- НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)


                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

005

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

0003

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

IMG1111

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

IMG2222

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

0001

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

0004

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

0006

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    [...]

Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

0007

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

0002

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

- СТУДЕНАТА ВОЙНА: ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ (THE COLD WAR: THE AIR SPY)


ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ

Малко след края на Втората световна война, отношенията между държавите победилки във войната, достигнали своята връхна точка на напрежение. След като Съединените щати и нейните европейски съюзници създали Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО) и СССР поел контрола върху държавите от Източна Европа, Студената война започнала сериозно. Напрежението достигало връхните си точки и често пъти войната между въоръжените сили от НАТО и тези на СССР и нейните съюзници, изглеждала неизбежна. Именно тогава на преден план изпъкнали претенциите на западните военни стратези да получат преди евентуалната война да е започнала, на колкото се може по-пълни данни за състоянието на съветската военна мощ и на нейните съюзници. Тогава все още не съществували шпионските спътници, които се появили едвам след Карибската криза от 60-те г. на ХХ век. За изпълнението на тази задача, на тяхно разположение останали само самолетите и въздушните балони, като основно средство за получаване на актуална информация за съветските военни цели и промишлени обекти.
01

U-2  в полет.

А числото на западните самолети, фотографиращи нужните обекти от голяма височина, прелитайки над суверените държави от Източна Европа, съветския Далечен Изток, Китай и по периферията на Съветския съюз в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, не бил никак малко. За изпълнението на поръчките на натовските щабове били задействувани различни британски и американски самолети, които включвали бомбардировачите RB-29 и B-47B, изтребителите RF- 80A и RF- 86F, и разузнавателния самолет RB- 45C. Но нито един от тези самолети не бил в състояние достатъчно надълбоко да проникне в територията на СССР, където били разположени ракетните бази за ответен удар и ядрените полигони за изпитания; тези самолети нямали възможност да летят на пределни височини, където да не попадат под ударите на изтребителите МиГ от съветската противовъздушна отбрана.
Печалният край на американските балони
До средата на 1950-те години съветските ПВО до такава степен подобрили своите действия, че по-нататъшните полети с горепосочените модели самолети станали немислими. Търсил се нов вариант, който би успял да запълни вакуума в познанията за военната мощ на СССР и нейните съюзници в Европа. През 1954 г., пред американската военна промишленост била поставена задачата за създаването на лек еднопилотен самолет, който би могъл да достигне немислимата за това време височина от 70 хиляди фута (21 хиляди метра), откъдето да провежда необезпокоявано своето фоторазузнаване. Самолетът първоначално бил наречен CL-282, но по-късно влиза в класификациите като U-2. Проектът за създаването бил завършен през 1956 г., а до тогава разузнаването било поето от въздушни безпилотни балони, пускани от територията на държавите на НАТО. Всеки от тези балони (известни като Genetrix) имали мощни фотокамери, които трябвало да извършват фотозаснемането на нужната територия и обекти във вътрешността на държавите от Източна Европа и СССР. Балоните се пускали от територията на военните бази в Норвегия, Шотландия, Турция и Западна Германия, като използвайки въздушните течения трябвало да прелетят територията на Източна Европа, СССР и Китай и да бъдат прехванати от американските самолети в региона на Тихия океан. От общо 379-те балони Genetrix, които навлизат в чуждото въздушно пространство 235 са свалени от съветските МиГ-ове или от противовъздушната отбрана, като само 44 достигат крайна си цел.

02

Пилотите от „Съединение А“. Кармен Вито с още трима пилоти.

Американците внимателно следили, как съветската система за ПВО ще реагира на проникването на въздушните балони във въздушното пространство на СССР и на държавите от новосъздадения Варшавския договор. Службите за радиопрехват следяли внимателно съветските радиопреговори, събирали информация за мрежата от РЛС на държавите-участнички на Варшавския договор, за разположението на отделните РЛС, техническите възможности на съветските радари или по-точно на каква височина те могат да забележат летящите обекти и дали могат да проследяват техните пътища. Наземните станции за следене и радиопрехват на САЩ и НАТО, разположени покрай границата на СССР, били успели към това време вече да засечат работата на множество неизвестни преди това съветски РЛС.
Но въоръжените сили на държавите от Варшавския договор не се отнасяли безучастно към нарушенията на своите собствени граници. България също била обект на вниматено изучаване. По текста на донесение на българското военно разузнаване, което по-късно попаднало в ръцете на ЦРУ, един от въздушните балони е бил свален над България с огъня на противовъздушната артилерия някъде над „бивш царски дворец”, на 30 км от София, и още три – в района на Пловдив, т.е. на Централна и Югоизточна България.
Какво представлявал U-2
U-2 е свърхлек разузнавателен самолет, специално проектиран да лети на голяма височина (т.е. над 70 000 фута (21 километра). Той бил използван от края 50-те години на ХХ век за полети над територията на Съветския съюз, Китай, Близкия Изток и Куба; като полетите над Съветския съюз приключили през 1960 г., когато самолет U-2 с пилота от ЦРУ Франсис Хари Пауерс е бил свален над въздушното пространство на гр.Новосибирск с ракета „земя-въздух”. Това събитие останало като главния политически срам за САЩ в съветско-американските отношения през ХХ век. Композиционно U-2 много приличал на планер, изработен от свърхлеки сплави с дълги и тесни криле с дължина от 24 метра. Особеност на самолета е, че крилата били по-дълги от тялото на самия самолет. Монтираните под прав ъгъл крила позволявали на самолета да използва аеродинамичната сила, получена от въздушен поток около крилото. Това е било необходимо, тъй като на височина от 21 хиляди метра, атмосферата е била толкова тънка, а космическото пространство толкова близо, че небето изглеждало черно, а и се виждала кривината на повърхността на Земята. През 1978 г. е създаден друг такъв U -2 (U- 2C), който имал още по-голям размах на крилете – 103 фута (31 метра). За да се осъществи излитането, в края на крилете имало малки подвижни опори, които отпадали, когато самолетът вече се намирал в небето.
03

Космодром Байконур. Съоръжения за изстрелването на първия „Спутник“. Заснето от U-2 

