- GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT

ФИГУРИ НА ПОЛЕТА, ИЛИ ВЪПРОСЪТ ЗА ПЪРВИЯ КОНТАКТ

На 17 ноември 1974 г. с помощта на един от най-мощните по-това време радиотелескопи – този в Аресибо (Пуерто-Рико) било излъчено в космическото пространство изображение-сигнал в бинарен код, което символизирал човека, обитаването му на Земята и неговото ДНК. Сигналът на телескопа, разположен в кратера на загаснал вулкан бил излъчен в рамките на международната програма СЕТИ (Търсене на извънземен разум) – SETI (Search of Entra-Terrestral Intellect). В една част от съобщението бил изобразен самия радиотелескоп, излъчващ сигнала. В друга – показан строежа на Слънчевата система и разположените около Слънцето планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутоний. Човечеството било посочено чрез една човешка фигура, като от ляво и дясно от нея са показани спиралите на веригите ДНК, които са основа на нашия генотип. Била включена също така и синтезирана информация за химическия състав на атмосферата на планетата Земя, сведения за десетичната система на изчисляване, намираща се в основата на маематиката на човечеството.

И ето, близо тридесет години по-късно, през април 2001 г., в района на Чимболтон (Южна Англия) на едно от засетите със зърнени култури полета, в близост до един от британските радиотелескопи, се появили две рисунки. За разлика от другите рисунки (а те са над 10000 в целия свят), те не били кръгли или овални, а имали правоъгълна форма. В едната от тях се наблюдавал човекоподобен образ, а другата имала доста ясна пиктограма с различни сведения.

Using the Arecibo Telescope, scientists sent this coded message toward a giant cluster of stars – the globular cluster M13 shown in this photograph

Когато учените-уфолози ги анализирали, те не успяли да сдържат своето удивление и вълнение. Получаването на излъчената пиктограма от радиотелескопа в Аресибо било потвърдено и върнато с някои характерни отличия, показващи наличието на друга форма на живот, отличаващ се от нашия. Станало ясно, че изпращачът на отговора се намира в рамките на Слънчевата система, а не извън нея.

В получената пиктограма се показвала фигурка с голяма глава (по-голяма отколкото на обикновения човек), голями очи, малки ръце и крака. Т.е, това бил обобщен образ на пришелец, познат на уфолозите.

В нея се показвали наведнъж три планети – Земята, Марс и Юпитер. Изображението на Юпитер от четири страни се допълвало с неголями квадратчета, т.е. показвало се, че “нашите братя по разум” се намират не на самия Юпитер, а на четирите от неговите най-голями спътници.

Другото отличие се състояло в линиите на ДНК от двете страни на фигурката. Ако дясната верига била точно на нашата, то лявата се отличавала ясно с допълнителната си рисунка.

Що се касае другата рисунка, то човекоподобния образ напомнял марсинанския образ от Кидония, която била фотографирана от американските космически изследователски сонди и наречена “сфинкс, гледащ в небето”. Това би могло да бъде свидетелство, че основния исторически център на обитаване на “пришълците” е Марс и това е гигантско изображение на лицето, гледащо в откритото космическо пространство, което стои на повърхността на червената планета в обкръжението на редица от пирамиди.

Това, което било отпечатано на полето в Чимболтон, не влизало в рамките на нито една от групите “рисунки”, отпечатвани преди това, най-вече заради факта, че те били с правоъгълна форма. Друга била и технологията на изготвянето на “рисунките”.

Независимо, че вече има хиляди “рисунки”, които съдържат не само кръгове, но и различни символи, интересът към тях не намалява. За сега е ясно, че те не са просто продукт на полет на НЛО над полетата, тъй като много от свидетелите подчертават факта, че са наблюдавали падането на стъблата веерообразно в равни кръгове от 5 до 20 секунди! В книгата на известния журналист-уфолог Фреди Силва (“Всичко това са направили двама пенсионера, нали? Кратък курс за кръговете на полетата за начинаещи”) се посочват десетки аналогични случаи. На често пъти този процес на “рисуване” е съпроводен с характерен скърцащ звук. Когато все пак този шум бил записан, специалистите от НАСА успяли да определят изкуствения му произход.

Не всички приемат този феномен. Позициите на скептиците най-добре са изразени в статията “Кръгове на полетата, призив към здравомислие” на представителя на организацията UFOIN (Мрежа на изследователите на НЛО) Джени Рендълз. Независимо, че тя е написана преди случката на полето в Чимболтон, нейните положения са приложими към всяка група явления от подобен род. По-важните от тях са:

1. Сложните геометрични фигури и изображения са започнали да се появяват след като към тях започнали да проявяват интерес средствата за масова информация.

2. Нужно е достатъчно силно доказателство, за да се докаже, че “рисунките” са дело на извънземен разум, а не на човек.

3. Има достатъчно доказателства, че те са дело на човек.

4. В същото време има и достатъчно доказателства, че те имат естествен произход и са резултат на действието на атмосферни сили, такива като вихри, смерчове и електростатика.

5. Записите на наблюденията за появата на кръговете водят началото си едва от първите ръкописни отчети от началото на ХХ век. Практически във всеки от тях се наблюдавал формирането на прости кръгове и никъде не се упоменава за нещо, което (според нашето мислене!) да прилича на извънземен космически механизъм .

В същото време поддръжниците на извънземна намеса подчертават факта, че те са създадени от сила, която е неизвестна на съвременната наука. Проблемът на фалшификаторите се състои в това, че те не могат да натиснат стъблата на пшеницата с някакъв физически обект, без да не счупят стъблата. В истинските фигури от “рисунките” те не са счупени, а само са извити на няколко сантиметра от земята, точно там където са техните първи коленца. Като че ли зърнените култури са подложени на кратко въздействие с топлина, която ги размеква и ги накланя почти под прав ъгъл към почвата. На човечеството до днес не е известна технология, която да може да бъде използвана за подобно нещо. И имено този метод е основен при определянето на истинността на дадена фигура! При това в истинските фигури се наблюдават изменения на ниво клетъчна структура, като при това растението не загива, а продължава да расте. Нито в една фалшива “рисунка” не е могло да се получи това!

И така, днес е доказано, че тези явления са реални. Те не могат да бъдат прехвърлени само върху действията на човек. Нещо повече, трудно е да се обяснят от него и днес същността на много от изобразените символи. В същото време той не може да ги отвърли към тезата, че са игра на силите на природата, поради информативния им характер. И ако една от групите “кръгове” може да бъде обяснена с действията на НЛО-та над полетата или с извършването на електромагнитни процеси, то другата трябва да бъде обяснена с нещо по-различно. И именно в тази група влизат двете “рисунки” от полето в Чимболтон. Възможно с целенасоченото творчество на нечовешки разум, или по-точно на извънземен разум. Не е ли именно това да е Контактът, към който се стреми нашето човечество?

Ст.н.с. Николай Котев ,д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Дума” (“Word”), Sofia, N 155 from 9th July 2011 г., p.28. – See: http://www.duma.bg/duma/node/17132

GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?

     След завършването на войната в Европа, през 1945 г., в американската окупационна зона в Германия бил арестуван един немски офицер, служил по-рано във войските на СС. У него било открито писмо, подписано от групенфюрера от СС Фрелих, в което са дадени следните цифри: „166 млн швейцарски франка, 300 млн американски долари, 31 милиарда в златни кюлчета, 5,5 милиарда в наркотици…” Къде са разположени тези огромни суми и къде са тези ценности, и до днес никой не може да даде отговор. Не е трудно човек да се досети, че става дума за укрити по време на Втората световна война ценности, откраднати от нацистите. Днес е известно, че с приближаването на краха на нацистка Германия, нейните ръководители успяват да укрият на най-невероятни места награбеното от цяла Европа – най-вече злато и брилианти за милиарди долари, хиляди безценни произведения на изкуството, като по-голямата част от тях така и не са открити.  Вече почти 70 години историците и различни изследователи се опитват да оценят на каква сума са били откраднати от нацистите в различните европейски и северноафрикански държави и по-късно укрити така нар. „Съкровища на нибелунгите”. Според едни сумата надвишава 500 милиарда долари, но тази цифра не се приема като сериозна. През май 1945 г. само от хранилището в Алт Аусзее (Германия), от дъното на солните шахти били извлечени ценности за около 10 милиарда марки. В иззетите от резиденцията на шефа на РСХА Калтенбрунер и в други негови тайници, са извлечени съкровища за около милиард марки. И това е само капка в морето. Както по-късно свидетелствуват текстовете на различни секретни документи на Третия райх, в района на планините около езерото Топлиц (Австрия) са били съсредоточени основните тайници-убежища за културни ценности. Тук, в този район са били изпратени около 1000 германски транспортни средства с упаковани сандъци с ценности. А експедицията от 1958 г. успяла да извади от дъното на самото езеро само 16 сандъка. И в тях били открити милиарди френски франкове, които … се оказали фалшиви. И все пак за някои от тези нацистки и есесовски хранилища днес е добре известно

     СЛУЧАЯТ С РУДНИКА КАЙЗЕРРОДЕ

     Може би една от най-фрапантните операции на американските въоръжени сили свързани с така нар. „спасяване” на културни ценности е тази по изкарването на различни съкровища от рудника Кайзеррод в района на Меркерс-Кизелбах, Тюрингия, намиращ се на 300 км югозападно от Берлин. Именно тук, през март 1945 г. в една от солните шахти на рудника, нацисткото ръководство на Германия укрива златото на германския Райхсбанк, валутата на различни държави и много произведения на изкуството.

