава на Групата съветски войски в Германия (ГСВГ) около четири хиляди танка и БТР-ра от състава на 1-ва танкова армия и 20-та гвардейска армия.
Все пак Радио Прага успяло да излъчи обръщението на Президиума на ЦК на КПЧ, че войски от пет държави-членки на ОВД, са завзели територията на страната без за това да бъде уведомен президента на ЧССР генерал Лудвиг Свобода и неговия премиер-министър и първи секретар на ЦК на КПЧ, Александър Дубчек. Към 7 часа сутринта на 21 август 1968 г., цялото чехословашко държавно ръководство е арестувано и натоварено на два бронетранспортьора и откарано на летището, откъдето е прехвърлено в Легница (Полша), в щаба на Северната група войски, а оттам – в Москва.
По подписаното в Москва (под прекия натиск на Леонид Брежнев) съвместно съветско-чехословашко съглашение, на територията на Чехословакия се разполагали съветски войски. Трагедията настъпила.
Все пак чехословашката армия не оказала съпротива – тя показала своята дисциплинираност и верност към изпълнението на заповедите на своите командири. Така били спестени огромните жерти, в случай на сблъсък с войските на ОВД. Но все пак жертви имало – в периода от 21 август до 20 октомври 1968 г. загиват 11 военнослужещи (в това число и един офицер), ранени или травмирани са 87 човека (в това число и 19 офицера). От чехословашка страна за периода от 21 август до 17 декември 1968 г. загиват 94, а ранения получават 345 граждански лица.
Независимо от факта, че малко по-късно Александър Дубчек се завръща в страната и запазва за известно време своя пост на премиер-министър, прогресивния ход на “Пражката пролет” е насилствено прекъснат, а самият той, както и неговите поддръжници – са отстранени от власт. В резултат на това много от реформаторите и представителите на чехословашката интелигенция (такива като Зденек Млинарж, Ян Прохазка, Милош Форман, Павел Кохоут и др.) поради несъгласие с нахлуването на войските, са принудени да емигрират. Всички по-нататъшни илюзии за възможно реформиране на социализма като система за премахнати, като че ли окончателно.

Целият демократичен свят, включително и левите сили в редица държави публично заклеймяват нахлуването на войските от ОВД в Чехословакия. Още в същият ден (21-ви август 1968 г.) в Съвета за сигурност на ООН, представителите на САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Дания и Парагвай, настояват “чехословашкия въпрос” да бъде разгледан на заседание на Генералната асамблея на ООН. Единствено “правото на вето”, използвано от представителите на Унгария и СССР, блокират изпълнението на това настояване. С осъждане на “военната намеса на петте държави” отделно се изказват Румъния, Югославия, Албания и Китай. Но тези протести имали по-скоро декларативен характер и не могли да окажат някакво влияние върху създалата се нова военно-политическа обстановка в Европа.
В много отношения погрешна била и позицията на редица от ръководителите на държавите от Западна Европа, които смятали “Пражката пролет” и възникналите въз основа на това разногласия в света – за “домашна кавга на комунистите”. По този начин те избягвали внимателно политиката на пряка намеса в делата на Източна Европа, което би могло да се приеме като нарушение на клаузите на Ялтинското и Потсдамското съглашение от 1945 г.
В продължение на много години обстановката в Чехословакия не успявала да се нормализира. Димът на танковите двигатели като че ли бе пропит от организмите на чешкия интелигент, който не забравяше постоянно да напомня за това.
През 1989 г. последният съветски ръководител – Михаил С.Горбачов официално признава пред света, че въвеждането на войските е бил незаконен акт на намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Този акт прекъснал демократичното обновяване на Чехословакия и нанесъл трудно заличими рани върху съветско-чехословашките отношения. От друга страна, изтеглянето пък през 1991 г. на Централната група войски от територията на Чехословакия довежда до демократизирането на процесите в Чехословакия. Малко по-късно страната се разпада на две суверенни държави (Чехия и Словакия), като по такъв начин и влиза в американската програма “за разширяването на НАТО на Изток”.
Чехословакия, 20 август 1968 г. … Да не забравяме тази дата!
Ст.н.с.Никола Котев, д-р по история

Printed in newspaper „Bulgarian Army“, N 32 (23711) from 16th August 2013, p.16-17

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0004

- “СПРЯТАННЬIЕ” СТРАНИЦЬI ГОЛЛАНДСКОЙ ИСТОРИИ


              “СПРЯТАННЬ” СТРАНИЦЬI ГОЛЛАНДСКОЙ ИСТОРИИ                      

 

      В начале нашего нового десятилетия на белый свет появился текст британского секретного исследования, которое анализировало историю Управления специальных операций (УСО) в годы Второй мировой войны – одно из девяти секретных и по сей день британских разведывательных организаций. А для того, чтобы изготовить его – Уильям Джеймс Миллард Маккензи, должен был работать в существовавшем в то время Архиве организации приблизительно три года (1945-1947 гг.), что помогло ему близко ознакомиться с историей и деятельностью этой таинственной и мощнейшей организацией. Наконец, были напечатаны и направлены британским министерствам по одному экземпляру, причем на каждом экземпляре стоял гриф „Секретно”. Свои экземпляры получили Форин Офис, каждое министерство по видам вооруженных сил, секретариат Кабинета министров и основные секретные службы, которые не позволяли даже единым словом упоминать о существовании этого труда, и таким образом он не стал достоянием общественности.

05 (1)

      Позднее Уильям Маккензи становится преподавателем политических наук в нескольких престижных университетах, будучи профессором по государственному управлению, он преподает на кафедре политики и в Глазгоу, где и умирает в 1996 г.

      Проф. Маккензи сумел сохранить для себя два экземпляра своего труда. Один он подарил своему другу Браяну Чапману (бывшему агенту УСО в Италии) а другой временно уступил для работы видной исследовательнице Элизабет Баркер, которая является автором книги „Британская политика в Юговосточной Европе во время Второй мировой войны”. Именно эти два экземпляра сыграли роль катализатора, и этот труд вышел из печати в Великобритании.

      Итак, если читатель сумеет прочитать приблизительно все 900 страниц этого труда, то он ознакомится со сложной структурой руководства и действиями УСО в регионе Западной Европы и поймет, почему до сего дня не появилось серьезное документальное издание о деятельности УСО в государствах Бенелюкса. Как говорится „… здесь все недомолвки и замалчивания сплелись в такой плотный клубок, что даже историк с таким даром и именем как Маккензи, едва ли смог его размотать…”        

      Ниже представляем часть рукописи, где приводятся различные любопытные сведения о Голландии в канун освобождения от нацистской оккупации и о деятельности УСО там в годы войны. В прямых скобках даются необходимые пояснения.

[…]

                                               ГОЛЛАНДИЯ

      Хронология становления и развития движения Сопротивления в Голландии отлична от других стран Западной Европы. До весны 1944 г. все усилия УСО установить с ним связь заканчивались неудачей, и не было здесь неуклонной активизации деятельности от дней [военной операции] „Torch” до дней [военной операции] „Overlord”. Голландское движение Сопротивления было не в силах сколько-нибудь существенно способствовать операции „Overlord”, да, по счастью, не так-то много от него и требовалось. И все же за лето положение несколько улучшилось, и первый решительный перелом произошел во время Арнемской воздушно-десантной операции и операции „Market-Garden”. Арнемская операция не вполне удалась – десант понес большие потери, и Голландия, по необходимости оставленной союзниками, пришлось пережить самую лютую зиму за всю войну. Почти треть страны была свободна, остальная же территория была едва ли не сплошной линией фронта: даже когда армии останавливались, в Голландии подспудно шла жестокая война.

Niederlande, Verhaftung emigrierter Juden

Немецкие евреи, емигрировшие в Нидерланды, арестованые в г.Амстердаме.

Дата 4 июня 1940 года

Источник Deutsches Bundesarchiv 

Идентификационный код Bild 183-L05168

Автор фотографии Weber

      Мы уже знаем, что зимой 1943/1944 г. полным крахом обернулись планы УСО. Эта катастрофа привела к основательной реорганизации в Лондоне. Британцы назначили капитана 2 ранга [П.Л.] Джонса в январе 1944 г., региональным директором по странам Бенилюкса, в феврале майора Бингэема заменил подполковник Добсон (раньше он работал в Бельгийском отделе), получив под свое начало Голландский отдел. С голландской стороны изменений в структуре секретной разведывательной службы (ВI) не произошло, она по прежнему оставалась полем деятельности Ван`т Санта, действовавшего через майора Сомера, зато военную структуру перетряхнули сверху донизу. Организация, до того известная как МID, стала Bureau Bjjzondere Opdrachten – Бюро особых задач (БОЗ). Полковника де Брюне в марте 1944 г. сменил генерал-майор ван Уршот, исчезла и большая часть старших офицеров; среди новых назначенцев, имевших опыт участия в движении Сопротивлении, выделялись личный помощник генерала ван Уршота капитан Клийзинг и один из создателей диверсионной организации CS VI капитан де Грааф. У генерала ван Уршота не было никакой власти на ВI, зато он был на дружеской ноге с майором Сомером.

07 (2)

      Злоключения УСО в Голландии не оставили движение Сопротивления совсем без связей с Лондоном, посколько в том же „поле” действовала и СИС. Однако связи эти были чрезвычайно ненадежнами и не предназначались (как связи УСО) для того, чтобы поддерживать боевые возможности организаций Сопротивления. В этом и заключалась одна из причин нерешительности движения Сопротивления в начале 1944 г., другая коренилась в психологии голландцев: их политика отличалась постоянством и в то же время упрямством и фракционностью, а третья причина – активная деятельность гестапо, которое использовало осведомителей и провокаторов, потому ни одна организация Сопротивления не могла считаться надежной. Обстановка действительно была сложная, хотя едва ли это может служить оправданием нерешительности.

      Во-первых, было три основных движения с „военизироваными” ответлениями:

1)      “Orde Dienst” (ОД), стоящая несколько справа. [ЧАСТЬ ТЕКСТА ИЗЪЯТА ПО СООБРАЖЕНИЯМ НАЦИОНАЛЬНОЙ БЕЗОПАСНОСТИ.]

2)      RVV [The Raad van Verzet, Совет Сопротивления – РВВ], появился к концу 1944 г., чтобы свести воедино различные движения, имевшие связи с прежними политическими партиями центра.

3)      „Knok Ploegen” (КП), возникла на местах для оказания помощи рабочим, уклонявшимся от немецкой трудовой повинности, и выросла до активной диверсионной организации рабочих. В Европе не было другой страны, как Голландия, где коммунисты почти не имели влияния, однако по взглядам КП находилась ближе всех к коммунистическому движению Сопротивления, и если кому-то потребовалось бы отыскать коммунистический жупел, легче всего его обнаружить в КП.

254

Нацистский контролер проверяет за нелегальными съестными продуктами крестьянскую повозку.

Дата 1941 год. 
Источник Nationaal Archief (Nederland) 
Идентификационный код Spaarnestad Photo/SFA022804332 
Место заснятия фотографии неизвестно.

К трем указанным движения следует прибавить небольшую организацию  CS VI, состоявшую из специалистов по диверсиям.

Во-вторых, были невоенные организации, так нечетко оформленные, что их и организациями не назовешь:

-         „Нелегальная печать”;

-         „Национальные фонды Steun”, финансовая организация движения Сопротивления;

-         „Landelijke Organisatie” (ЛО), в основном занималась подготовкой фальшивых документов и оказывала помощь живущим в подполье;

-         „Национальный комитет” (НК), занимался социальным обеспечением, помогая семьям тех, кто погиб или кого угнали немцы;

-         „Centrale Inlichtings Dienst” (СИД), должна была прежде всего следить за немецкими карательными службами; осуществила прокладку нелегальной телефонной сети, которая оказалась весьма ценной для движения Сопротивления на завершающем этапе.

Когда пришла пора налаживать деятельность в Голландии, УСО, понятное дело, прежде всего обратилось к РВВ, КП, CS VI – для организации военных действий и – от имени У[правления] П[олитической] В[ойны] – к „Нелегальной печати”. В середине февраля 1944 г. Лорду Селборну и генералу Габбинсу удалось убедить голландского военного министра М.Д.А.К. Лидсе де Жюде в необходимости нового подхода, а в марте разрешили возобновить воздушные операции, при условии, что пока все агенты будут десантироваться вслепую, дабы не было риска нарваться на „гестаповский прием”. Приоритетности в выделении самолетов не было – совсем не то, что получали во Франции, условия для воздушных операций оставались исключительно сложными, так что довольно легко перечислить группы, которые направлялись с заданиями до конца августа 1944 г., когда положение изменилось в связи с подготовкой Арнемской воздушно-десантной операции.

20

21

31 марта. К „Нелегальной печати” Т.Бялостерский („Шашки”) с радистом по кличке „Безик” (Дж.А.Стеман). При приземлении они потеряли рацию, но впоследствии получили другую. Бялостерский на некоторое время выежал в июле 1944 г., оставив вместо себя местного новобранца („Шашки II”) . Стеман оставался до конца, работая на рации в районе Гааги.

31 марта.   Одна група на связь с СS VI, другая – на связь с РВВ. Всех четверых агентов схватили в мае 1944 г., но они успели передать директивы, врученные им в Лондоне.

Апрель.     Операций не было.

31 мая.     Двух агентов послали организовать железодорожную диверсию в преддверии дня „Д”, но самолет был сбит над Голландией, и они погибли вместе с экипажем.

Июнь.        Операций не было.

5 июля.      Лейтенант Л.Малхолланд („Подекс”) – на связь с РВВ, лейтенант А. де Гед („Рамми”) – с КП. Они вместе со своим радистом („Костровище”) создали чрезвычайно важный пункт связи в Роттердаме. „Рамми” работал еще и в Амстердаме.

5 июля    Еще четверых направили в район Велюве, но их самолет сбили, и они погибли.

7 августа.   С. Постма („Гребля Шлюпочная”) направили с радистом на связь с ЛО в Велюве, в конце концов он обосновался в Утрехте. В ноябре-декабре 1944 г., он и его радист пропали, однако их работу продолжил Кьереман („Охота на Лисят”), который сохранял очень важную point d`apui, опорную точку, до самого освобождения.

9 августа.    Ф.Л.Дж. Гамильтон („Гребля Академическая”) со своей сестрой („Игра в Блошки”) были направлены доставить рацию Бялостерскому в Гаагу и помочь ему в нелегальной пропаганде. При приземлении мисс Гамильтон сломала ногу и пролежала в больнице (по легенде) почти до освобождения, ее брат с пользой работал на севере Голландии, базируясь в Амстердаме. Это, впрочем, не помогло созданию дополнительных радиоканалов.

groepvollenhove_300_191

28 августа.   Три агента, направлявшиеся в Эйндховен, находились в самолете, который был сбит. Двое остались в живых, но выполнять задание уже не могли.

      Стоит подчеркнуть, сколь незначительны оказались результат,. Три из девяти самолетов были сбиты, остальным группам все же удалось создать четыре постоянных центра связи – в Гааге, Роттердаме, Утрехте и Овересье, – но до поры лишь три из них оказались полезными. Оружия доставлено совсем мало: семьдесят три „стена” и тридцать пять винтовок (если верить реестру, где подводится общий итог поставок на конец августа 1944 г.). У групп Сопротивления было немного своего оружия, теперь они находились, что называется, под рукой у союзников, однако было бы неразумно использовать их в ходе операции „Overlord”. Конечно же, были – в небольшом масштабе – диверсии на промышленных предприятиях, но никто не предполагал блокировать голландские железные дороги, которые мало что значили для передислокации немецких войск в Нормандии.

244

Проверка документoв голландского крестьянина нацистами

Nationaal Archief (Nederland), Spaarnestad Photo/SFA022804324

      Положение изменилось, когда британцы в последние дни августа прорвались за Сенну. 3 сентября они вошли в Брюссель, 4-го – в Антверпен, передовые отряды вступили на голландскую землю (несколько умерив скорость) 11 сентября. Казалось, если наступательный порыв разовьет Арнемская операция, то вся Голландия (или большая ее часть) будет освобождена одним ударом. Голландское движение Сопротивления, пусть и плохо вооруженное, уже готовилось к открытому восстанию, но было остановлено необычайно жестокими карательными акциями.

      31 августа приказом Ш[таба]Э[кспедиционных]В[ооруженных]С[ил] учреждены ГВВ – Голландские внутренние войска (Nederlandsche Binnenlandsche Strijdkraft), под командованием принца Бернарда*, который, в свою очередь, подчинялся непосредственно генералу [Дуайту] Эйзенхауеру. Об этом назначении объявили 3 сентября, а 9 сентября принц Бернард переехал в свой штаб в Брюсселе. Здесь ему помогали представитель Голландского отдела УСО¹ и сотрудники голландской гражданской разведывательной службы BI. В то же время в Лондоне учредили постоянный комитет голландских БОЗ и BI, британских УСО и СИС, который заседал ежедневно. Теперь, когда настало время решительных действий, уже не было серьезных трений между соперничающими организациями за пределами Голландии.

wapens_onder_toilet_370

      К сожалению, внутри Голландии обстановка складывалась не так просто. Планом предусматривалось, что в ГВВ войдут военнизированные отряды ОД, РВВ и КП, которые, сохраняя свое политическое лицо, объединятся для решения военных задач. Руководство на оккупированной территории Голландии отдавалось в руки трех представителей, по одному от каждой организации:  Driehoek („Треугольник”), или Центр Дельта, располагавшийся в Амстердаме. Голландия была поделена на шесть зон и четырнадцать округов, в каждом из которых имелся один командир, располагающий по возможности прямой линией связи с союзниками. Осуществлялся этот план не гладко. Расхождения шли по обычным направлениям: с одной стороны, движение Сопротивления в целом претендовало на особые права в послевоенном мире, с другой стороны, оно само распадалось на правых и левых – ОД против КП, а РВВ в общем склонялась принять сторону КП. Эти расхождения сказывались и на делах лондонского правительства: 26 января 1945 г. Подало в отставку министерство внутренних дел, не согласившись с тем, как ведется преследование коллаборационистов, в феврале профессор Гербранди восстановил свой Кабинет. Внутри Голландии эти трудности так и не были преодолены, однако напряжение уменьшилось после назначения генерал-майора Коота единым командующим ГВВ на оккупированной территории Голландии.

      Голландия теперь в планах союзников обоснованно становилась более приоритетной, и воздушные операции уже не были так опасны, как прежде, поскольку союзники стояли на ее наземных границах. Здесь уместно взглянуть на данные статистики, иллюстрирующие интенсивность воздушных поставок в Голландию до ее освобождения.

                     Сентябрь  Октябрь  Ноябрь   Декабрь   Январь   Февраль   Март   Апрель

Самолето-

вылеты              86           130           83            22             10            18           40           79

Успешные         42             47           40            13               3              4            27          53

Контейнеры для:

УСО                 765          996           834           231           53            62           514       1179

СИС                   –              –                1               4              –              10            74           48

САС                   –              –                6               22            –                –               –             -

Упаковки для:

УСО                  71           108            83              25            14             14            92        190

СИС                   –               6               4                3              –               –              7            8

САС                   –               4                4               4              –               –              –             -

      Ясно видны: пик активности в сентябре и октябре, спад активности в зимние месяцы, когда погода была неблагоприятной, потому совершалось мало вылетов, затем – решающий рывок в марте и апреле 1945 г. Сброс оружия окончательно прекратился 24 апреля 1945 г., зато начался сброс грузов продовольствия.

instruc_bomoprails_300_306

      Еще в августе УСО начало сосредоточивать агентов в районе возможного наступления союзников: две группы были направлены в Велюве и одна в Эйндховен. Когда настало время Арнемской операции, четыре „джедбургских” группы (смешанного состава – голландцы, британцы, американцы) сопровождали воздушно-десантные соединения: одна – при штабе корпуса, и по одной – при каждой из задействованных дивизий; из них только первая, „Эдвард”, оказалось полезной в ходе боевых действий. Пятая группа – „Дадли” отправилась в Велюве до начала операции, в нее входили майор Бринкгрив (голландец), майор Олмстед (США) и сержант Остин, радист (британец). Из них в живых после войны остался только Олмстед, а Бринкгрив отличился в Овересье, где его группа (вместе с агентом „Щарады”) составляла ядро движения Сопротивления до самого освобождения. Наконец, 8 сентября Бялостерский („Шашки”), выполняя свое второе задание, направился с радистом в Амстердам устанавливать связь с „Треугольником” ГВВ. Сам агент „Шашки” в феврале 1945 г. Был смертельно ранен, но дело взял на себя завербованный на месте „Доктор Икс” (Аренд), продолжая работать с радистом по кличке „Нарды”. Это звено было совершенно необходимым в голландской схеме управления. Стоит добавить, что 15 сентября была заброшена с воздуха еще одна группа из четырех человек: двух инструкторов по диверсиям – для Роттердама, дополнительного радиста („Гребля”) – для Амстердама и агента Кьеремана („Охота на Лисят”), который впоследствии стал основным связным в Утрехте.²

16

В мае 1940 года, после нападения Германии на Голландию, королева Вильгельмина вынуждена была покинуть родину. В Великобритании она возглавила правительство Нидерландов в изгнании.Находясь в эмиграции, королева регулярно выступала на британском радио, вещающем на территорию оккупированной в Европы. Вот текст одного из ее выступлений 1942 года: „Сегодня все подданные Нидерландов поминают бесчисленных соотечественников, павших на улицах и площадях Амстердама, Харлема … Поминают тех, кого мучили и пытали фашисты в полицейских участках и концентрационных лагерях … Близким тех, кого больше нет с нами , мы осторожно передаем наше глубочайшее сочувствие …

… Мы подняли восстание на помощь еврейским семьям! Потому что мы – голландцы, терпимый народ. Потому что мы не потерпим, чтобы таких же людей как мы, еврейских мужчин и женщин, еврейских детей пытали и убивали. Вот почему мы восстали! „

В своих выступлениях королева нередко говорила о Гитлере как о «враге человечества». Уинстон Черчилль называл королеву Вильгельмину «единственным мужчиной в голландском правительстве». В 1944 году королева Вильгельмина стала второй женщиной в истории, награжденной Наиблагороднейшим Орденом Подвязки (высший рыцарский орден Великобритании).