В самолета били монтирани три фотокамери, като едната била насочени перпендикулярно надоле, а двете други – на ляво и на дясно. Те осъществявали непрекъснат запис на всичко видяно под самолета. Поради това, че той летял преди всичко през деня и поради специфичното си устройство, той не носил върху себе си въоръжение. Освободените пространства били запълнени преди всичко с гориво и електроника, която позволявала той да лети нависоко и надалеч.
Първите полети на шпионския самолет
Първият полет над държавите от Източна Европа самолета прави на 20 юни 1956 г. Той бил известен като „Задача 2003”, като пилотираният от Карл Овърстрийт U-2 със своите три фотокамери успял да заснеме необезпокоявано големи региони и площи в Чехословакия, Полша и Източна Германия – в това число и районите на Варшава, Берлин, Потстдам и др. Като съюзник в НАТО, германският канцлер Конрад Аденауер бил информиран от началник-щаба на американските ВВС генерал Натан Туайнинг, че предстоят и други полети на U-2, но този път над територията на СССР. Но поради настъпилото лошо време, тези полети са отложени, като са извършени на 2 юли 1956 г. два полети над територията Източна Европа („Поръчение 2009”, „Поръчение 2010”). Тук два шпионски самолета извършват прелитанията си над цели в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Полша. Двата самолета успешно се завръщат в своята база във Висбаден, Германия.
Съветските изтребители постоянно се опитвали да щурмуват височината, нещо повече – фотокамерите заснимали постоянно опитите им те да се приближат до нарушителя на държавната граница. Но нищо не се получавало – двигателите на МиГ-овете заглъхвали, и те падали надолу към земята, като по такъв начин U-2 се оказавал недостижим, но не и невидим като цел.
През юли 1956 г., полетите над самия Съветски съюз започнали с полет над Ленинград със заснемането на военните корабостроителници . Самолети МиГ опитали да свалят U- 2, който е бил открит от съветските радари , но не успяли да достигнат неговата височина. На следващият ден на U -2 прелетял над столицата Москва, като извършил фотографиране на завод за производство на ракети в Калининград и на завод за производство на ракетни двигатели в гр.Химки.
На 10 декември 1956 г. се провеждат още два полета, които били разрешени от Дуайт Айзенхауер („Поръчение 4018” и „Поръчение 2029”), като този път за обекти на фотозаснемане са избрани такива на територията на България, Югославия и Албания. Първият полет е изпълнен от пилот от „Съединението В” от авиобазата Инджирлик в Турция. В небето над България изтребителите десет пъти се опитвали да свалят U-2, но безуспешно. Вторият самолет се вдигнал във въздуха от базата Гебелщадт с пилот Кармен Вито от „Съединението А”, намиращо се в Западна Германия.
Пилотът Кармен Вито, който излетял по „Задача 2029”, едва не загинал и едвам не изгубил и самолета си. Става дума за следното. Другите пилоти от съединението го наричали „момчето с киселите бонбони”, защото той носил голямо количество от тях в джобовете на колената на своя летателен костюм. Трябва да се отбележи, че някои от пилотите обичали да похапват сладки неща по време на своя разузнавателен полет. Но едновременно с това, Вито винаги носил със себе си и специална капсула с цианкалий, наричана още „таблетката-Л”. Докато Вито се готвил за полет, някой от офицерите знаейки за неговия навик, сложил капсулата с цианкалий точно в джоба на коляното, като не взел предвид, че точно там лежали и киселите бонбони.
Веднага след излитането в направлението на България, Вито започнал да вади от джобовете един по един тези бонбони и да ги смуче. Той прелетял почти половината път и се намирал точно над България, когато измъкнал по погрешка „таблетката-Л”. Кармен Вито вдигнал защитния екран на авиационния си шлем и изпратил в устата си това, което смятал за кисел бонбон. Той отново затворил шлема си и продължил полета си, смучейки бонбона. Но в един момент му се видяло странно, че той е съвсем безвкусен и много по-твърд от киселия бонбон. Той отново вдигнал защитния екран на шлема си, изплюл това, което смятал за бонбон на ръкавицата си и с ужас видял, че през цялото време е държал в устата си ампулата с цианкалий. Ако я беше натиснал със зъбите си по-силно, нищо не би могло да го спаси. А падането на самолета върху територията на България би погребало завинаги програмата на шпионските полети.
След няколко дни Вито разказал за случая на другите пилоти. За този инцидент научил и офицерът по сигурността на „Съединението А”, за което съобщил веднага във Вашингтон. Оттогава ампулата до края на близо тригодишната полетна програма се помещавала в специален контейнер, който не би могъл да бъде сбъркан.
04

Съветско летище на авиацията за далечно действие. Заснето от U-2 

Въпреки че САЩ не признавало официално съществуването на самолета U-2 и на извършваните от него полети, поради съветските дипломатически протести, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер наредил късно през 1956 година, всички полети на U-2 над Съветския съюз временно да бъдат спряни. Но те не останали скрити в своите хангари – U-2 са били използвани през време на тази пауза, за шпионирането на френските и британските действия в Близкия изток по време на Суецката криза. Дуайт Айзенхауер заповядва започването на полетите на U- 2, чак след като било потушено унгарското въстание от октомври 1956 година. Именно потушаването увеличило напрежението между силите на НАТО и тези от Варшавския договор, а оттук и увеличаване на желанието на САЩ за допълнителни разузнавателни данни. През следващите няколко години, U-2 е летял необезпоколявано над териториите на Китай и Виетнам, както и в Близкия изток, Източна Европа и Съветския съюз.
След 10 декември 1956 г., U-2 са били направили вече шест разузнавателни полета над СССР, в резултат на което е могло да се получат фотографиите на западните и южни региони на СССр, а така също и седем полета над територията на държавите от Източна Европа.
Веднага след това, част от пилотитe са прехвърлени на базата Йокота, където с помощта на новите пет самолета RB-57D, в състава на така нар. “Група А” е трябвало да направят аерофотоснимки с разузнавателни цели и събирането на радиоактивни частици, появили се в атмосферата след изпитанията на съветското ядрено оръжие. Новият самолет имал по-дълги крила, нов двигател и едноместна кабина. Всъщност за полетите над Далечния изток бил избран самолет, който летял по-бързо от U-2, и могъл да се намира на почти същата височина на която летял U-2.
Всяко начало си има и своя край
На 1 май 1960 г., един от разузнавателните самолети U-2 е бил свален над територията на СССР с ракета земя-въздух. Пилотът е бил заловен Франсис Хари Пауерс е заловен, съден за шпионаж и осъден на 10 години затвор. По-късно той е разменен срещу съветския разузнавач полковник Рудолф Абел, нелегално работещ на територията на САЩ. Полетите на американските самолети над съветска територия веднага са спряни. Още повече, че на предна линия излизат с новите си възможности шпионските спътници, които по-безполезнено доставят нужната информация.

05

Усмивка за пред обектива. Дуайт Айзенхауер и Никита Хрущов, няколко месеца преди да бъде свален самолета U-2  с пилот Франсис Хари Пауерс. Кемп Дейвид, Мериленд, 25 септември 1959 г.

