– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Robert Fisk, Sergey Grankin, Iris Chang))


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                          РОБЕРТ ФИСК

Роберт Фиск (англ. Robert Fisk), е роден на 12 юли 1946 г. в гр.Мейдстоун, графство Кент, Великобритания. Той е британски журналист и понастоящем – собствен кореспондент на британския The Independent в Близкия изток, който от 25 години живее в столицата на Ливан – Бейрут. Ето и една оценка за него от «New York Times»: «Роберт Фиск е може би най-известният кореспондент на Великобритания в чужбина”. И това е така – неговият опит в чужбина надвишава вече 40 години. В числото на най-големите му репортажи са тези в  „The Times» от събитията  1972 до 1974 г. в Белфаст (Северна Ирландия), „Революцията на червените карамфили” от 25 април 1974 г. в Португалия, Гражданската война в Ливан от 1976 до 1988 г., Иранската революция от 1979 г., Ирано-Иракската война от 1980-1988 г., Войната в Персийския залив от 1991 г., нахлуването в Ирак през 2003 г. Нещо повече, той е един от двамата западни журналисти, които се намирали постоянно в Бейрут, по време на гражданската война в Ливан. По-късно прави много репортажи за израелско-палестинския конфликт и военните конфликти на територията на Косово, Босна и в Алжир. Роберт Фиск свободно владее арабски език, което му позволило в периода от 1993 до 1997 г. на три пъти да вземе интервю от Осама бин Ладен.

По време на своята 40-годишна дейност, неговите репортажи в „горещите точки” предизвиквали вълна от критика и похвали – при това по едни и същи причини: за осъждането на насилието срещу мирните жители, за мъжеството при изпълняването на задълженията, за рядката целеустременост да се опровергаят повърхностните заявления на властите. Именно на него принадлежи твърдението, че „журнализмът трябва да предизвиква властта – всяка власт, – особено когато правителствата и политиците ни подгонват към война”, че е грешно да се смята обективността за дълг на журналиста – неговата работа в действителност се състои в това, да осъзнае къде се намират центровете на съсредоточаването на властта и силите, и да обяснят събитията изхождайки от това знание. Критиците на Фиск използват в качеството на доказателството за необективизма му, неговото изказването, че той принципиално се съмнява във всяка версия, лансирана от властите, особено когато тези власти подготвят война, а също и това, че както и журналистката на израелския вестник „Хаарец” Амира Хас, не смята, че журналистът може да е обективен.

През 1998 г., Роберт Фиск получил Amnesty International UK Press Awards за репортажите си от Алжир, и през 2000 г. — за тези, по време на военновъздушната кампания на НАТО срещу Югославия. Титулът за най-добър международен кореспондент на годината във Великобритания той е получавал 7 пъти и, два пъти е избиран за Репортьор на годината. През юни 2004 г. му е присвоена степента Доктора по Право в Университета Св. Андрюз (University of St Andrews). Отделението за Политически и социални науки на Университета в Гент (Ghent University) в Белгия избира Роберт Фиск на 24 март 2006 г. за свой почетен доктор. Той също така има и докторат по Политически науки от 1983 г. в Тринити колидж в Дъблин.

През 1989 г. преминава на работа от „The Times» в «The Independent».

По време на войната в Ирак през 2003 г. Роберт Фиск се намирал в Багдад, където е писал за всичко, на което е бил свидетел. Той критикувал своите колеги, изпратени също в Ирак, за „хотелният им журнализъм”, като подчертавал, че седейки в безопасните номера на хотела, те никога няма да разберат смисъла на ставащото по багдадските улици и не ще почувствуват атмосферата на безмислената смърт.

Атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г. британският журналист нарекъл „чудовищно престъпление срещу човечеството”. По-късно, в редица свои репортажи той призовавал към честна дискусия, която да помогне да се открият причините на тази трагедия. Той издигнал хипотезата, че Ал Кайда е извършила тези терористични действия, заради провежданата външна политика на САЩ, по-специално на нейната произраелска част и категорично не се съгласявал с президента на САЩ Джордж Буш, че престъплението от 11 септември 2001 г. срещу американците е извършено, защото „те ненавиждат нашите свободи”.

