– RUSSIAN SCIENTISTS AND BRITISH KING`S SOCIETY (on russian language)


 

РУССКИЕ УЧЕНЬIЕ И БРИТАНСКОЕ КОРОЛЕВСКОЕ ОБЩЕСТВО

15 июля 1662 г. в годы правления английского короля Карла II была подписана хартия об основании КОРОЛЕВСКОГО ОБЩЕСТВА – английской академии наук. Девизом общества были избраны слова из оды римского поэта Квинта Горация Флакка – Nullins in verbo” буквально (“Ничего со слов”), а поставленной перед членами Королевского общества задачей – “Совершенствовать познание природы путем опыта”. Членами Лондонского Королевского общества были ряд выдающихся ученых того времени, среди них химик и физик, теоретик и экспериментатор Роберт Бойль, естествоиспытатель Роберт Гук, архитектор классического направления Кристофер Рен и др.

Самым знаменитым президентом Лондонского Королевского Общества был Исаак Ньютон. В начале ХVІІІ века, он в продолжение 24 лет занимал этот пост. Одной из лучших сторон деятельности Лондонского Королевского Общества является организация общедоступных лекций и из них может быть самые известные это лекции М.Фарадея – “История свечки” и “Сила материи и их взаимоотношения”, прочитанные в 60-х гг ХІХ века. Наряду с английскими учеными, членами общества становились и много выдающихся мировых иностранных ученых и среди них мы находим имена Бэра, Чебышева, Менделеева, А.О.Ковалевского, Мечникова, Павлова, Тимирязева, Капицы, И.Виноградова, Несмеянова и др.

Вот краткие данные о трех из русских ученых, которые в разные годы XIХ и ХХ веков были выбраны в члены Лондонского Королевского общества:

Дмитрий Иванович Менделеев (1834-1907) – известный русских химик, открывший периодический закон химических элементов, являющийся естественно-научной основой современного учения о веществе. Окончил естественно отделение физико-математического факультета Главного педагогического института в Сант-Петербурге. Работал два года в Гейдельберге. В 1861 г. опубликовал труд “Органическая химия” – первый русский учебник органической химии. В 1868 г. при деятельной помощи Менделеева было создано Русское химическое общество. В 1876 г. он был избран член-корреспондентом Петербургской Академии наук. В годы своей творческой деятельности открыл елементы скандий и германий. Проводил работы по метеорологии и исследовал упругость газов, нефти, растворов.

Пять русских университетов избрали Менделеева своим почетным членом; Кембриджский, Оксфордский и другие старейшие университеты Европы присвоили ему почетные степени; он был избран членом Лондонского Королевского общества, Римской, Парижской, Берлинской и других академий.

Иван Петрович Павлов (1849-1936) – великий русский физиолог, создатель материалистического учения о высшей нервной деятельности животных и человека, член-корpеспондент с 1901 г. и ординарный академик Петербургской АН с 1907 г. Окончил Петербургский университет и впоследствии Медико-хирургическую академию. Работал в терапевтической клинике С.П.Боткина. Стажировался в лабораториях Людвига и Р.Гейденгайна в Лейпциге и Бреславле. Работал 45 лет в Институте экспериментальной медицины. В годы своей творческой деятельности разработал новые принципы физиологического исследования, обеспечивающее познание деятельности организма как единого целого, находящегося в единстве и постоянном взаимодействии с окружающей его средой. За свои оргинальН,е исследования в области медицины, в 1904 г. получил Нобелевскую премию. В 1935 г. на 15-м Международном конгрессе физиологов (Ленинград-Москва), он был увенчаным почетным званием “старейшины физиологов мира”. При жизни ему были присвоены почетные звания многочисленных отечественных и иностранных научных учреждений, академий, университетов и различных обществ и среди них и Лондонское Королевского общества.

Илья Ильич Мечников 1945-1916 – выдающийся русский биолог, один из основоположников сравнительной патологии, эволюционной эмбриологии, микробиологии и иммунобиологии, член-корреспондент с 1883 г. и почетный член Петербургской академии наук с 1902 г.

Окончил физико-математический факультет Харьковского университета. После окончания университета, работал в Германии на острове Гельголанд и в городе Гисене. В 1865 г. переехал в Италию, где в Неаполе вместе с А.О.Ковалевским выполнил ряд класических исследований по эмбриологии позвоночных. В периоде 1870-1872 г. был профессором зоологии и сравнительной анатомии в Новороссийском универеситете в г.Одесса. В эти годы, развивая эволюционное направление в эмбриологии, Илья Мечников создал теорию развития многоклеточных организмов и заложил основы учения о фагоцитозе. Позднее совместно с русским ученым Н.Ф.Гамалея организовал в Одессе первую в России и вторую в мире, бактериологическую станцию для прививок против бешенства. В 1888 г. по приглашению Луи Пастера переежает в Париж, где в Пастеровском институте организовал лабораторию, в котороюй работал до конца жизни. В 1908 г. Мечников совместно с П.Эрлихом защищавшим и обосновавшим гуморальную теорию иммунитета, была присуждена Нобелевская премия.

За свои открытия в области медицины и биологии, он был избран членом ряд обществ, академий, научных институтов, научных конгрессов и среди них не на последнем месте – членом Лондонского Королевского общества.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
RUSSIAN SCIENTISTS AND BRITISH KING`S SOCIETY (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

Advertisements

– STRANGE TIME – STRANGE AIRPLANES


СТРАННО ВРЕМЕ – СТРАННИ САМОЛЕТИ или, загуби ли битката за ЛАЗ-7М проф. Цветан Лазаров?