Когато през април 1945 г. предните отряди на 3-а американска армия влезли в Меркерс-Кизелбах, отговарящите за съхранението на ценностите лица (в това число ръководството на рудника, представителя на Райхсбанк и представителя на германските музеи) били арестувани. Но тайната била разкрита на американски военен патрул на 6 април от две французойки, които казали, че „това е шахтата, където германците крият злато”.

     На 7 април група американски офицери се спуска на дълбочина от 640 метра и открива там в солна пещера оставените от нацистите човали с милиард райхсмарки. Взривявайки с динамит стоманената врата на зала № 8 те попадат в помещение с дължина от 46 метра, ширина 23 метра и височина от 3,5 метра, където се намирали още 7000 номерирани човали. В подземното хранилище се намирали 8527 златни кюлчета, човали със златни монети от Франция, Швейцария и САЩ, множество пачки тяхна валута. Златната и сребърна посуда била смачкана, за удобство при съхранението на метала и поставена в сандъци. Куфари, пълни с брилианти, и други скъпоценни камъни, откраднати от затворниците в лагерите на смъртта, в съседство се намирали човали пълни със златни коронки и пломби. И много, много британски, норвежски, турски, испански и португалски банкноти… Ако всичко се събере заедно, ще се окаже, че това е една от най-богатите съкровищници в света, в която били скрити невероятните 93,17 % от всички златни резерви на нацистка Германия в края на войната. По-късно в други тунели са открити произведения на изкуството с общо тегло от 400 тона, в това число картини на Рафаело, Рембранд, Дюрер, Ван Дайк и др., собственост на 15 берлински музея, а така също и ценни книги от библиотеката на Гьоте във Ваймар. Всички тези съкровища, наброяващи 11750 сандъка били натоварени на 32 десеттонни камиона и при усилена охрана прехвърлени във Франкфурт.

А от 12 до 17 април съкровищата били тайно изнесени от американските военни в неизвестно направление. Именно в онези априлски дни американската преса писала за огромните „съкровища на нибелунгите”, попаднали в ръцете на войниците от 3-а американска армия, командвана от генерал-лейтенант Джордж Паттон. Но тайната на тази армейска операция по изнасянето на ценностите потъва по-късно със смъртта на Патон, който загива на 21 декември 1945 г. в автомобилна катастрофа.

     Съдържанието на още 667 нацистски хранилища в самата американска окупационна зона също попаднали при американците и много скоро след това – изкарани зад океана.

     Един от многобройните примери за присвояването на чужда собственост бил примерът с изземването на рисунките на Дюрер от мюнхенския събирателен пункт за културни ценности през 1948 г. Те били съветска собственост и били откраднати от нацистите от Лвовския музей, където се намирали от 1840-те години. След капитулацията на Германия, директорът на Мюнхенския събирателен пункт Стюърт Леонард през трето лице ги изнася в Ню Йорк, и сегашното им местонахождение е неизвестно.

 

    Показателна е историята за връщането от американските военна администрация на 40 сандъка (иззети от едно нацистко хранилище) с експонати от музея в кримския град Керч през 1948 г.  При отварянето на сандъците се открива, че най-ценните предмети са изчезнали. Въпросът се изяснил едвам след като била открита в един от сандъците на една бележка на руски език със следния текс „Внимание! Важно. Съобщавам, че всички археологически колекции от Крим и други градове на СССР се съхранявали по време на войната в замъка Хохщадт в Южна Бавария. И всичко беше в образцов ред. Замъкът беше зает от американските войски на 22 април 1945 г. От това време никой не можеше да влезе в хранилището, и много от вещите бяха откраднати от американските войници. Всичко това, което е опаковано е събирано на пода, намерено в боклука. Някои от нещата уцеляха. Привет на Родината. 3 октомври 1945 г.” Така, с помощта на неизвестен човек, знаещ руски език, кражбите били открити. Но претенции нямало към кого да се отправят…

    И В ИТАЛИЯ НЕ Е ПО-РАЗЛИЧНО

     От американските военнослужащи пострадали и много от италианските градове. Огромни загуби били нанесени на музеите в Неапол. Веднага след навлизането на англо-американските войски в града били разорени минералологичните, зоологическите и други колекции на Университетао в Неапол. Кралският дворец бил превърнат в офицерски клуб с кафене и барове. В гигантския дворец в гр.Казерта, в който били окачени многобройни уникални творения на италиански майстори на четката, се нанесъл Главния щаб на съюзническите войски. И естественно след напускането на щаба, много голяма част от окачените експонати изчезнали безследно. А служителите от Пинакотеката се жавалвали на началството си, че „грубите военни… бягат, отнасяйки със себе си книги, антични и средновековни монети от различни колекции и произведения на изкуството”.

     Музейните колекции, които били открити в различните подземните хранилища били особено добре приемани от американските музейни работници. Веднага след получаването на достъпа до колекциите, те започнали да подбират произведенията на изкуството за попълването на фондовете на вашингтонската Национална галерия, ню-йоркския музей „Метрополитен” и други художествени центрове, разположени в различни американски градове. Първоначално тези експонати били показвани на американските ценители като „подвижни изложби”, след което потъвали в различни музейни фондове. Фактически САЩ си присвояват тези трофейни ценности, нямайки никакви права върху тях, тъй като на нейна територия не са се водили бойни действия и законите за реституция не се разпространявали върху САЩ.

     През 1946 г. американското военно командване успява да прехвърли на територията на САЩ 8722 картини на германски художници-баталисти. На всяка картина бил поставен печат със следния текст: „Този знак е правителствена защита срещу възможни бъдещи германски настоявания за връщането на всякаква вещ”. По такъв начин картините на германските художници-баталисти били обявени за американска собственост. По-голям късмет имала унгарската светиня – хилядолетната корона на първия християнски крал на Унгария Ищван I (Свети Стефан), която попаднала в ръцете на военнослужещите от 7-ма американска армия. Дълги години тя се намирала в американското златно хранилище във форт Нокс. А на официалните искания на унгарското правителство, американците винаги отговаряли:

     „За разлика от останалите кралски ценности и друеи съкровища, похитени от унгарските фашисти и изнесени в Австрия, короната на Свети Стефан (Ищван) не попада под действието на член 30 от Договора за реституция, тъй като тя не е била иззета насилствено, а била предадена за безопасно съхраняване на властите на Съединените Щати, които се грижат за нея.”

 

    Веднага след завършването на военните действия в Европа, САЩ и съюзниците и се опитали да завладеят онази част от златния запас на нацистка Германия, който се пазел в швейцарските банки. Но за да избегнат участието на СССР в подялбата му, те се отказали от своите намерения, веднага след като получили от Швейцария авансово сумата от 780 милиона долара. Обаче златото, което било изнесено от нацистите от Нидерландите, Белгия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. окупирани държави, все пак останало в ръцете на американските финансисти.

     ДЕЛА, ДЕЛА, … НО БЕЗ ДОКУМЕНТИ

     От 1945 до 1962 г. в американските съдилища по исковете на потърпевшите са били доказани кражбите от американски военни в окупационните зони в Германия и Италия на 3978 произведения на изкуството. Но съдбата на много от тези трофейни ценности си останала неясна. Нещо повече, през 60-те години на ХХ век следствените и съдебните материали по тази категория дела неизвестно защо били унищожени.

     През 1990 г., една част от съкровищата изненадващо изкочили от там, където човек най-малко е очаквал – Тексас, САЩ, като героите този път били наследници на безизвестен ветеран от войната.

      Собственикът на магазин Джо Т.Мидор, съдейки по наличните свидетелства съхранявал безценно ръкописно Евангелие от IX век, в своя дом в гр.Уайтрайт, на 100 км северно от Далас. Украсеният с орнамент и илюстриран 1100-годишен манускрипт в обложка от злато и сребро, принадлежал на църквата в немския град Кведлинбург. Неочаквато той бил обявен за продажба в Швейцария.