      В назначенный день, 17 сентября, голландское правительство призвало к всеобщей забастовке на голландских железных дорогах, которые оставались в полной сохранности до мая 1945 г. По радио передали также обращение генерала Эйзенхауэра, в котором он наделил ГВВ статусом регулярных войск и призвал население района к югу от Лека прийти на помощь союзникам. На остальной территории страны такого рода акций пока проводить не предполагалось. В то же время были направлены тайные послания по каналам СИС и УСО, призывавшие к диверсиям на железных дорогах и дававшие подробные указания отнжсительно помощи в ходе воздушно-десантной операции союзникам у Арнема. Этими мерами, предпринятыми в последний момент, конечно, невозможно было всерьез воспрепятствовать передвижению немецких войск по дорогам, и все же впервые произошла серия железодорожных диверсий, специально приуроченных по времени и месту к наступлению союзников. „Piet van Arnhem” со своими людми вышли из подполья и оказали существенную помощь на местах. Появились первые сообщения о попытках групп Сопротивления уберечь от разрушения порт Роттердам: тогда были затоплены суда „Борнео”, „Вестердийк” и „Аксенфельс”, которые готовились перекрыть вход в порт.

ondergrondsestrijd_202_300

      Провал операции „Market-Garden” стал очевиден 25 сентября, тем не менее волна диверсий не утихала до октября, и только в ноябре последовали ответные контрмеры немцев. Они, активизировали мероприятия по отправке в Германию трудоспособных людей, захваченых во время уличных облав. Таким способом было отправлено большое количество жителей изо всех крупных городов, за исключением Амстердама, где комендант гарнизона, видимо желал „подстраховаться”. Немало бойцов ГВВ попали в такие облавы. Наказания лиц, задержанных по подозрению в пособничестве союзникам, были жестокими, и карательные меры неизбежно следовали за любым „инцидентом”: как утверждают, 400 жизней было загублено после нападения на шефа гестапо Раутера*. Немцы действовали не только силой, но и хитростью. У них имелись доносчики, и они нередко использовали старую ловушку, вступая под тем или иным предлогом в переговоры с отдельными руководителями местного движения Сопротивления. К тому же население страны находилось под угрозой неминуемой голодной смерти.

      В конце октября поступили сообщения об арестах в Роттердаме. В ноябре в Утрехте был схвачен и убит агент УСО Постма („Гребля Шлюпочная”) вместе с ним погибли двенадцать местных руководителей. Малхолланд („Подекс”) случайно попал в облаву в Роттердаме, и его вывезли в Германию. В декабре в Роттердаме был убит глава КП „Фрэнк”, а УСО потеряло радиста „Дадли” в Овересье, радиста в Роттердаме и радиста в Утрехте; связь поддерживалась, но с трудом. Единственным достигением за эти три месяца стало внедрение хорошего агента, П.Тазелаара („Нежный”) с радистом во Фрисландии. Удалось также забросить второго радиста в Роттердам, в Амстердам в штаб ГВВ направили П. Де Бира, который, почти ничего не сделав, в январе 1945 г. Возвратился в Англию. Создалась ситуация, когда стало очевидно – сейчас лучше отступить. Население убеждали избегать активного противодействия. В конце ноября на некоторое время приостановили даже воздушные поставки, чтобы остановить карательные акции. Собственных сотрудников УСО предупредило: их професиональный долг – сохранить себя до весны, а все связи с движением Сопротивления прервать, за исключением тех случаев, когда это совершенно необходимо. Командованию ГВВ было предложено тщательно рассредоточиться по своим округам, а в каждом округе отделить рабочие группы диверсантов от военных резервистов, которые до мобилизации не должны принимать участия ни в каких открытых действиях.

      День, когда можно было бы вновь начать действовать, отодвинуло Рундштедтское наступление, и тяжелые времена тянулись до марта. В середине января произошла утрата партии оружия в Ротердаме. В феврале в Амстердаме был серьезно ранен и схвачен Бялостерский, в Роттердаме были убиты два инструктора и местный радист, в Овересье погиб местный руководитель Эверт, прокатилась волна арестов во Фрисландии. Положение с продовольствием становилось критическим.

freeholland_200_300

      С другой стороны, радиосвязи УСО никогда не прерывались ни с одним районом, на местах появились новые руководители групп Сопротивления (прежде всего „Роб”, руководитель КП в Роттердаме, и „Ричард”, член Руководящего комитета от РВВ), несколько спала политическая напряженность, поступили хорошие вести об операциях спасения и ряде диверсий, например, о том, что в Роттердаме затоплены судно-блокшив „Вестердам” и гигантский плавучий кран „Титан”. В январе – феврале было проведено всего две более или менее значимые операции: направили дополнительного радиста местному руководителю в Овересье, а в феврале в Роттердам вернулся „Роб”, руководитель КП (Ван дер Степ), с особым заданием от принца Бернарда – убедить несговорчивых принять власть командующего ГВВ.

      Но вот 7 марта американцы создали Ремагенский плацдарм, на 23 марта было назначено основное форсирование Рейна (операция „Спортивная команда”). Завершающие этапы подготовки к ней в Голландии зафиксированы в протоколах совещания УСО 19 и 20 марта. В зоне наступления канадцев, в Восточной Голландии, было довольно легко передать сообщения, призывавшие нападать на железные и шоссейные дороги, собирать данные тактической разведки и оберегать сооружения и технических специалистов. Труднее было это обеспечить в Западной Голландии, не вызвав разрушений и масовых карательных акций. Движение Сопротивления вполне сносно вооружилось, и искушение вступить в вооруженную борьбу было очень сильным, но все же дисциплину поддержать удалось даже в самый решающий момент.

      Следующие данные показывают, что именно и в каком количестве направляло УСО до 15 марта 1945 г. (многое, конечно, пропало):

      Взрывчатка                       20 905 фунтов

      „Стены”                             14 344

      Ружья                                   2 928

      Карабины                               765

      Пистолеты                           2 175

      Гранаты                              20 085

      „Брены”                                   362

      Гранатометы                           286

      Piats                                            14

      В апреле, по подсчетам ГВВ, они имели в активе 9350 вооруженных бойцов во все еще оккупированных округах.

      В марте в район боевых действий направили для подкрепления две группы – канадцы заняли эти районы в начале своего наступления. Направили еще одного радиста в Роттердам и туда же помощника Ван дер Стëпа. Очень важное задание выполнил майор Дж.Дж.Ф. Боргаутс („Посвист”), который раньше уже успел отличиться в совместных акциях с группами Сопротивления, а теперь вновь был послан в Амстердам в помощь командующему ГВВ генерал-майору Кооту – он сыграл важную роль в переговорах в последние дни.

      На востоке Голландии, в зоне наступления канадцев, все шло как по писанному, в уже знакомой манере. Отряды Сопротивления расчистили путь для наступления и взяли на себя ответственность за порядок. Агенты УСО в Овересье и Фрисландии оказались в безопасности, но были и потери – известный в этих краях „Дадли”, майор Бринкгрив, пал в бою за несколько дней до решающего наступления. К середине апреля восток Голландии и Алсмер были практически очищены от неприятеля, и канадский 1-й корпус повернул на запад. Задача теперь состояла в том, чтобы избежать сражения, а не вступать в него, и в конечном счете в середине апреля она была решена в результате чрезвычайно осторожных и сложных переговоров, в которых участвували [обергруппенфюрер СС Aртур] Зейсс-Инкварт, [генерал-полковник Йоханнес] Бласковиц, представители голландского правительства и движения Сопротивления, генерал Эйзенхауер, фельдмаршал Монтгомери, генерал [Чарльз] Фоулкс (1-й канадский корпус), а также многие другие.

vrijnederland_209_300

      Если бы дело дошло до сражения, то борцам Соппротивления следовало воспрепятствовать попыткам немцев „предать огню” порты и затопить прибрежные территории Голландии соленой водой. Выполнение такой задачи сопрягалось бы с большим риском (если только союзникам не удалось бы с большим риском (если только союзникам не удалось бы быстро сломить сопротивление немцев), то от этого зависело будущее Голландии. По счастью, до этого не дошло, и на деле вклад борцов Сопротивления заключался в налаживании связи через линию фронта, в особенности с помощью тайной телефонной сети, которая находилась в распоряжении принца Бернарда: он вел по ней с Амстердамом. К 25 апреля стало ясно, что немцы отступят, но лишь 4 мая фельдмаршал Монтгомери принял капитуляцию группы армий, находившихся в подчинении военного командования в Голландии.

      И последяя задача – поддержание порядка до тех пор, пока подойдут союзники и разоружат немцев, – вряд ли могла вызвать разногласия. Поначалу у ГВВ не было нарукавных повязок или иных отличительных знаков, и казалось (верно или неверно), что ни принцу Бернарду, ни генералу Фoулксу столкновений не избежать, если большое количество гражданских лиц с оружием в руках окажутся среди ненавистных им немцев – вооруженных куда лучше голландцев. Приказ внутренного движения Сопротивления не позволял появлятся на службе с оружием, пока не будут изготовлены какие-либо опознавательные знаки.

      Конечно существует опасность не дооценки вклада голландского движения Сопротивления в общее дело борьбы с оккупантами. Его помощь союзникам была не столь заметна – в основном оно снабжало их разведывательными данными и формально играло небольшую роль в военных действиях союзников. Причина тут отчасти в географии. А отчасти и в ошибочных действиях УСО на ранней стадии. Но и сами эти ошибки объяснялись географическим положением страны, что затрудняло проникновение агентов в Голландию. Голландцы, как выяснилось, в основном вели собственную подпольную войну, не очень-то обращая внимание на нужды союзников. И в этой трудной войне не щадили себя и своих жизней. Официально голландские потери во время войны составили 210 000 убитыми (в том числе около 104 000 голландских евреев), из которых 23 300 человек погибли, сражаясь в рядах движения Сопротивления.³

      В последний год войны УСО и его агенты работали хорошо и кое в чем преуспели, создав рабочую систему связи и подчинения. И все же сожаления достойно то, что нельзя было эффективнее соотнести усилия голландцев и планы союзников, что дало бы тем и другим больше военных преимуществ.

[…]

ЗАМЕТКИ К ТЕКСТУ

* Зять королевы Вильгемины, муж ее преемницы (королевы) Юлианы, летчик Королевских ВВС.

¹ УСО помагало доставлять в Бельгию по воздуху оружие для оснащения голландских войск, которые поддерживали порядок на освобожденной к тому времени части территории Голландии.

² В „Голландской истории”, подготовленной УСО, говорится также о группе САС („Риган”, позже „Фабион”), засланной в это время в район Дренте, 9 октября она была усилена „Порцией II” (позже „Гоббо”). Обе группы поддерживали радиосвязь до весны 1945 г. И благополучно возвратились. В „Истории” выражен некоторый скептицизм по поводу их обучения и надежности, тем не менее группы уцелели и выполнили работу определенной значимости. [„Фабиан” возглавлял Ж.С.Киршен, позже ставший старейшиной брюссельской гильдии юристов.]

** Г-А. Раутер, шеф СС в Голландии, едва не был убит в начале марта 1945 г., в отместку за это нападение произвел более 250 казней, сам был казнен по приговору суда в 1949 г.

³ „Манчестер гардиан” от 30 октября 1948 г. приводит данные голландского Центрального статистического бюро. Вот что сообщается:

Евреев угнано                                                                                                   104 000

Умерло в Германии насильственно вывезенных рабочих                             27 000

Участников движения Сопротивления:

казнено в Голландии                                                                                           2 800

умерло в концлагерях в Голландии                                                                   2 500

умерло в концлагерях в Германии                                                                    18 000

Убито гражданских лиц в ходе военных действий                                           20 400

Вооруженные силы и торговый флот                                                                   7 850

Лица невыявленной принадлежности                                                                 27 450

                                                        Все                                                                  210 000

- THE VICTORS. ЕISENHOWER, ZHUKOV AND MONTGOMERY


ПОБЕДИТЕЛИТЕ.  АЙЗЕНХАУЕР, ЖУКОВ И МОНТГОМЕРИ
Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяла съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях най-вече се открояват личностите на трима висши военачалници, които спечелили войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер, маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков и британския фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомери
Биографиите им не се различават много, може би само по факта, че Монтгомери и Жуков са били участници в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И тримата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят специално внимание върху развитието на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.
И Жуков, и Айзенхауер показват своята сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Тримата командващи независимо един от друг, стигат до извода, че окончателната победа е възможна единствено чрез съвместни действия и едновременни удари върху военноикономическата машина на нацистка Германия от Изток и Запад.

01
Но в осъществяването на военните операции само Айзенхауер и Жуков са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен (Монтгомери е бил привърженик на осъществяването на т.нар. „кинжални” удари). Айзенхауер дори влязал в конфликт с британските си съюзници, като зачеркнал тяхната теория за периферийността и и по-къно (по време на „Овърлорд”) без притеснения оставил зад гърба си блокираните германски гарнизони в Лориен, Сен Назар, и Брест.
Армейски генерал Дуайт Айзенхауер
Една от най-интересните личности в американската военна история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличавала много от тази на обикновения американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагера на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г., на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.
Със започването на Втората световна война е на различни командно-щабни длъжности. Но истинският боен опит той получил при осъществяването на десанта на съюзниците в Северна Африка (операция „Торч”). През юни 1942 г., Дуайт Айзенхауер е вече генерал-лейтенант и командващ американските военни сили на Европейския ТВД. В началото на януари 1943 г., 8-ма английска армия успяла да овладее Триполи, след което операциите на Монтгомери и Айзенхауер вече се провеждали в тясно взаимодействие. Това позволило на съюзниците още през май с.г. да разгромят войските на Оста в Тунис и за ги изблъскат от Африка. Следват изпълненията на няколко различни операции в Италия, което позволило на съюзниците малко по-късно да осъществят знаменитата „Овърлорд” (инвазията в Нормандия).

surrender

В средата на войната проличала една от чертите му – тази към победения противник. На него му е било чуждо всякакво уважение към противника като човек и войник; за Айзенхауер германецът бил само олицетворение на злото и той не желаел да има нищо общо с него. Той нееднократно е отказвал да приема германски висши военни, заявявайки, че от пленените генерали се интересувало само неговото разузнаване.
В средата на 1944 г. настъпва изпълнението на самата операция „Овърлорд”. Действително, битката за Нормандеия е била спечелена от Монтгомери, Джордж Паттън и Омар Бредли. Но именно Айзенхауер, не приел възраженията на Ли-Мелъри и заповядал на американските бомбардировачи да подпомогнат десния фланг на нахлуването, което осигурило успеха на операцията „Кобра”. След разгрома на германците в Нормандия, той настоял за продължаването на преследването им, независимо от възникналите проблеми за снабдяването на дивизиите на съюзниците. Нещо повече, преодолявайки съпротивата на Уинстън Чърчил, Айзенхауер успял да осъществи на 15 август 1944 г. съюзническото нахлуване и в Южна Франция. За разлика от Монтгомери, предпочитащ мощните кинжални удари, Айзенхауер поддържал идеята за „широк фронт”, т.е. на едновременно настъпление на няколко участъка от западноевропейския ТВД. Правилността на възгледите му били доказани малко по-късно и от провала на операцията „Маркет-Гарден”. Независимо от факта, че Айзенхауер носил голяма вина за кризата в Ардените, възникнала от германското контранастпление, той бил и останал в историята като един от най-талантливите и далновидни генерали на Втората световна война. Притежавайки дар на стратег, той много рядко грешил в оценките си. Той се оказал прав, избирайки „неудобното” място за десантирането на съюзниците в Европа. Както показали по-късно боевете в Холандия, не се заблуждавал и по отношение на стратегията за „широк фронт”, чието изпълнение довело по-късно до капитулирането на германските войски. Прав се оказал Айзенхауер и в това, че своевременно разгромил основните части на вермахта на западния бряг на река Рейн.
Краят на войната той посреща със звание армейски генерал, дадено му през декември 1944 г.
Маршал Георги Константинович Жуков
Георги Жуков е може би най-противоречивия съветски пълководец. Роден е на 1 декември 1896 г. в с.Стрелковка, близо до гр.Калуга.
Първоначално Жуков е служил в привилегирования по това време род войски – кавалерията, в която служили и приятелите на Сталин – Будьони и Ворошилов, нещо което помогнало за придвижването по служба. Жуков също така, никога не се е присъединявал към една от борещите се помежду си по това време армейски групировки – нито към тази на групата на Троцки, нито към неговите противници. Поради този факт, той успява да оцелее при многобройните чистки в армията през 20-те и 30-те години на ХХ век. През 1938 г. Жуков получава своя първи истински важен пост в съветската военна система – назначен е за командващ войските на Белоруския специален военен окръг.