U-2 изиграва важна роля и в един друг възлов случай от съветско-американското противопоставяне – по време на Карибската криза от 1962 г. На 14 октомври 1962 г., самолет U -2 , летящ над Куба направил снимки , които показали, че Съветския съюз е установил площадки за стартиране на балистични ракети със среден радиус на действие в Куба. Наличието на тези ядрени ракети в Куба, в съчетание с настояването на САЩ , че те да бъдат отстранени, е основата на Карибската криза, която доведе почти до война между САЩ и Съветския съюз през октомври 1962 година.
Развитието на военнокосмическата техника и изстрелването на шпионски спътници не изпраща „в отставка” самолета U-2. Той продължава своите полети десетилетия по-късно, особено над Азия, като предоставя редица разузнавателни данни за командването на въоръжените сили на САЩ и тези от НАТО. Някои от военните експерти са на мнение, че именно снимките направени през октомври 2002 г. над съоръжения в Северна Корея, са в основата на откритието на САЩ, че Северна Корея произвеждат обогатен уран за ядрени оръжия . Година по-късно, през 2003 г., САЩ използват след разконсервиране самолетите U- 2S които прелитали над Ирак за да подкрепят с данните си инспекциите на ООН за откриването на оръжия за масово поразяване, които бяха обект на спорове между САЩ и Ирак.
Днес гражданската версия U-2 , т.е. ER-2, се използва от американската Национална агенция за изследването на земните ресурси. ЕR-2 дори е направил полети над Русия с официално разрешение правителството на Руската федерация.

ХРОНИКА НА ТАЙНИТЕ ПОЛЕТИ
1956 г.
20 юни – Полша, ГДР, Чехословакия (пилот Карл Овърстрийт)
2 юли – ГДР, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, СССР,
Унгария
2 юли – Румъния, ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша
4 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия (пилот Кармен Вито)
5 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия, Литва
9 юли – Полша, ГДР, Латвия, Литва, Русия
9 юли – ГДР, Унгария, Русия, Полша, Чехословакия
10 юли – ГДР, СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Унгария (пилот Харви Стокмън)
6 септември – Югославия, Албания
12 октомври – Югославия, Албания
20 Ноември –СССР (пилот: Правомощия-Gary)
10 Декември – България, Югославия, Албания
10 Декември – България, Югославия, Албания
1957 г.
25 април – Албания
8 юни – СССР
20 юни – СССР
4 Август – Китай, Монголия, СССР
5 август – СССР
11 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август -Тибет, Китай
28 август – СССР
10 септември – СССР
26 септември – СССР
13 октомври – СССР

1958
28 януари – Албания
1 март 1958 – СССР
18 юни 1958 – Китай
20 август – Китай
9 септември 1958 – Китай
22 октомври – Китай
1959
12 май – Тибет, Лаос, Северен Виетнам, Китай
14 май -Тибет, Китай
9 юли – СССР
29 август – Северен Виетнам, Лаос
3 септември – Тибет, Китай
4 септември – Тибет, Китай, Лаос
7 септември – Лаос, Северен Виетнам
9 септември – Тибет, Китай
12 септември – Лаос, Северен Виетнам
4 ноември – Китай, Тибет, Бирма
6 декември – СССР
1960
10 февруари – СССР
30 март – Тибет, Западен Китай
4 април – Тибет, Западен Китай
9 април – СССР (пилот Боб Ериксън)
1 май – СССР (пилот Хари Пауърс -свален близо до град Свердловск, СССР)

IMG

IMG1

IMG_0001

IMG_0002

 

- 40 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА НА ЙОМ КИПУР (THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.)


ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА „ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ“ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна войнаЛиния „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.


Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:


Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head


An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

Creative Commons License
THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0003

IMG_0001

IMG_0002

- A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX“?


ПЪТЕШЕСТВЕНИК ВЪВ ВРЕМЕТО ИЛИ “ПАРАДОКСЪТ НА ДЯДО”?

През март 2010 г., една най-обикновена фотография от музея Bralorne Pioneer Мuseum на канадската провинция Британска Колумбия взривява Интернет и поляризира световното интернет-общество. Към началото на май с.г., числото на цитиранията на фотографията достига цифрата от милион и половина позовавания. И това е само за малко повече от месец след откриването на фотографията.
Оригиналът на снимката, която се превръща в едва ли не най-тиражираната в света на фотографията, е изложена на сайта на музея сред другите 154 снимки през февруари 2010 г., като експонат на виртуалната изложба Their Past Lives Here («Тяхното минало живее тук»). Какво е изобразено на нея? Събитието е приблизително от ноември 1940 г., свързано с официалното откриване на провинциалния мост South Fork Bridge, който бил построен вместо отнесения преди това от наводнение стар такъв. Сред множеството хора се вижда и един необичайно висок млад човек – именно той привлича вниманието на интернет-обществото със своя необичаен вид. По-голямата част от изследователите от интернет-обществото все пак решила, че този младеж не е от това време, на което е бил заснет. А по-точно – от бъдещето. За това говорят най-вече пострижката му, фланелката с отпечатената емблема, пуловерът с модерния си фасон, портативната фотокамера и слънчевите му очила. Т.е., преди 70 години такова нещо в Канада не би могло да съществува.

Първо фото. Пришелецът от бъдещето е маркиран в червена окръжност

Снимката била огледана от експерти. След това тя е подложена на компютърен анализ, с чиято помощ са изследвани фона и “подозрителния субект” за това, да ли е използван при обработката и фотошоп. Но следи от “добавки” не са открити, т.е. “чуждото тяло” се оказало истинско. По такъв начин се доказало, че този млад човек се е намирал там в момента на заснемането, което по мнението на ентузиастите свидетелствувало само за едно – че пътешествията във времето са възможни.

Докато една част от изследователите в интернет-обществото разсъждавали с каква “машина на времето” е пристигнал гостът, и от кой век той приблизително е дошъл, другата част се отнасяла доста скептечно, като се опитвали да открият признаците на съответствие за 1940 г. Фотоапаратът в ръцете му? Фирмата “Кодак” към това време вече произвеждала портативните модели, чиито обективи се удължавали като хармоника. Като че ли в ръцете на “пътешественика” е имало точно такъв – модел Kodak Folding Pocket, достъпен за всеки от началото на ХХ век. Пуловерът би могъл да бъде изплетен от майка му или баба му. По това време много от тях са постъпвали така. Да се прецени доколко той е съвременен е доста трудно. Все пак, целият силует на “пътешественика във времето” не е добре видим.

