- A TIME-TRAVELLER OR “GRAND-DAD`S PARADOX”?

ПЪТЕШЕСТВЕНИК ВЪВ ВРЕМЕТО ИЛИ “ПАРАДОКСЪТ НА ДЯДО”?

През март 2010 г., една най-обикновена фотография от музея Bralorne Pioneer Мuseum на канадската провинция Британска Колумбия взривява Интернет и поляризира световното интернет-общество. Към началото на май с.г., числото на цитиранията на фотографията достига цифрата от милион и половина позовавания. И това е само за малко повече от месец след откриването на фотографията.
Оригиналът на снимката, която се превръща в едва ли не най-тиражираната в света на фотографията, е изложена на сайта на музея сред другите 154 снимки през февруари 2010 г., като експонат на виртуалната изложба Their Past Lives Here («Тяхното минало живее тук»). Какво е изобразено на нея? Събитието е приблизително от ноември 1940 г., свързано с официалното откриване на провинциалния мост South Fork Bridge, който бил построен вместо отнесения преди това от наводнение стар такъв. Сред множеството хора се вижда и един необичайно висок млад човек – именно той привлича вниманието на интернет-обществото със своя необичаен вид. По-голямата част от изследователите от интернет-обществото все пак решила, че този младеж не е от това време, на което е бил заснет. А по-точно – от бъдещето. За това говорят най-вече пострижката му, фланелката с отпечатената емблема, пуловерът с модерния си фасон, портативната фотокамера и слънчевите му очила. Т.е., преди 70 години такова нещо в Канада не би могло да съществува.

Първо фото. Пришелецът от бъдещето е маркиран в червена окръжност

Снимката била огледана от експерти. След това тя е подложена на компютърен анализ, с чиято помощ са изследвани фона и “подозрителния субект” за това, да ли е използван при обработката и фотошоп. Но следи от “добавки” не са открити, т.е. “чуждото тяло” се оказало истинско. По такъв начин се доказало, че този млад човек се е намирал там в момента на заснемането, което по мнението на ентузиастите свидетелствувало само за едно – че пътешествията във времето са възможни.

Докато една част от изследователите в интернет-обществото разсъждавали с каква “машина на времето” е пристигнал гостът, и от кой век той приблизително е дошъл, другата част се отнасяла доста скептечно, като се опитвали да открият признаците на съответствие за 1940 г. Фотоапаратът в ръцете му? Фирмата “Кодак” към това време вече произвеждала портативните модели, чиито обективи се удължавали като хармоника. Като че ли в ръцете на “пътешественика” е имало точно такъв – модел Kodak Folding Pocket, достъпен за всеки от началото на ХХ век. Пуловерът би могъл да бъде изплетен от майка му или баба му. По това време много от тях са постъпвали така. Да се прецени доколко той е съвременен е доста трудно. Все пак, целият силует на “пътешественика във времето” не е добре видим.

Второ фото. Със стрелката е посочен “пътешественикът във времето” в друг ракурс

Слънцезащитни очила… Действително, мъжете преди 70 години почти не са ги носили, още повече че първите слънцезащитни очила са произведени в САЩ през 1937 г. А когато са ги носили, то те не са били такива, а с капковидна форма, произведени за нуждата на авиацията. Ако погледнете останалите хора няма да видите никой друг със слънцезащитни очила. Но погледнете самия модел на слънчевите очила от първата снимка. Такъв модел, с триъгълни елементи на рамките, прикриващи очите от вятъра и страничните слънчеви лъчи не се е срещал в света никъде преди това.

Непредеолима трудност за скептиците предизвикала фланелката, която е облякъл “пътешественика във времето” – тя е явно памучна със щампована емблема. Аналози по това време – щамповани фланелки, не са открити! Имало е само плетени пуловери с пришити емблеми!

От своя страна, ентузиастите се защитават, като го определят като човек с много съвременни слънцезащитни очила, носещ щампована фланелка и през цялото време държащ портативна компактна фотокамера!

Какво решило интернет-обществото? От тези, които са видяли тайнствената фотография и са се отзовали на дискусиите във форумите, около 60% смятат, че това е пътешественик във времето. Около 20% от останалите не виждат в него нищо свърхестествено. Макар и да признават , че той изглежда някак си чудновато. За тях това не е част от доказателство за пътешествие във времето, а по-скоро – свидетелство за цикличността на природата на модата. И все пак? Ами ако си спомним за “Моста на Айнщайн-Розен ” или пък за “Дядовия парадокс”?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

“A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX ?” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper  “Телеграф” (“Telegraph”), Sofia, 2nd April 2011, p.33.

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

 

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Konstantin Simonov, John „Jack“ Silas Reed)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  КОНСТАНТИН МИХАЙЛОВИЧ СИМОНОВ

Константин (Кирил) Михайлович Симонов е роден на 28 ноември 1915 г. в гр.Петроград. Той е съветски военен журналист, писател, поет и обществен деец. Герой е на Социалистическия труд от 1974 г. Лауреат е на Ленинска (1974) и на шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950). Бил е заместник генерален секретар на СП на  СССР.

През 1938 г., Константин Симонов завършва Литературния институт „А.М.Горки”. По това време той вече е написал няколко големи произведения. Същата година е приет за член на Съюза на писателите и постъпва в аспирантура в ИФЛИ. Военните сблъсъци в Далечния изток не остават на страна от него. През 1939 г. като военен кореспондент на вестник “Героичният червеноармейски” той е изпратен в района на Халхин-Гол, където съветските и монголски войски отблъскват японския агресор. Оттук нататък, той повече не се завръща в института. За сметка на това, той преминава двумесечни курсове за военен кореспондент при Военната академия “Фрунзе”.

Малко преди заминаването си за фронта в Далечния изток, той сменя името си и вместо родното Кирил, избира псевдонима Константин Симонов. Псевдонимът става литературен факт и много скоро след това, военният кореспондент Константин Симонов става известен. В продължение на една година (в периода 1940-1941 г.) той се учи в курсовете за военни кореспонденти на ВПА „Ленин”, след което получава военното звание интендант втори ранг.

Със започването на хитлеристката агресия срещу СССР на 22 юни 1941 г., той е мобилизиран в армията и започнал да работи като журналист във вестник „Боевое знамя”. През 1942 г. му е присвоено званието старши батальонен комисар, през 1943 г. – званието подполковник, а след края на войната – полковник. По-голямата част от неговите военни кореспонденции са публикувани във вестник „Красная звезда”. По време на войната написва пиесите „Руски хора”, „Чакай ме”, „Така и ще бъде”, повестта „Дни и нощи” и др.  Като военен кореспондент е преминал през всички фронтове, преминал е с тях през териториите на Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, бил е свидетел на последните боеве за Берлин. След войната публикува своите сборници от очерци „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баранцево море. Записки на военния кореспондент”.

Доколкото му е позволявала обстановката, той правил на фронта кратки записи в бележниците си, след което в Москва между командировките ги диктувал на стенографистка, допълвайки недостигащото по памет. Все пак част от фронтовите бележници пропаднали, но тези които се съхранили легнали в основата на публикуваните по-късно книги „Всеки ден е дълъг” и „Сто денонощия война”.

След войната, в продължение на три години пътувал по различни места по света (Япония, САЩ, Китай). През 1958-1960 г. Константин Симонов живял и работил в Ташкент като собствен кореспондент на ”Правда” за републиките от Средна Азия. В качеството на специален кореспондент на „Правда” осветлявал военните събития на остров Дамански през 1969 г.

Първият свой военен роман „Другари по оръжие” той отпечатва през 1952 г., а другата му голяма книга – „Живи и мъртви” вижда свят през 1959 г. През 1963-1964 г. написва романа „Войници не се раждат”. По сценарии на Константин Симонов са направени и много филми, сред които по-известни са „Дни и нощи” (1943-1944), „Безсмъртният гарнизон” (1956), „Нормандия-Неман” (1960), „Живи и мъртви” (1964), „Двадесет дни без война” (1976) и др.

Константин Симонов умира на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно завещанието му, прахът му е разпръснат над Буйничското поле около гр.Могильов (Белорусия).

                                          ДЖОН САЙЛЪС РИД

Джон „Джак“ Сайлъс Рид (англ. John „Jack“ Silas Reed) е роден на 22 октомври 1887 г. в гр.Портлънд, САЩ. Той е американски журналист, автор на книгата „Десет дни които разтърсиха света“ в която описва октомврийските събития през 1917 г.

Завършва университета в Харвард през 1910 г., след което посещава последователно Великобритания, Франция и Испания. През 1913 г. Джон Рид става сътрудник на списанието „Месиз” (The Masses), където успява да отпечати повече от 50 статии и обзори на различна тематика. През есента на същата година той е изпратен от списанието „Метрополитен” (Metropolitan Magazine) и вестника „Уърлд” (World) в Мексико, за да подготви репортаж за хода на развихрилата се Гражданска война там. Той бил в лагера на пеона-политик, революционера Панчо Виля в продължение на 4 месеца. Точно в Мексико, Джон Рид чрез своите репортажи успява да си извоюва името на великолепен военен журналист. Той дълбоко съчувствал на тежкото положение на въстанниците и бил категорично против интервенцията на САЩ. По-късно, през 1914 г., той преиздава мексиканските си репортажи в отделна книга, озаглавена „Възстаналото Мексико”.

Веднага след започването на Първата световна война през 1914 г., Джон Рид като журналист от списанието Metropolitan заминава в Испания, където написва знаменитата си статия „Война на търговци”, отпечатена в The Masses през септември 1914 г. Малко по-късно, той се премества във Франция, но там не успява да попадне на фронта. Тук той написва едни от най-хубавите си статии – „Така е прието”, „Заедно със съюзниците”, „Дъщерята на революцията” и др. Усдпява също така да посети Германия и Италия, бил е в столиците на воюващите държави, в щабовете на воюващите армии, в окопите, където умирали войниците и офицерите… Безкрайно недоволен от наложената цензура по отношение на фактите около бойните действия, той се връща обратно в Мексико при Панчо Виля, където продължава работата си върху книгата „Възстаналото Мексико”.

През 1915 г. Джон Рид отпътува с канадския художник и журналист Боурдмън Робинсън за Източна Европа. Те започнали своето пътешествие от Солун, преминали през разорената от войната Сърбия, разгледале бомбардирания Белград, след което посетили България, Турция и Румъния. По-късно, преминавайки руския фронт на бесарабска територия, двамата журналисти са арестувани по обвинение в шпионаж, осъдени на смърт и, само след застъпничеството на американския посланик – освободени. Скоро след това, в края на 1915 г. Джон Рид се връща в САЩ. Като резултат от това пътуване се появява и неговата втора книга – „Войната в Източна Европа”.

През лятото на 1916 г., той подкрепя президента Удроу Уилсън в намерението му да се кандидатира за втори президентски мандат. За това повлияло мнението, че Уилсън не ще допусне встъпването на САЩ във войната. Но колкото по се приближавала войната към САЩ, толкова по радикален ставал и Джон Рид, той прекъсва връзките си и със списанието Metropolitan.

Когато президентът на САЩ обявил война на 2 април 1917 г., Джон Рид се произнесъл във Вашингтон: „… Това не е моя война и аз няма да го поддържам. Това не е моя война и аз няма да имам нищо общо с нея”. През юли и август талантливият журналист продължавал да пише зли и агресивни статии за The Masses (статията „Милитаризмът и играта”), продължавал да пише и за списанието Seven Arts (статията „Непопулярната война”), което в крайна сметка се лишило от финансова поддръжка и спяло да излиза. Джон Рид просто не могъл да повярва, колко популярни ставали провоенните настроения в страната, кариерата му се разрушавала и той решил да замине за Европа.

На 17 август 1917 г., той отпътува със съпругата си Луиза Брайнънт от Ню-Йорк за Европа, след като решил да посети Русия като журналист, да напише репортажи за обстановката там. Пътешествувайки през Финландия те стигат в Петроград през септември, веднага след неуспешния преврат на генерал Лавър Корнилов. Джон и Луиза били потресени от настъпилата разруха. Но те се оказали в центъра на Октомврийската революция. Тук в Русия, Рид става активен поддръжник на новото болшевистко правителство. Той взема участие в работата на Бюрото за Международна Революционна Пропаганда, превеждайки указите и новините за действията на новото правителство на английски език. „Аз също така участвувах в събирането на материали и на данни и в разпространяването на документи, които отивали в германските окопи” по-късно си спомнял Джон Рид.

Джон Рид бил добър познат с много от членовете на новото руско правителство. Той се е срещал с Лев Троцки и Владимир Ленин. Но тъй като средствата му за съществуване били почти изчерпани, той се наел да работи при американския представител на Червения Кръст в Русия – Реймънд Робинс. Робинс замислял да създаде в Русия вестник, който да защитава американските интереси. Рид се съгласил да го редактира, но още в първия му брой, под заглавието поставил предупреждението – „този вестник е посветен на интересите на американския капитал”. Именно тогава той започва да пише знаменитата си книга за събитията в Русия – „Десетте дни, които разтърсиха света”.

Чак на 28 април 1918 г. Джон Рид през Скандинавия се завръща в Ню-Йорк. Той успява да направи много агитационни пътувания по територията на САЩ, изказвайки се в поддръжка на Октомврийската революция и срещу американската интервенция там. На пет пъти е бил привличан към съдебна отговорност по обвинение в „антиамериканска дейност”. През 1919 г. той се завръща в Русия, където завършва знаменитата си книга. Но през 1920 г. той се разболява от корем тиф и умира. Той е един от малкото американци, погребани в некропола до Кремълската стена, където са били погребвани най-известните съветски лидери.

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Martha Ellis Gellhorn, Ernest Miller Hemingway)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  МАРТА ЕЛИС ГЕЛХОРН

Марта Елис Гелхорн  (Martha Ellis Gellhorn) е родена на 8 ноември 1908 г. в гр.Сент-Луис, щата Мисури (САЩ). Тя е един от най-големите военни кореспонденти на ХХ век. За своята 60-годишна кариера Марта имала възможност като журналист да осветли практически всички по-големи военни конфликти в света.

