– BRITISH AND AMERICAN STRATEGIC CONCEPTION IN THE SECOND WORLD WAR AND THE PLACE OF „BALKAN VARIANT”


Nickolay G.Kotev – British and American strategic conceptions in the Second world war and the place of “Balkan variant” – in journal Izvestija na Voennoistoricheskoto nauchno druzhestvo” (“Review of Miltary-Historical Scientific society”), Sofia, 2002, volume 67th, p.63-80.

АНГЛО-АМЕРИКАНСКИТЕ СТРАТЕГИЧЕСКИ КОНЦЕПЦИИ В ГОДИНИТЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И МЯСТОТО НА „БАЛКАНСКИЯ ВАРИАНТ“

                                          Николай Г.Котев

На 1 септември 1939 г. ръководителите на нацистка Германия и фашистка Италия разпалват война. След мълниеносния разгром на Полша, осъществен от германския Вермахт, тя бързо се прехвърля на територията на различни европейски, азиатски и африкански държави. Към началото на юни 1941 г. в преки бойни действия са въвлечени около 1 млрд. души.1

През 1940 г. територията на Европа представлява силно променена военнополитическа карта на разположението на силите. С нахлуването на германските въоръжени сили на териториите на Дания и Норвегия на 9 април 1940 г. завършва и периодът на относително затишие в бойните действия.2 На 10 май същата година Вермахтът започва настъпление, в резултат на което са окупирани Белгия и Холандия.3 Поради големите загуби, които дават във военната операция срещу Норвегия, германските военноморски сили престават да съществуват като оперативна сила фактически за половин година. По такъв начин те не вземат активно участие в бойните действия срещу Белгия, Холандия и Франция.4 В края на май – началото на юни 1941 г. настъпват драматични дни за френско-британските войски в района на Дюнкерк, през които са изтеглени около 338 000 души, като са дадени приблизително 30 000 жертви.5 На 5 юни 1941 г. германските въоръжени сили започват бойни операции за окончателния разгром на Франция, като е овладян и Париж. Във война с Франция и Великобритания влиза и Италия. В периода между 10 и 19 юни следва нова вълна нова евакуация на френско-полските войски с численост около 344 000 души, от районите на Хавър, Шербург, Сен Мало, Брест, Сен Назар и Байон към Великобритания и Северна Африка.6 Няколко дни по-късно новото правителство на маршал Петен е принудено да поиска от германското Върховно командване условията за капитулация на френските въоръжени сили, подписани в Компиенската гора.7

В света пред буржоазните демокрации стоят за решаване вече два въпроса. Първият е съществува ли изобщо военна сила, която да е способна да се противопостави на нацистка Германия и съюзниците и от Оста, а вторият е кои ще бъдат следващите пострадали държави. Кръгът на предполагаемите жертви се стеснява, като остават само териториите на Великобритания, СССР и на държавите от Балканския полуостров. Първоначално изглежда, че ударът ще бъде нанесен срещу Великобритания, която все още не може да се опомни от мълниеносната война във Франция. Четиридесет години по-късно британският изследовател Кенет Макси дори разиграва т.нар. алтернативен вариант на нахлуване на германските войски на Британските острови.8 Но много по-рано от него подобен алтернативен вариант (но в реални, бойни действия) за откриването на втори фронт срещу отбраната на хитлерофашистките войски на европейския континент е разглеждан в разговори на много места от самия Уинстън Чърчил, който вероятно през „Ултра” получава информация за първите варианти на германското „Изследване на Великобритания” и за ролята на „зеления крокодил” в него. Може би поради тази причина американският автор Марк Щолер, като пише за направленията на британско-американските удари, е много внимателен, когато става дума за желанието на британския премиер-министър да нанесе „удар в корема” на „германския крокодил”, като посочва обикновено за такъв региона на Средиземноморието.

Стратегическите концепции на британския правителствен кабинет за водене на бойните действия срещу противника се изразяват в запазване при всяка благоприятна възможност на ресурсите, силите и средствата на цялата Британска общност и прехвърляне тежестта на изпълнението върху плещите на съюзниците. По такъв начин британските управляващи среди успяват в продължение на десетилетия да изграждат принципите на своята сигурност, като използват за тази цел мощта на Франция (известна с военноикономическия, финансовия и културния си капитал) в Европа, където тя играе първостепенна роля в създаването на равновесие на силите. От друга страна, Великобритания след Наполеоновите войни и войните за италианското и германското единство се старае при нужда да изгражда срещу своя противник – Германия, коалиции от континентални съюзници, в които влизат обикновено държави като Франция и Русия, а Британската империя участва с флот и сухопътни експедиционни сили. По такъв начин тя отразява главните удари срещу себе си при възникналите военни противоборства не само на европейския материк, но и в други региони. Безславната капитулация на френското правителство на маршал Петен (но не и на френския народ) през юни 1940 г. и изтеглянето на личния състав на британските експедиционни сили от района на Дюнкерк обаче лишават управляващите кръгове от противовеса, който успешно е използван за създаването на равновесие на силите в Европа. Пред опасността от евентуално хитлеристко дебаркиране по утвърдения от Адолф Хитлер план „Морски лъв” Великобритания да се окопити и да отхвърли пагубната за нея линия на поведение на отстъпки на предишния министър-председател Невил Чембърлейн. Съществена роля за това изиграва фактът, че в тези критични за британската нация дни кормилото на държавното управление е поето от ветерана на боевете при Дарданелите през 1915-1916 г. (тогавъшен военноморски министър) Уинстън Чърчил, който е непримирим противник на мюнхенската линия на поведение на предходния правителствен кабинет, довел до въвличането на Великобритания и съюзниците и в бойните действия на различните фронтове.

Конференция между президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт и премиер-министъра на Великобритания Уинстън Чърчил в Нюфаундленд. Арджентий, 9-12 август 1941 г.

Командването на въоръжените сили на Германия не се осланя само на замислената от него военна операция за дебаркиране на Британските острови. В неговата военна стратегия съществува и друга алтернатива, която с помощта на Италия цели цялостен разгром на Великобритания. Основна цел е овладяването на британските колонии чрез нанасяне на мощни удари през акваторията на Средиземно море, овладяване на Гибpалтар и Малта, осъществяване на италианско-германско настъпление през Триполитания и Киренайка и настъпление към Египет и Суецкия канал на североизток в направление на Средния изток – сърцето на Британската империя.10 Второто направление най-добре проличава от думите на самия Адолф Хитлер, който на запитване за бъдещето на бойните операции в региона на Средиземноморието през юли 1942 г. отговаря, че то ще се осъществи чрез напредване на германските войски през Кавказ, след което през територията на Иран – към Палестина, а оттам към Суецкия канал.11 Но за благополучното изпълнение и на двете направления, както отбелязва американския журналист Уилям Ширър, трябва да бъдат осъществени редица големомащабни морски операции на огромни разстояния от базите в Германия. През 1940 г. всичко това е извън рамките на германското военно мислене.12

За засилването на натиска върху противника на левия фланг на германските въоръжени сили в Европейския югоизток в кратки срокове се провежда и т.нар. балканска кампания на Вермахта, по време на която капитулират въоръжените сили на Югославия и Гърция. Чрез парашутен десант е овладян и един от основните стожери на британската военна мощ в региона на Източното Средиземноморие – остров Крит. По такъв начин британските комуникации в този район са поставени под реална заплаха от прекъсване.13 Опасността от овладяване на Суецкия канал от африканския корпус на генерал-лейтенант Ервин Ромел отпада за англичаните чак в края на 1942 г., когато 8-а британска армия побеждава в битката при Ел Аламейн, а обединените англо-американски въоръжени сили, намиращи се под командването на генерал Дуайт Айзенхауер, извършват успешен десант в западния край на Северна Африка, поставяйки началото на операция „Факел”.14