     Манускриптът, чиято ориентировъчна цена е била 30 милиона долара, е с шест века по-стара от Библията на Гутенберг. Той съдържал всичките четири Евангелия, била написана със злато за нуждите на императорския двор и в края на Х век подарен на старинния град-крепост, възможно от император Отон III. Манускриптът и други съкровища били изнесени от Кведлинбургската църква и скрити в една шахта. През април 1945 г., ако се вярва на документите на американските военни, официалните лица се убедили, че тези ценности са все още там. Обаче няколко дни по-късно било открито че част от ценните предмети изчезнали, а разследването, което продължило три години – не дало резултат. Най-вероятно Джо Мидор, по това време лейтенант от американската армия е присвоил ценностите и ги изнесъл нелегално в САЩ, като по такъв начи извършил една от най-големите кражби на произведения на изкуството през ХХ век. Той искал да стане учител по рисуване, но обстоятелствата го принудили да стане собственик на магазин. След смъртта на Мидор, когато наследниците започнали да предлагат за продажба съкровищата от Кведлинбург, Данъчното управление на САЩ и ФБР започнали разследване. След няколко месеца юридически спорове, наследниците се съгласили да се откажат от всичко което получили в наследство за сумата от 2,75 млн долара. Сделката е много критикувана по това време, но все пак съкровищата успяват да се върнат в Германия през 1992 г.

     ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ НА АМЕРИКАНСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

     Три дни след настъпването на 2001 г., в западната преса се появила една любопитна бележка, загатващ за един много пазен в тайна дипломатически скандал:

     „ДЪРЖАВНИЯТ СЕКРЕТАР ПОПАДНАЛА ПОД РЕСТИТУЦИЯ

     Държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт се отказва да връща картини на предишните им собственици, някога нелегално изнесени от Прага от баща и.

     В интервю за австрийския вестник „Neue Kronen Zeitung”, Мадлен Олбрайт заявила, че двадесет картини на холандски майстори от ХVIII век и колекция от сребро са законно наследени от нея от баща и и се явяват собственост на семейството на Олбрайт. По мнение на държавния секретар на САЩ, австрийското семейство, които притежавало тази колекция до 1945 г., днес няма никакво право върху нея.

     Скандалът около картините на Мадлен Олбрайт  се разгорял, когато наследниците на австрийския промишленик и земевладелец Карл Небрих и изпратили ултиматум, в който настоявали да им бъдат върнати принадлежащите им картини.

     Няколко години преди това Мадлен Олбрайт, тогава още американски посланик в Унгария, имала глупостта да посети в Прага къщата, в която през 1945 г. живял баща и Йозеф Корбел, чиновник в следвоенното чешко правителство.

     Както се оказало, почти до този момент, когато Прага била заета от съветските войски, в това здание живеело семейството Небрих-Хармер. През 1945 г., членовете на семейството бягат от комунистите в Австрия – за всеки случай, тъй като никой от семейството не е сътрудничел с фашистите.

    В опразненото здание е заселен Йозеф Корбел със семейството си и с десетгодишната си дъщеря Мадлен. Половин година по-късно Корбел е преместен в Белград. Той взима със себе си картините и среброто от зданието; същият този багаж съпровожда дипломата, когато той емигрира в САЩ.

     Австрийското семейство Хармер вече използвало всички начини на въздействие върху американската „желязна лейди”. Започнали от коректното „Ние не вярваме, че семейството на държавния секретар на САЩ получава удоволствие от неща, които не им принадлежат”.

     Завършили с агресивното „Нейния баща действувал отвратително, заплашвал и ни е взел картините”. Членовете на семейство Хармер специално посочват това, че Мадлен Олбрайт се проявява като защитник на връщането на незаконно преместените предмети на изкуството на предишните им собственици, в частност на жертвите на холокоста.

     При това наполовин еврей бил точно бащата на Мадлен Олбрайт, който бил принуден да бяга от Чехия по време на нацистката окупация, а Хармери са чистокръвни германци.

     Сегя, нямайки политическата поддръжка от страна на австрийското правителство практически прекратили борбата си срещу държавния секретар на САЩ. Нея я обвиняват в двоен стандарт. Като държавен секретар тя е за реституцията, като колекционер – против.

     И нейната близка отставка, вероятно само ще я укрепи в желанието и нищо и на никого да не дава.”

     Малко по-късно Държавният секретар на САЩ си подава отставката.

     Любопитно нали?

- THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES

ТАЙНСТВЕНИЯТ СВЯТ НА ЛИНЕЙНИТЕ МЕРКИ. КАК ЧОВЕЧЕСТВОТО ПОСТЕПЕННО УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ И ЗА НЯКОЛКО ВЕКА ПОСТИГА ГОЛЯМ ПРОГРЕС В ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Светът на линейните мерки е може би една от най-интересните сфери, в които човекът е постоянно зает с модернизиране и унифициране. Този видим и невидим за човешкото око свят има хилядолетна история и голямо бъдеще, което свързва съществуващите реалности с очакваните научни резултати и открития. Това ще бъде време, което ще се определя и от битието на човека, и от проблемите на обкръжаващото го космическо пространство.

Куриози на Средновековието

Те са свързани преди всичко с динамиката на изследванията на т.нар. сухопътна и морска миля – понятия, които широко се използвали в средновековната и ренесансова литература. Много интересен литературен паметник, който разкрива същността и характера на тези понятия, са спомените на съратника на Петър Първи, столника Пьотр А. Толстой, писани в периода 1697-1699 г. В тях има много за линейните мерки – такива като германската (цесарската) миля, италианска (венецианска) миля, морска миля, руска верста и т.н. От тях става ясно, че полската миля имала дължина от 8,529 м, германската и австрийската мили – 7,586 м, италианската или венецианската миля – 1,739 м, морската миля – 1,852 м, руската верста – 1,066 м и т.н.

В периода на Ренесанса и след него съществували и куриозни мерки за дължина. Така например, в Северна Америка индианците приемали като единица за измерване територията, която един човек може да мине или пробяга за един ден. Поради тази причина купувачите обикновено наемали най-бързия бегач на дълги разстояния, който би могъл да обиколи колкото е възможно по-голяма територия.

На територията на Русия основните

мерки за дължина били педята, крачката, лакетът.

Големите разстояния се измервали също така и с полета на изстреляна от лък стрела. С развитието на търговията и ремеслата се появили обективни узаконени мерки за дължина, такива като аршина. Три аршина отговаряли на един сажен, 500 сажена – на една верста, т.е. на 1,066 м. Много от тях се използвали при търговията в средновековна Москва с държавите от Северна Европа и най-вече с шведите, при износа или вноса на атлаз, лен, коприна и на специфичните за това време платове холст, хрящик и рядник.

В периода от Ренесанса до края на ХІХ век на територията на днешна България се изпозвали общо взето всички елементи на огромната система от линейни мерки, познати в Европа. Това се дължало на факта, че различните чужди пътешественици и търговци, които описвали живота и търговията на територията, населена от българите по време на османското робство, използвали елементите на собствените линейни мерни единици, независимо от това дали са дубровчани, италианци, немци, австрийци, руснаци и т.н. Така например сукното, тафтата, батистата, „багазията”, „китайката”, абата, румелийският бархет и др. се купували, измерени в аршини, като аршин е равен на 68 см. Много важни източници за информация са спомените на участниците в многобройните руско-турски войни, които често пъти се водели в българските предели на Османската империя.

Как бе създаден метърът.

В края на осемнайсети век група френски учени предложили нова и унифицирана система от мерки, която да бъде „за всички времена и за всички народи”. Нейната база е изградена върху две основни единици: метърът и килограмът с техните производни и десетични подразделения. Простотата и удобството в използването на новата система е стимул тя да бъде благосклонно приета от много държави, в това число и от Русия. В качеството на основна единица за дължина, метърът, е определена една четиридесетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. В краят на осемнайсети век, при управлението на Наполеон Бонапарт, по поръчение на Френската академия на науките специална експедиция извършва измерването на дължината на отрязък от земния меридиан и установява на какво се равнява един линеен метър. На базата на направените измервания през 1799 г., е изработен еталон на метър във вид на платинена линийка с ширина около 25 мм и дебелина около 4 мм.

Жсновният недостатък на този еталон на метъра е, че той не би могъл да бъде създаден отново в случай на унищожаването му заради съществуващата погрешимост на геодезическите измервания. Независимо от това по-късно, през 1872 г., Международната метрическа

комисия решава да приеме този еталон

на линейния метър в качеството на изходна мярка на дължина. От платиново-иридиева сплав са изработени 31 броя образци на линеен метър. Копие № 6 е обявено в тогавъшния печат за междунороден прототип на линеен метър.

Днес този прототип и две негови контролни копия се съхраняват в Междунородното бюро за мерки и тежести в Севър (предградие на Париж). Другите образци са раздадени на държавите-участници в Първата генерална конференция за мерките и тежестите. Така например Русия получила за използване образци № 11 и № 28, които днес се съхраняват в НИИ „Д.И.Менделеев” в гр.Санкт Петербург.

През 1960 г. участниците в единайсетата Генерална конференция за мерките и тежестите решават да се върнат наново към естествената възпроизводима единица за дължина и да дадат ново, по-точно определение на линейния метър. В решенията и се съобщава, че „конференцията, като приема под внимание, че международният прототип не определя метъра с точност, достатъчна за съвременните потребности, и че, от друга страна, е желателно да се приеме естествен и нерушим талон, решава: метърът е дължина, равна на 1650763,73 дължина на вълната във вакуума на излъчването Е на атома на криптон-86. Въвеждането на новия еталон на дължината

Повишило точността на измерването близо сто пъти.

