– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part two)


Автомат „Шпагин” ППШ-1

Автоматът ППШ-1, който е разработен от оръжейния конструктор Г.С.Шпагин, е едно от най-масовите произвеждани оръжия на Втората световна война и основното автоматично оръжие в подразделенията на Червената армия.

Той е разработен в началото на Втората световна война, като за това повлияват преди всичко неудовлетворителните резултати от Съветско-Финландската война от 1939-1940 г. Наркоматът по въоръжението дава заявка към оръжейните конструктори за създаване на картечен пистолет, чиито части биха могли да се изготвят без много механична обработка /т.е. необходимост от употреба, предимно, на щамповъчни и пресови детайли/. Този картечен пистолет е трябвало да бъде толкова прост за производство, че при необходимост бързото му пускане в производство да може да започне в което и да е машиностроително предприятие.

Първият модел на ППШ е представен за резглеждане на комисията през есента на 1940 година и през същата година е подложен, заедно с други модели на полигонни изпитания. С оръжията е стреляно при ъгъл от 85 градуса, с допълнително запрашени и зацапани пълнители. Тестваните оръжия са били и несмазани – всичките им съставни части са обезмаслявани в керосин, след това изтривани с парцали. Допълнително от всяко оръжие са изстреляни по 5000 патрона, без оръжието да е почиствано. Живота на оръжието е указан на 30000 изстрела, при което автомата имал и по-нататък удовлетворителна прецизност и сигурност.

Технологичната оценка на представените образци започва в края на ноември 1940. Като най-добри са оценени образците на Г.С.Шпагин и Б.Г.Шпитални. На 21 Декември 1940 е одобрен картечния пистолет на Шпагин и взет на въоръжение в Червената армия. Въпреки, че по това време пресово-щамповъчни операции не се използват нашироко за направата на автомати, много от детайлите на ППШ се изработват именно чрез щамповане – съгласно поставените от комисията условия. ППШ-41 се състои общо от 87 отделни детайла, само на две места има резбови/винтови връзки. За изработката на 87-те детайла са били необходими общо 5,6 машиночаса. Автоматът на Шпитални се състои от 95 части, като за тяхното изработване са необходими 25,3 машиночаса /4 пъти повече/. Самото производство на ППШ не е било никак сложно, така че оръжието се е произвеждало, не само в оръжейните заводи, но и във всеки един завод, който е имал на разположение пресово-щамповъчни машини и базова екипировка. ППШ е произведен в около 5,4 милиона екземпляра. По настояване на Сталин освен плоския пълнител за 35 патрона, се взема в употреба /без изменения/ и дисковия пълнител от автомата на Дегтяров – ППД-34/40 за 71 патрона. Използваният боеприпас е 7.62-мм патрон 7.62х25 TT. Благодарение на този мощен патрон е достигната по-голяма дулна скорост от западните му аналози, използващи 9-мм Para и .45 ACP (490 м/с срещу 380 м/с при MP40).

В германския вермахт се употребяват също големи количества ППШ под наименованието MP717(r). Във вермахта под същото наименование са въведени на въоръжение и преработени на калибър 9 мм ППШ. Тъй като задната част на гилзата на 7.62х25 TT е почти идентична на тази на 9-мм Para /патронът на Маузер 7,63 × 25 е смятан за предшественик на 9 х 19 Para/, за смяната на калибъра на ППШ е било необходимо само да се смени цевта и да се преработи гнездото на пълнителя за поемане на пълнители на MP40.

БМ-13 „Катюша“

БМ-13 „Катюша“ е съветска реактивна система за залпов огън (РСЗО) от периода на Втората световна война. С галеното име Катюша, дадено от редовите войници, през този период са известни всички съветски бойни машини от подобен тип (БМ-8, БМ-13, БМ-31); това име остава и след войната като нарицателно за реактивните системи за залпов огън. Най-известна от съветските „Катюши“ от Втората световна война е БМ-13.

Работата по създаването на РСЗО в Съветския съюз започват през 1920 г., когато е положено началото на разработването на твърдогоривни реактивни снаряди. С тази цел през 1921 г. в Ленинград е създадена Газодинамична лаборатория (ГДЛ). В нея през периода 1929 – 1933 г. се разработват и изпитват реактивни снаряди от различни калибри, използващи за гориво бездимен барут. През 1934 г. ГДЛ е преместена в Москва и обединена с групата известна като ГИРД (в която работи и Сергей Корольов), изучаваща реактивното движение. Новообразуваното звено получава името РНИИ (на руски: Реактивный институт (научно-исследовательский), Реактивен институт, научноизследователски), по-късно преименуван на НИИ-3.