Своите първи статии Марта Гелхорн отпечатала в американското списание ‘The New Republic’. Решавайки да стане кореспондент в чужбина, тя през 1930 г. заминава за две години във Франция, където е сътрудник в бюрото ‘United Press’ в Париж. Тук, тя възприема присърце творчеството на европейските пацифистични движения, чиито идеи на често пъти личат в текстовете на бъдещите и репортажи.

След завръщането си в САЩ от Франция, Марта Гелхорн била избрана от дипломата Хари Хопкинс за следовател на Федералното управление по оказване на извънредна помощ. Нейните подробни и добре аргументирани доклади привлякли вниманието на съпругата на бъдещия президент на САЩ Франклин Рузвелт, Елеонора Рузвелт, след което и двете останали добри приятели за цял живот.

През 1936 г., в Ки-Уест, Флорида, бъдещата военна кореспондентка среща Ърнест Хемингуей. Те решават да заминат заедно за Испания, за да отразяват съвместно хода на избухналата там Гражданска война. На следващата година, те вече с един куфар и общо 50 долара в джоба си, са в Испания. Марта е на 29 години, а Ърнест – на 37. И двамата симпатизират на социалистическото правителство на Испания в борбата им срещу фашистките генерали, и двамата пишат репортажи за различни издания, за трагичните събития, настъпили там. Обаче някои критици още по това време смятали репортажите на Марта за по-добри от тези на Хемингуей. След проведени съвместно четири години, те сключват брак през 1940 г. И от това време те са постоянно на война. Тя започва да изпраща репортажи от Финландия, Франция, Хонконг, Китай, Бирма, Сингапур и Великобритания. Тя е винаги в зоната на военния конфликт.

Точно Марта Гелхорн е била едвам не единствения журналист, който успял да проникне нелегално на санитарен кораб и по такъв начин да вземе непосредствено участие в десанта на англо-американските съюзници в Нормандия през 1944 г. След това тя успяла да убеди военновъздушното командване да я вземат на борда на британски бомбардировач, излетял за бомбардировка на германски военни позиции. По-късно, тя става един от първите военни журналисти, които разказали за освобождението на останалите живи от концлагера Дахау и за ужасите, които те са изпитали върху себе си там.

През 1945 г., тя се разделя с Ърнест Хемингуей. Но преди да се разделят, те успяват да се срещнат в Куба, след което тя отново заминава на фронта. По петите и следва неговото писмо с ултиматума – „…ти или си кореспондент в тази война, или си жена в моето легло…”

Видяното по време на войната така разтърсва психиката на Марта, че в следвоенните години тя активно защитавала правото на евреите да създадат своя държава. Тя била една от малкото журналисти, които подробно описвали издирванията на военните престъпници, и по-специално за хода на съда над нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел.

Но войните не свършвали. През 60-те години на ХХ век, тя отпътува за Виетнам, където подготвя редица репортажи за реномираното издание „Atlantic Monthly”, след това следва Шестдневната арабо-израелска война от 1967 г., гражданските войни в Централна Америка и най-вече кървавата касапница в Салвадор, Африка и др. На 81 годишна възраст тя пристига в Панама, където описала нахлуването на американските войски там. Едвам през 1990-те години, когато избухнали военните действия в Босна (Югославия) Марта Гелхорн се почувствувала слаба, за да продължи своята дейност. „Аз съм вече прекалено стара, за да пиша за това” – отбелязала тъжно тя пред своите приятели.

На 15 февруари 1998 г., на 89-годишна възраст Марта Гелхорн се самоубива, поемайки смъртоносна доза лекарства. Това бил краят на дългата и борба с рака, който я измъчвал.

Днес, нейното име е дадено на една от най-престижните амеерикански награди в областта на журналистиката – Martha Gellhorn journalism prize.

                               ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Милър Хемингуэй (англ. Ernest Miller Hemingway) е роден на 21 юли 1899 г., в Оук-Парк, Илинойс, САЩ. Той е американски писател, военен журналист, лауреат на на наградата Пулицър за 1953 г. и на Нобелова премия за 1954 г.

Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война на САЩ и семейството му се гордее с тази военна традиция. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за “Канзаска градска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в „Червения кръст” в Италия по време на Първата световна война. На 8 юли 1918 г., спасявайки италиански снайперист, Ърнест е ранен в крака от експлозия на мина при Фосалта ди Пиаве и е награден за храброст  със сребърния медал „За доблест” и с „Военен кръст” от краля на Италия. Любопитен факт е, че Ърнест Хемингуей е първият американец, ранен в Италия през Първата световна война.

След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист на вестник „Торонто стар” и на списанието „Cooperative Commonwealth” в Чикаго. През 1922 г. Хемингуей отива като кореспондент на канадски вестник в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни. Гледката на страданията на жените, старците и децата, гонени от родите места в Тракия го разтърсва много повече, от това, което е видял по време на Първата световна война. По-късно той отбелязал: „Аз помня, че когато се върнах в къщи от Близкия изток със съвсем разбито сърце, и в Париж се опитвах да реша да ли да направя нещо с това, като посветя целия си живот на това или да стана писател, реших, студен като змия, да стана писател и целия си живот да пиша така правдиво както мога”. Имено в тоя период на самоосъзнаване, той написва едно от най-силните си произведения – „Сбогом на оръжията” (1929 г.), разказващо за нещастната любов на американски доброволец и английска медицинска сестра по време на сраженеията в Първата световна война. Книгата имала огромен успех в Америка, дори настъпилата Голяма депресия не попречила на продажбите и.

Хемингуей предвиждал, че първият въоръжен сблъсък с фашизма ще стане в Испания, страната която той добре познавал и обичал. През 1931 г. той става свидетел на бягството на краля и раждането на републиката. „Това била последната по времето си република, родена в Европа – писал той, – и аз вярвах в нея”. Той много точно осъзнавал опасността, които донесла в света нацисткото встъпване на власт в Германия през 1933 г. През 1935 г. той написва статията „Бележки за бъдещата война” в която предсказал, че през 1937 или 1938 г. ще започне нова световна война, чиито виновници ще бъдат Хитлер и Мусолини и напомнял на хората за това, какво е световна войняа.  През 1935 г. Мусолини напада Абисиния и Хемингуей в знак на протест написва няколко остри статии, сред които може би най-силната е „Криле над Африка”.

Метежът на генерал Франко в Испания не го оставя на страна. Той взема страната на републиканците, които се борили с пучиста и организирал събиране на помощи в полза на републиканците. След като събрал пари, Ърнест се обръща към Североамериканската вестникарска асоциация, с молбата да бъде изпратен в Мадрид за осветляването на бойните действия. Много скоро била събрана снимачна група начело с режисьора Йорис Ивенс, която трябвало да заснеме филма „Испанска земя”. Като сценарист на филма станал Хемингуей.

В най-тежките дни на войната Ърнест се намирал в обсадения от фашистите Мадрид, в хотел „Флорида”, който по това време бил щаб на интернационалистите и клуб на кореспондентите. По време на бомбардировките и артилерийските нальоти той написва своята единствена пиеса „Петата колона” (1937 г.) – за работата на републиканското контраразузнаване. От Мадрид, писателят заминал за кратко в Каталония, той като боевете около Барселона били много тежки. Тук, в един от окопите той се запознава с френския писател и летец Антуан дьо Сент Екзюпери и с командира на интернационалната бригада Ханс Кале. Малко по-късно, през 1940 г. той описва своите впечатления във феноменалния си роман „За кого бие камбаната”. Това бил периодът, когато в Европа вече е започнала Втората световна война, а хитлеристките войски  окупирали Полша, Норвегия, Белгия, била разгромена Франция, а Великобритания се намирала в блокада.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. През 1941 г. той отива в Балтимор, където в тамошната корабостроителница си купува голям морски катер, кръщавайки го с екзотичното име „Пилар”. Катерът е вече в Куба, когато постъпва новината, че Япония на 7 декември е нападнала САЩ. Той веднага пожелал да замине на фронта като военен кореспондент, но му било отказано.

И тъй като военната тема е една от любимите теми на Ърнест Хемингуей, той възобновил своята журналистична дейност, но успял да пристигне в на Европейския театър на военните действия като военен кореспондент едвам през 1944 г. Той взема участие в десанта на съюзниците в Нормандия, летял с британски бомбардировач над Германия и окупирана Франция, Когато започнало настъплението на съюзниците във Франция, Хемингуей създал отряд от френски партизани (маки) и успешно водил с тях разузнавателни операции, помагайки за освобждаването на столицата на Франция – Париж. След това участвува в кръвопролитните боеве на границата с Германия – в Белгия, Елзас, в пробива на линията „Зигфрид”. Имено в този период той написва и отпечатва шест свои очерци за списанието „Колиерс”.

След края на войната, той живее в Куба, където написва едни от най-хубавите си произведения, донесли му световна слава. През 1960 г. се завръща в САЩ. На 2 юли 1961 г., той се самоубива в къщата си в Кечъм, Айдахо. Светът отново изгуби едно от големите си имена.

 

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).

- 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Robert Fisk, Sergey Grankin, Iris Chang))

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                          РОБЕРТ ФИСК

Роберт Фиск (англ. Robert Fisk), е роден на 12 юли 1946 г. в гр.Мейдстоун, графство Кент, Великобритания. Той е британски журналист и понастоящем – собствен кореспондент на британския The Independent в Близкия изток, който от 25 години живее в столицата на Ливан – Бейрут. Ето и една оценка за него от «New York Times»: «Роберт Фиск е може би най-известният кореспондент на Великобритания в чужбина”. И това е така – неговият опит в чужбина надвишава вече 40 години. В числото на най-големите му репортажи са тези в  „The Times» от събитията  1972 до 1974 г. в Белфаст (Северна Ирландия), „Революцията на червените карамфили” от 25 април 1974 г. в Португалия, Гражданската война в Ливан от 1976 до 1988 г., Иранската революция от 1979 г., Ирано-Иракската война от 1980-1988 г., Войната в Персийския залив от 1991 г., нахлуването в Ирак през 2003 г. Нещо повече, той е един от двамата западни журналисти, които се намирали постоянно в Бейрут, по време на гражданската война в Ливан. По-късно прави много репортажи за израелско-палестинския конфликт и военните конфликти на територията на Косово, Босна и в Алжир. Роберт Фиск свободно владее арабски език, което му позволило в периода от 1993 до 1997 г. на три пъти да вземе интервю от Осама бин Ладен.

По време на своята 40-годишна дейност, неговите репортажи в „горещите точки” предизвиквали вълна от критика и похвали – при това по едни и същи причини: за осъждането на насилието срещу мирните жители, за мъжеството при изпълняването на задълженията, за рядката целеустременост да се опровергаят повърхностните заявления на властите. Именно на него принадлежи твърдението, че „журнализмът трябва да предизвиква властта – всяка власт, – особено когато правителствата и политиците ни подгонват към война”, че е грешно да се смята обективността за дълг на журналиста – неговата работа в действителност се състои в това, да осъзнае къде се намират центровете на съсредоточаването на властта и силите, и да обяснят събитията изхождайки от това знание. Критиците на Фиск използват в качеството на доказателството за необективизма му, неговото изказването, че той принципиално се съмнява във всяка версия, лансирана от властите, особено когато тези власти подготвят война, а също и това, че както и журналистката на израелския вестник „Хаарец” Амира Хас, не смята, че журналистът може да е обективен.

През 1998 г., Роберт Фиск получил Amnesty International UK Press Awards за репортажите си от Алжир, и през 2000 г. — за тези, по време на военновъздушната кампания на НАТО срещу Югославия. Титулът за най-добър международен кореспондент на годината във Великобритания той е получавал 7 пъти и, два пъти е избиран за Репортьор на годината. През юни 2004 г. му е присвоена степента Доктора по Право в Университета Св. Андрюз (University of St Andrews). Отделението за Политически и социални науки на Университета в Гент (Ghent University) в Белгия избира Роберт Фиск на 24 март 2006 г. за свой почетен доктор. Той също така има и докторат по Политически науки от 1983 г. в Тринити колидж в Дъблин.

През 1989 г. преминава на работа от „The Times» в «The Independent».

По време на войната в Ирак през 2003 г. Роберт Фиск се намирал в Багдад, където е писал за всичко, на което е бил свидетел. Той критикувал своите колеги, изпратени също в Ирак, за „хотелният им журнализъм”, като подчертавал, че седейки в безопасните номера на хотела, те никога няма да разберат смисъла на ставащото по багдадските улици и не ще почувствуват атмосферата на безмислената смърт.

Атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г. британският журналист нарекъл „чудовищно престъпление срещу човечеството”. По-късно, в редица свои репортажи той призовавал към честна дискусия, която да помогне да се открият причините на тази трагедия. Той издигнал хипотезата, че Ал Кайда е извършила тези терористични действия, заради провежданата външна политика на САЩ, по-специално на нейната произраелска част и категорично не се съгласявал с президента на САЩ Джордж Буш, че престъплението от 11 септември 2001 г. срещу американците е извършено, защото „те ненавиждат нашите свободи”.

Неговите репортажи от горещите точка, както и превърналите се в бестселъри книги, са създадени по пътеводните му бележки, в които пряката фактология е съчетана с подробен анализ, често водещ до остра критика не само на действията на правителствата от Близкия изток, но и на тези в САЩ и Великобритания. Когато говори за историческите предпоставки на тези конфликти, Роберт Фиск посочва в своята книга „Голямата война за цивилизация” : „След съюзническата победа през 1918 г…, победителите разделили земите на бившите врагове. Общо за 17 месеца били прекарани границите на Северна Ирландия, Югославия и най-вече в Близкия изток. И през целия свой професионален живот аз наблюдавах – в Белфаст и Сараево, в Бейрут и Багдат, – как хората се опитват да изтрият тези граници”.

След началото на военните действия в Афганистан през октомври 2001 г. британският журналист е командирован в Пакистан. По време на един от своите репортажи, излъчен пряко, той е нападнат от група афгански бежанци, пострадали от американските бомбардировки. Той по чудо е спасен. В своята статия описвайки това нападение, Роберт Фиск потвърждава, че нападателите са невинни  («Аз не можах да ги обвинявам за това, което са направили») и свалил от тях цялата отговорност, тъй като тази “жестокост е плод на друга жестокост – нашата, на онези които им доставяли оръжие във войната им срещу руснаците, затваряйки очи за тяхната болка и присмивайки се над гражданската война в държавата им, на онези от нас, които после отново ги въоръжили и за пари ги изпратили на “Война срещу Цивилизацията”, коята ставала само на няколко мили от домовете им. А след това бомбардирали къщите им и унищожили семействата им, оправдавайки се с това, че  «когато сечеш гората, треските летят».

