- ШУМ НА ОРЪЖИЯ КРАЙ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС


                       ВОЕННО ПРИСЪСТВИЕ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС ?

      До скоро не могло на сериозно да се говори за някакво милитаризиране на Арктика – континент, в който традиционен интерес имат РФ, САЩ, Канада, Норвегия и Дания. Но глобалното затопляне на климата, довело до интензивно топене на вечните ледове в Арктика променило това състояние на нещата. Днес, в арктическия шелф били открити огромни и неподозирани преди това находища от нефт и газ и други полезни изкопаеми, открили се нови възможности за корабоплаването и т.н. Всичко това изведнъж повишило интереса  към Арктика, а въпросът за този континент станал възлов в геополитическите пренадчертания за следващите десетилетия на нашия век в редица държави, включително и в Китай. А това органично повишило и военния интерес към този все още малко изследван континент.

      Има ли военно противопоставяне в Арктика?

      Въоръжените сили на  Канада, Норвегия и Дания (държави, които имат традиционен интерес къв Арктика),  са типичен пример на военна слабост, ако стане дума за осъществяването на някакво военно въздействие по отношение на територията и водите на Руската федерация. Днес, техният състав е чувствително намален зв периода, настъпил след завършването на Студената война. Така например, според данни, предоставени от ДОВСЕ , ВС на Норвегия на 1-ви януари 1990 г., имали 205 танка, 146 бронирани бойни машини, 531 артилерийски системи с калибър по-голям от 100 мм, 90 бойни самолета. На 1 януари 2012 г., ВС на Норвегия вече имали в състава си 76 танка, 221 бронирани машини, 67 артилерийски системи, 56 бойни самолети. ВС на Дания на 1-ви януари 1990 г., притежавали 419 танка, 316 бронирани бойни машини, 553 артилерийски системи, 106 бойни самолета, а 22 години по-късно, тя оставила в своите подразделения само 51 танка, 303 бронирани машини, 56 артилерийски оръдия и 45 самолета . Днес във ВС на Канада има 186 танка, 369 бронирани машини, 144 артилерийски системи и 104 бойни самолети.

Вземане на решенията за Арктика - президентът на РФ Владимир Путин и министъра на отбраната Сергей Шойгу

      В наши дни, норвежките ВМС включват шест подводници (тип „Ула“ ), ракетни катери, миночистачи,  и пет фрегати (тип „Нанси“ ) . Датските ВМС – 7 фрегати (4 от които са тип „Тетида“, не притежаващи ракетно оръжие) и 2 кораба за огнева поддръжка тип „Абсалон“. Канадските ВМС – 4 стари подводни лодки, три разрушителя от типа „Ирокез”, 12 фрегати от типа „Халифакс“  и няколко миночистачи. В това свое състояние, нито ВС на Канада, нито пък тези на Норвегия или Дания са в състояние да атакуват крайбрежни цели, даже и при наличието на подкрепящ ги самолетоносач. Нещо повече, поради драстично съкращаване на военния бюджет в началото на 2011 г., датските ВМС обявили за продажба своите единствени три ледоразбивача, които са имали във военноморския флот на страната и които биха могли да играят съществена роля в арктическите води.  

      САЩ също нямат някакви по-големи сухопътни контингенти от своите ВС в региона на европейска Арктика. За сметка на това, пък своето влияние в региона оказва периодичното консолидиране на силите и средствата на неговия Атлантически флот. Към днешна дата, в неговия състав се намират 6 ПЛАРБ и 2 ПЛАРК от типа «Охайо”, 25 ПЛА (18 от типа «Лос Анджелис», 7 от типа «Вирджиния»), 4 атомни самолетоносача от типа «Нимиц», 10 крайцера от типа «Тайкондерога», 29 ескадрени миноносеца от типа «Орли Бърк», 10 фрегата от типа «Оливер Перри» и десетки други спомагателни кораби. В состава на американския Атлантически флот навлизат нови ПЛА от типа «Вирджиния», есминци от типа «Орли Берк», ДВКД от типа «Сан Антонио», а се извеждат старите ПЛА от типа «Лос Анджелис» и фрегатите от типа «Оливър Перри». В този свой състав, Атлантическия флот притежава гигантски ударен потенциал, тъй като всички негови ПЛА, крайцери и ескадрени миноносци са въоръжени с КРМБ «Томахоук».

ПЛА 667 в базата си в Северодвинск

      Все пак, трябва да се вземе предвид, че този флот „служи“ не само в акваторията на целия Атлантически океан, но и тази на  Средиземно море. Но все още в Арктика, корабите от флота  му се появавали и появяват много рядко.

      САЩ също имат известно сухопътно военно присъствие в близост  до Европейска Арктика,което е разположено преди всичко в Аляска. Там има дислоцирани  две сухопътни бригади от състава на 25-а лека пехотна дивизия (чийто щаб се намира на Хаваите?) и две крила от американските ВВС (3-то и 354-о), включващи по две ескадрили от изтребителите F -22 и F -16 , по една ескадрила от изтребители F – 15, а така също и от AWACS E – 3B и транспортни самолети C -17 . В допълнение към това, на Аляска е разположено и 176-о крило от авиацията на Националната гвардия на САЩ, имаща в състава си транспортните самолети C – 130H. Улесние в бързото набиране на сили и средства, могло да окаже и отлично развитата и изградената  система от летища, построени на територията на Аляска.

      Именно тук в Аляска, във Форт Грийли е бил изграден най-големия позиционен район от глобалната система за ПРО на САЩ, осигуряваща ракетите GBI. Тук са били построени и 26 подземни силоза за тези ракети, но една голяма част от тях била наводнена през юни 2006 г. по време на силните проливни дъждове. От своя страна ВМС на САЩ не предполагат да изградят някаква основна морска база тук в Аляска, при това от 4-те техни ледоразбивачи, които трябвало да носят постоянно дежурство в Арктика, всъщност три от тях се намират в Сиатъл и един –  в акваторията на Големите езера.

Подготовка за полет на летището ТЕМП

      В Русия, напротив, в Европейска Арктика отдавна е била осъществена концентрация на сериозни военни сили. Те включват единиците от Северния флот (включително и 61-ви полк морска пехота), 200-та мотострелкова бригада (известна още като“Арктическата“) и две зенитно-ракетни полка – единият, разположен на Колския полуостров и въоръжен с ракети С – 300П, а другия – също с  ракети С – 300П, но разположен в района на главната база на руския Северен флот в  Северодвинск.

      Днес, руския Северен Флот има в състава си 6 ракетни стратегически подводни крайцери от проекта 667БДРМ, 13 подводни лодки (три от проектите 949A , по две от проектите 945 и 945A и шест от проекта 971), 7 дизелови подводни лодки от проекта 877, 10 други подводни лодки, специални сили, един самолетоносач, 3 ракетоносни крайцера, два разрушителя от проекта 956 , 5 големи (четири от проекта 1155 и един от проекта 1551.) и 6 малки (от проекта 1124M) кораба за борба с подводници, три малки ракетни кораба от проекта 1234, 11 миночистачи, 4 големи десантни кораба от проекта 775.

      Съществуват няколко сценария за евентуални военни действия в Арктика. Те са както следва:

      Нападение на територия на Руската федерация

      Погледнато от страни, се виждало, че въоръжените сили на САЩ (включително и нейната авиация) биха могли лесно да достигнат на Чукотка, където Русия нямала развърнати свои армейски съединения. Най-близките от Чукотка съединения се намирали в Камчатка (мототрелкова бригада), а останалите – в региона на Хабаровск и Приморск. В случай на възникването на военен инцидент между Русия и САЩ, първата не би била в състояние да осигури отбраната на Чукотка, поради осъществяването на евентуална блокада на американския флот. Единственото спешно нещо, което би могло да се осъществи е прехвърлянето на въздушнодесанта дивизия и поемането на въздушна защита от руските ВВ, доката пристигнела мотострелковата бригада от Камчатка.

СХЕМА НА ВМС НА РУСИЯ

      Но този евентуален военен инцидент е малковероятен, защото не се разбира, какво би дало за САЩ, окупацията на Чукотка като част от руското крайбрежие на Арктика във военнополитически план, а и американската територия би била заплашена веднага от нанасянето на руски ядрени удари. По-сериозна заплаха би представлявало евентуалното концентриране на единиците на американския Атлантически флот, които биха могли от арктически води да нанесат изненадващ удар с конвенционални ракети „Томахоук” по обектите на руските стратегически ядрени сили (СЯС). Но дори и този апокалиптичен сценарий е малковероятен за изпълнение. Концентрирането на корабите от американския ВМС в близост до рускте води,  автоматично би  изтрило  елемента „внезапност” в неговите планове, а и едно нападение с ракети „Томахоук” автоматично би довело до пълномащабна ядрена война между САЩ и Русия. Тук веднага биха се включили и руските ПЛАРБ със своите крилати ракети с морско базиране (КРМБ) и дивизиите със стратегическите ракети, разположени на територията на Сибир и намиращи се извън обсега на американските атаки. 

Тук се вземат решенията за Арктика - ситуационния център на руското МО

      Нефтените и газови находища

     Другият евентуален повод за въоръжен конфликт е свързан с борбата за разпределението на огромните въглеводородни находища, разположени в арктическия шелф. Но добивът на газ и нефт от морското дъно, при условието на временното покритие с лед е все пак едно голямо комплексно (финансово и технологично) предизвикателств, което не може все още да бъде решено от гледна точка на юридически, политически и най-вече от военни виждания. Този конфликт към днешна дата изглежда все още илюзорен, тъй като от всички новооткрити нефтени и газови находища нямат своята принадлежност към една или друга страна само 3%.

      Стратегическият  морски път

      Конфликт с по-голяма доза на увереност би могъл да възникне във връзка с ползването на стратегическия Северен морски път(СМП) от корабоплаването в арктически води. Но това би могло да стане в случай на по-продължително освобождаване на акваторията от ледената покривка. Днес, основната задача на руското военнополитическо ръководство е да осигури засилването на своя контрол върху Северния морски път, като не позволи поставянето на товаропревозването по СМП под международен контрол. Последният всъщност би интернационализирал северния маршрут и би отслабил руското влияние в арктическия регион. Не трябва да се забравя, че Севернияморски  път е единствената транспортна артерия на Русия, която е способна да интегрира отдалечените райони на руския  Далечен Север и техния ресурсен потенциал в националната и световна икономика. И днес, това успешно се решава, чрез засилването на руското военно присъствие в Арктика. Не трябва също така да се забравя, че Северния морски път от Европа към Азия е с около 5000 км по-къс от морския маршрут през Суецкия канал, а т.нар Севезопаден проход е с около 9000 км по-къс от този през Панамския канал.

