– THE SECRETS OF „TITANIC“


ДАЛИ ЩЕ СЕ ОТКРИЕ ИСТИНАТА ЗА „ТИТАНИК”?

      14 април 1912 г. Тази дата е може би най-трагичната в историята на световното корабоплаване. Тогава потънало чудото на корабостроенето от началото на ХХ век –   суперлайнера „Титаник” (RMS „Titanic“).  Ще се открие ли някога тайната за тази катастрофа? Може би.

      Сега за „Титаник” се знаят много неща. За времето си, това бил за най-голямия построен кораб в света, имащ водоизместване от 46300 тона, дължина – 269 м, ширина – 28,2 м и достигащ скорост от 25 възела. В построяването му взели участие 17 хиляди работници и инженери, а самият той бил така да се каже – последната дума на науката и техниката от началото на ХХ век. По днешният финансов курс, цената на една блок-каюта от първа класа достигала до 55 хиляди долара. Когато „Титаник” направил своето първо пътуване от Саутхeмптън, Великобритания до Ню-Йорк, САЩ, на борда си имал 2227 пътника, по-голямата част от които били „каймака” на тогавъшното световно индустриално общество. И сред тях се намирал и автора на проекта на кораба – корабостроителя Томас Андрюз.

      Когато корабът бил спуснат на вода, той изглеждал изключително надежден и величествен – по тогавъшните оценки се смятал за непотопяем, тъй като се състоял от лесно херметизиращи се сектори, които не позволявали на водата да нахлува. Ако по някаква причина би се появила  пробойна в корпуса, приемало се, че водата щяла да залее само повредения сектор. Оттук бил направено и грешното заключение, че в такъв случай на „Титаник” ще му потрябва от един до три дни за да потъне, часове и дни в които, помощта от съседните кораби много бързо щяла да дойде.

       Но историята бе преценила логиката на събитията по друг начин.

      Съгласно официалната версия, суперлайнера се сблъскал с айсберга на 14 април 1912 г. в 23 часа и 40 минути, и потънал 2 часа и 20 минути по-късно. По време на проведеното следствие след гибелта на „Титаник” се разбрало, че корабът бил лошо подготвен за аварийни ситуации, като капитанът му – стария морски вълк Едуард Смит направил редица сериозни грешки по отношение на спасяването му. Така например, още в 19 часа и 30 минути дежурният радист на „Титаник” получил съобщение от парахода „Калифорния”, че в района плавали три голями айсберга. Това зловещо предизвестие на катастрофата било отминато от капитана с лека ръка и навлизайки в опасната зона суперлайнера дори не намалил своята скорост. А по време на самата катастрофа, капитанът в критичния момент не успял да вземе единственото правилно решение – да спусне веднага спасителните средства зад борда  и да направи всичко възможно за оцеляването на колкото се може повече хора. И печалният резултат не закъснял От 2223 души намиращи се на борда на „Титаник”, загинали  1517 души, като били спасени само 706 човека. При това много от спасителните лодки били полупразни.

      Първата спасителна лодка била спусната вода едвам един час по-късно – в 0 часа и 45 минути. Но днес станал известен факта, че и спасителните лодки щели да стигнат само за половината от пътниците! Такава била увереността на корабостроителите в непотопяемостта на „Титаник”! Към 2 часа посред нощ корабът се накренил на 45° спрямо хоризонта, кърмата първоначално потънала, после се надигнала и кораба с носовата си част поел към дълбочина от 3800 метра. Това бил края.

      Но тайната на гибелта на кораба в продължение на много десетилетия вълнувала и продължава да вълнува световното общество. Първа през 1985 г. съвместна американо-френска експедиция успяла да открие потъналия кораб приблизително на 800 км югоизточно от остров Нюфаундленд. Година по-късно, през юни 1986 г. били направени и първите дълбоководни снимки на „Титаник” и разхвърляното около него корабно обурудване. А до днес 2012 г. местото било вече посетено от няколко научноизследователски експедиции, които успяли да направят невероятни открития. Така възникнали няколкото версии за гибелта на „Титаник” Ето ги:

      СЪЩЕСТВУВАЩИТЕ ДНЕС  „МАТЕРИАЛНИ” ВЕРСИИ

      За периода от изминалите 100 години от гибелта на „Титаник”, тази морска катастрофа довела до възникването на различни митове. Един от тях, който е и най-известен е, че близо до остров Нюфаундленд е потънал не самия „Титаник”, а неговият близнак – кораба „Олимпик”. Нещо повече – той бил потопен нарочно, за да се може да се извърши една от най-големите финансови измами в света.

      Работата била в това, че „Титаник” бил втория кораб от серията суперлайнери, които са били построени от компанията „Уайт Стар Лайн”. Първият – корабът „Олимпик” е бил пуснат на вода през 1908 г., но няколко месеца преди пускането в експлоатация на „Титаник”, той попаднал в катастрофа – успял да се удари с военен крайцер и получил голями повреди. Компанията „Уайт Стар Лайн” попаднала в доста сложна финансова ситуация. На нея и било по изгодно да потули случая с „Олимпик”, отколкото да извърши капитален ремонт. И тогава ръководството решило… да смени имената на корабите. Удареният „Олимпик” под названието „Титаник” излязъл в Атлантика, за да не се върне – той потънал, но донесъл на корабостроителите огромна за времето си застраховка. А истинският „Титаник” (позициониран като „Олимпик”) плавал след това дълги години, докато през 1937 г. не бил продаден за скрап. Външно корабите се отличавали един от друг съвсем малко, така че това било възможно. Чак през 80-те години на миналия век, когато изследователските батискафи изследвали мястото на катастрофата, истината се изяснила. През септември 1985 г., океанографът Боб Балард открил остатъците на „Титаник” на дълбочина от близо 4 км. Той бил поразен виждайки, че носът и кърмата на кораба лежат поотделно, разделени от голямо поле. Именно тогава, на винта на потъналия лайнер учените забелязали номера „401”, т.е. това бил официалния сериен номер на „Титаник”. Ясно е, че винтовете не могли да бъдат разменени, така че потънал е все пак „Титаник”!

     Другият въпрос, който мъчил дълго време специалистите се състоял в това, как така ледът на айсберга успял да среже доста дебелата стоманена подводна обшивка на суперлайнера? И те стигнали до извода, че са виновни тогавъшните стоманолеяри. Нитовете, които се закрепвали листовете от обшивката на „Титаник” излезнали неустойчиви – айсбергът много лесно ги прерязъл. През август 1994 г. известният американски журналист Робърт Хенън сидял в лабораторията на Министерството на отбраната на Канада в Халифакс и изучавал парче от корпуса на „Титаник” с размер на чиния. Това парче което имало дебелина 2,5 см и три отвора за нитове било вдигнато на повърхността и сега неголяма група от учени решила да направи експеримент с него – да го подложи на натиск и удари. И истината изплувала след толкова десетилетия – след извършения експеримент и направения след това компютърен анализ се оказало, че стоманата на „Титаник” е изключително хрупкава – т.е. когато корабът се ударил с айсберга, плочите на корпуса не се огънали на вътре, а се счупили! Парчето от „Титаник” не е станало хрупкаво, след като лежало на дъното на океана почти едно столетие. Стоманата е била чуплива, още при постъпването в корабостроителницата още от стоманолеярния завод. И тя станала още по-чуплива в ледената вода.

      Ето мненията на двама от учените, участвували в експеримента:

      Керис Алън – „За да заприлича на съвременната висококачествена стомана, аз трябваше да понижа температурата и до -60 или -70° по Целзий”

      Фергюсън – „Тогава не са разбирали, какво е това хрупкаво място на счупване. Те не са знаели, че високото съдържание на сяра прави стоманата чуплива. А стоманата на „Титаник” е имала високо съдържание на сярата дори за онова време. Днес такъв кораб не би излязъл от корабостроителниците”.