Върху основата на правилата приложени към определянето на метъра, всяка държава вече можела да възпроизведе съвременния еталон на дължината. Днес за тази цел преди всичко се използва специален прибор, наречен компаратор. С негова помощ всяка държава може да изработи еталонна мярка на линеен метър от някаква устойчива сплав.

Съществуват много любопитни примери, при които се използват линейните мерки. Много от тях са свързани с много бройни и разнообразни по своя характер измервания, провеждани от различни клонове на науката. Известно е, че знанията са алфата и омегата на материята на науката. Но и знанията се използват различно. Така например, в резултат на направени многогодишни изследвания от швейцарски учени, през 1989 г., бе посочено, че дължината на територията на Конфедерация Швейцария, погледнато от север на юг, е намалявала всяка година с три милиметра. Грубо казано, през 2002 г. тази дължина вече отговаряла на разстоянието от 4 см – т.е. точно толкова, колкото е

Разстоянието от края на една врата до ключалката и.

СТАРИ РУСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ

Мерки за дължина                                            Мерки за тежест

Верста – 1,0668 км                                               1 буре – 491,96 литра

Сажен – 2,1336 км                                                 1 ведро – 12,299 литра

Десятина – 1,09254 ха                                        1 щоф – 1,299 литра

Аршин – 71,12 см                                                   1 бутилка – 0,649 литра

Вершок – 4,450 см                                                 1 чарка – 0,065 литра

                                                                                         1 четвърт – 209,91 литра

                                                                                         1 берковец – 163,805 кг

                                                                                         1 пуд – 16,380 кг

                                                                                         1 фунт – 0,4095 кг

Много от изследванията, при които се използват линейните мерки, са свързани с космическото пространство.

Засега може би най-голямото разстояние в космическото пространство, измерено от хора, е това между Земята и нейния естествен спътник Луната, при което американските астронавти Ричард Гордън и Алън Бийн от състава на екипажа на космическия кораб „Аполо-ХІІ” през ноември 1969 г. „застават до лазерния отражател на прилунения американски апарат „Сървейър-3”, който преди това е използван за измерване на разстоянието от Земното кълбо и обратно. По-късно за доказателство на този експеримент е взета част от апаратурата на „лазерния отражател на „Сървейър-3” и донесена от екипажа на „Аполо-ХІІ” на Земята.

БРИТАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                    Мерки за течност и тежест

1 фут – 30,4797 см                                                 1 паунд – 453,5927 гр.

1 инч – 2,5400 см                                                     1 унция – 28,3495 гр.

1 халф – 1,2700 см                                                  1 драм – 1,7718 гр.

1 палма – 7,6199 см                                                1 скрупула – 0,5906 гр.

1 хенд (длан) – 10,1599 см                                 1 гран – 59,0615 мг.

1 спан – 22,8598 см                                                 1 кварта – 12,7006 кг.

1 линия – 2,5400 мм                                               1 тон – 1016,0475 кг.

1 секунда – 0,1764 мм                                           1 стоун – 6,3503 кг.

1 кубит – 45,7196 см                                              1 ласт – 1981,2927 кг.

1 ярд – 91,4392 см                                                  1 пак – 109,8622 кг.

1 поле – 502,9155 см                                             1 скора – 9,0719 кг.

1 платанционно поле – 640,0743 см           1 корда – 1,3463 тона

1 английска миля – 1523,9863 м                    1 баскет – 299,1696 кг

1 морска миля – 1854,9650 м                           1 туба – 38,1018 кг

1 лига – 4827, 9887 м                                            1 бол – 63,5030 кг

                                                                                           1 трус – 16,3293 кг

                                                                                           1 лоуд – 914,4428 кг

Особено важни са изследванията в областта на т.нар. микрокосмическо пространство, т.е. изследванията, провеждани от физиката и химията. Така например, гама-лъчите позволяват „да се разглеждат” обекти, чиито размери не превишават 10 м на минус 11 степен. За определянето на

размерите на атомните ядра

се използват също така и други методи: измерва се т.нар. ефективно напречно сечение на ядрата.

2D linear measurements.

То може да бъде намерено, като се пропусне сноп от лъчи от частици с висока енергия през тънката пластина на веществата и се измери числото на частиците, които не са минали през нея. Отношението на числата на непреминалите частици към всички пропуснати е пропорционално на отношението на площта, заета от ядрата на атомите, към площта на пластинката.

АМЕРИКАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                            Мерки за течност и тежест

1 род – 5,0290                                                             1 кварта – 11,3398 кг.

1 миля – 1609,3296 м                                              1 тон 0 907,1853 кг.

1 тауншип – 93,2360 кв.км                                  1 бушел – 36,2874 кг.

1 секция – 2,5899 кв.км                                         1 барел – 90,7185 кг.

1 арпент дьо Пари – 34,1887 акра                    1 бала – 136,0778 кг.

                                                                                           1 бокс – 11,3398 кг.

                                                                                           1 фиркин – 25,4012 кг.

                                                                                           1 кинтал – 46,0093 кг.

                                                                                           1 сак – 101,6048 кг.

Подобни експерименти показали, че радиусите на ядрата имат по-рядък от 10 м на минус 15 степен. Единицата за дължина, равна на тази цифра, се нарича ферми, дадена от благодарното човечество в чест на известния италиански физик Енрико Ферми.

В заключение, трябва да се спомене, че светът на линейните мерки е една благодатна и прогресираща сфера за изследвания, която се прилага от учените, работещи и творящи в различните клонове на българската и особено в чуждата наука и техните научноизследователски центрове и учреждения.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper “Дума”(“Word”), Sofia,  4th January 2003.

“THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES” by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ОТ 1941 Г.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован. Тук на снимката е даден като генерал, ръководител на американското Управление на стратегическите служби.

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ.

“¡No pasarán!” Членове на англо-американската интернационална бригада в Испания (XV International Brigade, Abraham Lincoln Brigade) по време на гражданската война 1936-1936 г. Много от тях Уйлям Донован познавал лично.

Полковник Донован пристига в София на 20-и януари 1941 г. и отсяда в хотел „България”. Това е денят, в който Министерският съвет приема германското предложение за участие в Тристранния пакт. Секретна е целта на пътуването му, а не самото пристигане на полковник Донован на българска територия. Нашият пълномощен министър в САЩ Димитър Наумов изпраща шифрограма, че американското радио е съобщило на своите слушатели за пристигането на специалния пратеник на президента Франклин Делано Рузвелт в българската столица.

Същият ден американският пълномощен министър в София Джордж Ърл и секретарят на легацията на САЩ Уълуърд Барбър го посещават на няколко пъти в хотел „България”, като Барбър има за задачата да отвежда Донован със служебна кола на официалните и неофициалните срещи, приеми и посещения.

Американското списание “Тайм” от 20 януари 1941 г. На корицата – цар Борис III. Под снимката има надпис “България за българите – ако е възможно (Световната война)”.

Първата официална срещасе провежда на 21 януари 1941 г. от 11 часа преди обяд с българския външен министър Иван Попов. Пред него американският емисар подчертава твърдата решимост на САЩ да помогнат на Великобритания във войната срещу Оста. Следват срещи с военния министър генерал Теодоси Даскалов и министър-председателя Богдан Филов. Но докато за разговорите по време на първата среща все още липсва всякаква информация, за втората може да се получи известно впечатление от редовете, които Богдан Филов оставя в своя дневник. Между другото в него се отбелязва решимостта на полковник Донован, който бил „много войнствен, не искал и да чуе за мир, додето германците не бъдат премазани окончателно”.

На 22 януари 1941 г., къв 9 часа сутринта, началникът на Щаба на войската генерал Никола Хаджипетков взема с автомобила си полковник Донован от хотел „България”, за да направи посещение на района на Военното училище (днес Военна академия „Г.С.Раковски”). За тази среща с юнкерите и ръководството на Военното училище го придружават пълномощният министър на САЩ в България Джордж Ърл III и работещият в легацията на САЩ Любен Пулев, а от българска – началникът на Разузнавателното отделение при Щаба на войската полковник Ничо Георгиев и капитан Иван Стоянов. По настояването на генерал-лейтенант Никола Михов към групата е прикрепен и един преводач от Министерството на външните работи и изповеданията.

При огледа, ръководството на Военното училище изважда и показва своята най-стара бойна техника и материална част – оръдия „Круп” и „Шнайдер”, тежки картечници „Шварцлозе”, леки картечници „Мадсен”, карабини „Манлихер” и др. Това прави особено впечатление на преводача, който бил няколко месеца преди това на обучение във Военното училище и видял съвсем други, много по-модерни системи артилерийско и леко и тежко пехотно въоръжение.

Полковник Уйлям Донован показва удивлението си от великолепните строеви упражнения на юнкерите на плаца на Военното училище. След това на малка закуска в кабинета на генерал Никола Михов се провежда разговор между началника на Военното училище и Донован, по време на който последният особено се интересува от това дали сред военните дисциплини се изучава тактиката на партизанската война и доколко българските военни са готови за подобен вид действия.