Следващата голяма операция на германското Върховно командване (чиято прелюдия е балканската кампания на Вермахта от април-май 1941 г.) е планирането и осъществяването на нахлуване на територията на СССР. Задачите на германските въоръжени сили са определени от подробно разработения план „Барбароса”.`15 Те трябва да се проведат по цялата европейска граница на СССР като едно от основните направления е срещу разположения в дълбочина на териториите на Молдавия и Украина Киевски специален военен окръг (КОВО) и Одески военен окръг (ОдВО) – срещу системата от военни гарнизони и укрепления, изградена в западните райони на Украйна и в Молдавия. Преминаването през тях е трудна задача.16 Според спомените на маршал Георгий Жуков в двата военни окръга са дислоцирани (макар и ненапълно комплектувани по щатовете на военното време) 45 стрелкови, 20 танкови, 10 моторизирани и 5 кавалерийски дивизии.17

На 22 юни 1941 г. Германия напада СССР и заедно със съюзниците си от Оста – Румъния, Унгария, Финландия и др., атакува руските укрепени полоси.18 Бойните действия веднага придобиват ожесточен характер и се водят по граничната линия едновременно по цялата и дължина между Северния ледовит океан и Черно море. В настъпление съветско-германския театър на военните действия е решаващ по време на Втората световна война. За всички народи и националности, населяващи СССР, тя се превръща във Велика отечествена, която е вече не само сблъсък на военни техники и технологии, но и на идеологии, воински дух и култура.19

Със започването на Великата отечествена война пред британската главна задача в дейността и е осигуряването на най-благоприятни международни условия за СССР, необходими за разгрома на хитлерофашизма и оказване на реална помощ на водещата по това време тежки отбранителни сражения съветска армия.20 Същевременно пред съветския Народен комисариат на външните работи (Наркоминдел) стои за решаване и немаловажния въпрос за подготовката на т.нар Втори фронт, подписването на нови договори с ръководствата на Великобритания и САЩ, осигуряването на британска и американска материална и военна помощ и т.н.21 За целта в САЩ започва да работи съветска купуваща комисия, която отговаря за доставките на американско въоръжение и продоволствие в СССР. Тази съветска организация (над хиляда души) работи параллно със създадената преди това и продължаваща да действа търговска компания „Амторг”, която през 30-те години на ХХ век се занимава с търговски операции за продажба на скъпоценни камъни, ценни метали и картини.22

След започването на бойните действия срещу съветските въоръжени сили правителствата на Великобритания, САЩ и ръководителят на Движението „Свободна Франция” генерал Шарл дьо Гол от името на своите народи изразяват публично готовноста си да оказват пълна поддръжка на борбата на СССР.23 Например на 10 юли 1941 г. британският премиер-министър Уинстън Чърчил изпраща чрез своя посланик Стафърд Крипс подробно писмо на Сталин за принципите на съвместните действия. По-късно Чърчил се доизяснява, като заявява, че помощта за съветския фронт „трябва да върви без смущения и пунктуално”, като по такъв начин ще може да се „създаде влияние върху Сталин и да се вплетат могъщите руски усилия в общата тъкан на войната”.24

До 7 декември 1941 г. въоръжените сили на САЩ не участвуат пряко в бойните действия. Но осъзнавайки опасността от глобализиране на военния конфликт и насочеността му към държавите от Западно полукълбо, както и поради традиционно близките връзки с Великобритания, те се стараят да подпомогнат стратегическия си партньор с всичко необходимо за успешното водене на бойните действия срещу хитлерофашизма. През януари 1941 г. при посещението на военнагта делегация във Вашингтон британските служби за военно планиране разработват принципите за координиране на съвместните военни операции и се набелязват бъдещите цели, ако „САЩ бъдат принудени да влязат във война”. Американският военен план „АВС-1”, който е разширена и аналитично задълбочена трактовка на предишен разработен вариант, известен в учебниците по военно изкуство под името „Дъга V”, предвижда преминаване към стратегическа отбрана в Тихия океан и подговка за развръщане на човешките ресурси и материалните средства за настъпателна операция на територията на Западна Европа при дейното участие на въоръжените сили на британския доминион – Канада.25 По време на конференцията за първи път са изложени принципите на британската стратегия за водене на бойни действия срещу въоръжените сили на хитлеристка Германия. Основните направления на концепцията се свеждат до подготовката и изпълнението на тотално разрушаване на военноикономическия потенциал на хитлеристка Германия. Това трябва да се осъществи чрез постоянна бомбардировъчна авиационна офанзива и блокада на германските морски и океански брегове, което да доведе до подкопаване морално-волевите качества на населението на Третия райх. Що се отнася до т.нар. хитлерофашистка „крепост Европа”, там се предлага да бъде засилена въоръжената борба на съпротивителните сили, която в края на войната да завършва с мощни и окончателни удари към сърцето на Третия райх (Берлин) чрез т.нар. освободителни механизирани армии. Предполага се, че ударите ще бъдат подпомогнати и от въстания на окупираните от Вермахта територии. Този вариант е доста успешно изпробван на френска територия, където движението на френските и американски танкови дивизии е подпомогнато от въстанието на населението в Париж, донесло окончателната свобода на Франция.26 Въстание на населението, което изпреварва във времето движението на съветските и американските танкови и механизирани корпуси, е това на населението в Прага в края на войната, което е спасено от безпримерния марш на съветските танкове към града.27

Конференция между президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт и премиер-министъра на Великобритания Уинстън Чърчил по въпроса за безусловната капитулация, в Касабланка. 14-23 януари 1943 г.

Ударът по американската тихоокеанска база Пърл Харбър става причина въоръжените сили на САЩ да влязат в бойните действия срещу Япония.28 По всичко личи, че войната в Тихия океан ще бъде продължителна, и главна роля в нея ще играят военните кораби и авиацията, а изходът и ще бъде решен от националната икономика и промишления потенциал.29 Този път срещу американците и британците застават добре обучени японски въоръжени сили, които имат огромен опит от въздушните бойни действия в продължаващата от 7 юли 1937 г. китайско-японска война. На тази дата японските милитаристи инсценират инцидент в района на провинция Нанкин, поставил началото на войната в Азия.30 От опита на операциите през първите години на китайската кампания на японските въоръжени сили е извлечен много урок: ключът към успеха във всяка сухопътна или морска операция на територията на Азия се крие в извоюването и удържането на господство във въздуха.31 Но дори и след понесените от тях тежки загуби в района на Тихия океан, ръководството на американските въоръжени сили не може да промени схващанията за актуалните военни направления на усилията къде точно да бъдат насочени ударите. В случая знаменателното е, че бъдещият върховен главнокомандващ на съюзническите сили генерал Дуайт Айзенхауер още в началото на войната обоснова с необходимата лаконичност и военна точност нуждата от превръщането на Европа в първостепенен театър на военните действия за САЩ и спирането на разхвърлянето на американските човешки и материални ресурси по целия свят. На въпроса защо е необходимо да бъде нанесен първият ударл по нацистка Германия той заявява: „Защото германците имат значителни възможности за промишлено производство и по-висока научна подготовка, отколкото японците. Ние не трябва да предоставяме на германците време за използването на тези преимущества”.32

На тази основа, с осигуряването на военнополитическото си надмощие в Средиземноморския басейн, Великобритания успява да изработи за себе си т.нар. стратегия на непреките действия и на косвеното сближаване. Същността и се изразявала в затягането на обръча около противника и извоюването на надмощие във въздуха и по море. Тук може би най-лабилното звено от отбраната на германската „крепост Европа” се крие в непостоянните и извънредно дълги снабдителни комуникации, нужни за поддържането на настъпателния порив на германския корпус, действащ на северноафриканския бряг.33