      Има още няколко „материални” версии за причините за гибелта на „Титаник”. Някои казват за пожар, избухнал в бункерите за въглища – т.е. взривът е пробил дъното и затова корабът потъвал с равен кил, не се обръщал на една страна, както би трябвало да бъде при официалната версия. Други пък предполагат че в трюмовете се взривили парните котли…

      А И МИСТИЧНИ…

      Гибелта на „Титаник” създала и много версии, имащи паранормален характер. В това или онова време, всичките те се появили на страниците на различни издания и таблоиди. Вестникът „The Sun” информирал читателите си, че очевидци са видяли близо до потъващия кораб НЛО, което уж е било виновно за катастрофата заради своя лазерен лъч. Периодично се появяват съобщения, че различни съвременни кораби приемат сигнала „SOS!” от „Титаник”, заблудил се във времето и пространството. А едно германско списание дори е предположило, че катастрофата на суперлайнера е предизвикана от проклятие на египетските фараони. Излязло наяве факта, че на кораба е била натоварена мумията на египетска жрица от времето на Аменхотеп IV. На саркофага и било написано: „Вдигни се от сън, и твоя поглед ще възтържествува над всякакви интриги срещу теб!” Може да се сетите какво е това – египетска мумия да лежи близко до капитанския мостик… Но има и още интересни версии.

      Заедно с „Титаник” на дъното на Атлантическия океан останали да лежат огромни съкровища – тяхната стойност се оценявала на около два милиарда американски долара. Касите на парахода са били запълнени до горе с ценности. Но специално внимание си заслужавал брилианта „Синият Таверние”, който под голям секрет е бил изпратен в Америка от един френски индустриалец. Може би пък този скъпоценен камък да е причината за гибелта на „Титаник”?

      Брилиантът е бил намерен през ХIV век в Индия, в един от притоците на Ганг. Докато „Синият Таверние” се намирал в Индия, той носил на притежателите му щастие, богатство, здраве, високи добиви на селскостопанска продукция. Но щом скъпоценноста напуснала пределите на родината, той докарал поредица от трагедии – всички, които го притежавали, загивали от насилствена смърт. Тръгнали и слухове, че брилианта носи върху себе си табу с проклятие – забрана да се изнася от Индия. Той бил прекарван тайно в Америка, но има и едно любопитно обстоятелство – един-два дни преди отплаванетто на „Титаник”, 98 от пътниците върнали билетите си обратно в касите. По-късно те не могли да дадат някакво смислено обяснение защо са го направили. Сред тях имало и такива, които разказали, че са видяли сън за гибелта на кораба.

      Известни са и много други мрачни пророчества за катастрофата. През 1874 г., една американска поетеса написала песен за трагичната съдба на кораб, сблъскал се с айсберг. Бившият морски офицер Морган Робертсън 14 години до реалната катастрофа с „Титаник” отпечатал мистичния роман „Безполезност”, в който с точност до някои технически подробности е описана трагедията със суперлайнера „Титаник”. Има и още по фантастични истории – през 1866 г. английският спиритуалист Уйлям Стид написал разказ за кораб, ударил се в айсберг и загубил след това пътниците си заради недостиг на спасителни лодки. А на 10 април 1912 г. Уйлям Стид се качил на борда на „Титаник”, за да отпътува в рейс, от който няма да се върне никога…

      А МОЖЕ БИ ТОВА ДА Е ДИВЕРСИЯ?

      Напоследък в света се налага една много интересна версия – тази, че гибелта на „Титаник” е станала възможна в резултат на диверсия. Известно е че собственикът на кораба Дж.П.Морган и лорд Гирд – президента на компанията „Харланд и Уулф” (Harland and Wolff), построила суперлайнера, се отказали да участвуват в неговото първо плаване. А те обикновено се намирали винаги на борда на корабите си, когато последните тръгвали в своя първи рейс. Може би нещо да са знаели? Или пък е проработила интуицията им, както и тази на 98-те пътника, отказали да се качат на борда?

      По време на разследването, който последвало след катастрофата, отговорникът за товарането и разтоварването Френк Претит съобщил, че той заедно с работници е натоварил в бронирания сектор на трюмовете много златни кюлчета. След натоварването им, „Банк оф Ингланд” забранил още тогава до 2012 г. публикуването на всякаква информация за натоварването на тези ценности. Предполага се, че тези златни кюлчета са били заплащането за военните доставки от САЩ за Великобритания. Тук е уместно да се поясни, че Великобритания изпитвала определени трудности при встъпването си в Първата световна война 1914-1918 г., поради което била принудена ускорено да купува въоръжение от Америка.  И именно поради това получила  достоверност версията, че германска подводна лодка е пуснала торпеда или е избухнал поставена мина с голяма мощност. Техническите възможности по това време били такива, че следите успешно могли да се скрият на дълбочина от близо 4 км.

      И ето сега, в края на ХХ век се появили нови свидетелства, подкрепящи тази версия. През пролетта на 1996 г. английската телевизионна компания „Дискавъри ченъл” и френската – „Елипс програм” организирали специална експедиция, като за тази цел на мястото на потъването на суперлайнера пристигнал изследователския кораб „Надир”. В продължение на 30 дни учените и инженерите с помощта на дълбоководен апарат успяли да изследват внимателно корпуса на потъналия гигант. И тук направили неочаквано откритие – по-ниско от ватерлинията те открили шест отверстия, разположени на най-уязвимите места на носа на кораба и всяко заемащо площ от около 5 кв. м. Ако айсбергът беше се сблъскал с „Титаник”, то той щеше да остави голяма пробойна. И тук се налага мисълта, че корабът потъвал бавно, със скорост почти незабележимо за екипажа, който се досетил за това много късно.

      След сблъсъка с айсберга, в корпуса се създала пробойна с размер от 30 кв.м, а не е могло да се създадат шест такива по-малки отверстия. Така че версията за диверсия за сега е най-достоверна.

      Какво ще бъде по нататък? Ще видим.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

THE SECRETS OF „TITANIC“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „DUMA“ („WORD“), SOFIA, N 83 (6187) from  7-8 April 2012, p.14-15.  See –  http://www.duma.bg/duma/node/29953  

MORE PHOTOS:

RMS Titanic departing Southampton on 10 April 1912.

Bow Construction. Historical photos of the Titanic.

Drawing plans. Historical photos of the Titanic.

Photos courtesy RMS Titanic, Inc. show the Titanic as well as artifacts culled from the luxury liner deep under the North Atlantic.

10 workers on construction beams.

Boilers. Historical photos of the Titanic.

Second class decck. Historical photos of the Titanic.

A recreation of the Titanic’s Grand Staircase is pictured in this undated handout photo. The RMS Titanic captured the world’s imagination even before the „unsinkable“ ship collided with an iceberg and sang on the night of April 15, 1912. „Titanic: The Artifact Exhibition,“ at San Francisco’s Sony Metreon (best known for its multiplex cinema), recreates shipboard scenes and displays artifacts liffted from 2 1/2 miles under the sea.

A handout picture recieved from Southampton City Council on April 4, 2012 shows the Titanic leaving Southampton on her ill-fated maiden voyage on April 10, 1912. A century on since the grandest liner ever built sank to the bottom of the ocean on its maiden voyage, the legend of the Titanic still captivates the imagination the world over.

Titanic lifeboats on their way to the Carpathia following the sinking of the Titanic April 15, 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

A lifeboat approaches the rescue ship Carpathia, which aided in the rescue of passengers after the luxury liner RMS Titanic sank on her maiden voyage, in this undated handout picture. The Titanic sank one hundred years ago this year, on April 15, 1912, with the loss of 1,517 lives three hours after the ship struck an ice berg. „TITANIC: The Tragedy That Shook the World,“ by the editors of LIFE at Time Home Entertainment Inc, includes photos and stories of the ship and many of those characters that have kept the public enthralled since the sinking.

A crowd in New York awaiting survivors from the Titanic to arrive aboard the Carpathia following the sinking of the Titanic, April 18, 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

A lifeboat from the Titanic pulls alongside the Carpathia following the sinking of the Titanic, April 15, 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

A group of survivors of the Titanic disaster aboard the Carpathia after being rescued, April 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

Mr. & Mrs. G.A. Harder and Mrs. Charles M. Hayes, survivors of the Titanic disaster, talking aboard the Carpathia after being rescued, April 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

A boat from the ship MacKay-Bennett examines an overturned lifeboat from the Titanic in waters of the Atlantic in 1912. April 15, 2012 marks the 100th anniversary of the sinking of the Titanic. The ship embarked on her maiden voyage from Southampton, England to New York in 1912, only to sink under cold Atlantic waters after striking an iceberg. Of the 2,223 passengers and crew aboard, only 706 survived that memorable night, but the story of the ocean liner deemed unsinkable has fascinated the world ever since.

Coffins for the recovered bodies from the Titanic are seen in Halifax in 1912. April 15, 2012 marks the 100th anniversary of the sinking of the Titanic. The ship embarked on her maiden voyage from Southampton, England to New York in 1912, only to sink under cold Atlantic waters after striking an iceberg. Of the 2,223 passengers and crew aboard, only 706 survived that memorable night, but the story of the ocean liner deemed unsinkable has fascinated the world ever since.