С доработката на създадените още през 1927 г. реактивни снаряди РС-82 (калибър 82-мм) и РС-132 (калибър 132 мм) се заема група под ръководството на Г. Е. Лангемак (работил и в ГДЛ) и през 1937 – 1938 г. тези снаряди са приети на въоръжение в съветските ВВС. Конструкторите И. И. Гвай, Ю. А. Победоносцев и А. П. Павленко от групата на Лангемак разработват Т-образни направляващи релси за реактивните снаряди, с чиято помощ те се монтират под крилата на изтребителите И-15 и И-16, намиращи се по това време на въоръжение в Червената армия. За първи път новото оръжие е използвано (успешно) по време на въздушните боеве над Халхин-Гол, Монголия, през 1939 г.

Паралелно с подготовката за използването на реактивните снаряди като оръжие за самолетите се правят проучвания за използването им и от наземни пускови установки. Решение за разработването на такава пускова установка е взето в края на 1938 г., но близо година усилията не дават задоволителен резултат, тъй като се работи по групово използване на различни установки. През 1939 г. И. И. Гвай предлага да се създаде единен залпов апарат, който да се монтира на механизирано шаси. Не след дълго се появява прототипът МУ-1 (съкратено от названието на руски език „механизированная установка, 1-й образец“), който представлява пакет от 24 направляващи двуметрови релси, монтирани перпендикулярно на шасито на камион ЗИС-5. При изпитанията се отчитат много недостатъци като голямата нестабилност и люлеене на установката при стрелба, водещи до прекомерно разсейване на попаденията; повредите по машината, нанасяни от горещите газове на излитащите снаряди; неудобното зареждане (снарядите се зареждат от предната част на направляващите); опасността за екипажа в кабината, както и ниската проходимост и устойчивост на шасито. В резултат се появява МУ-2 на шасито на триосния ЗИС-6. Артилерийската част е от осем направляващи релси (всяка е за два снаряда – един отгоре и един отдолу) с дължина 5 м, разположени по надлъжната ос на шасито. През това време се появява и доработеният за нуждите на сухопътните войски снаряд М-13 на базата на авиационния РС-132, който дотогава се използва при изпитанията (авиационият РС-82 пък е доработен като М-8).

В началото новото оръжие има много противници сред висшите кръгове на съветското командване. Дори през ноември 1940 г. директорът на НИИ-3 М. Слонимер е свален от длъжност заради произвеждането на първите машини (опитните образци), а в началото на 1941 г. финансирането на проекта е спряно. Въпреки това новата РСЗО преминава полигонни изпитания през март 1941 г., на които се представя доста по-задоволително, а на 18 юни 1941 г. конструкторите успяват да демонстрират творението си на прегледа на новите образци въоръжение, където прави потресаващо впечатление на присъстващите и няколко дни по-късно е приета на въоръжение под името БМ-13-16 (или БМ-13). Постановлението за пускането на новата машина в серийно производство е подписано на 21 юни 1941 г. – буквално няколко часа преди началото на Великата отечествена война

Два дни след нахлуването на Нацистка Германия в Съветския съюз, на 24 юни, в РНИИ е получена заповед всички намиращи се там РСЗО да бъдат предадени на експериментална бойна част с командир капитан И. А. Фльоров. В нощта на 30 юни седемте съществуващи до този момент БМ-13 заминават за фронта. Установките са добре замаскирани и с тях се движат камиони с 3000 реактивни снаряда. С цел маскировка придвижването се извършва само нощем, като през деня машините са прикрити в горите, където двама от конструкторите запознават личния състав с новото оръжие и провеждат обучение по използването му, тъй като никой от войниците, начело с командира си, няма и най-малка представа от устройството и бойното използване на системата.

На 14 юли 1941 г.в хода на боевете при Смоленск, експерименталната батарея нанася първия си удар, а 16 юли по железопътния възел Орша. За няколко секунди са изстреляни 112 реактивни снаряда, които превръщат железопътния възел в огнено море. Немската артилерия и авиация нанасят бързо ответен удар по позициите на батареята, над които още се стеле дима от залпа на реактивните снаряди, но благодарение на мобилността си, пусковите установки вече са далеч.

На следващия ден батареята обстрелва немска преправа през река Оршица, след което веднага се прехвърля към района на гр. Рудня, където обстановката е усложнена след немския пробив и завземането на Ярцево. Там БМ-13 изстрелват 3 залпа (336 снаряда) по походните колони на противника, след които немците два дни извозват убити и ранени. Изпълняващият длъжността командващ на Западния фронт генерал-лейтенант А. И. Ерьоменко е възхитен от качествата на новото оръжие и препоръчва бързото му пускане в масово производство.

Огънят на новите РСЗО действително има силен ефект върху противника. Макар и не особено точни, изстрелваните едновременно реактивни снаряди за няколко секунди буквално преорават обстрелваната площ. Допълнително оглушителният вой, съпровождащ полета им, оказва силно психическо въздействие върху противниковите войници. Тези, които не загиват по време на обстрела, често не са в състояние да оказват съпротива, тъй като са оглушени и деморализирани от воя и взривовете. Има и случаи когато немски войници, напълно дезориентирани и зашеметени от действието на мощните 132-мм снаряди, тичат към руските предни позиции, търсейки спасение. През август 1941 г. немското командване издава директива, която изисква да се докладва за всяка поява на реактивна артилерия на който и да е участък от фронта.