Професор инж. Цветан Лазаров Лазаров е все още най-продуктивният български авиоконструктор и учен в областта на авиацията, работил в България. През 1926 завършва известното Висше техническо училище в Берлин по специалност „Машиностроене и самолетостроене“. Непосредствено след това постъпва на служба във ВВС на летище Божурище, където до 1932 г. е последователно инженер-конструктор, началник на авиоконструкторското бюро, аероинженер и началник на техническата служба. Поставя началото на поредица от собствени конструкции учебни самолети, произведени в Държавна аеропланна работилница (Божурищe) – (ДАР – Божурище). От 1933 до 1936 г. става технически директор на италианската фирма за строеж на сомолети “Български Капрони” АД, като успява да пусне в серийно производство 2-местните тренировъчни самолети от серията “Чучулига”. От 1936 до 1946 г. последователно работи на различни места свързани със създаването на българската авиация, като достига до началник на Държавната самолетна фабрика (ДСФ), Ловеч. От 1946 до 1947 г., вече като полковник, командир на авиополк става главен конструктор и технически директор на ДСФ-Ловеч, по-късно преименуван в Завод 14. От 1949 до 1952 г. е съветник в ДИО “Металхим”. Едновременно с това той и преподава в Държавната политехника и МЕИ, в периода 1948 – 1954 г., като става професор през 1948 г. по теория на самолета и самолетостроенето и ръководител на Катедра „Самолетостроене“. Във Военно-техническата академия той е началник на Техническата авиационна катедра.

Неговите основни области на научна и преподавателска дейност: аеродинамика на самолета, самолетостроителни материали, конструиране, проектиране и изпитване на летателни апарати. Той е и остава Основоположник на научните аеродинамични изследвания в България. Автор е на 13 проекта за самолети, 1 – за хеликоптер, 1 – за безмоторен самолет.

Именно той проектира и пуска в серийно производство учебните самолети ДАР-6, ДАР-6А, ДАР-9 „Синигер“ (произведени 48 броя) и прототипа на ДАР-10А „Бекас“.

Във фабрика „Български Капрони“ АД – Казанлък, той основно видоизменя несполучливия и труден за управление учебно-тренировъчен самолет КБ-2УТ (уголемено копие на Caproni Ca.113) и пуска в серийно производство тренировъчните 2-местни самолети КБ-2А „Чучулига“, КБ-3А „Чучулига I“, КБ-4 „Чучулига II“, КБ-5 „Чучулига III“.

По негови проекти и с участието на конструктори от ДСФ- Ловеч, са разработени самолетите ДАР-10Ф и тези носещи неговото име от поредицата „Лаз“ – Лаз-7, Лаз-7М, Лаз-8, Лаз-12. В Държавната самолетна фабрика са произведени 160 самолета тип Лаз-7 и 150 самолета тип Лаз-7М. За цялота си дейност, през 1961 г. е награден с Димитровска награда.

Никак не бил лесен пътят в науката на проф. Цветан Лазаров. Може би най-обидният случай за него си остава опитът за преименуването на разработката му “ЛАЗ-7М” в “ЗАК-1”

В периода 1949-1952 г., в тогавъшната Държавна самолетна фабрика (ДСФ), преименувана в Завод 14, по проект на проф. Лазаров започва да се произвежда серийно конструирания от него самолет ЛАЗ-7. След тоя период, командването на ВСС поради факта, че някои от двигателите на самолета “ЛАЗ-7” се оказали дефектни, поискало в новостроящите се самолети да бъде поставен съветския звездообразен двигател М11-ФР. По този повод, лично по указанията на проф. Лазаров, на един от самолетите ЛАЗ-7 бил свален стария двигател и вграден новият – “М11-ФР”. Така възникнала модификацията “ЛАЗ-7М”. Днес, от разстоянието на времето, при огледа на параметрите на “ЛАЗ-7” и “ЛАЗ-7М” става ясно, че основните конструктивни елементи като крило, тяло, колесник, вертикални опашни плоскости, останали непроменени, а единствените различия са в сменения редови двигател “Валтер-Минор 6-III” със звездообразния “М11-ФР” и на малко увеличените повърхности на хоризонталните опашни плоскости (с 69 кв см) и на елероните (с 12 кв.см). Но, тогавъшното ръководство на ВВС не могло да се примири с това бурно развитие на техниката на собствената му територия и липсата на пословичните родилни мъки. Поради тази причина ръководството на ВВС го опредилило като “не много сполучлива” разработка и те се отказали от нея.

Веднага след това, ВВС изготвило ново техническо задание за създаването на нов учебен самолет, който да превъзхожда по своите характеристики, забележете – самия “ЛАЗ-7”. Новият самолет трябвало да бъде предназначен за първоначалното обучение на летците в стрелба, дневни и нощни летения с използване на радиоапаратура и за обучение на летци в нощно бомбардиране.

В новият конструкторски колектив вече не е включен проф. Цветан Лазаров. В новият, ръководен от аероинженер Кирил Кърлов (главен конструктор на завода, бивш асистент на германския авиоконструктор проф. д-р инж. Херман Винтер в гр.Бауншвейг през 1941-1945 г. – един от създателите на известния в годините на Първата световна война германски изтребител “Албатрос”) са включени още няколко души – служители на завода, имащи авиоконcтрукторски опит.

Към средата на 1952 г. прототипът на новия самолет (станал известен като “ЗАК-1”) бил завършен, след което била назначена комисия със заповед № 153/04.06.1952 г. на командващия ВВС и със заповед № 16/04.06.1952 г. на началника на Управление на Военните Заводи (УВЗ) в състав:

Председател – инж. Димитър Минчев;
Членове – проф. Лазаров от УВЗ;

и Стефан Богословов, Кирил Кърлов, Анастас Българянов и Димитър Филипов от Завод 14;

– полк. Петко Попганчев, майор Атанас Тонов, капитан Йордан Фердинандов – летци от ВВС;

– подп. инж. Радослав Боримечков, майор инж. Васил Василев, майор Пеню Драев, майор Васил Калчев, кап. Цоню Бонев – технически лица от ВВС;

По време на изпитанията се водил подробен дневник, след което те завършили с провеждането на еднодневна конференция на комисията по изпитанията на прототипа “ЗАК-1”.

Два са основните аргументи на създалата се заводска опозиция срещу проф. Цветан Лазаров, която веднага измъкнала следните “достоверни” факти:

– Първият е, че самолетът не може да носи името на известния авиоконструктор, който го наричал на различни съвещания и конференции “кораб” и “недоносче”, а конструкторите му – “зелени” и “слепци” и,

Вторият е, че проф. Лазаров си бил присвоил чуждите самолети ДАР-6 (на инж.Винтер), и ДАР-9 (лиценз на Фоке Вулф-44)

Едвам на 17.01.1953 г., (т.е. близо половин година по-късно, със свое писмо № 407, ръководството на завода, в лицето на своя директор Ганчо Лазаров, предложило на командването на ВВС наименованието ЛАЗ-7М да бъде сменено със ЗАК-1 (означаващо Заводски авиационен колектив 1-ва машина), и така да бъде решен въпроса на заданието, нещо което в крайна сметка било прието.