Prirazlomnaya Towing Begins in August

      Китайски интерес

      Последен теоретичен военен конфликт в Арктика може би е свързан с интереса и новата дейност на Китай в Арктика. През 2008 г. Китай открил своя научноизследователска станция  на остров Шпицберген. Едновременно с това многократно започнал да се появява и китайския ледоразбивач „Снежен дракон”, който преди това плувал във водите на Антарктида. Уместно е да отбележим, че Китай продължава да изпитва остра нужда от всяакакви природни изкопаеми и за да се сдобие с необходимите и ресурси и територия е готова на всичко, включително и с употреба на военна сила. Така че за Пекин, природните ресурси от Арктика са от стратегическо значение. Единственото възпиращо днес Китай положение е, че тя въпреки бързия растеж на състава на своите ВМС,  все още не е в състояние да изпълнява някакви военни операции в Арктика, най-вече заради липса на бази в региона.

      Проблемите остават

      За сега, изпълнението на различните военни сценарии в обозримо бъдеще в Арктика е изглежда немислимо. Но при това се забелязва и една тенденция – колкото е по-висок руския военен потенциал в региона, толкова е по-ниска вероятността от военен сблъсък. Т.е., опасността от война е обратно пропорционална на увеличаването на военните способности на Русия в Арктика. Прилагането на военен сценарй в региона намалява и от тякои действия и стъпки и на самата американска администрация. От една страна, намаляването на военния бюджет в САЩ довело до премахването на ежегодните военни учения, провеждани на територията на Аляска, което от своя страна увеличило доверието между Вашингтон и Москва. От друга страна, опитът от войните в Югославия през 1999 г. (овладяването на летището в Прищина от руски въздушнодесантен батальн), а така също и войната през август 2008 г. между Грузия и Русия, показали, че САЩ и останалите европейски държави от НАТО психологически не са подготвени за ограничен военен конфликт с Русия (дори и извън руска територия). Това се отнася също така и до сблъсъка на флотовете в Арктика.

Част от Северния флот в арктически води

      Днес, по думите на адмирал Чирков ”участието на Министерството на отбраната на Русия в осигуряването на националните интереси на РФ в Арктика е продиктувано от необходимостта от ясни гаранции за безопасността на държавата в този важен стратегически регион”.

      В средата на септември т.г. руското военно ръководство постави началото на един нов проект – възобновяването на своето постоянно военно присъствие в Арктика. За това съобщил в Ситуационния център на МО на РФ генерал Аркадий Бахин, по повод започналия поход на корабите от Северния флот, предвождани от тежкия атомен крайцер „Петр Великий”. Повод за този поход е преди всичко развърналото се мащабно строителство на бъдещата военновъздушна база на територията на арктическите Новосибирски острови. Там е започнало възстановяването и усъвършенствуването на летището „Темп”, което към края на октомври т.г. е трябвало да приема транспортните самолети Ан-72 и Ан-74. Разширявала се и се удължавлаа полосота за приземяване и излитане, като тя трябвало да приема и тежкотоварнитеи самолети от типа „Антей” и „Ил-76”, което по думите на генерал Аркадей Бахин щяло да „позволи по-нататък да се нараства групировката и средствата на островите от Архипелага”. Това постоянно действуващо летище има полоса, при която са използвани материали, позволяващи да се издържат извънредно ниските температури. Развърната е станция за спътникова връзка Р-441ЛМ, а за осигуряването на аварийна свръзка са развърнати приемно-предаващи терминали от спътниковата система „Иридиум”. По думите на генерала, последващите задачи на силите от Северния флот ще бъде изпълнението на подобни дейности в района на островите Земя на Франц-Йосиф и Нова Земя.

     

                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0002

 

- НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)


                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

005

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

0003

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

IMG1111

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

IMG2222

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

0001

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

0004

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

0006

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    [...]

Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

0007

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

0002

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

- СТУДЕНАТА ВОЙНА: ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ (THE COLD WAR: THE AIR SPY)


ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ

Малко след края на Втората световна война, отношенията между държавите победилки във войната, достигнали своята връхна точка на напрежение. След като Съединените щати и нейните европейски съюзници създали Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО) и СССР поел контрола върху държавите от Източна Европа, Студената война започнала сериозно. Напрежението достигало връхните си точки и често пъти войната между въоръжените сили от НАТО и тези на СССР и нейните съюзници, изглеждала неизбежна. Именно тогава на преден план изпъкнали претенциите на западните военни стратези да получат преди евентуалната война да е започнала, на колкото се може по-пълни данни за състоянието на съветската военна мощ и на нейните съюзници. Тогава все още не съществували шпионските спътници, които се появили едвам след Карибската криза от 60-те г. на ХХ век. За изпълнението на тази задача, на тяхно разположение останали само самолетите и въздушните балони, като основно средство за получаване на актуална информация за съветските военни цели и промишлени обекти.
01

U-2  в полет.

А числото на западните самолети, фотографиращи нужните обекти от голяма височина, прелитайки над суверените държави от Източна Европа, съветския Далечен Изток, Китай и по периферията на Съветския съюз в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, не бил никак малко. За изпълнението на поръчките на натовските щабове били задействувани различни британски и американски самолети, които включвали бомбардировачите RB-29 и B-47B, изтребителите RF- 80A и RF- 86F, и разузнавателния самолет RB- 45C. Но нито един от тези самолети не бил в състояние достатъчно надълбоко да проникне в територията на СССР, където били разположени ракетните бази за ответен удар и ядрените полигони за изпитания; тези самолети нямали възможност да летят на пределни височини, където да не попадат под ударите на изтребителите МиГ от съветската противовъздушна отбрана.
Печалният край на американските балони
До средата на 1950-те години съветските ПВО до такава степен подобрили своите действия, че по-нататъшните полети с горепосочените модели самолети станали немислими. Търсил се нов вариант, който би успял да запълни вакуума в познанията за военната мощ на СССР и нейните съюзници в Европа. През 1954 г., пред американската военна промишленост била поставена задачата за създаването на лек еднопилотен самолет, който би могъл да достигне немислимата за това време височина от 70 хиляди фута (21 хиляди метра), откъдето да провежда необезпокоявано своето фоторазузнаване. Самолетът първоначално бил наречен CL-282, но по-късно влиза в класификациите като U-2. Проектът за създаването бил завършен през 1956 г., а до тогава разузнаването било поето от въздушни безпилотни балони, пускани от територията на държавите на НАТО. Всеки от тези балони (известни като Genetrix) имали мощни фотокамери, които трябвало да извършват фотозаснемането на нужната територия и обекти във вътрешността на държавите от Източна Европа и СССР. Балоните се пускали от територията на военните бази в Норвегия, Шотландия, Турция и Западна Германия, като използвайки въздушните течения трябвало да прелетят територията на Източна Европа, СССР и Китай и да бъдат прехванати от американските самолети в региона на Тихия океан. От общо 379-те балони Genetrix, които навлизат в чуждото въздушно пространство 235 са свалени от съветските МиГ-ове или от противовъздушната отбрана, като само 44 достигат крайна си цел.

02

Пилотите от „Съединение А“. Кармен Вито с още трима пилоти.

Американците внимателно следили, как съветската система за ПВО ще реагира на проникването на въздушните балони във въздушното пространство на СССР и на държавите от новосъздадения Варшавския договор. Службите за радиопрехват следяли внимателно съветските радиопреговори, събирали информация за мрежата от РЛС на държавите-участнички на Варшавския договор, за разположението на отделните РЛС, техническите възможности на съветските радари или по-точно на каква височина те могат да забележат летящите обекти и дали могат да проследяват техните пътища. Наземните станции за следене и радиопрехват на САЩ и НАТО, разположени покрай границата на СССР, били успели към това време вече да засечат работата на множество неизвестни преди това съветски РЛС.
Но въоръжените сили на държавите от Варшавския договор не се отнасяли безучастно към нарушенията на своите собствени граници. България също била обект на вниматено изучаване. По текста на донесение на българското военно разузнаване, което по-късно попаднало в ръцете на ЦРУ, един от въздушните балони е бил свален над България с огъня на противовъздушната артилерия някъде над „бивш царски дворец”, на 30 км от София, и още три – в района на Пловдив, т.е. на Централна и Югоизточна България.
Какво представлявал U-2
U-2 е свърхлек разузнавателен самолет, специално проектиран да лети на голяма височина (т.е. над 70 000 фута (21 километра). Той бил използван от края 50-те години на ХХ век за полети над територията на Съветския съюз, Китай, Близкия Изток и Куба; като полетите над Съветския съюз приключили през 1960 г., когато самолет U-2 с пилота от ЦРУ Франсис Хари Пауерс е бил свален над въздушното пространство на гр.Новосибирск с ракета „земя-въздух”. Това събитие останало като главния политически срам за САЩ в съветско-американските отношения през ХХ век. Композиционно U-2 много приличал на планер, изработен от свърхлеки сплави с дълги и тесни криле с дължина от 24 метра. Особеност на самолета е, че крилата били по-дълги от тялото на самия самолет. Монтираните под прав ъгъл крила позволявали на самолета да използва аеродинамичната сила, получена от въздушен поток около крилото. Това е било необходимо, тъй като на височина от 21 хиляди метра, атмосферата е била толкова тънка, а космическото пространство толкова близо, че небето изглеждало черно, а и се виждала кривината на повърхността на Земята. През 1978 г. е създаден друг такъв U -2 (U- 2C), който имал още по-голям размах на крилете – 103 фута (31 метра). За да се осъществи излитането, в края на крилете имало малки подвижни опори, които отпадали, когато самолетът вече се намирал в небето.
03

Космодром Байконур. Съоръжения за изстрелването на първия „Спутник“. Заснето от U-2 