                                  СЕРГЕЙ ГРАНКИН

Серге́й Гра́нкин (ивр. סרגיי גרנקין‎, англ. Sergey Grankin) е роден на 14 септември 1968 г., в гр.Ленинград (днес гр.Санкт-Петербург). Той е израелски журналист, военен кореспондент и режисьор на документални филми. От 2002 г. е военен кореспондент в телеканала RTVi.

От 1986  до 1988 г. служи в специалните части на вътрешните войски на МВД на СССР. По време на военната си служба започва да се занимава с фотография. В този период той успява да завоюва доверието на офицерите от дивизията, където служил, което му помогнало след отбиването на военната си служба да посети в качеството на военен фотожурналист района на вълненията във Ферганските долина и Карабахския конфликт. Своят първи филм като военен кореспондент, осветляващ голяма военна операция, той заснема на 35-мм кинолента в Карабах.

След завършването на армейската си служба, той се завръща в Ленинград, където до отпътуването си за Израел работи в музей-квартирата на Пушкин и като фотокореспондент на вестник „Тартуский рабочий” (Тартуски работник). През 1990 г. Сергей Гранкин се премества да живее за постоянно в Израел.

Може да се предположи, че армейският опит, навиците на фотограф и завършената руската филология, в съчетание с геополитическото положение на Израел са помогнали на талантливият журналист да стане военен кореспондент. Още през 1991 г., той снима материали за палестинската интифада, които малко по-късно стават част от дипломната му работа, изложбата в Берлин през 1998 г. и изложбата под названието „Война с прекъсване за обяд” в Санкт-Петербург през 2002 г.

В периода 1991 до 2001 г., независимият военен журналист Сергей Гранкин осветлявал събитията в много от „горещите точки”, въникнали по света. Той е с камерата в Абхазия, в Приднестровието, в различни периоди от времето осветлявал войната в Югославия, в това число и в Сараево и в Косово. Но журналистът имал немалко „гореща работа” и в Израел – все още продължавала Ливанската война, рязко се засилил терорът срещу местните мирни жители.

През 2002 г. Сергей Гранкин започва да работи в израелското отделение на рускоезичния телеканал RTVi, където работи и до днес. През 2003 г. като военен кореспондент на този телеканал, той на два пъти по няколко седмици се намирал на територията на Ирак. В тази война, за първи път репорьорите били вмъкнати в състава на англо-американските военни подразделения. Гранкин по-късно споменал, че твърдите ограничения на тази система му напомняли Косово, но контролът в Ирак над дейността на журналистите тук бил още по-твърд.

От „горещите събития” от местен характер, които отразявал Гранкин, може да се посочи напускането на района на Газа през 2005 г. По това време той е в състава на батальона на евакуаторите, взели участие в тази операция и по-такъв начин успял да заснеме документален филм за премахването на еврейските селища в Гуш-Катиф и северна Самария. За свой голям професионален късмет, той смята предаването си от 12 юни 2006 г, когато успял да направи репортаж от мястото на нападението на членовете на „Хизбула” върху израелски граничен патрул. Точна тази атака поставила началото на Втората ливанска война. По-късно, Сергей Гранкин бил един от петимата журналисти, които успяли да влезат заедно с израелските войски на територията на Ливан. Той влязъл там в предпоследния ден на войната с разузнавателен взвод и самичък, без оператор подготвил материала за излъчване по телеканала.

По време на своята кариера като военен журналист, той получил шест ранения. Гранкин бил раняван с гумен куршум, с парче от експлоадирала шокова граната и др.

През 2010 г. Сергей Гранкин станал лауреат на премия, връчвана на рускоезичните журналисти в Израел от организацията IARJ (Асоциация на рускоезичните  журналисти в Израел).

                               АЙРИС ЧАН

Айрис Чан (англ. Iris Chang) е родена на 28 март 1968 г. в  Принстон САЩ. Тя е американска писателка, военен журналист от китайски произход и историк. Тя е дъщеря на американски университетски преподаватели, емитрирали от КНР. Завършила е Експерименталното висше училище при Университета Илинойс в Урбан-Шампайн през 1985 г., където по-късно получила степента бакалавър по журналистика през 1989 г. Получава степента магистър в Университета Джон Хопкинс в Балтимор. Работила е като кореспондент-стрингър във вестника Нью-Йорк таймс в Урбан-Шампайн. Сътрудничила е с Associated Press и Чикаго Трибюн.

Световната и слава като журналист и писател донася книгата и „Насилието в Нанкин: Забравеният холокоуст от времето на Втората световна война” през 1997 г., публикувана към 60-годишнината от клането в Нанкин и разказваща за зверското масово унищожаване на повече от 300 хиляди мирни жители на Нанкин през декември 1937 г., в това число и изнасилването и убийството на не по-малко от 20 хиляди жени (по разследването на АрийсЧан, те са 80 хиляди), от войниците и офицерите на японската армия. Освен хрониката на събитията и коментираните документи, книгата, която била първата англоезична монография за събитията преди 60 години, съдържала интервюта на авторката с оцелелите очевидци от извършеното клане. В продължение на 10 седмици тя стояла в списъка на бестселърите на вестник Ню-Йорк таймс. През 2007 г.,  върху нейна основа е заснет документалният филм „Нанкин”, който обиколил целия свят и получил филмови премии на кинофестивали в САЩ и Хонг-Конг. Под влиянието на Айрис Чан и нейното разследване, Конгресът на САЩ след специални слушания, приел през 1997 г. резолюция призоваваща правителството на Япония да поднесе официални извинения за извършените от японската Квантунска армия военни престъпления. Книгата на Айрис Чан дълго време била забранена за отпечатване в Япония – публикувана е едвам през 2007 г.

След завършването на работата си върху книгата за събитията в Нанкин, Айрис Чан започнала да получава пристъпи на депресии и изгубила съня си. През август 2004 г. тя преживяла нервен срив, в продължение на три дни получавала медицинска помощ в психиатричната болница в Луисвил, където попаднала в търсенето на материал за своята четвърта книга (за завоюването от японците на Филипините или по-точно, за така наречения марш на смъртта в Батаан). Лекарите подозирали, че Чан развива маниакално-депресивен психоз, тя постоянно приемала различни лекарства. На сутринта на 9 ноември 2004 г. тя била открита недалеч от Лос Гатос, Калифорния мъртва в своя автомобил, след като се самоубила с пистолет.

Книгата на Айрис Чан за японските военни престъпления в Нанкин претърпяла 5 издания в САЩ, била преведена на много езици, включително иврит, китайски, корейски и японски. Британската писателка Мо Хайдер посветила на паметта на Айрис Чан своя роман „Токио”, отпечатан през 2004 г. (в САЩ той бил отпечатан под заглавието „Дяволът в Нанкин”). За трудния живот на Айрис Чан е написана документална драма от Кристофър Алберт Чан през 20087 г., за живота и е заснет документален филм през 2007 г., а подробна нейна биография също така е отпечатила нейната приятелка Пола Кеймън през 2007 г.

- ARMIN VAN BUUREN

 

- THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА “ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ” ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна война – Линия „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.

Част от диорамата “Превземането на линията “Бар Лев”. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:

Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head

An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– FOR THE QUESTION ABOUT THE ROLE AND ACTIVITIES OF THE BRITISH MILITARY MISSIONS IN BULGARIA DURING 1943-1944

Nickolay G. Kotev, Avrora G. Koteva – For the Question about the role and activities of the British Military Missions in Bulgaria during 1943-1944 – in journal ‘Review of Archives’, Sofia, 2006, volume 3-4th, p.113-137.

КЪМ ВЪПРОСА ЗА РОЛЯТА И ДЕЙНОСТТА НА БРИТАНСКИТЕ ВОЕННИ МИСИИ В БЪЛГАРИЯ, В ПЕРИОДА 1943-1944 Г.

                           Николай Котев, Аврора Котева

          Една от интересните и все още изследвани теми от историята на балканските народи е тази за участието на британските военни мисии в развитието и помоща за съпротивителните и партизанските движения в годините на Втората световна война.
По темата е писано сравнително много – на българските и чужди учени са известни изследванията на Орлин Василев, Стоян Рачев, Атанас Русев, Илчо Димитров и др., както и тези на редица учени от чужбина – такива като Веселин Джуретич, Едуард Кукридж, Уйлям Макензи, Э.Бояджи, Дейвид Стафърд, Хинсли и др.1
Балканският полуостров винаги е бил в центъра на вниманието на британското военно министерство и на британските специални служби. Този интерес води началото си още от периода на Първата световна война, като в началния период на Втората световна война британските въоръжени сили оказаха действена помощ с експедиционните си сили не само на Гърция, но и на Югославия.

Уйлям Франк Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на  БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Клариджис” при Верховния щаб на българските партизани) (бивш военнослужащ от H и B Squadron GHQ Liaison Regiment (Phantom) Съдба: попада в плен, разстрелян около българското село  Литаково на 10 юни 1944 година

          Периодът на 1943 г. е вече оформен като такъв на сериозен сблъсък с хитлеро-фашистката машина, с капитулацията на един от съюзниците на Германия по хитлеро-фашистката ос, с оформянето на активно действуващо и мощно партизанско и антифашистко движение, с изградени не само вътрешни но и външни центрове на управление.
Управлението за специални операции е създадено в началото на Втората световна война. Първоначално то е известно на тесен кръг от участниците в осигуряването на помощта на партизанското движение като М.О.4. (Military Operations 4). В по-широк кръг то вече придобива названието УСО (SOE – Special Operation Executive). Специално за Балканския полуостров пряко отношение има неговото подразделение “Force 133” и “Force 266”. През 2004 г. от разсекретената книга на Уйлям Макензи става известно стратегията на УСО, от която най-интересна е фразата “в дадения момент и [по-нататък] диверсионната дейност има приоритет пред създаването на “тайните армии”. 2

Партизанската бригада на Славчо Стаменов-Трънски влиза в гр.Кюстендил. 9 септември 1944 г.

          Британските военни мисии, които имали за цел да подпомогнат българското партизанско движение са няколко – според нас те са четири, като в непосредствен контакт с ръководството на НОВА влизат само последните две – това на “Мъгалитони” и това на “Клариджис”. Съдбата и на четирите е известна, една част от тяхните участници загиват в бой, друга част е пленена и разстреляна. Остава жив единствено радистът Кенет Алън Скот от мисията “Клариджис”, който е освободен на 9 септември 1944 г.

Кристофър Монтаж Уудхауз, 5-ти барон Терингтън (Christopher Montague Woodhouse, 5th Baron Terrington DSO, OBE (11 May 1917 – 13 February 2001), известен още като Крисс Уудхауз и Монти Уудхауз, един от ръководителите на Британската военна мисия в Гърция. След войната е член на Консервативната партия и член на Британския парламент от Оксфорд в периода от 1959 до 1966 г. и отново от 1970 до 1974 г.

          Представените по-долу документи са малко известни или въобще не публикувани. За по-доброто изясняване на ролята на мисиите в партизанското движение на Балканския полуостров са дадени извадки и от три броя “Разузнавателни известия” на Разузнавателното отделение при Щаба на войската. Те ще допълнят знанията за помощта на Великобритания, която е оказана на българското партизанско движение, като едновременно с това се посочват и две по-ранни мисии – тази, която е пленена в Македония и тази за която е известно по спуснатият и багаж в региона на Ловеч. За съжаление за последната не е известно нищо – най-вероятно тя попада в ръцете на Абвера и нейният личен състав е изпратен тайно в някой концлагер в Германия. Според спуснатият багаж, тази мисия е имала състав от около 4-6 човека.

Паметникът на майор Уйлям Франк Томпсън (William Frank Thompson) – с.Томпсън, община Своге

          Документите са от фондовете на Централния военен архив – Велико Търново (по-нататък съкратено ЦВА) и от Архива на Министерството на вътрешните работи (по-нататък съкратено АМВР). Всички документи имат заглавия, археографски са обработени, като под линия са дадени пояснителни бележки. На места текстът в документите е осъвременен. Биографиите на редица от преките участници в събитията също така, могат да бъдат намерени в седемтомното издание на Министерството на отбраната “Офицерският корпус в България 1878-1944 г.”, отпечатено през1996 г.

                                   Документ № 1
ЗЬПОВЕД НА АДОЛФ ХИТЛЕР ЗА УНИЩОЖАВАНЕТО НА ВОЕННОСЛУЖЕЩИТЕ ОТ СЪСТАВА НА СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ДИВЕРСИОННО-РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ГРУПИ И НА “КОМАНДОС”.
Берлин, 18 октомври 1942 г.