03

В началото на август 1939 г. Георги Жуков е изпратен в Далечния изток, за да защити монголската граница от нападението на 6-а японска армия. Тук за първи път се проявил и твърдият му и непримирим характер. Заедно с него от Москва пристигнала и група слушатели на военните академии – т.нар. офицерски резерв. Генерал Жуков освобождавал от длъжност, тези които по негово мнение не отговаряли на заеманата длъжност и на освободеното място поставял своя офицер от резерва. Но там се решавали не само кадровите въпроси. Бъдещият маршал, който не бил склонен да се оглежда към началството, оценявайки бързо обстановката, оперативно преустроил системата за управление на своите войски и в условията на жестоки боеве, успял да нанесе на японската армия тежко поражение. Важността на тази победа в кариерата на Жуков е трудно да бъде оценена. Първо, той станал Герой на Съветския съюз и най-прославен командир от РККА. И второ, което е по-.важно – на японската армия е било нанесено такова тежко поражение, че тя не се осмелила да нападне СССР съвместно с Германия, като СССР отбягнал войната на два фронта.
Вероломният удар на Германия на 22 юни 1941 г. поставил нови изпитания пред бъдещия маршал. В тези тежки месеци той поемал командването на различни участъци от съветско-германския ТВД. Но истинския му възход настъпил при осъществяването на Московската контранастъпателна операция през 1941 г.. Тук е уместно да се отбележи, че имало и много други талантливи командири от РККА, основната роля в подготовката и провеждането на Московската операция принадлежала на генералите Жуков и Василевски. При това именно около Москва, Жуков за първи път във войната с германците използвал онази тактика, която му позволявала да удържа победи през целия следващ ход на войната. Тактиката му се състояла в следното – Жуков построявал своите войски по такъв начин, че атакуващите сили на германците да не са в състояние от първия си удар да разсичат позициите на отбраняващите се съветски войски. След като противникът не успявал да пробие фронта, Жуков осъществявал всички възможни военни и административни мероприятия, които да принудят противника колкото се може повече със своите сили и средства безуспешно да щурмува позициите на РККА, изтощавайки собствените материални и човешки ресурси. Едновременно Жуков успявал да създаде от своите резерви мощна военна групировка, която нанасяла на противника контраудар в момента на неговото издишане от постоянните безуспешни боеве. Тази тактика, се използвала от Жуков постоянно, но тя имала и своите плюсове и минуси. Към плюсовете могло да се посочи положението, че тя действително е била много ефективна, и германците независимо от нейната несложност, така и не успявали до края на войната да се адаптират към нея. Към минусите се състоял в това, че неминуемо се давали стотици хиляди жертви в боевете…

04

Боевете за Сталинград и тези на Курската дъга станали другите големи и важни моменти в израстването му като военоначалник. И тук той използвал своята любима тактика на изтощаване силите на противника, с последващо нанасяне на контраудар. Единственото отличие при Курската дъга е било това, че като цяло това било танково сражение, а не на пехотата. Иначе и трите операции (Московската, Сталинградската и тази при Курската дъга) удивително си приличали по своя стил. През 1943 г. във войната настъпил прелом и частите на РККА все по-често преминавали в настъпление, от колкото към отбрана. И именно сега Жуков успял да да затвърди своя стил, най-вече при осъществяването на Ленинградската и Белоруската операция. В края на 1944 г. Жуков станал най-известния съветски пълководец, имащ чин Маршал на Съветския съюз и вече два пъти Герой на Съветския съюз (вторият е от 1944 г.)
През 1944-1945 година Жуков командвайки войските на 1-ви Украински и 1-ви Белоруски фронтове, осъществил Висло-Одерската и Берлинската настъпателни операции. Точно тук проличала неговата твърдост в отстояването на собствените решения, които преминавали на често пъти в жестокост. Особено показателен е случаят при овладяването на Зееловските височини, намиращи се пред Берлин. Когато масовата атака срещу Зееловския укрепен райнон (построен от германците за няколко месеца) се провалила, Жуков хвърлил през минните полета пехотата, като по такъв начин икономиал време за разминирването на полосите. По-късно той разказал за това на Айзенхауер, който изпаднал в състоояние, близко до шок. Много по-късно, американският генерал написал в своите мемоари: „На мен ми е трудно да си представя, какво щеше да стане в нашата армия с генерал, на който би могло да дойде в главата мисълта да отдаде подобна заповед”.
На 8 май 1945 г. от името на Върховното командване маршал Жуков приема капитулацията на нацистка Германия заедно с представителите на другите държави-победителки. Жуков бил награден с ордена на Победата и станал през 1945 г. за трети път Герой на Съветския съюз. Освен това, той завинаги ще влезе в историята като човекът, който командвал Парада на Победата на Червения площад в Москва.
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомери
Бъдещият герой от втората битка при Ел-Аламейн е роден на 17 ноември 1887 г. Той е завършил военното училище в Сандхърст, след което взел участие в Първата световна война, където е тежко раняван. Втората световна война го заварва като командир на 3-а дивизия на Британските експедиционни сили във Франция. След края на бойните действия на континента, е назначен за командващ Югоизточния окръг на метрополията. Тук той става пословичен с настойчивостта си при обучението на войските, които подлагал на ежедневни тренировки по всяко време, както и с физическата си сила и издържливост, превърнали се в легенда.

05

Първите си сериозни успехи бъдещият фелдмаршал постигнал в пясъците на Северна Африка, където е бил назначен за командващ 8-ма армия. Тук показал своите най-добри качества, а именно – умението да увлече след себе си военнослужещите, а също така и тактическото си майсторство при осъществяването на планомерно настъпление. В способностите му да съсредоточава за решителен пробив артилерийски, танкови и авиационни сили той нямал равен на себе си. Само благодарение на подобна методичност, 8-а армия не претърпяла нито едно поражение през целия път на своето настъпление от Ел-Аламейн до река Сангро.
На 10 юли 1943 г. 8-ма армия на Монтгомери десантира на брега в Сицилия, с което западните съюзници поставили началото на своето движение през окупирана Европа. В самото начало на 1944 г., Монтгомери заедно с Айзенхауер пристигнал в Лондон за да осъществят съюзническата инвазия във Франция. По време на операцията „Овърлорд” той командва 21-ва група армии, където показал своите най-добри качества. Но заради своята егоцентричност той не успял поне в този период от време да разбере, че координирането на действията е в дъното на победа на западните съюзници.- нещо което проличало, най-вече при овладяването на град Кан, а по-късно и при германското контраофанзива в Ардените. През септември 1944 г., на Монтгомери е присвоено званието фелдмаршал, като е оставен да командва 21-ва група армии., независимо от възникналите му разногласия с Дуайт Айзенхауер.
В средата на септември 1944 г. придвижванията на съюзниците в дълбочина на континента били преустановени. Тогава Монтгомери предложил оргинален изход от настъпилата ситуация. „Ако набожният и абсолютен трезвеник Монтгомери, клатушкайки се от махмурлук, се бе явил в щаба на върховното командване на обединените сили, аз не бих бил така удивен, колкото от онова смело предложение, което той направил” – така реагирал генерал Омар Бредли за плана, разработен от колегата му в щаба на 21-ва група армии в търсенето на начини за продължаването на преследването на противника. Всъщност фелдмаршалът предложил с помощта на въздушен десант да създаде коридор в Нидерландите по направление на Арнем, чрез който да се отсече вермахта в западната част на Холандия и, заобикаляйки линията Зигфрид – да се излезе в Рурския район, след което да се насочи към Берлин. Днес, резултатите от операцията „Маркет-Гарден” са известни. Оказало се, че тук германското командване разполагало с много по-големи сили, отколкото предвиждал талантливият британец. Вермахтът по своя опит от руската и френската кампания отдавна бил привикнал бързо да реагира на ударите, нанасяни по тиловите му райони, и през следващите дни водил жестоки боеве, преминаващи постоянно в контраатаки. Така англичаните не успяли да постигнат внезапност при преминаването на река Рейн.

06

Германското контранастъпление в Ардените се оказало поредното изпитание за фелдмаршал Монтгомери. Още на 20 декември 1944 г. по заповед на Дуайт Айзенхауер, той поема командването на всички съюзнически части северно от участъка на германския пробив. Пристигайки спешно на местото на сражението, Монтгомери открива, че американските войски са напълно дезорганизирани. Изучавайки обстановката той изпраща до Чърчил телеграма, завършвайки я с фразата „Този път ние не можем да минем през Дюнкерк, тъй като германците все още го удържат в своите ръце”. Монтгомери не се поддал на общата паника, съумял да организира отбраната и съществено повлиял върху изхода на битката в Ардените. След победата в Ардените фелдмаршалът повежда войските към устието на Елба, с желанието да овладее по-късно Берлин. Но войските му в спешно били пренасочени към Дания, което не позволило на Сталин да окупира тази страна и да осигури изход в Северно море на СССР. На 4 май 1945 г. фелдмаршал Бърнард Монтгомери приема капитулацията на всички части на вермахта в Северозападна Германия, Дания и Нидерландите. През януари 1946 г., в знак на признаване на военните му заслуги получава титлата граф Аламейнски.
Айзенхауер, Монтгомери и Жуков имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946.

ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

IMG

IMG_0002

IMG_0003

IMG_0004

- GENERAL ANDRANIK AND HIS COMPANY


ГЕНЕРАЛ АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД

Андраник Торосович Озанян (25 февруари 1865-31 август 1927) е един от лидерите на арменското национално-освободително движение в края на ХIХ и началото на ХХ век, национален герой на арменския и български народ. Известен е още като пълководецът Андраник, Генерал Андраник (на Запад) и Андраник-паша (на Изток). Произведен в чин генерал от руската армия през 1918 г. През 1912 г., със започването на войната на България, Сърбия, Гърция и Черногория срещу Османската империя, Андраник и подпоручик Гарегин организират от доброволци арменци и представители на други националности отряд в състав от 270 души, който по-късно действувал в състава на македоно-одринската група български войски. Тук, арменските воини проявили своя героизъм в сраженията за овладяването на градовете Мастанли, Узун, Мерефте, Шаркьой и др. Андраник и неговият отряд участвували също така и в разгрома на турския корпус на генерал Явер-Паша през декември 1912 г. при селото Мергамли, на брега на река Марица в Беломорието. За това свое сражение Андраник получил от българското правителство най голямата награда – „Златен Кръст за храброст”; за своето участие във войната той получил също така и сребърни кръстове III и IV степен, произведен е в офицерско звание, предоставено му е българско гражданство и му е отпусната пенсия. Арменският отряд е разпуснат на 28 май 1913 г.

[…]

Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя  тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има  трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.

[…]

Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.

Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините  Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…

Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.

Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.

В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.

- Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.

Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто. Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…

След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).

- Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?

- Разбира се.

- Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.

- Защо?

- Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.

По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…

Ст.н..с.Николай Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 15 (23694) from 12th April 2013, p.16 (first part)

IMG

IMG_0001

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 16 (23695) from 19th April 2013, p.18 (second part)

IMG

IMG_0001

 

- СТОМАНЕНИТЕ МИШЦИ НА ПОБЕДАТА


СТОМАНЕНИТЕ МИШЦИ НА ПОБЕДАТА (КАК СССР ПОБЕДИ ГЕРМАНИЯ)

      Една от най-важните причини, които се посочват в историята на Втората световна война за това, защо германската армия не успя да превземе Москва през 1941 г. е настъпилата в началото на войната транспортна криза. Този факт се признава и от бившите германски военноначалници, ръководили военното настъпление срещу СССР. Какво се има предвид? Тук ще посочим две много важни техни свидетелства:

1. От записките на командващия групата армии „Център” генерал-фелдмаршал Фьодор фон Бок: „7.12.1941 г. За сегашната тежка криза са посочени три фактора… 2. Парализирането на железните пътища. Недостиг на коли, вагони, локомотиви и обучен персонал; недостаточна приспособяемост на локомотивите и колите към условията на руската зима”.

2. От изследването на известния немски историк Клаус Рейнхард „Повратът при Москва. Провалът на хитлеристката стратегия през зимата на 1941/1942 г.”: „Главната причина за тежкото положение на транспорта  трябва да се търси в това, че Германия влезе във войната с недостатъчен брой локомотиви и вагони… Паркът на възможните за експлоатация локомотиви, включително и на 1850 френски, наброявал към 10 август 1941 г. само 23400. Тъй като това количество не достигало за изпълнението на поставените задачи, със започването на кампанията на Изток мощността на локомотивите била увеличена с 11,2%, което по-нататък довело до бързото им излизане от движение…”

      Т.е., германския райхсбан имал само 23,4 хиляди локомотива и това се оказало недостатъчно? А колко пък имал Народният Комисариат за пътищата и съобщенията (НКПС) на СССР? Тук в историческите изследвания се посочва цифрата 25 хиляди, т.е. практически същата бройка. Тогава защо съветските железничари успяли със същото количество локомотиви да прехвърлят на Урал едва ли не половината от мощностите на държавата, а германците не успяли да организират снабдяването на войските си?

Труженикът на войната – съветския локомотив от серията „Е“

Съветски брониран влак от годините на Втората световна война.

      Трябва да се отбележи, че Русия била добре запозната с този проблем още от времето на Първата световна война. Независимо от поръчките за унифицирани машини, в транспортния и парк  имало около стотина серии от локомотиви, като при това те били прикрепени към определени региони и ЖП пътища и подходът към ремонта им не бил на нужната висота. По време на войната тази система забуксувала и още през 1915 г. царското правителство започнало да закупува локомотиви в чужбина, най-вече от САЩ. Независимо от това, унищожаването на ремонтната база постепенно нараствало и чакащите за ремонт локомотиви достигнали бройката от 60%.

      Революцията от Октомври 1917 г. променила всичко в положителен план. След назначаването на Лев Троцки през 1920 г. за Нарком на пътищата и съобщенията, ремонтната база била специализирана за определени серии от локомотиви и за сметка на това била повишена производителността на ремонтните предприятия и най-важното, било съществено повишена производителност на запасните части и материали за тях. От този опит Троцки направил един съдбоносен извод, за който информирал делегатите на 8-мия Всерусийски конгрес на съветите:

      „Количеството на необходимите локомотивни разновидности трябва да се сведат до минимално число, до три-четири. Разбира се, при такова положение, ремонтът, цялата работа трябва да се ускори няколко пъти… Задачата, която е поставена със заповед № 1042 е: да се разгърне фронт на масово ремонтиране в заводите, които да се специализират така по отделните части, че да може в края на краищата то да се превърне в ново локомотивостроене, в производство на нови еднотипни съветски локомотиви”.

Германският кригслокомотив от серият „52“

Германски брониран влак от годините на Втората световна война.

     Именно тази мисъл на Лев Троцки застанала в основата на по-нататъшната политика на германския „Райхсбан”. От януари 1943 г., в редица предприятия на Германия и окупираните страни започнало масовото производство на военния локомотив от серията „52”, чийто прототип бил построен в края на 1942 г. от завода Борзиг. До края на войната били пуснати в експлоатация рекордно число от тях – над 6500 локомотива. Така всъщност, германците повторили съветския опит за производство на локомотивите от серията „Е”, които в този съдбоносин хронологичен отрязък от време били произвеждани от близо 30 различни заводи.

      Но дори и това не спасило от разгром Германия. Получил се парадокс – грандиозната програма на пускането в експлоатация на кригслокомотивите, откъснала огромни средства и производствени мощности от изпълнението на други военните поръчки, а най-главното – на тъй нужния за продължаването на войната метал, който катастрофално не достигал. Стигнало до там, че Херман Гьоринг в положение на отчаяние, предложил съвсем сериозно на германския министър Шпеер да строи локомотиви от бетон, тъй като липсвала стомана.

      След края на Втората световна война, в качеството на трофеи били взети от СССР повече от две хиляди кригслокомотива, и много от тях оцеляли в СССР на запасните бази до началото на 80-те години.

      Подготвил    ст.н.с. Николай Г. Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE SOVIET RAILWAY ENGINE “E” AGAINST THE GERMAN KRIEGSLOCOMOTIVE “52″ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Извършване на десант от германски брониран влак. Върху челната бронирана площадка е поставена зенитната установка 2 cm Flakvierling 38 — четворен вариант на 20-мм зенитно оръдие FlaK 38.

Зенитчици от съветския брониран влак „Железняков“(брониран влак № 5 от Бреговата отбрана на гр. Севастопол) с 12,7-мм крупнокалибрени картечници ДШК (картечниците са монтирани върху морски тумби). На заден фон се виждат 76,2-мм оръдия от корабните куполни установки 34-К.

Севастополският брониран влак „Железняков“ в боен рейд. На фотографията се виждат корабните куполни установки 34-К с оръдия с калибър 76,2-мм и 12,7-мм крупнокалибрени картечници ДШК (Дегтярьов-Шпагин крупнокалибрен). Бронираният влак водил бойни действия от 7 ноември 1941 г. като направил 140 бойни рейда на предния край. Бронираният влак загива на 28 юни 1942 г. под рухналите сводове на Троицкия тунел

Севастополският брониран влак «Железняков» в боен рейд. На фотографията се виждат три корабни куполни  установки 34-К с оръдия с калибър 76,2-мм и 12,7-мм крупнокалибрени картечници ДШК (Дегтярьов-Шпагин крупнокалибрен).

Германски пехотинци върху трофеен съветски брониран влак. Бронираният влак принадлежал на 57-ми полк от 4-а дивизия за охрана на железниците от войските на НКВД и бил изгубен по време на бой. Групата армии „Юг“, юли 1941 г.

Германски брониран влак № 28, въоръжен с трофейни френски танкове. На переден план  — «Сомюа» S35. Бронираният влак първоначално се намирал в подчинение на групата армии „Център“ и се използвал за усилването на охраната на ешелоните, и по-късно бил усилен с две трофейни съветски бронирани площадки.

Съветски брониран влак, краят на 1941 г.

Soviet armoured train No.2 „Yuzhnouralskiy Zheleznodorozhnik“ (South-Ural Railroad Man), of 38th Armoured Train Unit, Briansk front, abandoned at Marmyzhi 29 June 1942 (OB-3 type)

Das Foto zeigt einen Panzerzug des Typs BP 42,der erste (PZ 61)wurde im Dezember 1942 ausgeliefert.

IMG

IMG_0001

 

- НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.


НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Георгиев Котев, доктор по история

Представените по-долу шест документални свидетелства за партизанската борба в района на Родопите са неизвестни за изследователите от историческата и военноисторическата наука. Те се намират във фондовете на Националния етнографски музей – гр.София, под инв. № 1015 и не са номерирани. Това са записи на спомени, които са правени по т.нар. “горещи следи” – през 1949 г. и първата половина на 1950 г., т.е. приблизително 4-5 години след победата на Деветосептемврийското въстание през 1944 г. Документалните свидетелства разкриват много подробно развитието и особеностите на партизанското и въобще на нелегалното антифашистко движение в Югоизточна България в годините на Втората световна война. От текста на документалните свидетелства е видно също така, че независимо че полицията, жандармерията и въоръжените сили са били три различни инструмента на Царство България, те с еднаква ревност и настървение, до последен момент са воювали срещу антифашисткото движение.
Текстът на свидетелствата има своите особености, характерни за периода от 1949-1950 г. Поради това, при археографската им обработка, днес за нас, в тях се срещат много неизвестни фамилии, които са изпуснати в съвременните исторически и политически справочници – едни поради политически причини, а втори – поради промяна на семейното положение, а трети – неизвестно защо. Независимо от това, авторът е успял да издири биографиите на над 80 от общо стотината участници, намерили своето място по един или друг повод в документалните свидетелства.
Документите не са пагинирани. В автора на статията попада не техният оригинал, а само машинописно копие. Предполага се, че по една или друга причина, оригиналът е загубен във времето.
Съкратеният текст е разкрит за улеснение на читателя в прави скоби, като на места самият текст е осъвременен. В края на всяко от документалните свидетелства са дадени библиографични и др. справки, по възможност в най-пълен вид..

№ 1
Спомен на партизанина Васил Димитров Паланов1

Велинград (квартал “Чепино”), 14 юни 1949 г.

Роден в 1924 г. в с.Чепино. Образование ІІІ клас. Ремсист още от времето на създаването на РМС в [с.] Чепино – есента на 1939 г. По време на партизанското движение, заедно с брат си, той е ятак и помагач от 1942 г. до 1943 г. Брат му подпомагал партизаните като овчар, а Васил като колар. Първо излиза в Балкана при партизаните – братът Петър2, а след една седмица става партизанин и Васил – на 12 юли, Петровден, 1944 г. Когато той пристигнал в току-що сформирания отряд “Чепинец”, отрядът бил разпределен вече на три чети. На І чета бил командир Димитър [Петров] Сеизов – “Вълчaн” 3, от Чепино; на ІІ чета – Георги Н[иколов] Мавриков4; и на ІІІ чета – Георги Пулев – “Марко”. Всяка чета имала определен обект на действие: първа чета – в местността “Сърница”, “Черни връх” и “Беглика”; втора чета включвала пространството между местностите “Кръстела” и “Търли”; и трета чета – между местностите “Милини скали”, “Аранчал” до “Белмекен”-“Юндола”.
Новопристигналият партизанин Васил Паланов научава от другарите си, че политическия комисар на отряда отсъствува поради това, че е отишъл да се свърже с Разложкия отряд, гдето бил антонивановецът Никола [Кръстев] Грънчаров5, когото желаел да включи в своя отряд.
Паланов особено добре запомнил боя с войската в местността “Милини скали” *:
“Пристигаме на “Милини скали” към 6 ч. с[лед] обяд на 3 септември 1944 г. Командирът на ІІІ оперативна зона – Методи [Тасев] Шатеров6, заедно с целия щаб на зоната устрои тържествен приемен парад, след което вечерта стана взаимно опознаване между отделните отряди и чети.