Неговите репортажи от горещите точка, както и превърналите се в бестселъри книги, са създадени по пътеводните му бележки, в които пряката фактология е съчетана с подробен анализ, често водещ до остра критика не само на действията на правителствата от Близкия изток, но и на тези в САЩ и Великобритания. Когато говори за историческите предпоставки на тези конфликти, Роберт Фиск посочва в своята книга „Голямата война за цивилизация” : „След съюзническата победа през 1918 г…, победителите разделили земите на бившите врагове. Общо за 17 месеца били прекарани границите на Северна Ирландия, Югославия и най-вече в Близкия изток. И през целия свой професионален живот аз наблюдавах – в Белфаст и Сараево, в Бейрут и Багдат, – как хората се опитват да изтрият тези граници”.

След началото на военните действия в Афганистан през октомври 2001 г. британският журналист е командирован в Пакистан. По време на един от своите репортажи, излъчен пряко, той е нападнат от група афгански бежанци, пострадали от американските бомбардировки. Той по чудо е спасен. В своята статия описвайки това нападение, Роберт Фиск потвърждава, че нападателите са невинни  («Аз не можах да ги обвинявам за това, което са направили») и свалил от тях цялата отговорност, тъй като тази “жестокост е плод на друга жестокост – нашата, на онези които им доставяли оръжие във войната им срещу руснаците, затваряйки очи за тяхната болка и присмивайки се над гражданската война в държавата им, на онези от нас, които после отново ги въоръжили и за пари ги изпратили на “Война срещу Цивилизацията”, коята ставала само на няколко мили от домовете им. А след това бомбардирали къщите им и унищожили семействата им, оправдавайки се с това, че  «когато сечеш гората, треските летят».

                                  СЕРГЕЙ ГРАНКИН

Серге́й Гра́нкин (ивр. סרגיי גרנקין‎, англ. Sergey Grankin) е роден на 14 септември 1968 г., в гр.Ленинград (днес гр.Санкт-Петербург). Той е израелски журналист, военен кореспондент и режисьор на документални филми. От 2002 г. е военен кореспондент в телеканала RTVi.

От 1986  до 1988 г. служи в специалните части на вътрешните войски на МВД на СССР. По време на военната си служба започва да се занимава с фотография. В този период той успява да завоюва доверието на офицерите от дивизията, където служил, което му помогнало след отбиването на военната си служба да посети в качеството на военен фотожурналист района на вълненията във Ферганските долина и Карабахския конфликт. Своят първи филм като военен кореспондент, осветляващ голяма военна операция, той заснема на 35-мм кинолента в Карабах.

След завършването на армейската си служба, той се завръща в Ленинград, където до отпътуването си за Израел работи в музей-квартирата на Пушкин и като фотокореспондент на вестник „Тартуский рабочий” (Тартуски работник). През 1990 г. Сергей Гранкин се премества да живее за постоянно в Израел.

Може да се предположи, че армейският опит, навиците на фотограф и завършената руската филология, в съчетание с геополитическото положение на Израел са помогнали на талантливият журналист да стане военен кореспондент. Още през 1991 г., той снима материали за палестинската интифада, които малко по-късно стават част от дипломната му работа, изложбата в Берлин през 1998 г. и изложбата под названието „Война с прекъсване за обяд” в Санкт-Петербург през 2002 г.

В периода 1991 до 2001 г., независимият военен журналист Сергей Гранкин осветлявал събитията в много от „горещите точки”, въникнали по света. Той е с камерата в Абхазия, в Приднестровието, в различни периоди от времето осветлявал войната в Югославия, в това число и в Сараево и в Косово. Но журналистът имал немалко „гореща работа” и в Израел – все още продължавала Ливанската война, рязко се засилил терорът срещу местните мирни жители.

През 2002 г. Сергей Гранкин започва да работи в израелското отделение на рускоезичния телеканал RTVi, където работи и до днес. През 2003 г. като военен кореспондент на този телеканал, той на два пъти по няколко седмици се намирал на територията на Ирак. В тази война, за първи път репорьорите били вмъкнати в състава на англо-американските военни подразделения. Гранкин по-късно споменал, че твърдите ограничения на тази система му напомняли Косово, но контролът в Ирак над дейността на журналистите тук бил още по-твърд.

