– THE SOOTHSAYER CHEIRO


ПРОРИЦАТЕЛЯТ ХЕЙРО

През март 1912 г., пътниците които били предварително купили билети за първото плаване на трансатлантическия лайнер „Титаник”, започнали да получават писма, предупреждаващи ги за опасността от океанското пътешествие. За съжаление прогнозата, дадена в писмата се оправдала. На 14 април 1912 г., корабът потънал, след като се ударил в айсберг… По-късно станало известно, че автор на тези писма бил знаменития британски прорицател Хейро (на латински означаващ „ръка”).

Информацията за бъдещата катастрофа, Хейро видял по линиите на дланите на капитана на „Титаник” Едуард Джон Смит. Обаче старият морски вълк не приел като сериозно предупреждението на Хейро и му заявил в края на сеанса, че „Самият господ бог не може да потопи този кораб!”. Но фатално сгрешил.

За Хейро за първи път започнало да се говори в края на ХIX век. В една от лондонските къщи е бил открит труп на старец с огнестрелни рани. Когато в къщата се намирала полицията, там изведнъж влязъл един млад човек и предложил своите услуги по разкриването на загадката за смъртта на стареца с помощта на ясновидство.

Полицаите се отнесли доста скептично към думите на непознатия млад човек, но все пак му позволили да се приближи до трупа на убития. След като анализирал оставените на мястото на местопрестъплението следи, гостенинът заявил че убиецът е роднина на жертвата и, че той носи в джоба на панталоните си малък златен часовник… На сбогуване, младият човек оставил на присъстващият там полицейски репортьор своята визитна картичка. „Аз съм великият Хейро” му казал на сбогуване.

Скоро във връзка с това дело е бил арестуван сина на убития. И той действително носил в джоба на панталона си златен часовник…

За личността на знаменития прорицател, астролог и хиромант, граф Луи дьо Хамон, криещ се под псевдонимите „Хейро”, „Майстор Хейро” няма много сведения. Известно е, че той е роден на 1 ноември 1866 г. в Дъблин (Ирландия) и, че истинското му име е Уйлям Джон Уернер и, че е син на британски бизнесмен. Откъде и как е получил графската титла все още е неизвестно. Най-вероятно името Луи дьо Хамон, както и „Хейро”, са само негови псевдоними.

В своя живот той успял да смени много професии – бил е лектор, военен кореспондент, редактор на различни вестници, издавани в Лондон и Париж. Увличал се от историята и философията на Индия и Египет. Заедно с това той успял да обиколи света, като едновременно с това изучавал различни окултни науки и накрая, отворил в Лондон свой собствен „Магически салон”. Негови клиенти веднага стаали доста високопоставени личности, а така също и различни короновани особи, привлечени от остротота и правдивостта на прогнозите му.

Отначало много от хората се отнасяли доста скептично към способностите на Хейро. Писателят Оскар Уайлд не бил исключение и при своята първа среща с него, не криел своето недоверие към пророчествата на „графа”. В отговор на тази реакция, той само внимателно го погледнал и му предрекъл, че много скоро Оскар Уайлд ще бъде скандално разобличен и изгонен. Срещата се осъществила през юли 1894 г., а на следващата година – 1895 г., Оскар Уайлд бил получил двегодишна присъда с излежаване по обвинение в безнравственост – заради хомосексуалните му забежки. Излизайки от затвора, знаменитият писател бил принуден до края на живота си да живее в чужбина…

През зимата на 1904/1905 г. Хейро посещава императорска Русия, където се среща с Григорий Распутин, който поискал да му съобщи какво го очаква. Всичко от това, което английския прорицател му казал се сбъднало – отначало получаването на огромно влияние и власт, а след това – насилствена смърт от отрова, нож и куршум и, накрая от водата на река Нева. Както е известно от историята, заговорниците не успяват да го отровят със силнодействуваща отрова, след това да го заколят и да го застрелят – той все още бил жив. Григорий Распутин умира чак след като бил хвърлен във водите на река Нева.

Хейро успял единадесет години по-рано да предвиди катаклизмите в съдбата на крал Едуард II и годината на настъпването на неговата смърт – когато трябвало да навърши 69 годишна възраст. По молба на британския крал, „Майстор Хейро” прави и подробен хороскоп на руския император Николай Втори, като предсказва настъпването на революцията през 1917 г., както и трагичния край на руския император.

В историята остават сведения и за един друг любопитен случай – на английския фелдмаршал лорд Китчнер, прорицателят Хейро казал, че на 66-тата година от своя живот, той ще попадне в катастрофа на море. През юни 1916 г. лорд Китчнер, който заемал по това време поста на британски военен министър, отплава с военен крайцер от Шотландия в Русия за провеждането на преговори по съюзничеството срещу Германия. По пътя крайцерът попаднал на германска мина и военният министър загинал.

Шахът на Персия бил предупреден от великия ясновидец за подготвящото се в Париж срещу него покушение, и той действително бил спасен по време на посещението на Парижкото изложение. Обаче другата кралска особа, която също била предупредена за подготвяно покушение – краля на Уталия Умберто Първи, не е могло да бъде спасен независимо от предупреждението. Той бил застрелян на 29 юли 1900 г.

По време на едно турне на територията на САЩ, група журналисти решила да направи проверка на Хейро, като му предложила да погледне отпечатъците на дланите на различни хора и да опише въз основа на това по възможност личността на притежателите им… Сред тези отпечатъци били и отпечатъците на знаменития „чикагски отровител” доктор Майер, няколко дни преди това арестуван по подозрение в отравянето на богати пациенти, застраховани за големи суми… Хейро казал, че притежателя на тези ръце се занимава с наука или медицина, но заради своето желание да забогатее е извършил престъпление. Освен това, след достигането на 44-годишна възраст, този човек ще бъде разобличен, арестуван и ще получи смъртна присъда. Обаче присъдата няма да бъде изпълнена и той ще прекара остатъка от живота си в затвора.

Така се е и случило. В деня, когато трябвало да бъде изпълнена смъртната присъда, Върховният съд изведнъж открил някакво несъответствие в обвинителния акт и заменил смъртната присъда с доживотен затвор. 15 години по-късно Майер умира в затворническата болница…

Луи Хамон успял да напише много книги по хиромантия, астрология и нумерология. Освен това под неговото перо излизат десетки поетични съчинения и истории за призраци и привидения. Неговите трудове и до днес имат огромна популярност в цял свят.

Подготвил ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE SOOTHSAYER CHEIRO by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, N 277 (6083) from 3-4 December 2011q p. 13. See http://www.duma.bg/duma/node/23763

MORE PHOTOS:

 

– АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M….


АРДЕНИТЕ, 16 ДЕКЕМВРИ 1944 Г., 05.00 ЧАСА СУТРИНТА…

Повторение на стар урок?

След изтеглянето на главните сили на немските войски на нов отбранителен рубеж, минаващ покрай западните граници на Нацистка Германия, т.е. на „линията Зигфрид”(Siegfried Line), Адолф Хитлер взима безпрецедентното решение да контраатакува противника. На съвещанието от 12 декември 1944 г., на висшето командване, действуващо на Запад, четири дни преди настъплението, фюрерът заявил: „… Онзи, който внимателно следи развитието на събитията, не може да не вижда, че противоречията между нашите врагове с всеки ден все се усилват. Ако сега по тях се нанесат няколко мощни удара, то във всеки момент може да се получи така, че този „общ”, изкуствено поддържан фронт внезапно ще рухне с оглушаващ шум, подобно на тътена на гръм”. Според него, новото немско настъпление трябвало да бъде равнозначно на събитията в Дюнкерк и да доведе до поврат в хода на войната в полза на Германия.


Генерал-фелдмаршалите Валтер Модел , Герд фон Рундщет и генерал Кребс подготвят Арденската контранастъпателна операция. Ноември 1944 г.

Тъй като след неуспеха на съюзниците да овладеят от движение Арнем и да отворят своя път към Берлин, настъплението им е отложено за пролетта на 1945 г. Към началото на декември 1944 г. в съответствие със замисъла на главнокомандващия Дуайт Айзенхауер, в това направление били създадени две основни ударни групировки от войски. Едната била разположена на север в състав от 21-ва и главните сили на 12-а група армии, които имали за задача да се концентрират за овладяването на Рурския басейн и да извършат пробив в направлението на Берлин. Втората, която била на юг в състав от 6-а и на част от силите на 12-а група армии, излязла на крайбрежието на р.Саар и на р.Рейн, и имала задачата да настъпи в направлението на гр.Карлсруе и гр.Вюрцбург. Обаче най-уязвимият участък на тази обща групировка войски на съюзниците се оказал центъра на 12-а група армии на юг от Алепо, където на 115-км участък и в Ардените се отбранявали само 4 дивизии от 1-ва американска армия. По това време съюзническото командване не допускало факта, че немския главнокомандващ генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщет могъл да използва през зимата този неудобен район за извършването на своя голяма контранастъпателна операция.


Тежковъоръжени есесовци се подготвят за атакуване на противника в района на Ардените. Декември 1944 г.
Дата Декември 1944
Източник U.S. www.defensimagery.mil photo no. HD-SN-99-02729; NARA file no. 111-SC-197561
Автор неизвестен

От това обстоятелство се възползвало хитлеристкото командване, което от първите дни на ноември 1944 г. съсредоточвало скритно значителни сили за нанасянето на такъв контраудар – 6-та СС танкова армия, 5-а танкова и 7-а армия, чийто удар по-късно поставил съюзниците почти на ръба на разгрома на войските му на този ТВД. Общо, в средата на декември 1944 г., „линията Зигфрид” се отбранявала от три групи германски армии. На дясно крило на фронта се намирала групата армии „Х” (25-та полева и 1-ва парашутна армия), в центъра се намирала група армии „Б“ (15-та, 6-а СС танкова армия, 5-а танкова и 7-ма полева армии). На левия фланг в отбрана били разположени групата армии „Г” (1-ва армия) и групата армии „Горен Рейн” (19-а армия). Общо на Западния фронт Вермахта разполагал със 73 дивизии, в това число – 11 танкови, 29 дивизии фолксщурм и 3 танкови бригади.

Германски войски разгромяват поредния американски конвой
Дата 1944
Източник U.S. Army Center for Military History
Автор неизвестен

Ударът, който се подготвял в Ардените трябвало да разчлени на части групировката на англо-американските войски там и да я разгроми. За успеха на това начинание оказало влияние и оценката на съюзническото командване, че „германската армия се намирала в състояние на пълен упадък”. Нещо повече – то смятало, че в региона на Ардените са разположени само 4 пехотни и 2 танкови дивизии на противника. В действителност в този регион, към датата на контранастъплението (16 декември 1944 г.) там е била съсредоточена ударна немска групировка в състав от 21 дивизии (около 250 хиляди души), до 970 танка и щурмови оръдия и около 800 самолета.


Eсесовци от 6-та СС танкова армия очакват сигнала за атака.

Изненадата е пълна…

Рано сутринта, в 5.00 часа атаката на ударната немска групировка започнала. На фронт с дължина от 85 км, при артилерийската поддръжка на 2617 оръдия, в настъпление преминали авангардните части на 6-а СС танкова армия, 5-а танкова армия и 7-а полева армия от групата армии „Б”. Всички дивизии от 8-ми американски армейски корпус били напълно изненадани от атаките на щурмовите „бойни групи” на 5-а танкова армия, като съюзническото командване изпаднало в паника. И тримата американски командващи – генералите Айзенхауер, Омар Брадли и Ходжес (командващия 1-ва американска армия) били напълно поразени, когато разбрали за настъплението. Нещо повече изненадата била толкова голяма, че в продължение на няколко часа, подчинените им щабове не могли да определят направлението и силата на танковия удар. По това време четирите американски дивизии, развърнати на Ейфел-Арденския сектор (4-та, 28-ма и 106-та пехотни и 9-та танкова дивизия) буквално се топeли, в опитите си да задържат настъплението. Все пак главнокомандващият генерал Айзенхауер заповядал да бъдат прехвърлени към мястото на германския пробив на две бронетанкови дивизии (7-ма от 9-а армия и 10-а от 3-та армия), но това не променило създалото се положение. 7-ма дивизия в тези няколко критични дни не допуснала противника във важния район Сен-Вит. Към края на деня, висшето американско командване оценило положението като доста критично. Поради тази причина е било решено на 18 декември в региона на Ардените да бъдат прехвърлени по въздуха спешно още две американски въздушно-десантни дивизии (82-ра и 101-ва), от резерва, разположен в Реймс. Едната от тях – 101-ва въздушно десантна дивизия показала чудеса от храброст – усилена с танкове, тя в продължение на пет дни удържала много важния комуникационен възел Бастон, независимо че се намирала в пълно обкръжение.


Есесовци от „Kamphgruppe Peiper“ по пътя за Малмеди (Malmedy)
Дата 1944
Източник US Army Center for Military History
Автор неизвестен

На 18 декември се разбрало, че противникът напълно успял с контранастъплението си. За кратко време той пробил отбраната на американските войски и за 9 дни се придвижил на дълбочина от близо 90 км. Под заплаха от изгубване попаднал и гр.Лиеж, който бил главния център за снабдяване на 12-а армия на север. Германското командване предвиждало след овладяването му, да започне бързо настъпление в направлението на Брюксел и Антверпен, като в случай на овладяването им, английските армии заедно с 9-та и 1-ва армия, разположени на север, щели да бъдат откъснати от обединената американо-френска групировка на юг, т.е. в случай на успех за германското командване се очертавало изпълнението на втори Дюнкерк.