IMG_0002

Вечерта било иззето стадо от 100 овце на богат овчар от с.Корова. Сутринта рано овцете се разбягват. Трима души отиват да ги заберат, но войници ги забелязват и откриват огън по тях. Секретният партизански пост веднага съобщава това в щаба. Първа чета, която беше в бойна готовност, веднага заема позиция откъм застрашеното място. Целият отряд се вдигна в тревога и зае определените позиции. Първа чета завърза преговори с войската, която стоеше на 40-50 крачки. Ние завикахме на войниците: “Братя войници, присъединете се към нас и съвместно да бием германските пълчища в България. Съветските братски войски са вече в Добруджа. Елате с нас.” Един офицер ни отговори: “ние не сме германци, а ние сме българи. Елате вие с нас!” – и веднага ни откриха огън. Отговорихме им и ние. Сражението почна. Беше към девет и половина часа сутринта на четвърти септември [1944 г.]. Още при първия залп беше ранено едно младо наше партизанче. Но и ние пък извадихме от строя картечницата, която откри първия залп и рани другаря. Картечарът войник падна убит. Дойде свръзка от щаба на ІІІ оперативна зона със заповед да обградим ловната рота и да я плениме. Но докато траяха преговорите и завързалата се престрелка с ротата, зад нас е настъпвал 27-и [Чепински] пехотен полк и Пещерската тежко-картечна дружина заедно с eдин ескадрон от Разлог. Войската, по време на сражението си с Варварската чета, насочи част от огъня си и към нас. Ние бяхме обградени от многочислен неприятел. Нашият оперативен план трябваше да се измени. Ние минахме в отбрана, която трая до към четири часа след обяд. В тоя ожесточен бой падна убит партизанинът българо-мохамеданин Сюлейман, а ранени бяха четири-пет души. Като видяхме, че бойните ни припаси намаляват, а 27-и [Чепински пехотен] полк ни обстрелваше все по-отблизо, по нареждане на щаба, трябваше да направим пробив на северо-западния фланг, по посока на селата Белово и Семчиново, за да се отскубнем от опасния обръч. Една ударна чета, заедно с щаба след като откри силен огън с последните бойни припаси (тук се хвърляха нападателни и отбранителни /специален “партизански патент”/), успя да направи пробив и да се оттегли. Но за наша голяма изненада срещаме втори обръч от палачите на командира на 27-и [Чепински пехотен] полк – полковник [Герман] Еленков. Тук се завърза най-ожесточеното сражение през целия ни партизански живот, в което дадохме единайсет души жертви, между които и командирът на ІІІ оперативна зона – Методи Шатеров. Имахме и много ранени. Две другарки и един другар паднаха в плен: Мара Влахова и Николинка и другарят Тодор [Николов] Михов7 (всички сега живи). В това сражение ние бяхме разделени на две групи и се отправихме в две посоки: І група се отправи към връх “Арапчал”, при “Магаре бивак” на ІІІ чета от “Чепинец”; ІІ група се насочи към Чепинския балкан – местността “Хайдушки кладенец”. Трета група от Варварската чета се оттегли към с.Варвара. Варварската чета премина и се отскубна геройски от три обръча. Нашите две малки групи от по около 80 души успяхме умело да се отскубнем от огъня и на втория, най-опасен обръч. Стъмни се и врагът загуби дирите ни. Установихме си връзка между групите. На 8 септември се събрахме в местността “Бяла вода”. Направи се обичайната равносметка на убити, ранени и пленени. Командирите отчетоха целия развой на боя. Свободата бе извоювана и всички тържествено пристигнахме в с.Каменица. При небивал ентусиазъм на населението от трите села (Каменица, Лъджене и Чепино) стана общ митинг в с.Лъджене на 9 септември 1944 г.

Васил Димитров Паланов, 25-годишен

1 Васил Димитров Паланов – роден на 4 януари 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС.
2 Петър Димитров Паланов – роден на 5 юли 1928 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Безпартиен.
3. Димитър Петров Сеизов – роден на 18 юни 1908 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”, командир на чета. Член на БРП.
4. Георги Николов Мавриков – роден на 23 юли 1898 г. в с.Обидим. Първоначално ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
5. Никола Кръстев Грънчаров – роден на 20 август 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БРП в гр.Велинград, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
* Така е в текста. В случая се има предвид местността “Милеви скали” (“Мильови скали”).
6. Методи Тасев Шатеров – роден на 10 януари 1898 г. в гр.Прилеп. Член на ЦК на БРП, партизанин, командир на ІІІ Оперативна зона. Загива в бой на 4.09.1944 г.
7. Тодор Николов Михов – роден на 21 януари 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Безпартиен.

№ 2
Спомен на партизанина Михаил Кръстев Ковачев – “Славей” 1

с. Дорково, Пазарджишко, 13 юни 1949 г.

Роден на 11 май 1911 година в с.Дeбърско, Разложко. Михал е най-малкият между тримата си братя и една сестра. Баща му се е занимавал с овчарство, – пасъл е чужди стада. Майка му умира при едно арестуване на Михал. В 1921 година Михал се преселва в [село] Дорково, заедно с 30-40 семейства от родното му село, което не могло да им даде достатъчно препитание. Михал завършва първоначалното училище (ІV отделение) като ратайче в с.Пантелейница, Пазарджишко. През 1927 година Михал отива в с.Хотанца, Русенско, гдето работи като яйчарин, а после се преселил в с.Рахово, Русенско, гдето изучава занаята бозаджийство. В Русенско, Михал прекарва до 1931 година. Тук той се запознава с бежанци добруджанци, от които се запознава за първи път с идеите на комунизма. Голямо влияние върху комунистическото възпитание на младежа Михал оказва неговият майстор бозаджия от Разлог, който бил взел дейно участие по време на септемврийските събития през 1923 година.

01

През 1931 година Михал се завръща в село Дорково и се включва веднага в РМС, ръководен от Георги Спасов, който впоследствие умира от жестоки побоища и инквизиции. През лятото на 1931 година, Михал работи като общ работник-варджия при строежа на общинския дом и общината в Дорково. Есента той постъпва войник в ІІІ армейски артилерийски полк в Хасково. В казармата Михал се запознава с войниците-комунисти Никола В.Пъстърмов, Стоян Мишев Желев от с.Оброчище, Харманлийско, Велко Тохчиев от Панагюрище, Георги Тодоров Банчев от Батак, Диню Минев Пенев от Старозагорско и др. Сформирала се ядка, която заработва във всички поделения на полка. Конспираторите войници се свързват и със затворника Янчо Костов от Хасково, когато били на пост при затвора. Затворникът бил осъден ученик. Той свързва войниците с комунистическата организация в Хасково. Организирани в ами-ядки, конспираторите-войници четат редовно излизащия тогава комунистически орган вестник “Ехо”, по който са следили редовно Лайпцигския процес срещу Георги Димитров. По време на отпуск, войниците следели дейността на кръжоците в Хасково, интересували се и от стачното движение на тютюноработниците.
През 1933 година Михал отбива военната си служба. В с.Лъджeне той работи баничарство със съдружник. Включва се в местния РМС, който тогава наброявал 18 души и развивал добра дейност всред младежта до 19 май 1934 година.
Военната конспирация в артилерията в Хасково е разкрита. Арестуваните войници издават старата първа ами-ядка. Всички нейни първи дейци биват арестувани, между които е и Михал, когото веднага отвеждат в Хасково. При следствието се нанасяли и побоища. Поради нямане на сериозни обвинения и разкаялите се войници, чийто дух бил сломен от нарочно наети адвокати, съдът осъжда само двама от обвиняемите на смърт, а Михал е осъден на 5 години строг тъмничен затвор и 50 хиляди лева. От всички 37 подсъдими, стари и млади войници, 17 били осъдени, между които и две смъртни присъди. Михал и другите осъдени влизат в Хасковския затвор, гдето затворниците от цивилни и военни процеси си сформирали партийна организация, ръководена от секретаря Георги Кирков, тютюнев работник /партизанин по-късно, в 1941 г., а сега полковник в армията/ и Милю Гъделев, от Борисовград. В затвора Михал проявил жив интерес към партията и стана неин член през 1934 г. В 1936 година затворниците от Хасковската конспирация биват преместени в Сливенския затвор, гдето те също се организират: ръководители са: Йонко Панов (сега генерал в граничните войски), Борис Копчев (сега също генерал) и Попрусинов (”Червения поп”). Михал е освободен от затвора при помилването по случай раждането на княз Симеон. Отново той подема старото си препитание с мекичарството. Включва се в партийната организация, възглавявана от Асен Бозаджиев2 (сега народен представител), Васил Сотиров, от Чепино (работник, починал), Васил Гилин3 и Ванчо Вранов.
През 1939 година Михал се премества на работа в [с.] Дорково, гдето наема читалищния бюфет. Веднага се включва на работа в партийната група, начело с Георги Спасов, Васил [Димитров] Огнянов4, Петър Дойчинов, Аспарух Попов, Атанас Харизанов и Георги [Георгиев] Ласков.5
В [с.] Дорково се сформирала партийна организация през 1919 година от учителя Георги Славеев, родом от Пазарджик, най-смелият и умел ръководител и организатор на работническото движение в Чепинското корито. През Септемврийските събития от 1923 година той пада убит при една престрелка с полицията. Негов заместник е Георги Огнянов, също учител (сега полковник в армията).

02

По време на зараждането на партизанското движение през 1941 г., Михал се свързва с първите баташки партизани братя [Ангел6 и Илия7] Чаушеви, братя [Георги8 и Никола9] Чолакови, Тодор [Ангелов] Коларов10, Никола [Петров] Велков11 (известен с името “Колето” тенекеджията). На първо време Михал заработва като ятак: той съхранявал оръжие у дома си. След първия провал в Батак, партизаните се събрали в една землянка, в местността “Лещарица” при “Жълтата скала”, от гдето и лагерът бил наречен “Леска бивак”. Той побирал десет души: Георги [Ангелов] Чолаков, Колето тенекеджията, Ангел [Георгиев] Чаушев, Илия (“Илито”) Чаушев, Любен [Тодоров] Гумнеров12, Любен [Иванов] Йовчев13, Георги [Тодоров] Ванчев14 и трима други, които Михал не познава. В “Леска бивак” батачани престояват 75 дена (от декември до март) – до пролетта. Те били принудени да се изтеглят към Батак, за да организират по-добри връзки. До февруари 1943 година Михал прекъсва връзките си с партизаните, понеже го интернирали в лагер Кръстопол, Ксантийско. Там той престоял една година. Връща се в края на 1943 година и веднага подновява връзките си с отряда “Антон Иванов”. Още по-отблизо се свързва с четата на “Братя Кръстин”, на името на убитите през 1923 година двама братя Кръстин от Ракитово. Четата “Братя Кръстин” се възглавявала от Манол [Иванов] Велев15 и Наско [Георгиев] Семерджиев /”Цветан”/ 16. [Манол Иванов] Велев бил политически комисар, а [Атанас Георгиев] Семерджиев – командир.
На 2 април 1944 година полицията арестува Михал, поради станалия провал на землянката, гдето пребивавали Колю [Димитров] Божанов17 и трима партизани. При нападението Божанов убива офицера от Ловната дружина, но един от тримата партизани бил хванат жив и според неговите показания арестуват и Михал в училището в [с.] Лъджене, гдето престоява 15 дена при непоносими инквизиции, без да даде каквито и да било показания, поради което бил освободен. Той наново се включва в масовизирането на партизанското движение, според директивата на партията. Сам Михал организира 15 души за балкана. Свързва се и се съвещава постоянно с “Чапай” 18 и Атанас [Георгиев] Семерджиев, като цяла седмица престоява в тяхната чета и организирал придвижването и до над селото за провеждане на заплануваната акция. От организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал. Властта узнава плана на организираната акция в Дорково, според който трябвало да се убият 4 души фашисти и да се вземат 32 пушки от караула на общината и храна; готвело се е ограбването на кашкавала от мандрата, предназначен за германците; също така и да се разбият два магазина със стоки, които да се раздадат на бедното население, а търговците магазинери да се разобличават като спекуланти и фашистки агенти. Акцията се осуетява. Поради това именно и от организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал; начело с Михал, излизат и: Абди [Мустафов] Онбашиев19, Борис[Павлов] Кюркчиев20, Лазар [Иванов] Пармаков21, Стоян Давидов [Георгиев]22, Костадин Г[еоргиев] Ласков23 и Христо [Григоров] Овчаров24 /с изключение на Михал и българомохамеданина Абди, останалите били младежи, неслужили още във войската/. Групата се присъединява към четата на “Чапай”, гдето получили партизанското си кръщение и имена: “Славей”, “Янко”, “Живко”, “Божидар”, “Горан” и др.

Поради наложилото се бързо оттегляне на четата, кръщението е станало набързо: строила се цялата чета “Варвара” и се обявили партизанските имена. Веднага се отделила една група от 8 души, между които е и Михал, със задача да нападнат мандрата в Дорковския балкан. Ето как описва той тази акция:
“Придвижваме се близо до мандрата в едни храсти до една сята нива със жито. Престояхме там през деня и поставихме мандрата под наблюдение. Като мръкна, нападнахме я от три страни. Овчарите, които бяха там, ги събрахме в една стая и им поставихме пост. Направихме обиск на цялата мандра, взехме три италиански пушки и 30 килограма кашкавал. На тръгване другарят Иван [Павлов] Стойнов25 от Малко Белово, Пазарджишко, говори на мандраджиите и на овчарите за смисъла на партизанската борба. Оттеглихме се със задача да извършим и акция на влака по линията Чепино-Пазарджик, който тогава превозваше строителен материал за германците. Престояхме 24 часа в очакване да мине товарен влак, но не мина и ние се оттеглихме по посока на четата, която щеше да се придвижи към местността “Милини скали” в Беловския район, за да проведе акция в с.Габровица. Като стигнахме в балкана над селото, другарите в групата от това село подготвиха организацията за провеждане на акция с цел да убият няколко души реакционери, да нападнат общината, да вземат оръжие и да наберат 20 души нови партизани.

03

Акцията се проведе успешно. От набелязаните трима реакционери само един открихме и го унищожихме, след като ограбихме бакалията му. Всичката стока раздадохме на населението: басми, брашно, олио, захар и др. Населението се стиче масово. Другаря Стойнов говори на състоялия се митинг за задачите на партизанското движение и на Отечествения фронт. Като завзехме общината, унищожихме архивите. След митинга, се оттеглихме към сборния си пункт с песента “Жив е той, жив е”. С нас заедно навлязоха и двайсет души нови партизани, както беше предвидено в плана на акцията. Четата ни нарасна над 80 души, което наложи разделянето и на две. На едната чета си остана командир “Чапай”, а на другата – партийното ръководство избра за командир Асен Бонев [Стоянов]26 от с.Варвара. Двайсет души чепинци, начело с Атанас Семерджиев от [с.] Лъджене, се отделиха, по решение на ръководството, за отреда “Чепинец” на Манол Велев.
На оттегляне от Варварската чета, се отделиха осем опитни партизани, за да проведем акция за завземане оръжието от общината Голямо Белово, Пазарджишко. Другарите, с които проведохме акцията бяха с войнишка униформа, за да не породим съмнение като влизаме в село. Така като войници влезохме незабелязано в общината. Отворихме вратата на караулната и изкомандувахме: “Стой! Никой да не мърда! Арестувани сте!”. Веднага поставихме пост на вратата и без съпротива взехме оръжието и бързо се оттеглихме. Дочухме стрелба подире им, но ние се бяхме вече оттеглили. Завърнахме се при Варварската чета. Разпределихме си нововзетото оръжие, след което, както беше уговорено, трябваше набелязаните 12 души да се присъединим към отреда “Чепинец” в посока на Каменецкия балкан. На път за там, след като видяхме, че има условия за мобилизиране на добри бойци към нас, спряхме се в балкана и установихме връзки чрез местни познати, горски работници “трупчии”, на които възложихме да поканят партийните отговорници от с.Каменица за среща с нас, за да им възложим задачи за мобилизиране на нови другари.
Като се срещнахме и им изложихме нуждата от излизане на колкото се може повече партизани, другарите партийни отговорници ни докладваха, че има много желаещи, като отпускари войници и други другари добри партийци, да излязат с нас в балкана.
Изтеглянето на другарите от село ставаше поединично или по двама-трима души, като ние предварително пращахме наши свръзки, за да ги доведат в четата. Така нашата група от дузина нарастна в продължение на две седмици на 45 човека.
От щаба на ІІІ оперативна зона, с командир Методи Шатаров /бай Панайот/, убит после при една акция, и комисар Стоян [Николов] Попов27 /сега народен представител/, дойде заповед, чрез свръзка от другите чети, че всички чети трябва да се придвижат в посока на връх “Милеви скали”, от гдето ще се организира нападение на гара Варвара, с.Варвара, с.Семчиново и с.Саитово (тук имало германски склад с дрехи). Изпратиха мен и Атанас Семерджиев за свръзка с Манол Велев, комуто да връчим общата заповед на командира на ІІІ оперативна зона. Нашите другари се насочиха към сборния пункт “Милеви скали”. След като връчихме заповедта на комисаря на “Чепинец” – Манол Велев, заедно с него се придвижихме към уговорения сборен пункт “Милеви скали”. Там пристигнахме привечер към средата на месец август. Тук беше пристигнало и цялото ръководство на ІІІ оперативна зона за организиране на предстоящата голяма акция. Всички чети наброяваха 230 души партизани. Командирът на зоната другаря Шатеров прие официално четите, свика ръководството им (командири и комисари) на заседание. Според взетото там решение, обектите и задачите на всяка чета се разпределяха поотделно.
Сутринта четите се насочиха към определените обекти. Нашата чета, с командир Асен Бонев [Стоянов] и ръководители Атанас Семерджиев и Любен Гумнеров, имаше за задача да превземе общината на с.Варвара и да изземе оръжието на полицейския участък.
Когато нашите телефонни връзки се придвижили, за да изрежат телефонните жици и да прекъснат връзката на селото с войсковите части, те били неочаквано забелязани и влизат в кратка престрелка с караула, което дава възможност на полицейския участък, кмета и другите реакционери да се въоръжат добре, като се качили на втория етаж на общината. Когато ние се придвижихме към общината, отдалечена от селото на около два километра и е по-близко до гарата, фашистките гадове ни откриха огън. В завързалата се ожесточена и продължителна престрелка падна убит нашия скъп и млад другар Христо Овчаров, от с.Дорково. При все това ние успяхме да превземем първия етаж на общината. В тая акция участвувахме към 40 души. В момента, когато влизаме в първия етаж, дочу се ура наблизо зад общината. Това даде повод да помислим, че са пристигнали войскови части от близкото (на 2 км) село Ели дере. Веднага напуснахме етажа и се оттеглихме към балкана. Врагът се окуражи и почна да си служи и с бомби. Отчетохме, че е безцелно да хабим бойните си припаси и се оттеглихме, тъй като в това време се водеха сражения съвсем близко: на гарата, в селото и в съседните близки села Семчиново и Саитово. Навсякъде по тия обекти акциите се проведоха успешно. Селата Варвара, Семчиново, и Саитово бяха превзети от партизаните. Иззети бяха много трофеи и избити неколцина фашисти. Разказваха после как интересно станало превземането на германския склад с дрехи в с.Семчиново. Нашият партизански подпоручик Благов28, с осем души партизани във войнишки дрехи, отива при войниците от склада и им казва строго: “Какво гледате, бе, какво чакате? Не видите ли как шумкарите нападат селата? Я скоро, бързо се строявайте та да вървим на помощ!”. Войниците се смутили и се подчиняват на “офицера”. Строяват се. Картечарят на склада, който бил залегнал при картечницата в картечното гнездо, също се уплашил от заповедта на подпоручика и се строява при другарите си. Подпоручик Благов изкомандува и на своите “войници” -партизани да се строят в задна редица, а след това веднага командува на първата редица: “Три крачки напред, марш!”. Кимва на партизаните да вземат “На бой с нож” и тогава дава заповед на неприятелската редица войници: “Лицева опора, марш!” и извиква: “Никой да не мърда, защото ще стреляме!”. Партизаните насочват заредените си пушки към тях. Сам “подпоручикът” взема картечницата и пушките им. Така залегнали в “лицева опора” войниците стоят, докато стане организираното от по-рано изземване на целия склад. Над десетина магарета били натоварени с дрехи в балкана, гдето се облякоха с германски дрехи над 200 души партизани.

* * *
“След голямата акция, всички чети се оттеглиха на почивка в балкана, гдето почна приготовление на втора голяма акция: превземане на същите села: Варвара, Семчиново и Сеитово, както и гарите Варвара и Саранево. Заповедта гласеше тия села и гари да се завладеят окончателно, като се постави и наша, партизанска управа”.
Войската предвождана от свирепия полковник Герман Еленков, командир на 27[-и Чепински] пех[отен] полк, успява да обгради партизаните. (вж. Подробното описание на Миланка [Николова] Станудина29, партизанка от отряда “Чепинец”). При оттеглянето на партизанскте отряди, врагът успява да откъсне една част от тилната партизанска редица, върху която съсредоточава почти целия си огън. Тук е и Михал.

04

“От четирийсет души партизани, заточени в едно дълбоко дере, паднаха убити 12 души. Всички останали успяхме да се отскубнем от картечния огън и се отправихме към определените биваци, посочени от командира на зоната – Методи Шатеров (”Бай Панайот”). В тази акция той загина трагично: с прекосени от картечен залп ръце и крака, той живя само два дена и умря”.
Става отново прегрупирване на четите, след което Манол Велев потегля с отреда си “Чепинец” към [селата] Каменица-Лъджене, а Михал Ковачев, заедно с дядо Стоян Попов (”Дядо Васил”) сформират чета от около 60 души и слизат на 8 септември в с.Белово, а на Девети септември – в [с.] Сараньово, отгдето тържествено се отправят за Пазарджик, за да празнуват свободата.