Подразделенията, въоръжени с РСЗО се използват повсеместно и масово на всички фронтове по време на Втората световна война. Първите 8 полка от по 36 машини са сформирани на 8 август 1941 г. През есента на 1941 г. половината (33 дивизиона) от състава на наличната реактивна артилерия е съсредоточена на направленията отбраняващи Москва. Към края на 1942 г. в Съветската армия има 57 полка (216 батареи) реактивна артилерия (от тях 56 % са БМ-13). А само за щурма на Берлин в края на войната са съсредоточени 1260 мобилни РСЗО. Към края на войната в действащата армия има 40 отделни дивизиона, 105 полка, 40 бригади и 7 дивизии реактивна артилерия.

За периода на Втората световна война са произведени 6800 установки БМ-13, от които са загубени 3400 броя от тях.

Приемопредаващата радиостанция „Север“

«Се́вер» — е съветска преносима късовълнова радиостанция, използвана масово по време на Втората световна война

Радиостанцията е разработена през 1939-1940 г. В Научноизследователския институт по свързочна техника на Червената армия (НИИТС КА). За нейна основа послужил дипломния проект на Б.А.Михалин. По време на разработването проектът е бил известен като «Омега». След войсковите изпитания, радиостанцията е била приета под името «Север». До края на 1941 г. Са били изработени 1000 броя от нея, а към края на 1943 г. Темпът на производство достигнал 2000 броя месечно. От 1942 г. е започнато да се произвежда модернизирания вариант «Север-бис». Радиостанцията «Север» до края на войната се използвала във войските (в това число и в качеството на лични радиостанции на командващите фронтовете и армиите), разузнавателните групи, партизанските отряди, от метеорологичните постове, в геологическите експедиции и др. Основните и преимущества са в малките габарити, високата икономичност и пределната простота на устройството и.

Приемопредаващата радиостанция «Север-бис» (1942 г.)

Рейдът на кавалерийския корпус Доватор по немските тилове през зимата на 1941 г. е осигуряван със станциите „Север”.

Част от радиостанциите се изготвяли с надписи на английски език, с използването на чуждестранни детайли, като от детайлите съветско производство е била премахната маркировката. В описанието на изданието за «Север» от 1942 г. са посочени английските наименования на ключовете и копчетата за управление. По една от версиите съществуващи днес, това било направено за дезориентиране на противника в случай на залавянето на съветски разузнавачи-нелегали и апаратурата.

Най-близкият аналог на радиостанцията «Север» е английската рация «Paraset», с която в годините на Втората световна война били снабдявани разузнавачите и дейците от Съпротивата.

Далечината на свръзката е до 400 км и повече в благоприятни условия. Габаритите на радиопредавателя са 180×150×100 мм. Теглото му е 2 кг, а на захранващите източници – 6 кг. Теглото на пълния комплект на радиостанцията «Север» е 10 кг.

Лека картечница «Дегтярьов»

Леката картечница ДП (Дегтярьов, Пехотна, индекс на ГАУ – 56-Р-321) – е лека картечница, разработена от В.А.Дегтярьов и приета на въоръжение в РККА през 1927 г. ДП станал един от първите образци на стрелковото оръжие, създадено в СССР. Картечницата масово се използвала в качеството на основно оръжие за огнева поддръжка на пехотата в звеното „взвод – рота” до края на Втората световна война.

Soldiers in the trenches on the Leningrad Front before an offensive.

Трофейните образци от ДП се изпозваолили и от Вермахта (под обозначението «7,62mm leichte Maschinengewehr 120(r)»). Освен това, за сметка на пленените в Зимната война от 1939-1940 г. и по-късно трофеи, това бил един от най-масовите образци на ръчна картечница във финландската армия в периода на Втората световна война, поради същественото превъзходство на финландската картечница Лахти-Салоранта.

A Soviet 7.62 mm DMP company MACHINE GUN with a flat drum magazine.

През 1944 г., под ръководството на Дегтярьов в завода № 2 се вършели изследвания по усъвършенствуването на картечницата ДП, а по-точно за повишаването на надежността и управляемостта на картечницата. Новата модификация получила названието ДМП («Дегтярьов пехотна модернизирана», с индекс на ГАУ — 56-Р-321М). Бил отстранен проблемът със загряването на възвратно-бойната пружина (тя била поставена в специална тръбичка в спусковата рамка над приклада), подобрен спусъчния механизъм и се появила възможност за смяна на ствола на бойната позиция при нужда.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

One response to “– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part two)