И все пак, каква е разликата между двата прототипа на самолета “ЛАЗ-7М” и “ЗАК-1”. Като че ли най-доброто свидетелство си остава следното изказване от това време:

“… инж. Кърлов бе усвоил напълно методите на работа на своя учител проф. Винтер и за разлика от проф. Лазаров, при изработката на прототипа подлагаше на яростни и лабораторни изпитания всички носещи детайли, възли и конструктивни групи и нанасяше необходимите корекции, когато това бе необходимо…” Не бихме искали да обидим никого от заводските конструктори на ЗАК-1, но остава впечатлението, че се е наблюдавало как върти витлото на съветския звездообразен двигател …

И чак след това прототипът на самолета бил одобрен и пуснат в серийно производство. Вече под това название (“ЗАК-1”), само в периода от 1952 до 1954 г. той бил произведен в 150 броя. Те били използвани в частите на ВВС (като военнотренировъчен и лек нощен бомбардировач) и от аероклубовете на страната. От тези самолети, 100 броя са закупени и от Полската Народна Република.

Така е историята на “ЗАК-1”, възникнал като феникс на мястото на “ЛАЗ-7М”.

Все пак логиката на историята си каза тежката дума – в София вече има бул.”Проф.Цветан Лазаров”. Дали ще има други подобни булеварди и улици – ще покаже времето.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Creative Commons License
STRANGE TIME – STRANGE AIRPLANES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 24 june 2011, p.12.

– VERDUN`S BATTLE FROM 1916


       БИТКАТА ПРИ ВЕРДЮН ОТ 1916 г.

      Третата година на Първата световна война – 1916 г., се характеризира с яркото противопоставяне на двете противоборстващи групировки,  с изключителната ожесточеност на сраженията на всички театри на военните действия и с провеждането на редица операции, една от които е и отбраната на Вердюн, който била “ключът” към отбраната на войските на Антантата на френска територия и, от която се нуждаел кaйзеровото върховно командване. Тогавъшният началник на германския Имперски щаб, генералът от инфантерията Ерих фон Фалкенхайн добре знаел, че ако не се овладее тази френска крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.  От друга страна, евентуалното излизане на германските съединения на рубежа на десния бряг на река Маас, би позволило на  германското Имперското командване да свие фронтовата линия и усили с освободените сили и средства оставащите първоешелонни съединения. С попадането в ръцете на германското Върховно командване на този възлов елемент от отбраната на войските на Антантата на Западноевропейския ТВД, каквато е крепостта Вердюн, щял да нанесен огромен морален удар по престижа на командването на войските на Антантата.

      От германска страна, срещу войските отбраняващи френската крепост Вердюн, активните бойни действия е трябвало да започнат в първите месеци на 1916 г.

       В същото време, пред съюзниците от Антантата предстояла за изпълнение голямата задача по синхронизирането на войсковото управление, а оттук и поставянето под общо командване на планирането, подготовката и провеждането на бойните действия. По замисъл на съюзническото командване това е трябвало да стане чрез подготовката на предварително разработени от генерал-щабните офицери планове за провеждането на настъпателни фронтови операции срещу въоръжените сили на Централните сили на съответните два европейски ТВД-та. Тази линия на поведение и предложението за този начин на действие е поставено още преди 1 януари 1916 г. – на проведената от 6-ти до 9-ти декември 1915 г. във френския град Шантили  (на река Уаза, близо до град Крейл)  конференция, с участието на представителите на Република Франция, Кралство Белгия, Кралство Италия, Кралство Великобритания,  Кралство Сърбия и императорска Русия. На конференцията се постига съгласие за крайната цел на войната – осъществяването на икономическия и военен разгром на държавите от Централните сили и, даването на първостепенно значение на общите настъпателни или отбранителни фронтови операции преди всичко на основните два ТВД-та на Европейския континент, които да не позволят прехвърлянето на противниковите резерви от един фронт на друг.  Но и тук не минава без противоречия, особено що се касае въпроса за направлението на решаващия удар, тъй като всяка една от държавите-съюзнички от Антантата, защитавала предимствата,  възможностите и особеностите на своя театър на военните действия (ТВД). Тук, на тази конференция за първи път генерал Жофр признава отговорността на съюзниците за разгрома на Сърбия и се разглеждат различни въпроси за евентуалното помощ на Русия и Франция за защитата на интересите на Сърбия и предоставянето на сектор от съюзническия фронт на сръбската армия. На новата съюзническа конференция в град Шантили (на 14-ти февруари 1916 г.) е взето решението за сроковете за настъпление на армиите от Антантата срещу армиите на Централните Сили (1 юли 1916 г.) – като настъплението на британските и френските войски е трябвало да бъде предшествувано от настъпление на войските на генерал А.А.Брусилов на Руския ТВД към 15 юни 1916 г., с цел отвличане вниманието върху себе си.

      Как вървяло осъществяването на плановете на двете противоборстващи коалиции от държави?

      Руската императорска армия, която поема основният удар по армиите на Централните Сили в Североизточна и Югоизточна Европа, независимо от дадените през 1915 г. огромни по своята численост човешки и материални загуби, и след изтощаването на възможностите си в дълбочината на своя ТВД, успява да се укрепи на рубежа гр.Рига, гр.Двинск, гр.Пинск, гр.Тарнопол (дн. гр.Тернопол), гр.Черновици (дн.гр.Черновци). Тук, заради изтощителните и големи по своя размах бойни действия, германските войски и тези на съюзничката му по коалиция – Австро-Унгария, не са в състояние да продължат по-нататъшното си настъпление към Санкт Петербург и Москва. Поради тази причина, военнополитическото ръководство на Централните сили решава да обърне своя поглед към Западноевропейския ТВД, където германското имперско командване се заема с планирането и подготовката на настъпателна операция на най-отговорния му сектор – Вердюнския.