Второ фото. Със стрелката е посочен “пътешественикът във времето” в друг ракурс

Слънцезащитни очила… Действително, мъжете преди 70 години почти не са ги носили, още повече че първите слънцезащитни очила са произведени в САЩ през 1937 г. А когато са ги носили, то те не са били такива, а с капковидна форма, произведени за нуждата на авиацията. Ако погледнете останалите хора няма да видите никой друг със слънцезащитни очила. Но погледнете самия модел на слънчевите очила от първата снимка. Такъв модел, с триъгълни елементи на рамките, прикриващи очите от вятъра и страничните слънчеви лъчи не се е срещал в света никъде преди това.

Непредеолима трудност за скептиците предизвикала фланелката, която е облякъл “пътешественика във времето” – тя е явно памучна със щампована емблема. Аналози по това време – щамповани фланелки, не са открити! Имало е само плетени пуловери с пришити емблеми!

От своя страна, ентузиастите се защитават, като го определят като човек с много съвременни слънцезащитни очила, носещ щампована фланелка и през цялото време държащ портативна компактна фотокамера!

Какво решило интернет-обществото? От тези, които са видяли тайнствената фотография и са се отзовали на дискусиите във форумите, около 60% смятат, че това е пътешественик във времето. Около 20% от останалите не виждат в него нищо свърхестествено. Макар и да признават , че той изглежда някак си чудновато. За тях това не е част от доказателство за пътешествие във времето, а по-скоро – свидетелство за цикличността на природата на модата. И все пак? Ами ако си спомним за “Моста на Айнщайн-Розен ” или пък за “Дядовия парадокс”?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX ?“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper  „Телеграф“ („Telegraph“), Sofia, 2nd April 2011, p.33.

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

IMG_0001

IMG

 

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Konstantin Simonov, John „Jack“ Silas Reed)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  КОНСТАНТИН МИХАЙЛОВИЧ СИМОНОВ

Константин (Кирил) Михайлович Симонов е роден на 28 ноември 1915 г. в гр.Петроград. Той е съветски военен журналист, писател, поет и обществен деец. Герой е на Социалистическия труд от 1974 г. Лауреат е на Ленинска (1974) и на шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950). Бил е заместник генерален секретар на СП на  СССР.

През 1938 г., Константин Симонов завършва Литературния институт „А.М.Горки”. По това време той вече е написал няколко големи произведения. Същата година е приет за член на Съюза на писателите и постъпва в аспирантура в ИФЛИ. Военните сблъсъци в Далечния изток не остават на страна от него. През 1939 г. като военен кореспондент на вестник “Героичният червеноармейски” той е изпратен в района на Халхин-Гол, където съветските и монголски войски отблъскват японския агресор. Оттук нататък, той повече не се завръща в института. За сметка на това, той преминава двумесечни курсове за военен кореспондент при Военната академия “Фрунзе”.

Малко преди заминаването си за фронта в Далечния изток, той сменя името си и вместо родното Кирил, избира псевдонима Константин Симонов. Псевдонимът става литературен факт и много скоро след това, военният кореспондент Константин Симонов става известен. В продължение на една година (в периода 1940-1941 г.) той се учи в курсовете за военни кореспонденти на ВПА „Ленин”, след което получава военното звание интендант втори ранг.

Със започването на хитлеристката агресия срещу СССР на 22 юни 1941 г., той е мобилизиран в армията и започнал да работи като журналист във вестник „Боевое знамя”. През 1942 г. му е присвоено званието старши батальонен комисар, през 1943 г. – званието подполковник, а след края на войната – полковник. По-голямата част от неговите военни кореспонденции са публикувани във вестник „Красная звезда”. По време на войната написва пиесите „Руски хора”, „Чакай ме”, „Така и ще бъде”, повестта „Дни и нощи” и др.  Като военен кореспондент е преминал през всички фронтове, преминал е с тях през териториите на Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, бил е свидетел на последните боеве за Берлин. След войната публикува своите сборници от очерци „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баранцево море. Записки на военния кореспондент”.

Доколкото му е позволявала обстановката, той правил на фронта кратки записи в бележниците си, след което в Москва между командировките ги диктувал на стенографистка, допълвайки недостигащото по памет. Все пак част от фронтовите бележници пропаднали, но тези които се съхранили легнали в основата на публикуваните по-късно книги „Всеки ден е дълъг” и „Сто денонощия война”.

След войната, в продължение на три години пътувал по различни места по света (Япония, САЩ, Китай). През 1958-1960 г. Константин Симонов живял и работил в Ташкент като собствен кореспондент на ”Правда” за републиките от Средна Азия. В качеството на специален кореспондент на „Правда” осветлявал военните събития на остров Дамански през 1969 г.

Първият свой военен роман „Другари по оръжие” той отпечатва през 1952 г., а другата му голяма книга – „Живи и мъртви” вижда свят през 1959 г. През 1963-1964 г. написва романа „Войници не се раждат”. По сценарии на Константин Симонов са направени и много филми, сред които по-известни са „Дни и нощи” (1943-1944), „Безсмъртният гарнизон” (1956), „Нормандия-Неман” (1960), „Живи и мъртви” (1964), „Двадесет дни без война” (1976) и др.

Константин Симонов умира на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно завещанието му, прахът му е разпръснат над Буйничското поле около гр.Могильов (Белорусия).

                                          ДЖОН САЙЛЪС РИД

Джон „Джак“ Сайлъс Рид (англ. John „Jack“ Silas Reed) е роден на 22 октомври 1887 г. в гр.Портлънд, САЩ. Той е американски журналист, автор на книгата „Десет дни които разтърсиха света“ в която описва октомврийските събития през 1917 г.

Завършва университета в Харвард през 1910 г., след което посещава последователно Великобритания, Франция и Испания. През 1913 г. Джон Рид става сътрудник на списанието „Месиз” (The Masses), където успява да отпечати повече от 50 статии и обзори на различна тематика. През есента на същата година той е изпратен от списанието „Метрополитен” (Metropolitan Magazine) и вестника „Уърлд” (World) в Мексико, за да подготви репортаж за хода на развихрилата се Гражданска война там. Той бил в лагера на пеона-политик, революционера Панчо Виля в продължение на 4 месеца. Точно в Мексико, Джон Рид чрез своите репортажи успява да си извоюва името на великолепен военен журналист. Той дълбоко съчувствал на тежкото положение на въстанниците и бил категорично против интервенцията на САЩ. По-късно, през 1914 г., той преиздава мексиканските си репортажи в отделна книга, озаглавена „Възстаналото Мексико”.