В самолета били монтирани три фотокамери, като едната била насочени перпендикулярно надоле, а двете други – на ляво и на дясно. Те осъществявали непрекъснат запис на всичко видяно под самолета. Поради това, че той летял преди всичко през деня и поради специфичното си устройство, той не носил върху себе си въоръжение. Освободените пространства били запълнени преди всичко с гориво и електроника, която позволявала той да лети нависоко и надалеч.
Първите полети на шпионския самолет
Първият полет над държавите от Източна Европа самолета прави на 20 юни 1956 г. Той бил известен като „Задача 2003”, като пилотираният от Карл Овърстрийт U-2 със своите три фотокамери успял да заснеме необезпокоявано големи региони и площи в Чехословакия, Полша и Източна Германия – в това число и районите на Варшава, Берлин, Потстдам и др. Като съюзник в НАТО, германският канцлер Конрад Аденауер бил информиран от началник-щаба на американските ВВС генерал Натан Туайнинг, че предстоят и други полети на U-2, но този път над територията на СССР. Но поради настъпилото лошо време, тези полети са отложени, като са извършени на 2 юли 1956 г. два полети над територията Източна Европа („Поръчение 2009”, „Поръчение 2010”). Тук два шпионски самолета извършват прелитанията си над цели в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Полша. Двата самолета успешно се завръщат в своята база във Висбаден, Германия.
Съветските изтребители постоянно се опитвали да щурмуват височината, нещо повече – фотокамерите заснимали постоянно опитите им те да се приближат до нарушителя на държавната граница. Но нищо не се получавало – двигателите на МиГ-овете заглъхвали, и те падали надолу към земята, като по такъв начин U-2 се оказавал недостижим, но не и невидим като цел.
През юли 1956 г., полетите над самия Съветски съюз започнали с полет над Ленинград със заснемането на военните корабостроителници . Самолети МиГ опитали да свалят U- 2, който е бил открит от съветските радари , но не успяли да достигнат неговата височина. На следващият ден на U -2 прелетял над столицата Москва, като извършил фотографиране на завод за производство на ракети в Калининград и на завод за производство на ракетни двигатели в гр.Химки.
На 10 декември 1956 г. се провеждат още два полета, които били разрешени от Дуайт Айзенхауер („Поръчение 4018” и „Поръчение 2029”), като този път за обекти на фотозаснемане са избрани такива на територията на България, Югославия и Албания. Първият полет е изпълнен от пилот от „Съединението В” от авиобазата Инджирлик в Турция. В небето над България изтребителите десет пъти се опитвали да свалят U-2, но безуспешно. Вторият самолет се вдигнал във въздуха от базата Гебелщадт с пилот Кармен Вито от „Съединението А”, намиращо се в Западна Германия.
Пилотът Кармен Вито, който излетял по „Задача 2029”, едва не загинал и едвам не изгубил и самолета си. Става дума за следното. Другите пилоти от съединението го наричали „момчето с киселите бонбони”, защото той носил голямо количество от тях в джобовете на колената на своя летателен костюм. Трябва да се отбележи, че някои от пилотите обичали да похапват сладки неща по време на своя разузнавателен полет. Но едновременно с това, Вито винаги носил със себе си и специална капсула с цианкалий, наричана още „таблетката-Л”. Докато Вито се готвил за полет, някой от офицерите знаейки за неговия навик, сложил капсулата с цианкалий точно в джоба на коляното, като не взел предвид, че точно там лежали и киселите бонбони.
Веднага след излитането в направлението на България, Вито започнал да вади от джобовете един по един тези бонбони и да ги смуче. Той прелетял почти половината път и се намирал точно над България, когато измъкнал по погрешка „таблетката-Л”. Кармен Вито вдигнал защитния екран на авиационния си шлем и изпратил в устата си това, което смятал за кисел бонбон. Той отново затворил шлема си и продължил полета си, смучейки бонбона. Но в един момент му се видяло странно, че той е съвсем безвкусен и много по-твърд от киселия бонбон. Той отново вдигнал защитния екран на шлема си, изплюл това, което смятал за бонбон на ръкавицата си и с ужас видял, че през цялото време е държал в устата си ампулата с цианкалий. Ако я беше натиснал със зъбите си по-силно, нищо не би могло да го спаси. А падането на самолета върху територията на България би погребало завинаги програмата на шпионските полети.
След няколко дни Вито разказал за случая на другите пилоти. За този инцидент научил и офицерът по сигурността на „Съединението А”, за което съобщил веднага във Вашингтон. Оттогава ампулата до края на близо тригодишната полетна програма се помещавала в специален контейнер, който не би могъл да бъде сбъркан.
04

Съветско летище на авиацията за далечно действие. Заснето от U-2 

Въпреки че САЩ не признавало официално съществуването на самолета U-2 и на извършваните от него полети, поради съветските дипломатически протести, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер наредил късно през 1956 година, всички полети на U-2 над Съветския съюз временно да бъдат спряни. Но те не останали скрити в своите хангари – U-2 са били използвани през време на тази пауза, за шпионирането на френските и британските действия в Близкия изток по време на Суецката криза. Дуайт Айзенхауер заповядва започването на полетите на U- 2, чак след като било потушено унгарското въстание от октомври 1956 година. Именно потушаването увеличило напрежението между силите на НАТО и тези от Варшавския договор, а оттук и увеличаване на желанието на САЩ за допълнителни разузнавателни данни. През следващите няколко години, U-2 е летял необезпоколявано над териториите на Китай и Виетнам, както и в Близкия изток, Източна Европа и Съветския съюз.
След 10 декември 1956 г., U-2 са били направили вече шест разузнавателни полета над СССР, в резултат на което е могло да се получат фотографиите на западните и южни региони на СССр, а така също и седем полета над територията на държавите от Източна Европа.
Веднага след това, част от пилотитe са прехвърлени на базата Йокота, където с помощта на новите пет самолета RB-57D, в състава на така нар. “Група А” е трябвало да направят аерофотоснимки с разузнавателни цели и събирането на радиоактивни частици, появили се в атмосферата след изпитанията на съветското ядрено оръжие. Новият самолет имал по-дълги крила, нов двигател и едноместна кабина. Всъщност за полетите над Далечния изток бил избран самолет, който летял по-бързо от U-2, и могъл да се намира на почти същата височина на която летял U-2.
Всяко начало си има и своя край
На 1 май 1960 г., един от разузнавателните самолети U-2 е бил свален над територията на СССР с ракета земя-въздух. Пилотът е бил заловен Франсис Хари Пауерс е заловен, съден за шпионаж и осъден на 10 години затвор. По-късно той е разменен срещу съветския разузнавач полковник Рудолф Абел, нелегално работещ на територията на САЩ. Полетите на американските самолети над съветска територия веднага са спряни. Още повече, че на предна линия излизат с новите си възможности шпионските спътници, които по-безполезнено доставят нужната информация.

05

Усмивка за пред обектива. Дуайт Айзенхауер и Никита Хрущов, няколко месеца преди да бъде свален самолета U-2  с пилот Франсис Хари Пауерс. Кемп Дейвид, Мериленд, 25 септември 1959 г.

U-2 изиграва важна роля и в един друг възлов случай от съветско-американското противопоставяне – по време на Карибската криза от 1962 г. На 14 октомври 1962 г., самолет U -2 , летящ над Куба направил снимки , които показали, че Съветския съюз е установил площадки за стартиране на балистични ракети със среден радиус на действие в Куба. Наличието на тези ядрени ракети в Куба, в съчетание с настояването на САЩ , че те да бъдат отстранени, е основата на Карибската криза, която доведе почти до война между САЩ и Съветския съюз през октомври 1962 година.
Развитието на военнокосмическата техника и изстрелването на шпионски спътници не изпраща „в отставка” самолета U-2. Той продължава своите полети десетилетия по-късно, особено над Азия, като предоставя редица разузнавателни данни за командването на въоръжените сили на САЩ и тези от НАТО. Някои от военните експерти са на мнение, че именно снимките направени през октомври 2002 г. над съоръжения в Северна Корея, са в основата на откритието на САЩ, че Северна Корея произвеждат обогатен уран за ядрени оръжия . Година по-късно, през 2003 г., САЩ използват след разконсервиране самолетите U- 2S които прелитали над Ирак за да подкрепят с данните си инспекциите на ООН за откриването на оръжия за масово поразяване, които бяха обект на спорове между САЩ и Ирак.
Днес гражданската версия U-2 , т.е. ER-2, се използва от американската Национална агенция за изследването на земните ресурси. ЕR-2 дори е направил полети над Русия с официално разрешение правителството на Руската федерация.

ХРОНИКА НА ТАЙНИТЕ ПОЛЕТИ
1956 г.
20 юни – Полша, ГДР, Чехословакия (пилот Карл Овърстрийт)
2 юли – ГДР, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, СССР,
Унгария
2 юли – Румъния, ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша
4 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия (пилот Кармен Вито)
5 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия, Литва
9 юли – Полша, ГДР, Латвия, Литва, Русия
9 юли – ГДР, Унгария, Русия, Полша, Чехословакия
10 юли – ГДР, СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Унгария (пилот Харви Стокмън)
6 септември – Югославия, Албания
12 октомври – Югославия, Албания
20 Ноември –СССР (пилот: Правомощия-Gary)
10 Декември – България, Югославия, Албания
10 Декември – България, Югославия, Албания
1957 г.
25 април – Албания
8 юни – СССР
20 юни – СССР
4 Август – Китай, Монголия, СССР
5 август – СССР
11 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август -Тибет, Китай
28 август – СССР
10 септември – СССР
26 септември – СССР
13 октомври – СССР

1958
28 януари – Албания
1 март 1958 – СССР
18 юни 1958 – Китай
20 август – Китай
9 септември 1958 – Китай
22 октомври – Китай
1959
12 май – Тибет, Лаос, Северен Виетнам, Китай
14 май -Тибет, Китай
9 юли – СССР
29 август – Северен Виетнам, Лаос
3 септември – Тибет, Китай
4 септември – Тибет, Китай, Лаос
7 септември – Лаос, Северен Виетнам
9 септември – Тибет, Китай
12 септември – Лаос, Северен Виетнам
4 ноември – Китай, Тибет, Бирма
6 декември – СССР
1960
10 февруари – СССР
30 март – Тибет, Западен Китай
4 април – Тибет, Западен Китай
9 април – СССР (пилот Боб Ериксън)
1 май – СССР (пилот Хари Пауърс -свален близо до град Свердловск, СССР)

IMG

IMG1

IMG_0001

IMG_0002

 

- 40 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА НА ЙОМ КИПУР (THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.)


ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА „ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ“ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна войнаЛиния „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:


Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head


An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

Creative Commons License
THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0003

IMG_0001

IMG_0002

- THE VICTORS. ЕISENHOWER, ZHUKOV AND MONTGOMERY


ПОБЕДИТЕЛИТЕ.  АЙЗЕНХАУЕР, ЖУКОВ И МОНТГОМЕРИ
Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяла съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях най-вече се открояват личностите на трима висши военачалници, които спечелили войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер, маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков и британския фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомери
Биографиите им не се различават много, може би само по факта, че Монтгомери и Жуков са били участници в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И тримата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят специално внимание върху развитието на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.
И Жуков, и Айзенхауер показват своята сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Тримата командващи независимо един от друг, стигат до извода, че окончателната победа е възможна единствено чрез съвместни действия и едновременни удари върху военноикономическата машина на нацистка Германия от Изток и Запад.