В използването на периферийното стратегия най-сполучливи се оказват бомбардировките на британската авиация, превърнали се по време на войната в ефикасното средство за подкопаване и понижаване вярата на противника в собствените му сили. До този извод стига и британското имперско командване на конференцията на съюзниците в Касабланка.34 Превръщането на бомбардировъчнитеи военновъздушни сили на страната в самостоятелен инструмент на войната извънредно много вълнува британския премиер-министър. Например през септември 1940 г., анализирайки военнополитическата обстановка през изтеклата година, той отбелязва: „Флотът може да загуби войната, но военновъздушните сили могат да я спечелят. Затова нашето главно усилие трябва да бъде извоюването на пълно господство във въздуха. Изтребителите са нашето спасение, но единствено бомбардировачите ще ни осигурят средства за победа.”35 Изказването на Чърчил всъщност е адекватна реакция на разгрома на армиите на буржоазните демокрации на европейския континент през 1940-1941 г. Тази теза е взета на въоръжение от бомбардировъчното командване, като във Великобритания след встъпването на СССР във войната акцентът и е леко изместен – вече започва да се разпространява мнението, че „двете най-мощни оръжия на войната са руската армия и кралските военновъздушни сили”.35

Натиск върху американския съюзник за приемането на британската стратегическа концепция за косвено сближаване, и то в района на Средиземноморието, е оказан и по време на Първата вашингтонска конференция. Тя се провежда от 22 декември 1941 г. до 14 януари 1942 г. и влиза в историята на военнополитическите взаимоотношения под кодовото име „Аркадия”.37 Този път англичаните предлагат на американските си партньори да проведат бъдещите военни действия в Европа на два последователни етапа – сключване и затягане на обръча около Германия и провеждане на граничени настъпателни операции с най-удобни направления или през Средиземноморието, или от Турция през Балканите.38

Конференция между президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт, премиер-министъра на Канада У. Макензи Кинг и премиер-министъра на Великобритания Уинстън Чърчил в в Квебек. 11-14 август 1943 г.

Американските военни стратези по принцип възприемат положително британския вариант, но само като предварителен етап от борбата, тъй като ясно съзнават, че войната може да бъде спечелена единствено след влизането в непосредствен допир и унищожаването на силите на Вермахта на европейския континент. Така че, що се отнася до оперативното използване на американската военна машина за сключването на обръча около Германия, възгледите приблизително съвпадат, но що се отнася до региона на бойните действия, те се различават. Американското ръководство се нуждае от бърза и пълна победа в световен мащаб, тъй като според него това коренно ще измени съотношението на силите в полза на САЩ, а и няма никакво желание да защищава британските политически интереси в района на Северна Африка и Близкия изток.39

По време на Първата вашингтонска конференция се решават и два допълнителни въпроса. Първият се отнася до създаването на работния апарат на Обединения англо-американски комитет на началниците на щабове, като се приема, че политическите и военните директиви за него ще бъдат изработвани по време на периодично свикваните конференции с участието на ръководителите на заинтересуваните.40 Практически този орган на британско-американското командване започва дейността си от март 1942 г. Вторият въпрос се отнася до разделянето на целия световен театър на военни действия на сфери на отговорности.

Към есента на 1942 г. Лондон успява безболезнено да прехвърли на африканския театър на военни действия голямо количество войски, бойна техника и въоръжение. През октомври-ноември британското командване провежда настъпателни операции при Ел Аламейн и Северозападна Африка. За кратко време с помощта на САЩ и съюзниците от британската общност англичаните успяват да овладеят Мароко, Алжир и да стъпят на територията на Тунис. Независимо от пространствения си размах обаче резултат от тази операция в действителност не може да се сравни с резултатите на ожесточените сражения на съветско-германския театър на военните действия.

Победата на съветските въоръжени сили в сталинградската битка получава огромно военнополитическо и международно значение, тъй като с нея се постига коренен прелом в хода на Втората световна война и тя става важен етап по пътя към победата над хитлерофашизма. Започналата на съветско-германския театър на военните действия голяма настъпателна операция на съветската армия принуждава ръководителите на Великобритания и САЩ да проведат в началото на 1943 г. конференция в Касабланка (14-23 януари 1943 г.), чиято цел е да се изработи по-нататъшната военнополитическа линия на поведение по отношение СССР и да се изградят основните принципи на стратегическия план на съюзниците от антихитлеристката коалиция за 1943 г. За участие в конференцията освен Чърчил и Рузвелт е поканен и Сталин, но той отказва да пристигне, като се обосновава със заетостта си по ръководенето на военните операции. 41

Още от първия ден на заседанията на Обединения комитет на началниците на щабовете в Касабланка проличава, че британските представители продължават да държат в свои ръце стратегическата инициатива спрямо американските си партньори. Вниманието отново е съсредоточено върху Средиземноморието, а не върху започването на широки настъпателни сухопътни действия в Западна Европа. В основата на обсъждането на целия комплекс от стратегически мероприятия, които засягат европейския театър на военни действия, са изказани преди това от Чърчил мисли в меморандума му от 25 ноември 1942 г.: „Главната задача, която стои пред нас, е, първо, овладяването на африканското крайбрежие на Средиземно море и създаването там на военноморски и авиационни бази, които са необходими за откриването на ефикасен път през Средиземно море за военните транспорти, и, второ, използването на базите на африканското крайбрежие за нанасяне на удар в корема на държавите от Оста с големи сили и в най-кратък срок”.42

Разработването на британско-американските планове за 1943 г. е затруднено от неопределеността на сроковете за завършване на северноафриканската кампания срещу италианско-германските войски. Надеждите на британците и американците за бърза и ефективна победа в този район не се оправдават.43 При това Уинстън Чърчил продължава да застъпва предишното си становище за по-нататъшно развитие на широкомащабни операции в Средиземноморието. По време на конференцията преди всичко се предлага главният удар на съюзниците да бъде насочен срещу Сицилия и Апенинския полуостров, като изпълнението му да се осъществи със силите и средствата на западните съюзници след необходимото закрепване на войските им в Северна Африка. Заедно с това се планира нанасянето на още един удар – този път в района на Източното Средиземноморие, където британския премиер-министър разчита да вкара въоръжените сили на Турция във войната.44 Едва на последно място се обръща необходимото внимание за осъществяването на дебаркирането в Западна Европа. Но дори и тогава то се обвързва с много други фактори – успешното развитие на военните операции в Средиземноморието, осъществяването на успешна бомбардировъчна офанзива срещу Третия райх и неговите съюзници, подпомагането на съпротивителните и партизанските движения и т.н.45

Първоосновата на балканския вариант на Втория фронт е обоснована най-напред от британското военнополитическо ръководство, което се обяснява с напълно определени и конкретни обстоятелства За разлика от САЩ, които се стремят към закрепването на своите позиции в Западна Европа, Великобритания проявява преди всичко интерес към Европейския югоизток, в който поради близостта му до Близкия и Средния изток, в който поради близостта му до Близкия и Средния изток има силно влияние. Освен това в Лондон намират убежище кралските семейства, напуснали Югославия и Гърция, а британското Управление за специални операции (УСО) поддържа контакт и оказва помощ на онези елементи от антихитлеристката съпротива в страните от Балканския полуостров, които остават верни на емигрантските правителства и могат да помогнат в бъдеще за утвърждаването на британското влияние на Балканския полуостров.46 Това се признава и от известния британски историк Джордж Ерман, който, характеризирайки позицията на британското правителство чрез дейността на УСО на Балканския полуостров, се стреми да подчертае, че то има за цел да примирява различните национални и политически групировки за да постави напълно действията им под общото ръководство на английското командване.47 Наред с това Чърчил разчита, че с евентуалното нахлуване на западните съюзници на Балканския полуостров ще успее да принуди и Турция да влезе във войната срещу силите на Оста. Очерталата се крайна цел на британската стратегия е навлизането на съюзническите сили в Югоизточна и Централна Европа праеди идването на съветската армия там и възстановяването на „санитарния кордон”.48

Московската конференция на министрите на външните работи на съюзническите държави. Присъстват – наркомът на външните работи на СССР В.М.Молотов, министра на външните работи на Великобритания А.Идън, държавния секретар на САЩ Кордел Хъл. Москва, октомври 1943 г.