МИХАЛ КРЪСТЕВ КОВАЧЕВ, 38-годишен


1. Михаил Кръстев Ковачев – роден на 5 ноември 1911 г. в с.Дебърско. Политзатворник, член на РК на БРП в Чепино, концлагерист, ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
2. Асен Александров Бозаджиев – роден на 14 февруари 1909 г. в гр.Велинград. Член на бойна група, член на РК на БРП, политзатворник. Член на БРП.
3. Васил Василев Гилин – роден на 26 май 1905 г. в гр.Брацигово. Секретар на РК на БРП-Чепино, ятак. Член на БРП.
4. Васил Димитров Огнянов – роден на 28 декември 1903 г. в с.Дорково. Член на ОК на БКМС, участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно ятак.
5. Георги Георгиев Ласков – роден на 24 април 1898 г. в с.Недобърско, Благоевградско, Ятак, член на БРП.
6. Ангел Георгиев Чаушев – роден на 28 август 1903 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
7. Илия Георгиев Чаушев – роден на 2 март 1914 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
8. Георги Ангелов Чолаков – роден на 1 април 1911 г. в гр.Батак. Партизанин, заместник командир на отряда “Антон Иванов”. Член на БКП. Убит в сражение на 22 февруари 1944 г.
9. Никола Ангелов Чолаков – роден на 20 октомври 1905 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в сражение на 1 март 1944 г.
10. Тодор Ангелов Коларов – роден на 13 февруари 1903 г. в гр.Батак. Ятак, член на БКП.
11. Никола Петров Велков – роден на 17 август 1914 г. в с.Дорково. Секретар на РМС, партизанин в отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в бой на 14 март 1944 г.
12. Любен Тодорв Гумнеров – роден на 17 май 1914 г. в с.Церово. Политзатворник, секретар на ОК РМС – Пазарджик, секретар на ОК на БРП – Пазарджик, партизанин, член на щаба на ІІІ ВОЗ.
13. Любен Иванов Йовчев – роден на 7 ноември 1914 г. в гара Септември. Член на ОК на БКМС, секретар на РК на БРП – Септември, партизанин в отряд “Ангел Кънчев”. Член на БКП.
14. Георги Тодоров Ванчев – роден на 21 януари 1910 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 7 март 1944 г.
15. Манол Иванов Велев – роден на 6 януари 1916 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Секретар на РК на БРП – Велинград, партизанин, политкомисар на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
16. Атанас Георгиев Семерджиев – роден на 21 мaй 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин, командир на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
17. Никола Димитров Божанов – роден на 6 май 1906 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Убит в сражение на 21 април 1944 г.
18. Александър Иванов Пипонков – роден на 8 август 1920 г. в с.Дъбравите. Секретар на РМС в с.Дъбравите, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”. По време на І период от Отечествената война на България 1944-1945 г., е капитан от 27-и пехотен полк. Загива в сражение при с.Дубочица, Кумановско, на 10 октомври 1944 г.
19. Абди Мустафов Онбашиев – роден през 1904 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада чепинец. Член на БРП от 1924 г.
20. Борис Павлов Кюркчиев – роден на 15 май 1926 г. в с.Дорково. Партизанин от отряд “Ангел Кънчев”, Член на РМС.
21. Лазар Иванов Пармаков – роден на 29 ноември 1924 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
22. Стоян Давидов Георгиев – роден на 25 март 1925 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
23. Костадин Георгиев Ласков – роден на 18 юли 1924 г. в с.Дорково. Политзатворник, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
24. Христо Григоров Овчаров – роден на 5 март 1924 г. в с.Дорково. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС. Убит в сражение на 18 август 1944 г.
25. Иван Павлов Стойнов – роден на 27 октомври 1920 г. в Белово. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев” , по-късно политкомисар на отряда, секретар на БРП на с.Малко Белово. Член на БРП.
26. Асен Бонев Стоянов – роден на 18 юни 1906 г. в с.Варвара. Секретар на БКП в с. Варвара, партизанин, по-късно командир на отряд “Ангел Кънчев”.
27. Стоян Николов Попов – роден на 25 юли 1898 г. в с.Горно Броди, Гърция. Секретар на ОК на БРП-Пазарджик и Пловдив, политзатворник и политемигрант, член на ЦК на БРП, политкомисар на ІІІ ВОЗ. Последователно е член на ВКП(б) и БРП.
28. Благов, поручик –
29. Миланка Николова Станудина – родена на 26 август 1918 г. в гр.Велинград. Партизанка в бригада “Чепинец”. Член на БPП.

№ 3
Спомен на партизанина Асен Бонев Стоянов – “Велко”.

с.Варвара, Пазарджишко, 1 – 2 декември 1949 г.

Роден съм на 18 юни 1906 г. в с.Варвара, Пазарджишко. Произхождам от бедно селско семейство. Имам трима братя и една сестра. Аз съм най-голямият син в семейството. Чичовците ми, също бедни (единият е дърводелец, гурбетчия), както и баща ми са взели дейно участие в септемврийските събития през 1923 година. Аз бях 17-годишен младеж, но също бях арестуван, заедно с баща ми и чичо ми на гара Сараньово. Като малолетен бях освободен след три дена.
През 1920 година в селото ми съществуваше младежка комсомолска организация, на която бях и аз член. Като такъв бях и арестуван през септемврийските събития. Секретар на комсомола тогава в село беше Васил Тошев Гетов1. Партията беше добре укрепнала тогава в село и наброяваше към 30 члена, между които най-актвен беше Георги Динев Марков. След събитията в 1923 година, комсомолът, както и Партията в село бяха твърде много разстроени и не проявяваха деен организационен живот до 1927 година.

05

През 1924 година постъпих аз в 27[-и] Чепински [пехотен] полк. Тук попаднах в другарска среда. В ротата им се обособи една малка групичка, в която можехме да си споделяме мисли от политически характер. След атентата на Св[ета] Неделя в София през 1925 година, нашият полк беше изпратен да преследва появилата се чета на Кискинов в Панагюрско. Нашата групичка използва случая, за да пропагандира между войниците безцелната задача, за която ни бяха изпратили. Началството узна тази наша лява проява е около десет души бяхме арестувани три дена в една вила, след което целият наш взвод беше заменен и изпратен обратно в казармата в Пазарджик. По време на акцията за преследване на въстанниците от Кискиновата чета, ние бяхме успели да се свържем с ятаци от с.Мухово и им разкривахме всички получавани нареждания и заповеди на началството си. С това ние значително улеснявахме укриването на четата. По време на службата си в казармата аз се проявих като твърде недисциплиниран войник: веднъж напуснах поста си при затвора, заради което бях осъден на три месец строг тъмничен затвор /”галфак”/.
Военната си служба завърших през есента 1926 г. Като се завърнах в село, Партията и комсомолът значително бяха закрепнали. Страхът от септемврийските събития беше вече изживян. През 1927 година, по време на изборите аз станах член на Партията. Неин секретар тогава беше Васил Тошев Гетов, занаятчия-кожухар в Пловдив. Отпочнахме редовен организационен живот. В изборите през 1931 година ние избрахме трима души наши другари за общински съветници. Тогава аз взех дейно участие в разпространяването на наши бюлетини и агитация. В деня на избора полицията се опита да ме арестува от дома ми, но не успя.
През 1933 година аз бях избран за секретар на нашата партийна организация в село, която нарастна на 40 члена. След преврата на 19 май 1934 година отношенията ни с реакционерите в село се наостриха много. Мнозина наши другари бяха тормозени, арестувани и бити. Ние трябваше да изпълним общия курс на партията и навлязохме в масовите организации (читалището, кооперацията и др.), като успяхме да превземем ръководствата им. Отношенията ни с реакционерите още повече се влошиха, което достигна и до сбиване (на 14 ноември 1934 г.) при един изострен политически спор. Аз нанесох побой на един цанковист, за което бях осъден на една година затвор, но аз апелирах делото (адвокат ми беше др.Тодор Поляков от Пловдив, по препоръка на др.Влад[имир] Димчев, от Пазарджик). Това забави изпълнението на присъдата, а после пък ме засегна амнистията по случай раждането на престолонаследника. Вбесени от нашата организирана сила, една вечер реакционерите причакаха в засада един наш другар и го убиха. Ние издирихме четиримата убийци и поведохме организирана борба срещу тях – успяхме да ги осъдим и ги вкарахме в затвора.
Нашата организация укрепваше с всеки изминат ден. Поддържахме редовна връзка с Районния комитет на Партията в [с.] Саранево, а така също и с Окръжния комитет в Пазарджик.
Провежданите конференции на Окръжния комитет ставаха в нашия балкан, в местностите “Осичето” и “Елачко дере”.
По време на изборите в 1937 година за народни представители, ние гласувахме за кандидата Шуманов. Спечелихме 70 на сто от гласовете. На следващите избори за общински съветници аз бях избран за съветник в нашата централна община (в с.Варвара). Наскоро бях изключен, тъй като аз провеждах всички поръчения на Партията и често влизах в спорове, особено при гласуване на бюджета, когато виждах нещо, че неговата тежест пада върху бедните слоеве на селяните.
През 1940 година аз бях мобилизиран в запаса на [българо-]турската граница. Тук имах възможност да се свържа с много познати другари, с които работех по партийна линия в нашия край, между които бяха адвокатите Добри [Стоев] Брадистилов2, Михаил Манев [Михайлов]3 и Борис Кратунчев. През пролетта [на] 1941 година отново бях мобилизиран в Златоград – на [българо-]гръцката граница. Тук ме свари решението на фашисткото правителство за пускане на германските войски в България. Това от друга страна наложи да освободят от запаса няколко набелязани другари-комунисти, между които бях, разбира се и аз. Веднага със завръщането си в село получих нареждане от Районния комитет в Саранево да образувам бойна диверсионна група. На първо време аз организирах шест души наши партийци. Почнахме усилена дейност по снабдяване с оръжие и бойни припаси.
След обявяване на войната между Германия и Съветския съюз [на 22 юни 1944 г.], ние веднага проведохме съвместна районна конференция в местността “Башлъците”, на които другарят районен секретр Любен Йовчев ни даде инструкции за подготвяне на землянки на балкана и за събиране на оръжие и храни.
Нашата бойна група (Спас Бонев [Стоянов]4, мой брат, Атанас Дамянов Кръстин5, Атанас Ангелов Бонев6, Никола Дим[итров] Радков7, убит после като партизанин, Павел Ангелов Нистеров, Ивaн Димитров Радков8) се събра веднага на съвещание и определихме местата за изкопаване на землянки, а също така трябваше да открием и всички необитаеми и непроходими места за населението.

06

След като батачани съставиха партизанска група в Баташкия балкан, полицията изостри бдителността си и предприе масови арести в с.Лозен и [c.] Саранево. Провалът на Районния комитет разкри на властта всички негови членове, което ги принуди да минат в нелегалност. Това бяха: Любен Йовчев, секретар; Лука [Димитров] Навущанов9, Никола Бочев (убит като партизанин), Тодор [Атанасов] Хайдушкин10, Петко [Атанасов] Чолев11 (убит също по-после като партизанин), Владо [Петров] Георгиев12 и Елена [Ламбрева] Йонова13. Между тия другари бяха попаднали и нечленове на районния комитет – Ангел [Иванов] Згарлийски14 и Ангел Овсезов, от с.Лозен.
Някои от тия нелегални другар (Лука Навущанов, Любен Йовчев, Петко Чолев, Никола [Иванов] Сгуров15, Ангел Овсезов, Ангел Сгарлийски и Атанас [Василев] Дамянов16) дойдоха в началото н август в нашия балкан – местността “Коритата” и се настаниха за зимуване в една пещера. Чрез другаря Иван Дамянов аз се свързах с нелегалните и ги продоволствувахме.
Към края на м.септември партизанинът Атанас Дамянов /от нашето село/ напусна другарите си и се предаде на властта. Той беше веднага интерниран, но не издаде лагера, но това наложи партизаните да си напуснат бивака и да се изместят в местността “Липово равнище”, други пък слизат по квартири в [c.] Саранево и в [c.] Кара Бунар.
На 6 ноември 1942 година пристигнаха в село около 30 души полицаи, водени от началника си. Веднага ме арестуваха и откараха в общината. Подложен бях на жесток побой, за да разкрия връзките си с партизаните. Не можаха нищо да изтръгнат и ме откараха в Пазарджик, гдето след двудневна инквизиция ме освободиха по недоказаност.
Завърнах се в село и заживях полунелегален живот. Рядко се завръщах у дома си. Това продължи до февруари 1943 година.
На 2 февруари, заедно с двама другари отдохме да изкопаем землянка в местността “Пожарска вода” в балкана, за да изпълним взетото решение на бойната група. Когато на 4 февруари двамата другари вече довършвали изкопа на землянката, били открити от един наш козар, който случайно попаднал там като дирел загубените си кози. Понеже този козар беше известен реакционер в село, веднага долага на властта и един от двамата другари бива арестуван. Това положение наложи веднага, още на другия ден, на 5 февруари да минем окончателно в нелегалност в балкана. Арестуваният другар, въпреки 18-дневните му мъчения в инспекцията на полицията в Пловдив, не признал нищо и бива освободен. Като научих това, аз се осмелявах да слизам в село и предпазливо да поддържам връзка с бойната група (пряко с брат си и с освободения от полицията другар). Това продължи до 5 април същата 1943 година.
Към 3 април двама души от Баташката партизанска група, изпратени за диверсионни действия в нашия балкан, слизат в местността “Кочовия мост” и прекъсват с взрив железопътната линия между спирка “Варварски бани” и гара Чепино. По тоя повод аз бях подирен от полицията, за да ме арестува. Една вечер, когато влязох в една бакалница, за да си купя сол, цигари, сода за хляб, кибрит и др. За другарите от партизанската чета в нашия балкан (от група тя нарастна на чета с 15 души), посочен от наш местен общински полицай, аз бях арестуван от местната полиция. Те ме заставиха да ги отведа в дома на друг един помагач и заедно с него да ме откарат в общината. Нашият местен полицай предложи сам да отведе четиримата си другари до дома на дирения помагач, а аз с останалите двама полицаи да отида направо в общината. Когато пристигнахме там, при отваряне на вратата аз блъснах единия полицай пред мен вътре и той се строполи на пода; извръщам се веднага назад, стрелям върху втория и побягвам, но и двамата откриха стрелба подире ми, раниха ме леко в стъпалото на единия крак. Въпреки това аз успях да побегна и се укрия в балкана. Тук ме чакаха другарите партизани в местността “Коритото”. Командир на групата беше другарят Костадин [Димитров] Старев – “Клим”17 (избягал като школник от 27[-и Чепински] пех[отен] полк в Пазарджик); политкомисар беше “Ботю”18, по професия агроном (и двамата родом от с.Мало Конаре, Пазарджишко). След една седмица от пристигането ми в групата, на едно съвместно заседание решихме да преименуваме групата в чета “Кочо Чистеменски”, която тогава наброяваше 15 души. Почнахме да провеждаме бойни учения и просветна дейност. Полицията се беше добрала до сведения за нашето пребиваване във Варварския балкан и предприе блокада, като спря всякакъв достъп на населението да ходи из балкана. Така ние се откъснахме от връзките си със с.Варвара, което ни принуди да изпратим към 7-8 души из другите близки села, но полицията влязла по дирите им и засили блокадата, като мобилизира всички реакционери из целия район край балкана, за да откъсне другарите си и ги залови. Те обаче се укриват почти цял месец из ятаците по селата. Ние в балкана привършихме храната, което ни принуди също да слезем, за да установим връзки с бойните групи и се снабдим с храна. Щом слязохме до гара Саранево и видяхме, че не можем да преминем гъсто поставените полицейски постове, върнахме се отново към балкана, но на разсъмване се натъкнахме на един полицейски пост, който решихме да обкръжим и го заловим. Завърза се престрелка, но постовете се пръснаха, като някои бяха изоставили раниците и пушките си, изплашени от ненадейното наше нападение. Ние се оттеглихме навътре в Беловския балкан и наблюдавахме как полицията обкръжи цялото пространство на завързалата се престрелка.