01
Но в осъществяването на военните операции само Айзенхауер и Жуков са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен (Монтгомери е бил привърженик на осъществяването на т.нар. „кинжални” удари). Айзенхауер дори влязал в конфликт с британските си съюзници, като зачеркнал тяхната теория за периферийността и и по-къно (по време на „Овърлорд”) без притеснения оставил зад гърба си блокираните германски гарнизони в Лориен, Сен Назар, и Брест.
Армейски генерал Дуайт Айзенхауер
Една от най-интересните личности в американската военна история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличавала много от тази на обикновения американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагера на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г., на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.
Със започването на Втората световна война е на различни командно-щабни длъжности. Но истинският боен опит той получил при осъществяването на десанта на съюзниците в Северна Африка (операция „Торч”). През юни 1942 г., Дуайт Айзенхауер е вече генерал-лейтенант и командващ американските военни сили на Европейския ТВД. В началото на януари 1943 г., 8-ма английска армия успяла да овладее Триполи, след което операциите на Монтгомери и Айзенхауер вече се провеждали в тясно взаимодействие. Това позволило на съюзниците още през май с.г. да разгромят войските на Оста в Тунис и за ги изблъскат от Африка. Следват изпълненията на няколко различни операции в Италия, което позволило на съюзниците малко по-късно да осъществят знаменитата „Овърлорд” (инвазията в Нормандия).

surrender

В средата на войната проличала една от чертите му – тази към победения противник. На него му е било чуждо всякакво уважение към противника като човек и войник; за Айзенхауер германецът бил само олицетворение на злото и той не желаел да има нищо общо с него. Той нееднократно е отказвал да приема германски висши военни, заявявайки, че от пленените генерали се интересувало само неговото разузнаване.
В средата на 1944 г. настъпва изпълнението на самата операция „Овърлорд”. Действително, битката за Нормандеия е била спечелена от Монтгомери, Джордж Паттън и Омар Бредли. Но именно Айзенхауер, не приел възраженията на Ли-Мелъри и заповядал на американските бомбардировачи да подпомогнат десния фланг на нахлуването, което осигурило успеха на операцията „Кобра”. След разгрома на германците в Нормандия, той настоял за продължаването на преследването им, независимо от възникналите проблеми за снабдяването на дивизиите на съюзниците. Нещо повече, преодолявайки съпротивата на Уинстън Чърчил, Айзенхауер успял да осъществи на 15 август 1944 г. съюзническото нахлуване и в Южна Франция. За разлика от Монтгомери, предпочитащ мощните кинжални удари, Айзенхауер поддържал идеята за „широк фронт”, т.е. на едновременно настъпление на няколко участъка от западноевропейския ТВД. Правилността на възгледите му били доказани малко по-късно и от провала на операцията „Маркет-Гарден”. Независимо от факта, че Айзенхауер носил голяма вина за кризата в Ардените, възникнала от германското контранастпление, той бил и останал в историята като един от най-талантливите и далновидни генерали на Втората световна война. Притежавайки дар на стратег, той много рядко грешил в оценките си. Той се оказал прав, избирайки „неудобното” място за десантирането на съюзниците в Европа. Както показали по-късно боевете в Холандия, не се заблуждавал и по отношение на стратегията за „широк фронт”, чието изпълнение довело по-късно до капитулирането на германските войски. Прав се оказал Айзенхауер и в това, че своевременно разгромил основните части на вермахта на западния бряг на река Рейн.
Краят на войната той посреща със звание армейски генерал, дадено му през декември 1944 г.
Маршал Георги Константинович Жуков
Георги Жуков е може би най-противоречивия съветски пълководец. Роден е на 1 декември 1896 г. в с.Стрелковка, близо до гр.Калуга.
Първоначално Жуков е служил в привилегирования по това време род войски – кавалерията, в която служили и приятелите на Сталин – Будьони и Ворошилов, нещо което помогнало за придвижването по служба. Жуков също така, никога не се е присъединявал към една от борещите се помежду си по това време армейски групировки – нито към тази на групата на Троцки, нито към неговите противници. Поради този факт, той успява да оцелее при многобройните чистки в армията през 20-те и 30-те години на ХХ век. През 1938 г. Жуков получава своя първи истински важен пост в съветската военна система – назначен е за командващ войските на Белоруския специален военен окръг.

03

В началото на август 1939 г. Георги Жуков е изпратен в Далечния изток, за да защити монголската граница от нападението на 6-а японска армия. Тук за първи път се проявил и твърдият му и непримирим характер. Заедно с него от Москва пристигнала и група слушатели на военните академии – т.нар. офицерски резерв. Генерал Жуков освобождавал от длъжност, тези които по негово мнение не отговаряли на заеманата длъжност и на освободеното място поставял своя офицер от резерва. Но там се решавали не само кадровите въпроси. Бъдещият маршал, който не бил склонен да се оглежда към началството, оценявайки бързо обстановката, оперативно преустроил системата за управление на своите войски и в условията на жестоки боеве, успял да нанесе на японската армия тежко поражение. Важността на тази победа в кариерата на Жуков е трудно да бъде оценена. Първо, той станал Герой на Съветския съюз и най-прославен командир от РККА. И второ, което е по-.важно – на японската армия е било нанесено такова тежко поражение, че тя не се осмелила да нападне СССР съвместно с Германия, като СССР отбягнал войната на два фронта.
Вероломният удар на Германия на 22 юни 1941 г. поставил нови изпитания пред бъдещия маршал. В тези тежки месеци той поемал командването на различни участъци от съветско-германския ТВД. Но истинския му възход настъпил при осъществяването на Московската контранастъпателна операция през 1941 г.. Тук е уместно да се отбележи, че имало и много други талантливи командири от РККА, основната роля в подготовката и провеждането на Московската операция принадлежала на генералите Жуков и Василевски. При това именно около Москва, Жуков за първи път във войната с германците използвал онази тактика, която му позволявала да удържа победи през целия следващ ход на войната. Тактиката му се състояла в следното – Жуков построявал своите войски по такъв начин, че атакуващите сили на германците да не са в състояние от първия си удар да разсичат позициите на отбраняващите се съветски войски. След като противникът не успявал да пробие фронта, Жуков осъществявал всички възможни военни и административни мероприятия, които да принудят противника колкото се може повече със своите сили и средства безуспешно да щурмува позициите на РККА, изтощавайки собствените материални и човешки ресурси. Едновременно Жуков успявал да създаде от своите резерви мощна военна групировка, която нанасяла на противника контраудар в момента на неговото издишане от постоянните безуспешни боеве. Тази тактика, се използвала от Жуков постоянно, но тя имала и своите плюсове и минуси. Към плюсовете могло да се посочи положението, че тя действително е била много ефективна, и германците независимо от нейната несложност, така и не успявали до края на войната да се адаптират към нея. Към минусите се състоял в това, че неминуемо се давали стотици хиляди жертви в боевете…

04

Боевете за Сталинград и тези на Курската дъга станали другите големи и важни моменти в израстването му като военоначалник. И тук той използвал своята любима тактика на изтощаване силите на противника, с последващо нанасяне на контраудар. Единственото отличие при Курската дъга е било това, че като цяло това било танково сражение, а не на пехотата. Иначе и трите операции (Московската, Сталинградската и тази при Курската дъга) удивително си приличали по своя стил. През 1943 г. във войната настъпил прелом и частите на РККА все по-често преминавали в настъпление, от колкото към отбрана. И именно сега Жуков успял да да затвърди своя стил, най-вече при осъществяването на Ленинградската и Белоруската операция. В края на 1944 г. Жуков станал най-известния съветски пълководец, имащ чин Маршал на Съветския съюз и вече два пъти Герой на Съветския съюз (вторият е от 1944 г.)
През 1944-1945 година Жуков командвайки войските на 1-ви Украински и 1-ви Белоруски фронтове, осъществил Висло-Одерската и Берлинската настъпателни операции. Точно тук проличала неговата твърдост в отстояването на собствените решения, които преминавали на често пъти в жестокост. Особено показателен е случаят при овладяването на Зееловските височини, намиращи се пред Берлин. Когато масовата атака срещу Зееловския укрепен райнон (построен от германците за няколко месеца) се провалила, Жуков хвърлил през минните полета пехотата, като по такъв начин икономиал време за разминирването на полосите. По-късно той разказал за това на Айзенхауер, който изпаднал в състоояние, близко до шок. Много по-късно, американският генерал написал в своите мемоари: „На мен ми е трудно да си представя, какво щеше да стане в нашата армия с генерал, на който би могло да дойде в главата мисълта да отдаде подобна заповед”.
На 8 май 1945 г. от името на Върховното командване маршал Жуков приема капитулацията на нацистка Германия заедно с представителите на другите държави-победителки. Жуков бил награден с ордена на Победата и станал през 1945 г. за трети път Герой на Съветския съюз. Освен това, той завинаги ще влезе в историята като човекът, който командвал Парада на Победата на Червения площад в Москва.
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомери
Бъдещият герой от втората битка при Ел-Аламейн е роден на 17 ноември 1887 г. Той е завършил военното училище в Сандхърст, след което взел участие в Първата световна война, където е тежко раняван. Втората световна война го заварва като командир на 3-а дивизия на Британските експедиционни сили във Франция. След края на бойните действия на континента, е назначен за командващ Югоизточния окръг на метрополията. Тук той става пословичен с настойчивостта си при обучението на войските, които подлагал на ежедневни тренировки по всяко време, както и с физическата си сила и издържливост, превърнали се в легенда.