A group of survivors of the Titanic disaster aboard the Carpathia after being rescued, April 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

Stuart Collett; a survivor of the Titanic sinking, possibly on board the Carpathia, April 1912. The Titanic was considered unsinkable but foundered in frigid Atlantic waters off Newfoundland after striking an iceberg. About 700 passengers survived in lifeboats, but some 1,500 perished in the sinking.

Louis and Lola ?– TITANIC survivors. Photo by Bain News Service, April 1912. 

Who are the two little French boys that were dropped, almost naked, from the deck of the sinking Titanic into the arms of survivors in a lifeboat?  From which place in France did they come and to which place in the new world were they bound? There is not one iota of information to be had as to the identity of the waifs of the deep – the orphans of the Titanic.

(The Evening World, April 20, 1912, p. 4)

 

TITANIC disaster. Senate Investigating Committee questioning individuals at the Waldorf Astoria. 29 May 1912.

TITANIC disaster. Senate Investigating Committee questioning individuals at the Waldorf Astoria. 29 May 1912.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

 

Advertisements

– THE WAR OF THE „DESERT FOX“


ВОЙНАТА НА „ПУСТИННАТА ЛИСИЦА“

Как бе създаден Африканския ТВД


След успешната сухопътна кампания на нацистка Германия в Западна Европа, евакуацията на съюзническите войски от европейския континент и капитулацията на Франция, Адолф Хитлер подготвайки своето нахлуване на британските острови, започнал въздушна война срещу Великобритания. Но когато въздушните боеве в английското небе вече отивали към своя край, съюзникът на германския фюрер по Оста – Бенито Мусолини, създал нов театър на военните действия (ТВД) – този път на територията на африканския континент. През септември 1940 г., неговата армия разположена в Либия, която наброявала около половин милион души, нахлула през границите и с Египет. Срещу нея застанал британски военен контингент от 300 000 души, които имали за задача да охраняват региона на Суецкия канал. Отначало настъплението на италианците се развивало доста успешно, но скоро то било спряно – придвижвайки се само на 60 мили в дълбочина, те успяли да създадат само една нова операционна база в района на гр.Сиди Баррани.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел заедно с 15-та танкова дивизия (15th Panzer Division) между Тобрук и Сиди Омар, Либия. 24 ноември 1941 г.

Малко по-късно, британците контраатакували италианските дивизии и нанасяйки им силни насрещни удари, ги отблъснали към Киринайка (източната част на Либия). Успехът на британците довел до падането на градовете Бардиа (на 5 януари) и Тобрук (на 22 януари). Поради тази причина, а и поради неуспешния ход на проточилата се война в Гърция, Бенито Мусолини се принуждава да поиска военна помощ от Хитлер. През януари 1941 г., фюрерът изпраща само 30 самолета от „луфтваффе”, които също така трябвало да прикриват движението на морските конвои, периодически движещи се към северноафриканските пристанища и обратно. На 11 януари 1941 г. Хитлер подписва директивата под № 22 за създаването на заградително съединение (Sperrverband), имащо за цел да окаже помощ на разпадащия се под ударите на съюзниците италиански фронт в Африка


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн от своята щабна кола (Horch Kfz 15 ?) водят разговор с военнослужещи от танковия корпус „Африка“

Ервин Ромел пристига…

Месец по-късно фюрерът изпраща в помощ предоставя на Мусолини т.нар. „Германски африкански корпус” (Deutsches Afrika Korps – DAK), състоящ се от две дивизии – 5-та моторизирана и 15-та танкова дивизия. Малко по-късно, през май 1941 г. за командващ дивизиите от ДАК е бил назначен генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало да съдействува в осъществяването на настъпателните италиански операции, т.е. да воюва съвместно с няколкото италиански бронетанкови дивизии, намиращи се в Северна Африка. Отначало, докато се намирал в италианско подчинение (т.е. в подчинение на италианския главнокомандващ Амадей Савойски, герцог Аостски), пред Ервин Ромел се поставяли чисто отбранителни задачи – всъщност той не трябвало да допусне изхвърлянето на италианския съюзник от Африка. Но амбициозният и талантлив германски танков стратег не могъл да се ограничи само с въпросите по осигуряването на отбраната, той бе решил да извади своите съюзници от Оста от легаргията в която били изпаднали…


Северна Африка, Тунис. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн водят разговор с мотопехота, прехвърляща се с пленени американски бронетранспортьори M3. 1942 г.

Когато на 21 февруари 1941 г., Ервин Ромел долетял в Триполи, по всичко личало, че италианците са изгубили своята кампания в Северна Африка. Нещо повече, за по-малко от две седмици британските войски се придвижили на разстояние от 400 мили от своите изходни бази, като успели да овладеят градовете Тобрук, Дерна, столицата на Киренайка – Бенгази, и Ел Агейла. При това били пленени над 130 000 италианци, 1300 оръдия и 400 танка. Без съмнение, британският командващ генерал сър Арчибалд Уейвъл би могъл да овладее и гр.Триполи, но поради продължилата война в Гърция, правителството на Великобритания му отнело един корпус, нещо, което го лишило от настъпателен дух и го принудило да спре настъплението си. В същото време, попадналото в тежко положение италианско командване, се обърнало за помощ към генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало с действията на неговия ДАК да не позволи на британците да встъпят в Триполи. Но Ромел по същото време замислил нещо по-голямо.


Северна Африка, в района на Бир Хакейм. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн в щабен бронетранспортьор (Sd.Kfz. 250/3 “Greif”); KBK Lw 7

Той съобщил на върховното германско командване, че няма да позволи на англичаните да влезат в Триполитания. Тъй като англичаните по това време спрели своето настъпление, положението на фронта било относително стабилизирано. В същото време, по настояването на Ервин Ромел, първите части на вермахта, които пристигнали в негова помощ, се разтоварвали от корабите нощно време, само при светлината на специално поставени прожектори, което създало нужната маскировка.


Северна Африка.-Офицери, събрани около щабната карта. От ляво на дясно – Георг фон Бисмарк, Фриц Байерлайн, Ервин Ромел и други офицери от танковия корпус „Африка“.

На 19 март Ромел посетил главната квартира на фюрера. Последният му дал да разбере, че в следващите месеци не се предвижда нанасянето на някакъв решаващ удар, т.е. до юни 1941 г., когато ще бъде завършено комплектуването на две дивизии, по принцип не се предвиждало да започне някакво настъпление. Но Ервин Ромел в противоречие с всички заповеди и инструкции, решил да действува веднага и по друг начин.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?) подминават танк Panzer III от танковия корпус „Африка“

Първи успешни операции

На 31 март 1941 г. частите на от подчинения му ДАК нанасят своя първи удар по британците, като ги отхвърлят от градовете Ел Агейла и Бенгази. В противоречие с дадените му заповеди, той навлиза в Киренайка, като построява дивизиите си в три колони – едната движеща се по шосето, а другите две – направо през пустинята. Голям удар за англичаните се оказва също така пленяването на техни двама генерали – Neame и O`Connor от германски пустинен патрул. Към края на април Ервин Ромел успява да овладее цялата територия на Киренайка, с изключение на Тобрук, който се намирал на границата с Египет. Но настъплението му по-нататък било преустановено, тъй като свършили складираните запаси от бензин. През юни 1941 г., британският командващ Уейвъл, по настояването на британския премиер-министър Уинстън Чърчил, се опитал да контраатакува, но независимо от изпратените му нови 240 британски танка, ходът на операцията излязъл безуспешен. За неуспеха на операцията допринесло и положението, че Великобритания водила по същото време тежки боеве в други части на Африка, в Гърция и в Сирия.


Северна Африка, Тобрук. Двама войници разговарят с генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн. Юни 1942 г.

В този период, произведеният вече в генерал-лейтенант Ервин Ромел, чиито операции предизвиквали небивало удивление у специалистите в целия свят, този път имал в свое подчинение вече танковата група „Африка”, която се състояла от осем дивизии – две германски пехотни, две танкови и четири италиански дивизии (включително „Ariete” и „Trieste”). Неговият авторитет сред подчинените му войски бил огромен. Един офицерите на щаба на експедиционния корпус по-късно записал в дневника си: „Между Ромел и неговите войски се установило такова взаиморазбиране, което не се поддава на никакво логическо обяснение. Това изглеждаше като подарък от небето. Африканският корпус вървеше след своя командващ навсякъде, където той и да ги водеше, независимо от това, че Ромел изисквал от своите подчинени безпрекословно подчинение…” А и самият нов британски командващ сър Клод Окинлек (заместил генерал Уейвъл от 5 юли 1941 г.), предупреждавал своите подчинени, да не възприемат Ромел като някакъв ангел, а като редови германски генерал – мисъл, която не намерила благодатна почва сред тях. Именно в този период той получава своето прозвище „Лисицата на пустинята”.