07

С храна обаче не можахме да се сдобием и това ни принуди да се оттеглим в Сестримския балкан. Още с пристигането си пратихме двама другари за с.Сестримо. Те имаха познати там и можеха да се свържат, за да снабдят четата ни с храна. Те успяват да влязат във връзка със селото и на втората вечер, точно на Гергьовден, донесоха едно печено агне и хляб. След като подкрепихме силите си, ние се изтеглихме след проливния дъжд, мокри до кости, в една пещера на Сестримския балкан, гдето престояхме 18 дена. Понеже в Сестримо нямаше тогава партийна организация, ние се снабдявахме с храна само чрез двама крайно бедни другари: Гаврил Ганчев (когото нарекохме с нелегалното име “Ганчо”, а другия – “Станчо”). Нашият “Ганчо” беше каруцар на някаква еврейска група, която работела на шосето край Сестримо. Когато той им пренасял храна, едва е успявал да открадне по някое хлебче, риба и ориз, за да ги предаде на нас.
Храната ни беше крайно оскъдна. Варяхме си коприва, събирахме си охлюви, беряхме си див лук /”лефурда”/, а някои другари дори ядяха току що излистила букова шума. Твърде много заслабнахме и изпусталяхме. Решихме да хванем от някое стадо една овца и да подкрепим силите си. До такава степен бяхме прегладнели и отслабнали, че аз и един другар не можахме да хванем така желаната овца. Връщаме се и докладваме на командира. Реши се: трима души да се върнат отново във Варварския край и се свържат с незавърналите се още наши другари партизани и чрез ятаци, бойни групи, да организират събирането на храни. Между тия трима другари бях и аз. Ние успяхме да се свържем на първо време с другари от Варвара, а те пък ни свързаха с Ветрен дол и със с.Лозен. Така успяхме да съберем цяла една каруца с хранителни продукти, а наш човек от с.Лозен ги откара до с.Сестримо, гдето пък нашият “Ганчо” ги приемаше и предаваше на другарите от четата.
Двамата мои другари останаха да събират още храни из селата Ветрендол, Варвара, Саранево, Лозен и Злокучене, а аз се установих във Ветрендолския балкан, за да подготвя скривалище за незавърналите се другари, откъснати от четата преди около един месец. През м[есец] юни те дойдоха, а заедно с тях доведоха и нови 10 души (от Пазарджик, [с.] Величково, [с.] Карабунар и [с.] Стрелча, Панагюрско). Към края на юни при нас се прибраха и другарите, които бяха останали в Сестримския балкан, тъй като били открити и предадени от някой си горски. Така тук, във Ветрендолския балкан, ние се насъбрахме всичко към 30 души, след което, поради поставените секретни постове наблизо, ние се изтеглихме през Варварския балкан и се установихме в Симеоновския балкан, и си изкопахме две землянки за склад на пренесените продукти. Тук надойдоха още 5-6 души другари от [c.] Величково, [c.] Бошуля и [c.] Злокучене. Проведохме една конференция, на която се разкритикува дейността на околийския секретар на Партията – др.Любен Гумнеров: при отпечатване на материалите на циклостил в с.Величково се е отнесъл немарливо към работата си, което подпомогнало властта да разкрие циклостилната машина и да извърши масови арести в селото. Другарят Гумнеров беше обвинен още и в тома че като секретар на Околийския комитет, не е ръководил добре партийната околийска организация, поради което е последвал провал. Обсъдена бе и дейността на др.Любен Йовчев, че не спазва дисциплината в четата – самоволно се отлъчва и отива в родното си село Саранево. Направиха се изводи от всички тия опущения и слабости. Гласува се резолюция за най-строго изпълнение на партизанската дисциплина.
След тази конференция се зе решение една група, начело с др.Гумнеров, да слезе из селата и в гр.Пазарджик, за да уреди връзки за събиране на храни, които да се превозят във Ветрендолския балкан, а останалаа част от четата заминахме да копаем землянки из нашия Варварски балкан, главно за складиране на картофи за зимата. Тази задача можахме да изпълним към края на септември, но тъкмо по това време бяхме разкрити от един дървар от с.Симеоновец, тъй като се бяхме установили в тоя балкан. Това наложи да се изместим отново във Ветрендолския балкан. Тук към нас се присъедини и др.Лазар [Христосков] Боснев19, касиер на кооперацията в с.Паталеница, излязъл в нелегалност. Изкопахме веднага четири землянки и складирахме хранителните си продукти, насъбрани от селата Величково, Бошуля, Карабунар, Ковачево и др. Взе се решение аз да сляза с група от трима души във Варварския балкан, за да организирам още една продоволствена база. След като успешно изпълнихме възложената ни задача, аз и “Филип” (Георги [Цвятков] Момеков20, от Панагюрище, който беше дошъл при нас към края на септември), по поръка на командира на четата, отидохме в местността “Милеви скали”, за да огледаме местността и направим скица, тъй като там щяха да ни пуснат оръжие с парашут. Другарят Момеков отнесе скицата на командира на четата, но напразно останаха надеждите ни за спускане на оръжие. Аз останах при триматта си другари от Варварския балкан, за да продължим работата си по изнасяне на храни и складирането им в приготвените отпреди землянки. Тази наша дейност продължи до падането на първия сняг през декември [1943 г.]. Дебелата снежна маса им попречи да се върнем при четата във Ветрендолския балкан и останахме да зимуваме в нашия Варварски балкан. През това време нашата чета е провела към началото на декември една акция: изгорено било влакчето, идващо от Велинград, в местността “Бялата барака”, превозващо дървен материал за немците. Преди един ден пък беше дошла една част от Баташкия отред и на гара Цепина бяха спрели мотрисата, идваща от Пазарджик: убиват двама полицаи, свалят пътниците, обискирват ги, а мотрисата пускат обратно по инерция из нанадолнището, гдето дерайлирва.
До пролетта ние не успяхме да се свържем с нашата чета и си зазимувахме в нашия Варварски балкан. През януари бяхме разкрити от един козар, който не ни издаде, но все пак ние се принудихме да се изместим замаскираната и добре подготвена землянка в местността “Дюкяните”” Измествахме се в местността “Куикълата”” гдето преживяхме до пролетта.
Към 2 февруари 1944 година нашата чета провела акция и в Баткуша – местност край манастира “Св.Петър” за снабдяване с храни и облекло. Натоварват всичко на камион и се оттеглят в Семчинския балкан, в местността “Кишиша”, гдето се настаняват в предварително приготвени землянки. Полицията била уведомена за акцията и тръгва по дирите на камиона. Когато другарите спрели при “Топлата вода” в Малко-Беловска местност, з да разтоварят камиона, на другия ден пристига полиция, обгражда цялата тази местност и разкрива землянката. Там бил настанен един ранен другар при акцията, заедно с други двама. Завързва се престрелка и двамата другари падат убити, а раненият бил хванат жив. Полицията и войската успяват да разкрият и другата землянка на четата. Завързва се и там бой. Нашите четници се принудили да отстъпят, преследвани от врага. Били дадени три жертви. Четата се оттегля в местността “Елиджик”” в Церовско-Муховско землище. Тук в четата се прибрали около 20 души другари, останали за зимуване от есента. Но и тук четата бива разкрита от следващите я по дирите войска. Обкръжена, четата завързва ожесточено сражение, но бива разбита от превъзхождащия я враг. Падат убити 22 души наши партизани, начело с командира “Клим” и политкомисаря “Ботю”. Тук бива ранен и политическият комисар на ІІІ [оперативна] зона, другарят Стоян Попов, а командирът на ІІІ [оперативна] зона, другарят Методи Шатеров и неколцина още другари успяват да се отскубнат от врага и да се спасят. След два месеца /към месец юни/ ние успяхме да се свържем с тях във Ветрендолския балкан.
Партизанското движение се разрастна. Тук пристигнаха около още 50 души /само от с.Черногорово бяха дошли към 20 души младежи/. Така четата нарастна до 80 души. Предприехме масови акции. Около 30 души слязоха в един еврейски лагер при гара Белово. Тук към тях се присъединил един евреин, който отпосле стана политически комисар в четата на “Чапаев”. След това ние се оттеглихме от Ветрендолския балкан, за да проведем акция в с.Дорково, но се случи беда: през деня двама души, които бяха поставени на пост, се предават на властта, което ни наложи да се откажем от тази акция. Потеглихме за с.Габровица. Тук проведохме успешно акция за снабдяване с оръжие от общината, а също и с храна и облекло. Свикахме митинг. Произнесе се слово, а след това се завърши с хоро. Към четата ни се присъединиха към 10 души мъже и жени от селото. Оттеглихме се в балкана. След една седмица една група от десетина души проведе акция в общината на с.Голямо Белово. Снабдихме се и от тук с 16 пушки и около 300 патрона. След тази успешна акция четата се отправи за местността “Милеви скали”, за да се свърже с отред “Чепинец” и “[Панайот] Волов” от Средногорието. Тогава, към средата на август, нашата чета “Кочо Чистеменски” нарастна на 120 души и [се] оформи в отред, наречен “Ангел Кънчев”. За боен командир на отреда бях избран аз, по препоръка на командира на зоната, другарят Методи Шатеров; това се обсъди и одобри от общото партийно събрание. Отредът се разчлени на три чети.
Срещата на “Милеви скали” с отредите “Чепинец” и “[Панайот] Волов” стана на 16 август. Присъствуваше и целият щаб на ІІІ [оперативна] зона. Беше изготвен общ оперативен план за превземане на селата: Варвара, гара Варвара, с.Симеоновец (тук имаше германски склaд с дрехи, които бяха иззети при една акция; описаха се от друг партизанин) и с.Семчиново.
На моя новосформиран отряд се възложи за обект с.Варвара. На 18 август ние нападнахме, по предварително подготвен план селото. Акцията не излезе напълно успешна. Един озверен реакционер от село уби жена ми, дъщеря ми (18-годишна) беше ранена на седем места, а 12-годишният ми син – във врата. Аз успях да прибера ранените си деца в отреда, а най-малкото – 9 годишно момиченце, изпратих в с.Семчиново при роднини.
Проведената акция от отред “Чепинец” на гара Варвара не успя. Там участвуваха хора и от моя отред. Полиция и войска барикадирали добре отвътре гарата и полицейския участък, от гдето хвърляли бомби и не позволили превземането на участъка. Падна убит един четник, а двама били ранени.
Най-успешна била проведената акция в с.Симеоновец от отред “[Панайот] Волов”. Германският склад с дрехи бил ограбен и опожарен. Освен това били взети една лека картечница, 6 пушки и патрони. В престрелката с местната полиция били убити двама полицаи и други двама ранени.
Едновременно проведената акция в с.Семчиново се проваля. Били ранени 7 души четници.
След така проведената акция отредите се оттеглиха отново в местността “Милеви скали” /северно от Чепино/.
Щабът на ІІІ [оперативна] зона направи разбор на проведената акция. Отчетоха се грешките за пропадналата акция в с.Семчиново, от сборния отряд (от “Чепинец” и “[Панайот] Волов”). Отчетоха се грешки и на отред “Чепинец” за неправилно нападение на обекта, недобре разузнато положение на гарата.
Отред “[Панайот] Волов” се оттегля за Средногорието. Щабът съобщи за изготвения план за общо нападение – откриване фронт и превземане на гр.Пазарджик, гарите Саранево и Белово. Между това, от 20 август до 4 септември, се изпращаха наказателни групи за залавяне и ликвидиране на открити народни врагове из селата: Варвара, Чепино, Каменица, Корово. През това време прииждаха непрестанно нови четници и четнички в отредите. Моят отред “Ангел Кънчев” нарастна на 130 души.
На 4 септември врагът се сдобина със сведение за разположението на нашите отреди и войската ни обгражда от всички страни. Същият ден, в 9 ч. Сутринта, партийната организация (от около 50-60 души) на зоната беше свикана на заседание. Тук-там се зачуваха далечни редки вистрели и това ни озадачи. След няколко минути идва един от постовете на нашата охрана и съобщава, че откъм Беловския балкан настъпва многобройна войска. Почнаха да се зачуват и по-близки вистрели. Веднага пращаме далечни разведки, за да разузнаят добре състава на настъпващата войска. Заседанието веднага се прекрати. Всеки командир, според дадената от щаба на зоната заповед, си строи отряда за проверка на хората и да разпредели задачите на командирите на четите. На отред “Чепинец” беше даден фронт към запад – за среща с войските, които настъпваха откъм Белово; на моя отряд се даде фронт откъм изток – за среща с войските, които настъпваха откъм гара Варвара, с.Варвара и с.Симеоновец. Отредите заеха позициите си.
Войските, настъпващи откъм [с.] Белово, изпревариха тия, които идваха срещу моя фронт, така че отред “Чепинец” прие боя по-рано от моя отряд с около четвърт час.
Високозаетата от нас позиция обхващаше целия обзор на настъпващите войски и ние добре наблюдавахме тяхното движение към нас. Аз дадох заповед на четниците си да се въздържат да стрелят. Когато предните двойки огледвачи на войската се приближиха на 50 крачки от нас, а след тях и настъпващата във верига войска излезе на открито пред нас на поляната, тогава едва аз дадох заповед за стребла и още при първия мой залп войниците отстъпиха и побегнаха панически, тъй като няколко души бяха ранени и нададоха викове. Чуваше се ясно командуването на началството, което призоваваше строго войниците да не отстъпват, защото ще бъдат разстрелвани.
Ние прекратихме стрелбата. Офицерите прегрупираха частите си и отново настъпиха, но и сега те бяха отново отблъснати, с нови ранени. Аз забелязах, че на около един километър прииждат нов войскови части. Преценявайки добре надделяването на врага, аз съобщих на щаба на зоната, че срещу мен прииждат големи войскови части. Чакам ново нареждане. След малко свръзката ми съобщи, че щабът заповядва да не отстъпвам да приема боя. В този момент една от моите чети, с фронт откъм с.Симеоновец, (с командир “Боян”) видях че отстъпва и войниците се явиха в тил на моите останали две чети, което позволяваше да бъдем скоро обградени и притиснати. Съобщавам на зоната за новосъздалото се положение, но свръзката ми донесе, че не е влязъл в досег с командира на зоната, понеже командното място е изместено.
Докато войската в тил все повече се приближаваше, другата пред нас се прегрупирваше за трета атака. Оставаше само един изход: да се отскубнем от почти вече обградилия ни от три страни враг. Нямаше време за повече обмисляне на положението и трябваше да се действува веднага. Съветвам се с политическия комисар и той ми даде пълно право да командвам по свое усмотрение. Наредих щото четата откъм спасителния за отреда изход да остане за поддържане на огъня, а десният фланг (вътре в обръчa) да се изтегли. В момента на нашето изтегляне войската съсредоточи картечен огън срещу нас и под негово прикритие войниците от челната колона настъпваха в атака. Около дванадесет души от моя отряд бяха без оръжие и побегнаха изплашени. Определената чета за поддържане на огъня си остана, а другите две чети се оттеглиха, без да се дадат жертви – убити или ранени. Едната част от войниците, която беше в тил на нас, се вряза между двата отреда и се яви в тил на отред “Чепинец”, така че когато ние отстъпихме, той беше разбит – другарите се бяха пръснали из балкана, преследвани от свирепия враг. “Чепинец” даде 14 души жертви, пада убит и командирът на нашата ІІІ [оперативна] зона – другарят Методи Шатеров.
При отстъплението аз насочих отреда си към Семчин[ов]ския балкан, където бяхме се уговорили да се съберем. Аз добре познавах тази местност, понеже тъкмо тук съм се движил цели две години. Използувах умело всяка гънка за прикриване. Когато се наложи да пресечем главния горски път, откри се внезапна стрелба, но скоро замлъкна, без да дадем жертви. Наближаваше да се смрачи и за да не бъдем отново изненадани от противника, аз дадох заповед за почивка, за да пренощуваме в гората. Изпратих свръзка на уговореното за среща място. Разбитите части от “Чепинец” се оттеглят към Чепинския балкан и не можахме да се свържем с тях. Откъснатите наши части при престрелката на горския път се прибраха след два дена при нас – на 7 септември.
Отредът ни проведе успешна акция за снабдяване с храна в с.Малко Белово, след което се оттеглихме в Малко-Беловския балкан. Отпочинахме си на 8 септември и на 9-ти слязохме победоносно на гара Саранево. Четата, която беше останала на “Милеви скали”, за поддържане на огъня под командването на [Александър Иванов Пипонков] “Чапай”, се оттегли успешно без жертви, и на 9-ти септември слиза на гара Белово. На 9 септември целият мой отред и отряд “[Панайот] Волов” влязохме в Пазарджик. След като заехме казармата, настанихме се в училище “Васил Левски”, гдето престояхме до към един месец и през ноември, сформирани в ІІІ партизанска рота, заминахме на фронта при Гюешево. Когато стигнахме до Скопие, бяхме разформировани по време на І фаза от Отечествената война.


1. Васил Тошев Гетов – роден на 27 септември 1900 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в в отряд “Ангел Кънчев”.
2. Добри Стоев Брадистилов – роден на 14 април 1910 г. в гр.Пазарджик. Член на ОК на БPП –Пазарджик, политзатворник.
3. Михаил Манев Михайлов – роден на 3 юли 1909 г. в Ени чифлик, член на ОК на БPП – Пазарджик, политзатворник.
4. Спас Бонев Стоянов – роден на 1 януари 1910 г. в с.Варвара. Секретар на РМС в с.Варвара, по-късно е партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
5. Атанас Дамянов Кръстин – роден на 27 септември 1903 г. в с.Варвара. Секретар на БPП в с.Варвара, концлагерист, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”.
6. Атанас Ангелов Бонев – роден на 10 октомври 1911 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
7. Никола Димитров Радков – роден на 14 октомври 1908 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Убит в сражение на 1 февруари 1944 г.
8. Иван Димитров Радков – роден на 12 септември 1910 г. в с.Варвара. Ятак.
9. Лука Димитров Навущанов – роден на 14 юни 1909 г. в с. Поибрене. Политзатворник, член на РК на БPП – Септември, партизанин, командир на отряда “Георги Бенковски”, по-късно политкомисар на отряд “Панаюот Волов”.
10. Тодор Атанасов Хайдушкин – роден на 13 февруари 1889 г. в с.Ветрен. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., член на РК на БPП – Септември, политзатворник.
11. Петко Атанасов Чолев – роден на 17 септември 1900 г. в с.Церово. Секретар на РК на БPП-Септември, партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Член на БPП. Загива в сражение на 15 февруари 1944 г.
12. Владо Петров Георгиев – роден на 22 януари 1917 г. в с.Злокучене. Секретар на ГК на БPП – Септември. Политзатворник.
13. Елена Ламбрева Йонова – родена на 4 март 1893 г. в с.Септември. Член на РК на БPП – Септември, ятачка.
14. Ангел Иванов Згарлийски – роден на 8 септември 1905 г. в с.Лозен. Партизанин от бригада “Георги Бенковски”. Член на БPП.
15. Никола Иванов Сгуров – роден на 25 август 1914 г. в с.Арда, Смолянско. Партизанин, заместник-политкомисар на бригада “Георги Бенковски”, член на РК на БPП – Септември.
16. Атанас Василев Дамянов – роден на 24 декември 1922 г. в гр.Брацигово. Член на РМС. Партизанин от отряд “Васил Петлешков”.
17. Костадин Димитров Старев – роден на 30 декември 1919 г. в с.Мало Конаре. Секретар на РМС в Мало Конаре, партизанин, командир на чета “Кочо Чистеменски”. Член на БКП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
18. “Ботю” –
19. Лазар Христосков Боснев – роден на 22 януари 1916 г. в с.Паталеница. Секретар на РК на БPП -Паталеница, ятак, по-късно партизанин в чета “Кочо Чистеменски”, Член на БPП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
20. Георги Цвятков Момеков – роден на 25 юли 1914 г. в гр.Панагюрище. Секретар на РК на БPП – Панагюрище, партизанин в бригада “Георги Бенковски”. Началник-щаб на бригадата.

№ 4
Спомен на партизанката Миланка Николова Станудина – “Соня”

Велинград, (квартал “Чепино”), 12 юни 1949 г.

Родена е през 1913 година. След опожаряването на с.Обидим, Неврокопско, от турци и гърци, родителите и се преселват в с.Чепино. Като ученичка Миланка е любознателно дете. Завършва ІV клас в смесената гимназия в [с.] Лъджене, а след това и девическото професионално училище (VІ-класно) също в [с.] Лъджене. Многодетното семейство (12 деца, от които 6 живи – 4 братя и две сестри; Миланка е най-малката) не позволило по-голямо образование. Още като дете тя слуша приказки от майка си за комити. Особено впечатление и направил разказа за Елена комитка, съученица на Яне Сандански. Като ученичка Миланка обича да чете за живота в Съветския съюз. След като завършила професионалното училище, Миланка се запознава с уволнения учител и укриващ се в селото комунист Манол [Иванов] Велев, родом от с.Скребатно, Неврокопско. Той основава РМС в Чепино, в който участвува и Миланка. През 1939 годна и било възложено да разпространява бюлетини и да агитира за изборите от името на Работническата партия (комунисти). Изборите били спечелени от комунистите.
През 1941 година есента се заражда и партизанското движение в Родопите. На Миланка се възлагат и конкретни задачи. Тя открадва от зет си пушката му и я дава на главния организатор Манол Велев. Закупува с предадените и пари от партията и пистолета на поминалия се съпруг на братовчедка и. Сформирал се отряда “Антон Иванов”, в който е имало отначало само една партизанка, на име “Макра”, от Пловдив. Тя съобщила на Миланка, че ще я повикат, когато се наложи. Миланка закупувала чорапи и др[уги] дрехи, за които едва след 9 септември [1944 г.] узнала, че били изпращани за лагера “Еникьой” на интернираните. След това, тя е снабдявала партизаните и с медикаменти. В 1942 година тя била приета за член на Комунистическата партия, гдето става секретарка на женската група, която не могла да просъществува, поради съмнение в една от членките.
От отряда “Антон Иванов” слизат партизани (между които е брациговецът Атанас [Николов] Ненов1), за да запалят фабриката за дървен строит[елен] материал на братя Паланкови, предназначен за германците. Акцията се проваля, поради голямата бдителност на пазача, който веднага изгасва бензиновия съд. Запушалката на съда била от вестник, на който бил запазен абон[атния] етикет на името на Вичо Горанов, (ятак от [с.] Лъджене и член на партията). Горанов веднага бива арестуван, заедно с Кадьов; подир това полицията арестува и Ангел Чопeв; Вичо Горанов избягва от ареста, но отново е хванат и убит на 3.ІІІ.1943 г. заедно с Ангел Чопев.
Към баташката група се присъединяват първо Манол Велев и Тодор Дуков, и двамата от Чепино, през пролетта на 1943 година; от Каменица се присъединили следните партизанки: сестрите Вела [Пеева Пеева]2 и Гера [Пеева]3 Пееви, Чаушев, Крум [Георгиев] Гинчев4, “Марко”, Стоил [Димитров] Гълъбов5 и Александър*. На връх Великден те биват приети в Баташкия отряд. След около две седмици се присъединили към отряда Никола Грънчаров и Георги [Вишанов] Дарлоков6.
През есента биват изпратени повиквателни заповеди и се набира значителна група, която се присъединява към батачани и чепинци. Този почин се отчел още тогава като грешка. Наложило се щото отрядът “Антон Иванов” да се раздели. Oще в първата землянка на чепинци в местността “Порт Артур”, (кръстена така по време на превземането на Порт Артур през руско-японската война, когато тъкмо “воювали” и батачани с чепнци за границата между общинските гори), в подножието на връх “Сюткя”, чепинските партизани Петър [Георгиев] Чинков7, Атанас [Георгиев] Зисов8, Манол Велев, Ангел Чопев и др., са си подготвили припаси в случай на провал/. Манол Велев предложил разделянето на пет групи, между които чепинци се отцепват с всички 14 души. Групата се настанява в местността “Маскин”, но бива открита от помаци и се наложило да се премести в местността “Баталач” – “Герово дере”, посочена от комитата Моисей Узунов, който дори завежда чепинските партизани на самото място. Една част остава горе, а други три двойки слизат в Чепинци, Лъджене и Каменица за храна. Двойките се свързват с отговорните ятаци, които сами са отнасяли хранителните и други припаси на уроченото място в планината. Използувана била една най-крайна къща в с.Чепино като удобен пункт за снабдяване, но при все това се е предпочитало по възможност всичко да се отнася в планината, без да се влиза в тази къща. Очертани до тогава ятаци са били: Ив[ан Димитров] Бергов9, Димитър Саизов, Сали Шинев и Костадин Бергов, всички от Чепино. От с.Каменица е бил ятакът [Димитър Тасков] Содев10, наричан от партизаните “Презрения”, поради от оплакването му пред тях, че властта го заподозряла, а той се изразил, че бил “презиран”.
Така в подготовка за зимата преминала есента на 1943 г. След падналия късно сняг двойките се прибрали в землянките си в планината. Когато те напуснали селото, командирът Манол Велев поверява на Миланка, че и се възлага трудната и отговорна задача да служи за връзка между селото и чепинските партизани, т.е. поверява и се живота им. В случай на провал и се наложи спасяването на някои от другарите в село, Миланка трябвало да влезе веднага във връзка с ятака Димитър Малчев. През януари 1944 г., властта предприема арести. От [c.] Чепино избягват в балкана другарите Димитър Сеизов и Георги Мавриков. Според както било уговорено, Миланка изпълнява поръчението на партизаните и им съобщава чрез Димитър Малчов. Веднага слиза една двойка партизани в [с.] Чепино, друга в [с.] Лъджене, трета в [с.] Каменица и четвърта в [с.] Ракитово. Към края на януари [1944 г.] полицията арестува Мильо Михайлов, Васил [Игнатов] Кръстин11, Петър Кънчев и др[уги] ятаци – всички от [с.] Лъджене. Мильо Михайлов бил подложен на жестоки инквизиции, но не изказва нищо.
След станалия провал в климатическата гимназия в [с.] Лъджене, забягват в планината учениците Стойко [Илиев] Калпазанов12, от [с.] Каменица, Ив[ан Николов] Пандев13, от [с.] Лъджене, и Елена [Костадинова] Бергова14 от [с.] Чепино. За пръв път се използвуват домовете на ятачките Кордева и Маврикова за свръзка. Поради настъпилата зима, Миланка била отменена със Стоян Ръджов и Атанас [Георгиев] Мавриков15, които отишли в гората под предлог, че са дървари.
След арестуването на ятаците Мильо и Васил, както и след бягството в балкана на учениците, по писмено предложение от четата на чепинци, Миланка излиза също в балкана на 8.ІІ.1944 г., заедно с ятачката Росица Скабрина и ятака Стоян Ръджов. Когато Миланка съобщила на четниците, че вечерта южнобългарският театър щял да представи пиесата “Бойка” в село, всички единодишно решили да кръстят новопристигналата с Миланка гостенка с името “Бойка”. На другия ден новопокръстената “Бойка” и Стоян Ръджов се завръщат в село. Ръджов само след два дена се присъединява към чепинци под името “Чапай”.
На следния ден младата партизанка Миланка Станудинова – “Соня” и командирът Манол Велев заминават за местността “Къцева чешма”, за да се срещнат с Никола Божанов, Стефан [Ангелов] Добрев16 и Г[еорги Димитров] Шулев17. От тях те узнават, чe застрашените другари от Ракитово щели да излезнат през пролетта.
Падналият дебел сняг възпрепятствувал чепинските партизани да стигнат приготвената от по-рано землянка в местността “Баталач”, пък и ако биха предприели поход до там, следите по снега биха ги издали. Поради това, групата всяка вечер си правила навес с одеяла (пет за шест души), както е показано на скицата:

?