05

Първите си сериозни успехи бъдещият фелдмаршал постигнал в пясъците на Северна Африка, където е бил назначен за командващ 8-ма армия. Тук показал своите най-добри качества, а именно – умението да увлече след себе си военнослужещите, а също така и тактическото си майсторство при осъществяването на планомерно настъпление. В способностите му да съсредоточава за решителен пробив артилерийски, танкови и авиационни сили той нямал равен на себе си. Само благодарение на подобна методичност, 8-а армия не претърпяла нито едно поражение през целия път на своето настъпление от Ел-Аламейн до река Сангро.
На 10 юли 1943 г. 8-ма армия на Монтгомери десантира на брега в Сицилия, с което западните съюзници поставили началото на своето движение през окупирана Европа. В самото начало на 1944 г., Монтгомери заедно с Айзенхауер пристигнал в Лондон за да осъществят съюзническата инвазия във Франция. По време на операцията „Овърлорд” той командва 21-ва група армии, където показал своите най-добри качества. Но заради своята егоцентричност той не успял поне в този период от време да разбере, че координирането на действията е в дъното на победа на западните съюзници.- нещо което проличало, най-вече при овладяването на град Кан, а по-късно и при германското контраофанзива в Ардените. През септември 1944 г., на Монтгомери е присвоено званието фелдмаршал, като е оставен да командва 21-ва група армии., независимо от възникналите му разногласия с Дуайт Айзенхауер.
В средата на септември 1944 г. придвижванията на съюзниците в дълбочина на континента били преустановени. Тогава Монтгомери предложил оргинален изход от настъпилата ситуация. „Ако набожният и абсолютен трезвеник Монтгомери, клатушкайки се от махмурлук, се бе явил в щаба на върховното командване на обединените сили, аз не бих бил така удивен, колкото от онова смело предложение, което той направил” – така реагирал генерал Омар Бредли за плана, разработен от колегата му в щаба на 21-ва група армии в търсенето на начини за продължаването на преследването на противника. Всъщност фелдмаршалът предложил с помощта на въздушен десант да създаде коридор в Нидерландите по направление на Арнем, чрез който да се отсече вермахта в западната част на Холандия и, заобикаляйки линията Зигфрид – да се излезе в Рурския район, след което да се насочи към Берлин. Днес, резултатите от операцията „Маркет-Гарден” са известни. Оказало се, че тук германското командване разполагало с много по-големи сили, отколкото предвиждал талантливият британец. Вермахтът по своя опит от руската и френската кампания отдавна бил привикнал бързо да реагира на ударите, нанасяни по тиловите му райони, и през следващите дни водил жестоки боеве, преминаващи постоянно в контраатаки. Така англичаните не успяли да постигнат внезапност при преминаването на река Рейн.

06

Германското контранастъпление в Ардените се оказало поредното изпитание за фелдмаршал Монтгомери. Още на 20 декември 1944 г. по заповед на Дуайт Айзенхауер, той поема командването на всички съюзнически части северно от участъка на германския пробив. Пристигайки спешно на местото на сражението, Монтгомери открива, че американските войски са напълно дезорганизирани. Изучавайки обстановката той изпраща до Чърчил телеграма, завършвайки я с фразата „Този път ние не можем да минем през Дюнкерк, тъй като германците все още го удържат в своите ръце”. Монтгомери не се поддал на общата паника, съумял да организира отбраната и съществено повлиял върху изхода на битката в Ардените. След победата в Ардените фелдмаршалът повежда войските към устието на Елба, с желанието да овладее по-късно Берлин. Но войските му в спешно били пренасочени към Дания, което не позволило на Сталин да окупира тази страна и да осигури изход в Северно море на СССР. На 4 май 1945 г. фелдмаршал Бърнард Монтгомери приема капитулацията на всички части на вермахта в Северозападна Германия, Дания и Нидерландите. През януари 1946 г., в знак на признаване на военните му заслуги получава титлата граф Аламейнски.
Айзенхауер, Монтгомери и Жуков имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946.

ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

IMG

IMG_0002

IMG_0003

IMG_0004

- КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?


           КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?

     След завършването на войната в Европа, през 1945 г., в американската окупационна зона в Германия бил арестуван един немски офицер, служил по-рано във войските на СС. У него било открито писмо, подписано от групенфюрера от СС Фрелих, в което са дадени следните цифри: „166 млн швейцарски франка, 300 млн американски долари, 31 милиарда в златни кюлчета, 5,5 милиарда в наркотици…” Къде са разположени тези огромни суми и къде са тези ценности, и до днес никой не може да даде отговор. Не е трудно човек да се досети, че става дума за укрити по време на Втората световна война ценности, откраднати от нацистите. Днес е известно, че с приближаването на краха на нацистка Германия, нейните ръководители успяват да укрият на най-невероятни места награбеното от цяла Европа – най-вече злато и брилианти за милиарди долари, хиляди безценни произведения на изкуството, като по-голямата част от тях така и не са открити.  Вече почти 70 години историците и различни изследователи се опитват да оценят на каква сума са били откраднати от нацистите в различните европейски и северноафрикански държави и по-късно укрити така нар. „Съкровища на нибелунгите”. Според едни сумата надвишава 500 милиарда долари, но тази цифра не се приема като сериозна. През май 1945 г. само от хранилището в Алт Аусзее (Германия), от дъното на солните шахти били извлечени ценности за около 10 милиарда марки. В иззетите от резиденцията на шефа на РСХА Калтенбрунер и в други негови тайници, са извлечени съкровища за около милиард марки. И това е само капка в морето. Както по-късно свидетелствуват текстовете на различни секретни документи на Третия райх, в района на планините около езерото Топлиц (Австрия) са били съсредоточени основните тайници-убежища за културни ценности. Тук, в този район са били изпратени около 1000 германски транспортни средства с упаковани сандъци с ценности. А експедицията от 1958 г. успяла да извади от дъното на самото езеро само 16 сандъка. И в тях били открити милиарди френски франкове, които … се оказали фалшиви. И все пак за някои от тези нацистки и есесовски хранилища днес е добре известно

     СЛУЧАЯТ С РУДНИКА КАЙЗЕРРОДЕ

     Може би една от най-фрапантните операции на американските въоръжени сили свързани с така нар. „спасяване” на културни ценности е тази по изкарването на различни съкровища от рудника Кайзеррод в района на Меркерс-Кизелбах, Тюрингия, намиращ се на 300 км югозападно от Берлин. Именно тук, през март 1945 г. в една от солните шахти на рудника, нацисткото ръководство на Германия укрива златото на германския Райхсбанк, валутата на различни държави и много произведения на изкуството.

01

02

Когато през април 1945 г. предните отряди на 3-а американска армия влезли в Меркерс-Кизелбах, отговарящите за съхранението на ценностите лица (в това число ръководството на рудника, представителя на Райхсбанк и представителя на германските музеи) били арестувани. Но тайната била разкрита на американски военен патрул на 6 април от две французойки, които казали, че „това е шахтата, където германците крият злато”.

     На 7 април група американски офицери се спуска на дълбочина от 640 метра и открива там в солна пещера оставените от нацистите човали с милиард райхсмарки. Взривявайки с динамит стоманената врата на зала № 8 те попадат в помещение с дължина от 46 метра, ширина 23 метра и височина от 3,5 метра, където се намирали още 7000 номерирани човали. В подземното хранилище се намирали 8527 златни кюлчета, човали със златни монети от Франция, Швейцария и САЩ, множество пачки тяхна валута. Златната и сребърна посуда била смачкана, за удобство при съхранението на метала и поставена в сандъци. Куфари, пълни с брилианти, и други скъпоценни камъни, откраднати от затворниците в лагерите на смъртта, в съседство се намирали човали пълни със златни коронки и пломби. И много, много британски, норвежски, турски, испански и португалски банкноти… Ако всичко се събере заедно, ще се окаже, че това е една от най-богатите съкровищници в света, в която били скрити невероятните 93,17 % от всички златни резерви на нацистка Германия в края на войната. По-късно в други тунели са открити произведения на изкуството с общо тегло от 400 тона, в това число картини на Рафаело, Рембранд, Дюрер, Ван Дайк и др., собственост на 15 берлински музея, а така също и ценни книги от библиотеката на Гьоте във Ваймар. Всички тези съкровища, наброяващи 11750 сандъка били натоварени на 32 десеттонни камиона и при усилена охрана прехвърлени във Франкфурт.

03

04

А от 12 до 17 април съкровищата били тайно изнесени от американските военни в неизвестно направление. Именно в онези априлски дни американската преса писала за огромните „съкровища на нибелунгите”, попаднали в ръцете на войниците от 3-а американска армия, командвана от генерал-лейтенант Джордж Паттон. Но тайната на тази армейска операция по изнасянето на ценностите потъва по-късно със смъртта на Патон, който загива на 21 декември 1945 г. в автомобилна катастрофа.

     Съдържанието на още 667 нацистски хранилища в самата американска окупационна зона също попаднали при американците и много скоро след това – изкарани зад океана.

     Един от многобройните примери за присвояването на чужда собственост бил примерът с изземването на рисунките на Дюрер от мюнхенския събирателен пункт за културни ценности през 1948 г. Те били съветска собственост и били откраднати от нацистите от Лвовския музей, където се намирали от 1840-те години. След капитулацията на Германия, директорът на Мюнхенския събирателен пункт Стюърт Леонард през трето лице ги изнася в Ню Йорк, и сегашното им местонахождение е неизвестно.

05

 06

    Показателна е историята за връщането от американските военна администрация на 40 сандъка (иззети от едно нацистко хранилище) с експонати от музея в кримския град Керч през 1948 г.  При отварянето на сандъците се открива, че най-ценните предмети са изчезнали. Въпросът се изяснил едвам след като била открита в един от сандъците на една бележка на руски език със следния текс „Внимание! Важно. Съобщавам, че всички археологически колекции от Крим и други градове на СССР се съхранявали по време на войната в замъка Хохщадт в Южна Бавария. И всичко беше в образцов ред. Замъкът беше зает от американските войски на 22 април 1945 г. От това време никой не можеше да влезе в хранилището, и много от вещите бяха откраднати от американските войници. Всичко това, което е опаковано е събирано на пода, намерено в боклука. Някои от нещата уцеляха. Привет на Родината. 3 октомври 1945 г.” Така, с помощта на неизвестен човек, знаещ руски език, кражбите били открити. Но претенции нямало към кого да се отправят…

    И В ИТАЛИЯ НЕ Е ПО-РАЗЛИЧНО

     От американските военнослужащи пострадали и много от италианските градове. Огромни загуби били нанесени на музеите в Неапол. Веднага след навлизането на англо-американските войски в града били разорени минералологичните, зоологическите и други колекции на Университетао в Неапол. Кралският дворец бил превърнат в офицерски клуб с кафене и барове. В гигантския дворец в гр.Казерта, в който били окачени многобройни уникални творения на италиански майстори на четката, се нанесъл Главния щаб на съюзническите войски. И естественно след напускането на щаба, много голяма част от окачените експонати изчезнали безследно. А служителите от Пинакотеката се жавалвали на началството си, че „грубите военни… бягат, отнасяйки със себе си книги, антични и средновековни монети от различни колекции и произведения на изкуството”.

     Музейните колекции, които били открити в различните подземните хранилища били особено добре приемани от американските музейни работници. Веднага след получаването на достъпа до колекциите, те започнали да подбират произведенията на изкуството за попълването на фондовете на вашингтонската Национална галерия, ню-йоркския музей „Метрополитен” и други художествени центрове, разположени в различни американски градове. Първоначално тези експонати били показвани на американските ценители като „подвижни изложби”, след което потъвали в различни музейни фондове. Фактически САЩ си присвояват тези трофейни ценности, нямайки никакви права върху тях, тъй като на нейна територия не са се водили бойни действия и законите за реституция не се разпространявали върху САЩ.