Северна Африка, Тобрук. Генерал Фриц Байерлайн и генерал-полковник Ервин Ромел оглеждат британски военнопленници. Юни 1942 г.

За да повдигне наново духа в съюзническите войски, на 18 ноември 1941 г., генерал Клод Окинлек предприел ново настъпление на 8-ма британска армия (т.нар. операция „Кръстоносец”), с цел да си възвърне гр.Тобрук. Това настъпление накарало към края на месеца противника да отстъпи, да напусне Бенгази и към 12 януари 1942 г., да принуди страдащият от липсата на гориво Ервин Ромел да заеме новата отбранителна линия в района на Мерза Ел Брега. Но изпълнението на тази операция струвала на британския командващ скъпо – били унищожени 340 танка и дадени 38 000 убити, ранени и пропаднали без вест британски военнослужещи. Нещо повече, в последния момент (на 21 януари1942 г.) войските на Ромел контраатакували противника и успяли да се укрепят на отбранителна линия в района на гр.Газала, намираща се на 30 км западно от Тобрук. Една седмица по-късно от него бил превзет от Бенгази, а няколко дена след това – и Дерна. Така, към края на януари 1942 г., равновесието на фронта било възстановено.


В главната квартира на Ромел. Настъпление към Тобрук. На снимката – генерал-полковник Ервин Ромел, генерал-лейтенант Валтер Неринг и подполковник Фриц Байерлайн. Април, 1942 г.

В първите месеци на 1942 г., Ервин Роммел замисля да осъществи удар по 8-ма британска армия – целяло се тя да бъде разбита, а танковата група „Африка” да излезе в региона на египетската граница. От своя страна, силите на „Оста” трябвало да нанесат удар по остров Малта, като по такъв начин отстранят британската военна заплаха за по-нататъшното снабдяване на Ромел.
Тук е уместно да се отбележи, че войната в Либийската пустиня много рязко се отличавала от другите ТВД. Огромните разстояния създавали сериозни проблеми за снабдяването на войските, липсвали ненавистните от всички подразделения на СС, нямало големи маси от мирно население, като по такъв начин войната придобивала по-скоро рицарски характер. В хода на бойните действия главното значение получила скоростта, а важността на овладяването на територията отстъпила на втори план. Мобилните танкови подразделения просто избирали най-удобното място за сражение и влизали веднага в бой.


Командващият германските въоръжени сили в Северна Африка фелдмаршал Ервин Ромел, заедно със своите помощници. Пустинята, 1942 г.

Настъплението срещу 8-ма британска армия (известно като операция „Венеция”) се оказало върха в осъществяването на стратегическото мислене на немския пълководец. Успехът на операцията бил гарантиран от бързината на вземането от него на решения и от вродените му качества на лидер. Срещу себе си той имал поставена консервативна, тъпа и бавноподвижна британска военно-бюрократична машина, която не успявала да се ориентира навреме.


Северна Африка. Армейския радиорепортьор Гюнтер Халм взима интервю от генерал-фелдмаршал Ервин Ромел. Германски корпус „Африка“, 22 юни 1942 г.

На 26 май 1942 г. танковите екипажи и моторизираната пехота на Ромел отново преминали в настъпление. Неговите 560 танка, от които 240 били с италиански екипажи, успешно атакували 700-те британски танка (200 от тях били от новите американски танкове „Grants” с мощното 75 мм оръдие). На 11 и 12 юни 1942 г. в огромно танково сражение станало южно от гр.Тобрук, англичаните загубили 260 танка, като по такъв начин 8-ма армия се лишила практически от толкова нужната и в момента бронетехника. На 21 юни с.г., талантливият германец внезапно нападнал укрепения гр.Тобрук и го превзема, като в плен попадат повече от 30 000 души. За тази своя победа той получил чина генерал-фелдмаршал и по такъв начин станал най-младият (на 49 години!) генерал-фелдмаршал в германските въоръжени сили.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?)

Продължавайки победоносния си ход, Ромел неуморно предвижвал подчинените му дивизии напред – към Александрия. Но на 1 юли авангардните му части се натъкнали на неизвестна преди това укрепена линия между Ел-Аламейн и Кватара, заета от свежи подразделения на отново реформираната 8-ма британска армия. Опитът на Ервин Ромел да премине през линията, излязъл неуспешен – най вече заради мощния артилерийски огън на англичаните. Независимо от започналото английско контранастъпление, при което 9-та австралийска дивизия успяла да излезе към крайбрежието, може да се каже, че като общо 8-ма армия бе отстъпила назад с 300 км и се намирала на7 юли 1941 , рубежа Алам Халфа-Аламейн.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн.

Началото на края

И все пак тези постоянни боеве на германците и италианците с противника довели до невероятна умора във войските. Ромел не успял да закрепи сериозно своя юнски успех и да получи в ръцете си окончателната победа. През септември 1942 г., периодът в който 8-ма армия получила нови подкрепления, той се опитал да настъпва, но бил разгромен в сражението при Алам Халфа. Британската армия имала вече нов командващ – генерал Монтгомери, а от въздуха армията му била надежно прикривана от Кралските ВВС. От своя страна войските, намиращи се в подчинение на талантливия германски пълководец страдали от липса на гориво, вода и всичко необходимо за продължаването на пътя към Египет.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел

На 22 септември 1942 г., Ервин Ромел, който бил невероятно уморен, излиза в отпуск. По пътя си от Африка до Германия, той се отбива в Рим, където се среща с Бенито Мусолини на когото откровенно разказал за трудностите в Африка. Без резултат останала и срещата му с Хитлер, който не обърнал сериозно внимание на доводите му за изтеглянето на войските от Африка.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал-майор Георг фон Бисмарк около бронетранспортьора Sd.Kfz. 250.3 ‘Greif’. 25 юни 1942 г.

В същото време новият британски главнокомандващ в региона – генерал Александър и командващият 8-ма британска армия генерал Монтгомери, след като получили в свое подчинение допълнително 40 000 войници и 300 от новите американски танкове „Шерман”, планират да извършат ново голямо настъпление при Ел Аламейн срещу позициите на обединената германо-италианска военна групировка. На 23 октомври 1942 г. британците преминават в атака, като по такъв начин започват втората битка при Ел-Аламейн, чиято цел била унищожаването на изтощената танкова групировка на Ромел. Завърналият се обратно в Африка, талантлив германски фелдмаршал получил заповед да се отбранява до края, но на 13 ноември англичаните влизат в Тобрук, а през януари 1943 г., генерал Монтгомери заел и Триполи, с падането на който италианците се лишили и от последнатача част от своята колониална империя в Северна и Източна Африка. За Роммел става ясно, че е настъпил последния час. На 8 ноември 1942 г. съюзниците под командването на американския генеряал Дуайт Айзенхауер дебаркират в Тунис. Германският главнокомандващ предложил отново на Хитлер да изведе експедиционния корпус от Африка, но му било отказано, като вместо това получил заповед да атакува противника в Северен Тунис. В средата на февруари 1943 г. немците били разбити при Касеринския проход, а пред май генерал Александър завършил разгрома на германската армия.


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и италианските танкисти с техните Semovente 75/18
Дата 1942
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 101I-784-0208-17A
Автор Moosmüller

Съдбата на талангливия германски фелдмаршал е трагична. След евакуацията на експедиционния корпус от Африка, той е изпратен в Италия, а по-късно и във Франция, където се присъединява към редиците на антинацистката опозиция. Същевременно работил самостоятелно върху т.нар. „Решение за отбраната на границите на Германия”, въпрос който го вълнувал много – как да се запази територията на довоенна Германия и как да се излезе от войната. Но на 20 юли 1944 г., атентатът срещу Хитлер излиза неуспешен, като арестът и разпитите на останалите живи заговорници веднага разкрили мащабите и намеренията на антинацистката опозиция. Сред тях изплувало и името на Ермин Ромел…

Хитлер се плашил да открито да осъди публично Ромел и поради тази причина дал възможност на фелдмаршала да се отрови. По такъв начин се гарантирала бъдещата неприкосновеност на семейството му. На обществеността било съобщено, че „Лисицата на пустинята” е починал от раните си, получени на Западния фронт. Тези които присъствували на погребението на Ромел по-късно твърдяли, че лицето на мъртвия герой изразявало презрение…

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER   „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 12 (23640) from 23 March 2012, p. 16-17.