Последният разговор на Донован е с цар Борис ІІІ. За подсилването на ефекта на посещението, в списание “Тайм” в броя си от 20 януари 1941 г. е отпечатен портретът на цар Борис III. Но дори и това не повлиява върху промяната на политическата линия на българското правителство, ръководено от видния германофил Богдан Филов и върху окончателната ориентация на България към Тристранния пакт. От България, полковник Донован отпътува за Белград.

На 1 март 1941 г. България официално се присъединява към Тристранния пакт. Войските на Вермахта и авиацията на луфтвафе навлизат и се разполагат на българска територия, като заемат позиции в граничните с Югославия и Гърция райони. Войната дойде и на Балканите…

Кукловодите на българската политика в годините на Втората световна война – германските военни аташета в България полковник Йост и полковник Ханс Брукман на фона на картата на САЩ – държавата, която отказва да приеме обявената и от България война. Началото 1942 г.

Все пак мисията на полковник Уйлям Донован в България не може да се нарече безрезултатна. Белият дом си изяснява окончателно външнополитическата ориентация на българските управници. И американските военни не са изненадани от немската кампания на Балканите през април 1941.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Германските войски преминават през територията на България. Края на февруари или началото на март 1941 г.

Понтонен мост от Румъния към България по който денонощно минават германски войски. Март 1941 г.

Германските войски преминават през Русе на път към българските граници с Югославия и Гърция. Март 1941 г.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

На една от улиците бедняци и цигани обсъждат “голямата” политика.

Богдан Филов, минути след присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Така изглеждат подписите на Йоким Риббентроп, Галеацо Чано, Хироши Ошима и Богдан Филов върху договора по присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Германски изтребител Messerschmitt Bf 109 E-7 (Werknummer 4148) , приземил се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Германски изтребители Messerschmitt Bf 109 E-7, приземили се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Български военнослужещи ремонтират пътищата за атака на германските танкове и бронетранспортьори. На преден план – германски бронетранспортьор Panzerspähwagen (Sd.Kfz. 231 8-Rad)

Германският генерал- полковник Фердинанд Шьорнер, по време на почивка при преминаването на войските през територията на България. Март 1941 г.

Български войски навлизат в Македония, 19 април 1941 г.

Местни студенти от Скопие посрещат революционера от ВМРО Коста Ципушев след навлизането на българските войски в Македония през 1941 г. 

PRINTED IN:

ДИВИЯТ БИЛ БЕШЕ НА ТАЙНА МИСИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1941 Г. СПЕЦИАЛНИЯТ ПРАТЕНИК НА ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН ИНСПЕКТИРА ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ В СОФИЯ, СРЕЩА СЕ И С ЦАР БОРИС  III, НО НЕ УСПЯВА ДА ПРЕДОТВРАТИ СЪЮЗА НА БЪЛГАРИЯ С ОСТА. – в-к “Стандарт”, София, бр. от 4 юни 2001 г.

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 26 from 1st July 2011, p.29 - see part one  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 27 from 7th July 2011, p.29 – see part two  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ. НЕИЗВЕСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ – в-к “Българска Армия”, С., 12 август 2011 г., с.16-17.

- THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)

СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА “СИМВОЛИЧНА ВОЙНА” (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

…

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

“THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к “Стандарт“, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

…

..

СИМВОЛИКАТА НА “СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА”  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

- LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR

ПЪЛКОВОДЦИ НА ПОБЕДАТА. МЪЖЕ, КОИТО В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОЧУДИХА СВЕТА СЪС СВОЯ ВОЕНЕН ГЕНИЙ, ЛЪВСКА ХРАБРОСТ И БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО.

СВЕТЛОТО ДЕЛО ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕДЕ ДО КРАЙ.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. В Манифеста от 5 октомври 1912 г. между другото се съобщава, че „светлото дело трябва да се доведе до край… Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руски освободители и нека лети от победа към победа”.

Справедливият освободителен и прогресивен характер на Балканската война (1912-1913) предопределя характера на много от проявите на масов и личен героизъм. По време на тази война с редовно призованите под бойните знамена се явяват и много доброволци – не само от страната, но и от чужбина.

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

Голямата отговорност за успешното водене на бойните действия се пада на българския команден състав – генералитета и старшето офицерство. В това отношение важна роля изиграва факторът, че по-голяма част от него е завършила своето образование във военните академии и училища във Франция, Русия, Италия и др. Това помага на българските въоръжени сили непосредствено преди началото на Балканската война да бъдат модернизирани, наситени с ново въоръжение и техника, да бъде поставено началото на нови родове и видове войски – такива като автомобилните, морските, военновъздушните, а също така и реалното им използване по време на бойните действия. Много са новостите, които българските генерали въвеждат в съкровишницата не само на българската, но и на световната военна история. Така например, в създаването на звеното Съединени армии, поставено под общото командване на генерал Радко Димитриев, съзираме зараждането на фронтовото командване. Значителен военен принос е съображението на генерал Никола Иванов, че е възможно Одринската крепост да се атакува и овладее с „открита сила”. За първи път в българската и световната военна история при Одрин се планира и провежда от генерал Георги Вазов артилерийски огневи вал, както и използването на прожектори за заслепяване на противниковото наблюдение и т.н. Именно в тази обстановка се създава възможността за ярка изява на младата българска авиация – това е първият полет за разузнаване над Одрин, извършено със самолет „Албатрос” от двамата български пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев на 16 октомври 1912 г. Младата българска флота също не остава назад – особено впечатляваща е атаката от страна на българските миноносци на турския крайцер „Хамидие”.

ПРОТИВНИКЪТ НАПУСНА КРЕПОСТТА В СТРАШНА ПАНИКА.

Телеграма от 12 октомври 1912 г. на генерал-лейтенант Радко Димитриев до главнокомандващия Действащата армия за превземането на Лозенградската крепост.

В допълнение на вчерашните ми две телеграми, донасям на ваше величество още следующето: по всички признаци противникът след нашите двудневни боеве в околността на Лозенград е напуснал крепостта в страшна паника.

Общото число на взетите оръдия е 7 скорострелни батареи с раклите им и множество патрони, 18 нескорострелни оръция с голямо количество амуниции – всичко 40 оръдия, няколко склада с храни и предмети на снаряжение, няколко лагери с оставени неснети палатки. Двата форта на крепостта също непокътнати. В тяхните погреби се намериха много припаси.

Пътищата около крепостта, които водят към Бунархисар, Бабаески и Одрин, били осеяни с изоставени офицерски багажи, амуниции, кола, предмети на войнишкото снаряжение и обмундирование. Даже част от багажа на турския паша Мухтар паша бил изоставен тук в клуба. Мухтар паша е син на сегашния велик визир.

При влизането в града ние бяхме посрещнати от камбана и звон, от депутати, състоящи от първенците с гръцкия митрополит начело, с хляб и сол, с един ключ на особена табличка, която трябвало да изобразява емблема на ключовете на крепостта. Табличката с ключа ще изпратя с особен куриер лично на ваше величество.

Населението ни срещна доста радостно, но все пак се държи с една известна резерва – особено гръцкото.

Числото на ранените и убитите възлиза на около 300 души всичко, в това число 20 офицери. Подробно ще донеса оше, като получа по-точни сведения за всичко.

Командующ 3-а армия

Генерал-лейтенант [Радко] Димитриев

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия, 1912 г.

      Генерал Радко Димитриев (1859-1918)

Роден в с. Градец, Сливенско. През 1875 г. завършва Габровското петокласно училище и става телеграфо-пощенски служител в Котел. Участва като преводач в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След Освобождението на България завършва Военното училище в София, след което продължава военното си образование в Русия. Взема дейно участие в Сръбско-българската война от 1885 г. и за проявен героизъм е награден с орден за храброст. Той е един от главните участници в преврата срещу княз Александър ) Батенберг през 1886 г. По време на Балканската война е командир на 3-а българска армия, а по време на Междусъюзническата война е назначен за помощник-главнокомандващ. Поради разногласия с цар Фердинанд І след войната е демобилизиран и изпратен за пълномощен министър в Русия. След началото на Първата световна война (1914-1918) в знак на несъгласие с политиката на правителството на В.Радославов си подава отставката и постъпва на служба в руската армия. Загива в Кавказ по време на Гражданската война.

ВСИЧКИ ВОЙСКИ СЕ ДЪРЖАХА ПРЕКРАСНО В БОЯ.

Из телеграма на командира на 7-а пехотна Рилска дивизия генерал-майор Георги Тодоров от 15 октомври 1912 г. до щаба на Действащата армия за освобождаването на гр.Кочани.