     През 1946 г. американското военно командване успява да прехвърли на територията на САЩ 8722 картини на германски художници-баталисти. На всяка картина бил поставен печат със следния текст: „Този знак е правителствена защита срещу възможни бъдещи германски настоявания за връщането на всякаква вещ”. По такъв начин картините на германските художници-баталисти били обявени за американска собственост. По-голям късмет имала унгарската светиня – хилядолетната корона на първия християнски крал на Унгария Ищван I (Свети Стефан), която попаднала в ръцете на военнослужещите от 7-ма американска армия. Дълги години тя се намирала в американското златно хранилище във форт Нокс. А на официалните искания на унгарското правителство, американците винаги отговаряли:

     „За разлика от останалите кралски ценности и друеи съкровища, похитени от унгарските фашисти и изнесени в Австрия, короната на Свети Стефан (Ищван) не попада под действието на член 30 от Договора за реституция, тъй като тя не е била иззета насилствено, а била предадена за безопасно съхраняване на властите на Съединените Щати, които се грижат за нея.”

07

 08

    Веднага след завършването на военните действия в Европа, САЩ и съюзниците и се опитали да завладеят онази част от златния запас на нацистка Германия, който се пазел в швейцарските банки. Но за да избегнат участието на СССР в подялбата му, те се отказали от своите намерения, веднага след като получили от Швейцария авансово сумата от 780 милиона долара. Обаче златото, което било изнесено от нацистите от Нидерландите, Белгия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. окупирани държави, все пак останало в ръцете на американските финансисти.

     ДЕЛА, ДЕЛА, … НО БЕЗ ДОКУМЕНТИ

     От 1945 до 1962 г. в американските съдилища по исковете на потърпевшите са били доказани кражбите от американски военни в окупационните зони в Германия и Италия на 3978 произведения на изкуството. Но съдбата на много от тези трофейни ценности си останала неясна. Нещо повече, през 60-те години на ХХ век следствените и съдебните материали по тази категория дела неизвестно защо били унищожени.

     През 1990 г., една част от съкровищата изненадващо изкочили от там, където човек най-малко е очаквал – Тексас, САЩ, като героите този път били наследници на безизвестен ветеран от войната.

      Собственикът на магазин Джо Т.Мидор, съдейки по наличните свидетелства съхранявал безценно ръкописно Евангелие от IX век, в своя дом в гр.Уайтрайт, на 100 км северно от Далас. Украсеният с орнамент и илюстриран 1100-годишен манускрипт в обложка от злато и сребро, принадлежал на църквата в немския град Кведлинбург. Неочаквато той бил обявен за продажба в Швейцария.

     Манускриптът, чиято ориентировъчна цена е била 30 милиона долара, е с шест века по-стара от Библията на Гутенберг. Той съдържал всичките четири Евангелия, била написана със злато за нуждите на императорския двор и в края на Х век подарен на старинния град-крепост, възможно от император Отон III. Манускриптът и други съкровища били изнесени от Кведлинбургската църква и скрити в една шахта. През април 1945 г., ако се вярва на документите на американските военни, официалните лица се убедили, че тези ценности са все още там. Обаче няколко дни по-късно било открито че част от ценните предмети изчезнали, а разследването, което продължило три години – не дало резултат. Най-вероятно Джо Мидор, по това време лейтенант от американската армия е присвоил ценностите и ги изнесъл нелегално в САЩ, като по такъв начи извършил една от най-големите кражби на произведения на изкуството през ХХ век. Той искал да стане учител по рисуване, но обстоятелствата го принудили да стане собственик на магазин. След смъртта на Мидор, когато наследниците започнали да предлагат за продажба съкровищата от Кведлинбург, Данъчното управление на САЩ и ФБР започнали разследване. След няколко месеца юридически спорове, наследниците се съгласили да се откажат от всичко което получили в наследство за сумата от 2,75 млн долара. Сделката е много критикувана по това време, но все пак съкровищата успяват да се върнат в Германия през 1992 г.

09

010

     ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ НА АМЕРИКАНСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

     Три дни след настъпването на 2001 г., в западната преса се появила една любопитна бележка, загатващ за един много пазен в тайна дипломатически скандал:

     „ДЪРЖАВНИЯТ СЕКРЕТАР ПОПАДНАЛА ПОД РЕСТИТУЦИЯ

     Държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт се отказва да връща картини на предишните им собственици, някога нелегално изнесени от Прага от баща и.

     В интервю за австрийския вестник „Neue Kronen Zeitung”, Мадлен Олбрайт заявила, че двадесет картини на холандски майстори от ХVIII век и колекция от сребро са законно наследени от нея от баща и и се явяват собственост на семейството на Олбрайт. По мнение на държавния секретар на САЩ, австрийското семейство, които притежавало тази колекция до 1945 г., днес няма никакво право върху нея.

     Скандалът около картините на Мадлен Олбрайт  се разгорял, когато наследниците на австрийския промишленик и земевладелец Карл Небрих и изпратили ултиматум, в който настоявали да им бъдат върнати принадлежащите им картини.

     Няколко години преди това Мадлен Олбрайт, тогава още американски посланик в Унгария, имала глупостта да посети в Прага къщата, в която през 1945 г. живял баща и Йозеф Корбел, чиновник в следвоенното чешко правителство.

     Както се оказало, почти до този момент, когато Прага била заета от съветските войски, в това здание живеело семейството Небрих-Хармер. През 1945 г., членовете на семейството бягат от комунистите в Австрия – за всеки случай, тъй като никой от семейството не е сътрудничел с фашистите.

    В опразненото здание е заселен Йозеф Корбел със семейството си и с десетгодишната си дъщеря Мадлен. Половин година по-късно Корбел е преместен в Белград. Той взима със себе си картините и среброто от зданието; същият този багаж съпровожда дипломата, когато той емигрира в САЩ.

     Австрийското семейство Хармер вече използвало всички начини на въздействие върху американската „желязна лейди”. Започнали от коректното „Ние не вярваме, че семейството на държавния секретар на САЩ получава удоволствие от неща, които не им принадлежат”.

     Завършили с агресивното „Нейния баща действувал отвратително, заплашвал и ни е взел картините”. Членовете на семейство Хармер специално посочват това, че Мадлен Олбрайт се проявява като защитник на връщането на незаконно преместените предмети на изкуството на предишните им собственици, в частност на жертвите на холокоста.

     При това наполовин еврей бил точно бащата на Мадлен Олбрайт, който бил принуден да бяга от Чехия по време на нацистката окупация, а Хармери са чистокръвни германци.

     Сегя, нямайки политическата поддръжка от страна на австрийското правителство практически прекратили борбата си срещу държавния секретар на САЩ. Нея я обвиняват в двоен стандарт. Като държавен секретар тя е за реституцията, като колекционер – против.

     И нейната близка отставка, вероятно само ще я укрепи в желанието и нищо и на никого да не дава.”

     Малко по-късно Държавният секретар на САЩ си подава отставката.

     Любопитно нали?

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

- THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES


ТАЙНСТВЕНИЯТ СВЯТ НА ЛИНЕЙНИТЕ МЕРКИ. КАК ЧОВЕЧЕСТВОТО ПОСТЕПЕННО УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ И ЗА НЯКОЛКО ВЕКА ПОСТИГА ГОЛЯМ ПРОГРЕС В ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Светът на линейните мерки е може би една от най-интересните сфери, в които човекът е постоянно зает с модернизиране и унифициране. Този видим и невидим за човешкото око свят има хилядолетна история и голямо бъдеще, което свързва съществуващите реалности с очакваните научни резултати и открития. Това ще бъде време, което ще се определя и от битието на човека, и от проблемите на обкръжаващото го космическо пространство.

Куриози на Средновековието

Те са свързани преди всичко с динамиката на изследванията на т.нар. сухопътна и морска миля – понятия, които широко се използвали в средновековната и ренесансова литература. Много интересен литературен паметник, който разкрива същността и характера на тези понятия, са спомените на съратника на Петър Първи, столника Пьотр А. Толстой, писани в периода 1697-1699 г. В тях има много за линейните мерки – такива като германската (цесарската) миля, италианска (венецианска) миля, морска миля, руска верста и т.н. От тях става ясно, че полската миля имала дължина от 8,529 м, германската и австрийската мили – 7,586 м, италианската или венецианската миля – 1,739 м, морската миля – 1,852 м, руската верста – 1,066 м и т.н.

В периода на Ренесанса и след него съществували и куриозни мерки за дължина. Така например, в Северна Америка индианците приемали като единица за измерване територията, която един човек може да мине или пробяга за един ден. Поради тази причина купувачите обикновено наемали най-бързия бегач на дълги разстояния, който би могъл да обиколи колкото е възможно по-голяма територия.

На територията на Русия основните

мерки за дължина били педята, крачката, лакетът.

Големите разстояния се измервали също така и с полета на изстреляна от лък стрела. С развитието на търговията и ремеслата се появили обективни узаконени мерки за дължина, такива като аршина. Три аршина отговаряли на един сажен, 500 сажена – на една верста, т.е. на 1,066 м. Много от тях се използвали при търговията в средновековна Москва с държавите от Северна Европа и най-вече с шведите, при износа или вноса на атлаз, лен, коприна и на специфичните за това време платове холст, хрящик и рядник.

В периода от Ренесанса до края на ХІХ век на територията на днешна България се изпозвали общо взето всички елементи на огромната система от линейни мерки, познати в Европа. Това се дължало на факта, че различните чужди пътешественици и търговци, които описвали живота и търговията на територията, населена от българите по време на османското робство, използвали елементите на собствените линейни мерни единици, независимо от това дали са дубровчани, италианци, немци, австрийци, руснаци и т.н. Така например сукното, тафтата, батистата, „багазията”, „китайката”, абата, румелийският бархет и др. се купували, измерени в аршини, като аршин е равен на 68 см. Много важни източници за информация са спомените на участниците в многобройните руско-турски войни, които често пъти се водели в българските предели на Османската империя.

Как бе създаден метърът.

В края на осемнайсети век група френски учени предложили нова и унифицирана система от мерки, която да бъде „за всички времена и за всички народи”. Нейната база е изградена върху две основни единици: метърът и килограмът с техните производни и десетични подразделения. Простотата и удобството в използването на новата система е стимул тя да бъде благосклонно приета от много държави, в това число и от Русия. В качеството на основна единица за дължина, метърът, е определена една четиридесетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. В краят на осемнайсети век, при управлението на Наполеон Бонапарт, по поръчение на Френската академия на науките специална експедиция извършва измерването на дължината на отрязък от земния меридиан и установява на какво се равнява един линеен метър. На базата на направените измервания през 1799 г., е изработен еталон на метър във вид на платинена линийка с ширина около 25 мм и дебелина около 4 мм.