Тези планове на британския премиер-министър срещат остра съпротива сред американските военнополитически среди, които не са съгласни с лансирането на подобна политическа асиметрия спрямо Съветския съюз. Разкривайки същността на американските възражения срещу британския балкански вариант, един от сътрудниците на американското военноисторическо управление Морис Метлоф признава, че те се градят на факта, че „ако съюзниците се окажеха вмъкнати във войната на Балканите, русите можеха да стигнат до Ла Манш, като овладеят при това и стратегическата промишленост в Рур”.49 Съюзниците от САЩ не възприемат вижданията на британския премиер-министър и по други съображения – опирайки се на изключителната моторизация на своята армия, те отчитат сложния релеф на балканския регион и трудностите, които могат да се появят при организирането на материално-техническото осигуряване на войските в случай на прерастване на действията в голяма военна кампания. Както се отбелязва, „откриването на нов театър на военните действия на Балканите би отвлякло вниманието на съюзниците от натрупването на сили за операция „Овърлорд” и би могло да забави изпълнението на плановете за предислоциране на съюзническите войски към Тихия океан”.50 От друга страна, Чърчил не е в състояние спокойно да следи бързото движение на съветските войски към Централна Европа и Балканския полуостров, още повече, че разширяването на размаха на настъпателните действия срещу силите от Оста се превръща в своего рода съревнование в постигане на важни политически цели при „запълването на вакуума, който се създава на Балканите при отстъплението на противника”.51

Според Чърчил бъдещото нахлуване на съюзническите войски в Италия ще позволи не само да се окупира цялата и територията, но ще осигури и навлизането на територията на Централна Европа и на Балканите. При това се допуска, че евентуалната капитулация на Италия ще доведе до неутрализиране на италианските войски, намиращи се на Балканския полуостров, и до създаване на благоприятни предпоставки за десант на англо-американските войски.52 Както отбелязва в своите спомени адмирал Карл Дьониц, за разлика от 1941 г. в опасност е не само африканския преден пост: самата „крепост Европа” е заплашена от извършване на десант от юг (в Сицилия и в Италия). Пред лицето на тази сериозна опасност германският флот трябва да направи всичко възможно, за да помогне за отбраната на Италия.53 Възможността за създаването на допълнителен театър на военни действия на Балканския полуостров се допуска и от Адолф Хитлер и неговите военни съветници – генерал-фелдмаршалите Кеселринг и Ромел. Това е на базата преди всичко на следните военни фактор: близостта на румънските нефтени находища, зависимостта на хитлеристката промишленост от икономическите ресурси на Европейския югоизток (боксити, мед и др.), изпитваните затруднения в снабдяването на войските на гръцка територия, както и че Алпите са непреодолимата преграда за нахлуване към Германия, а Люблинският проход е класическият път към сърцето на Европа.54 В случая и от двете страни се допуска, че територията на Италия е онзи удобен плацдарм, който може да позволи разгръщането на активни бойни действия на територията на Югославия, а оттам да започне и общото настъпление на южното крило на съветско-германския театър на военните действия.55

В действителност с избора на итало-балканското направление британските управляващи кръгове целят да укрепят позициите си на Балканския полуостров и да осигурят господството си в Близкия изток. Според американския историк Х. Болдуин надеждите за откриване на фронт в Южна Европа крият в основата си преди всичко желание да се предпазят колониите, граничещи със Средиземно море и имащи „важно значение за осигуряване на британското господство в света”.56 Към подобен курс британското ръководство се придържа и когато през август 1943 г. в Лондон се провежда серия от разговори с американския военен министър Х.Стимсън. По-късно последният в доклад до президента на САЩ Франклин Рузвелт подчертава, „че британската теория, която през цялото време се изразяваше в неприкритите сентенции на английските лидери, с които ми се налагаше да разговарям, се състоеше в това, че Германия може да бъде разбита със серия от удари в Северна Италия, в източната част на Средиземно море, в Гърция, на Балканите, в Румъния и в другите страни сателити на Германия.”57

Реално погледнато обаче, този балкански вариант на Великобритания за Втори фронт не отговаря на общосъюзническите цели и обективните условия за водене на сериозни сухопътни операции в Европа. В случай на създаването на такъв фронт разстоянието до най-важните икономически центрове на хитлеристка Германия нараства на 1200-1700 км, докато при евентуалното форсиране на Ла Манш то намалява почти два пъти. Не може да се отмине и фактът, че окупирана Франция с нейната ресурсна база играе важна роля в снабдяването на Германия, докато Италия по същото време е по-скоро консуматор.58 Важен момент е и фактът, че географските и топографски условия в Западна Европа са много по-изгодни от тези в Италия или на Балканския полуостров. При евентуалното дебаркиране в Нормандия или на територията на Белгия британско-американските войски ще имат възможността да използват гъстата пътна мрежа на Западна Европа, която липсва в Южна и Югоизточна Европа поради предимно планинския характер на регионите. В Западна Европа няма и такива сериозни прегради, каквито са планинските масиви на Балканите, където дори и малобройни подразделения на Вермахта могат дълго да задържат настъпателния размах на военните операции на англо-американските войски.59

GENERALISSIMO CHIANG KAI-SHEK AND MADAME CHIANG seated with President Roosevelt and Prime Minister Churchill at the Cairo conference. Standing from deft: General Shang Chen, Lt. Gen. Lin Wei, Generals Somervell, Stilwell, and Arnold., Sir John Dill, Lord Louis Mountbatten, and Lt. Gen. Sir Adrian Carton de Wiart.

Принципно американската администрация не възприема балканският вариант за Втори фронт на Уинстън Чърчил, но по тактически съображения отстъпва на британската страна.60 В случая решаваща роля изиграва мнението, че с дебаркирането на съюзническите войски на Апенинския полуостров и след капитулацията на правителството на Бадолио в продължение на няколко седмици действително е заплашена южната граница на Германия с пряко нападение на съюзниците, като едновременно се открива пътят от Северна Италия към Балканския полуостров, т.е. непосредствено в тила на германските армии, сражаващи се в Южна Русия.61 За намерението на западните съюзници да се даде през втората половина на 1943 г. приоритет на итало-балканското стратегическо направление е информирана и съветската страна.62

Споровете по въпросите на военната стратегия и целесъобразността на балканския вариант на Втория фронт на Уинстън Чърчил са продължени и на конференция „Квадрант” в Квебек. Тя се провежда от 14 до 24 август 1943 г. във връзка с настъпилата рязка промаяна на военнополитическата обстановка в света – капитулацията на фашистка Италия и разгрома на хитлеристката групировка при Курск. Още преди нейното начало в меморандум от 26 юли 1943 г. британският премиер-министър побързва да информира Франклин Рузвелт как може да използва капитулацията на Италия за получаване на максимални военни предимства във войната. Според Чърчил намиращите се на Балканския полуостров 15 хитлеристки дивизии не ще бъдат в състояние да задържат региона и англо-американските войски ще получат „контрол над Апенинския полуостров и над Адриатическо море и веднага щом италианските армии се евакуират от Балканския полуостров или предадат оръжието си, германците ще бъдат принудени да отстъпят на север на рубежа на р.Сава и р.Дунав, и по такъв начин да изоставят Гърция и другите намиращи се под тяхно робство държави”.63 Този пореден ход на Уинстън Чърчил цели да убеди американските съюзници да преразгледат общата стратегия в светлината на поражението на Италия, да изпратят част от войските на „средиземноморския театър за действие на север и североизток от пристанищата на Далмация” и да “започнат бойни действия срещу Додеканезките острови в Егейско море”.64 Това е трудна задача, тъй като в годините на Втората световна война президентът Рузвелт се старае да мисли в глобални мащаби, т.е. най-важните решения за Европа се вземат от него.65

Конференцията на западните съюзници в Квебек е апотеозът на балканската стратегия на Чърчил. Там обаче за първи път представителите на Рузвелтовата администрация се противопоставят открито на британското желание да се открие Втори фронт в района на Източното Средиземноморие. Съществуващата преди това резервираност в отношенията между САЩ и Великобритания преминава в дълбоко взаимно противоречие, което още повече се изостря заради пристигащите във Вашингтон съобщения (особено през есента на 1943 г.), че Чърчил гледа на неколкократната отлаганата операция по дебаркирането в Нормандия не като на единствената военна алтернатива за западните съюзници, а само като на един от способите за облегчаване на съветските позиции на съветско-германския театър на военните действия. Това предизвиква буря от недоволство сред представителите на американската дипломация. Нелоялността на британската политика спрямо съюзниците най-добре е изразена в думите на генерал Шарл дьо Гол, който отбелязва: „Трудно е да си представим цялото богатство на английските дипломатически методи за натиск върху съюзника, смяната на заплахите, любезностите, ултиматумите, отстъпките… Всеки високопоставен англичанин използва театралните си методи различно, но всичките са първокласни артисти… Главната трудност е в това, че за английските дипломати и генералитети никога не е имало общосъюзно дело, което да е решено твърдо и окончателно – всяко решение, съгласувано с англичаните, никога не бива да се смята за окончателно”.66

Техеранската конференция („Eureca“),  28 ноември – 1 декември 1943 г.