От „горещите събития” от местен характер, които отразявал Гранкин, може да се посочи напускането на района на Газа през 2005 г. По това време той е в състава на батальона на евакуаторите, взели участие в тази операция и по-такъв начин успял да заснеме документален филм за премахването на еврейските селища в Гуш-Катиф и северна Самария. За свой голям професионален късмет, той смята предаването си от 12 юни 2006 г, когато успял да направи репортаж от мястото на нападението на членовете на „Хизбула” върху израелски граничен патрул. Точна тази атака поставила началото на Втората ливанска война. По-късно, Сергей Гранкин бил един от петимата журналисти, които успяли да влезат заедно с израелските войски на територията на Ливан. Той влязъл там в предпоследния ден на войната с разузнавателен взвод и самичък, без оператор подготвил материала за излъчване по телеканала.

По време на своята кариера като военен журналист, той получил шест ранения. Гранкин бил раняван с гумен куршум, с парче от експлоадирала шокова граната и др.

През 2010 г. Сергей Гранкин станал лауреат на премия, връчвана на рускоезичните журналисти в Израел от организацията IARJ (Асоциация на рускоезичните  журналисти в Израел).

                               АЙРИС ЧАН

Айрис Чан (англ. Iris Chang) е родена на 28 март 1968 г. в  Принстон САЩ. Тя е американска писателка, военен журналист от китайски произход и историк. Тя е дъщеря на американски университетски преподаватели, емитрирали от КНР. Завършила е Експерименталното висше училище при Университета Илинойс в Урбан-Шампайн през 1985 г., където по-късно получила степента бакалавър по журналистика през 1989 г. Получава степента магистър в Университета Джон Хопкинс в Балтимор. Работила е като кореспондент-стрингър във вестника Нью-Йорк таймс в Урбан-Шампайн. Сътрудничила е с Associated Press и Чикаго Трибюн.

Световната и слава като журналист и писател донася книгата и „Насилието в Нанкин: Забравеният холокоуст от времето на Втората световна война” през 1997 г., публикувана към 60-годишнината от клането в Нанкин и разказваща за зверското масово унищожаване на повече от 300 хиляди мирни жители на Нанкин през декември 1937 г., в това число и изнасилването и убийството на не по-малко от 20 хиляди жени (по разследването на АрийсЧан, те са 80 хиляди), от войниците и офицерите на японската армия. Освен хрониката на събитията и коментираните документи, книгата, която била първата англоезична монография за събитията преди 60 години, съдържала интервюта на авторката с оцелелите очевидци от извършеното клане. В продължение на 10 седмици тя стояла в списъка на бестселърите на вестник Ню-Йорк таймс. През 2007 г.,  върху нейна основа е заснет документалният филм „Нанкин”, който обиколил целия свят и получил филмови премии на кинофестивали в САЩ и Хонг-Конг. Под влиянието на Айрис Чан и нейното разследване, Конгресът на САЩ след специални слушания, приел през 1997 г. резолюция призоваваща правителството на Япония да поднесе официални извинения за извършените от японската Квантунска армия военни престъпления. Книгата на Айрис Чан дълго време била забранена за отпечатване в Япония – публикувана е едвам през 2007 г.

След завършването на работата си върху книгата за събитията в Нанкин, Айрис Чан започнала да получава пристъпи на депресии и изгубила съня си. През август 2004 г. тя преживяла нервен срив, в продължение на три дни получавала медицинска помощ в психиатричната болница в Луисвил, където попаднала в търсенето на материал за своята четвърта книга (за завоюването от японците на Филипините или по-точно, за така наречения марш на смъртта в Батаан). Лекарите подозирали, че Чан развива маниакално-депресивен психоз, тя постоянно приемала различни лекарства. На сутринта на 9 ноември 2004 г. тя била открита недалеч от Лос Гатос, Калифорния мъртва в своя автомобил, след като се самоубила с пистолет.

Книгата на Айрис Чан за японските военни престъпления в Нанкин претърпяла 5 издания в САЩ, била преведена на много езици, включително иврит, китайски, корейски и японски. Британската писателка Мо Хайдер посветила на паметта на Айрис Чан своя роман „Токио”, отпечатан през 2004 г. (в САЩ той бил отпечатан под заглавието „Дяволът в Нанкин”). За трудния живот на Айрис Чан е написана документална драма от Кристофър Алберт Чан през 20087 г., за живота и е заснет документален филм през 2007 г., а подробна нейна биография също така е отпечатила нейната приятелка Пола Кеймън през 2007 г.

2IMG

IMG

One response to “– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Robert Fisk, Sergey Grankin, Iris Chang))