      Вердюнския укрепен район (УР) на френско-британската  отбрана срещу Централните сили е бил с дължина от 112 км и се явявал възловият пункт от цялата отбранителна система на Франция, изградена на този ТВД. Укрепеният пункт е изграден по проект на известния архитект и военен инженер Вобан на базата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения (някои от тях с по няколко етажи в дълбочина), съчетани на места с междинни укрепления. Общо в отбранителната система на Вердюнския укрепен район  са изградени два фортови пояса. Първият е бил на разстояние от 2,5 до 6,5 км от ядрото на крепостта и е изграден от фортовете Белвил, Сен-Мишел, Сувил, Таван, Белрюп, Регре, де-ла-Шом, построени от 1874 г. до 1880 г. Най-важен за отбраната на самата крепост Вердюн е външния фортови пояс, намиращ се от ядрото на крепостта на разстояние от 5 до 8 км. Той се състоял от построените около 1880 г. и бетонираните в периода от 1888 до 1897 г. фортове Дюмон, Во, Муленвил, Розелие, Годенвил, Дюни, Ландрекул, Сартел, Буа Бур-рю, Мар, поста Бел Епин и укреплението Шарни. В периода от 1910 г. до 1914 г. е построен на северния фронт на крепостта Вердюн и фортът Вашеровил. Общо в отбраната на този отговорен сектор са предислоцирани от дълбочина, осем пехотни дивизии от състава на 2-ра френска армия, намираща се под командването на генерал Ер (Herr), които заемат отбранителната полоса както следва – на източния участък от УР-а се разполагат 2-ри и 30-ти армейски корпуси (АК) – общо шест пехотни дивизии с 338 оръдия с различни системи, а на западния участък на Вердюнския УР – 7-ми АК (две пехотни дивизии с 294 оръдия) (28). Южно от крепостта Вердюн се разполагат три пехотни дивизии, които също се дават в подчинение на началника на УР-а – генерал Ер. Допълнително, при нужда и в интерес на френската отбрана на този сектор (отбраната на крепост в състава на общоармейски фронт) е могло да бъдат използвани и резервите на френското Върховно командване – 1-ви, 3-ти и 20-ти френски АК, разположени в района на с.Бар де Люк и с.Сен мен.

      За овладяването на Вердюнския УР, германският командващ фронта, генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм, подготвя от състава на 5-а Германска армия ударна групировка, състояща се от 7-ми резервен корпус (РК), 18-и армейски корпус  (АК), 3-и АК, 5-и РК и 15-и АК – общо 17 дивизии. Германската групировка имала в състава си приблизително 1 милион военнослужещи. От групировката, в първи ешелон на настъплението се разполагат 7-и РК, 18-и АК и 3-и АК, а 15-и РК имал за задача да скове действията на противника на левия фланг на армията, а 5-и РК се развръща на рубежа между направленията на германския главен и спомагателен удар. На определения от германското имперско командване за пробив 13-км участък от белгийско-френско-германския фронт, който се отбранявал от две френски дивизии, командващият 5-та Германска армия генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм съсредоточава за атака шест  дивизии (и три дивизии в резерва), като в бойните редове на германците се разполагат 1762 оръдия, 542 от които са  тежки. По такъв начин, на направлението на главния удар е постигнато от германска страна превъзходство в хора близо 3 пъти, а по отношение на артилерия се постига покритие от 1 тежко оръдие на 21 линейни метра и от 1 леко оръдие на 10,5 линейни метра.

      Първоначално за ден на германската атака е определен 12-ти февруари 1916 г. Независимо от факта, че френският началник на ГЩ маршал Жозеф Жак Сезер Жофр допуска, че направлението на удара на германското командване ще бъде в направление на областта Шампан, френското върховно командване решава да съсредоточи на източния участък на Вердюнската отбрана съответно три дивизии от състава на 2-ри АК, а в направлението на главния удар – 3 дивизии от състава на 30-и АК и, западно от р.Маас – две дивизии от състава на 7-и АК. При това, срещу острието на германския клин, който е от три АК, са разположени само две френски дивизии. Непосредствено в дълбочина на френската отбрана е разположен като резерв само 20-и и 1-и АК от състава на 3-а френска армия.

      След 9-часова артилерийска подготовка, при която са нанесени удари с всички налични артилерийски средства по френската полоса за отбрана, германските войски атакуват на фронт с дължина от четиридесет км. За няколко дена ожесточени и упорити боеве, първоешелонните дивизии на германските корпуси успяват да се вклинят във френската отбрана, да принудят французите да отстъпят от рубежа – село Кот-дьо-Талу, височината Морт-ом и да овладеят форта Дюмон. На 25-ти февруари 1916 г., те успяват да овладеят, определяният от генерал Анри Филип Петен като  крайъгълния камък на Вердюнската защита – форта Дюмон, който бил отбраняван от 3 оръдейни разчета и 56 картечари, като постигат крупен оперативен успех. По такъв начин се излиза пред четвъртата позиция на френската защита. Но като цяло, дълбочината на германското вклиняване във френската отбранителна полоса не надвишавало повече от 6 км, което попречило на настъпващите дивизии да овладеят Вердюнския УР от първия път. По този начин, изпълнението на германския оперативен план, изграден на принципите на ускорената атака и нанасянето на внезапен удар, пропада. За неуспеха на изпълнението на плана голяма роля изиграва и навременното въвеждане на оперативни резерви от дълбочината на отбраната на френската армия, към застрашения район. Намиращият се първоначално под командването на генерал Анри Филип Петен (а от 1-ви май 1916 г. заместен от генерал Робер Жорж Нивел) 2-а френска армия, е прехвърлена към мястото на пробива на германците, като заедно с това успява да организира и снабдяването на отбраняващите се части по така нареченият “Свещен път” (шосето Вердюн – Бар-льо Дюк).  Едновременно с това, на мястото на 10-та френска армия в района на гр.Арас е прехвърлена една английска армия, което дава на френското командване възможността да използва на други застрашени направления, още четири корпуса.