На всички съюзнически конференции особено впечатление прави настойчивостта, с която Чърчил отстоява своята идея – стратегическия план за удар от юг, през територията на Италия с получаването на възможността на движение или на запад – към Южна Франция, или на североизток – към Виена, като втората част на неговата стратегия задължително цели осъществяването на десантна операция в Норвегия.67 В своите мемоари Уинстън Чърчил отрича, че е искал да подмени съюзническото нахлуване на територията на Нормандия с евентуалното дебаркиране на други места. Обаче неговите съвременници впоследствие съобщават за много прояви и тенденции, които на практика потвърждават мнението, че в английската политика от онова време лежат преди всичко конюнктурни съображения – страхът от комунизиране на балканския регион, желанието на Чърчил за своеобразен реванш заради провала на Дарданелската операция от 1915-1916 г, и т.н. Например Оливер Литълтън – един от известните политически лидери в годините на Втората световна война, отбелязва в своите спомени, че британския премиер-министър се старае навсякъде и по всякакъв повод да насочва вниманието на своите американски партньори върху предимствата, които биха могли да бъдат получени, “ако западните съюзници, а не русите се окажат освободителите и овладеят някои от столиците – като Будапеща, Прага, Виена, Варшава…”68 Това потвърждава действително мнението, че той иска с разкриването на новия балкански театър на военните действия и с дебаркирането на англо-американските войски в региона да овладее колкото е възможно по-бързо и по-безболезнено Европейския югоизток, да прегради пътя на Съветската армия на запад и да възстанови по възможност антисъветския „санитарен кордон”. Въвеждането на съюзнически военен контингент, от друга страна, ще послужи и като естествена гаранция за възстановяване на предвоенните монархии на Балканския полуостров, а едновременно с това и на влиянието на британските военнополитически кръгове. В разбирането на Чърчил съществува строго определена позиция по този въпрос – в своя директива до Форин Офис той съобщава, че „въпросът стои така, готови ли сме да се примирим с комунизирането на Балканския полуостров и възможно на Италия?… Нашият извод е, че трябва да се съпротивляваме на комунистическото проникване и нахлуване”.69 Тази доминанта в поведението на премиер-министъра най-ясно проличава по време на проведените в Кайро (22-26 ноември и 3-7 декември 1943 г.) и в Техеран (в края на ноември 1943 г.) конференции, където се изгражда стратегическата концепция за бързо и решително унищожаване на хитлеро-фашизма в Европа. Дори и тук британското военнополитическо ръководство начело с Чърчил прави (макар и неуспешен) опит да насочи усилията на съюзниците си не към изпълнение на мероприятията около операция „Овърлорд”, а към военни операции и повишаване на активността в района на Егейско море. Едновременно на конференцията в Кайро британският държавник се опитва да преодолее настъпилите между него и Рузвелт сериозни разногласия. Чърчил заявява на президента, че продължава да смята и да дава приоритет на идеята за дебаркиране в Северозападна Европа, като я смята за най-главната, но в същото време настоява да не се изпускат от внимание и възможностите за други действия, особено в района на Средимноморието, които могат да подтикнат въоръжените сили на Турция към влизането им в антихитлеристката коалиция и да окажат дълбоко влияние върху линията на поведение на правителствата на Унгария, Румъния и България. Интерес представлява и това, че Чърчил се опитва да склони и съветското военнополитическо ръководство към балканския вариант на Втория фронт, особено на Техеранската конференция, където съблазнява Сталин с това „колко са големи онзи възможности, които биха се появили с отварянето на Дарданелите”.70 Но дори и на тези две конференции, американските представители, изпълнявайки инстукциите на Рузвелт за бързо решаване на проблемите около операция „Овърлорд”, не се съгласяват да отклонят дори и част от основните сили от страх да не се катализира изпълнението на британския проект за балканския вариант на Втория фронт. За натиска, който е упражняван върху представителите на САЩ и особено върху американския върховен главнокомандващ генерал Дуайт Айзенхауер, най-точно свидетелство са думите на последния, който в спомените си отбелязва: „Ако западните съюзници имаха големи сили на Балканите, положението би било по-благоприятно за създаването на устойчив мир след завършването на военните действия, отколкото ако руските армии бяха окупирали този район”.71

По време на преговорите между западните съюзници САЩ допускат и няколко отстъпки – особено що се отнася до организационната структура на групировката съюзнически войски в Средиземноморието. За главнокомандващ средиземноморския театър на военните действия е назначен британския генерал Хенри Уилсън (по принципа на паритетността заместник му е американският генерпал Дж.Девърс). Освен военните операции в Италия и Южна Франция той трябва да ръководи или да има допълнителни задължения при разработването на военните операции, които трябва да се проведат на териториите на континентална Гърция, Албания, Югославия, Турция, България, Румъния и Унгария, на остров Крит и на други острови, разположени в Егейско море. А тъй като британското военнополитическо ръководство не се отказва окончателно от идеята да осъществи дебаркиране на Балканския полуостров, за тази цел подчинява на генерал Уилсън в оперативно отношение и британското командване в региона на Средния изток.72 Към Главната квартира, която отговаря за операциите в Средиземноморието, е аташиран и британският резидент-министър Харолд Макмилан (член на военния кабинет на Чърчил), който има за задачата да разрешава на място противоречията, възникващи от бързоразвиващите се политически въпроси в региона, както и да осигурява пряк достъп на британския премиер-министър с ръководството на средиземноморския театър на военните действия.

Финансовата конференция на Обединените нации в Бреттон-Уудс,  Ню-Хемпшир. 1-22 юли 1944 г.

Балканския вариант за Втори фронт на Чърчил в крайна сметка е спрян не само заради позицията на Рузвелт, но и поради решителната съпротива на ръководството на СССР, който ясно осъзнава опасността от удължаване на войната на европейския континент, а и антисъветската му насоченост, т.е. опитът да се спре настъплението на съветската армия в Европа, и по специално към Балканския полуостров. От друга страна, американският президент ясно съзнава , че британската стратегия в случая има и подчертан антиамерикански характер, тъй като замислите на Лондон да възстанови силното си предвоенно влияние в региона влизат в противоречие с американското намерение да разшири собственото си влияние. Поради тази причина, когато става дума за провеждане на операции на Балканския полуостров, американската позиция се изразява с многозначителното, че те трябва да бъдат „резултат от появата на нови възможности, за които трябва да бъдем готови”, но нищо повече, т.е. балканският театър на военни действия да бъде използван само при нужда, а не да се превръща в основен за Запада.73

Британските военнополитически кръгове проявяват особена активност и в прокарването на различни планове за създаване на федерации от европейските държави в Централна и Югоизточна Европа. Основната цел е чрез обединения на малките държави от Европейския югоизток да се поставят във фарватера на политика на политиката на Запада и да се сведе до минимум опасността от тяхното „съветизиране”, както и да се принудят немските сателити (Унгария, Румъния България и Независимата хърватсска държава) да капитулират, което би изпреварило съветските намерения и би попречило за избухването на гражданска война в този регион.74

Федеративните проекти трябва да „защитят” малките европейски народи, но от кого? Как да се спечели съветското военнополитическо ръководство за изпълнението на тези планове, които в крайна сметка са насочени срещу него? След провала на балканския вариант за Втори фронт на Чърчил в изпълнението на федеративните проекти се крие голямата надежда на новата британска политика. Както Великобритания, така и СССР разбира, че британските планове за федерации на малките държави съдържат определен и актуален политико-стратегически смисъл, т.е. те са превантивна мярка срещу съветсската агресия в южно направление.75

Втората Квебекска конференция (“OCTAGON”),  10-16 септември 1944 г. Седят: Маршал, Лихи, Рузвелт, Чърчил, Брук, Дил. Стоят: Холс, Исмей, Кинг, Портал, Арнолд, Кънингхем.