Веднага след започването на Първата световна война през 1914 г., Джон Рид като журналист от списанието Metropolitan заминава в Испания, където написва знаменитата си статия „Война на търговци”, отпечатена в The Masses през септември 1914 г. Малко по-късно, той се премества във Франция, но там не успява да попадне на фронта. Тук той написва едни от най-хубавите си статии – „Така е прието”, „Заедно със съюзниците”, „Дъщерята на революцията” и др. Усдпява също така да посети Германия и Италия, бил е в столиците на воюващите държави, в щабовете на воюващите армии, в окопите, където умирали войниците и офицерите… Безкрайно недоволен от наложената цензура по отношение на фактите около бойните действия, той се връща обратно в Мексико при Панчо Виля, където продължава работата си върху книгата „Възстаналото Мексико”.

През 1915 г. Джон Рид отпътува с канадския художник и журналист Боурдмън Робинсън за Източна Европа. Те започнали своето пътешествие от Солун, преминали през разорената от войната Сърбия, разгледале бомбардирания Белград, след което посетили България, Турция и Румъния. По-късно, преминавайки руския фронт на бесарабска територия, двамата журналисти са арестувани по обвинение в шпионаж, осъдени на смърт и, само след застъпничеството на американския посланик – освободени. Скоро след това, в края на 1915 г. Джон Рид се връща в САЩ. Като резултат от това пътуване се появява и неговата втора книга – „Войната в Източна Европа”.

През лятото на 1916 г., той подкрепя президента Удроу Уилсън в намерението му да се кандидатира за втори президентски мандат. За това повлияло мнението, че Уилсън не ще допусне встъпването на САЩ във войната. Но колкото по се приближавала войната към САЩ, толкова по радикален ставал и Джон Рид, той прекъсва връзките си и със списанието Metropolitan.

Когато президентът на САЩ обявил война на 2 април 1917 г., Джон Рид се произнесъл във Вашингтон: „… Това не е моя война и аз няма да го поддържам. Това не е моя война и аз няма да имам нищо общо с нея”. През юли и август талантливият журналист продължавал да пише зли и агресивни статии за The Masses (статията „Милитаризмът и играта”), продължавал да пише и за списанието Seven Arts (статията „Непопулярната война”), което в крайна сметка се лишило от финансова поддръжка и спяло да излиза. Джон Рид просто не могъл да повярва, колко популярни ставали провоенните настроения в страната, кариерата му се разрушавала и той решил да замине за Европа.

На 17 август 1917 г., той отпътува със съпругата си Луиза Брайнънт от Ню-Йорк за Европа, след като решил да посети Русия като журналист, да напише репортажи за обстановката там. Пътешествувайки през Финландия те стигат в Петроград през септември, веднага след неуспешния преврат на генерал Лавър Корнилов. Джон и Луиза били потресени от настъпилата разруха. Но те се оказали в центъра на Октомврийската революция. Тук в Русия, Рид става активен поддръжник на новото болшевистко правителство. Той взема участие в работата на Бюрото за Международна Революционна Пропаганда, превеждайки указите и новините за действията на новото правителство на английски език. „Аз също така участвувах в събирането на материали и на данни и в разпространяването на документи, които отивали в германските окопи” по-късно си спомнял Джон Рид.

Джон Рид бил добър познат с много от членовете на новото руско правителство. Той се е срещал с Лев Троцки и Владимир Ленин. Но тъй като средствата му за съществуване били почти изчерпани, той се наел да работи при американския представител на Червения Кръст в Русия – Реймънд Робинс. Робинс замислял да създаде в Русия вестник, който да защитава американските интереси. Рид се съгласил да го редактира, но още в първия му брой, под заглавието поставил предупреждението – „този вестник е посветен на интересите на американския капитал”. Именно тогава той започва да пише знаменитата си книга за събитията в Русия – „Десетте дни, които разтърсиха света”.

Чак на 28 април 1918 г. Джон Рид през Скандинавия се завръща в Ню-Йорк. Той успява да направи много агитационни пътувания по територията на САЩ, изказвайки се в поддръжка на Октомврийската революция и срещу американската интервенция там. На пет пъти е бил привличан към съдебна отговорност по обвинение в „антиамериканска дейност”. През 1919 г. той се завръща в Русия, където завършва знаменитата си книга. Но през 1920 г. той се разболява от корем тиф и умира. Той е един от малкото американци, погребани в некропола до Кремълската стена, където са били погребвани най-известните съветски лидери.

IMG_0002

IMG

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Martha Ellis Gellhorn, Ernest Miller Hemingway)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  МАРТА ЕЛИС ГЕЛХОРН

Марта Елис Гелхорн  (Martha Ellis Gellhorn) е родена на 8 ноември 1908 г. в гр.Сент-Луис, щата Мисури (САЩ). Тя е един от най-големите военни кореспонденти на ХХ век. За своята 60-годишна кариера Марта имала възможност като журналист да осветли практически всички по-големи военни конфликти в света.

Своите първи статии Марта Гелхорн отпечатала в американското списание ‘The New Republic’. Решавайки да стане кореспондент в чужбина, тя през 1930 г. заминава за две години във Франция, където е сътрудник в бюрото ‘United Press’ в Париж. Тук, тя възприема присърце творчеството на европейските пацифистични движения, чиито идеи на често пъти личат в текстовете на бъдещите и репортажи.

След завръщането си в САЩ от Франция, Марта Гелхорн била избрана от дипломата Хари Хопкинс за следовател на Федералното управление по оказване на извънредна помощ. Нейните подробни и добре аргументирани доклади привлякли вниманието на съпругата на бъдещия президент на САЩ Франклин Рузвелт, Елеонора Рузвелт, след което и двете останали добри приятели за цял живот.

През 1936 г., в Ки-Уест, Флорида, бъдещата военна кореспондентка среща Ърнест Хемингуей. Те решават да заминат заедно за Испания, за да отразяват съвместно хода на избухналата там Гражданска война. На следващата година, те вече с един куфар и общо 50 долара в джоба си, са в Испания. Марта е на 29 години, а Ърнест – на 37. И двамата симпатизират на социалистическото правителство на Испания в борбата им срещу фашистките генерали, и двамата пишат репортажи за различни издания, за трагичните събития, настъпили там. Обаче някои критици още по това време смятали репортажите на Марта за по-добри от тези на Хемингуей. След проведени съвместно четири години, те сключват брак през 1940 г. И от това време те са постоянно на война. Тя започва да изпраща репортажи от Финландия, Франция, Хонконг, Китай, Бирма, Сингапур и Великобритания. Тя е винаги в зоната на военния конфликт.

Точно Марта Гелхорн е била едвам не единствения журналист, който успял да проникне нелегално на санитарен кораб и по такъв начин да вземе непосредствено участие в десанта на англо-американските съюзници в Нормандия през 1944 г. След това тя успяла да убеди военновъздушното командване да я вземат на борда на британски бомбардировач, излетял за бомбардировка на германски военни позиции. По-късно, тя става един от първите военни журналисти, които разказали за освобождението на останалите живи от концлагера Дахау и за ужасите, които те са изпитали върху себе си там.