      На 6-ти март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции – този път в района на западния бряг на р.Маас. То се подготвя от командването на 6-ти германски резервен корпус. Целта на германското настъпление е била овладяването на господстващите в района височини “304” и “Морт-ом” (“Мъртъв човек”), от чиито склонове френската полева артилерия успешно прострелвала фланга на германските бойни редове, които са разположени на десния бряг на река Маас. Тук, между 8-и и 11-и март 1916 г., личният състав на германските съединения преминават в настъпление срещу френския отбранителен участък на фронта в района на селищата Гардомон – Во. Бойните действия имат ожесточен характер и са с различен успех и за двете страни.  Фалкенхайн отдава заповед за спирането на германските атаки срещу Вердюн чак на 11-и юли, във връзка с развитието на офанзивата на река Сома.

      Резултатът за германския Райх от тези, продължили близо 70 дни кръвопролитни боеве е плачевен – германските войски успяват да се вклинят в дълбочина на френската отбрана само на 7км-10 км. През май-юни с.г., войските на Кайзерова Германия отново се опитват да овладеят Вердюнския укрепен район, като се вклиняват на отделни места във френската полоса за отбрана. Общо загубите към средата на юни 1916 г. и от страна на двете противостоящи си групировки от армии, достигат близо половин милион души, а към края на годината, на този участък, Германия дава като жертви около 600 хиляди души, а Франция – 358 хиляди души. По други данни, само в операцията по овладяването на Вердюнския укрепен район германците за 6 месеца бойни действия дават 336831 човека като убити, ранени и безследно изчезнали, докато загубите на французите възлизат общо на 362000 души.

      Сражението за Вердюн завършва на 16 декември 1916 г. Но с тази битка войната не завършва. Предстояли още две дълги години, преди Антантата да успее да изкове своята победа.

Ст.н.с.Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
VERDUN`S BATTLE FROM 1916 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN …

– THE BIGGEST MACHINATIONS IN UNITED STATES DURING XX AND XXI CENTURIES


НАЙ-ГОЛЕМИТЕ МИСТИФИКАЦИИ НА ХХ И ХХI ВЕК В САЩ

Великанът от Кардиф. През 1868 г., американският археолог Джордж Хал от Бинхемтон докарал от Чикаго в Кардиф, щат Ню-Йорк, и закопал във фермата на своя брат, направен от гипс триметров великан. Гигантът стискал с дясната си ръка корема, показващ уж, че в момента на умирането е страдал от болка. За две години на подготвяната мистификация Джордж Хал, с най-остри инструменти създал и най-дребните детайли по статуята: ноктите на пръстите, ноздрите, половите органи, порите на кожата. След една година, на 15 октомври 1869 г., работници „случайно” открили погребението. Хората повярвали, че пред тях е фигурата на вкаменен великан, или най-малкото, че това е древна фигура, и туристите започнали да пристигат във фермата. Знаменитият импресарио П.Т.Барнум предложил да откупи находката за 50 хиляди долара, но му било отказано. Тогава той създал собствен гигант и обявил, че все пак е купил гиганта. Започнал съдебен процес, по време на който всяка от страните твърдяла, че опонентът разполага с фалшивка. В крайна сметка Хал признал, че великанът от Кардиф е мистификация.

Момчето от въздушния балон. На 15 октомври 2009 г., светът бил развълнуван от съобщението за шестгодишното момче Фалкон Хин от Колорадо, което било отнесено от саморъчно направен въздушен балон. Момчето било заплашено от сериозна опасност, тъй като могло да замръзне или се разбие с балона. Когато балонът се приземил на едно от полетата, спасителите побързали да извадят момчето, но не го намерили в кошницата. Появила се дори информация, че момчето могло да изпадне от кошницата по време на полета. Обаче скоро се изяснило, че момчето е живо и здраво, и никъде не е летяло, а всичко това е разиграване, направено от родителите на Фалкон. Малко по-рано те участвували в едно реалити-шоу и искали да се прославят още веднъж. В крайна сметка, срещу тях бил започнат криминален процес.

Microsoft I: Католическият Microsoft. През 1994 г., в Интернет се появил „прес-релиз на Microsoft», в който се твърдяло, че корпорацията Microsoft е откупила Католическата църква. В документа били посочени думи, уж принадлежащи на Бил Гейтс: „Обединените ресурси на Microsoft и на Католическата църква ще ни позволят да направим религията по-проста за възприемане и по-весела за по-широк кръг от хората”. «Прес-релизът» получил толкова широко разпространение, че на Бил Гейтс се наложило да публикува опровержение. Инцидентът влязъл в историята като първата най-голяма интернет-мистификация.

Microsoft II: Електронната поща ще те направи богат. Друга чудесна (и къде по-забъркана) мистификация с участието на Microsoft започнала приблизително по същото време, в което се появил и «католическия» инцидент. Потребителите в Интернет започнали да получават фалшиви писма от корпорацията Microsoft, която уж предлагала да се вземе участие в много важно нейно изследване. За тази цел трябвало да се изпрати полученото писмо до своите познати. За всяко изпращане корпорацията е била готова да плати 245 USD. Но това не е всичко. Ако човекът, до който е било изпратено писмото, на свой ред го изпрати на още някой-друг, то първият изпращач ще получи към сумата от 245 USD още 241 USD. И тъй нататък. Желаещите да попечелят в изпращането на писма се оказали твърде много…

Феноменалният питчър Сид Финч. През април 1985 г., американското списание Sports Illustrated публиковал разказа за най-новата покупка на бейзболния отбор New York Mets. Сообщало се, че това е играчът Сид Финч (Sidd Finch), който хвърлял топката с поразителна скорост – 270 км/ч (почти 2 пъти по-бързо от другите играчи) и не грешил при хвърлянето. И при това, Сид никога не е участвувал в тази игра. Да получи такива феноменални способности, уж му помогнали занятията в един тибетски манастир под личното ръководство на великия лама Milaraspa. Както обикновено се случвало, много от хората повярвали на това и Sports Illustrated бил затрупан от молбите на читателите да се разкаже повече за феноменалния играч. Оказало се, че статията била първоаприлска шега, измислена от журналиста Джордж Плимтон.