Creative Commons License
THE WAR OF THE “DESERT FOX” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:



Битката за Ел-Аламейн, Северна Африка. Предвижване на противовъздушно оръдие. Юли 1942 г.


Генерал-полковник Ромел с неговия знаменит щабен автобус “Mammut-Moritz”, наблюдава за придвижванията на танковите части от танковия корпус „Африка“. 25 февруари 1942 г.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел и един немски танк наблюдават за придвижванията на британците в пустинята.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел. Закуска от запасите на британската армия. „Американското говеждо никак не е лошо!“


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и генерал Георг Щумме по време а втората битка за Ел-Аламейн.

Британски изтребител „Китихоук“ П-40 (Kittyhawk P-40), разбил се след сражение над пyстинята Сахара през 1942 г. Така той бе открит през 2012 г.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– “THE UNDER SIDE OF THE CARDS” (THE SECRET TALENT OF LEONARDO DA VINCI)


СКРИТИЯТ ТАЛАНТ НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

На 15 април 2012 г. се навършиха 560 г. от рождението на италианския гений Леонардо да Винчи.

ИНЖЕНЕР, УЧЕН, ИЗОБРЕТАТЕЛ…
Времето на Ренесанса е изпълнено със свобода на мисълта, развитие на творческите сили, с раждането на титани на Ренесанса, чието наследство и днес близо пет века по-късно буди любопитство, възхищение и благородна завист, с появата на осъществени и неосъществени гениални проекти. Един от тези гении е и италианския художник, учен, музикант, инженер, скулптор и изобретател Леонардо да Винчи, който освен че е рисувал, е участвувал и в създаването на много образци различна техника, чието осъществяване на практика дошло едвам през ХIХ и ХХ век! Днес, оставеният и запазен негов архив наброява седем хиляди страници с голям или малък формат. При това само една малка част от полуфантастическите проекти, които са описани или нарисувани там, са осъществени на практика
Ето няколко откъса от писмо, което 30-годишния художник, умолявайки да го приемат на работа, изпратил през 1482 г. до дюка на град Милано – Лудовико ил Моро (Ludovico il Moro): “Пресветлейши мой господине! След като видях и разгледах в достатъчна степен опитите на тези, които смятат себе си за майстори и конструктори на военни оръдия, и виждайки, че устройството и действието на назованите оръдия с нищо не се отличава от общоприетото, ще се опитам аз, без да имам желание да навредя на някой друг, да се представя на Ваша Светлост, като и открия своите секрети, и след това по Вашето усмотрение, когато позволи времето, да осъществя с успех по отношение на това, което накратко, частично ще бъде изброено по-долу”. По-нататък той пише:

Младият Леонардо да Винчи (автопортрет), 1505 г. Museum of the Ancient People of Lucania, Italy. Art by Leonardo da Vinci, Photo by Nico Barbatelli

„Аз мога да строя нетежки оръдия, леки в превозването им, които могат да хвърлят запалителни материали, димът от които ще предизвика ужас, разрушения и смущение сред враговете… Аз мога да строя оръдия, мортири и огнехвъргачни машини и други, едновременно с това, с прекрасна и полезна форма… Накратко казано, аз мога да създам безкраен брой оръдия за нападение”, – така завършвал своето писмо гениалният италиански художник. Забележителното в случая е, че в това свое писмо той предложил образци от посочените оръдия, които намерили въплъщението си и своето окончателно конструиране едвам през ХХ век. Нещо повече, в края на писмото си той хвърля и предизвикателство към всеки, който би се усъмнил в таланта му, като пише, че „А ако нещо от гореказаното би се сторило някому невъзможно и неизпълнимо, изразявам пълната си готовност да произведа опит във Вашия парк или на място, което е угодно на Ваша светлост, на когото се и поверявам най-смирено“.

Дворът на арсенала (Кралската библиотека, замъка в Уиндзор)
Той с радост е приет на служба в Милано и зачислен към колегията на херцогските инженери. В продължение на повече от 17 години Леонардо да Винчи остава в Ломбардия, където отделя много време за научни експерименти, донесли му му по-късно световна слава. От този период в неговите бележници имало дори и цялостен проект за създаването на подводна лодка, със заплашителната надпис, насочена към потенциалния противник: „Ако след четири часа не се предадете – отивате на дъното! Л.”.
С една дума, той още тогава осъзнавал, колко страшно оръжие може да бъде деморализирането на противника при показването и използването на нови, неизвестни образци на оръжие. Макар че той възприемал и определял войната като „най-зверската глупост”, едновременно с това италианският гений, който живял в последните десетилетия на кървавия ХV век и началото на ХVI век, успял да създаде стотици образци на оригинални летателни апарати, бойни колесници, танкове, артилерийски средства, снаряди със стабилизатори, подводни лодки и много друго. Някои от тях нямат своите аналози в света в продължение на следващите няколко века – това са преди всичко моделите и идеите за самолети, вертолети, танкове и парашутите.

Устройство за събаряне на обсадни стълби. (Codex Atlanticus – «Атлантически кодекс») 49 v.b. Библиотека Амброзиана, Милано, 1480-1482 г.

Няколко години по-късно след изпращането на писмото си до Лудовико ил Моро, Леонардо да Винчи става известен военен инженер. През есента на 1503 г. Голфониера на Република Флоренция Пиеро Содерини поканва на своя служба Леонардо, за да го изпрати като военен механик в пизанския лагер за създаването на нужните тогава обсадни машини. За кратко време работи и е на служба като главен военен инженер и архитект и при Чезаре Борджия (Cesare Borgia) – херцог на Валентинуа и син на папа Александър VI Борджия.

Проект на оръдие, стрелящо с разривни снаряди. (Codex Atlanticus – «Атлантически кодекс») 9 v. a.

Към това време Леонардо вече успял да създаде своето първо оръдие. Принципът на работа бил следният – в силно нагрята камера под огромно налягане се подавала гореща вода, която мигновенно се превръщала в пара и изхвърляла ядрото. Това страшно оръдие дълго време оставало тайна за противника. Така че, с чиста съвест може да се допусне факта, че Леонардо да Винчи и неговото „парно оръдие” са били истинските предшественици на парната машина на Джеймс Уат.
След изобретяването на всевъзможни снаряди, изхвърлящи през тръбички огън и дим получаван с помощта на сяра, барут и смола, Леонардо да Винчи стигнал до още едно свое странно изобретение, което в последствие сметнал за голям неуспех. Ставало дума за така наречената колесница с въртящи се сърпове, които имали за задача при нахлуването в редовете на противниковата пехота, да косят нейните войници. Но колесницата не оправдала своето първоначално назначение. Конете, които я теглили, начесто пъти се подплашвали и по такъв начин често пъти предизвиквали повече смут в своите редици, отколкото в тези на противника. Но това страшно оръжие имало и своето миролюбиво продължение – много по-късно на основата на схемата му са били създадени комбайна, сенокосачката и снегорината.

Модел на бойна колесница (Кралската библиотека в гр.Торино). 1485 г. 20см/28 см

През 1996 г. в една от мадридските библиотеки случайно била открита рисунка на Леонардо да Винчи, на която последният нарисувал летателен апарат, към която направил шест реда технически пояснения. Удивителното в случая е, че този летателен апарат напомнял много на съвременния френско-британски самолет “Кондорд”, отличаващ се с делтаобразното си тяло. Тук е уместно да се отбележи, че за модели на полети на Леонардо да Винчи служили не птиците, а водните кончета и прилепите. Той внимателно изучил и възпроизвел някои моменти от поведението им във въздуха. А махащото крило по своята форма в бележниците му било най-близо до „модела” на летящата мишка. Нещо повече, конструкцията на Леонардо била предвидена за вдигането във въздуха на 80 кг тяло!