През 1945 г., тя се разделя с Ърнест Хемингуей. Но преди да се разделят, те успяват да се срещнат в Куба, след което тя отново заминава на фронта. По петите и следва неговото писмо с ултиматума – „…ти или си кореспондент в тази война, или си жена в моето легло…”

Видяното по време на войната така разтърсва психиката на Марта, че в следвоенните години тя активно защитавала правото на евреите да създадат своя държава. Тя била една от малкото журналисти, които подробно описвали издирванията на военните престъпници, и по-специално за хода на съда над нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел.

Но войните не свършвали. През 60-те години на ХХ век, тя отпътува за Виетнам, където подготвя редица репортажи за реномираното издание „Atlantic Monthly”, след това следва Шестдневната арабо-израелска война от 1967 г., гражданските войни в Централна Америка и най-вече кървавата касапница в Салвадор, Африка и др. На 81 годишна възраст тя пристига в Панама, където описала нахлуването на американските войски там. Едвам през 1990-те години, когато избухнали военните действия в Босна (Югославия) Марта Гелхорн се почувствувала слаба, за да продължи своята дейност. „Аз съм вече прекалено стара, за да пиша за това” – отбелязала тъжно тя пред своите приятели.

На 15 февруари 1998 г., на 89-годишна възраст Марта Гелхорн се самоубива, поемайки смъртоносна доза лекарства. Това бил краят на дългата и борба с рака, който я измъчвал.

Днес, нейното име е дадено на една от най-престижните амеерикански награди в областта на журналистиката – Martha Gellhorn journalism prize.

                               ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Милър Хемингуэй (англ. Ernest Miller Hemingway) е роден на 21 юли 1899 г., в Оук-Парк, Илинойс, САЩ. Той е американски писател, военен журналист, лауреат на на наградата Пулицър за 1953 г. и на Нобелова премия за 1954 г.

Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война на САЩ и семейството му се гордее с тази военна традиция. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за “Канзаска градска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в „Червения кръст” в Италия по време на Първата световна война. На 8 юли 1918 г., спасявайки италиански снайперист, Ърнест е ранен в крака от експлозия на мина при Фосалта ди Пиаве и е награден за храброст  със сребърния медал „За доблест” и с „Военен кръст” от краля на Италия. Любопитен факт е, че Ърнест Хемингуей е първият американец, ранен в Италия през Първата световна война.

След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист на вестник „Торонто стар” и на списанието „Cooperative Commonwealth” в Чикаго. През 1922 г. Хемингуей отива като кореспондент на канадски вестник в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни. Гледката на страданията на жените, старците и децата, гонени от родите места в Тракия го разтърсва много повече, от това, което е видял по време на Първата световна война. По-късно той отбелязал: „Аз помня, че когато се върнах в къщи от Близкия изток със съвсем разбито сърце, и в Париж се опитвах да реша да ли да направя нещо с това, като посветя целия си живот на това или да стана писател, реших, студен като змия, да стана писател и целия си живот да пиша така правдиво както мога”. Имено в тоя период на самоосъзнаване, той написва едно от най-силните си произведения – „Сбогом на оръжията” (1929 г.), разказващо за нещастната любов на американски доброволец и английска медицинска сестра по време на сраженеията в Първата световна война. Книгата имала огромен успех в Америка, дори настъпилата Голяма депресия не попречила на продажбите и.

Хемингуей предвиждал, че първият въоръжен сблъсък с фашизма ще стане в Испания, страната която той добре познавал и обичал. През 1931 г. той става свидетел на бягството на краля и раждането на републиката. „Това била последната по времето си република, родена в Европа – писал той, – и аз вярвах в нея”. Той много точно осъзнавал опасността, които донесла в света нацисткото встъпване на власт в Германия през 1933 г. През 1935 г. той написва статията „Бележки за бъдещата война” в която предсказал, че през 1937 или 1938 г. ще започне нова световна война, чиито виновници ще бъдат Хитлер и Мусолини и напомнял на хората за това, какво е световна войняа.  През 1935 г. Мусолини напада Абисиния и Хемингуей в знак на протест написва няколко остри статии, сред които може би най-силната е „Криле над Африка”.

Метежът на генерал Франко в Испания не го оставя на страна. Той взема страната на републиканците, които се борили с пучиста и организирал събиране на помощи в полза на републиканците. След като събрал пари, Ърнест се обръща към Североамериканската вестникарска асоциация, с молбата да бъде изпратен в Мадрид за осветляването на бойните действия. Много скоро била събрана снимачна група начело с режисьора Йорис Ивенс, която трябвало да заснеме филма „Испанска земя”. Като сценарист на филма станал Хемингуей.

В най-тежките дни на войната Ърнест се намирал в обсадения от фашистите Мадрид, в хотел „Флорида”, който по това време бил щаб на интернационалистите и клуб на кореспондентите. По време на бомбардировките и артилерийските нальоти той написва своята единствена пиеса „Петата колона” (1937 г.) – за работата на републиканското контраразузнаване. От Мадрид, писателят заминал за кратко в Каталония, той като боевете около Барселона били много тежки. Тук, в един от окопите той се запознава с френския писател и летец Антуан дьо Сент Екзюпери и с командира на интернационалната бригада Ханс Кале. Малко по-късно, през 1940 г. той описва своите впечатления във феноменалния си роман „За кого бие камбаната”. Това бил периодът, когато в Европа вече е започнала Втората световна война, а хитлеристките войски  окупирали Полша, Норвегия, Белгия, била разгромена Франция, а Великобритания се намирала в блокада.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. През 1941 г. той отива в Балтимор, където в тамошната корабостроителница си купува голям морски катер, кръщавайки го с екзотичното име „Пилар”. Катерът е вече в Куба, когато постъпва новината, че Япония на 7 декември е нападнала САЩ. Той веднага пожелал да замине на фронта като военен кореспондент, но му било отказано.

И тъй като военната тема е една от любимите теми на Ърнест Хемингуей, той възобновил своята журналистична дейност, но успял да пристигне в на Европейския театър на военните действия като военен кореспондент едвам през 1944 г. Той взема участие в десанта на съюзниците в Нормандия, летял с британски бомбардировач над Германия и окупирана Франция, Когато започнало настъплението на съюзниците във Франция, Хемингуей създал отряд от френски партизани (маки) и успешно водил с тях разузнавателни операции, помагайки за освобждаването на столицата на Франция – Париж. След това участвува в кръвопролитните боеве на границата с Германия – в Белгия, Елзас, в пробива на линията „Зигфрид”. Имено в този период той написва и отпечатва шест свои очерци за списанието „Колиерс”.