Фюрерът и Съвършено секретно
Върховният главнокомандващ на Вермахта Само за командването
Доставката – само през офицер
Аз смятам себе си за принуден да направя твърда заповед относно унищожаването на диверсионните групи на противника и да подлагам на сурово наказание за нейното неизпълнение. Аз смятам за необходимо да информирам главнокомандващите и командирите за причините на въвеждането на такъв порядък.
Както никога в нито една война в миналото, в тази война получиха разпространение методите на нарушаването на комуникациите в тила, заплашването на работещите за Германия среди от населението, а така също и унищожаването на важни във военно отношение промишлени съоръжения в окупираните от нас области.
На Изток такъв вид бойни действия като партизанската война през миналата зима довела до извънредно тежки загуби в нашата бойна мощ, струвала живота на немските войници, железничари, на работниците от организацията на ТОД, имперската трудова повинност и т.н., значително снизила възможността на транспорта по поддържането на бойната мощ на войските и даже довела до многодневно нарушаване и прекратяването на превозите. В случая на успешното продължаване и, още повече, при интензифицирането на подобно водене на бойните действия, могат да се създадат условия за възникването на тежка криза на този или онзи участък от фронта.
Много от мероприятията срещу тази както жестока, така и парализираща дейност, не успявали само заради това, че германският офицер и неговите войници са се противопоставяли на опасността, не знаейки за нейните размери, и в следствие на това в отделни случаи действали срещу групите на противника не така, както това би трябвало да бъде, за да се помогне на борбата на предната линия на фронта и по такъв начин на общото водене на войната.
Поради тази причина на Изток беше частично необходимо да се формират специални съединения, които можеха да се справят с тази опасност или да предават решението на тази задача на специалните формирования на СС. Тогава, когато борбата срещу партизаните започнала и се водила с безгранична жестокост, започнали да се появяват успехи, които след това облекчило положението на предните рубежи на фронта.
Затова в цялата източна област борбата срещу партизаните е борба за окончателното унищожаване на една от страните. Веднага щом това положение стане общопризнато във войските, те бързо ще се справят с това явление, в противоположен случай тяхното използване не ще доведе до резултати, решаващи проблема, тоест това ще бъде безцелно.
Англия и Америка решили да водят подобна война, макар и под друго название. Ако руснаците се опитват да изпратят партизаните при нас в тила по сухопътен начин и само в изключителен случай за прехвърлянето на хората и снаряжението използват авиация, то Англия и Америка воденето на такава война осъществяват най-напред по пътя на десантирането на диверсионни групи от подводни лодки или от надуваеми лодки или прехвърлят агентите с парашути. Обаче по същество подобно водене на войната не се отличава от партизанската дейност на руснаците.
Та нали задачите на тези групи се състоят в следното:
1. Създаването на всеобща система за шпионаж с доброволната помощ на населението.
2. Създаването на терористични групи и снабдяването им с необходимото оръжие и взривни материали.
3. Провеждането също така на диверсионни действия, които са насочени към това, не само да нарушат нашите комуникации по пътя на унищожаването на транспортните обекти, но и за да може в решаващия момент въобще да направят невъзможно придвижването на войските и да се изключи използването на средствата за свръзка.
И накрая, подобни групи трябва също така да нанасят удари по важните военни предприятия, унищожавайки в съответствие с научно разработената програма ключовите предприятия по пътя на взривяването им, за да може практически да се парализира цялата промишленост.
Последствията на тази дейност са доста тежки. Аз не знам, осъзнава ли всеки командир и офицер, че разрушаването на една единствена електростанция, например може да лиши военновъздушните сили от хиляди тонове алуминий и че няма да бъдат произведени голямо количество самолети, които са необходими на фронта за воденето на борбата, че по такъв начин се нанася огромна вреда на родината и се обуславят тежки загуби сред сражаващите се войници.
При това този вид война се явява за противника съвършено безопасен. Тъй като при стоварването на неговите диверсионни групи във военна форма, на тях им се дават също така и цивилни дрехи, то те могат в зависимост от обстоятелствата да бъдат и като военнослужещи и като граждански лица. В същото време самите те имат за задача безмилостно да унищожават противодействащите им немски войници или дори мирни жители, те не се подлагат на опасността да понесат по време на техните деяния сериозни загуби, тъй като се надяват в най-лошия случай при залавянето им моментално да се предават в плен и, по такъв начин, теоретически да попаднат под условията на Женевската конвенция. Няма никакво съмнение, че това обаче представлява най-лошия вид злоупотреба с Женевските съглашения, която се задълбочава от това, че по отношение на част от влизащите в тези групи става дума дори за престъпници, освободени от затвори, които се опитват да получат реабилитация, участвайки в такива действия. Затова Англия и Америка ще имат и по-нататък нови доброволци дотогава, докато те могат правомерно да говорят, че за такива хора няма никакви опасности. В най-лошия случай на тях им трябвало да извършат нападение върху хора, обекти на транспорта или съоръжения, а след това при залавянето от противника просто бързо да се предават в плен.
За да може по-нататък немската страна да не изпитва тежки последствия в резултат на използването на такива методи от противника, последният трябва да бъде поставен в известност за това, че всяка диверсионна група трябва да се унищожава до последния човек без изключение. Това означава, че вероятността да се остане жив е равна на нула. По такъв начин, при никакви условия не трябва да бъде допуснато, че каквато и да е група – диверсионна, подривна или терористична, просто да се залавя и взема в плен и с нея да се обръщат в съответствие с Женевската конвенция, а не да се унищожава до последния човек при всякакви обстоятелства.
В съобщенията, които трябва да се съдържат в отчетите на вермахта, само на кратко и лаконично да се информира, че диверсионната, терористическата или подривна група е заловена и унищожена до последния човек.
Аз очаквам за това, че както и командващите армии, така и отделните командири не само ще разберат необходимостта от такимва действия, но и се заемат с цялата си енергия за изпълнението на тази заповед. За офицерите или унтерофицерите, които по силата на някакви слабости не изпълняват заповедта, е необходимо задължително да се докладва, и след преминаването на опасността, да се привличат към най-строга отговорност. Както родината, така и сражаващият се на фоник имат право да очакват, че в техния тил ще останат гарантирани продоволствената база и, че ще се осигурят снабдяването с важното за воденето на войната оръжие и боеприпаси.
Това е причината за изготвената от мен дадена заповед.
Ако се появи целесъобразност да се остави жив за разпит на един или двама човека, то след разпита те трябва да бъдат веднага разстреляни.
Адолф Хитлер
Върховно командване на Вермахта Съвършенно секретно
Ставка на фюрера, Само за командването
19 октомври 1942 г. 22 екземпляра
№ 551781/42д Екземпляр 21
Доставка само през офицер
В развитие на указанията за унищожаването на групите за провеждане на терора и саботажа (от 18.10.1942) се изпраща при това допълнителната заповед на фюрера.
Тази заповед е предназначена само за командири и при никакъв случай не трябва да попада при противника.
Последващото разпращане до адресатите да се ограничи в съответствие с разчета.
Включените в разчета на разпращането органи отговарят за това, че всички размножени екземпляри на заповедта, включително всички изготвени копия, да бъдат събрани и унищожени заедно с дадения екземпляр.
Върховен главнокомандващ на вермахта
По поръчение [Алфред] Йодъл3

International Military Trial, vol.26, p.115-120. Публ. в: „Нюрнбергский процесс”. Сборник материалов в 8-ми томах, М., 1990, том 4, с.216-219, документ ПС-503.

                                       Документ № 2
ИЗ СЛУЖЕБНО ПИСМО № V-6171 НА РЪКОВОДСТВОТО НА МВ-ЩВ ДО НАЧАЛНИКА НА 10-А ДИВИЗИОННА ОБЛАСТ, ОТНОСНО ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПРИ КОИТО Е ЗАЛОВЕНА БРИТАНСКА ПАРАШУТНО-ДЕСАНТНА ГРУПА, СПУСНАТА В РАЙОНА НА С.ТАЖЕВО, БРОДСКО.
София, 3 юни 1943 г.

Министерство на войната – ЩВ Кърджали – Началнику 10 дивизионна
№ V-6171 област
3 юни 1943 г.
София
Щабът на войската съобщава за сведение, че на 15 април тази година в 23.30 часа, бе спусната от самолет една английска парашутна саботажна група в района на с.Тажево – Бродско. Групата се състоеше от английския военен инженер майор Морган, поручикът от бившата югославска армия Александър Тасич и подофицерът-свързочник и парашутист от английската войска Бакъм. От разпита на групата се установи следното:
След априлското поражение на югославската армия през 1941 г., английското командване в Африка било останало в пълна неизвестност за военната обстановка в Българска Македония. През изтеклите от тогава до сега две години английската разузнавателна централа в Александрия добивала откъслечни сведения за Македония от гръцките и сръбските възстаннически щабове. Всичките тези сведения обаче били почти винаги считани като много съмнителни.
Тази празнота в разузнаването била същата още в самото начало, но лошото развитие на военните действия в Африка тогава, не позволявало да се мисли за по-далечни нужди пред лицето на непосредствената опасност. Чак сега бил дошъл моментът да се съсредоточи вниманието главно на Балканския полуостров. Английското главно командване считало Средиземноморския басейн за фронт, от който може да се започне един удар на север. Срещу този удар германските въоръжени сили щели вероятно да се противопоставят като заемат изходно положение в Солунската област. Следователно, Скопската област се явявала като най-важната стратегическа точка, събираща всички пътища.
[…]*

ДВИА, ф.23, оп.1, а.е.714, c.106-115; Препис, ормиг; ДВИА, ф.23, оп.1, а.е.789, л.225-233. Копие, ормиг, окръжно.
__
* Текстът не се отнася до темата.

                                       Документ № 3
ЛИЧНО ПОВЕРИТЕЛНО СЛУЖЕБНО ПИСМО № 21 НА НАЧАЛНИКА НА ЛОВЕШКИЯ ГАРНИЗОН ДО НАЧАЛНИКА НА ДЪРЖАВНАТА САМОЛЕТНА ФАБРИКА И ОКОЛИЙСКИЯ УПРАВИТЕЛ В ГР.ТРОЯН ЗА ОТКРИТО СПУСНАТО ВЪОРЪЖЕНИЕ ОТ БРИТАНСКИ САМОЛЕТИ.
Ловеч, 6 юли 1943 г.

Лично-поверително
Копие – Тук – Околийски управител
Тук – Троян – околийски управител
В последно време зачестиха прелитанията на неприятелски самолети над наша територия, не само с цел за разузнаване, хвърляне на афиши*, но и на оръжие, адски машини, облекло и др.
Така например, на 12.VІ. т[ази] г[одина] между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока.
От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие].
Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина.
Горното да се доведе до знание на кметовете от околията Ви за съответно действие при нужда.
№ 21 6 юли 1943 година, гр.Ловеч
(п) [не се чете]
Полковник – началник Ловчанския гарнизон

АМВР, об.дело 2627, л.89. Оригинал, машинопис.
__
* В смисъл на листовки и позиви.

                                        Документ № 4
ИЗ РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ № 1 НА МВ-ЩВ ОТНОСНО НАМЕРЕНИЯТА НА ВОЕННИЯ ЦЕНТЪР НА “ОТЕЧЕСТВЕННИЯ ФРОНТ” ДА ВЗЕМЕ ВЛАСТТА В НАЙ-БЛИЗКО ВРЕМЕ.
София, 23 февруари 1944 г.

          […]*
Що се отнася до столицата, военният център на “Отечественния фронт” е твърдо решил да използва непременно последиците от една нова и тежка бомбардировка, за да се опита да я превземе или поне да извърши многостранни терористични и саботажни удари, насочени срещу висшите политически и военни лица, центровете на охраната и държавната сигурност и срещу някои обекти от важно политическо и военно значение. Съгласно този план, който е действително съставен, до партизанските разбойнически отряди “Трънски”, “Чавдар” и “Ихтимански” е отправена заповед да нахлуят постепенно в столицата на групи и бъдат готови за действие.
Към 15 февруарий тази година се установи, че “Сл[авчо] Трънски”4 е действително посетил столицата с част от хората си и след известен престой се изтеглил обратно. Вероятно той е “изпробвал предварително” задачата си по нахлуването в столицата.
Има сведения, че местните конспиративни власти в столицата са непрекъснато в движение из кварталите за подготвяне “разквартироването” на идващите нелегални бойни групи. При сегашното положение на столицата, изпълнението на тази задача е по-трудно при наличието на толкова много изоставени жилищни сгради […]*
(п) [Стефан] Недев5 – полковник.

ДВИА, ф.23, оп.1, а.е.847, л.219-228. Оригинал, машинопис.
__
* Текстът не се отнася до темата.

                                          Документ № 5
ИЗ ТЕКСТА НА РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ № 3 НА РО-ЩВ, ОТНОСНО ПАРТИЗАНСКАТА ВОЙНА НА БАЛКАНИТЕ И В БЪЛГАРИЯ.
София, 14 април 1944 г.

          […]*
2. По англо-саксонска линия: След оттеглянето на [фелд]маршал [Ервин] Ромел6 от Африка, британското командване насочи вниманието си върху Балканите. Възприемайки идеята за едно нахлуване в Европа през Средиземноморския простор, то се залови да организира партизанската война на Балканите, основавайки се върху естествената реакция на победените народи. Инициативите на полковник Дража Михайлович7 в Сърбия и на генерал Сарафис8 в Гърция бяха веднага възприети и канализирани. Така в Сърбия и Гърция изникнаха националистичните възстаннически движения срещу силите на Оста. За да ги подчини и използува съобразно съюзническите си и политически нужди, британското командване изпрати към всеки националистически възстаннически щаб по една “Група за връзка”,”съставена от британски офицери и подофицери, специалисти по партизанската война и саботажите и, числящи се в нарочните войски “КОМАНДО”.”По такъв начин националистическото възстанническо движение на Балканите бе ловко подчинено на британското средиземноморско командване. Изработен бе нарочен мобилизационен план, който е приблизително показан в графическото разписание – приложение № 2.**
А) Щаб на английската саботажна армия БЛИЗЪК ИЗТОК в Кайро.
Б) Два върховни Щаба на национално-освободителните войски – югославянски и гръцки.
В) Около 40 възстаннически дивизии от по 6,000 души, което прави около 240 000 възстанници под оръжие.
Г) Според едно доста положително сведение, от съветска страна е било разпоредено до “Тито”9 да се освободи по подходящ начин от всички английски щабове за връзка, което при наличността на съветски военни мисии били станали безпредметни. Изглежда, че това разпореждане е вече влязло в изпълнение, което може да се съди и от следния факт: английската саботажна група на капитан БЛУМ, която се намирала в района на Вранския партизански отряд, към средата на март тази година, е напуснала демонстративно партизаните, понеже те били отказали да изпълнят възложените от британското командване саботажни задачи. Капитан Блум се присъединил към една от бригадите на Дража Михайлович в този район.
Д) На 14 март пет съветски самолета, а на 25 март, шест такива са снабдявали партизаните в района на Баня Лука, Тузла, Зворник, Ужице и Митровица. Този за сега само символичен акт иде да покаже, че съветското командване желае да направи комунистическо партизанско движение независимо от англо-американското снабдяване и да пресече британските опити за вмешателство.
[…]*
Приложение №
Мобилизационен план реализиран (към 1 април 1944 г. към тази дата е реализиран в 10% от предвижданията на англо-американците).
Под тяхно влияние се намират:
Югославия Гърция
12000 д[уши] 12000 д[уши]
Предв[идени по] мобилиз[ация] 6% 40%
Изразено в наши полкове 6 6
[…]*
Докато под съветско влияние се намират 150000 д[уши] партизани или 20% от предвидените мобилизационни континтенти. Изобщо партизанските сили на Балканите са сведени мобилизационно в около 144 възстаннически дивизии при общ състав от около 900000 души. До 1 април т[ази] г[одина] тези мобилизационни сметки можаха да бъдат осъществени средно с 21% от предвиденото, което прави от около 170000 възстанници. Приведени към наши пехотни полкове, тези сили по число се равнява на около 80 пехотни полка или 25 пехотни дивизии без артилерия. По боеспособност обаче, те не надминават повече от 10 пехотни дивизии, главно поради липсата на достатъчно въоръжение.
[…]*
(п) [Стефан] Недев
ПОЛКОВНИК – Началник на Разузнавателно отделение

ДВИА, ф.319, оп.2, а.е.30, л.159-170. Оригинал, машинопис.
__
* Текстът не се отнася до темата.
** Тук не се прилага.