Основната роля в създаването на плановете за федерации изиграват бившият пълномощен министър на Великобритания в България Джордж Рендел и ръководителят на Южния Департамент на Форин Офис Орми Сарджънт. Въпросът за конфедерация на балканските държави е основен предмет на разговорите и разменената кореспонденция между двамата през 1943 г. Благодарение на установените контакти с емигрантските правителства на Гърция и Югославия добре осведоменият Рендел предупреждава военнополитическите кръгове във Великобритания, че опасността за британската политика трябва да се търси не в „активната политическа намеса на Москва”, а в спонтанните народни движения на Балканския полуостров, които могат да потърсят „подкрепа от Съветския съюз”.76 Това се най-напред се отнася за мястото и ролята на славянските народи. На второ място, със създаването на конфедерация от балкански държави Рендел предвижда и решаването на въпроса за съдбата на България , като допуска три варианта: да остане във военнополитическо отношение изолирана от съседите си и от Запада; след съответните гаранция да бъде привлечена в гръцко-югославска конфедерация, която да включва като четвърта държава и Румъния; да се положат усилия за привличането и към южноизточнославянска федерация, която би станала съставна част от балканска или югоизточна европейска конфедерация. Според двамата служители на Форин Офис първата възможнвост е най-неприемлива, тъй като предлага най-добрия шанс за СССР да се прояви като защитник на България.77 По-близо до изпълнение се оказва втората възможност независимо от желанието на Гърция да приеме България като равноправен партньор в конфедерацията. От особено значение за британската политическа линия е третият вариант поради факта, че България „в състава на единна южнославянска федерална монархия” в най-голяма степен ще може да преодолее влиянието на СССР и би била най-приемлива за Гърция.78

В контекста на създаването на федерация на Балканския полуостров е и въпросът за ролята и мястото на неутрална Турция. Страхът от СССР принуждава Великобритания да отреди специално място на Турция, като с присъединяването и към федерацията се предполага, че славянското надмощие ще бъде разклатено.79 Но правителството на Турция продължава упорито да маневрира и избягва да се ангажира с какъвто и да е въпрос, свързан с евентуалното участие във войната. Предвижданията на британския премиер-министър, че евентуалната намеса на Турция във войната ще бъде полезна и за самата нея, се оказват нереални.80 От друга страна, поради някои претенции на Турция към правителствата на Унгария, Румъния и България, СССР гледа подозрително на британско-турските контакти и на въпроса за създаването на федерации. Поради тази причина на 7 юни 1943 г. Вячеслав Молотов уведомява английския посланик в Москва Арчибалд Кларк-Кър, че съветското военнополитическо ръководство „не е склонно да даде съгласието си за федерациите в Източна и Средна Европа”.81

По време на подготовката за пътуването в Москва на министъра на външните работи Антъни Идън за конференцията на министрите на външните работи (проведена на 19-30 октомври 1943 г.), както и по-късно – по време на Техеранската конференция, британските военнополитически кръгове отново правят опит да актуализират идеята за конфедерация и за ангажиране на Турция във войната. Но Идън се отказва в последния момент, ограничен от взетите на конференцията в Квебек решения, които осуетяват британското и американското дълготрайно присъствие в Югоизточна Европа. От друга страна, на Московската конференция министърът на външните работи Вячеслав Молотов издига срещу британското предложение за създаване на конфедерации своето предложение за изграждане на международна организация, която да може да извлече поуки от съдбата на предишното Общество на народите (Лигата на нациите). С това предложение той се включва в рамката на предвижданията, която особено много допада на американците, тъй като това означава да се избегнат договореностите с конкретни политически цели.82 На конференцията в Москва, Молотов отхвърля и предлаганите планове за създаване на федерации в Централна и Източна Европа като израз на необмислена политика на нов „санитарен кордон”, насочен срещу СССР.

Yalta Conference, February 1945. Seated are: Winston Churchill, Franklin D. Roosevelt and Josef Stalin. Standing behind are: Admiral of the Fleet Sir Andrew Cunningham, RN, Marshal of the Royal Air Force Sir Charles Portal RAF and Fleet Admiral William D. Leahy, USN and Soviet officers

Независимо че на предишните британско-американски съвещания е взето решение за откриването на нов фронт във Франция през 1944 г., правителството на Уинстън Чърчил продължава да поставя под съмнение необходимостта от него, като отдава предпочитание на военните операции на Балканския полуостров и в източната част на Средиземноморието. Опасенията на съветското правителство, че британския премиер-министър ще продължава да настоява за балкански вариант на Втори фронт се потвърждават и на проведената от 28 ноември до 1 декември 1943 г. В Техеран конференция на ръководителите на държавите от антихитлеристката коалиция. Но предлаганите от Чърчил решения за Източното Средиземноморие не отговарят нито на общите цели на борбата на антихитлеиристката коалиция, нито на обективните условия за воденето на войната в Европа. Пренасянето на центъра на тежестта на съюзническите операции в Средиземноморието, който е географски далеч от стратегическите, икономическите и политическите центрове на хитлеристка Германия, ще доведе до удължаване на войната, което не е в интерес не само на Съветския съюз, но и на САЩ.83

В крайна сметка британският план за бъдещи военни операции в източната част на Средиземноморието е отклонен, като решението за откриването на Втория фронт в Европа през май 1944 г. е потвърдено.84

Позициите, заемани от САЩ и СССР на конференциите в Кайро и Техеран, не поставят точка на желанието на британците да приведат в действия балканския вариант на Втория фронт. През пролетта на 1944 г. се създават предпоставки за нов качествен скок в дипломатическата игра на британския премиер-министър, където мястото на САЩ като главен партньор е заменено с това на Съветския съюз.85 Тази промяна в политиката се дължи преди всичко на факта, че Съединените щати започват мълчаливо, но активно да изтласкват британците от позициите им в политически план в региона и по-специално в Гърция.86 Наличната документална база потвърждава това мнение. Например в документ на Близкоизточния отдел на Държавния департамент на САЩ, озаглавен „Политиката на Съединените щати по отношение на Гърция (1933-1944)”, за такова нещо говори още началото: „Макар че Гърция е свързана с Великобритания по-здраво, отколкото с всяка друга държава, тя има за Съединените щати значение, несъизмеримо с нейните размери, численост на население и местоположение”.87 В случая британското военнополитическо ръководство чувствува нарастващата опасност за себе си от промяната в заеманата американска позиция, чието функционално значение се свежда преди всичко до противопоставяне на външнодемократическите принципи на американската политика по отношение на британските имперски методи от позиция на силата, използвани в балканския регион за обработване на общественото мнение. Това принуждава Чърчил да предприеме сериозни стъпки спрямо съветското ръководство за разделяне на Балканския полуостров на сфери на военновременна отговорност, като до завършването на войната на съветската страна се предлага да поеме инициативата спрямо Румъния, а на британската – спрямо Гърция.88 При това военнополитическо ръководство подчертава, че става дума единствено за „работно съглашение”, което е предизвикано от военната необходимост да се координират действията на съветските и британските войски в предстоящите операции на Балканския полуостров. В действителност с този си замисъл Лондон цели да осигури изпълнението на три задачи – премахване на опасността от освобождаване на Европейския югоизток единствено от Съветската армия, възпиране на комунизирането на Балканския полуостров и осигуряване на достатъчно сили позиции в Гърция, а по възможност и в Югославия – държави, които се приемат за влизащи в зоната на ръководеното от британците средиземноморско военно командване. Например във връзка с предстояща конференция Чърчил предлага на Антъни Идън на 4 май 1944 г. да запита съветското военнополитическо ръководство за положението и бъдещото развитие на Европейския югоизток и по-специално за Италия, Румъния, България, Югославия и Гърция с цел да противодействува в бъдеще на евентуалното „комунизиране” на населението им.89 Британското предложение, направено на Съветския съюз за създаването на сфери на военновременна отговорност, разширява обхвата на проблемите и довежда до ново сложно преплитане в създалата се политическа ситуация.