… Реших на разсъмване на 11-ий октомврий да атакувам турците от десния фланг и в тил. А на полковник Зафирова пратих заповед да се държи упорито. Вследствие гъстата мъгла боят се почна едва към 8 часа пр.пладне на 11-ий октомври, като се насочиха колоните според заповедта. Към това време турците получили още подкрепление – сутринта пристигнал от Щип един паша с 6 табора и една полска батарея. Таборите се насочили по посока на Повиен. Полската батарея [е] на закрита позиция на югозапад от град Кочани. Още по на югозапад, зад десния фланг на батареята се виждаха още сгъстени части, облечени в черно облекло. Всичко според показанията на пленените и жителите, турците са били около 15 табора с една полска и една планинска с.с. круповска батарея. Конница нямаха. Към 2 часа след пладне, когато нашата централна колона почна да обхожда тила на турците, те почваха да отстъпват и най-после отстъплението се превърна в паническо бягство, като лявата ни колона заплаши по-далеч тила им. Град Кочани с околните височини беше в наши ръце в 4 часа и 20 минути сл.пладне. Турците оставиха палатките си в лагера. Офицерските багажи, двете батареи доста повредени, голямо количество патрони, разни шанцови инструменти. Шосето от Кочане до Щип на 15-20 километра обсеяно с ракли и предници, амуниция, паласки, раници и други войнишки принадлежности. Паниката е била толкова голяма, че на 13-ий октомврий изпразнили Щип, като се оттеглили на юг. Всички войски се държаха прекрасно в боя.

Началник на 7-а пех. Дивизия

Генерал-майор Тодоров

      Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Роден в гр.Болград. Завършва Болградската българска гимназия през 1877 г. и веднага се записва доброволец в Опълчението. През 1878 г. постъпва във Военното училище, завършва го през 1879 г. В Сръбско-българската война участвува като командир на Летящия отряд, действуващ между Видин и Кула. На 30 септември 1886 г. е уволнен от военна служба по обвинение, че е замесен в детронацията на Княз Батенберг, на в края на същата година е възстановен на служба. Назначен е за началник на 7-а Рилска дивизия и я командува през Балканската и Междусъюзническа война. През 1915 г. – командващ 2-ра армия, а през 1917 г. – на 3-а армия. През 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ. След войната заема длъжността генерал-адютант.

НАШИЯТ ОГЪН ГИ СПИРА И ЗАСТАВЛЯВА ДА ПОВЪРНАТ.

Из шифрована телеграма от 31 януари 1913 г. на генерал-майор Стилиян Ковачев до щаба на Действащата армия за унищожаването на турския морски десант при Шаркьой.

В допълнение донесенията за боя при Шаркьой донасям: турският десант се почна на 26-ий того в време боя пред Булаир. Мястото на десанта около 3 к[ило]метра западно от Шаркьой. Около това място турците са построили десантни мостове на козли и на понтонни лодки. Селището Шаркьой беше заето от 2 дружини от Македоно-одринското опълчение, които са водили престрелка с дебаркиралите войски. Турците заемат позиция северозападно от Шаркьой на около 3 километра и се простират до Гайтандере. Десантът продължава и на 27-ий. Разпоредено на 28-ий да се атакуват в три колони, като се обградят. На 28-ий действително се произвежда атаката. Турците са имали дебаркирали войски 7-8 табора. В морето около 40 транспортни параходи и гемии. 15-20 хиляди души. Транспортните параходи били наредени в три линии, пред тях 7-8 броненосци и крайцери, които всичко време са стреляли по брега. Огънят им обаче е бил извънредно силен, но неефикасен и възбуждал даже смях у войниците. Транспортните кораби в време на боя се приближавали на два пъти към брега, но огънят на нашата планинска артилерия ги спирал и заставлявал да повърнат. Тъй се е водила борбата до стъмвание. През нощта всички дебаркирали войски избягали, като се натоварили на параходите. Загубите на турците трябва да са били големи, като се съди по изораното място от нашата артилерия около пункта на десанта и по безпорядъка, който обладал дебаркиралите войски в време на артилерийската стрелба. Турците оставили скеля, 25 метра дълга, построена на пионерни козли, и 9 алуминиеви понтонни лодки, силно изпродупчени с брадви и парчета снаряди.

Командующ 4-а армия генерал-майор Ковачев

Генерал Стилян Ковачев

      Генерал Стилиян Ковачев (1860-1939)

Роден в Ямбол. Участва в Априлското въстание през 1876 г. Завършва Военното училище в София през 1879 г. и следва Военноинженерна академия в Русия (1882-1883), която не завършва поради заболяване. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на дружина. В Балканската война е началник на Родопския отряд, а след това командва 4-а армия.

Министър на войната – от 1 юни 1913 г. в четвъртото правителство на д-р Стоян Данев. Като министър на войната той настоява да се спрат бойните действия в Междусъюзническата война и да се уредят спорните взаимоотношения между балканските държави. Поради неразбирателство с министрите от правителството и с цар Фердинанд, генерал Ковачев е отстранен от командването на 4-а армия, а на 28 юни 1913 г. е освободен и от длъжността министър на войната и преминава в запаса.

Вие покрихте България със слава, доблестни синове!

ЗАПОВЕД № 88 ПО ИЗТОЧНИЯ СЕКТОР ОТ 13 МАРТ 1913 Г., НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ ВАЗОВ ПО ПОВОД ОВЛАДЯВАНЕТО НА КРЕПОСТТА ОДРИН. 

Офицери, подофицери и войници,

В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости.

Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага.

Само Вашата любов към отечеството можеше да Ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой.

Вие писахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Благодаря Ви.

Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.

Благодаря на старшите началници на пехотата и артилерийските части, които не само точно изпълняваха, но и предупреждаваха често моите желания и разпореждания.

Настоящата заповед да се прочете в[ъв] всички роти, батареи, ескадрони и команди.

Началник на сектора генерал-майор Г.Вазов

Началник щаба от Генералния щаб, майор [Иван] Вълков

Генерал Георги Вазов и пленения Шукри паша, Одрин 1913 г.

      Генерал Георги Вазов (1860-1934)

Роден в Сопот. Завършва военното училище в Одеса през 1880 г., инженерно училище през 1883 г. и Военноинженерната академия в Русия през 1888 г. Воюва в Сръбско-българската война от 1885 г. Един от участниците в детронацията на княз Александър І Батенберг. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руската армия до 1898 г. През Балканската война командва Източния сектор и извършва обсадата на Одринската крепаост. Министър на войната с Указ № 7 от 28 юни 1913 г. Вече в новото правителство на Васил Радославов, като министър на войната демонстративно си подава отставката на 22 август 1913 г. По-късно се обявява против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили.

Ст.н.с. НИКОЛАЙ КОТЕВ, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper “Duma”, Sofia, № 236 (3738) from 12th October 2002

“LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- THE MEMORY OF THE TIME

ПАМЕТТА НА ВРЕМЕТО

Наближава 134-годишнината от Руско-турската война (1877-1978 г.), донесла дългоизстраданата и окончателна свобода на българския народ от петвековното турско робство. Българският народ и днес пази в сърцата си паметта на онези дни и месеци, когато то посрещаше своя руски освободител, успял с много жертви да създаде независимата ни държава – първоначално княжество, а по-късно и царство. Много са паметниците, които отбелязват трудния и мъчителен път към свободата – духовна, икономическа и политическа. Общо 14 места – спомени от Руско-турската война (1877 – 1878) с паметни плочи, паметници, църкви, барелефи, гробища – могат да се видят в столицата.
Това са: паметната плоча на Павел Красов на едноименния булевард в Горубляне на входа на София, храм-паметникът „Свети Александър Невски”, руската църква „Свети Николай”, Руският паметник, Докторският паметник, паметникът на Цар Освободител, барелефите на ген. Е. И. Тотлебен, ген. Й. В. Гурко, ген. М. Д. Скобелев, хирургът Н. И. Пирогов, руското военно гробище в Централни софийски гробища, паметникът на Граф Игнатиев и подписването на Сан Стефанския мирен договор, паметникът на генералите Василий Каталей и Дмитрий Философов на бул. „Цариградско шосе”. И все пак в самата София сред многото исторически паметници има няколко паметника, които са онази невидима нишка на времето, която ни връща към тогавашните славни и мъжествени дни. Това са:

Паметникът на Цар Освободител

Той е разположен днес на площад “Народно Събрание” и е неотменим елемент от архитектурния комплекс, изграждан в продължение на повече от столетие. Този един от най-красивите паметници на София е създаден по проект на флорентиеца Арнолдо Дзоки, автор на паметника на великия Гарибалди в гр.Болоня, Италия и на паметника на Христофор Колумб в гр.Буенос Айрес, Аржентина. И днес италианците ревниво пазят паметта на своя талантлив скулптор – Посолството на Република Италия се намира на стотина метра западно от паметника.