                                      Документ № 6
ИЗ ТЕКСТА НА РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ № 4 НА МВ-ЩВ ОТНОСНО ВОЕННО-ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В ЦАРСТВОТО И ВОЕННИТЕ ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ВЗЕМАНЕТО НА ВЛАСТТА ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА “ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ”.
София, 2 май 1944 г.

           […]*
2. Военни намерения на “Отечественния фронт”. От втората половина на месец април т[ази] г[одина] ВЪРХОВНИЯТ ЩАБ НА НАРОДНООСВОБОДИТЕЛНИТЕ ВЪЗСТАННИЧЕСКИ ПАРТИЗАНСКИ ВОЙСКИ при “Отечественния фронт” е в тряскава подготовка на някаква “КОМБИНИРАНА АКЦИЯ”, заповядана от англо-съветското командуване. Тази акция, която щяла да обхване “Балканския театър на партизанските действия” (разузнавателно известие № 3), трябвало да се изрази в следните три съгласувани по време действия:
а) Морски десанти в устието на Дунава и по черноморските и адриатически брегове;
б) Въздушни десанти от Изток и Запад на нарочни саботажни и редовни групи над избрани области в Старите предели на България, Македония, Сърбия и Гърция;
в) Масово въстание на партизанските формации, които щели да бъдат предварително снабдени и въоръжени по въздуха.
Като момент на акцията се сочи месец май, но доста колебливо. Изглежда, че точната дата още не е насрочена. Може би тя ще зависи от откриването на ВТОРИ ФРОНТ и от развоя на събитията пред южното крило на Източния фронт – величини неопределени, които могат да отложат очакваната акция за доста дълго време, какъвто бе случаят през месец октомврий м[иналата] г[одина].
С оглед на тези оперативни партизански намерения, военният център на “Отечественния фронт” е разпоредил следното, което се знае от доста положителни източници и заловени документи:
А) Пълна мобилизация на всички отечественофронтовски сили, които да се изведат в най-скоро време в горите. Да не се държи повече сметка дали за мобилизираните имало оръжие или не, както това беше до сега. Недостизите щели да бъдат попълнени по въздушен път. Повече от належащо било да се достигне на всяка цена възможно най-високия числен размер на мобилизацията. Трябва да се отбележи, че както в Македония, така и в Старите предели на страната има вече няколко случая на масови заминавания от по 50-100 души и няколко опита осуетени.
Б) Всички партийци във войсковите части да бъдат подготвени в най-скоро време за въоръжен бунт в казармата;
В) Партизанските единици да се съсредоточат по на едно или две места в бойните области и да се подготвят по допълнителна заповед да овладеят определени местности и по-значителни селища, където да обявят “народни демократични републики”, да ги превърнат в свои снабдителни и мобилизационни бази, които да задържат с крайно упорство и възможно по-дълго време.
В кои точно райони трябва да се съсредоточат усилията е още не напълно известно, но има достатъчно признаци да се счита, че това са пространствата, показани в приложение № 11** към разузнавателно известие № 3 от т[ази] г[одина]. Що се отнася за Софийската партизанска бойна област, всред комунистическите ръководни среди имало предложение да се “превземе” София, което щяло да има широк пропаганден ефект.
Завладяванията на големи селища щели да бъдат съпровождани от съдействие на англо-американските въздушни сили по следния начин: в предварително определен момент мощна въздушна единица извършва нападение над назначения обект. Бомбеният товар се изсипва само върху строго определени площи, с цел да създаде от една страна смразяващ ефект всред населението и властта, а от друга – да осигури свободно и безопасно опериране на партизанските групи в останалите части на селището.
Предварително съсредоточените партизански единици в околностите нахлуват по определен план, блокират скрилите се военни и полицейски групи, обезвреждат ги и привеждат селището в положение на “партизанска отбрана”.
С оглед на тази идея за дълготрайно загнездяване в определени райони, военният център на “Отечественния фронт” разпореди и съсредоточаване на партизанските отряди. Такива съсредоточения бяха направени в района на Батак, Габровско, Трънско и Вранско. В първите два района събраните разбойници са вече почти унищожени от войската, а в последните се извърши голяма акция в настоящия момент.
(п) [Стефан] Недев
ПОЛКОВНИК – Началник на Разузнавателно отделение

ДВИА, ф.23, оп.2, а.е.158, л.237-251. Оргинал, машинопис.
__
* Текстът не се отнася до темата.
** Тук не се прилага.

                                         Документ № 7
ИЗВЕСТИЕ № 17 НА КОМАНДИРА НА ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ДИМИТРОВ ЗА ЗАЛАВЯНЕТО НА ЧАСТ ОТ СЪСТАВА НА БРИТАНСКАТА ВОЕННА МИСИЯ ПРИ ГЛАВНИЯ ЩАБ НА НОВА.
София, 31 май 1944 г.

                                  И З В Е С Т И Е
№ 17
от 31.V.1944 година
1-ва СОФИЙСКА ЖАНДАРМЕРИЙСКА ДРУЖИНА. Успява да плени на 30.V.т[ази] г[одина] при с.Елешница (Софийско) следните важни лица от Щаба на партизанските отряди за цяла България:
1. Капитан Уйлям Франк Том[п]сън10
2. Подофицера Кен[ет] Ален Скот – радиотелеграфист11
3. Ефрейтор Васил Николов Милушев – войник от запаса
4. Кольо Георгиев Колев
5. Славчо Георгиев Йосифов
6. Две жени нелегални
Убити са нелегалните:
1. “Тома” (партийно име) – комисар на чета и още двама нелегални, чиято самоличност още не е установена.
Дружината даде жертва 1 кандидат подофицер – убит при престрелката.
У англичаните и другите нелегални са намерени много ценни документи, оръжие и около 200 000 лева.

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР, КОМАНДИР НА ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ
(п) Димитров

АМВР, об.дело 21152, том І, л.191. Копие, машинопис.

                                         Документ № 8
СВЕДЕНИЕ № ІІ-233 НА КОМАНДИРА НА ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ДИМИТРОВ ОТНОСНО РАЗГРОМА НА ПАРТИЗАНСКИ ЧАСТИ И ПЛЕНЯВАНЕТО НА МАЙОР ФРАНК ТОМПСЪН.
София, не по-рано от края на 31 май 1944 г.

КОМАНДИР Тук – Пловдив, Бургас Шумен, Търново,
на Враца, Дупница, Ст[ара] Загора, Плевен,
ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ Ксанти, Скопие и Битоля – Командирите на
Май 1944 год. 1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11 и 12 жандармерийски
София дружини – Командиру общо жандармерийска-
та преносима рота – тук.

          От известие № 16 се вижда изключителният успех на 6-та Врачанска жандармерийска дружина в борбата срещу нелегалните. Като се има предвид, че:
1.) батальонът от 200 души с 30 коня беше нападнал гара “Фон Лист” където завлече войници и железничари (по-вероятно е сами да са се предали, някои от които сега са пленени от 6-та Врачанска жандармерийска дружина.
2.) Че този батальон в похода му от Моравско до района на с.Батулия, никъде не е бил пресрещан и бит, макар да е преследван от войскови и полицейски части.
3.) Че плененият англичанин с когото говорих лично (говори сръбски отлично) e бил спуснат с парашут в Албания заедно с другите убити двама англичани, (eдин капитан и един радиотелеграфист-подофицер).
4.) Че батальонът е имал за задача да достигне връх Мургаш, където да послужи като ядро за формиране на други батальони.
5.) Че батальонът е бил въоръжен отлично и снабден с радиостанция за далечно приемане и предаване.
6.) Че от показанията на пленените се вижда, какво те се удивляват на нападателния дух на нашите войници- жандарми, какъвто никъде не са срещали и което ги изненадало много и всяло страшна паника всред редовете им.
7.) Че от наша страна не са дадени никакви жертви.
8.) Че с този удар нанесен им от 6-та Врачанска жандармерийска дружина, се разтройва един план на враговете ни, всичко това показва, че действите успеха на дружината е изключителен.
Успехът се дължи на умелото ръководство и командуване на командира на дружината – капитан СТОЯНОВ ЯНКО, командира на 1-ва рота поручик Вачев и храбростта на неговите офицери, подофицери и войници-жандарми.
Заповядвам предадените от мен 500 000 лева на капитан Стоянов в с.Литаково да бъдат раздадени на отличилите се.
На командира на 6-та Врачанска жандармерийска дружина капитан Стоянов, на поручик Вачев, на всички офицери, подофицери и войници от 6-та жандармерийска дружина изказвам моята искрена благодарност.
(п) Димитров
ГЕНЕРАЛ-МАЙОР – КОМАНДИР НА ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ.

АМВР, общо дело 21152, том ІІ, л.268. Оригинал, машинопис.

                                            Документ № 9
ЛИЧНО-ПОВЕРИТЕЛЕН ДОКЛАД НА РЪКОВОДСТВОТО НА РО-ЩВ ОТНОСНО ДЕЙНОСТТА НА ДЕЙНОСТТА НА СТРУКТУРАТА НА БРИТАНСКОТО УПРАВЛЕНИЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ И ПАРТИЗАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ.
София, 1 юни 1944 г.