След края на войната, той живее в Куба, където написва едни от най-хубавите си произведения, донесли му световна слава. През 1960 г. се завръща в САЩ. На 2 юли 1961 г., той се самоубива в къщата си в Кечъм, Айдахо. Светът отново изгуби едно от големите си имена.

IMG

IMG_0001

 

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).

IMG

IMG_0002

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Robert Fisk, Sergey Grankin, Iris Chang))


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                          РОБЕРТ ФИСК

Роберт Фиск (англ. Robert Fisk), е роден на 12 юли 1946 г. в гр.Мейдстоун, графство Кент, Великобритания. Той е британски журналист и понастоящем – собствен кореспондент на британския The Independent в Близкия изток, който от 25 години живее в столицата на Ливан – Бейрут. Ето и една оценка за него от «New York Times»: «Роберт Фиск е може би най-известният кореспондент на Великобритания в чужбина”. И това е така – неговият опит в чужбина надвишава вече 40 години. В числото на най-големите му репортажи са тези в  „The Times» от събитията  1972 до 1974 г. в Белфаст (Северна Ирландия), „Революцията на червените карамфили” от 25 април 1974 г. в Португалия, Гражданската война в Ливан от 1976 до 1988 г., Иранската революция от 1979 г., Ирано-Иракската война от 1980-1988 г., Войната в Персийския залив от 1991 г., нахлуването в Ирак през 2003 г. Нещо повече, той е един от двамата западни журналисти, които се намирали постоянно в Бейрут, по време на гражданската война в Ливан. По-късно прави много репортажи за израелско-палестинския конфликт и военните конфликти на територията на Косово, Босна и в Алжир. Роберт Фиск свободно владее арабски език, което му позволило в периода от 1993 до 1997 г. на три пъти да вземе интервю от Осама бин Ладен.

По време на своята 40-годишна дейност, неговите репортажи в „горещите точки” предизвиквали вълна от критика и похвали – при това по едни и същи причини: за осъждането на насилието срещу мирните жители, за мъжеството при изпълняването на задълженията, за рядката целеустременост да се опровергаят повърхностните заявления на властите. Именно на него принадлежи твърдението, че „журнализмът трябва да предизвиква властта – всяка власт, – особено когато правителствата и политиците ни подгонват към война”, че е грешно да се смята обективността за дълг на журналиста – неговата работа в действителност се състои в това, да осъзнае къде се намират центровете на съсредоточаването на властта и силите, и да обяснят събитията изхождайки от това знание. Критиците на Фиск използват в качеството на доказателството за необективизма му, неговото изказването, че той принципиално се съмнява във всяка версия, лансирана от властите, особено когато тези власти подготвят война, а също и това, че както и журналистката на израелския вестник „Хаарец” Амира Хас, не смята, че журналистът може да е обективен.

През 1998 г., Роберт Фиск получил Amnesty International UK Press Awards за репортажите си от Алжир, и през 2000 г. — за тези, по време на военновъздушната кампания на НАТО срещу Югославия. Титулът за най-добър международен кореспондент на годината във Великобритания той е получавал 7 пъти и, два пъти е избиран за Репортьор на годината. През юни 2004 г. му е присвоена степента Доктора по Право в Университета Св. Андрюз (University of St Andrews). Отделението за Политически и социални науки на Университета в Гент (Ghent University) в Белгия избира Роберт Фиск на 24 март 2006 г. за свой почетен доктор. Той също така има и докторат по Политически науки от 1983 г. в Тринити колидж в Дъблин.

През 1989 г. преминава на работа от „The Times» в «The Independent».

По време на войната в Ирак през 2003 г. Роберт Фиск се намирал в Багдад, където е писал за всичко, на което е бил свидетел. Той критикувал своите колеги, изпратени също в Ирак, за „хотелният им журнализъм”, като подчертавал, че седейки в безопасните номера на хотела, те никога няма да разберат смисъла на ставащото по багдадските улици и не ще почувствуват атмосферата на безмислената смърт.

Атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г. британският журналист нарекъл „чудовищно престъпление срещу човечеството”. По-късно, в редица свои репортажи той призовавал към честна дискусия, която да помогне да се открият причините на тази трагедия. Той издигнал хипотезата, че Ал Кайда е извършила тези терористични действия, заради провежданата външна политика на САЩ, по-специално на нейната произраелска част и категорично не се съгласявал с президента на САЩ Джордж Буш, че престъплението от 11 септември 2001 г. срещу американците е извършено, защото „те ненавиждат нашите свободи”.

Неговите репортажи от горещите точка, както и превърналите се в бестселъри книги, са създадени по пътеводните му бележки, в които пряката фактология е съчетана с подробен анализ, често водещ до остра критика не само на действията на правителствата от Близкия изток, но и на тези в САЩ и Великобритания. Когато говори за историческите предпоставки на тези конфликти, Роберт Фиск посочва в своята книга „Голямата война за цивилизация” : „След съюзническата победа през 1918 г…, победителите разделили земите на бившите врагове. Общо за 17 месеца били прекарани границите на Северна Ирландия, Югославия и най-вече в Близкия изток. И през целия свой професионален живот аз наблюдавах – в Белфаст и Сараево, в Бейрут и Багдат, – как хората се опитват да изтрият тези граници”.

След началото на военните действия в Афганистан през октомври 2001 г. британският журналист е командирован в Пакистан. По време на един от своите репортажи, излъчен пряко, той е нападнат от група афгански бежанци, пострадали от американските бомбардировки. Той по чудо е спасен. В своята статия описвайки това нападение, Роберт Фиск потвърждава, че нападателите са невинни  («Аз не можах да ги обвинявам за това, което са направили») и свалил от тях цялата отговорност, тъй като тази “жестокост е плод на друга жестокост – нашата, на онези които им доставяли оръжие във войната им срещу руснаците, затваряйки очи за тяхната болка и присмивайки се над гражданската война в държавата им, на онези от нас, които после отново ги въоръжили и за пари ги изпратили на “Война срещу Цивилизацията”, коята ставала само на няколко мили от домовете им. А след това бомбардирали къщите им и унищожили семействата им, оправдавайки се с това, че  «когато сечеш гората, треските летят».

                                  СЕРГЕЙ ГРАНКИН

Серге́й Гра́нкин (ивр. סרגיי גרנקין‎, англ. Sergey Grankin) е роден на 14 септември 1968 г., в гр.Ленинград (днес гр.Санкт-Петербург). Той е израелски журналист, военен кореспондент и режисьор на документални филми. От 2002 г. е военен кореспондент в телеканала RTVi.