Проект на летателен апарат. Колекция на Френския институт, Париж. 1485 г. 23 см/16 см

Своето първо научно изследване Леонардо да Винчи успял да направи още през 1505 г.. Трактатът, който изпреварил времето се наричал … „За полета на птиците”! А най-известните схеми към него се намират в знаменитите „Дневници на Леонардо”, или по-точно в останалите днес фрагменти от тях. Първоначално Леонардовото „Пълно събрание на размишленията” се съхранявало от любимия ученик на художника – Франческо Мелци, но след неговата смърт ръкописите на гениалния италианец изчезнали. Днес в различни колекции по света са запазени приблизително около 7000 страници, включително и тези, които се отнасят до крилете. При това всички записи в дневниците на Леонардо са направени в огледално изображение! И нещо много важно – в действителност Леонардо никога не е провеждал реален експеримент със своите изобретения. Казват, че за това е бил виновен преди всичко помощника на изобретателя – мессер Андреа Тедеско, който по разпространяваните тогава слухове изкарвал пари още и като „промишлен шпионин”… А първите летателни апарати били построени чак през 70-те години на ХIХ век и както станало малко по-късно ясно, за да се задейства модела на Леонардо недостигал само един елемент – мотора. В днешните модели поставянето на рул, управлението на опашката, използването на пружините, появата на шаси – всичко било както в проектите на Леонардо… Орнитоперите се оказали истински динозаври на въздухоплаването! Леонардо да Винчи успял още през 1485 г. да измисли и въплати на практика в своите схеми и чертежи механизми с крила както при птиците, които да действуват с помощта на мускулната сила на човека и да го издигат във въздуха. Но само че без да се използват ръцете! Именно това отличавало механизма на великия италианец от последователите на Икар – при него движенията на краката в педалите задвижвали крилата, нужни за свободен полет. В описанието на схемата на летателния апарат, всички части на тялото и движението на авиатора описват буквения „код на Леонардо да Винчи”: „А – завърта тялото, В – го обръща с помощта на ръчка, С – го отпуска и D – го издига”.

Проект на летателен апарат. Колекция на Френския институт, Париж. 1487 г.

Днес оригиналните размери на орнитопера могат да се видят на летището „Леонардо да Винчи”. Там той е в реалност – с височина 12 метра и с размах на крилете – 24 м. Неговите макети вече могат да се видят на много места по света – специалистите от лабораторията за летящи микроустройства (MAV) от Университета на Аризона също успяли да конструират модели на орнитопера на да Винчи и вече успешно продават негови миниатюрни модели.
Успех донесъл и опитът с едно друго изобретение на великия Леонардо да Винчи – парашута. Пророчески се оказали чертежът на парашутното устройство, което самият Леонардо описва по следния начин: “Ако човекът има достатъчно тента от плътна тъкан, всяка от страните на която е с дължина – 12 дължини на ръката и с височина – пак 12, то той ще може да скочи без да се разбие от всякаква значителна височина!”.

Парашута на Леонардо да Винчи

Тази забележка в дневника си той направил в периода между 1483 и 1486 г. Няколко века по-късно това леонардово устройство получило името “парашут” (от гръцката дума „para” — против и френската “chute” — падане). През декември 2000 г. английският парашутист Адриан Николас направил в Южна Африка първото успешно изпитание на един от леонардовите парашутни модели. За тази цел той се спуснал от височина от 3000 метра с помощта на въздушен балон, с парашут направен по схема на Леонардо да Винчи.

Модел на вертолет (Manuscript page: Codex B, fol. 180r) 1487,  23,5см/17,6 cм Библиотека на Сорбоната, Париж, Франция
В света на военната техника безусловен интерес предизвиквал и неговия проект на гигантски арбалет. Както се вижда, размерите на това оръжие са много по-голями от обикновените, а самият арбалет имал за цел да възпроизвежда огромна ударна и поражаваща сила. От описанието на Леонардо да Винчи се вижда, че разтвореността на рамото на арбалета, т.е. неговата дължина до мястото на закрепването на тетивата се равнявала на 42 дължини на ръкохватката, а в разтворен вид дължината на арбалета се равнявала на 42 дължини на рамото (около 24 метра). Той трябвало да се поставя на количка с ширина от 2 и дължина от 40 дължини на ръкохватката. Колелата на количката се закрепвали под специален ъгъл, за да се получи устойчивост при стрелбата. Стрелите от този арбалет се подготвяли от плоски секции, за да се получи съответната здравина и еластичност. Тетивата се опъвала със специално приспособление, показано в долния ъгъл на рисунката на великия италианец, а от ляво е възпроизведен пусковия механизъм.

Проект на гигантски арбалет (Codex Atlanticus – «Атлантически кодекс») 53 v. b. Библиотека Амброзиана, Милано, 1480-1482 г.

Леонардо да Винчи бил и първият човек, който въвел в обръщение думата „Хеликоптер”, като адаптирал гръцките думи „спирала” и „крило” към италианския език, така че в неговия превод думите се превърнали в „хеликс” («helix») и «птерон» («pteron»). Но все пак вертолетът на Леонардо не бил в точния смисъл на думата изобретен от Леонардо – знаменитият „въздушен винт” със спирален ротор от обработено с нишесте ленена тъкан, витла няма и се развърта в друга плоскост. Но все пак лети, което е доказано от една малка играчка, която се произвежда серийно в Япония!

ГОДИНАТА НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ
Годината на Леонардо да Винчи – тя е изпъстрена с много мероприятия, по света, които имат за цел да разкрият преди всичко малкоизвестния негов талант на учен, инженер и изобретател. Едното от тях може да се види още при кацането на римското летище „Фаюмичино” – днес вече летище „Леонардо да Винчи”. Тук е направена грандиозна изложба, озаглавена „Геният на Леонардо”, на която могат да се видят впечатляващите макети на летателните апарати, направени по нарисуваните схеми на великия италианец. Моделите са изработени от натурални материали, които се срещали в средните векове на развитието на човечеството – дърво, кожа, платно, а самите модели са също в натурална величина. Общо 21 технически открития на Леонардо са поставени на територията на Терминал № 1 на летището, а всеки постамент на макет е снабден с информация на 6 езика и копие на оригиналната илюстрация.
Родният град на Леонардо да Винчи – Флоренция, също не изостава в мероприятията по отбелязването на паметната дата. Именно тук, в музея на Леонардо да Винчи, днес могат да се видят макетите на многобройните механични чудеса от бележниците на великия италианец, като при това са представени около 60 модела.
Но не само Италия отбелязва паметната дата в световната история. Днес културният хит на годината в Лондон, Великобритания е най-голямата в историята изложба на картините на Леонардо да Винчи, която е поместена в Националната галерия. Експозицията „Леонардо да Винчи: художник от Миланския двор” обединява девет платна, които не са били показани под един покрив. Така например там са изложеини картината „Мона Лита” от руския Ермитаж, както и работата „Спасителят на света”, която до скоро се смятала за безвъзратно изгубена. Но най-интересното за нас е, че на изложбата са представени няколко десетки рисунки на Леонардо, при това някои предоставени от колекцията на кралицата Елизабет II, която е притежателка на една от най-добрите подобни колекции в света. Всяка една от картините се намира зад бронирано стъкло в отделен бокс, а самата изложба е застрахована за астрономическата сума от 2,4 милиарда долара.

ИЗОБРЕТЕНИЯТА НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ, ОТБЕЛЯЗАНИ СЪС СРЕБЪРНА МОНЕТА.
През декември 2011 г., остров Ниуе (самоуправляваща се държава, присъединила се към Нова Зеландия) отпечатил уникална монета, състояща се всяка от 24 отделни части с номинал на всяка част – 1 новозеландски долар. Монетата е посветена на великия италиански учен, художник и изобретател Леонардо да Винчи.


На всяка част от 24 части на монетата са дадени по едно от изобретенията на великия Леонардо – арбалета, летателния апарат, скорострелното оръжие, парашута, вертолета, танка и други негови художествени и научни изобретения. При това, ако се сглобят всички нейни части, то ще може да се види още веднъж едно негово творение – Витрувианския човек.
Това е знаменитата рисунка на Леонардо да Винчи, която е подготвена като илюстрация към книга, посветена на трудовете на Витрувий и нарисувана в периода 1490-1492 г. Тази рисунка на Леонардо станала символ на вътрешната симетрия на човешкото тяло и обкръжаващата го Вселена като цяло.