Разиграването на Сара Палин. По време на миналата президентска гонка в САЩ, кандидат за вице-президент на САЩ от Републиканската партия Сара Палин (тя и губернатор на щат Аляска) станала жертва на телефонно разиграване от страна на канадския комик и радиоводещ Марк-Антуан Одет, който се представил за президента на Франция Никола Саркози. По време на телефонния разговор, Палин успяла да обсъди с „Никола Саркози” „различни политически въпроси, сложностите в ходенето на лов с вице-президента Дик Чейни и разбира се, красавицата-жена на френския президент”. По време на разговора Одет на няколко пъти достатъчно ясно намеквал за това, че това е разиграване, обаче тя и до самия край не разбрала за това. Например, той съобщил, че наблюдава преизборната кампания чрез своя съветник в САЩ френския певец Джони Холидей, а канадския певец Стеф Карс, „президента на Франция” произвел в премиер-министър на Канада. Но Сара не показала никакво недвоумение. В края на беседата „Никола Саркози” казал, че на него много му е харесал „документалния филм” за Палин, като споменал при това за порнографската лента с названието“Nailin` Paylin”, заснета от създателя на списанието „Hustler” с актриса, приличаща на Сара Палин, на което кандидатката за вице-президент отговорила: „Много хубаво, благодаря Ви!”. И чак след това Одет и отворил очите върху ставащото, казвайки и истинското си име и радиостанцията, в която работи.

Фалшивият „снежен човек”. През август 2008 г., светът научил, че науката най-после получила за свое ползване тялото на снежен човек. Наистина мъртъв, но в превъзходно състояние, уж открит в горите на щат Джорджия, САЩ. За това обявили на своя пресконференция в Пало-Алто (Калифорния) «криптозоолога» Том Бискарди и двама ловци на снежни човеци – Рик Дайер и Метю Уитон. Но при близкото разглеждане обаче се оказало, че «трупа на бигфута» е само гумен костюм на горила. Независимо от това, мистификацията излязла успешна – сензационната новина за йети била отпечатена навсякъде, а фотографията на гумената горила в хладилната камера и днес изплува постоянно като илюстрация към различни статии за снежния човек. Забележителното е, че през 2005 г., Бискарди вече е правил нещо подобно и добре се напечелил в продажбата на он-лайновите прегледи на уж притежавани от него останки на „бигфут”, които така и никой реално не видял.

Мистификация за ваните. През 1917 г., в популярното ню-йоркско издание «New York Evening Mail» се появила фалшива история на ваните в САЩ, написана от журналиста Хенри Менкен специално за това, за да покаже как лесно се възприемат „подобни новини” от обществеността посредством средствата за масова информация. В статията се посочвали „факти” за това, как неохотно възприемали в САЩ появилите се там в средата на 19-ти век вани. Къпането в тях било признато уж за вредно, във връзка с което на някои места тези процедури били обложени с огромни данъци, със съществени ограничения или въобще забранени. Независимо от лъжливостта на посочените в статията сведения и въобще за абсурдността им, тя получила широка известност и била многократно цитирана в различни издания и дори в сериозни научни разработки. Чак след осем години Менкен публикувал саморазобличението си. Но това обаче не повредило на репутацията на фалшивата история на ваните. Така например, през 1952 г., президента Труман цитирал статията на Менкен в своята реч по темата за здравеопазването, а пък през 2004 г., „Вашингтон поуст” посочил лъжлив факт от нея в колонката „Спорим, че ти не знаеш, че…”

Автобиография на Хауард Хюз. В началото на 70-те години на ХХ век, американският писател Клифърд Ъруин станал автор на най-голямата литературна мистификация на века. След поредица от свои неудачи, той решил да направи афера: да създаде фалшива авторизирана биография на ексцентричния милиардер Хауърд Хюз. Начинание излезнало успешно и донесло на Ъруин пари и слава, но в крайна сметка бил обвинен в мошенничество и изпратен в затвора. През 2006 г., историята намерила отражение във холивудската постановка „Мистификация” с блестящата игра на Ричърд Гиър.

Войната на световете. Псевдодокументалната радиопостановка на Хърбърт Уелс, режисирана от съфамилника му Орсън Уелс и излязла в ефир малко преди Деня на Всички Светии, на 30 октомври 1938 г., предизвикала паника в милиони жители от Източното крайбрежие на САЩ и част от Канада. Радиоспектатълът бил направен във вид на репортаж за „реалното нахлуване на марсианци”. За достоверността на постановката допринесла играта с радиоcкалата, т.е. включването в ефира на други станции, както и излъчването на фалшиво обръщение на президента Рузвелт. Настъпила огромна паника, подгрявана от изявленията на свидетели, които съобщавали че видяли с очите си зверствата на марсианите и се спасили по чудо. За щастие, към сутринта на другия ден страстите улегнали и хората започнали да се връщат по домовете си. Така Орсън Уелс влязъл в историята като човека, който успял да изплаши Америка.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– SOME INTERESTING FACTS FROM THE WORLD OF RAILWAY TRANSPORT. The April prophesy. James Watt’s steam engine.


ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ ОТ СВЕТА НА ЖЕЛЕЗОПЪТНИЯ ТРАНСПОРТ.

Първоаприлско пророчество

На 1 април 1886 г., швейцарският вестник „Нойецюрхер цайтунг” съобщил, че в планината Юнгфрау ще бъде построена железопътна линия. В редакцията на вестника веднага постъпили запитвания по този повод. След няколко дни редакторът бил принуден да обърне вниманието на читателите на вестника върху датата на отпечатването на съобщението – 1 април. „Строителството на железопътния преход на височина 3500 м в планина е невъзможно”, убеждавал той своите читатели. „Това беше шега”. Но след няколко десетки години този железен път става реалност в подножието на върха Юнгфрау – този изключително живописен район на Бернските Алпи, който е с височина 4167 м и откъдето се спускат многобройни ледници. А най-интересното е, че промишленият магнат Гуйер-Целер, решил да построи тази железница, за първи път е замислил тази идея, докато е чел статиите на вестника.

Трябва да се отбележи, че това не е онази най-високо построена железница в света. За такава все още се смята пътят, построен в Перу, пресичащ Андите на височина повече от 4000 метра. При това кондукторът е в постоянна готовност да даде кислородни маски на пътниците.

Парната машина на Джеймс Уат.