Паметникът е завършен през 1903 г., но официално е открит на 30 август 1907 г. Отдалеч е видна конната статуя с фигурата на Царя Освободител Александър ІІ, държащ в едната си ръка манифеста за обявяването на война. Горната част на подставката под конната фигура е орелеф с многобройни фигури – в централната и част се намира крилата фигура на гръцката богиня на победата Нике, с меч и щит в ръцете си. От дясната страна на паметника е дадена фигурата на генерал Михаил Скобелев, а зад него е виден главнокомандващия Руската армия Николай Николаевич, седящ на кон, със извадена сабя в ръка. След генерал Скобелев настъпват българските опълченци, с развято Самарско знаме. От лявата страна на богинята Нике се виждат отлетите в метал фигури на И.В.Гурко и Н.П.Игнатиев, възседнали коне. След тях настъпват българските опълченци, предвождани от бъдещия народен трибун Димитър Петков. Сред опълченците се виждат раздвижените динамично фигури на националните герои Иван Бобевски, Григор Найденов, Бошнаков и др. Южната (задна) част на орелефа е посветена на участието на българския народ във войната – показани са фигурите на гражданите и селяните обединени с руските офицери и войници, едни носещи пушки и карабини, а други – храна и признателни венци.

От трите страни на долната част на подставката са поставени бронзови пластини с релефи, изобразяващи най-важните моменти на Освободителната война. На южната страна е показано сражението при гр.Стара Загора, където храбрите български опълченци заедно с капитан Калитин защитават Самарското знаме и отразяват атаките на башибузлука на Сулейман паша. На западната страна на величествения паметник е показан момент от подписването на Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор на 19 февруари 1878 г. – около масата за преговори са седнали граф Н.П.Игнатиев, княз А.Нелидов и турските пълномощници – Саафет паша и Саадула паша. На източната част на паметника е дадено откриването на Учредителното народно събрание в гр.Велико Търново, станало на 10 февруари 1879 г. Императорският комисар княз Александър Дондуков-Корсаков чете първото тронно слово. Виждат се фигурите на неговите най-близки помощници – сенатора Сергей Лукянов, на генералите Гресер-Золотарьов, М.Домонтович. На този барелеф могат да бъдат открити и фигурите на още около двадесет български първенци сред които са тези на председателя на Учредителното събрание екзарх Антим І, на митрополит Климент, на Драган Цанков и др. От дясната страна на барелефа са отляти в бронз фигурите на най-видните личности на българската история от периода на нейния Ренесанс – Петко Р.Славейков, М.Балабанов, Тодор Бурмов, Стоян Заимов, Иван Вазов, д-р Константин Стоилов, Васил Радославов, Иван Е.Гешов и др. На източната част е пресъздадена сцена от тържественото откриване на Учредителното събрание във Велико Търново.

Докторският паметник

Докторският паметник е разположен в градината, която се намира зад Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”, ограничена от улиците и булевардите “Оборище”, “Сан-Стефано”, “Шипка” и “Кракра”.

Докторската градина е построена във вид на четиристенна пресечена пирамида, която е увенчана с гранитен саркофаг. Той е издигнат в памет на доблестните лекари, санитари и медицински братя, които дали живота си при изпълнението на своя хуманен дълг в Освободителната руско-турска война. Паметта за тях е запазена за бъдещите поколения – имената и фамилиите им са изписани с черни букви по големите блокове от бял пясъчник, от които е изграден паметника. Наред с руските имена, могат да се видят и много имена на поляци, взели участие във войната като санитари. На западната страна на паметника се виждат имената на загиналите при превземането на Плевен, на източната – при Пловдив, на северната – при Шипка и на южната – при село Мечка, Плевенско. Общо тук са дадени имената и фамилиите на 528 лекари, санитари и медицински братя. Днес, сянката на вековните дървета, като че ли успокоява техния несломим дух, а през деня слънчевите лъчи осветляват скромния надпис “Медицинским чинам, погибшим в турецкую войну 1877-8 год.”. Паметникът е завършен още през 1883 година и е бил създаден по проекта на чеха Томашек, който е известен още и като създадел на храм-паметника на връх Шипка, Стара планина.

Руски паметник

Руският паметник е един от най-красивите паметници, който е създаден в чест на многото загинали руски герои по време на Руско-турската война. Двама архитекти-строители претендират днес за създаването и строителството на паметника – един от тях е А.В.Йосифович Шервуд, кжойто е създател на паметника при Плевен и на паметника на Плевенските герои, а другия – константинополския архитект Вокар, който е построил много паметници, посветени на героите от руско-турската война в райните на Плевен, Свищов, Разград, Бяла, Добрич и др. Паметникът се намира в центъра на малък, но възлов площад, от който започват булевардите “Македония”, “Генерал Тотлебен” и “Генерал Скобелев”. Той е изграден точно на този път, по който отстъпвали панически войските на Осман Нури паша, пред победоносното настъпление на руските войски, извършено на 22 декември 1877 година. Паметникът е осветен на 29 юни 1882 г. и е открит от самия княз Александър Батенберг.

И все пак съществува позабравено днес, но широко разпространено в началото на ХХ век мнение. Като че ли надписът от псалма “Не нам, не нам, а имени твоему” е посветен от създателите на паметника, на известния в годините на Руско-турската война военен кореспондент Всеволод Крестовский, който описал в своя двутомник “Военновременни записки” животът, съдбата и подвизите на стотици и стотици руски офицери и войници, взели участие в освобождението на българските земи. Той не бил много добре приет от императорската върхушка и не получавал многобройни награди, като другите кореспонденти на западните вестници и илюстровани издания, и на често пъти попадал в немиласт за своя остър и жив език. Но благодарната руска армия не е забравила своя непокорен син.

Обелискът е изграден от бял варовик и има височина десет метра. Той е украсен с мраморни пластини, с направени надписи и с мраморен медальон (кокарда), поставен на източната част на обелиска. На източната част е написано:

“В Царствовании Александра ІІ-го императора всеросийского волею и любовью его освобождена Болгария, 19 февраля 1878 года.”

На противоположната – западна страна може да бъде прочетен част от псалма: “Не нам, не нам, а имени твоему – 1877-1878”.

Паметникът на генерал-лейтенант Васил Василиевич Каталей и генерал-майор Дмитрий Василиевич Философов

В двора пред зданието на Българска телеграфна агенция, под сянката на дърветата е разположен един малък паметник, който има приблизително формата на намален модел на Руски паметник. Той увековечава паметта на двама от героите, дали живота си за освобождението на България, единият от които е и генерал-лейтенант Василий Василиевич Каталей, а другият – генерал-майор Дмитрий Василиевич Философов.

Руската църква “Св.Николай Чудотворец”

Руската църква “Свети Николай Чудотворец” се намира на ъгъла на бул.”Цар Освободител” и ул.”Г.С.Раковски”. Тя е постоена по настояването на руския дипломатически представител в България Сементовски-Курило. Проектът е създаден от руския архитект Преображенский и е изградена в чисто московски архитектурен стил. Над централния вход в църквата е монтирана великолепна стилна майоликова икона на “Св.Николай Чудотворец”, а над северния вход под камбанарията се намира майоликовата икона на “Св.Александър Невски”. Позлатените кубета на красивата и изящна църква са видни от много места на София.

Църквата е осветена от руското и българско духовенство на 11 ноември 1914 г. Заради започването на Първата световна война, тържеството по освещаването е било скромно, само при участието на най-висшите представители на Царството.

Паметник на българският опълченец

Паметникът на българския опълченец в град София е разположен зад Централния военен клуб, срещу Дома на Москва в София, до храма “Александър Невски”. Бронзовата фигура на българския опълченец, участвал в Руско-турската освободителна война е направена по известната картина “Самарското знаме” на художника Ярослав Вешин. На постамента с форма на кръст за храброст са поставени четири барелефа – три от тях са по известните картини “Битката за Орлово гнездо”, “Освещаването на Самарското знаме” и “Качването на Балкана”, а четвъртият, поставен на гърба на паметника, представлява карта на Балканския полуостровс пътя на опълченските дружини от Руско-турската освободителна война. В монумента бяха вградени 12 капсули, в които са поставени имената на загиналите опълченци, имената на дарителите и урна с пръст от местата на сраженията. Монументът представлява фигура на опълченец, които в едната си ръка държи Самарското знаме. Той е открит на 24 август 2008 г. от кмета на София Бойко Борисов, в присъствието на президента на Република България Георги Първанов.

Паметник на граф Игнатиев и подписването на Сан Стефанския мирен договор

Историята завинаги ще помни онези, които участваха в Освобождението на България. Николай Павлович Игнатиев – руският посланик в Цариград, е един от тях. Той посвети живота си на Освобождението на България и не случайно именно той подписа Санстефанския договор от името на Руската империя. Паметникът на граф Николай Павлович Игнатиев е открит в Докторската градина – на ъгъла на улиците “Шипка” и “Сан Стефано”, от вицепремиера и външен министър на България Ивайло Калфин и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров, на 18 януари 2008 г., в рамките на посещението на Президента на Русия Владимир Путин в България.

Свободата беше изстрадана. Дипломацията направи възможно подписването на Санстефанския договор на 3 март 1878 г., отбеляза вицепремиерът и припомни думите на Граф Игнатиев: “Моят идеал е България да е свободна. Радвам се, че го виждам осъществен. Сърцето ми принадлежи на България.”