Монетата е поставена в много красив дървен калъф, отсечени са от сребро с проба 999, има общо тегло 1020 гр., и общ размер – 166,8/240 мм. Целият тираж е само 500 броя!
На аверса на всяка част е отпечатен портрета на Кралица Елизабет II.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
“THE UNDER SIDE OF THE CARDS” (THE SECRET TALENT OF LEONARDO DA VINCI) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN:

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– RADUL MILKOV. ‘THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA“


КАК БЕ ИЗВЪРШЕНА ПЪРВАТА НОЩНА ВЪЗДУШНА БОМБАРДИРОВКА НА БАЛКАНИТЕ

Радул Михайлов Милков е известен български военен авиатор, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на създадената през 1912 г. българска авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в град Йохенистер, Германия, след което преминава курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като пилот-авиатор, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действуващо при обсадата Одрин. Тук той извършва първата в света въздушна бомбардировка. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт, а по-късно, след формирането на Аеропланната дружина на 1 юни 1916 г. и – като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в килиите на Обществената безопасност.


Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва “бягство” в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика “Български Капрони” в Казанлък и издава списанието “Нашата авиация”. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.
През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу са подбрани по-интересните моменти от ръкописа.

Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Няколко пояснителни бележки.
През 1916 г., малобройната българска авиация получава новите германски двуместни самолети “Албатрос” С.III и едноместните изтребители “Роланд” D.II “Неifisch”. С тях тя имала за задача да отбранява столицата и да отразява нападенията на многобройната англо-френска авиация на Солунския фронт. Резултатите от появата на новите самолети не закъсняват. На 5 януари 1917 г. е постигната и първата въздушна победа – над гр. Петрич пилотът-авиатор поручик Иван Узунов с наблюдател подпоручик Вакъвчев от Първо аеропланно отделение, свалят първия английски изтребител. Месец по-късно, на 16 февруари 1917 г., пилотът-авиатор капитан Миланов с наблюдател капитан Дремсизов от Второ аеропланно отделение, свалят друг английски самолет.
И ето, в историята на бойните действия се случва едно от тези събития, които променят техния ход и хода на историята. На 26 януари 1918 г., на Струмския фронт, в разположението на българските войски по погрешка се приземява един английски двуместен биплан “Armstrong”, с № 6219 и с пилот майор Мур. Това става югоизточно от Круша планина, при с. Петрово. Веднага след това самолетът е поднесен като дар от българското командване на Първо аеропланно отделение. И ето, една вечер по време на честването на първия полет на подпоручик Асен Йорданов (бъдещия американски авиоконструктор Assen “Jerry” Jordanoff), на 28 април 1918 г., майор Радул Милков замисля да го използва за извършването на първата на Балканите нощна бомбардировка на противника. Ето какво пише той:
“…- Господа! (Настъпи тишина). Най-младият между нас, който се роди между първите български бойни летци, тъй да кажа – в средата на зараждащата се българска военна авиация през 1912 г. на бойното поле при Одринската крепост, когато воювахме с турците, тогава Асенчо, малкият 15-годишен доброволец, днес е бойният пилот-авиатор, подпоручик Йорданов, Асен. Той е опасен летец за противника.

Това бойно кръщене, лично отличие на подпоручик Йорданов е отличие на Първото Аеропланно отделение. Към него искам да прибавя, като отличие пак на Първо Аеропланно отделение, повтарям искам да прибавя и първото бойно нощно летене, което ще извършиме още тази нощ.
– Ура! Громко извикаха летците и всеки чакаше да бъде щастливецът да изпълни летенето…, и продължих:
– Изпълнителят ще бъде… (малко се забавих, всеки пилот чакаше да чуе името си… Асенчо дигаше ръка: искаше да бъде той)
– Изпълнителят ще бъде – повторих:
– Началникът (майор Попкръстев се зарадва, но … усмивката му замръзна на лицето, като чу следните ми думи)… на Аеропланната група, моя милост!
– Ура! – извикаха пак гръмко летците.
– А кой от наблюдателите желае да лети с мен? – запитах.
– Аз, господин майор! – мигновено извика подпоручик Бойчев Иван, в жилите на когото течеше чирпанска кръв.
– Не е ли опасно, подпоручик Бойчев? Ние нямаме компас за нощно летене и ориентиране. Ако излезете и погледнете, ще видите, че луната е във фазата на последната четвърт. Нямаме и осветилна уредба на самолета, въобще – опасно е такова летение.
– Щом с Вас ще летя, господин майор, не ме е страх.
Български авиатори в трофеен британски бомбардировачприлиния и да изоставят самолета, като след това успешно се завръщат при българските войски
– Добре тогава, ще летим с пленения биплан “Армстронг”. Поручик Каролев! Обърнах се към механика: точно в един часа след полунощ, “англичанинът” да бъде готов за излитане! В изпълнение на бойното летене, сложете в резервоара му бензин за три часа, а на наблюдателя казах:
– Поручик Бойчев! Ще бомбардираме английския бивак в Гемюш Дере – на Круша планина. Вземете четири бомби и две ленти с патрони за картечницата си!
А на комендата на аеродрома – капитан Попатанасов наредих:
– Когато се чуе завръщането ни, моля да се запалят две червени факли в началото на терена, а в дъното на терена да се запали една бяла факла.
Беше вече полунощ, когато привърших нарежданията. Разотидохме се, за да се приготвиме за изпълнението на задачата.
Механикът вършеше пробата на мотора, когато се насочих към старта. Приближавайки се към самолета, механикът ме посрещна с думите:
– Господин майор! Моторът не работи добре.

Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен “Тутракан”, в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum („Парабелум”), 1918 г.

– Охо! – се учудих. – Аз чух как хубаво работи мотора. Не забравяй, че имам музикално ухо.
В същност, намерението на механика да ме отклони от нощното летене, беше друго: нали бяхме крепко пийнали, не искаха без време да ни похарчат. Всичко става! Самият аз бях извън себе си! Исках да извърша нещо необикновено!
Заехме местата си в самолета и с другарски пожелания за успех отлетяхме. Беше един часа и 30 минути след полунощ.
Летях право към Беласица планина – на юг. Докато отминах нейния гребен, бях напълно освежен, бодър от дишането на чистия планински въздух – алкохолът беше се напълно изпарил. Летя и се насочвам към Гемюш Дере, чиито степи блестяха през нощта. Преди да го наближа, електрическото осветление на бивака загасна. Англичаните знаеха, че нямат самолет във въздуха. Затова бивакът трябваше да бъде в мрак, инак, щеше да прави впечатление, че високо от планината наблюдаваш долу в низината осветените улици от електрическите крушки. Все пак, ние виждахме отблясъка на пясъчните степи.
Бяхме точно над целта, когато подпоручик Бойчев сдруса последователно четирите бомби – по 12 килограма всяка една. Завих в обратна посока – към гарата Коприва – в английския тил. Летях в кръг над гарата, а подпоручик Бойчев изстреля цяла картечна лента патрони по нея. Продължавам да летя надолу – към гарата Орляк. По нея, подпоручик Бойчев също изстреля цяла лента патрони.
– Стига! – си помислих.
Ами сега? На къде? Коя посока да хвана? На къде да се отправя?! Труден проблем се изправи пред мен! И моментално през ума ми мина мисъл за дълг, за жена, дете, майка, (баща ми беше починал), за пленничество, за срам и позор пред началството, пред другари и подчинени. И като летях в кръг, погледнах надолу – към земята, но всичко беше в мъгла. Сетих се, че имам очила. Дръпнах ги и ми просветна: видях сребристата струя на реката. Поех над нея и си помислих: ако сребристата лента ме заведе към езерото или към морето, ще се върна обратно и:
“Good evening my camarades, I am here.”