От гледна точка на военната необходимост предложението за разграничаването на военните зони се възприема като целесъобразно. В този смисъл съветското ръководство няма основания да заема отрицателна позиция, още повече че даденият район се възприемно действително като оперативна зона на западните съюзници, тъй като влиза в средиземноморския театър на военните действия. Но заедно с това политическите цели на предложеното „съглашение” разкриват истинската му същност – от една страна, да се фиксира, макар и принудително, отказът на Лондон от разширяването на позициите му в Румъния и България, а от друга, „със своята инициатива да се изпревари Вашингтон и да се използва желателната за Лондон договореност със Съветския съюз като противовес на САЩ на Балканския полуостров”.90 От тази гледна точка предложението влиза във фундаментално противоречие с ключовите моменти на съветската политика, която е насочена към поддържане на националноосвободителните движения в Югославия, Гърция и Албания, имащи революционен характер и оглавявани от комунистическите партии, както и към честно отношение спрямо задълженията на съюзник от антихитлеристката коалиция. По тази причина съветското военнополитическо ръководство информира правителството в Лондон, че не е склонно да поеме какъвто и да е ангажимент – дори и по ограничен кръг от въпроси, без да е уведомено или получено съгласието за действие на третия съюзник от антихитлеристката коалиция – САЩ.91 Стремейки се да спаси по всякакъв начин позициите си в Югоизточна Европа, британският премиер-министър не губи надежда да постигне споразумение с оторизираните съветски военнополитически кръгове. Последните действия на английската дипломация през лятото и есента на 1944 г. са продиктувани преди всичко от мисълта за „решителен разговор с русите” по отношение на военната политика и стратегическите концепции за Балканския полуостров.92 Например в средата на септември 1944 г. Лондон се опитва да принуди съветското държавно ръководство да обсъди положението и бъдещето на Югославия, т.е. да приеме предложението за разделяне територията на две военни зони: западна – партизанска, и източна – четническа. Този опит не дава никакви резултати поради стремежа на СССР да не влиза в нежелателни дискусии, преди да е завършило освобождаването на югославската територия от хитлеристките окупатори и поставените от тях марионетни правителства.

Потсдамската конференция на ръководителите на правителствата на СССР, САЩ и Великобритания. Потсдам, 17 юли-2 август 1945 г.

В осъществяването на военностратегическите концепции, свързани с откриването на нов театър на военните действия на Балканския полуостров, британските военнополитически кръгове се сблъскват при изпълнението им с много трудности. Провалът на дълго лансирания от Чърчил балкански вариант на Втори фронт е предопределен от няколко причини: първо, поради заеманата военнополитическа позиция от Турция, която имала за цел да изчака колкото е възможно повече изхода на бойните действия на територията на европейския континент, второ, от нежеланието на САЩ да се обвързват с британските задължения по възстановяването на предвоенното британско влияние в държавите от Югоизточна Европа; трето, поради желанието на САЩ да завършат колкото е възможно по-бързо бойните действия в Европа, като прехвърлят всички сили, включително и на Съветския съюз, на далекоизточния театър на военни действия; четвърто, от разрастването на съпротивителното движение и по-специално на онази част от него, която се оглавява от комунистическите партии. Но може би най-важният фактор за провала на лансирания от Уинстън Чърчил балкански вариант на Втори фронт е стремителното настъпление на Съветската армия на съветско-германския театър на военните действия, което води до дългоочакваното освобождение на много от европейските народи.

БЕЛЕЖКИ

1. Котев, Н. Война без правила. Британското разузнаване в България (1939-1945 г.). С., 1995.

2. The Times Atlas of the Second Word War.London, 1996, p.40-43.

3. Ненахов, Ю., Воздушно-десантные войска во второй мировой войне. Минск, 1998, с.302-314.

4. Макси, К., Вторжение, которого не было. Москва-Санкт Петербург, 2001, с.31-32. В норвежката операция германският флот губи 3 крайцера („Кьонигсберг”, „Карлсруе” и „Блюхер”), 10 ескадрени миноносеца и 4 подводни лодки, а два от линейните крайцера (”Шарнхорст” и „Гнейзенау”) получават тежки повреди.

5. Davies, J., Mission to Moscow. A record of confidential dispatches to the State Departament, official and personal correspondence, current diary and journal entires, including notes and comment up to October, 1941. New York, 1941, p.530. По данни на британския историк Стивън Роскил по време на операцията, проведена от британския и френски флот, са изведени от периметъра на обкръжението 338 226 души, като от тях 308 888 са евакуирани от британски кораби, а останалите – от френски. Загубите на британския Кралски флот възлизат на 6 потопени и 19 повредени ескадрени миноносеца и на 9 потопени и 8 повредени парома. – Вж. Роскил, С., Флаг Святого Георгия: Английский флот во Второй мировой войне. Москва, 2000, с.100-101. Само британската армия изоставя при Дюнкерк 2472 единици тежко стрелково оръжие, около 400 танка, 63 879 различни транспортни средства и всичките си запаси, Кралските въоръжени сили загубват около 100 самолета, а Кралският флот – 243 кораба, като шест от тях са ескадрени миноносци. – Вж. Макси, К. Пос. съч., с.48, 50.

6. The Times Atlas of the Second Word War.London, 1996, p.44-45.

7. Грюнберг, К. Адольф Гитлер: Биография фюрера. СС – черная гвардия Гитлера. Минск, 1995, с.123.

8. Макси, К. Пос. съч.

9. Брагадин, М. Битва за Средиземное море: Взгляд побежденных. Москва, 2001, с.297.

10. Irving, D. Rommel: the trial of the Fox. London, 1999, p.60; Митчем, С. Фельдмаршалы Гитлера и их битвы. Смоленск, 1998, с.247-252.

11. Брагадин, М. Пос. съч., с.303.

12. Ширер, У. Крах нацисткой империи. Смоленск, 1999, с.509-511.

13. Барнет, К. Военная элита Рейха. Смоленск, 1999, с.509-511.

14. Спик, М. Асы союзников. Смоленск, 2000, с.155; Эйзенхауер, Д. Крестовый поход в Европу. Смоленск, 2000, с.116-125.

15. Гудериан, Г. Воспоминания солдата. Смоленск, 1999, с.191-192, 196-198.

16. Буллок, А. Гитлер и Сталин: жизнь великих диктаторов. Т.2. Смоленск, 2000, с.303.

17. Жуков, Г. Воспоминания и размышления. Т.1. Москва, 1990, с.367.

18. Откровения и признания. Нацистская верхушка о войне „Третьего рейха” против СССР. Секретные речи. Дневники. Воспоминания. Смоленск, 2000, с.93-95. Митчем, С. Фельдмаршалы Гитлера и их битвы. Смоленск, 1998, с.95-97.

19. Уткин, А. Россия над бездной 1918 г. – декабрь 1941 г. Смоленск, 2000, с.287-293; Буллок, А. Пос. съч., с.345.

20. Pelling, H. Winston Churchill.London, 1999, p.470.

21. Уткин, А. Пос. съч., с.354-359; Davies, J. Op.cit., p.532.; Грей, Я. Сталин. Личность в истории. Минск, 1995, с.153-156.

22. Саусверд, Ф. Слоны и пешки. Страницы борьбы германских и советских спецслужб. Минск, 2000, с.502.

23. Советско-французские отношения во время Великой Отечественной войны СССР (1941-1945 гг.). Документы и материалы. Т. 1. Москва, 1983, с.44; Советско-британские отношения во время Великой Отечественной войны СССР (1941-1945 гг.). Документы и материалы. Т.1. Москва, 1984, с.45; Советско-американские отношения во время Великой Отечественной войны СССР (1941-1945 гг.). Т.1. Москва, 1984, с.45.