          Лично-поверителен.
Д О К Л А Д
Относно: Партизанското движение в България.
От разпита на видно нелегално лице, се събраха следните положителни сведения върху организацията на партизанското воюване в България и английското участие в него:
1. В Кайро се намира Главната квартира на английските Средиземноморски сухопътни въоръжени сили. Състои се от следните отдели: военно-разузнавателен, оперативен, организационен, учебен, снабдителен, моторно-превозен, санитарен, ветеринарен, сигурност и Отдел за специални операции.
2. Отделът за специални операции има за задача да ръководи непосредствено партизанското воюване в Средиземноморския театър на военните действия. Състои се от:
- Секция организационно-учебна: изгражда организацията на партизанските сили и подготвя командните кадри, които ръководят воюването;
- Секция снабдителна: ръководи целокупното снабдяване на партизанските формации в тила на противника и се грижи за усъвършенствуването на партизанското въоръжение, стъкмяване и продуктите по храната;
- Секция оперативна: ръководи непосредствено партизанските операции в тила на противника. Състои се от следните Бюра: Гърция, Албания, България и Югославия. Всяко едно от тези Бюра завежда партизанските операции в територията на съответната държава според границите от 1939 година.
3. През месец август 1943 година, Отделът за специални операции при английската Средиземноморска Главна квартира решава да пристъпи към обхващане на българското партизанско движение в Старите предели на страната***. В изпълнение на това решение, Отделът натоварва майора от английските войски Мостин [Левелин] Дейвис12, със задачата:
Да проникне в България и установи съприкосновение с Върховния щаб на българските Народноосвободителни възстаннически войски при Отечественния фронт; да служи като връзка между Отечественния фронт и Главната квартира – Кайро, изпълнявайки всички директиви по организацията и развитието на партизанското воюване в България.
4. В изпълнение на задачата си, майор [Мостин Левелин] Дейвис избира двама свои помощници-радиотелеграфисти и един подофицер. В продължение на няколко седмици проучва грижливо всички сведения за положението в Албания, Македония, Моравско и Стара България. Поради липса на вече установена пряка връзка с военния Център на Отечественния фронт, майор [Мостин Левелин] Дейвис решава: да кацне в Албания и съобразно обстановката да проникне пеш по партизански канали в североизточна посока и достигне района на Църна Трава при [Живоин Николич] Бърко13. След това, да се опита да влезе във връзка с българските партизани чрез него.
5. Решението и маршрута на майор Мостин Левелин Дейвис били напълно одобрени от Отдела за специални операции.
На 15 септември [1943 г.], той кацва в Албания и с мъчителни преходи, прехвърлян от една партизанска група на друга, минава през Скопска Черна Гора и на 15 декември м[иналата] г[одина] достига Църна Трава при [Живоин Николич] Бърко.
6. Няколко дни по-късно се свързва с главатаря на Трънския партизански отряд Славчо Стаменов. Посвещава го в задачата и настоява да му бъде връзка с Върховния щаб на българските партизански сили. Връзката се установява на 3 януари тази година: при майор [Мостин Левелин] Дейвис бил делегиран един представител на Върховния щаб на българските партизански сили под партийното име “Георги” – около 45 годишен, ръст нормален, адвокат. В няколко конференции, майор [Мостин Левелин] Дейвис изложил задачата си и проучил състоянието и възможностите на партизанското движение в Старите предели на страната. Отечественофронтовският делегат го уверил, че имало три по-значителни групи в Карловско, Пещерско и Разложко. Решило се да се пристъпи към организиране на снабдяването и въоръжението на тези партизански групи по въздушен път. Отечественофронтовският делегат поискал Върховния щаб да определи точно местата, където да бъдат хвърлени оръжието и припасите, но отговор не последвал. В същото време, майор Мостин Левелин Дейвис поискал от Отдела “Специални операции” да му се даде нов офицер [за свръзка], когото да изпрати към една от трите партизански групи. До 24 януари [1944 г.] майор Мостин Левелин Дейвис е бил непрекъснато в акции около Църна Трава и не можал да свърши никаква работа.
7. На 25 януари [1944 г.] скочил в района на Добро поле английският капитан [Уйлям Франк] Томпсън****, изпратен като помощник и заместник на майор [Мостин Левелин] Дейвис. Решава се той да остане три седмици в Църна Трава и да бъде запознат от делегата “Георги” подробно с обстановката в Дупнишко и Ботевградско, които райони са били очертали като доста размирни и по-сигурни полета за партизанска работа. При това осведомяване капитан [Уйлям Франк] Томпсън научава, че България била разделена на няколко партизански области: Южна България с център Пловдив; Югозападна България с център София; Първа Дунавска бойна област до река Янтра с център Плевен; втора Дунавска бойна област с център Русе и две самостоятелни черноморски зони – Варненска и Бургаска. Областите били разделени на оперативни зони. В цялата страна били формирани щабовете на 63 партизански отряди.
8. На 1 февруари [1944 г.] се получила втората директива от английската Главна квартира в Кайро: да се засили нелегалното движение до степен на възстание. Отечественият фронт да свали правителството и да изгони германците. Когато започнат оттегляне, да се тормози техния тил и съобщителни средства.
Изобщо, в Кайро имали погрешна представа, че България гъмжала от партизани и затова издавали ефимерни директиви.
9. В изпълнение на възложената директива, се уреждат няколко конференции между щаба на майор [Мостин Левелин] Дейвис и делегата “Георги”. След като се преценява, че всъщност партизанските формации в страната били още доста слаби и главно невъоръжени, се решава да се предприеме една по-ограничена операция за смущаване ЖП трафика в Софийската област.
1. Трънският партизански отряд съвместно с 5-та Сръбска южноморавска бригада да разрушат моста и гарата при Суково с цел да прекъснат връзката София-Ниш;
2. Ботевградският партизански отряд “Чавдар” да нападне и разруши един от най-големите тунели по избор в Искърското дефиле, с цел да прекъсне връзката София – Мездра;
3. Ихтиманският партизански отряд да разруши някое важно ЖП съоръжение в района на гр.Ихтиман с цел да прекъсне връзката София – Пловдив;
4. Дупнишкият, Кюстендилският и Г[орно] Джумайският партизански отряди да извършат сериозно повреждане при съвместната акция около Дупница с цел да прекъснат връзката София – Симитли;
5. Отрядите за заемат изходно положение в близост на определените обекти с оглед да изпълнят задачите си към 15 март т[ази] г[одина].
За да се подготвят добре за акциите, решава се майор [Мостин Левелин] Дейвис да поиска 15 транспорта от Кайро, от които – 12 с оръжие (120 леки картечници, 36 тежки картечници, 24 средни минохвъргачки) и 3 транспорта с взривни материали за разрушение на ЖП съоръжения.
Планът бил протелеграфиран в Кайро. Отделът “Специални операции” го одобрил напълно.
6. От началото на февруари до 15 март настъпва извънредно лошо време. Щабът на въздушните войски в Каро отказва да изпрати транспортите поради неблагоприятната атмосферна обстановка. С голяма мъка били получени всичко три товара от очакваните 15. Отношенията между делегата “Георги” и майор [Мостин Левелин] Дейвис се влошили. Нашите партизани почнали да мислят, че са станали жертва на някаква английска политическа игра. На 1 март [1944 г.] “Георги” бил отзован и се завърнал в София. На негово място дошъл “Драган” – около 40 годишен, малко набит, плешив, адвокат.
Поради тези причини, замислената операция срещу ЖП съобщения била отложена за изпълнение с един месец.
7. На 18 март [1944 г.] започнала акцията на българската войска за прочистване на Църно Травския район. Групата на [майор Мостин Левелин] Дейвис, заедно със Сръбската косовска партизанска бригада биват обградени и зле разбити на Чемерник планина. След много перипетии, пръсната английска група успява да се събере на 23 март [1944 г.] около с.Ново Село – Сурдолишко. Поради предателство, майор [Мостин Левелин] Дейвис и двама от хората му загиват, а капитан [Уйлям Франк] Томпсън успява да се спаси по чудо.
8. На 6 април [1944 г.] достига южно от Крива Фея и там успява да се свърже с английския капитан Дънмор14, аташиран към щаба на [Живоин Николич] Бърко. Чрез него се обажда в Кайро и на 14 април [1944 г.] получава нова радиостанция. На 18 април [1944 г.] бива повикан от делегата “Драган” в с.Стаевци, където била установена Главната квартира на Върховния щаб на българските народноосвободителни възстаннически войски. На 20 април [1944 г.] капитан [Уйлям Франк] Томпсън се явил в “българската Главна квартира” и се представил на Върховния щаб, който се оказал в следния състав:
Върховен командант на българските партизански войски – “Георги”.
Началник на Върховния щаб – “Горчо”: около 25 годишен младеж.
Нарочен делегат за връзка с Английския представителен щаб – “Нако” – около 35 годишен мъж.
Началник на отдел “Агитпроп” – “Драган”.
Помощник началник на отдела “Агитпроп” – “Асен” – около 30 годишен човек.
Теренен водач на Върховното командване – “Коста”: нов човек, дошъл вероятно от Македония, който познавал добре местността в Софийската област.
Върховният щаб бил само с част от състава си и дошъл от София. Там останал началникът на отдела “Бойни групи”. На нему била поверена задачата да подготви терористичните групи в София, които били на брой 10 от по 30 или 40 човека в предградията и по периферните квартали. Комендант на Софийската оперативна зона бил някой си “Камен”, млад офицер, дезертирал от войската и преминал в нелегалност. (Касае се вероятно за Здравко Георгиев Велев, който като офицер д[о] к[рая на] в[ойната] избягва от Скопския гарнизон през 1942 година и се знае положително, че е в Щаба на Софийската оперативна зона).
На 21 април т[ази] г[одина], Първа Софийска бригада под командването на Славчо Стаменов и Втора Софийска бригада под командата на Денчо [Знеполски]15 (студент от Ярловци), произвеждат парад, който бил приет от Върховния командант “Георги”.
10. В няколко заседания Върховният щаб установява, че е невъзможно да се организират широки партизански действия, без да се осигури една сигурна “свободна зона”. Поради това решава: да настои пред английската Главна квартира в Кайро и пред [Йосип Броз] Тито да се предприеме концентрично прочистване на триъгълника Кюстендил – Кратово – Куманово с цел да се овладее сигурно Осоговската планина като база на българските партизански сили и да се уреди здрава оперативна връзка със сръбската свободна зона с център – Козяк.
[Йосип Броз] Тито и английската Главна квартира одобряват идеята на българския щаб и насочват: 3-та македонска и други 2 сръбски бригади срещу Кратово; Косовската и другата една сръбска бригада – срещу Крива Паланка и двете Софийски бригади срещу Кюстендил. При Кратово акцията успява напълно, при Крива Паланка партизаните били отхвърлени, а в посоката на Кюстендил, Софийските [партизански] бригади се задръстили в борба с българските части южно от Босилеград.
Така съсредоточената партизанска операция, която започнала на 25 април [1944 г.], към 1 май [1944 г.] изпаднала в криза, защото преследващите български войски постепенно взели връх.
Върховният щаб заедно с Втората Софийска бригада успяват да се измъкнат от Кюстендилско и се установяват в района на Църна Трава.
11. Преценявайки, че пространството в Западна България е станало твърде несигурно, Върховният щаб на българските партизански войски решава да си пробие път на изток и се изнесе в Средногорския партизански район, който е бил преценяван като сравнително най-сигурен.
В изпълнение на взетото решение се установява следния план:
1. Настъплението да започне на 12 май [1944 г.] с маршрут Кална – в[ръх] Ком – Лакатник – Ржана – Мургаш – Фердинандов връх – в[ръх] Братан.
2. Партизански сили: Върховният щаб [на НОВА], капитан [Уйлям Франк] Томпсън и 2[-ра] Софийска партизанска бригада.
3. Етапи.
Първи етап: излизане на в[ръх] Ком към 15 май [1944 г.] и влизане във връзка с партизанските отряди от Северна България: Врачански, Фердинандски и Белимелски.
Втори етап: до 23 май [1944 г.] установяване в Мургашко и влизане във връзка с партизанския отряд “Чавдар”. Три седмици престой и организиране на партизанското движение във Ботевградско и терористичната дейност в София.
Трети етап: достигане на крайния район към 1 юли т[ази] г[одина] и започване на масовата подготовка за въоръжено възстание.
В изпълнение на плана, се вземат мерки за осигуряване на снабдяването по въздуха, което се урежда по следния начин:
1. Капитан [Уйлям Франк] Томпсън поема грижата да влезе във връзка с командването в Кайро и да уреди спускането на 15 траспорта с оръжие в планината Мургаш, над райони, които ще бъдат уточнени на самото място.
2. Решава се да се премине към масово снабдяване и на другите партизански формации, макар че при тях няма английски офицери. Върховният щаб предлага следните 7 точки за снабдяване от въздуха:
№ 1 – връх Братан, в Средна гора, за снабдяване на партизанските формации от Габровско и Средногорието.
№ 2 – с.Тополово, Асеновградско – за снабдяване на партизанските формации в Родопското пространство.
№ 3 – гребенът южно от с.Кости, М[алко] Търновско, за снабдяване на партизанските формации от Бургаската Черноморска оперативна зона.
№ 4 – в района на с.Кортен, Н[ово] Загорско, за снабдяване на партизанските формации в Еленската планина и Източна Средна гора.
№ 5 – в района на гара Роман, за снабдяване на партизанските формации от Първа Дунавска бойна област.
№ 6 – в района на с.Ичера, Сливенско, за снабдяване на партизанските формации в Сливенската, Котленската, Твърдишката, Карнобатската планини и Ямболско.
№ 7 – в района на Преслав, за снабдяване на партизанските формации от Втора Дунавска бойна област.
По настояване на капитан Уйлям Франк Томпсън, на първо време се избират само точките №№ 1, 2 и 5, за които се знаело, че са сигурни. Решението било одобрено от Кайро. Отделът за “Специални операции” съобщава, че ще бъде готов за спускане на материалите в трите точки между 25 и 30 май [1944 г.] Светлинен знак от земята: буква “А” от 6 огнени точки с междини по 10 метра.
Капитан [Уйлям Франк] Томпсън трябвало да потвърди, че отрядите са заели места около точките и са готови да посрещнат материалите.
12. На 12 май [1944 г.] започва настъплението. От този момент, капитан Уйлям Франк Томпсън загубва връзка с Кайро поради повреждане на батериите на радиото. На 23 май [1944 г.] станцията му била пленена и той изгорил ключа. Понеже този ключ се сменявал ежедневно, сега се явява невъзможно да се установи връзка с Кайро. Английските самолети едва ли ще се явят под определените точки, защото в Кайро не е получено исканото потвърждение.
13. Изборът и определянето на въпросните точки е станал така:
Още в началото на януари [1944 г.], когато става въпрос за организиране на въздушно снабдяване в Карловско, Пещерско и Разложко, Върховният щаб разпорежда всяка от оперативните зони да избере едно място за товароспускане, което трябва да бъде: затънтено, широка поляна всред гората и по възможност на най-високата теренна точка в околността. Положението на точката да се съобщи или чрез разстояния до 3 характерни пунктове – селища, върхове и пр[очие], или пък да се даде по географските координати. В изпълнение на това нареждане зоните са дали точките си. Данните са били систематизирани в особена тетрадка.***** Пет от седемте избрани точки били дадени с разстояния, а №№ 5 и 4 били дадени с географски координати. [Уйлям Франк] Томпсън нанесъл точките на картата си и ги протелеграфирал в Кайро по географските координати в градуси и минути.
14. “Базата на спущането” се урежда по следния начин:
а) В “Свободната партизанска зона”: определя се летището. Назначава му се комендант и едиен земен охранителен ешелон от 1-2 чети измежду най-младите (15-16 години). На удобни точки се поставят автоматични оръжие за кръгова отбрана. Определеният за деня буквен знак се изобразява с купчини от слама, или кофи пълни с нафта. Дежурният радиотелеграфист в определения част на определена вълна и фрекция, влиза във връзка с идващия самолет по особен шифър. Щом получи отговор, предупреждава дежурния по летище. Последният подава с електрическо фенерче морзовият знак на определената за нощта буква за връзка и щом получи отговор с бордна светлина от самолета, нарежда да се запалят огньовете. В няколко кръга самолетът слиза и хвърля товара между 300 и 500 метра височина. Дежурните групи на земния ешелон прибират материалите. На следния ден капитан [Уйлям Франк] Томпсън известява Кайро в какво състояние е получена пратката.
б)****** в “несигурна зона”: Отрядът остава на закрито и в страни от поляната. Приготвя се буквата и остава един дежурен при нея. Щом чуе бръмченето на самолета, подава морзовия знак, запалва “буквата”. Отрядът излиза и прибира товарите.
Следното стоварване се извършва пак на същото място и точно на двадесетият ден.
1.VІ.1944 г., София

АМВР, об.дело 20215, л.1-7. Оригинал, машинопис. Публ. със съкращения в Ст.Рачев “Англия и съпротивителното движение на Балканите 1940-1945”, С., 1978, с.287-291.
__
* В действителност “Управление за специални операции”. За дейността на УСО в България и на Балканския полуостров виж по-подробно статията на Н.Котев “Някои страни от дейността и плановете на английското Управление за специални операции в България (януари-март 1944 г.) – в сп.”Известия на Института за военна история и Военноисторическото научно дружество”, С., 1983, т.36, с.88-99.
** Става дума за “служби”
*** Става дума за старите предели на България, с граници от преди 1 септември 1939 г.
**** Навсякъде в текста е даден като “Томпсон”.
***** В смисъл на “специална тетрадка”.
****** Текстът на точката “б” е допълнен в документа на ръка.