Жсновният недостатък на този еталон на метъра е, че той не би могъл да бъде създаден отново в случай на унищожаването му заради съществуващата погрешимост на геодезическите измервания. Независимо от това по-късно, през 1872 г., Международната метрическа

комисия решава да приеме този еталон

на линейния метър в качеството на изходна мярка на дължина. От платиново-иридиева сплав са изработени 31 броя образци на линеен метър. Копие № 6 е обявено в тогавъшния печат за междунороден прототип на линеен метър.

Днес този прототип и две негови контролни копия се съхраняват в Междунородното бюро за мерки и тежести в Севър (предградие на Париж). Другите образци са раздадени на държавите-участници в Първата генерална конференция за мерките и тежестите. Така например Русия получила за използване образци № 11 и № 28, които днес се съхраняват в НИИ „Д.И.Менделеев” в гр.Санкт Петербург.

През 1960 г. участниците в единайсетата Генерална конференция за мерките и тежестите решават да се върнат наново към естествената възпроизводима единица за дължина и да дадат ново, по-точно определение на линейния метър. В решенията и се съобщава, че „конференцията, като приема под внимание, че международният прототип не определя метъра с точност, достатъчна за съвременните потребности, и че, от друга страна, е желателно да се приеме естествен и нерушим талон, решава: метърът е дължина, равна на 1650763,73 дължина на вълната във вакуума на излъчването Е на атома на криптон-86. Въвеждането на новия еталон на дължината

Повишило точността на измерването близо сто пъти.

Върху основата на правилата приложени към определянето на метъра, всяка държава вече можела да възпроизведе съвременния еталон на дължината. Днес за тази цел преди всичко се използва специален прибор, наречен компаратор. С негова помощ всяка държава може да изработи еталонна мярка на линеен метър от някаква устойчива сплав.

Съществуват много любопитни примери, при които се използват линейните мерки. Много от тях са свързани с много бройни и разнообразни по своя характер измервания, провеждани от различни клонове на науката. Известно е, че знанията са алфата и омегата на материята на науката. Но и знанията се използват различно. Така например, в резултат на направени многогодишни изследвания от швейцарски учени, през 1989 г., бе посочено, че дължината на територията на Конфедерация Швейцария, погледнато от север на юг, е намалявала всяка година с три милиметра. Грубо казано, през 2002 г. тази дължина вече отговаряла на разстоянието от 4 см – т.е. точно толкова, колкото е

Разстоянието от края на една врата до ключалката и.

СТАРИ РУСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ

Мерки за дължина                                            Мерки за тежест

Верста – 1,0668 км                                               1 буре – 491,96 литра

Сажен – 2,1336 км                                                 1 ведро – 12,299 литра

Десятина – 1,09254 ха                                        1 щоф – 1,299 литра

Аршин – 71,12 см                                                   1 бутилка – 0,649 литра

Вершок – 4,450 см                                                 1 чарка – 0,065 литра

                                                                                         1 четвърт – 209,91 литра

                                                                                         1 берковец – 163,805 кг

                                                                                         1 пуд – 16,380 кг

                                                                                         1 фунт – 0,4095 кг

Много от изследванията, при които се използват линейните мерки, са свързани с космическото пространство.

Засега може би най-голямото разстояние в космическото пространство, измерено от хора, е това между Земята и нейния естествен спътник Луната, при което американските астронавти Ричард Гордън и Алън Бийн от състава на екипажа на космическия кораб „Аполо-ХІІ” през ноември 1969 г. „застават до лазерния отражател на прилунения американски апарат „Сървейър-3”, който преди това е използван за измерване на разстоянието от Земното кълбо и обратно. По-късно за доказателство на този експеримент е взета част от апаратурата на „лазерния отражател на „Сървейър-3” и донесена от екипажа на „Аполо-ХІІ” на Земята.

БРИТАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                    Мерки за течност и тежест

1 фут – 30,4797 см                                                 1 паунд – 453,5927 гр.

1 инч – 2,5400 см                                                     1 унция – 28,3495 гр.

1 халф – 1,2700 см                                                  1 драм – 1,7718 гр.

1 палма – 7,6199 см                                                1 скрупула – 0,5906 гр.

1 хенд (длан) – 10,1599 см                                 1 гран – 59,0615 мг.

1 спан – 22,8598 см                                                 1 кварта – 12,7006 кг.

1 линия – 2,5400 мм                                               1 тон – 1016,0475 кг.

1 секунда – 0,1764 мм                                           1 стоун – 6,3503 кг.

1 кубит – 45,7196 см                                              1 ласт – 1981,2927 кг.

1 ярд – 91,4392 см                                                  1 пак – 109,8622 кг.

1 поле – 502,9155 см                                             1 скора – 9,0719 кг.

1 платанционно поле – 640,0743 см           1 корда – 1,3463 тона

1 английска миля – 1523,9863 м                    1 баскет – 299,1696 кг

1 морска миля – 1854,9650 м                           1 туба – 38,1018 кг

1 лига – 4827, 9887 м                                            1 бол – 63,5030 кг

                                                                                           1 трус – 16,3293 кг

                                                                                           1 лоуд – 914,4428 кг

Особено важни са изследванията в областта на т.нар. микрокосмическо пространство, т.е. изследванията, провеждани от физиката и химията. Така например, гама-лъчите позволяват „да се разглеждат” обекти, чиито размери не превишават 10 м на минус 11 степен. За определянето на

размерите на атомните ядра

се използват също така и други методи: измерва се т.нар. ефективно напречно сечение на ядрата.

2D linear measurements.

То може да бъде намерено, като се пропусне сноп от лъчи от частици с висока енергия през тънката пластина на веществата и се измери числото на частиците, които не са минали през нея. Отношението на числата на непреминалите частици към всички пропуснати е пропорционално на отношението на площта, заета от ядрата на атомите, към площта на пластинката.

АМЕРИКАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                            Мерки за течност и тежест

1 род – 5,0290                                                             1 кварта – 11,3398 кг.

1 миля – 1609,3296 м                                              1 тон 0 907,1853 кг.

1 тауншип – 93,2360 кв.км                                  1 бушел – 36,2874 кг.

1 секция – 2,5899 кв.км                                         1 барел – 90,7185 кг.

1 арпент дьо Пари – 34,1887 акра                    1 бала – 136,0778 кг.

                                                                                           1 бокс – 11,3398 кг.

                                                                                           1 фиркин – 25,4012 кг.

                                                                                           1 кинтал – 46,0093 кг.

                                                                                           1 сак – 101,6048 кг.

Подобни експерименти показали, че радиусите на ядрата имат по-рядък от 10 м на минус 15 степен. Единицата за дължина, равна на тази цифра, се нарича ферми, дадена от благодарното човечество в чест на известния италиански физик Енрико Ферми.

В заключение, трябва да се спомене, че светът на линейните мерки е една благодатна и прогресираща сфера за изследвания, която се прилага от учените, работещи и творящи в различните клонове на българската и особено в чуждата наука и техните научноизследователски центрове и учреждения.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“(„Word“), Sofia,  4th January 2003.

Creative Commons License
„THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

- HISTORICAL PROFILES. MARSHAL OF FRANCE PHILIPPE FRANCOIS LECLERC. US GENERAL – HERO OF THE SOVIET UNION?


ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ

Маршалът на Франция Жан Мари Льоклерк

Филип Мари Льоклерк, виконт де Отклок е роден през 1902 г. в Белоа-Сен-Леонар, департамент Сома. Аристократичният му произход предопределя и житейския му избор – през 1924 г. той завършва най-елитното френско военно училище за времето си – това в Сен Сир. Бойният път на генерал Филип Льоклерк е подобен на този на многото офицери от неговото поколение.

General Philippe Francois Marie Leclerc, 1902-1947

След приключването но сраженията в Африка срещу Африканския корпус на фелдмаршал Ромел дивизията на Льоклерк е прехвърлена на територията на Великобритания, където се подготвя за инвазията в Европа, като се намира в състава на 1-ва американска армия. При десанта в Нормандия дивизията на генерал Льоклерк е поставена на десния фланг на стоварващите се на френския бряг съюзнически войски, като е оставена в състава на 1-ва американска армия. Така започва триумфиращото движение на френските въоръжени сили, намиращи се в подчинение на генерал Шарл дьо Гол в направлението на Париж.

След освобождението на френската столица френските подразделения, намиращи се под командването на генерал Филип Льоклерк, продължават победния си път, като участват в освобождението на останалата част от окупираната френска територия, след което продължават настъплението си в територията на Южна Германия.

Денят на победата (9 май 1945 г.) го заварва с подчинените му танкови части в Бертехсгаден – алпийската резиденция на Хитлер. След края на Втората световна война в Европа той е изпратен от генерал Шарл дьо Гол в региона на Далечния изток, където поема командването на френските войски – по-точно на подразделенията, разположени на територията на френски Индокитай (днешния Виетнам, Лаос и Кампучия) и на тези, разположени в басейна на територията на островите от Френска Полинезия, Нова Каледония и др.

На 2 септември 1945 г. генерал Льоклерк е един от 9-те представители на въоръжените сили на Обединените нации, намиращи се на борда на линейния кораб “Мисури”, който от името на Република Франция слага своя подпис под акта за капитулация на Япония, поставил окончателно края на Втората световна война. За заслуги към родината през 1952 г. на Филип Льоклерк е присвоено посмъртно званието маршал на Франция – най-високото военно звание, давано някога в Република Франция. Днес неговото име носи един булевард в столицата Париж, а също така е назован на негово име и един от следвоените модели френски танкове.

Американски генерал – герой на СССР?

Една от най-интересните личности в американската история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличава много от тази на редовия американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагер на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г. на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.

December 1944, Probably England, UK – General Eisenhower Behind the Wheel of a Jeep

Любопитно е, че двамата известни командващи по време на втората световна война – генерал Дуайт Айзенхауер и маршал Георги Жуков се срещат чак след победата над хитлеристка Германия, като и двамата запазват добри чувства един към друг до края на живота си – дори и в такива периоди на кризи и опасности от нови войни, каквито били – Корейската война, Берлинската блокада, Карибската криза и др., което говорило, че личните чувства никога не се смесвали с отговорностите пред своите нации. Съществува и едно мнение, че след края на войната в Европа през юни 1945 г. лично маршал Жуков от свое име е наградил генерал Айзенхауер със Златната звезда на Герой на Съветския съюз (без знанието на Сталин) за спасяването от смърт на стотици хиляди военнопленници от германските лагери на смъртта и на принудително преместени лица от хитлеристите по време на войната.