24. Уткин, А. Черчилль: победитель двух войн. Смоленск, 1999, с.373-374, 384.

25. Макдональд, Ч. Тяжелое испытание. Американские вооруженные силы на Европейском театре военных действий во время Второй мировой войны. Москва, 1979, с.24.

26. Краминов, Д. Вторият фронт. Записки на съветския военен кореспондент при войските на съюзниците в Западна Европа. С., 1948, с.138-140.

27. Конев, И. Записки на командващия фронта. София, 1975, с.485-488; Щеменко, С. Генералният щаб през войната. С., 1974, с.377-378; Митчем, С. Пос. съч., с.490-491.

28. Шерман, Ф. Война на Тихом океане. Авионосцы в бою. Москва-Санкт Петербург, 1999, с.46.

29. Хорикоши, Д., М.Окумия, М.Кайдин. Японская авиация во второй мировой войне. Москва, 1999, с.54.

30. Сноу, Е. Червена звезда над Китай, С., 1949, с.408-409.

31. Хорикоши, Д., М.Окумия, М. Кайдин. Пос. съч. С.31.

32. Иванов, Р. Дуайт Эйзенхауер в годы второй мировой войны. – Новая и новейшая история, 1980, № 6, с.111.

33. Мэтлоф, М., Э.Снелл. Стратегическое планирование в коалиционной войне 1941-1942 гг. Москва, 1955, с.118-119, 209.

34. Командиры второй мировой войны. Москва, 1997, с.331.

35. Gwyer, J. Grand Strategy.London, 1964, p.113.

36. Макдональд, Ч. Пос. съч., с.202.

37. Амброз, С. Эйзенхауер. Солдат и президент. Москва, 1993, с.53.

38. Мэтлофф, М., Э. Снел. Пос. съч., с.118-119.

39. Коваль, Б. США во второй мировой войне: некоторые проблемы внешней политики 1939-1941 гг. Киев, 1976, с.253.

40. Макдональд, Ч. Пос. съч., с.50-51; История США. Т.3. Москва, 1985, с.347-348.

41. Pelling, H. Op.cit., p.498-499; Штолер, М. Второй фронт в стратегии и дипломатии союзников: август 1942-октябрь 1943 г. – Новая и новейшая история, 1988, № 5, с.65.

42. Черчил, В. Други светски рат. Т 4. Прекретница судбине. Београд, 1968, с.607-608.

43. Пак там, с.607-611.

44. Pelling, H. Op.cit., p.499.

45. Котев, Н. Някои неизяснени моменти около англо-американската бомбардировъчна офанзива срещу България (1943-1944 г.) – Известия на ИВИ и ВИНД, 1989, с.48, с.74-77; Котев, Н. Някои страни от дейността и плановете на английското Управление за специални операции в България (януари-март 1944 г.) – Известия на ИВИ и ВИНД, 1983, т.36, с.88-109.

46. Котев, Н. Генерал Дража Михайлович и българската опозиция (1942-1943 г.). – Военноисторически сборник, 1944, № 2, с.66-77; Вж. също: Ħуретић, В. Савезници и jугословенска ратна драма. Измећу националних и идеолошких изазова. Београд, 1992.

47. Эрман, Д. Большая стратегия. Август 1943-сентябрь 1944. Москва, 1958, с.107. Подобна стратегия от специалистите на УСО е приложена спрямо гръцките съпротивителни движения при изтеглянето на българските дивизии от територията на континентална Гърция. – вж. Котев, Н. Англо-гръцките усилия за изтеглянето на 2-ри български корпус от Беломорието през септември-октомври 1944 г. (по документи на Форин Офис). – Известия на ИВИ и ВИНД, 1985, с.179-206.

48. Яковлев, Н. Франклин Рузвельт: человек и политик. Новое прочтение. Москва, 1981, с.160.

49. Мэтлофф, М. Операция „Анвил” – стратегия на распутье (1944 год) – В: Важнейшие решения. Москва, 1964, с.231.

50. Пак там, с.229.

51. Мэтлофф, М. Пос. съч., с.230.

52. Стрельников, В., Н.Черепанов. Война без риска. Действия англо-американских войск в Италии в 1943-1945 годах”. Москва, 1965, с.35.

53. Дениц, К. Немецкие подводные лодки: 1939-1945 гг. Москва – Санкт Петербург, 2000, с.391.

54. Маврогордото, Р. Решение Гитлера оборонять Италию (1943-1944 годы). – В: Важнейшие решения. Москва, 1964, с.156-157.

55. Типпельскирх, К., А. Кессельринг, Г. Гудериан и др. Итоги второй мировой войны. Выводы побежденных. Санкт Петербург – Москва, 1998, с.103.

56. Baldwin, H. Great Mistakes of the War. 1950, p.26-27.

57. Stimson, K. M. Bundy. On Active Service in Peace and War.New York, 1947, p.436-437 гг.

58. Кулиш, В. История второго фронта. Москва, 1971, с.237-238.

59. Пак там, с.238.

60. Шейнис, З.М.М. Литвинов: возвращение в строй и последние годы жизни. – Новая и новейшая история, 1988, № 4, с.122.

61. Ширер, У. Пос. съч., с.555.

62. Советско-английские отношения во время Великой отечественной войны 1941-1945 гг. Москва, Т.1, 1983, с.396.

63. Черчил, В. Други светски рат. Т. 5. Обруч се стеже. Београд, 1968, с.148.

64. Уткин, А. Пос. съч., с.519.

65. Американские президенты: 41 исторический портрет от Джордж Вашингтона до Билла Клинтона. Ростов-на-Дону, 1997, с.420.

66. Кулиш, В. Второй фронт. Операции в Западной Европе в 1944-1945 гг. Москва, 1960, с.45.

67. Уткин, А. Пос. съч., с.509-510.

68. Иванов, Р. Пос. съч., с.116.

69. Бережков, В. Страницы дипломатической истории. Москва, 1984, с.152.

70. Foreign Relations of United States (FRUS). The Conferences atCairo andTehran.Washington, 1959, p.332.

71. Эйзенхауер, Д. Пос. съч., с.322.

72. Кулиш, В. Пос. съч., с.54.

73. Уткин, А. Пос. съч., с.520.

74. Ħуретић, В. Пос. съч. Т.2, с.56.

75. Public Record Office, Foreign Office (PRO FO) 371/37137173 – R.801.

76. PRO FO 371/37173 – R.974.

77. PRO FO 371/37173 – R.3674.

78. Ibidem.

79. PRO FO 371/37173 – R.4144.

80. PRO FO 371/35363 – R.X/M 08605.

81. Московская конференция министров иностранных дел СССР, США и Великобритания (19-30 октября 1943 г.). Москва, 1984, с.51.

82. Уткин, А. Пос. съч., с.529-530.

83. Исраэлян, В. Дипломатия в годы войны (1941-1945). Москва, 1985, с.219.

84. Тегеранская конференция руководителей трех союзных держав – СССР, США и Великобритании (28 ноября-1 декабря 1943 г.). Москва, 1984, с.155.

85. Гунев, Г. Рузвелт, Чърчил и Балканите. – Векове, 1986, № 4, с.33.

86. Смирнова, Н. Политика США в Греции. (К истории появления одного документа госдепартамента). – В: Из истории Европы в новое и новейшее время. К 100-летию рождения академика И.М.Майского. Москва, 1984, с.238.

87. Пак там.

88. Гибианский, Л. Дипломатическая история Висского соглашения Тито-Шубашича. – В: Освободительные движения на Балканах. Москва, 1978, с.209.

89. Черчил, В. Други светски рат. Т.5. Круг се затвара. Београд, 1968, с.680.

90. Гибианский, Л. Пос. съч., с.215.

91. Гунев, Г. Пос. съч., с.215.

92. Зеленин, В., В. Романов. Действия СССР на международной арене в поддержку югославского народно-освободительного движения. – Советское славяноведение, М., 1983, № 4, с.35.