Обстановката в балкана налагала партизаните да си приготват набързо хляб във вид на питки, които изпичали на нажежена плоча, поставена върху два странични камъка. Тестото се отмервало с канче за вода или друга някаква форма. На първо време питките се давали намазани с мармелад и в чест на тоя “разкош”, нарекли бивака “Мармелад бивак”. Друг път чепинци получили от българомохамедани един “тулум” сирене, което ознаменували с кръстенето на бивака си в “Тулум бивак”. През пролетта, убили в един бивак, змия, и го нарекли “Змия бивак”. На друг бивак пък били убили свинкя и го нарекли “Свинкя бивак”. По времето, когато германците отстъпват, чепинци назовавали с нови имена биваците си според завзетите големи градове от русите: “Одеса” бивак” и др. Положената клетва през август 1944 г. чепинци ознаменували с покръстването на този бивак в “Клетва бивак”.
Поради честите акции и увеличаване на групата, прането не могло да става редовно, а при това и дрехите били само по един чифт, затова преобличането на партизаните не ставало редовно. Навъдили се въшки и бивакът бил кръстен с името “Въшка бивак”.
Въоръженето на партизаните било с пушки, пистолети и бомби. Единственият шмайзер чепинци преотстъпили на отряда “Антон Иванов”, когато се отделили от него.
Лекуването на партизаните е ставало с билки: при едно заболяване от цирей, излекували със “заешко биле”. При една акция санитарят загубв медикаментната чанта и затова се наложило да лекуват и един ранен също с билки, от които той оздравял. Вместо кислородна вода употребявали солена вода, която се приготвяла като във вряща вода разтваряли сол.
Още пролетта на 1944 година, чепинци влезли във връзка с Варварския отряд. Пароли между отрядите били “Сюткя”, “Стара Планина”, чукане с камъчета, подсвирквания, началото на известни песни: “Търно моме”, “Тих бял Дунав” и др.; запомнена мелодия на горско пиле; паролите по подражание на птици са се заучавали предварително и затова лесно се разпознавали; цъкане с уста; пс-пс-пс-кане с устни; гърлено-заично жабеподобно краткотрайно квакане.
Облекло. Чепинци били облечени в куртки на горски пазачи и обути в голфове и бричове. /от баташкия отряд, Вела дошла при чепинци, облечена в куртка и обута в брич на горски пазач; тя имала и хубави туристически обувки/. Партизаните носели и цървули, които обували в хубаво време, а и дирята им билая по-неузнаваема.
При поход в сняг или кал се налагало всеки партизанин да стъпва в дирите на първия – водачът. Така при движението в колона по един на всеки е било втълпено да внимава в дирята. Зиме всички се обували с навуща и цървули. Лете се носили каскети.
В чепинския отряд са се пеели повече руски песни. Първата заучена песен е била “Нарибалги” (става дума за “На рыбалке” – бел Н.К.), а след нея “Трактористи” и др. В навечерието на 9 септември заучили песента “Септември”.
Занимания в землянката. Разучавал се е “Капиталът” от Карл Маркс; всеки ден се е провеждало колективно четене на “Македонския въпрос”, към който интересът бил голям, поради преобладаващите македонци по рождение в отряда. Тържествено са били празнувани: Нова година, 8-ми март и др.
Животът понякога се е разнообразявал с теглене на жребий за лишаване от дажба, като за “празно” се падала шишарка. В отреда имало ремсова и партийна група, която разучавали Устава на партията. Агитпропчик бил партизанинът Димитър [Христосков] Генов18, а политически комисар – Манол Велев.
Единствените посетители в бивака на чепинци през зимата били Христо [Петров] Боянов19 и Иван В[асилев] Гагов20, който осведомявал редовно групата за движението на войската в село, полицейския час и др. Гостите били нагостени с питки, намазани с мармелад и пържен кромид с луканка, разбира се веднага се уверили, че не така се хранят партизаните и, че това е само за пред скъпи гости.
Наскро в Ракитово полицията залавя ятак, който предал землянката на партизаните Никола Божанов, Георги Пулев и Стефан Добрев. При завързалата се престрелка те убиват един офицер, но и бил заловен от жандармеристите партизанинът Стефан Добрев, което наложило преместване и на другите землянки на останалите чепинци. За сборно място било определена местността “Суи дол”, гдето отредът “Чепинец” се установява за по-дълго време.
Заловеният партизанин издава мястото на землянката и сам дори завел на мястото 10 камиона с войска, но напразно – чепинци се били вече изместили на нов бивак. Но предателят не се спира до тук – той предава и връзката със землянката – ятакът Димитър Малчев.
До тогава за партизанката “Соня” (Станудина) се знаело в село, че е заминала при брат си в Югославия, но предателят не закъснял да уведоми властта и за нея, че е в отряда.
За отреда “Чепинец” настъпват тежки дни. Единствената връзка с населението остават: Делчо Ганчев, огняр на дъскорезна фабрика “Суха лъка”” и овчарчетата “Гьорето” и Васил [Петров] Гешев21 – “Драган”, които през юли, заедно с баща си Петър [Илиев] Гешев22 – “Тотю” влизат в отреда като партизани. Овчарчетата успели да предадат на партизаните три “ропи” (ями, хранилища за картофи) с картофи на отряда, които остават единственото продоволствие. До тогава, целият месец март бил прекаран с по 6 ръжени питки на човек. Наложило се четирима другари от отреда да заминат при българо-мохамедани из балкана за храна; между четиримата партизани бил и другарят на Вела – Митко от Пловдивско (в отряда се знаело за Вела и Митко, че са сгодени. Митко е бил смел и упорит момък). В това време и Вела пожелала да слезе в [с.] Каменица и [с.] Лъджене за храна. Въпреки категоричната забрана на командира [Манол] Велев, поради усилената полицейска охрана на тия села, Вела заминава заедно с двама свои другари – Стою Калпазанов (ученикът “Гриша”) и Атанас Семерджиев. След като използвали дадена въздушна тревога, Вела и Атанас влизат в [с.] Лъджене, в къщата на Велината сестра, но тя била болна и Вела се среща със свекъра и свекървата на сестра си, които помолили Вела да се предаде. Вела е знаела при това, че един от деверите на сестра и е доносчик на полицията. Вела и Атанас напускат къщата и отиват при другаря си Калпазанов, който ги чакал. Атанас Семерджиев се връща в отряда, след като уведомил Вела и Калпазанов къде се намират “Славчо” и “Динамото”. Комисарят [Манол] Велев отчел постъпката на Вела за грешка, след направения доклад на [Атанас] Семерджиев за случилото се: че въпреки посещението в неблагонадежден дом, гдето навярно са били вече разкрити за властта, Вела и Калпазанов не се завърнали в отряда, а останали в окрайнините на [с.] Каменица. И наистина още на другия ден Вела и Стою Калпазанов са били обкръжени от жандармерията. В престрелката Cтою бива ранен и пада. Залисани около него, жандармеристите пропуснали Вела и тя се отскубва от обръча, като завинаги скъсва връзките си с отряда. Животът на чепинци се още повече влошава. Въпреки строгата забрана на властта, те все пак успяват да се свържат с ятака Делчо Ганчев, от когото научават за случилото се с Вела и залавянето на Стою. Групата е трябвало веднага да се премести в друга землянка, съвсем в друга посока. Поради привършване на храната, чепинци нападат воденицата на братя Малинови (зет на Вела); две двойки партизани влезли във воденицата, залавят пазачите. Навлизат след това цялата група партизани и вземат в раниците си към 200 кг брашно, като половината закопали някъде към железопътната линия Чепино-Якоруда, гдето на най-близката гара Цветино една малка група нападнала и ограбила колониалния магазин. Тук обаче успели да вземат малко провизии, защото групата от неколцина партизани била усетена. Голямата група с брашното продължила пътя си и чак на следния ден достига “Мечкин мост”. Внезапно обаче партизаните узнал, че той е охраняван. Веднага се завързва престрелка и само четири души успели да преминат моста. Партизанинът Никола Божанов от [с.] Ракитово стрелял от брега на реката, но в тъмното си потопил пълната раница с брашно във водата и придошлата река го отнесла. След двадесетина дена трупът му бил открит в местността “Бистрица”. Останалите трима негови другари се отскубват в друга посока и след две седмици се свързват с отряда на чепинци.
Останалите другари от групата продължава пътя си за местността “Търле”. Като най-добър познавач на местния балкан се бил проявил партизанинът Димитър Сеизов – “Вълчан”, който някога е извеждал четата по най-късия и безопасен път, а при това той е имал и лично познанство с българо-мохамеданите. По това време, през месец май 1944 година, Вела била предадена и убита. Отрядът няколко пъти е пращал групи да я дирят, но въпреки положените усилия, тя не могла да бъде открита от тях. Врагът отново е предприел усилено преследване на четници. Целият балкан бил обкръжен. Още същата нощ чепинци напускат местността “Търле”, преминават “Софан дере” и “Маскин” и се завръща в стария си бивак в местността “Лепаница”. Чепинци се движели по следите на жандармеристите и войската.
Командирът [Манол] Велев и “Вълчан” се свързват с четата на “Варварци” за постоянно. Почва усилена полска работа, която позволила подновяването на старите връзки с населението. По това време в [гр.] Перущица става провал; заловени са 24 младежи и избити. Само Стоян Ив[] Тошов успява да избяга, под предлог, че е студент и си заминава за Югославия. Той престоява един месец в [с.] Чепино и [с.] Лъджене, а едва през юни [1944 г.], след подробно разузнаване, бива приет при чепинци. Поради спретнатото му хубаво облекло, кръстили го с партизанското име “Красимир”, в смисъл още и на скоро очаквания “красив” мир. Авторитетът на чепинци от ден на ден нараствал всред населението. От [с.] Чепино, [с.] Каменица и [с.] Лъджене почват масови излизания. Така за един месец /от юни до юли [1944 г.] / към чепинци се присъединили около 150 души, между които и мнозина войници-отпускари. Чепинци нарастват числено и образуват отряд, който си имал вече отделен щаб и четири чети.
Поради нямане на оръжие, се наложило да проведат акция. На 24 юни 1944 г., чепинци нападат гара Острец. На 13-тия тунел спират влака по предварително изготвен план. Политическият комисар Манол Велев се преоблича като поручик, а новодошлият войник Цаню [Минчев] Бакалов23 – като подофицер. Според плана, двамата трябвало да слезнат на гарата, да отидат спокойно в помещението на ЖП военна охрана и след любезен разговор с тях да завземат пирамидата с оръжието. За всички в отряда е била дадена конкретна задача по отделения. Разузнава се мястото, а също и дали във влака има войска или полиция. След като огледвачите дават знак, че няма, влакът бива спрян: поставена била на релсите голяма скала и един от партизаните сигнализирал с червен флаг. Всички пътници във влака били претърсени за оръжие. Партизанската група си остава във влака и продължила движението си до гара Острец. При машиниста във влака остава партизанинът Ив[ан] Гачов, бивш огняр. Влакът спира редовно на гарата. Командирът [Манол] Велев и Цаню Бакалов, според плана, преоблечени като офицер и подофицер, се отправят към войнишкия пост, който им козирува. [Манол] Велев и [Цаню] Бакалов дирят чешмата. Повеждат разговор с войниците от охраната и се опътват към караулното помещение. В момента, когато [Манол] Велев отваря вратата, един от партизаните неочаквано се изпуска и извиква: “Напред, ура!”. Войнициете от охраната се досещат и веднага вземат оръжието. Завързва се престрелка. Партизанинът Никола Мицимов пада ранен. Пристигналата войска и полиция го доубиват. От врага пада жертва само един железничар. Леко ранени са още един партизанин и една партизанка, но успяват да се оттеглят с отреда в местността “Търле”. Българо-мохамедани ги снабдяват с храна и ги уведомява за разположението на войската.
През следващите месеци юли и август [1944 г.], се провеждат непрекъснато акции: спиране на камиони, натоварени с продукти; изземване на парите на търговци, износители на дървен материал, предназначен за немците. В началото на август, чепинци обират мандрата в с.Сърница, Девинско. Партизани-шофори изземват продуктите в камиони и ги отнасят на различни места в планината, от гдето после партизанските групи ги прибират. Така отрядът “Чепинец” се снабдява с достатъчно хранителни продукти: кашкавал, масло, брашно и захар. През същият месец август, чепинци полагат тържествено партизанска клетва. Партизанското движение се разраства с всеки изминат ден. То става явно за всички и партизаните почват да се движат и денем. Властта отбягвала да предприема сериозни акции.
След получаване на второ нареждане, от оперативната зона, отрядът “Чепинец” се присъединява към Варварския отряд, за да предприемат заедно голяма акция. На 3 септември 1944 г., в 6 часа вечерта [отрядът] “Чепинец” пристига в местността “Милеви скали”. Строят по отделения и отличната организация направили много добро впечатление на “варварци”. Вечерта, отредите прекарват на отделни огньове. През нощта чепинци си отпочиват от дългия поход.
Сутринта, към 10 часа, патрулът донася, че пристига едно отделение конници. Ръководството на двата отряда взема решение да отстоява на врага, като се е предполагало, че той е само от неколцината забелязани конници. Почва се бой. Внезапно се появила и войска. Отрядите “Чепинец” и “Варвара” са били обградени. Боят от страна на партизаните се ръководил от подпоручик Иван Коюмджиев – “Камен”. Партизанинът Сюлейман от Смолянско пада убит, други двама са ранени. Силите на партизаните се насочват за пробив, който наистина успява в Беловския балкан. Само едно отделение изостанало, защото не могло да му се съобщи заповедта за оттегляне. Завързва се ожесточен бой между обкръженото отделение на “Момчил” и, войската. Тежко ранени са партизанинът “Божидар” и санитарката “Гроздана”, когато се притекла да превързва ранения. Отделението успява да се отскубне от обръча и да се оттегли към Каменицкия балкан. Оттеглящите се партизански отряди “Чепинец” и “Варвара” непрекъснато са се сражавали с пресрещащите ги нови войскови поделения. Падат убити партизаните братя Атанас и Иван Маврикови, от Чепино, братовчедите Пухлеви, от Каменица и чепинците: Христо [Петров] Дрянков24, Никола [Иванов] Бандаков25, Иван [Атанасов] Бандаков26, Никола [Иванов] Алексиев27, художникът Димски, от Пазарджик, а тежко бил ранен Христо Боянов – “Левски”, който след 20 дена умира в Пазарджишката болница. Според предложението на оперативната зона, разпръснатата група трябвало да се върне на старото си място, но то се отхвърля и боят наново се подема. Групата отново се пръска. Същият ден, на 4 септември [1944 г.], е тежко ранена на три места и партизанката Станудина (”Соня”), която се укрила в шубраците и случайно не била забелязана от преследващия я враг. Хванати са в плен един партизанин и две партизанки. “Соня” успява да се свърже с други двама оттеглящи се партизани. Групата тръгва да дири другарите си. Изморени, тримата партизани отпочиват едно денонощие и продължават пътя по посока на Каменицкия балкан; тежко ранената “Соня” е носена от другарите си. Най-сетне мъчителното пътуване завършва. Групата е в лагера на чепинци, отгдето успяват да се доберат до връзка с другарите си чепинци. По нареждане на Манол Велев пристигат двама партизани (Милyш [Тодоров] Папарков28, убит после в Отечествената война) и Тодор Пеев, брат на Вела, от които узнават, че Манол Велев и всички оцелели чепинци ги очакват край Каменица. След прибирането и на последната група от отряда “Чепинец”, партизаните начело с политическия си комисар Манол Велев, влизат победоносно и тържествено при небивал ентусиазъм на населението в [с.] Каменица, [с.] Лъджене и [с.] Чепино, гдето са били устроени масови народни митинги.

Миланка Станудина, 30-годишна, неженена.

__
1.Атанас Николов Ненов – роден на 23 ноември 1898 г. в гр.Брацигово. Член на ЦК на БPП, партизанин в отряд “Антон Иванов”, по-късно политкомисар на чета.
2. Вела Пеева Пеева – родена на 17 март 1922 г. в гр.Велнград. Партизанка първоначално в отряд “Антон Иванов”, а по-късно – в бригада “Чепинец”. Загива в сражение на 3 май 1944 г.
3. Гера Пеева Пеева – родена на 18 юл 1924 г. в гр.Велинград. Член на БPП. Партизанка в бригада “Чепинец”.
4. Крум Георгиев Гинчев – роден на 13 октомври 1916 г. в гр.Алистрати, Гърция. Секретар на БPП в с.Каменица, партизанин в бригада “Чепинец”, политкомисар на отряд.
5. Стоил Димитров Гълъбов – роден на 6 октомври 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на чета.
* Така е в текста.
6. Георги Вишанов Дерлоков – роден на 21 септември 1916 г. в с.Елешница. Партизанин в бригада “Чепинец”.
7. Петър Георгиев Чинков – роден на 20 февруари 1892 г. в гр.Велинград. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно – ятак.
8. Атанас Георгиев Зисов – роден на 7 юни 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БPП, партизанин в бригада “Чепинец”.
9. Иван Димитров Бергов – роден на 2 март 1907 г. в гр.Банско. Ятак.
10. Димитър Тосков Содев – роден на 1 август 1907 г., в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
11. Васил Игнатов Кръстин – роден на 27 октомври 1910 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Ятак, политзатворник.
12. Стойко Илиев Калпазанов – роден на 4 юни 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в отряд “Чепинец”. Загива в сражение на 17 май 1944 г.
13. Иван Николов Пандев – роден на 5 май 1925 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, ятак, партизанин в бригада “Чепинец”.
14. Елена Костадинова Бергова – родена на 8 юни 1926 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанка в бригада “Чепинец”.
15. Атанас Георгиев Мавриков – роден на 28 януари 1926 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”” Член на РМС. Загива в сражение на 4 септември 1944 г.
16. Стефан Ангелов Добрев – роден на 4 октомври 1915 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Загива в сражение на 3 април 1944 г.
17. Георги Димитров Шулев – роден на 12 февруари 1921 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, партизанин в бригада “Чепинец”.
18. Димитър Христосков Генов – роден на 6 юни 1916 г. в гр.Пазарджик. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”.
19. Христо Петров Боянов – роден на 3 март 1921 г. в с.Ракитово. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”. Умира от тежко раняване на 20 септември 1944 г.
20. Иван Василев Гагов – роден на 17 август 1923 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
21. Васил Петров Гешев – роден на 19 октомври 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
22. Петър Илиев Гешев – роден на 7 март 1899 г. в с.Годлево, Благоевградско. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”, политзатворник.
23. Цаньо Минчев Бакалов – роден на 27 август 1921 г. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на отряд.
24. Христо Петров Дрянков – роден на 10 октомври 1919 г. в гр.Велинград. Член на РМС, партизанин в бригада “Чепинец. Убит на 4 септември 1944 г.
25. Никола Иванов Бандаков – роден на 2 май 1921 г.. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
26. Иван Атанасов Бандаков – роден на 4 април 1928 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец” Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
27. Никола Иванов Алексиев – роден на 27 януари 1916 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
28. Милуш (Михаил) Тодоров Папарков – роден на 13 март 1926 г. в с.Каменицар Пещерско. Партизанин в бригада “Чепинец”. По време на І период на Отечествената война на България 1944-1945 г. е подофицер в 27-и пехотен полк. След раняване, попада в болница, където умира на 25 октомври 1944 г.