През 1953 г. Айзенхауер печели президентските избори в САЩ, като временно се отказва от военна кариера, но запазва званието си на петзвезден генерал. Във вътрешен план било поставено началото на нови или са модернизирани редица отрасли на американската икономика, факт, който издига на ново място статута и положението на гражданина на САЩ в света.

Последните си години петзвездният генерал прекарва в Гетисбърг и в Палм-Дизърт, където живее в къща, представена му от приятел. На 27 март 1969 г. той умира. По-късно в знак на благодарност американската нация отпечатва в негова памет редица пощенски марки и монети.

Профилите подготви Николай Котев

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army„), Sofia, № 15676 from 1st September 2003.

Creative Commons License
„HISTORICAL PROFILES. MARSHAL OF FRANCE PHILIPPE FRANCOIS LECLERC. US GENERAL – HERO OF THE SOVIET UNION?“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

- HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN


ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ.

Генерал Иван Данилович Черняховский

Армейски генерал Иван Данилович Черняховский е роден в украинското село Вербовка през 1906 г. Талантливият военачалник започва военната си кариера като редица други съветски военачалници, започвайки от командир на взвод, и достига до званието армейски генерал. Първоначално обаче се премества в Киевското артилерийско военно училище, след завършването на което е разпределен в 17-и корпусен артилерийски полк в гр. Винница. През май 1931 г. бъдещият армейски генерал постъпва в Ленинградската военнотехническа академия “Феликс Е. Дзержинский”, където слуша лекции на факултета “Механизация и моторизация”. По-късно този факултет е развърнат във Военна академия за механизация и моторизация на РККА.

22 юни 1941 г. 28-а танкова дивизия посреща северно от гр.Шауляй, намирайки се във втория ешелон на 8-а армия. Още в първите дни на Великата Отечествена война, използвайки особеностите на местността, той с дивизията си контраатакува противника на всички възможни направления.

Много често самият командир на дивизията – И. Д.Черняховский лично влиза в бой с танка си, като дава пример за мъжество и храброст. Към края на 5-ия ден от войната от състава на дивизията остават годни за воденето на бойни действия около 40 танка. Но дори и с тези налични средства обезкървената от първите мощни германски удари 28-а дивизия успява да прикрие изтеглянето на съединенията на 8-а армия. Особено поучителна е операцията по унищожаването на германската охрана на моста при Мадона, при което ариегардът на дивизията успява да се изтегли.

През август 1941 г. 28-а дивизия е прехвърлена в състава на Северозападния фронт, в района на гр. Новгород, като на 14 август заема полосата за отбрана, разположена на 4-6 км от западните покраинини на гр. Новгород. Срещу него е хвърлен в бой 1-ви армейски корпус на 16-а германска армия на генерал-полковник Ернст Буш. Независимо от тежките сражения, талантливият полковник Черняховский успява да задържи силите на противника с едно денонощие, като същевременно запазва високата дисциплина и боеспособност на поверената му дивизия.

Армейски генерал Черняховский ще влезе в историята на военното изкуство, като военачалник, който налага свой стил на воденето на бойните действия, отнел стратегическата инициатива от противника в един от онези важни моменти на войната, които доведоха впоследствие до победата на 9 май 1945 г.

Генерал Ервин Йов фон Вицлебен

Многотомните хроники на Втората световна война рядко споменават името на немския генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен. А той е един от онези принципно антинацистки настроени висши офицери на Германия, които се противопоставят на тоталитарната държава, запазват убежденията си и мъжествено посрещат смъртта, като дават достоен пример на бъдещите поколения.

Ервин Йов фон Вицлебен е роден на 4 декември 1881 г. в гр. Бреслау (днес Вроцлав в Полша). Получавайки военно образование, на 22 март 1901 г. той постъпва в германската армия със званието младши лейтенант в 7-и лейбгвардейски полк, разположен в силезкия град Лигниц. Тук той служи около десет години, опознавайки до най-малките подробности механизмите и ценностите на пруско-германската военна система на Вилхелм II.

В края на 1908 г. е назначен за адютант на войсковото командване “Хиршберг”, а една година по-късно е произведен в оберлейтенант. Началото на Първата световна война (1914-1918 г.) посреща като адютант на 19-а резервна бригада. Вече като капитан, той воюва на Западния фронт, където получава Железен кръст I степен. Като честен и мъжествен човек, той трудно приемал първите стъпки на нацизма вътре в страната и на международната арена той твърдо се противопоставял на “щурмовите отряди” на Ернст Рьом, като бил готов да използва своите войски срещу партийните военизирани отряди на Хитлер.

След “Нощта на дългите ножове”, разбирайки, че са убити генералите в отставка Курт фон Шлайхер и Курт фон Бредов, той заедно с генералите Ерих фон Манщайн, Герд фон Рундщед и Ритер фон Лееб настоява за назначаването на военнополеви съд и провеждането на разследване на обстоятелствата за смъртта на двамата генерали, като е готов да използва намиращите се в негово подчинение войски. Нацистите първоначално се страхуват от авторитета на генерал Ервин Вицлебен в германските въоръжени сили. И може би затова го засипват с чинове. В края на 1934 г. той е вече генерал-лейтенант, а от 1 октомври 1936 г. – генерал от инфантерията.

Английска пропагандна марка с портрета на убития от нацистите Ервин Вицлебен

С избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. генерал Вицлебен взема участие във военните кампании срещу Полша и Франция като командващ различни обединения, и на 19 юли 1940 г. е произведен в генерал-фелдмаршал. На 21 август 1942 г. изненадващо е уволнен, като повече не е привикван на действителна военна служба.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian Army„, Sofia, № 15700 from 6th October 2003.

Creative Commons License
„HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

- ÖTZI THE ICEMAN… FROM BEFORE 53 CENTURIES


ДА ЕВРОПЕЕЦ, НО … ОТ ПРЕДИ 53 ВЕКА!

Звучи невероятно? Но това действително е така! Особено когато се касае до изненадите, които ни поднасят алпийските глетчери.
В музея на италианския град Болцано, Северна Италия е изложена восъчната фигура на неандерталеца Йотци (Йорци) – при това точно така, както е изглеждал в последните минути на своя живот, преди да остане тялото му за 53 века в ледовете на алпийски глетчер Зимилаун. Този италиански музей е уникален, понеже е зданието му е построено само заради една находка – самият Йотци, който и до днес остава единствената отлично запазила се мумия на доисторическия европеец.

На 19 септември 1992 г., двама германски алпинисти (Хелмут Симон със съпругата си) предвижвайки се приблизително на 3400 м височина по глетчера Зимилаун в района на долината Йотц в Южен Тирол, откриват останките на човек, за когото предположили, че е тялото на някой изчезнал преди това турист. Но много скоро, след като тялото е прехвърлено с вертолет, светът с изненада научил от заглавията в пресата, че е открито напълно запазеното тяло на човек, живял в Алпите преди повече от 5 хиляди години!

Тъй като границата между Австрия и Италия в региона на алпийските ледници е все още трудно определима, отначало се предполагало, че Йотци е открит на австрийска територия, но след като били направени съвсем точни измервания, все пак се стигнало до извода, че той се намирал на италианска територия. Веднага след откриването на мумифицираното му тяло, то било предадено за изследване на учените от Романо-германския музей в град Майнц (Германия).
Изследванията, които продължават и до днес, откриха много неизвестни факти за периода, в който е живял Йотци, както и за самия него. Той имал височина 158 см и е бил на възраст 46 години, със сини очи и дълги кафяви коси. На тялото си имал татуировки, на ухото си обица, на гърдите си украшение. На краката си – неандерталски “мокасини”, натъпкани с трева за топлоизолация. Самият той имал връхна дреха, ушита от кожите на елен, сърна и дива коза, която отгоре се закривала от дълга кожена мантия без ръкави, а най-отгоре – за предпазване от дъждовете е била навлечено наметало от трева! На главата си – също шапка от кожа.

Йотци носил и цял набор от необходими вещи, нужни за оцеляването в условията на тогавъшното време – в кожената му торбичка, висяща на пояса му имало различни кремъчни оръдия, костено шило и прахан за разпалване на огън. На пояса си носил в плетен калъф кремъчен кинжал с дървена дръжка и ретушьор (приспособление за заточване на кинжала). До тялото му е открит голям лък от тис и кожен колчан с 14 стрели. При това каменните и кремъчните наконечници били прикрепени към стрелите с гуменоподобно вещество. Йотци имал и доста екстравагантна мешка, закрепена на U-образна дървена рамка. В нея се намирала запасна тетива, направена от животински жили, изплетено въже, острие от рог на елен, тревна мрежа (вероятно за лов на птици), няколко зърна и най-поразителното – “походна аптечка”, състояща се от две ядливи дървесни гъби Piptoporus betulinus на кожена сиджимка, т.е., отварата от които се използват в наши дни като отлично средство за лечение на стомашно-чревни инфекции и злокачествени тумори! Вниманието на учените било насочено най-вече към брадвата му, която била изготвена от чиста мед и закрепена на дървена дръжка с помощта на кожени ремъчки и гуменоподобно лепило.

Тук за учените не свършили изненадите – след като мумията била затоплена до + 2º и изследвана с помощта на томограф, се оказало, че в областта на ребрата е останал накрайник от стрела, гръбнакът повреден, и носът счупен. Т.е. Йотци загинал в сражение. Според остатъците на кръвта, открити по неговите собствени дрехи и върху брадвата, се разбрало, че той е участвувал в битка, като е ранил четирима други и, накрая, сам е бил уцелен макар и не смъртоносно със стрела, след което паднал от скала, където загинал.

Учените получават също така и любопитни сведения за това какво е ял преди да загине, а изследването на зъбите му, макар че били силно изтрити, показало че той няма и най-малка следа от зъбен кариес!
И тук започват изненадите. Макар че с помощта на радиовъглеродния метод е доказано, че той е живял преди около 5,3-6 хиляди години, и всичките му оръдия били каменни, в ръцете си той имал все пак брадва от чиста мед! Т.е., излиза че той е бил представител и на неолита и на медния период от развитието на човека. Нещо повече, подобни брадви започнали да се изработват около хиляда години по-късно (в региона на Ремедело-Сотто, Северна Италия, приблизително през 2700 г. пр. н.е.). А ако се погледне и върху изработката на лъка и от материала, от който е направен – ще се окаже, че той е въобще връстник на Вилхелм Тел! Една интересна подробност – независимо от солидната си възраст (46), той продължавал да расте, за което показват анализите на неоформилата му се костна структура!

Изследванията продължават и днес. Йотци лежи в хладилна камера при – 60º в музея и за флората и фауната на Южните Алпи от този период, но какво ли все още крие регионът под своите ледове?

ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.32.

Creative Commons License
ÖTZI THE ICEMAN… FROM 53 CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.