Хиляди пленени и изчезнали американци…
Дата 22 декември 1944 г.
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28589
Автор Büschel

На 19 декември Айзенхауер взема решението да изтегли войските си назад – на линията Белфор, Вогези, като по такъв начин спаси частите попаднали в „човала”, създаден от германците между Вогезите, Рейн и линията „Зигфрид”.

Предвид трудното положение в района на Бастон, където 101-ва въздушнодесантна дивизия и други части продължавали съпротивата, генерал Омар Бредли предвиждал да премине с 3-а армия на генерал Джордж Патън в настъпление от района на Арлон, Люксембург в северно направление. На 26 декември нейната 4-та танкови дивизия движейки се към Бастон, успява да се съедини със защитниците на Бастон и да спре настъплението на противника във фланга. Към този момент, последният вече се придвижил на дълбочина до 100 км в западно направление и бил на 7 км от р.Маас близо до гр.Сел.

Американски военнослужещи се предават в плен

Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

На 3 януари, от север в направлението на гр.Уфализ, преминала в настъпление също така и 1-ва американска армия съвместно с един корпус на 2-ра английска армия. На 9 януари започнала настъплението си и 3-та американска армия. Но заради лошите метеорологични условия, то вървяло бавно. Едвам на 19 януари настъпващите войски от 1-ва и 3-та армия се съединяват в Уфализ и обръщат силите си на изток, преследвайки противника. Чак на 23 януари 1945 г., частите на 1-ва армия заемат повторно Сен-Вит, а към края на месеца фронтът на съюзниците бил приблизително там, където е бил преди започването на германското настъпление.

Есесовци на кръстопътя на пътищата за Сен Вит и Малмеди.

В рамките на съюзническите задължения

Съветското върховно командване още от самото начало на германската Арденска контрнастъпателна операция, знаело за изключителните трудности в които изпаднали армейските групировки на съюзниците. Ставката на Върховния главнокомандващ маршал Й.В.Сталин, получавала всекидневно от Военните мисии на САЩ и Великобритания в Москва, т.нар. „Сводка на операциите в Западна Европа”. Именно те оказват влияние върху решението да се започне руско настъпление в средата на януари 1945 г., с 10 дни по-рано, чиято цел е била да отвлече вниманието и силите на германците. И това става точно така – 6-а танкова армия е иззета от състава на германската групировка в Ардените и спешно е прехвърлена на Източния фронт, нещо което спира настъплението и.

Тук ви привеждаме част от текстовете на сводките, получавани от началника на Управлението за спецзадачи на ГЩ на Червената Армия, генерал-майор Н.Славин, които хвърлят допълнителна светлина за настъплението на германците в Ардените:

Сводка на операциите в Западна Европа № 195

(07.00 часа на 18 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 17 декември немските войски при поддръжката на масирани удари на артилерията и авиацията в сектора Ейпен (15 км южно от Аахен) – Трир (40 км североизточно от Люксембург) преминаха в контратака от района Битбург (25 км северозападно от Трир) в югозападно направление и от района Бланкенхайм (55 км югоизточно от Аахен) в северозападно направление. Зад линията на отбраната на съюзническите войски на много места били спуснати парашутни десанти на противника.

Към обяд на 17 декември, западно от Трир противникът успял да се вклини в позициите на съюзническите войски на фронт от 10 км, в дълбочина до 5 км и в направлението на Малмеди (40 км южно от Аахен) до 10 км.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 17 декември около 2000 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски. 300 самолета водили разузнаване и 80 самолета доставяли снаряжение и боеприпаси…

Германските танкове напредват, независимо от тежките метеорологични условия…

Сводка на операциите в Западна Европа № 196

(07.00 часа на 19 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 18 декември немските войски в района на Ехтернах (30 км североизточно от Люксембург) обкръжиха няколко части на войските на съюзниците. Съпротивата на обкръжената групировка продължава.

Западно от Битбург (50 км североизточно от Люксембург) немските войски пробили отбраната на съюзниците, на 18 декември овладяли град Бастон (50 км северозападно от Люксембург). Боевете в този район продължават с променлив успех.

Град Ставелот (7 км югозападно от Малмеди) е зает от войските на противника.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 18 декември 389 тежки американски бомбардировача подложили на бомбардировка Кайзерслаутерн, Кобленц и Кьолн, спускайки върху тези обекти 938 тона бомби.

144 средни бомбардировача и 134 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски.

Попаднала в засада американска щабна кола…

Сводка на операциите в Западна Европа № 197

(07.00 часа на 20 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

На 19 декември немските войски в участъка Сент Вит (55 км южно от Аахен) – Малмеди (39 км южно от Аахан), разширявайки пробива по фронта на 16 км, продължавали да развиват настъпление в северозападно и западно направления. Танковите части на противника излязли в районите: Спа (28 км югоизточно от Лиеж), Марш (47 км югозападно от Лиеж) и Ларош (52 км южно от Лиеж).

Американските войски, стараейки се да затворят пробива, атакуват противника от района Сент Вит в северно направление и от районите Малмеди-Ставелот (10 км югозападно от Малмеди) в южно направление. Град Малмеди и половината от града Ставелот отново са заети от войските на съюзниците.

Немските войски, отблъснати от Бастон (52 км северозападно от Люксембург), на 19 декември отново възобновили атаките срещу този град. Обкръжен е град Вилц (40 км северозападно от Люксембург).

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 19 декември 340 тежки американски бомбардировача атакували военните обекти в градовете: Дюрен, Трир и Кобленц, спускайки при това 950 тона бомби. 625 изтребителя и изтребители-бомбардировача поддържали операциите на наземните войски. 77 самолета водили разузнаване…

Бомбардировач от 727-о Авиокрило от британските РАФ (727-RAF) атакува разположението на германските войски в гр. Сент Вит на 26 декември 1944 г.

Сводка на операциите в Западна Европа № 198

(07.00 часа на 21 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 20 декември, западно от град Бастон (52 км северозападно от Люксембург), американските войски продължаваха да водят ожесточени боеве, опитвайки се да задържат придвижването на авангардните части на противника в западно направление.

На участъка Сент Вит-Малмеди придвижването на немските войски като цяло е спряно. Войските на съюзниците удържат Малмеди и по-голямата част от град Ставелот.

Западно и югозападно от Ставелот продължават ожесточените боеве. Няколко дивизии на съюзниците са били заобиколени и частично обкръжени от противника. Обкръжените части на съюзните войски продължават да удържат своите позиции, не допускайки немските войски към главните комуникационни възли.

Северната група съюзнически армии извършвала значително прегрупирване на войските.

2. Операции на съюзническите ВВС

Вследствие на голямата мъгла над районите на боевете на 20 декември авиацията на съюзниците извършила само 6 разузнавателни самолето-полета. ..

След сражението…

Сводка на операциите в Западна Европа № 199

(07.00 часа на 22 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 21 декември армиите на съюзниците на запад продължават прегрупирването си.

Върховният главнокомандващ експедиционните сили на съюзниците направил специално изявление за това, че сведенията за операциите на военните действия трябва да бъдат строго ограничени, за да може да се постигне максимална внезапност.

2. Операции на съюзническите ВВС

През деня на 21 декември 159 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски и 12 самолета водели разузнаване.

В течение на нощта на 21 срещу 22 декември 480 бомбардировача подложили на бомбардировки: Шнайдемюл, Бон, Кьолн и Пелитц (10 км северно от Щетин). 52 тежки бомбардировача минирали водите…


Помощта идва бавно…

Резултати

Арденското контранастъпление не постигнало своите резултати, които били предвиждани от германското командване, но то задържало настъплението на съюзниците с един месец. А по оценка на самия Айзенхауер – настъпателните операции били задържани за повече от шест седмици. Реално то било отблъснато не от действията на американското и британско командване, а от героизма на обикновения американски войник, кото продължавал да се сражава дори и в пълно обкръжение. От друга страна, по време на Арденското контранастъпление на германците, съюзниците били принудени да използват своята стратегическа авиация за поддръжката на сухопътните сили, а не за бомбардировка на нефтохранилищата, летищата и комуникационните възли, разположени в тила на територията на Германия.


Раздаване на храна след боя

По време на Арденския контраудар, от 16 декември 1944 г. до 16 януари 1945 г., германците дават големи загуби – над 120 хиляди човека като убити, ранени и безследно изчезнали, 600 танка и щурмови оръдия, около 1620 самолета, 6 хиляди автомобила, а поради неудачните резултати наличието на гориво в Германия било съкратено до минимум.


Германски военнопленници се предвижват към американския тил.

Американските загуби също не били малки – над 77 хиляди души (8 хиляди убити, 48 хиляди ранени и 21 хиляди пленени или безследно изчезнали). В боевете били изгубени 733 танка и самоходни противотанкови оръдия. Най-големи загуби понесла 106-а пехотна дивизия, която в момента на германския танков удар се намирала на неподготвени позиции. Подобни загуби дала и 28-ма дивизия и 7-ма бронетанкова дивизия, която отбранявала района на гр. Сен-Вит.


Оценка на силите на противника в района на Люксембург.
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

В заключение може да се каже, че неудачните за германците резултати от Арденското контранастъпление довели до още по-голямо разочарование сред населението в действията и опитите на германското командване да напусне от войната.

Балканите: необходимо пояснение
…На 22 декември 1944 г., Първа българска армия започнала едноседмични упорити боеве срещу противниковите позиции в областта Срем. От българска страна в настъпателната операция взели участие 3-а, 8-ма и 11-а пехотна дивизия (54 пехотни дружини, 189 бронеизтребителни оръдия и 344 оръдия и гаубици) срещу сборна германска групировка, наброяваща 22 батальона с 221 тежки картечници, 86 минохвъргачки, 46 оръдия, 6 щурмови оръдия и 6 зенитни оръдия. След едноседмични неуспешни настъпателни боеве, командващият 3-ти Украински фронт маршал Фьодор Толбухин на 30 декември 1944 г., заповядал Първа българска армия да се прехвърли в Унгария. …

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M…. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ФОТОГРАФИИ:


Преминаване в атака в района на Ардените (Ardennen)
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

Ardennen.- Zwei Fallschirmjäger beim Tarnen ihres Helms mit weißer Tarnfarbe
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-2005-0519-500
Автор Неизвестен


Ardennen.- deutsche Soldaten im verschneiten Wald
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

American soldiers of the 289th Infantry Regiment march along the snow-covered road on their way to cut off the Saint Vith-Houffalize road in Belgium on 24 January 1945.
Дата 24 януари 1945
Източник National Archives and Records Administration, ARC ID 531244, U.S. Defenseimagery.mil photo VIRIN: HD-SN-99-02738
Автор Department of Defense, Department of the Army, Office of the Chief Signal Officer.

Белгия, Ардените, гр. Ставелот в наши дни… Flickr, фото от колекцията на Eddy Blokhuis

PRINTED IN NEWSPAPER  „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), SOFIA, N 50 (23 626) FROM 16th DECEMBER 2011

</

– LEON TROTSKY. „AROUND KIRK-KLISE“. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ
I. Превземането на Лозенград
Вчерашният ден беше за София ден на голям празник: вечерта в шест часа военния министър получил от главния щаб в Стара Загора телеграфическо известие за това, че е превзет Кърк клисе (Лозенград), турска крепост на изток от Одрин, на 60 километра от българската граница. Тази новина нетърпеливо я чакаха няколко дни, цивилните политици от кафене „България” вече няколко пъти в течение на последните дни получаваха от най-достоверни така да се каже източници известието, че Лозенград е превзет. Софийската преса също така вече неведнъж сривала Лозенград до основите. След първите, чисто второстепенни „победи” при Тъмръш, Джуман, Мустафа-Паша** и др., населението очакваше несъмнен, истински успех. Накрая, на 11-и, в 4 часа след обяд, Кърк клисе е действително бе превзет. Появиха се знамена.
Седейки вече тук, на балканска почва, аз не „вярвах” във войната, т.е. вътрешно още не я възприемах. След Кърк клисе аз това не мога да повторя. Война има. Аз я усещах. Аз бях в болницата на Червения Кръст и видях там първите български ранени в първите сражения от 5 октомври при превземането на Тъмръш и от района на Хасково. А в 5 1/4 ч., намирайки се в помещението на министерството на външните работи, узнах, че Кърк клисе е превзет.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.
В продължение на последните три дни уличните слухове доста често „превземаха” Лозенград. Но телеграмата на Генералния щаб всеки път оповестяваше само за новото приближаване на Източната армия към Лозенград. И само днес телеграмата от щаба донесла истинското известие за падането на първата сериозна турска позиция. Около 5 часа, някакъв майор извикал на тълпата тази вест от балкона на Военното министерство и разхвърлял къс печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжили Военното министерство. Скоро на улицата се появила манифестиращата младеж. Националните знамена се показали над тълпата, по прозорците и на покривите. Военният министър се показал от прозореца и каза неголяма реч в слава на България и българските юнаци. След четвърт част, електрическите токове на националния ентусиазъм пронизаха цялата атмосфера на София, тълпата напълнила улиците, минувачи отново и отново повтаряха радостната вест, поздравяваха един другиго, викаха „ура”, приветствуваха с бурни възгласи гръцкия посланик пред хотел „България”. Тълпата издигна на ръце гръцкия посланик и софийския кореспондент на лондонския „Таймс”, м-р Баучер, който тук се явява нещо като лорд-протектор на българския народ. Знамената се появиха над вратите, по прозорците, на покривите. Премина факелно шествие, юношите стреляха нагоре от револвери. Доближиха до Двореца, напрасно опитвайки се да извикат царицата (Фердинанд е в Стара Загора). Викаха „ура”, пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”. Минувачите се поздравяваха един друг и непрекъснато повтаряха кратката вест, стараейки се да изтискат от нея подробности, които тя в себе си не съдържала. 25 хиляди пленени! – ми съобщиха в пощата, където аз в невероятна блъсканица и суматоха подавах срочна телеграма.
– Колко са пленниците? – ме попита български журналист.

Български войници на улица в Лозенград след завземането на града, 1912 г.

– Казват, 25 хиляди.
– Не е вярно, – ми отговори с възмущение в гласа, – 35 хиляди!
А когато аз, след четвърт час, си пробивах път през тълпата към своя хотел, момчетата продаваха специална „притурка” (приложение) към „Камбана„, където се казваше: „пленниците са 40 хиляди, в това число и морския министър Мухтар паша , принц Абдул-Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузера, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада” и т.н и т.н.
Нямаше никакво съмнение, че тези данни са чудовищно преувеличени. Лозенград бил превзет в 4 часа през деня, „притурката” излязла тук на бял свят в шест и половина: за това кратко време победителите не можеха разбира се, да преброят своите пленници и своите трофеи, и нямаше защо да се удивляваме, ако съобщените от тях по първо впечатление данни се оказали преувеличени два, три или повече пъти. Точно така – дори повече пъти.


Превземането на Кърк клисе несъмнено представлява голям факт, в известен смисъл с този факт започва българо-турската война. Превземането на първата крепост – „след упорит бой”, – съобщава щабната телеграма, – трябвало силно да укрепи доверието на населението към армията и доверието на армията към командирите и към самата себе си. На изток от Одрин Източната българска армия получава опорен пункт и по такъв начин си облегчава настъплението срещу Одрин, от западната, по-малко защитена страна и движението на югоизток към Константинопол. В каква степен предаването на Кърк клисе е способно да деморализира турските войници, оттук е трудно да се прецени; но теоретично може да се приеме, че моралният плюс за българската страна трябва да се откликне с морален минус за турската. Би било обаче, голяма грешка да се приема онази оптимистична оценка на вчерашната победа и въобще на цялото положение, което тук се предава от уста на уста.
Софийската преса, която в по-голямата си част е направо безкрупулна в даването на фактическа „информация”, даде вчера съвършенно чудовищен каталог на лозенградските трофеи: 40 хиляди пленници, 40 хиляди пушки, стотици оръдия, милиони килограми провизии; сред пленниците са принцове, министри, паши… само принцеси и пауни липсват. Някои от европейските кореспонденти веднага телеграфираха на своите вестници тези сензационни данни и възможно е, че утре пленените принцове и паши ще пристигнат при вас по телеграфа вече от Берлин или Париж. А в действителност целият списък на трофеите е изсмукан от собствените нечисти пръсти на авторите на вестникарските „притурки”.

Пленена турска артилерия – 75-мм скорострелно оръдие “Круп”,засегнато от български артилерийски снаряди по време на обсадата на Лозенград, 1912 г.

Никакви официални сведения за бройката на пленените, а също и за количеството на жертвите от българска страна и до сега не са получени от Главната квартира. А от превземането на Кърк клисе вече са минали повече от 30 часа. Пристигането от Мустафа-Паша на 320 пленници (от тях 20 православни българи, 2 арменци, 1 еврей-планинец, останалите – турци) отново повдигна настроението на уличната тълпа. Пленниците са с червени и сиви фесове, облечени са добре, а не са в дрипи. Тълпата се отнасяше към тях с оживено любопитство, момчетата викаха „ура”. Но към обяд, по-внимателните хора започнаха да се тревожат от отсъствието на каквито и да било по-нататъшни сведения от Кърк клисе. Можеше да се предположи, че българската армия е дала много жертви, и че за това не искат да съобщят на населението. Но защо в такъв случай се съобщава за трофеите, а се мълчи за жертвите? Очевидно е, че трофеите не са много.

Генерал Радко Димитриев
Във всеки случай, да се правят изводи от съдбата на Кърк клисе за съдбата на Одрин, както това се прави тук от вчерашния ден от почти всички, няма никаква разумна възможност. Кърк клисе по своята широка периферия е защитен от земни укрепления и само от три постоянни форта. Одрин пък има 17 форта, разположени на пространство от 40 километра. Към това е достатъчно да се добави, че в мирно време в Одрин има пет полка крепостна артилерия и два отделни батальона, докато в Кърк клисе – само един-единствен артилерийски полк. На Одрин турците гледат като на ключа към Константинопол, тук те несъмнено са съсредоточили сериозни сили, а отбраната в Кърк клисе се водила главно за да се спечели време, тъй като времето за тях е всичко. Преимуществата на българите се състоят в голямата скорост на мобилизацията и придвижването на армията, в нейната еднородност и въодушевление. Преимуществата на турците – в несравнимо по-големия човешки резервоар и по-големите финансови възможности. Всеки излишен ден позволява на Турция да мобилизира своите азиатски войски и да се приближава към главния театър на бъдещите военни операции: одринския вилает и чаталджанския мутесарифат.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Политически обекти на войната са Македония и Стара Сърбия. Но главен театър на военните действия трябва да бъде пространството между Одрин и Константинопол. Съобразно с това, главната тежест на войната ще носи върху себе си българската армия. Сърбите, черногорците и гърците имат като своя главна задача да държат във вързано състояние западната турска армия и отделните гарнизони в Македония и Албания, което разбира се не изключва и там да има сериозни сражения.
II. Стига победи!
Кърк клисе е превзет. Какво по-нататък?
Как гледат на военното положение командващите военните окръзи и властите, какво те очакват в бъдеще, това ние не знаем: би било смешно от тях да се очакват на тази тема откровенни признания. Но хората с ясни глави, политиците, които не се поддават на стихийните настроения, са съвсем чужди по отношение на онзи оптимизъм, по който пътят между София и Цариград изглежда като път на непрекъснати, блестящи победи.
Един от ръководните политици на партия, която сега не се намира на власт, – аз съм лишен от възможността да посоча името на моя събеседник, – ми казваше още преди превземането на Кърк клисе: „Ние имаме много добра армия, ние харчим за нея прекалено много пари, много повече отколкото можем, нашите хора са настроени воинствено, аз се надявам на победи. Тези победи са ни нужни. Ние прекалено много взимахме от народа за армията, която 28 години оставаше в бездействие. Ние се нагърбихме с отговорността за съдбата на Македония, едно десетилетие и половина този въпрос държи в напрежение общественото мнение на страната. Македонските преселници, – а те у нас са стотици хиляди и те играят голяма роля в търговската, политическата и вестникарска сфера, – не ни дават и ден да се отдръпнем от Македония. С надежда към нас се вдигаха многохилядни селски въстания в Македония, с надежда към нас там се създаваха чети, с името на Македония ние научихме народа да носи върху себе си тежестта на нашия военен бюджет. Македонският въпрос е фермент на постоянно кипене, безредици и неувереност в нашата страна. Ние се надявахме на младотурския преврат, повярвайте ми: искрено се надявахме, чакахме установяването на нормални отношения в Македония, мислехме, че можем да хвърлим от себе си планината от военни задължения: на нас са ни нужни средства за училища, железопътни пътища, мелиорация и много друго. Но младотурците не успяха да приближат Балканите към разрешаването на македонския въпрос. Пак се появиха чети, започнала масова емиграция в Америка, турците предложиха проект за заселването на Македония с мюсюлмани, нашите български македонци изпаднаха в отчаяние, започнаха заплахи към министрите и към цар Фердинанд, населението недоволствуваше, отказвайки се да признае значението на скъпа струващата армия, която е неспособна да освободи македонските братя, а към всичко това се добавило и изострянето на недоволството във военните кръгове, офицерството мрачно си шептеше, и би могло да се очакват усложнения по гръцкия образец. По такъв начин, войната беше за нас вътрешна политическа необходимост. Аз съм уверен, че самият факт за тази война – независимо дори от нашите победи или поражения, – ще измени към по добро положението в Македония, като накара накрая Европа да разбере, че това малко ъгълче, ако там не се въведе човешки ред, ще си остане постоянна заплаха за мира на Балканите и в цяла Европа. За разлика от нашите съюзници – сърбите, ние не си поставяме широки планове, които по-вярно е може би да се нарекат мечти. Ние искаме премахването от Македония на турските военни орди и въвеждането на нормално самостоятелно управление. Това Европа не може да не санкционира в резултат на нашата война. Но едно ли нещо е голямо. Именно поради това войната трябва да бъде прекратена колкото се може по-рано. Платоническите победи на нас ще ни излезат прекалено скъпо, и дълго ние не ще ги издържим. Главната тежест на войната, естественно, ляга върху България, а нашият враг е още много и много силен. Именно в това нашето сегашно правителство, което се състои от много предпазливи хора, несъмнено си дава ясна сметка. Турция има 23-24 милиона население, – това е много голям резервоар. А ние вече поставихме под оръжие всичко, каквото имахме. Ние сме 4 ½ милиона. Повече ние няма откъде да вземем войници. С енергията на натиска ние можем да изкубнем от турците няколко блестящи победи – и стига. Тъй като всяка по-нататъшна победа може да се окаже за нас примка. Къде у нас сили, за да задържим отвоюваното? Турция е бавна и неповрътлива, но тя има възможност да доставя от своите азиатски владения все нови войски, да кажем през Мидия, и да ги разполага при Одрин или по-нататък на югоизток, зад Атанасиевата стена, при непристъпните чаталджански укрепления. Тук е достатъчно да се разположат 50 хиляди войници, за да се заключи пътя към Константинопол на армия от 500 хиляди души. Голяма война с Турция ние не ще издържим нито във военно, нито във финансово отношение. Би било престъпление да се лъжем сами себе си. Колкото по-рано ние приемем политически нашите победи, толково по-добре ще бъде са нас. Намесата на Европа, а това значи преди всичко на Русия, е за нас жизнена необходимост. Русия трябва да побърза да ни викне на нас: „Стига победи, спрете!”


Лозенград, началото на ХХ век

Такова е мнението на български политик, един от тези, които сменяйки се, стоят тук при кормилато на властта. И това обаче не е единично мнение.
III. След Кърк клисе
Трагичното и всекидневното вече се съчетаха в някаква необходима за поддържането на живота пропорция, създаде се и известно неустойчиво равновесие на войната и мира. Войната всмуква в себе си все по-нови и нови свежи сили и ги изхвърля тук при нас като отработен човешки материал: ранени и пленници.
Кърк клисе беше превзет на 11-и. След това настъпиха няколко дни затишие. Какво ставаше на главния театър на военните действия, никой не знаеше. Тайна, която обкръжава операциите на българската армия, своего рода е поразителна – именно с това, че това е действително тайна. Кой я осигурява? Във всеки случай, не само цензурните мерки на Генералния щаб. Безпорно много по-голяма роля играе относителната малочисленост и малокултурност на населението от тези области, където се разгръщат военните операции. Никаква цензура не би могла да скрие направлението на армията, на която би се наложило да се движи през полетата на Франция и Германия. На 18-и вечерта Гешов запитал Главната квартира, какво се чува при Одрин, на него му отговориха, че работата сега не е в Одрин. Слухът за това моментално преминал през всички кафенета. И тук можеше да се наблюдава любопитно психологическо явление. След превземането на Кърк клисе всички мисли били устремени към „Одрин”. Тук силно преувеличаваха мощта на къркклиските укрепления за сметка на одринските. Дори най-внимателният опит да се внесе необходимата поправка в оценката на относителната сила на двете крепости срещал в разговорите крайно рязък отпор. „Може би, логически вие и да сте прави, – казваха най-уравновесените, – но нашата армия няма да помръдне на юг, ако не превземе Одрин. „Одрин – сега това е национална необходимост”. В навечерието на войната Савов казваше: „Ще изгубим 20 хиляди души, но Одрин ще превземем”. Когато българите заеха Бабаески и достигнаха до Люле Бургас, така че стратегическата ситуация можеше да се сметне за окончателно изяснена, възразяваха: „Това са само второстепенни сили, главната армия е при Одрин; утре-други ден ние ще получим телеграма за падането му”. Когато дойдоха достоверни сведения за съсредоточението на 1-ва и 3-а армия срещу турските позиции на река Ергене***, обществената мисъл безболезнено напусна одринските позиции и се премести на 50 версти на юг; никой не казваше повече, че незабавното превземане на Одрин е национална необходимост. Изразителна илюстрация към въпроса за ролята на фетишите и мнимите величини в обществената психолoгия!


Български офицери и градски първенци в Лозенград

Само две денонощия по-късно официално съобщиха за завладените в Кърк клисе трофеи: 1200 пленници, 2 аероплана, 46 оръдия, 12 тежки оръдия и архива на гарнизона. Това във всеки случай е по-малко от това, което тук се очакваше… Мнимо-„достоверните” частни източници и съвсем недостоверните софийски вестници съобщаваха за десетки хиляди пленници, с пушки, продоволствени складове, палатки и т.н. За количеството на убитите и ранените от тази и от другата страна официалното известие не казва нито дума. В личен разговор министрите твърдят, че ранените са малко. Това е напълно вероятно, – т.е. че жертвите са относително малко, – тъй като всичко ни кара да предполагаме, че турците въобще не са се надявали да отбраняват Кърк клисе и се защищавали, главно за да спечелят време. Ако това е вярно, – значи турците са отстъпили своевременно, оставяйки за прикритие артилерийски батальон, който е и бил взет от българите в плен.

Ранени български бойци чакат разпореждания пред комендантството в Лозенград

Ширещата се тук характеристика на лозенградската крепост рязко се разминава с данните от европейския печат. Военният министър, генерал Никифоров направо заяви, че Лозенград – това е втори Плевен, че укрепленията са несравнимо по-съвършенни от одринските укрепления. Вестниците цитират подобно мнение на Голц-паша, макар че, вземайки в предвид характера на тукашните вестници, това въобще още не значи, че реорганизаторът на турската армия някога действително е казвал подобно мнение. Въпреки това, по много авторитетни европейски източници, Кърк клисе не може да се сравнява въобще с Одрин. По изработеният през 1882 година план, пътят към Босфора и Мраморно море трябвало да бъде преграден от четириъгълник от четири крепости: Одрин, Кърк клисе, Бабаески и Люле-Бургаз. От този план била осъществена само една негова част: оборудването на Одрин, разположен на 50 км от българската граница. Одрин е укрепен със 17 силни форта, разпределени на дължина от 40 километра. Що се касае Кърк клисе, отстоящ от границата на 60 километра, то той представлява широко развърнати земни укрепления само с три форта. Каква е била турската сравнителна оценка на Одрин и Кърк клисе, е видно от разпределението на военните сили в двете крепости. От тринадесет полка и седем батальона турска крепостна артилерия в мирно време са разположени: два полка – на Босфора, два – на Дарданелите, пет полка и два батальона в Одрин и само един полк в Кърк клисе. Тези данни, по наше мнение са съвсем достатъчни, за да не се приема широко разпространения и внимателно култивиран тук оптимизъм по отношение на скоръшната участ на Одрин.
________________________________________
И г-н Теодоров, сегашният министър на финансите и г-н Ляпчев, неговия предшественик, с голямо удовлетворение ми казаха за състоянието на българските държавни финанси. Националната банка може да предостави в разпореждане на държавата около 80 милиона франка в злато. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижките и нидерландските банки, като гаранция за изплащане по заемите. Остава още възможността за разширяване на хартиено-паричното циркулиране, но тази възможност има своите естествени предели, които емпирично се поставят с нарастването на ажиото на златото. На държавна издръжка се намират вече в продължение на почти четири седмици повече от 360 хиляди души, и това число все повече нараства, приближавайки се към 450 хиляди. Разходите за войника на ден се равняват приблизително на 5 франка. Това представлява ежедневен разход от 2 милиона франка, или 60 милиона в месец! Вече дори тази кратка сметка показва, че България, както и нейните съюзници, не могат да теглят войната в продължение на месеци, а трябва стремително да я завършат за седмици.
Но финансовата страна на работата, обаче не е най-важната. Съотношението на силите на България и Турция още по-властно изискват форсирано водене на кампанията. За това се говорило вече не веднъж: всеки излишен ден дава възможност на Турция да мобилизира своите азиатски резерви и да ги съсредоточава на онова пространство, където ще бъде решена съдбата на цялото балканско предприятие: между Одрин и Константинопол. От началото на мобилизацията изминаха вече 26 дни. Борбата за обладаването на Одрин трябваше да отнеме още седмици, а за това време Абдулах паша би могъл да доведе при фортовете на Одрин полева армия от 200-300 хиляди души. Затова цялата българска тактика може и трябва да разчита на бързината и натиска. А при такива условия съвсем естествено изглежда предположението, че главната българска армия няма да губи време под одринските стени. Оставяйки там отряд, който да държи във вързано състояние одринския гарнизон, сама ще се насочи (по-точно е да се каже: се е насочила) от Кърк клисе към юг – да търси сблъсъци с онази главна турска армия, която Абдулах-паша успял понастоящем да обедини под своето командване.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Старото название на гр. Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес)
** Дн. гр. Свиленград
*** Ергене (Ergene; Agrianes; Εργίνος, Erginos; Ergene Nehri) е река, която се влива в Марица в турската част на Тракия.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска Aрмия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 2 (23630) from 13 january 2012, p.16-17.

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “AROUND KIRK-KLISE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

– ATTENTION – ANOMALOUS ZONES!


ВНИМАНИЕ – АНОМАЛНИ ЗОНИ!

В света съществуват много аномални зони, които са обект на изследване и днес. С развитието на съвременните технологии, интересът към тях нараства неимоверно много. За дългите години на наблюдението им в различните точки на Земята, са събрани хиляди фотографии на тези необичайни електро-магнитни явления. Но може би, най-трудните и най-небезопасните за човека си остават пространствените аномални зони. Сред тях специално място заемат т.нар. „пурпурни мъгли”, за чиято основа съвременната наука все не може да даде някакъв отговор, те продължават да удивляват и плашат. Особено впечатляват фотографиите на гигантските пространствени „гевреци”, достигащи диаметър от няколко десетки до няколко стотин метра, в които като че ли се наблюдава в дълбочина и откроява цялата вселена.

Силни впечатления остават и в тези, които по една или друга случайност са имали възможност да попаднат в „пурпурната мъгла”. Студен и не горящ огън се излива от ъглите и повърхността на предметите, пълзи по стените и таваните на помещенията. След като загасне „пурпурната мъгла” наново се превръща в такава, привична за човешкото око – с бял оттенък. Отбелязва се и една друга нейна особеност – способността тя мигновенно да се превръща в огнено кълбо, чийто източник на светлина е неизвестен. Нещо повече, науката предполага, че вътре в облака става рязко изменяне на параметрите на пространството и времето. Не са малко случаите, когато попадайки в подобен мъгляв ад, човек се оказва на много километри от онова място, където се е намирал миг преди това. По някой път, адските облаци направо поглъщат жертвата си, без да оставят следа от нея. Като че ли стъпваш в някаква „пространствена ниша”, където пурпурния дим скрива някакво хронално (времево) поле.

МАЛКО СТАТИСТИКА:

… 1915 г., полуостров Галиполи, Турция. Генерал Хамилтън изпратил на помощ на съюзниците от Антантата в един от бойните сектори, части от британския Норфолкски полк. Около височина № 60 на пътя пред британската походна колона се появил странен облак. Няколкостотин войници необмислено навлезли в него. Облакът веднага се откъснал от земята и отлетял в направление на България. Тези от войниците, които са влезли в облака повече не били никога видяни. След капитулацията на Турция и България, когато се обсъждал въпроса за пленниците, пропаднала и последната надежда те да бъдат открити – оказало се, че никой не ги е пленявал.

… 1924 г., Ирак. Пилотите от кралските военновъздушни сили на Великобритания Дей и Стюарт извършват принудително кацане в пустинята. Техни следи, водещи от самолета били отчетливо видни на пясъка. Но скоро след това прекъсвали… Самите летци повече не били открити, в тоя ден нямало и пясъчни бури…

… 1930 г., ескимоското селище Ангикуни (Северна Канада). Безследно изчезнали всички негови жители. В опразнените жилища останали дрехите, сготвената храна в изстиналите огнища и дори ловните пушки, без които както е известно, нито един ескимос не се разделял преди да излезе от дома си. Ловецът Джо Лейбъл, който първи открил селището, съобщил че дори гробовете от гробището липсвали. Мъртавците изчезнали заедно с живите…

… 1947 г., територията на САЩ. Внезапно изгубил управление и се разбил транспортен самолет на ВВС на САЩ, на чийто борд имало 32 човека. Но напразно бързали спасителите към мястото на катастрофата – сред обломъците на самолета нямало нито живи, нито мъртви. Нямало кръв или пък други следи, които да потвърждават, че на борда на самолета се е намирал поне един човек. Търсенията така и завършили без успех…

АТАКАТА НА „ПУРПУРНАТА МЪГЛА”

В тъмното време на денонощието на 17 срещу 18 май 1964 г., позицията на съветския зенитно-ракетен дивизион, който бил разположен на 20-25 км западно от гр.Улан-Уде е бил атакуван. Но от кой и защо?

В 21.00 ч група от военнослужещи обърнала внимание на едно зарево, което се появило около езерото Байкал и постепенно се разширявало. Залез? Но слънцето отдавна се било скрило зад хоризонта. След като внимателно погледнали, те решили че между тях и източния бряг на езерото гори тайгата. Те доложили за това на дежурния офицер, който на свой ред съобщил за „заревото” на командния пункт на дивизиона.

21.25 ч. Електронните смущения се усилили и изведнъж свръзката напълно изчезнала от ефира. Някой извикал: „Другарю лейтенант, вижте какво е това?” Над хоризонта от страна на Байкал „изплувало” огромно огнено оранжево кълбо. То било в самия център на заревото. Подобно на живо същество, кълбото пулсирало, излъчвайки силно светене, като то не могло да се наблюдава без тъмни стъкла. В дивизиона била обявена бойна тревога.

21.40 ч. Радиовръзка продължавала да отсъствува, имало силни смущения по целия диапазон на радиочастотите за щатните радиостанции. Все пак дежурният офицер успял да се свърже по телефона с командния пункт и до съобщи за ситуацията.

22.00 ч. Огненото кълбо продължавало да се движи. Излъчваната от него светлина, като пламтяща мъгла обгръщало всичко на своя път. Командирът на дивизиона заповядал да се измерва нивото на радиацията през всеки 30 минути и да се докладва на командния пункт. Военнослужещите поставили противогази и другите индивидуални средства за защита. Но дозиметрите показвали „нула”, т.е. радиацията отсъствувала. „Кълбото” продължавало да се придвижва към позицията на дивизиона на височината на телеграфен стълб, като спирало от време на време. С приближаването му яркостта на сияещото тяло намалявало, контурите се размазвали, като че ли отдавал цялатао си енергия на излъчваната светлина. Веднага щом първите „езици” на светенето, приличащо на светеща мъгла или на някаква друга субстанция започнали да навлизат на позицията, се получила заповед: да се прекратят външните измервания и наблюдения, всички да се укрият в противоатомното убежище, да се затворят вентилационните люкове и да се включи автономната система за животоосигуряване. Към един часа през нощта на 18 май, позицията била напълно покрита от светещата мъгла. В изображенията на мониторите за външно наблюдение е било трудно да бъде определено, какво е това. Отначало всички имали хубаво настроение, но след престоя в затворените помещения то започнало да спада. Най-много се страхували, че някой няма да издържи въздействието на затвореното пространство в дадената ситуация.

2.00 часа. Напрежението нарастнало. Появили се първите признаци на раздразнителност. Започнало да боли главите, като че ли стоманен обръч стискал черепа. Горните и долните крайници започнали да болят, появили се неприятни усещания в областта на корема.

3.00 часа. Състоянието за дискомфорт се засилвало. По това време се възстановила връзката между херметично затворените помещения, което помогнало да спадне напрежението и да се разреди обстановката.

3.30 часа. Всички почувствали облегчение: кризата минала. „Кълбото” бавно, но неумолимо продължавало да се измества на изток преминавайки позицията на дивизиона. Това било видно от мониторите в помощението, където се намирал дежурния офицер.

В 5.30 часа „кълбото” и светещата мъгла изчезнали в източно направление, като че ли се разтворили в първите лъчи на изгряващото слънце. Двадесет минути по-късно радиовръзката се възстановила и дежурният офицер регистрирал този факт в бойния дневник. Всички излезли от убежището – там нищо не напомняло за изминала нощ. Главоболието, болките в крайниците и в корема преминали. След няколко часа в подразделението пристигнали представителите на КГБ. Цял ден те разпитвали по отделност всеки, а след това ги накарали да се подпишат за неразгласяване на случая. Подразделението пристъпило към планово дежурство – този път апаратурата работила „като часовник”. Офицерът, който разказал за тази история вече е излязъл в запас със звание полковник, но както и по-рано продължавал да се запитва: „Какво беше това?”

«ОГНЕНАТА ЛАВА»

„Атаката” на огненото кълбо приличала на едно „безобидно” природно явление – „пурпурната мъгла”, която по някой път се наблюдавала във високите ширини. Новосибирският инженер Вадим Федосеев се сблъскал с това загадълно явление по време на една експедиция на новосибирските и томските физици в тайгата, в края на лятото на 1980 г. Той ръководил тогава неголяма група от 11 научни сътрудници, чиято цел била изучаване мястото на падането на знаменития Тунгуски метеорит. Предварително, за тренировка и проверка на хората на съвместимост, експедицията се насочила в друго направление – на север. Специалистите взели със себе си радиоприемници, дозиметър, магнитометър, кино и фотоапаратура. На третият ден достигнали редица от ниски хълмове, на върха на един от който решили да направят почивка. „Когато ние се оказахме на върха, то видяхме нещо невероятно! – си спомня инженера. – Цялото пространство в северната част на хоризонта беше запълнено от бълбукаща огнена лава – така, във всеки случай ни изглеждаше в онзи миг. От безкрайното огнено море се изхвърляха подобни огнени кълба, приличащи на протуберанци. И което беше най-страшното, цялата тази огнена маса стремително се движеше нагоре към нашите крака. Още няколко минути и тя ще премине върха на хълма… Сигурни ние тога задминахме всички рекорди на бягане по пресечена местност. Още един час след това се успокоявахме, като си обменяхме фантастични мисли. Но повече нищо не се случи и аз с двама другари отидох на разузнаване. Признавам си, че към върха на хълма се придвижвах като начинаещ парашутист към края на вишката, и спряхме като бяхме поразени за втори път – огнената лава беше изчезнала… Експедицията трябваше да се прекрати. Някои не поискаха да вървят по-нататък, при това не всички се показаха от най-добрата си страна: сблъсквайки се със загадъчното явление, бягаха като зайци, изоставяйки всички неща и прибори… При приближаването на върха изведнъж млъкна късовълновият приемник (ние искахме да чуем прогнозата на времетo). Включихме друг – и там на късите вълни е тишина, само смущения. На следващият ден и двата приемника работиха нормално. А на фотолентата във всички фотоапарати имаше само многобройни чертички и отделни точки, които силно развалиха отпечатаните кадри. В къщи у нас остана част от тази лента от същата партида – на нея такива следи нямаше…”

КАКВО БЕШЕ ТОВА?

Нещо средно между „огнено кълбо” , изливащо светлина, и стената от „пурпурна мъгла” без някаква допълнителни уплътнения било видяно на 28 юли 1904 г. от екипажа на парахода „Мохикан”. Пристигайки във Филаделфия, капитанът на кораба Уркухарт разказал за преживяния ужас, на кореспондентите на местния вестник: „Това станало скоро след залеза на слънцето, – казал той, – ние се намирахме в точката с координати 37 градуса 16 минути северна ширина и 72 градуса 48 минути западна дължина. Морето било така тихо, както килимът в хола, водата едва се движела от слаб бриз. Когато започнало да тъмнее, наблюдаващият хоризонта видял сив облак в югоизточно направление. Отначало облакът изглеждал като петънце, но бързо се приближавало и станало голямо като въздушно кълбо. То имало странен сив оттенък, и докато се приближавало и снижавало над нас, ние видяхме в неговата плътност ярко светещи петна. Когато беше на една миля разстояние от нас, ние разбрахме че то се издига на няколкостотин фута над равнището на морето и има приблизително такава ширина. Облакът се приближавал и светещите петна ставали все по-ярки и по-ярки. Внезапно облакът обгърнал кораба и тук станали най-забележителните явления. „Мохиканът” внезапно светна като запален, от носа до кърмата, от кила до клотика – всичко бе озарено от странно сияние. Моряците бяха в ужас, като видяха себе си, все едно потъващи в адски пламък.

Косите им се изправиха, и то не заради страха, а от това че облакът беше силно магнитезиран. Те от страх бягаха по палубата, и колкото повече от тях излизаха, толкова повече изпадаха в паника. Аз се опитах да ги успокоя, но обстоятелствата бяха по-силни. Аз погледнах стрелката на компаса: тя се въртеше като електрически вентилатор. Аз заповядах на няколко от моряците да отдръпнат няколко железни вериги, лежащи на палубата, мислейки по такъв начин да им отвлека вниманието. Но за мое удивление, те не можаха дори да помръднат веригите, макар че те тежаха не повече от 75 фунта всяка. Всичко бе намагнитено – веригите, болтовете, клинците и решетките така здраво се бяха залепили към палубата, като че ли бяха приковани. Облакът беше толкова плътен, че не бе възможно корабът да се управлява. Аз не виждах какво става зад борба, изглеждаше така като че ли светът се бе превърнал в огнена маса. Потресените моряци падаха на палубата и се молеха. Аз никога не бях виждал по-ужасно нещо в годините, прекарани в морето. Косите на нашите глави и брадите ни стърчаха като свинска четина. След като ние прекарахме в облака около 10 минути, ние забелязахме, че стана трудно да движиме ръцете и краката, като че ли всички части на телата се вкамениха. Именно тогава, моите крака, привични към морето, ме подведоха за първи път. Аз бях чувал за кораби-призраци и разкази за това как стрелката на компаса полудява, но да ме удари мълния, ако бях виждал някога такова нещо. Около половин час ние бяхме обкръжени от загадъчната пара, и почти през цялото време, когато стихнаха първите викове на изплашените матроси, всички бяха обгърнати от пълна тишина, от което страхът ставал по-силен. Аз исках да кажа нещо, но думите не излизаха от устните ми. Плътността на облака беше такава, че не пропускала звуците. Изведнъж облакът започнал да се издига. Фосфорициращото светене на кораба и хората започнало да отслабва. То постепенно изчезвало, като в същото време изчезвало и твърдостта на косите. След две минути облакът напуснал кораба и ние видяхме как се отнася по-нататък в морето. Той се открояваше над водната шир като огромна сива маса, изпъстрена от ярки, светещи петна, подобни на кожата на леопард. Екипажът постепенно върна хладнокръвието си и моряците си прошепваха един на друг. Аз излязох при тях и им казах че опасността е минала и те трябва да пристъпват към работа. Когато аз втори път им заповядах да пренесат веригите, не не изпитаха никакви сложности с вдигането им от палубата и преноса им. Тогава аз погледнах стрелката на компаса и видях че тя показва строго на север, като че ли нищо не се е случило. Аз съм плавал много по моретата, но никога не съм срещал такива облаци. Той възможно е, да е бил съставен от някаква магнитна материя, примесена с фосфор…”

Имало ли е вътре в облака някакво по-плътно тяло, управлящо неговия полет над водната шир, „поредното „кълбо”? Не се изключва подобна възможност. За сега е ясно само едно – изследванията на аномалните зони трябва да се провеждат на много сериозно ниво. Известно е вече, че на земята съществуват, или периодично възникват аномални зони, които представляват „врати” в други пространствени и хронални измерения. „Примката на времето”, ако се вярва на очевидците е способна да прехвърля през години и десетилетия не само отделни хора, но и по-голями предмети – такива като цели здания или кораби. При това учените трябва да помнят и за многобройните жертви на „пурпурната мъгла”. Възможно е това да ги предпази от погрешни решения и рисковани действия. Иначе? Иначе, може да се стъпи в някое неизвестно откъде появило се „сбръчкано” пространство, откъдето да не се излезе!

Ст.н.с.Николай Котев, д-р- по история

Creative Commons License
ATTENTION – ANOMALOUS ZONES! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, N 11 (6115) from 14th January 2012, p.14, 27. See – http://www.duma.bg/duma/node/25333

IMG_0001

IMG

IMG

IMG_0001

 

– THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE


ПРИЗРАЦИ В БЛИЗКИЯ КОСМОС, РАЗКРИВАТ УЧЕНИТЕ

Елфи, тайгери, синкави джетове, cпрайти – с такива полумистични имена учените кръщавали неясни за тях, тайнствени явления. Те възникват в близкия космос и свидетелствуват за съществуването в него на неясен и неизяснен все още добре от науката електромагнитен „живот”. Там на височина от 50 до 100 километра, където няма по разбираеми причини градоносни облаци, светят ослепителни и чудовищни по своите размери мълнии. По-точно, нещо което прилича все пак на тях, във вид на привидения или призраци, с причудливи форми.
Да се видят призрачните обитатели на околоземното пространство е практически невъзможно: те за много бързи. Възникват и изчезват действително за хилядни части от секундата. Само дългите нощни бдения по върховете на най-високите планини и от бордовете на орбиталните космически станции и апарати е възможно да се заснемат процесите, ставащи в тази малкоизучена все още област на атмосферата на Земята.
По-рано за появата на „нощните прозраци” учените регулярно се информирали от пилотите на авиацията. Но учените не им вярвали. Или по-точно приравнявали свидетелствата им към тези от типа на наблюдения на НЛО-тата. Първите достоверни свидетелства, за това, че космическите избухвания действително съществуват, били получени през 70-те години на миналия – ХХ век. Но само в началото на сегашното хилядолетие учените успяли да получат отделни изображения на тези таинствени електромагнитни обекти.

Електромагнитен „живот“ – неясен все още за нас

Така например, елфите избухват като огромен червен кръг. Спрайтите пък приличат на синкави медузи. А червените медузи, които се появявали на по-ниска височина от спрайтите пък били т.нар. тайгери. Синкавите джетове изглеждат като сини фонтани, разпръскващи своите „капки”.
Въоръжени със скоростни камери, наблюдателите първоначално уверявали учените, че спрайтите, тайгерите и джетовете „избиват” нагоре, тоест в точно обратно направление на обикновените мълнии.
Няколко дни преди катастрофата с американския космически шатъл „Колумбия” през февруари 2003 г., астронавтите намиращи се на борда му предават на Земята снимки с изображенията на субстанция с неизвестен произход, напомнящи формата на медуза. Нещо повече – тя излъчвала мощно червено светене. Обектът е бил заснет на височина 150 км над остров Мадагаскар. Първите сполучливи снимки с изображението на „спрайт” били направени през лятото на 2005 г., в Колорадо, САЩ, от сътрудниците на Пратовското инженерно училище при университета Дюк. Камерата, която правила 5 хиляди кадъра в секунда, успяла да покаже нещо, действително напомнящо на огромна медуза, чиято глава изстрелвала нагоре своите конци-пипалца – така изглеждали те от разстоянието на точката на заснемането.


Синкав джет

Обаче както по-късно се разбрало, и спрайта като явление не било много внимателно до днес разгледано. За да се види истинското поведение на призрака, е била нужна апаратура, която притежавала вече действително ненормална скорост на заснемане – 10 хиляди кадъра в секунда. Подобна камера успяли да открият и да използват специалистите по физика на атмосферата от университета в Аляска. И се оказало, че спрайтите въобще не са медузи, а подскачащи кълба. Ръководителят на изследователската група Ханс Нилсен, твърди, че ярките всплясъци напомнят кълбовидните мълнии с размери на футболно поле. Отначало те летят вертикално надолу, после – отвесно нагоре. Скоростта им при това е немислимата все още за нас – една десета от скоростта на светлината. На една от снимките се вижда, че електроматнитната субстанция нещо се изсипва. По мнението на Нилсен, космическите „призраци” са резултат от химически съединения, способни да въздействуват върху атмосферните процеси. Така например, заради тях може да се разруши озоновия слой и да се промени климата. Обаче нито Нилсен, нито неговите колеги от Европейското космическа агенция не са в състояние да изяснят същността на този феномен. Сега те планират да поставят свърхбързи камери на борда на Международна космическа станция, за да заснемат „призраците” в едър план и от близко разстояние.
Все още за природата на тези танцуващи над нас призраци, учените нищо не могат да кажат. Обаче се подозира и предполага, че тези тайнствени явления би трябвало силно да влияят върху процесите в атмосферата, върху озоновия слой на Земята, върху нейния климат, а така също и да създават темпорално неочаквани химически съединения.


Червен спрайт

Възможно е нищо свърхестествено да няма в тези „привидения”. Не толкова отдавна, доктора на физико-математическите науки, професора от Самарския муниципален университет Юрий Райтис публикувал книгата „Похвална дума за физиката”, в която се опитва да даде обяснение на по-голяма част от известните за нас аномални явления. От гледна точка на учените, НЛО-тата, кълбовидните мълнии, кръговете на житните поля и др., са проява на така наречената високотемпературна радиоактивна плазма. Т.е., те представляват сбор на радиоактивни вещества, концентриращи се в атмосферата. Но тогава остава открит въпроса, как да си обясним случаите на наблюдение на обектите с явно техногенен произход или епизодите, показващи разумното движение на НЛО-тата по сложни траектории?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, № 35 (6139) from 11th February 2012.- see –  http://www.duma.bg/duma/node/26767

IMG_0001

IMG

 

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI


ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА РЕЙ САНТИЛИ

Уфологията е свързана с изследването на много тайни, но може една, не много приятна за уфолозите е тази, с т.нар. Розуелски инцидент от 1947 г. и най-вече с филма „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, уж закупен от бивш военен оператор в САЩ и по-късно разпространен от британския музикант и продуцент Рей Сантили.

За първи път светът научил за съществуването на този филм на 13 януари 1995 г. Точно в този ден, в сутрешната част на телепрограмата на Би Би Си „Добро утро с Енн и Ник”, взел участие интересуващият се от неидентефицирани летящи обекти, много известния през шетдесетте години на ХХ век солист на групата „Троггз”, певеца Рег Пресли. Той бил поканен да участвува в предаването, във връзка със загадъчните кръгове, възникващи на житните поля във Великобритания и ролята на УФО в създаването им. Но Рег Пресли започнал отпуснатите му от водещите предаването пет минути по друг начин:

Британският музикант и продуцент Рей Сантили

– Тези дни аз разговарях с човек, току що е открил кинодокумент за аутопсия на пришълци-хуманоиди.

– Вие видяхте ли го сами?

– Да аз видях филма, той бе подложен на експертиза и действително е заснет през 1947 година.

– Какво е показано там? – попитала Енн.

– Извършване на аутопсия от хора на тяло на инопланетянин. Аз видях единия от инопланетяните, но знам, че има още трима.

Колкто и да звучи странно, пресата въобще много слабо отреагирала на това свидетелство, но казаното минало като приливна вълна през уфологичните кръгове и телевизионните компании. Кой ще хване първи сензацията? А най-главното, кой е истинския собственик на филма, на кого да се платят правата за излъчването му? Така през март 1995 година изплувало името на родения през 1957 г. и живеещ във Великобритания италианец, музиканта и продуцент Рей Сантили (Ray Santilli).

По такъв начин започнало победоносното шествие на един от най-голямите фалшификати на миналия век – на 17-минутен черно-бял филм с лошо качество, озаглавен „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, който показвал медицинските операции върху тялото на хуманоид, попаднал на операционната маса след катастрофата на „летящ диск” около Розуел, Ню-Мексико на 2 юни 1947 г. По-късно самият Рей Сантили признал, че той бил откупен за около 100 000 долара от един непознат, бивш американски военен оператор, но отказвал да съобщи фамилията му.

За кратко време филмът бил продаден на телевизионните мрежи на повече от 30 държави в целия свят. Първото излъчване на филма било осъществено в Япония.

По такъв начин, 17-минутния филм се превърнал в икона на уфолозите и на голяма част от любителите на аномалните явления. Много от тях продължават да треперят от страх и вълнение и днес, когато наблюдават отделни моменти и кадри от него. Обаче в цялата тази история имало много странности и несъответствия, в резултат на което малко по-късно историята закономерно получила своя завършек, за който все още усилено се мълчи в СМИ и днес, вероятно страхувайки се от изпадане в позорно положение. Та нали всички с умен вид разсъждавали повече от 15 години за показаните във филма подробности от анатомията на пришълците-хуманоиди.

Първи се опитал да стигне до истината френския журналист Николас Майар, който заминал през 1995 г. в САЩ със задача да открие митичния военен оператор, продал филма на Рей Сантили. Трудността идвала също така и от факта, че британския продюсер оказвал да назове името и фамилията на продавача. Николас Майар не успял да открие нищо (а както по-късно се разбрало, това бил съвсем правилен резултат), а сензацията продължавала да шествува по телевизионните канали по света. Никой също така, не смущавал, че милиони и милиони долари за правото на показването на този филм отивали по сметката само на един човек – Рей Сантили. Нещо повече – виждайки наяве какъв огромен финансов успех донесъл филма, на пазара се появили огромно количество подражатели, които снимали и монтирали в различни любителски стидия подобни филми и се опитвали също така скъпо да ги продадат на различни телевизионни канали в много държави на света.

Но сгромолясването започнало чак през 2006 г. Именно тогава всички въпроси получили своите отговори. През тази година, британския скулптор и специалист по специални ефекти Джон Хъмфри (John Humphreys) разказал на Би Би Си следното: той самият създал трупа на пришелеца и дори изиграл ролята на един от „хирурзите”. За да бъде по-достоверна картината, за създаването на плътта на пришелеца-хумоид, той използва вътрешностите и крайниците на агне. Мозъкът бил взет от овча глава. В резултат на това се оказало че, цялото човечеството години наред треперело и се възхищавало от кадрите във филма, поставено реално в ролята на овни.

Много от хората ще започнат да говорят – как е възможно да се вярва на такъв човек? И кой е той? Но последната точка поставил не той, а самите създатели на филма.

Рей Сантили, притежаващ авторското право върху този филм, именно през същата година започнал изведнъж да заявява, че този филм от 1995 година е „ремикс на реална снимане”, което уж е било развалено след 45-годишно пазене.

И така истината е открита и, като че ли последната точка е поставена. Но филмът продължава да се върти, коментарите нарастват, а парите се наливат…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PART OF THE ARTICLE WAS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Стандарт“, („STANDART“) Sofia, N 6857 from 21 February 2012, p.22 – See: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-02-21&article=400408

IMG_0001

IMG

 

– WITH CALL SIGN „ZEPP“ AND „ZELMANN“…


С ПОЗИВНИ „ЗЕПП“ И „ЗЕЛМАН“…

Искате да научите нещо за дейността на германския Абвер в България? Трудно, почти невъзможно – преписката и е изнесена, унищожена, консервирана… а малкото останали след края на Втората световна война сведения са все още скрити в сейфовете под различни грифове и печати. И все пак може нещо да се каже за тази нацистка разузнавателна общност.

В съответствие с развиваната от 1933 г. нацистка стратегия на разузнавателна и подривна дейност срещу потенциалните противници на Германия, е създадена службата за военно разузнаване и контраразузнаване (Абвер) при върховното командване на ОКВ (Oberkommando der Wehrmacht), ръководено първоначално от капитан 1-ви ранг Конрад Патциг, а след това от адмирал Вилхелм Канарис до неговото премахване от ръководството в средата на 1944 г. Канарис идва в ръководството на абвера на 1 януари 1935 г., когато главнокомандващият военноморски флот на Германия Ерих Редер го назначава за началник на управленческата група на военното разузнаване и контраразузнаване при германското Военно министерство. В германската разузнавателна общност е известен на колегите си под псевдонимите „Сивия старец”, „Сивия”. През 1938 г. тази организация получава наименованието „Управление Аусланд/Абвер/ОКВ” („Чужбина/Абвер/ОКВ”), като при това била формирана и нейната нова многостъпална структура.


Ръководителят на Абвера, адмирал Вилхелм Канарис

През 1935 г., Абверът пристъпва към създаването на свои опорни пунктове на територията на държавите с приятелска нагласа спрямо Третия райх – Унгария, България, Турция и Румъния във вид на „Военни организации” (Кригсорганизацион – съкр. „КО”), първоначално влизащи в структурата на службите на германските военни аташета. Именно по това време, в Ръководството на Абвера назрява идеята, начело на „КО” в България да бъде поставен подполковник Ото Вагнер („Ото Делиус„), който като възпитаник на пруско-юнкерската образователна система, е трябвало да се сблъска на Балканския полуостров с с развърнатата и силна терористична мрежа и дейност на Коминтерна . Показателно в тази насока е влиянието на официалната съветска терминология върху избора на оперативните псевдоними-„заменки”, с които Ото Вагнер работи на Балканите – „Фрей” (фамилията, под която Надежда Крупская и Владимир Улянов-Ленин сключват в Швеция брак преди Октомврийския преврат от 1917 г.), „Куно” (по фамилията на видния немски социалдемократ Хенрих Кунов (Heinrich Cunow), автор на известна книга „Борбата на класите и партиите в Голямата френска революция 1789-1794 г.”, „Библиотекарят” (в смисъл на този, който „преразглежда”, „допълва”, „систематизира” и „разширява” по новите германски издания) и др. Звучи шизофренично? Но дори и за този случай Ото Вагнер има псевдоним – „Докторът”.


Обучение да се работи с радиостанция в една от разузнавателните школи на Абвера
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0153
Автор неизвестен

Ето как е описана първата възлова за историята на България и Балканите среща на адмирал Канарис с Ото Вагнер:

„… – Аз чувам, че Вие сте недоволни от престоя си тук, Вагнер? – с усмешка го попитал всезнаещия адмирал.

– Точно така, недоволен, хер адмирал – отговорил подполковникът. – Дяволски ми е омръзнала цялата тази канцеларщина, тегли ме към истинско дело…

– А къде е това Ваше истинско дело?

– В София, хер адмирал!

Канарис хванал под ръка Вагнер за ръкава и го повел към своя кабинет. Там Вагнер разказал на шефа си за своите планове:

– Аз отдавна се интересувам от България. Това е страна с много изгодно за нас стратегическо положение…

– Да, трамплин към Азия и кама в сърцето на Близкия Изток!

– Точно така, хер адмирал. Ако създадем там нашата Военна организация…

– Добре – прекъснал подполковника Канарис. – Постарайте се да се подготвите колкото се може по-бързо и на добър час…”

Не закъсняват и действията по разширяването и разполагането на подразделенията на Абвера в Югоизточна Европа. Още през 1938 г., във Виена е създаден вторият по-големина след Хамбург „Център за радиопрехват и наблюдение” за връзка с агентурата в Източна и Югоизточна Европа. А през 1939 г. „Абвер-2” пристъпва към осъществяването на диверсионни операции срещу плавателните съдове, пристигащи в пристанищата на Румъния, България и Гърция. Подривните материали попадат в трюмовете на корабите на западните съюзници – противници на Оста, в сандъците с експортираните за чужбина зеленчуци и плодове или в машинните им отделения, маскирани като парчета въглища, а прецизните взриватели с часовникови механизми избухват зад пределите на тримилната зона.


Централно управление на Абвера, Берлин. Получаване на сведения от региона на Балканите.
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0157
Автор неизвестен

През 1940 г., по разпореждане на отдел „Чужбина” на Абвера, ескадрилата със специално предназначение „Ровел” зачестила своите разузнавателни полети над територията на Съветския съюз, използвайки между другите летища и тези, които са били изградени в Унгария, Румъния и България. Наименованието на ескадрилата идвало от фамилията на нейния командир – полковник Гюнтер Ровел. Целта на извършваното въздушно разузнаване е събирането на информация за местоположението на съветските промишлени обекти, съставянето на навигационни схеми на автомобилните и релсовите пътища (мостове, жп.-възли, морски и речни пристанища), получаването на сведения за дислокацията на съветските въоръжени сили и строителството на нови аеродруми, за граничните укрепления – обекти от изгражданата отбранителна линия „Сталин” и станционарните позиции на ПВО, казармите, жп.-депата и предприятията на военната промишленост.

На 30 август 1940 г., в съответствие с инструкциите на отдел „Чужбина” на Абвера, ръководителят на КО „България” подполковник Ото Вагнер става от Легацията на Германия в България, офицер за свръзка между върховното командване на ОКВ и българския царски Генерален щаб.

През януари-март 1941 г., с оглед на подготвяното нахлуване в Гърция и Югославия, в граничните райони на България са създадени оперативни щабове на Вермахта, като командирът на „Учебния строителен отряд за специално назначение Бранденбург-800” прехвърля своя команден пункт в София. На 3 февруари отделението на Абвера във Виена получава заповед да формира спецподразделение от командоси от състава на„Абвер-3” за осъществяването на диверсии на територията на Югославия и Гърция (предвидени за атакуване по план „Марита”). Във връзка с това се засилва интензитетът на постъпването на информация, изпращана от ръководителя на „КО” в България подполковник Ото Вагнер и от германските военни аташета в България, Югославия и Гърция – подполковник Йощ (Йост), подполковник Роде и майор Клема.


Така изглежда един от фалшивите партизански отряди, съставени от диверсионните подразделения на полка „Бранденбург“

През май 1941 г., (след завършването на Априлската война на Балканите) КО „България” създава свои периферийни филиали във Варна, Бургас, Пловдив и Свиленград. 1941 г. Е характерна също така и с редица операции на Абвера, имащи смисъл на „импасни”. В тази насока е много характерна операцията на Абвера и българското военно разузнаване, която е проведена срещу из0вестния по това време журналист Георги Вълков, арестуван през февруари 1941 г., заедно с още седмина по-изтъкнати дейци на БЗНС „Александър Стамболийски”. Полицията намира у Георги Вълков подробна информация за мобилизацията на българската войска и за ремонта на някои стратегически мостове. По-късно, ходът на операцията получава вид на символичен отговор на провеждащия се по това време процес срещу заловените агенти на Абвера в САЩ при така наречената операция „Норден”. При сравнението на двете операции – тази на американското Федералното бюро за разследване и тази на германския Абвер – се вижда отчетливо опитът за припокриване на първата операция с операцията на Абвера, провеждана в България. Показателно е също така и съвпадението на датите на осъществяването им (септември-декември 1941 г.), а така също и на обектите за разузнаване (технологични възли от авиацията, включително и на метода на хвърлянето на „стрели” по противника).


Курсанти и преподаватели на една от абверовските разузнавателни школи, на „тържествен“ обяд.
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0155
Автор неизвестен

Агентурната мрежа на Абвера се състояла от няколко специализирани групи информатори. Според италианския учен Ед.Бояджи, всяка от специализираните групи имала условно обозначение, което улеснявало тяхното използване в оперативната и аналитичната дейност, а именно:

Mann – агент;

Z-Mann – постоянен информатор;

H-Mann – информатор от случай към случай;

V-Mann – човек, на който може да се доверява;

U-Mann – човек, на който не винаги може да се доверява.

В своите материали и донесения до Разузнавателното отделение на Щаба на войската ръководителят на подразделението на Абвера в България много често използва съкращението „V-Mann”, когато става дума за провеждането на радиоигри (Funkelspiell) или съкратено F-spiell с противниковите разузнавателни служби – ще рече, тези от антихитлеристката коалиция. С цел маскировка самите агенти-информатори се обръщали към офицерите на Абвера с гражданското „господин доктор”. Ето защо и преписката, водена от РО-ЩВ и с Дирекцията на българската полиция, изобилства с обръщението „д-р”, което се дава в бланката на Ото Вагнер. Това също така говори и за обширните възможности, които имал този южноевропейски пункт за събиране и предоставяне на информация.


Обучение на агенти в една от разузнавателните школи на Абвера

Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0152
Автор неизвестен

За отбелязване е, че връзките между Абвера и Гестапо не били никак гладки. Това се дължало на факта, че в средите на Главното командване на Вермахта невинаги били съгласни с решенията на Адолф Хитлер, поради което се усещало нарастване на съпротивата, намерило своята връхна точка в атентата на граф Клаус фон Щауфенберг през юли 1944 г. и в изтребването на хиляди германски антинацистки настроени военнослужещи и цивилни лица от специално създадените команди на СС. Тези конфликти между двете могъщи за времето си военновременни организации на Германия започват още в ерата на ръководството на Абвера от капитана 1-ви ранг Патциг (1932-1934 г.), ще рече в периода на непосредственото идване на власт на Адолф Хитлер.

Една от главните цели на Ото Вагнер в България е била откриването на точките на осведомителната мрежа на Коминтерна в страната. Независимо от постигнатите успехи в това направление, той не успява до края на престоя си в страната, да я разгроми. И затова има сериозни свидетелства. Едното от тях е на съветския разузнавач Леопольд Треппер (Отто), един от ръководителите на т.нар. европейски „Червен оркестър” (Красная капелла). След своето арестуване в Париж от органите на Гестапо, той описва един интересен момент от контраборбата си в началото на 1943 г., срещу Гестапо и от дейността на съветското разузнаване в България. Ето какво пише той:

„… В тази ситуация, както и в много други, аз имах възможността да побеседвам с Гиринг (гестаповец, ръководещ разгрома на мрежата на „Червения оркестър – бел.Н.К.) на финансова тема и буквално да го засипя със съвети, окончателно поставили го в невъзможно смешно положение. Препоръчах му да започне от Белгия и Холандия и да поиска от Москва паричен превод на името на Венцел. Скоро след бягството на Венцел, от България пристигна „подарък”: на дъното на голяма банка с фасул лежала смехотворната сума от десет фунта стерлинга. Дейците на зондеркомандата, безнадежно лишени от чувството на хумор, се опитаха да намерят някаква разумно обяснение на този „подарък”. Аз им предложих вариант на обяснение, който напълно ги удовлетворил:

– Та всичко това е много просто – им казах. – Центърът, естествено е поискал да провери надежността на този канал за свръзка, преди да започне да изпраща голями суми…

Те още дълго чакали нови парични постъпления…”


Подразделение на „Бранденбург“. Обучение за боравене с кама.
Дата юни 1932
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 102-13570
Автор Unknown

Отделно от КО „България”, на територията на царството работило и т.нар. „Разузнавателно подразделение – София” (Abwehrstelle/Sofia), известно като център с полева поща № 11796с. АСТ „София” имала две собствени радиостанции с позивни „Зепп” и „Зелман”. То събирало информация за съветските предприятия от отбранителната промишленост, като за тази цел сътрудниците му разпитвали военнопленниците и преселниците. АСТ „София” водило активна обмяна на сведения (”инфо”) с разузнавателните служби на Турция и Япония, а така също и активни контраразузнавателни мероприятия срещу партизаните на Балканите. Една от нейните дейности е била създаването на възстаннически групи от числото на българските националисти. През 1942-1943 г. АСТ „София” участвува в кампанията по набора на доброволци за германския „Руския корпус”. Мероприятието минало успешно – с помощта на руските белоемигранти, на територията на Украйна и България били вербувани за служба в него около 2 хиляди души. През април 1943 г. АСТ „София” установява контакт с лидера на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г., с помощта на АСТ ”София” бил формиран албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Отделно българските спецслужби постоянно доставяли в АСТ „София” информация за дейността на българската компартия. АСТ „София” работила в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, разположени във Варна и Бургас. Нещо повече, АСТ „Виена“ създава две свои самостоятелни големи резидентури на територията на България – „Бюрото Клат“ в София и „Бюрото Келлер“ във Варна.

В най-общ вид, по следния начин може да се извърши сравнителното разграничение на различните периоди на действие, които „Военната организация” на Абвера в България е използвала.


Преподавателският състав на една от разузнавателните школи на Абвера
Дата 1939/1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0154
Автор неизвестнен

Така например, дейността и може да се раздели на няколко периода:

1) Акомодиране на територията на България и установяване на официални и неофициални контакти;

2) Изграждане на инфраструктурата на организацията и извършване на различни мероприятия по подготовката на войната срещу Гърция и Югославия (1 март 1940 г. – април 1941 г.). В този период „КО” на Ото Вагнер придобива статут на т.нар. „Разузнавателно подразделение – София” (Abwehrstelle/Sofia), т.е за оперативни мероприятия на територията на Югославия и Гърция или за действие срещу противниковите разузнавателни служби другаде в Югоизточна Европа (например съвместно с AST/Бeлград и AST/Прага)

3) Прикриване на направлението от българо-турската граница към подстъпите на Третия райх и извършването на различни провокации срещу чужди дипломатически представителства в България (1 март 1941 г. – приблизително до януари 1941 г.).

4) Разгромяване на съществуващата система за получаване на информация от различните подразделения на британската, френската и американската разузнавателняа служба (Secret Intelligence служба, Special Operations Executive, OSS и др.), разположени в България и на тези територии от Гърция и Югославия, които са заети от българските армейски подразделения.


Директива на ръководството на Абвера за операция „Мамут“. Подобни операции се разработвали и в София.

5) Изучаване схемата на дейността на БРП (к) и на помощта, която получава от чужбина за разгръщането на терористична мрежа на територияата на България. „Военната организация” на подполковник Ото Вагнер активизира по-специално своите действия срещу комунистическата „Народоосвободителна въстаническа армия” (НОВА) приблизително от април 1943 г. Подполковник Ото Вагнер е бил първият абверовец на Балканите, който дал идеята за създаването на антипартизански отряди, маскирани като партизански. За тази цел в България били изпратени няколко подразделения на диверсионния полк „Бранденбург”. От тях се формирали групи от по 10-15 човека, които били изпратени в региона на Южна България. Именно те са в дъното на всички наказателни операции, осъществявани по това време там.

6) Борба с основния противник на Балканския полуостров – партизанските движения на територията на новоприсъединените към България територии, взети от окупирана Югославия и Гърция, и неутрализиране на каналите за свръзка и помощ, получавана за тях от Великобритания и САЩ (приблизително от януари 1942 г. До конференцията по разузнаване в гр.Симеоново). В този период на действие, Рефентурата на Абвера в София, на често пъти придобива статут на фронтови разузнавателен отдел (Frontaufklarungskommandos, съкр. FAK), главно при предоставяне на информация за действията на 1-ви Окупационен корпус на територията на Югославия и връзките му с пророялистки настроената опозиция на генерал Драголюб Михайлович.

7) Начало на непосредствена борба с разузнавателните служби на САЩ и Великобритания не само на територията на Турция, но и на територията на държавите в Близкия и Средния изток включително и Иран (средата на 1941 г. – приблизително до средата на 1944 г.); подготовка и извършването на различни провокации срещу еврейското население в България.

8) Мероприятия по запазването на германската агентурна мрежа на Балканите (период в който Абверът като самостоятелна единица в структурата на нацистката разузнавателна общност не съществува) – до 9 май 1945 г.


Ето ги – слушателите и преподавателите на една от абверовските разузнавателни школи.
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0156
Автор неизвестен

В заключение трябва да се каже, че дейността на Абвера като престъпна организация, е поставена на подсъдимата скамейка и по време на Международния процес срещу военните престъпници в Нюрнберг. Години по-късно става известен факта, че сред другите си дейности прословутата източногерманска разузнавателна служба „Щази” е отделяла голямо значение и на изучаването на нацисткото минало на различни личности, работили в структурите на Абвера и заемали възлови постове във ФРГ в периода след Втората световна война. Според думите на световноизвестния изследовател на нацистките престъпления Симон Визентал, „след обединението на Германия бяха открити лавици с делата на нацистите с обща дължина от 4 мили, (делата, които са водени от Народните съдилища в Германска демократична република срещу военнопрестъпници, живели или живеещи на територията на тогавъшната ФРГ и др.).

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Днес правителството на обединена Германия, ръководена от г-жа Ангела Меркел, е сериозен гарант за това, че на нейна земя няма да възникне отново тази форма на нацистка идеология и подобни организации, които са довели до смъртта на десетки милиони жители на нашата земя. За това говорят най-добре параграфите на сегашната конституция на Германия.

с. н. с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„WITH CALL SIGN „ZEPP“ AND „ZELMANN“…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN: BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), SOFIA, N 1 (23629) FROM 6TH JANUARY 2012, P.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

 

– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

– LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ЧЕТНИЧЕСТВОТО И ВОЙНАТА“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

“ЧЕТНИЧЕСТВОTO И ВОЙНАTA”

„Вътрешната наша македонска организация – започна Христо Матов, вожд на едно от македонските революционни движения, – съществува непрекъснато от 1893 година. Но в първата епоха, от 1893 до 1902 година, нашата организация оставаше на легална почва. Впрочем, не мислете, че легално – значи в рамките на законите на Турция. Не. Но членовете на нашата организация, интелигенти и селяни, оставаха на своите собствени места, не прекъсваха своите постоянни занятия и не използваха бойни методи на действия. Легална ние наричаме тяхната дейност при съпоставянето им с четничеството. Четникът – това в повечето случаи е компрометирал се пред турските власти член на „легалната” организация: той скъсва със своята работа, със своето семейство, и с пушка на рамото отива в планините. Но четничеството възникнало по-късно. През 1903 година, у нас, както помните стана масово въстание. След разгрома на възстаналите селяни се разви четничеството, чиято дейност запълва четирилетието 1904-1908 г. Под влиянието на въстанието и четничеството, Турция бе принудена да пристъпи към финансова реформа в Македония, а Европа достигна до Ревелското съглашение.

Скопска чета на ВМРО. Правия комита в средата на снимката носи Български Национален Герб на калпака си,а седналия от дясно носи кокарда на Български войник. Тази кокарда представлява стилизирано Българско знаме-Бяло,зелено,червено

Това беше нашата огромна морална победа. Международната дипломация започна сериозно да се съобразява с нас. Но тогава стана турската революция. Четничеството се прекрати. Защо? Много от македонските дейци вярваха, че турската конституция ще даде възможност за легална и мирна борба, за широки реформи в Македония. Аз и моите приятели не повярвахме на това. Но другите повярваха. Сандански вярваше. Чернопеев. По-голяма част от четите слязоха от планините. Аз казах по това време на двамата свои войводи, Петър Ацев и Петър Чаулев: „Връщайте се в планините, задръжте останалите и съхранете във вашите ръце оръжието”. Те заминаха, но беше вече късно, и на тях им се наложи да се върнат. Тогава ние казахме: трябва поне легалната организация да запазим. А нашата сила винаги е била не в четите, а в масовата организация на селяните и отчасти на гражданите. Четите са само неголями бойни дружини, набиращи се от масовата организация.


Сборната чета на Скопския конгрес на ВМОРО през 1905 г. първи ред долу: войводите Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Бабата, Стефан Димитров, Кръстьо Българията, Петър Ангелов, Константин Нунков и др.

Недоволството от младотурците се откри много скоро. Но тогава стана абдул-хамидовската контрареволюция, а след това, през април 1909 година, новата победа на комитета, при откритото съдействие на македонците. Младотурците ни казаха: „Поспрете малко, дайте ни срок, ние ще въведем в Македония реформи”. Аз продължавах да оставам недоверчив. Не можеше да не се направи опит. Нашите чорбаджии, богаташи, ни поддържаха и по-рано заради пръчката: сега те първи отидоха насреща на младотурците. С тях заедно – и много от нашите интелигенти. Много от революционерите вярваха, че по този път е възможен успех. Направиха опит: пристъпиха към създаването на легални македонски клубове. Едни – с пълна вяра, вторите – скърцайки със зъби. Ако не бяхме решили това да направим, ние щяхме да изправим срещу себе си широките кръгове от населението. Четите съвсем се изпразниха. За времето от 1908 година до пролетта на 1910 година, в Македония въобще не съществуваха чети. Войводите и четниците влязоха в клубовете или въобще се оттеглиха, изчаквайки.

Но и в клубовете ние останахме верни на своята програма. Чорбаджиите и умерените въобще искаха съглашение с младотурците, каквото и да стане. Те бяха готови да намалят до крайност своите искания. Ние пък не вярвахме в практическите завоевания при младотурския режим и отвърляхме политиката на компромиси. Ние издигахме в клубовете програмата за пълно самоуправление на Македония. При това главното наше задължение беше да възпитаваме населението в недоверие към младотурците, да разрушим илюзиите, да революционизираме македонците. Така и стана. Искането за автономия веднага настрои враждебно младотурците срещу нас. Стана ясно, че съглашение е невъзможно. В такъв случай и клубовете губиха в нашите очи своето значение. Ние събрахме на конгрес делегатите от клубовете и решихме: легалната работа нищо не дава, младотурския комитет ни игнорира, българското правителство ни игнорира, населението е разочаровано, – тогава разпускаме клубната организация, преминаваме отново на революционен път. Но тук дойде известието, че турците искат да приемат закон, забраняващ националните организации. Тогава ние решихме: клубовете да не се разпускат, а да се принудят самите младотурци да се разпуснат, – добър урок за умерените! Вие вярвате господа в новия режим, та ето ви и вашата легална работа!

След прекъсване от 15 месеца, ние отново застанахме на стария път: започнахме да укрепваме селските организации и да възстановяваме четите.


Четата на войводата от ВМОРО Пандо Сидов (седнал с наметало), действала в Костурския революционен район, 1907 г.

При нас формите на организацията бяха изработени още в епохата преди турската революция. По този тип ние и строихме. В селата и градовете се възстановяха комитетските бюра, по възможност избирателни, най-малкото, от най-добрите, най-надежните елементи на населението. Изборите се провеждат в съгласие с четите. На някои места бяха създадени освен това съдебни бюра, арбитражни комисии – за разглеждането на всички недоразумения и претенции между самите македонци. До 1908 година подобни комисии съществуваха у нас във всички места. А след това – във всяко село милиция: войвода, подвойвода, 10-15 души мъжаги. По-рано при нас всички милиции бяха въоръжени. Но младотурците, както вие знаете, извършваха разоръжаване на населението: на едни вземаха пушките, другите сами ги предаваха. Затова с оръжието ние имахме затруднения. Но все пак се запазиха окръзите, почти изцяло въоръжени. Сега за четите. Във всеки участък на каазата (района) имаше 1 – 2 – 3 чети. Нормата за чета е 5 – 10 човека. Но през последните години много от членовете на нашата „легална” организация се компрометираха пред властите, – едни избягаха в България, другите отидоха в четите. Наложи се да разширим състава на четите. Разбира се всички четници са въоръжени.

– В какво се състоеше дейността на четите преди войната?

– Когато пристъпихме през 1910 към възстановяването на нашата бойна организация, ние си казахме: на нас не ни се налага да започваме отначало, както това беше през 1893 г., – зад нас е почти двадесетгодишно минало, зад нас е първия период на мирната работа, зад нас е въстанието от 1903 г., зад нас е четиригодишната дейност на четите. Въстанието принуди Турция да провъзгласи финансовата реформа, която беше по принцип началото на автономизирането на Македония. Четничеството докара дипломацията в Ревел. Това всичко е наш капитал. Ето защо на нас не ни се наложи да започнем с подготвителна работа. Опирайки се на нашето минало, ние можахме веднага да започнем с бойните действия. Но тъй като за големи масови излизания ние не бяхме още готови, то решихме да започнем с малки партизански действия. Нашата цел се състоеше в това, да приковем отново към себе си вниманието на Европа и България, да напомним на света, че ние сме живи, и че нищо не се е изменило. Най-близката задача беше да предизвикаме нова дипломатическа намеса. Аз ще Ви напомня за някои действия на четниците през това време.

Войводи на ВМОРО на съвещание в Осоговския балкан. Седнали от ляво надясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво на дясно – Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев, и куриерът Кольо Сарафчето.

През 1910 година беше взривен влакът между Куманово и Скопие, пътят бе разрушен, вагоните застанаха ребром. Тогава бяха направени още 3-4 атентата, по-малки.

През 1911 г., през зимата беше разрушен влака около Дойран, в Кичево беше взривен хекумата (правителствения дом), в Солун – банката, във Велес – гарата и т.н.

През лятото на 1912 година, отново започнаха редица атентати. Между Велес и Скопие бяха разрушени 17 вагона; за да възстановят движението, турците бяха принудени да прекарат паралелна линия. В Солун бяха разрушени: отначало австрийската поща, след това – трамвайното депо. В Крушево – хекумата. И тъй нататък.

Нас ни обвиняваха, че със своите атентати ние сме предизвикали клането в Щип и Кочане, от което, нали и сегашната война получила своето последно движение. В действителност в Щип ето какво беше станало: четникът носеше поставената за определен час бомба в хекумата, а къщата се оказала заключена. Да спре механизма четника не могъл. Ето защо той отнесъл бомбата в турско магазинче: „измерете ми, казва, колета, а аз по това време ще отида да погледна за магарето”. Бяха убити 3-4 човека, магазинчето – разрушено. Оттук и дойде клането.

– Вярно ли е, че през последните години македонското население започнало враждебно да се отнася към четите?

Не, не е вярно. Сега ние сме на война, действията станаха открити и да подобрявам действителното положение аз нямам основания. И Ви казвам: населението като цяло приветствувало възраждането на четничеството. Четите, както аз вече Ви казах, не съществуваха 15 месеца, в сладкото време на турската конституция. И започнахме ние да ги възстановяваме оглеждайки се: а как ще го приеме народа? – И какво се оказа? Селяните започнаха да ни укоряват: „Защо се криете? Нима ние сме предатели?” Наложи се на четниците да се покажат на населението. За това впрочем имаше и още една причина. Във всяко село имаше 2 – 3 чорбаджии, от които селяните се опасявали да не ги предадат. Тези чорбаджии се наложило насилствено да бъдат вкарани в организацията, да се се вържат с нея посредством кръгова отговорност. Прави се това просто: отива четата в къщата на чорбаджията и – иска ли той или не иска – нощува при него… Така за един месец четниците се разкрили на почти цялото население…

Тодор Александров, Христо Матов, Георги Мончев, Владимир Сланков и Никола Иванов в Димотика през Балканската война.

Когато четата идва временно в селото, то тя е посрещната от местната милиция и, под ръководството на един-двама четници, пази. В случай на турска потеря, милицията е задължена да се сражава заедно с четата… Ние мислихме, че селяните за времето на прекъсването са отвикнали като че ли, от боравенето с оръжие. Обаче се оказало, че не: в последно време имаше случаи, когато милицията от 5 – 6 човека успешно се сражавала с цял турски отряд, разбира се, из зад прикритие.

Казват, на селяните им е било трудно заради четите в материално отношение: турците опожарявали селата заради укривателство на оръжие, а пък четите налагали големи парични глоби за предаването на оръжието на турците. Разбира се, много неща са се случвали. Обаче е неверно, че четите са били в тежест на македонците. Точно обратното, точно икономическите интереси са принуждавали селяните да търсят четниците. До турската революция, селяните у нас, благодарение на организацията, станали пълноправни стопани в чифлиците, т.е. в именията на турските чорбаджии, бейовете. Бейовете като цяло бягали в градовете, страхувайки се за своя живот. Каквато и реколта селяните покажат на бея, с това той трябвало да се удовлетвори. А след конституцията и премахването на четите, бейовете осъзнавайки напълно своите права, се върнали в чифлиците и поставили свои порядъци. През 1908 г., аз сам наблюдавах такъв случай. В село Тръбарево (това е в Скопско) се върнал бея и заживял яко; за развлечение поканил в селото музиканти-цигани и циганки с дайрета, а за нощуване ги поставил при своите селяни. „Когато имаше чети, – ми казваха селяните, – беят и четири години тук не се показвал; изчезнаха четите – той и циганите ни докарал за нощуване”.


Дейци на ВМОРО приготвят бомби, началото на ХХ век

Четничеството принуждавало бейовете да продават своите чифлици, – и на никой друг, страхували се, а точно на своите селяни.

Под охраната на четите, нерядко селяните сами си откупували тежкия данък, десятъка, – за половин от онази сума, който по-рано се налагала върху селото им.

Беглекчията, т.е. преброителя на дребния добитък, върху който в Турция е наложен специален данък, така наречения беглик, трябвало да посочва в своите записи толкова овце, колкото му посочвали самите селяни.

Автономията на Македония за масата от селяните е далечен лозунг. Друго нещо са икономическите изгоди и защитата от произвола на бейовете и администрацията. А това им даваше четничеството.

Яне Сандански с български офицери. 1912-1913 г.

Изчезнаха през 1908 г. четите, изчезнаха всички тези изгоди. Преди това бейовете продаваха своите земи на македонците, а сега започнали да ги продават на младотурското правителство, което направило опит да ги засели с мухаджири, т.е. с мюсюлмански преселници от Босна, Кавказ, България и други места.

А когато четите се възстановили през 1910 г., започнало да се възстановява и предишното положение в чифлиците…

– Каква е ролята на четите в сегашната война?

На този въпрос, аз по напълно понятни причини, мога да Ви отговоря в най-общи черти. Ние действуваме заедно с българската армия. Не само в нейните интереси, но и под ръководството на нейните командири.

Не би било в интересите на делото да се вдига въстание по местата, които се намират далеч от театъра на военните действия: нищо освен клане не би довело това. Тук милиционерите под ръководството на четниците ще водят само конспиративна разрушителна работа: където е възможно ще прекъсват телеграфните жици, ще махат релсите и т.н.

В местата, където се развръщат военните операции, четите ще попадат в непосредственото разпореждане на военноначалниците. Те са неоценими за рекогносцировките, отделните разрушителни работи и партизанските действия. Когато беше обявена мобилизация, от четите между българската граница и Кочане бяха разрушени два моста, изключително важни за турската артилерия. Преди войната пък беше разрушен моста в Кресненския проход при Джумая. От Кочане бригадният командир изпрати четниците в Щип – да режат жиците. Това действува върху отделните турски гарнизони и отряди крайно деморализиращо: изолирани с един удар от своите щабове, те нерядко предават голями позиции без бой. Четите също така ще отсичат турските обози и ще са постоянна опасност за турския тил. Начело на бойните македонски дружини стоят такива изпитани войводи като Ефрем Чучков, Христо Булгарията, Мишел Герджиков и др. Тези имена Вие още не веднъж ще чуете по време на войната.


Десет години по-късно. Комита от ВМОРО в четническа униформа

Към какво се стремим: към автономия на Македония или към присъединяването и към България? Въпросът е съвсем естествен. И ако Вие ми го бяхте задали преди войната, аз нямаше да се поколебая да Ви отговоря. Но сега, когато ние се борим в съюз със Сърбия и Гърция, аз ще Ви помоля да не отговарям на последния Ви въпрос. Желателна ли е намесата на Русия? И на този въпрос ми е трудно да Ви отговоря”.

Македонският революционер, динамитчикът, ми показа тук другото свое лице: лицето на дипломата. На пръв поглед може да се стори, че психологията на четника, който се опитва да разреши най-сложния политически проблем чрез поставянето на адски машини в хекуматите, не може да има никакви точки на съприкосновение с психологията на приспособяването към политиката на дипломатическите канцеларии… Но това съвсем не е така. Националните революционери, в противоположност на социалните, винаги се стремят да впрегнат своите заговорнически действия с действията на династиите или дипломациите, своите или чуждите. Когато става дума за териториално-държавното самоопределение на младата нация, тогава нетърпеливото карбонарство нерядко само предизвиква, допълва и подгонва бавните опити на династически-дипломатическите сили и при първа възможност придава на тези последните, политическа инициатива. Така беше с Мацини и Гарибалди в класическия пример на борбата за обединение на Италия. Старият републиканец-карбонарий Джузепе Мацини, признаващ само народа и бога, бе принуден в решителната минута да се отдръпне, за да може да остави между народа и бога място за

Снимка от 1923, на комитата Асен Милев Рупчев ,от Банско ,до негов приятел в Мехомия-(Разлог).

савойската династия. И ако унгарецът Кошут и италианеца Мацини апелираха толкова често към народа, както и към европейската дипломация, то толкова по-непосредствено тази тактика се налагаше на революционерите на малката и културно-изостанала Македония, стояща в центъра на пресичането на международните интереси. Македонските революционери и в минутите на своите най-големи успехи не можеха да се утешават с мисълта, че Македония е fara da se. Като венец на техните усилия винаги е било привличането на вниманието на европейската дипломация и българското правителство. Варварските аграрни отношения и подобни способи на „управления” бутаха македонците на пътя на отчаяни въстания и четничеството. А съвършенно виждащата се невъзможност да се разреши съдбата на Македония със собствени сили ги принуждаваше емпирически да осъзнават въжделенията на великите и малките държави и във всеки даден момент да избират линията на най-малката съпротива. В консулствата и посолствата тези заговорници бяха толкова свои хора, колкото и в планините, сред професионалните бойци. Приготвяйки адската машина, те предварително и при това неглупаво се ориентирали, какво ехо тя ще намери в „ръководещия” европейски печат и кой от дипломатическите алхимици ще превърне динамита им в нова „македонска” нота. Така се създавал този двойствен тип на отчаян динамитчик и дипломат в ума, съчетаващ заговорническата конспирация с канцеларската тайна.


Съвет на войводи : Антон Шипков (вдясно), Сотир Атанасов (в средата), зад него – Илия Карабиберов, 1903 г.

Войната разтваря в себе си македонския революционер. Тя изпраща „анархиста” Герджиков да реже телефонните жици, а на стария заговорник Гьорче Петров поръчва воденето на интендантството в македонския легион. Както и войната по-нататък да продължи, и както и да завърши, тя във всеки случай, веднъж и завинаги ще унищожи психологическите предпоставки на практиката и идеологията на македонското четничество. След този колосален по напрежение и жертви опит да се разсекат старите балкански възли, никой няма да бъде вече увлечен по пътя да поставя адски машини в македонските хекумати. Четничеството окончателно отминава. Христо Матов и неговите приятели представляват умираща политическа порода.

Публ. в в-к „Киевская Мысль“ N 293, 22 октомври 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Българска армия” („Bulgarian Army“), Sofia, N 11 (23639) from 16th March 2012, p.16.  

IMG_0001

IMG