№ 5
Спомен на партизанина Иван Христов Иванов, за сражението при “Милеви скали”.
с. Куртово, юли 1950 г.

Не помня датата. Тръгваме от Чадъра, Велинградско и минаваме през Велинградското поле. Отиваме на Милеви скали. Вечерта пристигаме към 7 часа. Пътуваме през нощта. Събрахме се Варварската група*. Огньовете запалихме – 4 огъня. Пуснаха радиото. Хоро незапомнено. Сутринта също. Станахме рано. Радиото пущаме за новини. След туй патрула донася на др.Манол Велев, че войници пристигат от Гарванова скала. Веднага в тревога, за 5 минути всичко готово. Почна се стрелбата. Бяхме се разпределили на групички. Стрелбата се почна. Първата стрелба, които нападаха от Гарванова скала, бяха отблъснати от нашите партизани. Щаба заедно с Манол Велев се откъсна от нас. Стрелбата почна от всички страни и бяхме заградени и се пръснахме като яребици. След тая самата войска, както си вървеше и бяхме заградени, ни направи път и се изтеглихме, но бяхме 250 души, а войската към 3000 души, но благодарение на съзнателните войници, които ни дадоха път се изтеглихме, но пръснати. Жертви имахме 18 души. От Щаба нямаме. И до 9 септември [1944 г.] не можахме да се съберем заедно и едва на 9-и, 10-и до 11-и се събрахме във Велинград.
Вела Пеьова беше при нас, а не на Мильови скали. Това беше през зимата. Беше изпратена за свръзка между Каменица и Велинград с други две момчета. И тя отива във Велинград, гдето имаше една братовчедка да подири нещо за ядене. Тя е била навикана най-позорно и се оттеглят към санаториума. След това, преследвана от войници и ранена в левия крак и двете момчета, нейните другари хванати и им отрязали главите. Тя намира дърво голям дъб и се крие в дървото известно време, след туй отива към Арап чал и се скрива под една пещера, като стои там дълго време. Взима връзка с един горски. Но горския я издава /после и него утрепахме/, той обажда на войската и отива войската срещу нея, загражда я отвсякъде и тя действувала доде има патрони. Само един пистолет имаше в нея. След туй като вижда, че не може последния куршум си удря на нея, като помислила да не се гаврят тези зверове с нея. След туй и отрязват главата и занасят във Велинград, набучена на кол…”
Малкото овчарче, което слушаше разказа на бай Иван извика: “Бре да …… майка им”.
Вела е била облечена с панталон и балтон. Средна мома с руса коса и “научила”, смела, героиня.

По разказа на бай Иван Христов Иванов, 57 г.,
родом от с.Дискотня, Айтоско,стоял 4 месеца партизанин
__
* Става дума за Варварската чета.

№ 6
Спомен на партизанина Абди Мустафов Онбашиев – “Янко”

с.Дорково, 12 юни 1949 г.

Роден през 1904 година в с.Дорково, Пазарджишко. По произход българо-мохамеданин. Абди е безимотен, поради което е бил общ работник. Преди 9 септември 1944 г. е работил на гатера на Йончо Попов. Ако и неграмотен, Абди се свързва идейно с прогресивния свой съселянин Михаил Ковачев. На първо време при възникване на баташкия партизански отряд, Абди е бил ятак и е продоволствувал първите партизани от Батак – братята Чолакови, братя Чаушеви, Тодор Коларов и др. Заподозрени от полицията, от с.Дорково излизат седем души партизани, предвождани от Михаил Ковачев. Свързват се с четата на “Чапай” от Варвара, известна тогава под името “Варварската чета”, а пролетта, след един месец, групата се прехвърля към четата на чепинци.
Първата предприета акция е нападението на общината на с.Варвара. Акцията е неуспешна. Пада убит един партизанин. Втора акция – нападение на общината на с.Габрово. Снабдяват се с оръжие, а от частни бакалии – брашно, захар, ориз и др. Населението доброволно ги снабдява с хляб. Трета акция – нападение общината на с.Малко Белово, от гдето се снабдяват само с оръжие. Четвърта акция: при отстъплението на германците, нападат камиони по шосето за [c. Голямо] Бельово. Завземат много оръжие и бомби.
Най-голямо сражение се е водило в местността “Милеви скали”, гдето продължило цял ден. Тук падат убити 14 души партизани.
* * *
Първите комунисти, които Абди познава в с.Дорково, са: Спас Манолов, Георги Огнянов, Васил Огнянов, Тефо Манолов и Гошо Писаров. Абди е член на Комунистическата партия още от 20-годишна възраст, от 1924 година.
Още като дете той остава сирак и трябвало да издържа четиричленното семейство, като най-възрастен от двете си сестри и единия си брат. Абди е трябвало да бъде ратай, поради което и остава без образование. Оженва се след 9 септември [1944 г. ]. Сега има едно дете на три години.

Абди Мустафов Онбашиев, 45-годишен

- КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?


           КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?

     След завършването на войната в Европа, през 1945 г., в американската окупационна зона в Германия бил арестуван един немски офицер, служил по-рано във войските на СС. У него било открито писмо, подписано от групенфюрера от СС Фрелих, в което са дадени следните цифри: „166 млн швейцарски франка, 300 млн американски долари, 31 милиарда в златни кюлчета, 5,5 милиарда в наркотици…” Къде са разположени тези огромни суми и къде са тези ценности, и до днес никой не може да даде отговор. Не е трудно човек да се досети, че става дума за укрити по време на Втората световна война ценности, откраднати от нацистите. Днес е известно, че с приближаването на краха на нацистка Германия, нейните ръководители успяват да укрият на най-невероятни места награбеното от цяла Европа – най-вече злато и брилианти за милиарди долари, хиляди безценни произведения на изкуството, като по-голямата част от тях така и не са открити.  Вече почти 70 години историците и различни изследователи се опитват да оценят на каква сума са били откраднати от нацистите в различните европейски и северноафрикански държави и по-късно укрити така нар. „Съкровища на нибелунгите”. Според едни сумата надвишава 500 милиарда долари, но тази цифра не се приема като сериозна. През май 1945 г. само от хранилището в Алт Аусзее (Германия), от дъното на солните шахти били извлечени ценности за около 10 милиарда марки. В иззетите от резиденцията на шефа на РСХА Калтенбрунер и в други негови тайници, са извлечени съкровища за около милиард марки. И това е само капка в морето. Както по-късно свидетелствуват текстовете на различни секретни документи на Третия райх, в района на планините около езерото Топлиц (Австрия) са били съсредоточени основните тайници-убежища за културни ценности. Тук, в този район са били изпратени около 1000 германски транспортни средства с упаковани сандъци с ценности. А експедицията от 1958 г. успяла да извади от дъното на самото езеро само 16 сандъка. И в тях били открити милиарди френски франкове, които … се оказали фалшиви. И все пак за някои от тези нацистки и есесовски хранилища днес е добре известно

     СЛУЧАЯТ С РУДНИКА КАЙЗЕРРОДЕ

     Може би една от най-фрапантните операции на американските въоръжени сили свързани с така нар. „спасяване” на културни ценности е тази по изкарването на различни съкровища от рудника Кайзеррод в района на Меркерс-Кизелбах, Тюрингия, намиращ се на 300 км югозападно от Берлин. Именно тук, през март 1945 г. в една от солните шахти на рудника, нацисткото ръководство на Германия укрива златото на германския Райхсбанк, валутата на различни държави и много произведения на изкуството.

01

02

Когато през април 1945 г. предните отряди на 3-а американска армия влезли в Меркерс-Кизелбах, отговарящите за съхранението на ценностите лица (в това число ръководството на рудника, представителя на Райхсбанк и представителя на германските музеи) били арестувани. Но тайната била разкрита на американски военен патрул на 6 април от две французойки, които казали, че „това е шахтата, където германците крият злато”.

     На 7 април група американски офицери се спуска на дълбочина от 640 метра и открива там в солна пещера оставените от нацистите човали с милиард райхсмарки. Взривявайки с динамит стоманената врата на зала № 8 те попадат в помещение с дължина от 46 метра, ширина 23 метра и височина от 3,5 метра, където се намирали още 7000 номерирани човали. В подземното хранилище се намирали 8527 златни кюлчета, човали със златни монети от Франция, Швейцария и САЩ, множество пачки тяхна валута. Златната и сребърна посуда била смачкана, за удобство при съхранението на метала и поставена в сандъци. Куфари, пълни с брилианти, и други скъпоценни камъни, откраднати от затворниците в лагерите на смъртта, в съседство се намирали човали пълни със златни коронки и пломби. И много, много британски, норвежски, турски, испански и португалски банкноти… Ако всичко се събере заедно, ще се окаже, че това е една от най-богатите съкровищници в света, в която били скрити невероятните 93,17 % от всички златни резерви на нацистка Германия в края на войната. По-късно в други тунели са открити произведения на изкуството с общо тегло от 400 тона, в това число картини на Рафаело, Рембранд, Дюрер, Ван Дайк и др., собственост на 15 берлински музея, а така също и ценни книги от библиотеката на Гьоте във Ваймар. Всички тези съкровища, наброяващи 11750 сандъка били натоварени на 32 десеттонни камиона и при усилена охрана прехвърлени във Франкфурт.

03

04

А от 12 до 17 април съкровищата били тайно изнесени от американските военни в неизвестно направление. Именно в онези априлски дни американската преса писала за огромните „съкровища на нибелунгите”, попаднали в ръцете на войниците от 3-а американска армия, командвана от генерал-лейтенант Джордж Паттон. Но тайната на тази армейска операция по изнасянето на ценностите потъва по-късно със смъртта на Патон, който загива на 21 декември 1945 г. в автомобилна катастрофа.

     Съдържанието на още 667 нацистски хранилища в самата американска окупационна зона също попаднали при американците и много скоро след това – изкарани зад океана.

     Един от многобройните примери за присвояването на чужда собственост бил примерът с изземването на рисунките на Дюрер от мюнхенския събирателен пункт за културни ценности през 1948 г. Те били съветска собственост и били откраднати от нацистите от Лвовския музей, където се намирали от 1840-те години. След капитулацията на Германия, директорът на Мюнхенския събирателен пункт Стюърт Леонард през трето лице ги изнася в Ню Йорк, и сегашното им местонахождение е неизвестно.

05

 06

    Показателна е историята за връщането от американските военна администрация на 40 сандъка (иззети от едно нацистко хранилище) с експонати от музея в кримския град Керч през 1948 г.  При отварянето на сандъците се открива, че най-ценните предмети са изчезнали. Въпросът се изяснил едвам след като била открита в един от сандъците на една бележка на руски език със следния текс „Внимание! Важно. Съобщавам, че всички археологически колекции от Крим и други градове на СССР се съхранявали по време на войната в замъка Хохщадт в Южна Бавария. И всичко беше в образцов ред. Замъкът беше зает от американските войски на 22 април 1945 г. От това време никой не можеше да влезе в хранилището, и много от вещите бяха откраднати от американските войници. Всичко това, което е опаковано е събирано на пода, намерено в боклука. Някои от нещата уцеляха. Привет на Родината. 3 октомври 1945 г.” Така, с помощта на неизвестен човек, знаещ руски език, кражбите били открити. Но претенции нямало към кого да се отправят…

    И В ИТАЛИЯ НЕ Е ПО-РАЗЛИЧНО

     От американските военнослужащи пострадали и много от италианските градове. Огромни загуби били нанесени на музеите в Неапол. Веднага след навлизането на англо-американските войски в града били разорени минералологичните, зоологическите и други колекции на Университетао в Неапол. Кралският дворец бил превърнат в офицерски клуб с кафене и барове. В гигантския дворец в гр.Казерта, в който били окачени многобройни уникални творения на италиански майстори на четката, се нанесъл Главния щаб на съюзническите войски. И естественно след напускането на щаба, много голяма част от окачените експонати изчезнали безследно. А служителите от Пинакотеката се жавалвали на началството си, че „грубите военни… бягат, отнасяйки със себе си книги, антични и средновековни монети от различни колекции и произведения на изкуството”.

     Музейните колекции, които били открити в различните подземните хранилища били особено добре приемани от американските музейни работници. Веднага след получаването на достъпа до колекциите, те започнали да подбират произведенията на изкуството за попълването на фондовете на вашингтонската Национална галерия, ню-йоркския музей „Метрополитен” и други художествени центрове, разположени в различни американски градове. Първоначално тези експонати били показвани на американските ценители като „подвижни изложби”, след което потъвали в различни музейни фондове. Фактически САЩ си присвояват тези трофейни ценности, нямайки никакви права върху тях, тъй като на нейна територия не са се водили бойни действия и законите за реституция не се разпространявали върху САЩ.

     През 1946 г. американското военно командване успява да прехвърли на територията на САЩ 8722 картини на германски художници-баталисти. На всяка картина бил поставен печат със следния текст: „Този знак е правителствена защита срещу възможни бъдещи германски настоявания за връщането на всякаква вещ”. По такъв начин картините на германските художници-баталисти били обявени за американска собственост. По-голям късмет имала унгарската светиня – хилядолетната корона на първия християнски крал на Унгария Ищван I (Свети Стефан), която попаднала в ръцете на военнослужещите от 7-ма американска армия. Дълги години тя се намирала в американското златно хранилище във форт Нокс. А на официалните искания на унгарското правителство, американците винаги отговаряли:

     „За разлика от останалите кралски ценности и друеи съкровища, похитени от унгарските фашисти и изнесени в Австрия, короната на Свети Стефан (Ищван) не попада под действието на член 30 от Договора за реституция, тъй като тя не е била иззета насилствено, а била предадена за безопасно съхраняване на властите на Съединените Щати, които се грижат за нея.”

07

 08

    Веднага след завършването на военните действия в Европа, САЩ и съюзниците и се опитали да завладеят онази част от златния запас на нацистка Германия, който се пазел в швейцарските банки. Но за да избегнат участието на СССР в подялбата му, те се отказали от своите намерения, веднага след като получили от Швейцария авансово сумата от 780 милиона долара. Обаче златото, което било изнесено от нацистите от Нидерландите, Белгия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. окупирани държави, все пак останало в ръцете на американските финансисти.

     ДЕЛА, ДЕЛА, … НО БЕЗ ДОКУМЕНТИ

     От 1945 до 1962 г. в американските съдилища по исковете на потърпевшите са били доказани кражбите от американски военни в окупационните зони в Германия и Италия на 3978 произведения на изкуството. Но съдбата на много от тези трофейни ценности си останала неясна. Нещо повече, през 60-те години на ХХ век следствените и съдебните материали по тази категория дела неизвестно защо били унищожени.

     През 1990 г., една част от съкровищата изненадващо изкочили от там, където човек най-малко е очаквал – Тексас, САЩ, като героите този път били наследници на безизвестен ветеран от войната.

      Собственикът на магазин Джо Т.Мидор, съдейки по наличните свидетелства съхранявал безценно ръкописно Евангелие от IX век, в своя дом в гр.Уайтрайт, на 100 км северно от Далас. Украсеният с орнамент и илюстриран 1100-годишен манускрипт в обложка от злато и сребро, принадлежал на църквата в немския град Кведлинбург. Неочаквато той бил обявен за продажба в Швейцария.

     Манускриптът, чиято ориентировъчна цена е била 30 милиона долара, е с шест века по-стара от Библията на Гутенберг. Той съдържал всичките четири Евангелия, била написана със злато за нуждите на императорския двор и в края на Х век подарен на старинния град-крепост, възможно от император Отон III. Манускриптът и други съкровища били изнесени от Кведлинбургската църква и скрити в една шахта. През април 1945 г., ако се вярва на документите на американските военни, официалните лица се убедили, че тези ценности са все още там. Обаче няколко дни по-късно било открито че част от ценните предмети изчезнали, а разследването, което продължило три години – не дало резултат. Най-вероятно Джо Мидор, по това време лейтенант от американската армия е присвоил ценностите и ги изнесъл нелегално в САЩ, като по такъв начи извършил една от най-големите кражби на произведения на изкуството през ХХ век. Той искал да стане учител по рисуване, но обстоятелствата го принудили да стане собственик на магазин. След смъртта на Мидор, когато наследниците започнали да предлагат за продажба съкровищата от Кведлинбург, Данъчното управление на САЩ и ФБР започнали разследване. След няколко месеца юридически спорове, наследниците се съгласили да се откажат от всичко което получили в наследство за сумата от 2,75 млн долара. Сделката е много критикувана по това време, но все пак съкровищата успяват да се върнат в Германия през 1992 г.

09

010

     ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ НА АМЕРИКАНСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

     Три дни след настъпването на 2001 г., в западната преса се появила една любопитна бележка, загатващ за един много пазен в тайна дипломатически скандал:

     „ДЪРЖАВНИЯТ СЕКРЕТАР ПОПАДНАЛА ПОД РЕСТИТУЦИЯ

     Държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт се отказва да връща картини на предишните им собственици, някога нелегално изнесени от Прага от баща и.

     В интервю за австрийския вестник „Neue Kronen Zeitung”, Мадлен Олбрайт заявила, че двадесет картини на холандски майстори от ХVIII век и колекция от сребро са законно наследени от нея от баща и и се явяват собственост на семейството на Олбрайт. По мнение на държавния секретар на САЩ, австрийското семейство, които притежавало тази колекция до 1945 г., днес няма никакво право върху нея.

     Скандалът около картините на Мадлен Олбрайт  се разгорял, когато наследниците на австрийския промишленик и земевладелец Карл Небрих и изпратили ултиматум, в който настоявали да им бъдат върнати принадлежащите им картини.

     Няколко години преди това Мадлен Олбрайт, тогава още американски посланик в Унгария, имала глупостта да посети в Прага къщата, в която през 1945 г. живял баща и Йозеф Корбел, чиновник в следвоенното чешко правителство.

     Както се оказало, почти до този момент, когато Прага била заета от съветските войски, в това здание живеело семейството Небрих-Хармер. През 1945 г., членовете на семейството бягат от комунистите в Австрия – за всеки случай, тъй като никой от семейството не е сътрудничел с фашистите.

    В опразненото здание е заселен Йозеф Корбел със семейството си и с десетгодишната си дъщеря Мадлен. Половин година по-късно Корбел е преместен в Белград. Той взима със себе си картините и среброто от зданието; същият този багаж съпровожда дипломата, когато той емигрира в САЩ.

     Австрийското семейство Хармер вече използвало всички начини на въздействие върху американската „желязна лейди”. Започнали от коректното „Ние не вярваме, че семейството на държавния секретар на САЩ получава удоволствие от неща, които не им принадлежат”.

     Завършили с агресивното „Нейния баща действувал отвратително, заплашвал и ни е взел картините”. Членовете на семейство Хармер специално посочват това, че Мадлен Олбрайт се проявява като защитник на връщането на незаконно преместените предмети на изкуството на предишните им собственици, в частност на жертвите на холокоста.

     При това наполовин еврей бил точно бащата на Мадлен Олбрайт, който бил принуден да бяга от Чехия по време на нацистката окупация, а Хармери са чистокръвни германци.

     Сегя, нямайки политическата поддръжка от страна на австрийското правителство практически прекратили борбата си срещу държавния секретар на САЩ. Нея я обвиняват в двоен стандарт. Като държавен секретар тя е за реституцията, като колекционер – против.

     И нейната близка отставка, вероятно само ще я укрепи в желанието и нищо и на никого да не дава.”

     Малко по-късно Държавният секретар на САЩ си подава отставката.

     Любопитно нали?

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003