                                         Документ № 10
ИЗВЕСТИЕ № 13 НА КОМАНДИРА НА ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ДИМИТРОВ ЗА ПРОВЕДЕНИ БОЕВЕ МЕЖДУ ЖАНДАРМЕРИЙСКИ ЧАСТИ И ПАРТИЗАНИТЕ ОТ БАТАЛЬОНИТЕ “ВАСИЛ ЛЕВСКИ” И “ХРИСТО БОТЕВ”*
София, не по-рано от 10 юни 1944 г. *

                                         И З В Е С Т И Е
№ 13
ОБЩО-ЖАНДАРМЕРИЙСКА ПРЕНОСИМА РОТА. Залавя близо до с.Биримрци (Софийско) 2-ма нелегални – Никола Чиков Монов от с. Драгана – Ловчанско, избягал на 13.ІV.т[ази] г[одина] войник от 52-ри пехотен полк, от 23-ти набор, студент-агроном, отявлен и активен комунист и, Илия Пасков Шопов от с.Градешница – Св[ети] Врачко, мобилизиран войник от 14-ти полк, охрана на мината в Злетово.
И двамата са от състава на батальоните “Левски” и “Ботев”, които бяха разбити от 6-та Врачанска жандармерийска дружина на 22 и 23.V. т[ази] г[одина] в района на с[елата] Батулия – Буковец.
От разпита на тези двама изостанали заловени живи нелегални, се установява с положителност, че с двата батальона е бил Главният щаб на партизаните в цяла България. Между убитите са следните по-видающи се личности, чиято самоличност е напълно установена:
1. Командирът на батальона “Ботев” – подпоручик Дичо Петров16
2. Командирът на батальона “Левски” – Миро (партийно име)
3. Капитан Том[п]сън – от Английската [военна] мисия
4. Сержант Уолкър17 – радиотелеграфист-англичанин
5. Сержант Кен[ет Скот] – радиотелеграфист-англичанин
6. Главният интендант на бригадата – Огнян
7. Подпоручик Саво Ценов Савов – командир на чета
6-та ВРАЧАНСКА ЖАНДАРМЕРИЙСКА ДРУЖИНА. От 20 до 24 май тази година ликвидира в околностите на с[елата] Оградище и Скравена, Ботевградско нелегалните: Тодор М.Богданов от с.Локорско – Софийско, Никола В.Мукански и жена му – от с.Скравена, минали в нелегалност през април т[ази] г[одина]

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР – КОМАНДИР НА ДЪРЖАВНАТА ЖАНДАРМЕРИЯ
(п) Димитров.

АМВР, об.дело 21125, том І, л.187. Копие машинопис.
__
* Датиран по дата на смъртта на майор Франк Томпсън.
** Повече за дейността на британската военна мисия в България виж: Котев Н., “Британските военни мисии и партизанското движение в България” – в в.”Дума”, бр.166 от 1 юли 1992 г.

                                        Документ № 11
ЛИЧНО ПОВЕРИТЕЛНО СЛУЖЕБНО ПИСМО НА К.Р.-РО2 – ЩВ ОТНОСНО БИОГРАФИЯТА НА РЪКОВОДИТЕЛЯ НА БРИТАНСКАТА ВОЕННА МИСИЯ ПРИ ЩАБА НА НОВА, КАПИТАН ФРАНК ТОМПСЪН.
Б.м., не по-късно от края на юни 1944 г.

          Лично-поверително.
 Д О К Л А Д
Относно: Шефа на английската Военна мисия при Главния щаб на “Народноосвободителното движение” в България.

1. Шеф на тази мисията е бил капитан УЙЛЯМ ФРАНК ТОМПСЪН, роден в Оксфорд – Англия, месец август 1920 година, завършил е артилерийската школа в лагера Лард Хил на 20 км от Салзбри. След завършването на школата бива произведен в чин подпоручик и изпратен в 118-ти полеви* артилерийски полк. Полкът се е състоял от 2 батареи с по 12 оръдия. Същият е бил на гарнизон в Исполн – Южна Англия.
2. Август месец 1941 година заминава като доброволец в Кайро в 25-ти артилерийски полк, който отива на позиция в Ал Фая. На тази позиция е била и 4-та индийска дивизия, състояща се от три бригади – две индийски и един английски батальон. На същото място е била и 7 Бронирана дивизия, състояща се от два полка и една снабдителна група. Горната формация е стигнала до Бенгази и Газала. В това време Томпсън заболява и бива изпратен в Багдад на лечение. След оздравяването му бива назначен за помощник-комендант на Канна (бивак) на Гл[авната] квартира на Пайфос. Там престоява само няколко месеца след като се е почувствувал добре отново е пожелал да отиде на фронта и го зачисляват в 50-та дивизия, която извърши похода срещу Сицилия.
3. В началото на 1943 година в Сицилия се пуска призив** за доброволци за индивидуални действия. Той веднага се записва и бива изпратен в Раманд девил на 40 км източно от Хайфа.
4. В Изминлия на Суецкия канал завършва минноподривен парашутен курс.
5. Пак на Суецкия канал в Дженипа минава един кратък курс за изучаване на неприятелското оръжие.
6. След горната поготовка отива в Кайро, от където получава инструкция за действие на Балканите.
7. Месец януари т[ази] г[одина] слиза с парашут в Албания. Водачът на партизанското движение в Албания Хаджи Леш го предава на сръбските партизани и от там бива предаден към Главния щаб на българските партизански банди.
8. По сведения от същият, към щаба на “Тито” се намират бригадният генерал [Фицрой] Маклийн, двама майори и трима младши офцери.
9. По сведения от същият, в Сърбия има около 70 души английски офицери, а в Гърция – около 50. В Гърция се намира бригадният командир Майорз18.
10. Към всеки английски офицер има по един помощник за саботажна работа, двама радиотелеграфисти, от които единият служи и като преводчик.

АМВР, общо дело 18437, л.8. Оригинал, машинопис.
__
* В текста е дадено като “полски”.
** В текста е дадено като “позив”.

                                         Документ № 12
Проект на заповед на началник Щаба на оперативното ръководство на Вермахта генерал Кайтел19 за унищожаването на членовете на чуждите военни мисии при партизанските съединения и въоръжените отряди на съпротивителното движение.
Берлин, 30 юли 1944 г.

ОКВ № 00907/Д.К. Съвършено секретно
Ставката на фюрера
Само за командването
          По въпроса: Обръщение с пленените членове на чуждите военни мисии, намиращи се при бандите.
Върху заловените в плен представители на чуждите, така наречените „военни мисии” (както англо-американските, така и съветските) в хода на действията срещу бандите в зоната на отговорността на командванията на групата армии „Юго-изток” и „Юго-запад” се разпространяват заповедите със специален характер, касаещи обръщението със заловените членове на бандите. С тях, както и с членовете на бандите, е належащо да се обръщат не като с военнопленници, а в съответствие със заповедта на фюрера от 18.10.1942 г. (ОКВ/Щаб на оперативното управление на вермахта № 003830/42д) за унищожаването на терористическите и диверсионните групи.
Тази заповед не подлежи на разпращане през командващите [на групите армии] и подчинените им щабове от другите съединения на вермахта. След запознаването да се изгори.
Началник на щаба на
Върховното командване на вермахта
(п) Кайтел

International Military Trial, vol.26, p.140-141. Публ. в: „Нюрнбергский процесс”. Сборник материалов в 8-ми томах, М., 1990, том 4, с.223, документ ПС-537.

                                          Документ № 13
СПОМЕН НА ДЕНЧО ЗНЕПОЛСКИ ЗА ЖИВОТА И ДЕЙНОСТТА НА МАЙОР ФРАНК УЙЛЯМ ТОМПСЪН
София, не по-рано от 9 септември 1944 г.

                                                КРАТКИ СВЕДЕНИЯ
За дейността на УЙЛЯМ ФРАНК ТОМПСЪН – ШЕФ НА АНГЛИЙСКАТА ВОЕННА МИСИЯ при Главния щаб на Народноосвободителното ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

          Майор УЙЛЯМ ФРАНК ТОМ[П]СЪН е роден в гр.Оксфорд-Англия в 1920 година. Син на прогресивни родители и между другото изучава и военното дело и става офицер.
През 1941 година е доброволец в Египет, след което е изпращан по най-различни фронтове в Африка, за да се подготви за действие на Балканите срещу фашизма, като доброволно е поискал да бъде изпратен да подпомогне Българските н[ародно]о[свободителни] партизански отряди, за която цел започва и изучаването на българският език.
През месец януарий 1944 година ТОМ[П]СЪН се спуска с парашут при българските партизани – Трънският партизански отред в района на с.Добро поле, около 30 км западно от гр.Трън и близо толкова от гр.Власотинци.
Едновременно с това той придружаваше няколко транспорта с оръжие, с което се въоръжи и една голяма част от току що формирания батальон “[Васил] Левски” при Трънския партизански отряд, който до тоя момент работеше с Военната мисия на майор [Мостин Левелин] Дейвис, загинал през март 1944 г. от проведената голяма акция ген[ерал] И.Димитров.
Силните снежни бури не попречиха на горещото и упорито желание на мл[адшия] англ[ийски] офицер ТОМ[П]СЪН да дойде час по-скоро да даде реална помощ и през снежната януарска помощ с парашут и насочен револвер около огъня, който служеше за сигнал се изправи високата фигура на младежа борец, който викаше “български партизан” и след получаване на потвърдителен отговор пристъпи решително и радостно за да се срещне със славните български партизани.
В едно доста късо време той успя да убеди своето командуване в Кайро от голямата необходимост от действителната помощ, от която се нуждае българският народ в лицето на своите партизани, и тя бе дадена дотолкова, доколкото английското командуване имаше интерес и възможност може би да даде.
Геройското държание на ТОМ[П]СЪН през м[есец] март 1944 година, когато част от нашите партизани, останали с Английската военна мисия, ведно с братските югославянски партизани бяха обградени от формираните войскови отряди на полковник ЛАЗАРОВ, подполковник ТУТАМАНОВ, полковник БАЧИЙСКИ, полковник ПОПОВ и други, ръководени от командира на 14-а пехотна дивизия, генерал-майор ДИМИТРОВ, при най-тежка обстановка, благодарение на личните командни качества на ТОМ[П]СЪН, когато войските станаха окончателно господари на терена, последният с цената на голям риск решава на всяка цена да спаси радиоуредите си, за да можем веднага след това да установим връзка с Кайро. Том[п]сън бе издълбал в големите снежни преспи една дупка, в която бе останал две-три дни до изтеглянето на войските. Тая му твърдост, упоритост и безпримерен героизъм го спасиха и с това той целеше да не се позволи българските партизани да останат без помощ.
В нея акция загина майор [МОСТИН ЛЕВЕЛИН] ДЕЙВИС с радиотелеграфиста ШЕЙН20 и, ТОМ[П]СЪН стана шеф на Английската военна мисия.
Не след дълго ТОМПСЪН с неговата МИСИЯ, се реши на големия поход с батальоните “БОТЕВ” и “ЛЕВСКИ” към ОСОГОВСКО. Издържливостта, показана в този поход, може да се обясни само със силното желание да се помага на един поробен народ и голямата му обич към него, което се доказа по-късно. След тежки и кървави сражения, след непрекъснати походи с усилен марш ТОМ[П]СЪН с една група бе върнат в Трънско и в югославянското село близо до границата – историческото село Кална, спусна оръжие и въоръжи Първата Соф[ийска] бригада на Славчо Трънски, която веднага започна големи сражения в околностите на Трън към Рила.
Местото, където се спускаше оръжието се знаеше от българското фашистко командуване. Наред с предприетата акция от 7-а армия, окупационния корпус и части от І-ва армия, бяха привлечени от Гърция войскови и конни части, които успяха да обкръжат батальоните, при които се намираше вече и Гл[авния] Щаб. Въпреки това, Том[п]сън настояваше и успя да извоюва да се снабди с оръжие и се въоръжи и създадената от батальоните “[Васил] Левски” и “[Христо] Батев” – ІІ Соф[ийска] Н[ародно]О[свободителна] бригада. Това стана на 11, 12 и 13 май [1944 г.] Наложи се веднага след това, за да се избегне удара, да се потегли към Стара Планина, който план ТОМ[П]СЪН прие с радост, въпреки страхотната преумора. По целия път ТОМ[П]СЪН се клатушкаше, не вървеше поради това, че той се чувствуваше български партизанин, а неговият пример окуражаваше и другите членове на мисията.
Искреното желание, голямата омраза срещу фашизма, твърдото убеждение, че българският народ е прав, и е против фашизма и нагледният подвиг на Ръководството на партизанското движение, на партизаните които умираха с песен на уста, като на [ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ] ДИМИТРОВ, стоеше над всичко в ТОМ[П]СЪН.
На 23-и май [1944 г.] при с.БАТУЛИЯ, бригадата пръсната след внезапен удар от изненада не можа да се запази цяла. Последователно разните групи понасяха неуспехи и загуби поради това, че беше се изгубило команден център.
Въпреки това, ТОМ[П]СЪН продължава да се бори с тежкатата обстановка. Той не се предава до тогава, докато и последният куршум не е употребил срещу фашистките кучета, за което ген[ерал] КОЧО СТОЯНОВ, след залавянето на 30-31 май [1944 г.], не иска да го признае за пленник, а го третира като разбойник, развежда го като мечка, а след това “при опит за бягство” го разстреля.
Държането на Том[п]сън е геройско и завидно. ТОМ[П]СЪН падна така, както го учеха Димитровските борци, както учеха Владо Тричков, Георги Чанков, така както с примера си го научиха Дичо Петров, Йорданка Чанкова, Горас Димитров и други, и от неговата уста не излезе нито една предателска дума, която можеше да бъде в полза на врага и в ущърб на Освободителното дело.
Любейки свободата той умре, като истински борец за нея.
Чувствувайки новия и пламенен дух, който окриляше и вдъхновяваше Балканските партизани, той растеше и укрепваше, той стана гранитна скала в борбата срещу омразвия враг-фашизма и въпреки големите тежести, имайки предвид неговите възможности, всеки честен българин изказва своята благодарност за помощта, която той даде на отрудения и изстрадал български народ. ТОМ[П]СЪН, даде за България толкова, колкото мнозина българи не дали и които и днес са врагове на делото, за което загина толкова млад* – той даде живота си за правата Българска кауза.
Том[п]сън загина и в негово лице българският народ загуби извънредно много – загуби своя герой.
СЛАВА! ВЕЧНА СЛАВА НА ТОМ[П]СЪН И ДРУГАРИТЕ МУ!