„Албатрос“ LVG C II

Дата между 1916 и 1918
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 104-0321
Автор Unknown

За щастие обаче, летял съм срещу течението на р.Струма и пред мен – високо се очертаваше дългият гребен на Беласица планина. Теглих машината постепенно нагоре за изкачване, защото неволно съм слязъл по-ниско, като съм се въртял около гарите с намален ход на мотора.
Бях вече над Беласица планина, когато в далечината – към аеродром “Белица” видях светещите факли. Започнах да слизам, и когато бях на аеродрома, не усетих момента, когато колелата на самолета се търколиха по тревистия терен на аеродром “Белица”. Всички ни посрещнаха с “ура” и тържествено ни понесоха на ръце към землянките, където им разказахме как изпълнихме задачата.
Всички бяха радостни – ликуваше целият аеродром. Най-радостен беше летецът-пилот подпоручик Йорданов, Асен, защото неговото първо бойно летене и бойно кръщене беше ознаменувано и с първото бойно нощно летене – за чест и слава на Първото Аеропланно отделение!
– Другари! – извика началникът на Първо Аеропланно отделение, военният пилот-авиатор майор Попкръстев:
“Тези двама летци
са ненадминати храбреци”!
В тяхна чест, нека извикаме нашето авиаторско громко “ура”!
– Ура! -а! -а! – проглушиха въздуха гърлата на стотица мъже-бойци”.
Така бе извършено първото нощно бомбардиране на Балканите. И примерът е заразителен.
На 23 май 1918 г. пилотът-авиатор Узунов с наблюдател поручик Георги Попвасилев (по-късно о.з. генерал-майор), отново с помощта на трофейния английски биплан извършват второто нощно бойно летене над английския бивак в Гемюш Дере (до Тахино езеро) и хвърлят 25 км бомби.
В своите спомени майор Радул Милков отделя и не малко място за съдбата на пленения английски биплан “Армстронг”. При третата нощна въздушна бомбардировка на 23 май 1918 г. над Гемюш Дере, авиомоторът му е улучен от английската противовъздушна артилерия, повреден и се приземява в разположението на противника, в едно тресавищно предезерно разширение на река Струма. Авиаторът-пилот поручик Константин Узунов и наблюдателят поручик Геори Попатанасов (по-късно о.з. генерал-майор), успяват да се измъкнат от кабините му. За да не попадне самолетът в ръцете на противника, те колкото могат го разрушават, разхвърлят отделни негови части и тези на наблюдателската картечница във водата и след дълги небезопасни приключения успяват да достигнат и преминат в разположението на българските войски, в района на 2-ра дружина от 53-и пехотен полк на 8-ма дивизия. На следващия ден, т.е. на 24-и май, към 14 часа следобяд, затъналият в блатата самолет е окончателно унищожен от съглашенската авиация – пет тежки английски бомбардировача го обстрелват и хвърлят върху него от стотина метра височина авиобомби.

Creative Commons License
THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– RADUL MILKOV. „THE STORY OF THE FIRST CAPTURED FROM BULGARIANS BRITISH AIRPLANE, DURING 1918“


РАДУЛ МИЛКОВ. „КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г.“

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.

Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия Българския земеделски народен съюз на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военния съюз през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Българският авиатор капитан Радул Милков със своя самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I) сериен №  B1510/15, юни 1916 г.

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва през на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу е подбран един по-интересен момент от ръкописа.

КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г

На 26-и януари 1918 г., на Струмския фронт, англичаните поднесоха в дар на Първо аеропланно отделение един двуместен биплан “Armstrong” (“Армcтронг”). Летецът-пилот майор Мур с целия си багаж – състоящ се от походен креват и други вещи – поставени в мястото за наблюдателя. Той излетял от аеродрома при Вертикьой, както ни казваше, и трябвало да слезе на аеродрома “Ианеш” – недалеч от Кукуш и североизточно от реката Вардар и Аржанското езеро.

Младият британски пилот майор Мур заснет пред своя самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219), кацнал по грешка на българска територия след като излетял от съглашенското летище “Вертикьой” на  26 януари 1918 г. Майор (Ернст С.?) Мур имал преди това 7 въздушни победи.

Англичанинът излетял сутринта от аеродрома Вертикьой при низка облачност и дълго време е трябвало да лети над облаците. Летейки все в източна посока, времето се малко разведрило: имало висока разкъсана облачност. Като забелязал англичанинът река и езеро, помислил че пристигнал и започнал да слиза. Долу – нямало никакъв аеродром, но понеже летателното му време надминавало с един час повече, без да държи сметка къде слиза, кацва източно от реката Струма при селото Петрово – за голяма негова изненада – в тила на българските предни позиции. И тук имаше река и езеро Тахино. Това наистина беше подобен на неговия обект, но не отговаряше по местност и по продължителност на летенето.

Англичанинът летец майор Мур (Moor) беше веднага пленен от разъезда на храбрия кавалерийски майор Пупешков Павел (Пачо) и отведен в Демир Хисар – в Щаба на 7-ма Рилска дивизия.

Осведомен от 2-ра Армия, потеглих от 1-во Аеропланно отделение за с.Петрово с главния механик Иван Каролев, като поканих да ме придружи и летецът-пилот капитан Таракчиев.

След като казах на капитан Попкръстев, началника на 1-во Аеропл[анно] Отделение – къде отивам, помолих го да ме замества и летците да са готови, и да дадат отпор, ако англичаните предприемат някаква акция – да открият самолета и да се опитат да го унищожат или да нанесат вреди на нашите самолети.

Излизайки от Рупелското дефиле и отминавайки гарата Демир Хисар, в Серското поле – в Южна посока, ние забелязахме самолета – красиво разперил двойни криле, недалеч пред село Петрово.

Наближавайки самолета, радост обхвана душата ми. Самолетът се пазеше от трима кавалеристи, на които сърдечно благодарих за скъпия дар, който ни поднесоха.

– Great Britain– си мисля Велика Англия, а немощна – смирено стои пред краката ми. – Ще те яхна аз тебе! Да видиш как послушна ще бъдеш в ръката на българския летец.

Започнахме да оглеждаме самолета, който беше нов, кокетен и спретнат на вид.

От пръв поглед вниманието ни се спря върху надписа, поставен от двете страни и по средата на тялото. Там прочетохме надпис с големи червени букви:

Not to beflown before balanced

Този надпис беше подчертан с дебела, черна черта.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Като прочетох гласно този английски надпис, чухме че звучи на немски: nich beflogen bevor belasten, т.е. да не се хвърчи преди да бъде натоварен.

– Thank you very much (Много благодаря) – извиках на английски.

От този надпис разбрахме, че самолетът има “Тежък нос”, както казват конструкторите. Това значеше, че с този самолет можеше да се лети, само когато е натоварено и второто – наблюдателското място, инак, самолетът ще се стреми да забие нос в земята.

Всред тази озадаченост, ние тримата продължавахме внимателно и подробно да оглеждаме самолета и най-после, открихме отчасти баланса на конструктивната му грешка. Тя била голяма грешка, но я поправили до известна степен, а остатъка – до пълното балансиране на самолета ставало, като се натовари наблюдателското място със 70-80 килограма тежест.

И какво откриваме?

На опашния хоризонтален стабилизатор имаше надпис: “Armstrong” – фабричната марка на самолета. Но за нас вече се откриваше картината:

По средата на опашния неподвижен стабилизатор имаше закопчан един трапец (60см х 40см х 40см). Механикът откопча този трапецовиден капак, а в отвора – в опашката видяхме лежеше друг – металически трапец. Механикът откопча райберите му и с мъка измъкна една трапецовидна оловна плоча, която тежеше около 20 кг.

– Каква идеална конструкция! – извиках на подигравка. – Може ли такава дефектна машина да се дава за бойни действия!

– Недобросъвестен доставчик, но и още по-недобросъвестна приемателна комисия, – каза механикът Каролев.

– Като се посребрат ръцете на членовете на комисията, всичко може, – добавих аз. А сега казвам: буржоазни приеми. В демократичните страни, в страните със социалистическо управление* няма такова ласкателство, няма такива приеми. Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Най-после, пристъпихме към работа, като съобщихме предварително – по телефона, до щаба на 7-а Рилска дивизия да предупреди войсковите части, че български летец ще лети към аеродром “Белица” с пленен английски самолет.

Механикът изпита мотора. Имаше още 30 литра бензин, който беше достатъчен за ¼ часово летене.

От своя страна, аз изпитах командите на самолета. Всичко беше в ред.

Поставихме 60 килограма камъни на мястото на наблюдателя, за което механикът Иван Каролев постла предварително шинела си. Тази предохранителна мярка направихме съгласно червения надпис: “Да не се хвърчи, преди да бъде натоварен”.

Излетях в 12 часа по обяд и благополучно кацнах на аеродрома “Белица”. Летейки над Демир Хисар, плененият англичанин изказал учудването си в щаба на дивизията, че българските летци така бързо се справили с английския самолет и го прибрали по въздушен път в своя аеродром.

Като кацнах в “Белица”, всички летци бяха радостни. Още същият ден, всички летци се изредиха и казваха, че е удоволствие да се лети с такава машина.

На другият ден, на път за пленническия лагер, английският майор Мур ни беше гост в аеродром “Белица”, гдето с него направихме много снимки.

Такава е съдбата на всеки безразсъден, невнимателен, несъобразителен и непохватен летец.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Текстът е писан в периода 1957-1959 г.

PRINTED IN US NEWSPAPER „БЪЛГАРИЯ“ („BULGARIA“), CHICAGO, USA, N 28 from 16th July 2011, p.39 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2457-kak-be-plenen-britanski-bombardirovach.html

IMG

IMG_0001