James Watt

Към 1769 г. шотландският механик от град Глазгоу Джеймс Уат вече е бил притежател на патент, в който се описвали основните принципи на парния двигател. Но първите опити на известния шотландец да задвижи създадената от него машина претърпяват пълен провал. Цилиндърът, в който е трябвало да става разширяването на парата, се оказал навсякъде пробит и не задържал пара, тъй като не бил изработен от цяло парче метал, а изкован от лист стомана. Цялото техническо изкуство на майсторите от Глазгоу не стига, за да се пробие в цяло парче метал голям отвор и да се изработи обикновен цилиндър. Все още не съществувала възможност за използването на достатъчно съвършени инструменти и на метода на заваряването. Чак към 1784 г., след като внася различни изменения в своя проект за парна машина, Джеймс Уат успява да получи нов патент за универсално действащ модел на парен двигател. За това как бързо навлиза в техническата система това изобретение говори и фактът, че през 1826 г. във Великобритания вече се наброявали около 1500 парни машини на Уат.

James Watt workshop

Ст.н.с. Николай КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Железничар“ („Railway-man“), Sofia, N 27 from 17-23 July 2003

Creative Commons License
„SOME INTERESTING FACTS FORM THE WORLD OF RAIL TRANSPORT. The April prophesy. James Watt’s steam engine“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ONE BULGARIAN PATRIOT – IVAN N.DENKOGLU


                      ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПАТРИОТ…
Близо до София има едно малко и прекрасно село, известно под името Балша. Неговите улици се преплитат една с друга и на много места завършват по склоновете на Стара планина. А в самият център на селото пред Младежкия клуб и Кметството стои един паметник – този на българския родолюбец и патриот Иван Денкоглу. Все още са малко данните за неговия живот, но и тези които са известни говорят за това, че Денкоглу е бил действително един от българите, за които можело да се говори с часове.


Иван Николаевич Денкоглу (рожденото му име е Иван Ненов Денчев) е роден в селото на 30 ноември 1781 г. в бедно семейство Като малък, с помощта на гръцки търговци той успява да замине за Русия и се установява в Москва, макар че по това време тя вече не била столица на Руската империя. Тук, покрай гръцките търговци той започва да се занимава с различни финансови операции и търговия, като по такъв начин след известно време успява да забогатее. Търговските му дела го свързвали с много европейски държави, но той никога не забравял за своята родина – България. Това бил периода на активна дейност по натрупването на основен капитал, нужен му по-късно за реализирането на своята неизтощима творческа енергия в полза на общото културно издигане на поробените славяни. Веднага след забогатяването си, българския патриот започнал да влага много от своите средства в просветното дело – той отделял пари за създаденото на 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище с желанието то да се превърне в център за подготовка на учители по взаимноучителния метод, построява такова училище и в София, където по-късно изпращал от Русия много книги. През 1834 г. Иван Николаевич Денкоглу внесъл във фонда на Московския университет петнадесет хиляди златни рубли. Този стипендиантски фонд, създаден от българския търговец позволил на много млади българи, успяли да напуснат поробените земи, да завършат университета. Последните, като студенти имали възможност да се приобщат към прогресивната руска обществена мисъл и да станат по-късно активни пропагандатори на идеята за освобождение на балканските славяни от османско робство.

Част от Москва в средата на XIX век
Един от тях бил и Никола Катранов, роден през 1829 г. в гр.Свищов, който пристигнал с група съотечественици за продължаването на образованието си в Московския университет. Като такъв, той още през 1848 г. бил зачислен като стипендиант на фонда Денкоглу в тогавъшния историко-филологически факултет. Горещите и страстни изказвания на Катранов направили голямо впечатление на Иван Николаевич Денкоглу, който се надявал, че след завършването на образованието си в Москва, Катранов ще може да стане отличен учител в Софийското училище. Такава била и целта на самия студент – смятайки, че просветата ще способствува за духовното възраждане на българския народ, той се надявал по-късно тази възможност да развие в условие за национално и политическо освобождение на българските земи.
В Москва Н.Катранов се проявява като способен и сериозен студент. Кръгът на неговите интереси, насочвани внимателно от Денкоглу бил широк – при съдействието на А.Ф.Велтман той обработва събраните още в родината си български песни и ги превежда на руски език. Опитва силите си и като преводач на поезията на модните тогава Байрон и Гьоте, съчинява собствени стихове, като част от тях дори публикува и на страниците на първия български вестник „Цариградски вестник”. По-късно известния български учен Иван Г.Клинчаров писал за любимеца на Денкоглу: „В България Катранов се научил да обича родината и да ненавижда тиранията, в московските литературни и философски кръжоци той издигнал тази любов и ненавист в степен на високо съзнание от необходимост в просветата за масите и революционното преобразуване в страната”. Именно той става протитип на героя Инсаров от знаменития роман на И.С.Тургенев „В навечерието”. През 1853 г. Н.Катранов заминава със съпругата си Лариса във Венеция, където се разболява тежко. Винаги щедрият И.Н.Денкоглу отново му предложил веднага да финансира едно пътуване до Свищов или София, тъй като предполагал, че благодарение на родния въздух, любимеца му Николай по-скоро ще оздравее. Но помощта закъснява…