ДВИА, ф.23, оп.1, а.е.694, л.398-399. Оригинал, машинопис.

* Текстът в документа е добавен на ръка.

БЕЛЕЖКИ
1 Василев, О. “Въоръжената съпротивата срещу фашизма в България 1923-1944. Очерци и документи”, С., 1946; Рачев, Ст. “Англия и съпротивителното движение на Балканите 1940-1945”, С., 1978; Русев, Ат., “Трета партизанска бригада “Георги Димитров”, С., 1979; Русев, Ат., “Димитровци в бой. Спомени”, С., 1984; Ћуретић, В. “Савезници и Jугословенска ратна драма. Измећу националних и идеолошких изазова”, том І-ІІ, Београд, 1992; Кукридж, Эд. “Европа в огне. Диверсии и шпионаж британских спецслужб на оккупированных территориях”, М., 2003; Макензи, У., “Секретная история УСО: Управление специальных операций в 1940-1945 гг.”, М., 2004, с.497; Бояджи, Э. “История шпионажа”, В 2-х томах, М., 2003 и др.
2 Макензи, У., “Секретная история УСО: Управление специальных операций в 1940-1945 гг.”, М., 2004, с.497
3 Алфред Йодл (1890-1946) – генерал-полковник. Завършва кадетския корпус. Учаятник в Първата световна война, воювал на Западния ТВД и Източния ТВД. След демобилизацията е оставен в Райхсвера. През 1920 г. завършва курсовете на ГЩ, през 1933 г. е произведен подполковник. През 1935 г. е началник на отдел за отбрана на страната във военното управление на Военното министерство, най-близък сътрудник на Вилхелм Кайтел. При създаването на ОКВ през 1938 г. запазва своя пост. Автор на проект по окупацията на Норвегия. Влизал в най-близкия кръг от съратниците на А.Хитлер. През август 1942 г. встъпва в конфликт с Хитлер, като поддърга генерал-фелдмаршал Халдер. Изпратен на Кавказ в групата армии „А”. Връщайки се, се изказва в поддръжка на действията на фелдмаршал Вилхелм Лист, с което предизвикал гнева на Хитлер. По време на покушението срещу Хитлер е бил леко ранен. От май 1945 г. изпълнявал задълженията на началник на ОКВ и началник на ГЩ на сухопътните сили. От името на Германия, заедно с адмирл Фридебург подписва Актът за безусловна капитулация на Германия в Реймс. Арестуван през май 1945 г. В качеството на военен престъпник е изправен пред Нюрнбергския съд. Осъден на смърт.
4. Стефан Савов Недев – роден на 27 октомври 1897 г. в с.Хъневци, Еленско. Подпоручик от 1 януари 1919 г.; поручик от 30 януари 1923 г., капитан от 15 май 1928 г., майор от 6 май 1935 г., подполковник от 6 май 1939 г. и полковник от 3 октомври 1942 г. Завършва Военна академия с царска заповед № 17 (55) от 1938 г. С царска заповед № 353 от 1936 г. е военен аташе в Белград, а с царска заповед № 14 от 1938 г. става началник на секция в Щаба на войската. Същата година с царска заповед № 17 става адютант на Началник-щаба на войската. По царска заповед № 55 от 1938 г. е назначен за временен военен аташе в Букурещ. С министерска заповед № 13 от 1941 г. е назначен за началник на Оперативното отделение на щаба на IV-а армия. С министерска заповед № 78 от 1941 г. е началник-щаб на 7-ма пехотна дивизия, а с министерска заповед № 46 от 1942 г. става началник-щаб на 1-ва армия. С министерска заповед № 23 от 1943 г. е началник на Разузнавателното отделение в Щаба на войската. С министерска заповед № 70/1944 г. е назначен за началник-щаб на IV-а отделна армия, а с министерска заповед № 87 от същата година – за командир на 14-а пехотна дивизия. Уволнен от военна служба с царска заповед № 117 от 1944 г. Военнопрестъпник.
5 Славчо Стаменов Савов – Трънски. Политически и военен деец, български генерал-полковник. Роден през 1914 в с.Бохова, Пернишко. Член на РМС от 1929 г. и на БРП от 1938 г. От април 1943 г. е партизанин и командир на Трънския партизански отряд, а по-късно – командир на Първа софийска партизанска бригада на Първа ВОЗ и на Първа народноосвободителна дивизия. След 9 септември 1944 г. заема отговорни влъжности в българските въоръжени сили. Завършва Военната академия “Фрунзе”. Началник е на ВА “Г.С.Раковски” в периода 1951-1962 г., заместник-министър на отбраната и командващ войските на ПВО и ВВС в периода 1962-1968 г. От 1969 до 1982 г. е заместник-министър на народната отбрана.
6. Ервин Йохан Ойген Ромел – немски генерал-фелдмаршал. Роден на 15.11.1891 г. в гр.Хайденхейм, Баден-Вюртенберг. На военна служба е от 1910 г. Участник в І-та световна война. От 1919 г. е на служба в Райхсвера, а след това – във Вермахта. През 30-те години е преподавател и началник на Военната академия. От септември 1939 г. е военен комендант на Ставката на Адолф Хитлер, от февруари 1940 г. е командир на 7-а танкова дивизия в периода на Френската кампания. От 1941 г. до март 1943 г. е командващ германските експедиционни сили в Северна Африка. През юли-ноември 1943 г. е командващ групата армии “Б” в Северна Италия. През декември 1943 г. изпълнява функциите на главен инспектор на Ставката на върховного германско главно командване в Дания. През декември 1943 г. е командващ групата армии “Б” във Франция. От 17 юли 1944 г. поради раняване в лицето е сменен от този пост. Бил е свързан с десното крило на заговорниците срещу Хитлер и след разкриването на заговора по заповед на Хитлер се самоубива. Погребан е на 14.10.1944 г. в Хьорлингем.
7. Драголюб (Дража) Михайлович – югославски политически и военен деец, сръбски генерал от 1942 г. Роден на 27 април 1893 г. През 1925 година завършва висшата Военна академия в Белград. От 1925 до 1928 г. е офицер на югославския Генерален щаб. От 1928 г. до 1934 г. е заместник-началник и началник на дивизия в югославската армия. От юни 1935 г. е военен аташе в София, а от май 1936 г. е военен аташе в Прага. През Втората световна война оглавява в окупирана Югославия въоръжени отряди (четници), съставени от монархисти и националисти. Поддържан е от югославското емигрантско правителство във Великобритания, в което е военен министър от януари 1942 г. Често се сражава с организираните от ЮКП партизански части и понякога сътрудничи с германските и италианските окупационни войски и с марионетъчното правителство на Недич в Сърбия. След освобождението на Югославия е заловен и осъден на смърт като военнопрестъпник. На 10 юни 1946 г. Народният съд на ФНРЮ го осъжда на смърт. Екзекутиран през 1946 г.
8. Стефанос Сарафис – гръцки генерал. Републиканец. Най-видният представител на демократичните кръгове на гръцката армия. Роден през 1890 г. Участник в Първата световна война. Военен аташе в Париж през 1931 г. По време на диктатурата на генерал Метаксас в периода 1936-1941 г. е уволнен от армията. Участник в гръцката съпротива. Член на ЕАМ от 1943 г., главнокомандващ ЕЛАС в периода от 2 май 1943 г. В качеството на военен експирт е делегат от страна на Свободна Гърция на Ливанската конференция през май 1944 г. Автор на книгата “ЕЛАС”, отпечатена в 1958 г.
9. Йосип Броз Тито – югославски партиен и държавен ръководител, деец на международното комунистическо движение. Роден през 1892 г. Участвува в Първата световна война, където попада в плен на руския ТВД. През 1934 г. е избран за член на ЦК и Политбюро на ЦК на ЮКП. През 1935 – 1936 г. е в Москва, където участвува активно в работата на Коминтерна. През 1937 г. е начело на Югославската комунистическа партия, а по време на хитлеро-фашистката окупация е върховен главнокомандващ НОА със звание маршал от 1943. През 1943-1945 г. е председател на Националния комитет за освобождение на Югославия, а през 1945-1946 г. е председател на временното правителство и министър на народната отбрана. Умира през 1979 г. Един от инициаторите на Движението на неприсъединилите се държави.
10. Уйлям Франк Томпсън (17 август 1920-10 юни 1944) – британски майор. Син на видния литератор Едуард Томпсън. Завършва Оксфорд. По време на войната служи в разузнавателно подразделение на 8-а британска армия в Северна Африка. През септември 1943 г. преминава в Управлението за специални операции (УСО) в Кайро и влиза в състава на “Force 133”. Завършва курса на Военната школа № 102 за саботаж в Маунт Кармъл, близо до гр.Хайфа, както и авиодесантна тренировъчна школа. Първата му дейност е като британски офицер за свръзка в Гърция, но поради това че не е могъл да изпълнява британската политика по отношение на ЕАМ, моли управлението да го изпрати другаде. След преминаване на българска територия участвува в установяването на контакти с българските партизани. Успява да екипира около 500 български партизани. Разстрелян е на 10 юни 1944 г. край с.Литаково, Ботевградско.
11. Кенет Алън Скот е сержант от британската армия и радист на британската военна мисия “Клариджис”. Единствен оцелява от състава на мисията. Попада в плен след боя при с.Елешница (дн.с.Йорданкино). След попадането му в плен е разпитван в продължение на няколко месеца от германски и български офицери от разузнавателните служби. Непосредствено на 9 септември 1944 г. е освободен от Софийския затвор и веднага прехвърлен със самолет в една от съюзническите бази в Италия, а оттам препратен във Великобритания. За съдбата му след пленяването виж по-подробно: Ников, Л., Михайлов, Пл., “Документи за майор Томпсън и за британската военна мисия при Главния щаб на НОВА през 1944 г.” – в сп. “Военноисторически сборник”, С., 1984, кн.4, с.85-112.
12. Мостин Левелин Дейвис (26 юни 1910 – 21 март 1944). Завършва училище в Чартър Хауз и Оксфорд. Със започването на Втората световна война преминава на работа в Управлението за специални операции (SOE) в “Force 133”. Достига чин майор. Ръководител на британската военна мисия “Мълигатони”. Убит е на 21 март 1944 г. от осколките на граната, при военна блокада на Църнотравския район.
13. Живоин Николич (Бърко) – роден през 1911 г., югославски партизански командир в Южна Сърбия. Командва Вранския (Църнотравския) партизански отряд, а по-късно 6-а Южноморавска бригада. Съдействува за сътрудничеството с Трънския партизански отряд и за установяването на връзки от страна на Британската военна мисия с ръководството на НОВА. Автор на книгата “22 дивизия”, издадена в Белград през 1972 г.
14. “Дънмор” – известен в българската научна периодика като “капитан от Британската военна мисия при югославските партизани в Южна Сърбия”. В случая се има предвид майор Дагмор, който е бил спуснат с парашут на 28 ноември 1943 г. на югославска територия, след което се присъединява към групата на майор Мостин Левелин Дейвис. След четиримесечно бездействие, поради отказа на Тито да го приеме, заедно с личния състав на пет други британски парашутни групи, през април 1944 г. установява връзка с партизанското движение на Тито.
15. Денчо Знеполски – български генерал-лейтенант. Роден през 1920 г. в с.Ярловци, Пернишко. Член е на РМС от 1935 г., на БРП от 1939 г. От юни 1943 г. е партизанин в Трънския отряд, а по-късно – командир на отряда. От май 1944 г. е командир на Втора софийска партизанска бригада. Участвува в Отечествената война на България като командир на 1-ви пех. Гвардейски полк. След войната служи в редовете на БНА.
16. Дичо Петров – български офицер. Роден през 1919 г. Член на РМС. През юни 1942 г. е на служба в 1/15 граничен подучастък при с.Конско, Гевгелийско. На 15.ХІІ.1943 г. преминава със своите войници на страната на ЮНОА, като там образуват войнишкия батальон “Христо Ботев”. Под негово командване батальонът се присъединява през март 1944 г. към Трънския партизански отряд. През май 1944 г. е включен в състава на 2-ра Софийска партизанска бригада, а Дичо Петров е избран за командир на 2-ра ВОЗ Убит край с.Батулия, Софийско през 1944 г.
17. “Уолкър” – Става дума за сержант Джон Маккулъм Уолкър от британската военна мисия “Клариджис” (с ръководител майор Франк Томпсън, убит с още 6 български партизани около 15 юни 1944 г. при все още неизяснени обстоятелства.
18. Вилхелм Бодевин Йохан Густав Кайтел (1882-1946) – генерал-фелдмаршал. Завършвао школата за артилерийски инструктори в Ютеборг, а през 1914 г. – курсовете за офицери от резерва на ГЩ. Участник в Първата световна война, воювал на Западния ТВД. От 1915 до 1937 г. е на командно-щабни длъжности. През 1938 г. след провеждането на преобразувания в ръководните органи на армията, Кайтел е назначен за началник на ОКВ. Подписва така наречената заповед за комисарите, по която подлежали на унищожение на място всички политработници на РККА. По време на покушението срещу Хитлер през 1944 г. се намира в един и същи кабинет във „Волфшанце”, но не пострадва. Взема твърди мерки по ареста на заговорниците, ръководени от генерал-фелдмаршал Вицлебен. Подписва Акта за безусловна капитулация. На Нюрнбергския процес признава себе си за виновен, че изпълнявал заповеди на Адолф Хитлер. Признат е за виновен в престъпления против човечността и обесен.
19 Едуард К.У. Майерс (1906.1992 г.) – британски бригаден генерал. Кадрови офицер-сапьор. Заедно с полковник Крис М.Уудхауз оглавяват Британската военна мисия в Гърция, станала една от най-силните, изпратени от УСО. Двамата са известни в гръцката съпротива като „Полковник Еди” и „Полковник Крис”. Автор на книгата „Гръцката полоса на препятствия”, Лондон, 1955 г.
20. Става дума за сержант Дж.Р.Шейн от мисията на М.Л.Дейвис, който загива в бой на 21 март 1944 г.

FOR THE QUESTION ABOUT THE ROLE AND ACTIVITIES OF THE BRITISH MILITARY MISSIONS IN BULGARIA DURING 1943-1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.