От 1986  до 1988 г. служи в специалните части на вътрешните войски на МВД на СССР. По време на военната си служба започва да се занимава с фотография. В този период той успява да завоюва доверието на офицерите от дивизията, където служил, което му помогнало след отбиването на военната си служба да посети в качеството на военен фотожурналист района на вълненията във Ферганските долина и Карабахския конфликт. Своят първи филм като военен кореспондент, осветляващ голяма военна операция, той заснема на 35-мм кинолента в Карабах.

След завършването на армейската си служба, той се завръща в Ленинград, където до отпътуването си за Израел работи в музей-квартирата на Пушкин и като фотокореспондент на вестник „Тартуский рабочий” (Тартуски работник). През 1990 г. Сергей Гранкин се премества да живее за постоянно в Израел.

Може да се предположи, че армейският опит, навиците на фотограф и завършената руската филология, в съчетание с геополитическото положение на Израел са помогнали на талантливият журналист да стане военен кореспондент. Още през 1991 г., той снима материали за палестинската интифада, които малко по-късно стават част от дипломната му работа, изложбата в Берлин през 1998 г. и изложбата под названието „Война с прекъсване за обяд” в Санкт-Петербург през 2002 г.

В периода 1991 до 2001 г., независимият военен журналист Сергей Гранкин осветлявал събитията в много от „горещите точки”, въникнали по света. Той е с камерата в Абхазия, в Приднестровието, в различни периоди от времето осветлявал войната в Югославия, в това число и в Сараево и в Косово. Но журналистът имал немалко „гореща работа” и в Израел – все още продължавала Ливанската война, рязко се засилил терорът срещу местните мирни жители.

През 2002 г. Сергей Гранкин започва да работи в израелското отделение на рускоезичния телеканал RTVi, където работи и до днес. През 2003 г. като военен кореспондент на този телеканал, той на два пъти по няколко седмици се намирал на територията на Ирак. В тази война, за първи път репорьорите били вмъкнати в състава на англо-американските военни подразделения. Гранкин по-късно споменал, че твърдите ограничения на тази система му напомняли Косово, но контролът в Ирак над дейността на журналистите тук бил още по-твърд.

От „горещите събития” от местен характер, които отразявал Гранкин, може да се посочи напускането на района на Газа през 2005 г. По това време той е в състава на батальона на евакуаторите, взели участие в тази операция и по-такъв начин успял да заснеме документален филм за премахването на еврейските селища в Гуш-Катиф и северна Самария. За свой голям професионален късмет, той смята предаването си от 12 юни 2006 г, когато успял да направи репортаж от мястото на нападението на членовете на „Хизбула” върху израелски граничен патрул. Точна тази атака поставила началото на Втората ливанска война. По-късно, Сергей Гранкин бил един от петимата журналисти, които успяли да влезат заедно с израелските войски на територията на Ливан. Той влязъл там в предпоследния ден на войната с разузнавателен взвод и самичък, без оператор подготвил материала за излъчване по телеканала.

По време на своята кариера като военен журналист, той получил шест ранения. Гранкин бил раняван с гумен куршум, с парче от експлоадирала шокова граната и др.

През 2010 г. Сергей Гранкин станал лауреат на премия, връчвана на рускоезичните журналисти в Израел от организацията IARJ (Асоциация на рускоезичните  журналисти в Израел).

                               АЙРИС ЧАН

Айрис Чан (англ. Iris Chang) е родена на 28 март 1968 г. в  Принстон САЩ. Тя е американска писателка, военен журналист от китайски произход и историк. Тя е дъщеря на американски университетски преподаватели, емитрирали от КНР. Завършила е Експерименталното висше училище при Университета Илинойс в Урбан-Шампайн през 1985 г., където по-късно получила степента бакалавър по журналистика през 1989 г. Получава степента магистър в Университета Джон Хопкинс в Балтимор. Работила е като кореспондент-стрингър във вестника Нью-Йорк таймс в Урбан-Шампайн. Сътрудничила е с Associated Press и Чикаго Трибюн.

Световната и слава като журналист и писател донася книгата и „Насилието в Нанкин: Забравеният холокоуст от времето на Втората световна война” през 1997 г., публикувана към 60-годишнината от клането в Нанкин и разказваща за зверското масово унищожаване на повече от 300 хиляди мирни жители на Нанкин през декември 1937 г., в това число и изнасилването и убийството на не по-малко от 20 хиляди жени (по разследването на АрийсЧан, те са 80 хиляди), от войниците и офицерите на японската армия. Освен хрониката на събитията и коментираните документи, книгата, която била първата англоезична монография за събитията преди 60 години, съдържала интервюта на авторката с оцелелите очевидци от извършеното клане. В продължение на 10 седмици тя стояла в списъка на бестселърите на вестник Ню-Йорк таймс. През 2007 г.,  върху нейна основа е заснет документалният филм „Нанкин”, който обиколил целия свят и получил филмови премии на кинофестивали в САЩ и Хонг-Конг. Под влиянието на Айрис Чан и нейното разследване, Конгресът на САЩ след специални слушания, приел през 1997 г. резолюция призоваваща правителството на Япония да поднесе официални извинения за извършените от японската Квантунска армия военни престъпления. Книгата на Айрис Чан дълго време била забранена за отпечатване в Япония – публикувана е едвам през 2007 г.

След завършването на работата си върху книгата за събитията в Нанкин, Айрис Чан започнала да получава пристъпи на депресии и изгубила съня си. През август 2004 г. тя преживяла нервен срив, в продължение на три дни получавала медицинска помощ в психиатричната болница в Луисвил, където попаднала в търсенето на материал за своята четвърта книга (за завоюването от японците на Филипините или по-точно, за така наречения марш на смъртта в Батаан). Лекарите подозирали, че Чан развива маниакално-депресивен психоз, тя постоянно приемала различни лекарства. На сутринта на 9 ноември 2004 г. тя била открита недалеч от Лос Гатос, Калифорния мъртва в своя автомобил, след като се самоубила с пистолет.

Книгата на Айрис Чан за японските военни престъпления в Нанкин претърпяла 5 издания в САЩ, била преведена на много езици, включително иврит, китайски, корейски и японски. Британската писателка Мо Хайдер посветила на паметта на Айрис Чан своя роман „Токио”, отпечатан през 2004 г. (в САЩ той бил отпечатан под заглавието „Дяволът в Нанкин”). За трудния живот на Айрис Чан е написана документална драма от Кристофър Алберт Чан през 20087 г., за живота и е заснет документален филм през 2007 г., а подробна нейна биография също така е отпечатила нейната приятелка Пола Кеймън през 2007 г.

2IMG

IMG