Смъртта на любимеца на Денкоглу не остава незабелязана в московските писателски и обществени среди. Вероятно тогава в близкия приятел на Денкоглу – Тургенев, се ражда идеята да напише романа „В навечерието” с главен герой Инсаров, чийто прототип станал Н.Катранов. Великият руски писател се срещал с Иван Н.Денкоглу и с П.А.Бессонов, от които научил необходимите подробности, нужни за написването на романа…
Московският дом на търговеца Иван Николаевич Денкоглу се посещавал от много хора. Стопанинът бил известен в московските и петербургските среди като сърдечен човек с добър характер. Но най-желаните гости за него все пак си оставали съотечествениците. Тук, често пъти идвали и много от известните руски литератори, сред които би могъл да бъде забелязан и писателят Тургенев, писателят А.Ф.Велтман, С.П.Шевърев, идвал и самият академик М.П.Погодин, редактор на списание „Москвитянин”, известните славяноведи и българисти Виктор И.Григорович, Иван Срезневски, М.А.Соловьов, Н.В.Савелев-Ростиславич и др. Често пъти в събиранията вземали участие и братята Аксакови, като по-често идвал по-голямия брат Константин, един от ръководителите на московските славянофили. Тези срещи и взаимни контакти бележат не само една от най-високите точки на българо-руските културни взаимоотношения през първата половина на XIX век, но и са съществен елемент в задълбочаването и засилването на знанията за поробената страна. Именно тук, става известна в много подробности съдбата на автора на труда „Древните и сегашни българи в политическо, народоописателно, историческо и религиозно тяхно отношение към руснаците“ (т. I, М., 1829), учителя Юрий Ив.Венелин (Георгий Гуца), за когото по-късно Иван Николаевич Денкоглу в знак на благодарност отпуска средства за поставянето на паметник и за отпечатването на съчиненията му. Едно от тях е „Венелин Ю. И. Критические исследования об истории болгар Ю. И. Венелина с прихода болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или покорение Болгарии великим князем русским Святославом. Изд. на иждивении болгарина И. Н. Денкоглу. М., 1849. III, 342, VI с.”
Една от важните теми в разговорите в дома на Денкоглу винаги е бил приносът на Юрий Венелин, както и неговия тежко преминал живот. В Москва той пристигнал само с 25 рубли в джоба си и целия си живот по-късно посветил на изучаването на историята на България. Именно от тогава, всеки българин, живеещ в емиграция, с благоговение произнася неговото име, името на първия историк и изследовател на историята на България в чужбина. Но по това време другите учени не го възприемали на сериозно, а Академията на науките въобще не признавала неговия принос. Разболявайки се от туберкулоза, Юрий Венелин умира през 1839 г. в нищета, като дори в университетската болница за него не се намерило място.
Всички тези разкази, чути в дома на Денкоглу, събудили в младия славяновед Петър Бессонов, по това време студент в Московския университет, желанието да се заеме с изучаването на българския език, с историята на България и с нейния запазил се фолклор. Две години след смъртта на неговия приятел Н.Катранов през 1955 г., П.А. Бессонов успява с помощта на Денкоглу да отпечати записаните от него 22 народни песни.

Приятелят на Иван Денкоглу – писателят И.С.Тургенев

Тук е уместно да се отбележи, че връзките между българите и Русия са били значително улеснени от откриването, макар и за кратко след 1856 г. на руските консулства в Пловдив, Солун, Варна, Търново, Битоля и др. Именно с тяхна помощ, самият Денкоглу и другите родолюбиви българи живеещи в Русия, успяват да изпратят на редица новооткрити училища книги, учебници и други училищни пособия. С помощта на консулствата се изпращат да получат тъй нужното образование в Русия и много български младежи – само от Варненското вицеконсулство, за по-малко от 10 години, в Русия са изпратени 80 българчета, като от тях 7 са девойки. Общо за сметка на Русия, обществените организации и частни лица, сред които на първо място е Иван Денкоглу, през 50-те и 60-те години на ХХ век се обучавали около 700 български студенти, като много от тях се привличали за работа в редакциите на руските периодични издания и списания.
С парите на Денкоглу в Московския университет учат Никола Михайловски, създател на прочутата еленска даскалоливница, която някои с основание смятат за първото висше училище за учители у нас, и баща на автора на химна „Върви, народе възродени“ Стоян Михайловски. Сава Филаретов, който учи философия в Московския университет, става довереник на търговеца и по негова воля първият учител в основаното от Денкоглу софийско девическо училище. Последният стипендиант, който учи приживе на големия български дарител, е Геров от Одрин. По-късно Найден Геров става руски дипломатически служител и като такъв работи в продължение на две десетилетия, отстоявайки българските искания по църковно-националния въпрос. Получил солидна научна подготовка с помощта на Денкоглу, той става родоначалник на новата българска поезия и успява да подготви речник на българския език, който не губи своята ценност и днес.
Голям е приносът на Денкоглу и към развитието на църковните взаимоотношения в България. Днес, в центъра на София, със своето изящество се отличава църквата „Света Неделя”. По своята същност, храмът Света Неделя принадлежи към третата вълна християнски църкви на това място. Предполага се, че той е бил построен около Х век от н.е. Известно е също така, че храмът е съществувал също така и през ХІІ век, когато култът на Светата Неделя – покровителката на българските царе, е бил държавен. В двора на храма, по стар обичай се намирало християнско гробище. Там се намирала и малка, поставена върху земята църква „Св.Архангел”. Но малко известен е днес фактът, че по-късно, през 1849 г. с помощта на паричните вноски събрани и направени от богатите граждани е било построено училище, като най-голям дял в това внесъл именно московския предприемач Иван Денкоглу.
В края на живота си великият българин завещава големи суми на софийски училища и църкви. Умира от инсулт на 13 май 1861 г. в Москва, погребан е в Пятницкото гробище.


Приносът на Денкоглу към развитието на българо-руските просветни връзки не бил забравен. Близо една година по-късно, на 1 февруари 1862 г. с Указ обявен от Сената, в гр.Одеса е създадена при Гимназията на Ришельовския Лицей, „стипендия на Денкоглу”. За нея се използват дарени други 10 хил. златни рубли. Малко по-късно фонда за Московския университет е увеличен с още 1500 рубли. С помощта на тази сума, чрез Московския славянски комитет са осигурени нови стипендии за българските младежи – 3 стипендии за Математическия факултет, 6 – за Филологическия, 2 – за Юридическия факултет, 2 стипендии за медици и 4 стипендии за кандидат-студенти. В завещанието си Денкоглу също така определя над 5000 рубли за изграждане на църкви в рамките на тогавъшна София. Малко странно звучат две от клаузите: „Да се изпратят по 100 рубли на десет най-бедни девици при омъжването им“ и „Да се изпратят 2000 рубли сребро за откупуване от затвор на затворени за дългове“. След голямото земетресение в София той изпраща 4000 златни рубли, за да се купи брашно и да се раздаде на пострадалите.
Нека никога не забравяме за него!

Ст.н.с.Николай Г.Котев, д-р по история

Creative Commons License
ONE BULGARIAN PATRIOT – IVAN N.DENKOGLU by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 31 (579) from 2 August – 8th August 2012, p. 45  – see: