– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

2 responses to “– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.

  1. Tengo una duda sobre la repartición de limites,si bien el imperio otomano cae,la parte que la URSS le saca a los armenios es para congraciarse con los turcos.. Dandole a sus primos tártaros aseries Nagoro Karabaj y Nachivean. Que significa primer morada,primer lugar habitado por armenios..Woodrow Wilson fue asesinado?y FUE ASESINADO POR QUE EL TENIA OTO MAPA DONDE aRMENIA Y OTROS PAISES BAJO EL DOMINIO OTOMANO Y aLEMAN GANARIAN TIERRA.cLARO eL MURIO Y LA HISTORIA ES OTRA