Ст.н.с. ІІ ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in списание “Руски Стандарт”, София, 

“THE MEMORY OF THE TIME” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II

СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на България – София.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване “Кeмпeйтай“

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване “Кeмпeйтай“

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper “Дума” (“Word”), Sofia, 7th December 2002.

ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

- IN THE DEVIL`S TRIANGLE – SECRET GLASS PYRAMIDES ?

КАКВО СТАВА В “БЕРМУДСКИЯ ТРИЪГЪЛНИК”?

Едно от най-тайнствените и загадъчни места на нашата планета е било и си остава “Бермудския триъгълник”. В този регион на света, по свидетелствата на болшинството от очевидците стават много необясними събития, които с всяка година се увеличават и са причина на различни загадъчни произшествия. Голяма част от тях са необясними природни аномалии, изчезването на морски съдове и самолети, загубата на памет у хора, посетили региона – т.е, събитията, които едновременно предизвикват ужас и в същото време, привличат вниманието на учените и изследователите. Като термин “Бермудски триъгълник”, се появява на бял свят преди около 50-60 г., и тайните му продължават да не бъдат разгадани или обяснени, независимо, че притежаваме свидетелствата на стотици очевидци, наблюдавали извършващите се аномалии там.

Карта на “Бермудския триъгълник”

Самият триъгълник се намира недалеч от югоизточното крайбрежие на САЩ. Върховете му лежат върху Бермудските острови, Маями в щат Флорида и Сан-Хуан (Пуерто-Рико), като общата му площ е някъде около 925000 квадратни километра. Своето название, той получил от името на един от неговите върхове – “Островът на дявола”. Този остров бил заобиколен от множество скрити подводни рифове, които успяли да потопят не един десятък кораби. Любопитен е също и фактът, че “Бермудския триъгълник” не е отбелязан официално в географските карти на САЩ, той не присъства реално на картата, няма документи, които да потвърждават или отхвърлят тази таинствена и загадъчна област на света. Т.е., всичко, на което се опирали изследванията на учените, се градяло върху разказите на многобройните свидетели. Само през втората половина на ХХ век тук са загинали над 1000 човека. Независимо от прекрасното време, постоянно изчезвали яхти, кораби и самолети.

Първата новина за таинствените стъклени пирамиди

Но ето, че и това положение бе променено и е свързано с откриването в “Бермудския триъгълник” на нейните пирамиди. И нека сега оставим на страна многобройните полуфантастични хипотези и измислици, които се опитват да обяснят една малка част от явленията, протичащи в този аномален регион на океана.

Откриването на пирамидите

Увеличена снимка

Съобщения за съществуването на пирамидите, които се откриват периодично в района на «Бермудския триъгълник» постъпват постоянно. В документите на хидрографската служба на ВМФ на САЩ през август 1948 г., за първи път се споменава за планината «Американски разузнавач». Тази грамадна планина уж се издигала от дълбочина 4400 м. и достигала до 37 м от повърността на океана. Обаче старателните измервания, извършени през септември 1964 г., направени от американския научно-иследователски кораб «Атлантис-11», показали, че подобна планина не съществува. Геолозите стигнали до заключението, че сведенията за тази подводна планина са били получени в резултат на т.нар. «лъжливо дъно».

В средата на 80-те години на ХХ век, известният американски атлантолог Чарлз Белитз организира специална експедиция за изучаването на феномените, възникващи периодично в т.нар. “Бермудски триъгълник”. От своят изследователски кораб, с помощта на ехолот те регистрират на дълбочина от 400 м, релефно образование, което прилича удивително на пирамида. В следствие на по-нататъшни изследвания, членовете на експедицията стигат до удивителния факт, че това образование е точно копие на пирамидата на Хеопс в Египет. Височината и достигала 150 м и били съхранени равните дължини на страните и.

Така изглеждат двете неизвестни пирамиди на дъното на “Бермудския триъгълник“

За откриването на различни пирамиди в региона на Бермудския триъгълник се пише в пресата доста често. И ето, през лятото на 1991 г., американските океанографи, при изследванията си на океанското дъно, откриват нова пирамида, която се намирала приблизително в средата на триъгълника, и чиито размери били три пъти по-големи от размерите на пирамидата на Хеопс. След обработването на постъпващите от апаратурата данни, те стигат до извода, че повърхността и е идеално гладка, и прилича на нещо подобно на стъкло или лед. Тази новина станала истинска сензация, която била обсъдена на специална пресконференция, провела се във Флорида.

Присъстващите на нея журналисти от различни американски и латиноамерикански печатни издания получили в свое разпореждане многобройни фотографии и ехограми с резултати от изследванията. Какво видяха те? Според хидролокаторите и чувствителните компютърни анализатори, монтирани от учените на изследователския кораб, се виждали обемни и идеално гладки, не зараснали с водорасли стени на пирамида. Самата тя нямала никакви шевове, нито вдлъбнатини или пукнатини. Отговорът на тази загадка най-вероятно се крие в това, че в този район се наблюдавали излитания на различни НЛО-та направо от водата или пък навлизането им в морските дълбочини. Било отбелязано, че спецслужбите водят наблюдение на тези полети на НЛО-та, които са доста често явление там. Те се появяват даже през деня с регулярността на самолетно разписание. Разузнаването на ВМС на САЩ смята, че района на Бахамските острови, разположени в района между южната част на триъгълника и Пуерто-Рико, НЛО-тата водят наблюдение на пусковете на изкуствените космически апарати на САЩ и на маневрите на техните атомни подводни лодки. Едновременно с това, по мнението на учените и различните сътрудници на спецслужбите на САЩ имащи достъп до специфичната по въпроса информация, аномалиите в региона на Бермудския триъгълник стават заради работата на много мощен по количество на енергията, на разположен под водата неизвестен комплекс. Те стигат до извода, че възможно точно “стъклената пирамида” представлява част от подобен енергиен комплекс, построен неизвестно кога и неизвестно от кого.

Подобна група съоръжения във вид на светещи пирамиди наскоро са били открити около южната част на крайбрежието на Чили, в падината Белинсхаузен, на дълбочина от 6000 метра.

Заснето навлизане на НЛО във водите на “Бермудския триъгълник”

В началото на 2003 година, светът узна за откриването на още две пирамиди в района на Бермудския триъгълник. Този път океанологът Верлаг Майер с помощта на специално оборудване се опитал да разбере от какво вещество са построени пирамидите. Той стига до парадоксалния извод, че те са конструирани от стъкло, като технологията на изпълнението им оставало тайна за учените и до днес. Сравнявайки данните от предишните и настоящи изследвания, учените стигат до извода че т.нар. “стъклени пирамиди”, са построени приблизително преди 500 години. Така че цялото човечество с нетърпение очаква да бъде открита тайната на този Бермудски феномен, като се изясни кога, от кой и с каква цел са били построени пирамидите. И най-вероятно, именно това откритие ще помогне за изясняването на много от природните аномалии на Бермудския триъгълник, загадъчните изчезвания на морските съдове и самолети и т.н.

Верлаг Майер все пак смята, че разкриването на тайните на странните пирамидални формирования на дъното на океана и то по-специално в центъра на условния триъгълник, ще пролеят нова и при това страшна светлина върху загадъчния “Бермудски триъгълник”. Нещо повече, на своята специална прес-конференция, проведена на Бахамите, ученият предоставил на желаещите своя отчет, карти с точните координати на пирамидите и графиките с изображенията им. Забележително е твърдението на учения, че на съвременната наука е неизвестна технологията, по която са създадени тези пирамиди и, че само подводното им изучаване ще позволи да се приемат или отхвърлят редица факти, за които трудно е да си помислим.

Още, още, още … по странно!

Имали все пак щастливци, които да са се измъкнали от това страшно място и да разкажат, какво всъщност става там? Капитан Ден Хенри трябвало да направи буксирането на празна баржа от Лодър-дейл до Пуерто-Рико. “Моят кораб беше с дължина 160 фута и с двигател с мощност от 2000 к.с. Дълбочината в това място на океана, съдейки по показанията на ехолота и картите, достигаше 1000 – 1200 метра дълбочина. Беше по обяд, времето ясно и топло. Аз бях каютата, когато чух ужасните вопли на моряците. Изкочих на капитанския мостик и погледнах компаса – стрелката му се въртеше. Аз не можех да разбера какво става. Дяволска работа. Като че ли водата се движеше във всички направления. Хоризонтът изчезна – не го виждахме, водата и небето се сляха. Електрическите генератори престанаха да дават енергия. Ние се опитахме да пуснем резервния генератор, но запалването му не проработи. Аз поставих указателите на командата “Пълен напред!”, за да се измъкна колкото се може по-бързо от този ад….”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Дума” (“Word”), Sofia, 17th September 2011, p.28. see: http://www.duma.bg/duma/node/20433

IN THE DEVIL`S TRIANGLE – SECRET GLASS PYRAMIDES ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

 

- HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.

КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper “Standart”, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

“HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.