– THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944


БАЛКАНИТЕ И ВТОРИЯТ ФРОНТ В ЕВРОПА ПРЕЗ 1944 г.

За първи път въпросите по подготовката на план за нахлуване на Европейския континент през Франция в 1944 г. се поставят на обсъждане през май 1943 г. по време на Вашингтонската конференция на военнополитическото ръководство на САЩ и Великобритания. Тази идея е претворена в реалност през август 1943 г. по време на Квебекската конференция, когато вече се разглежда първия вариант на плана. В него вече били уточнени някои отделни въпроси, например такива като начините за десант, действията на морските, сухопътните и военновъздушните сили и специалните мероприятия по материално-техническото осигуряване на бъдащата операция. Окончателният му вариант е бил готов около 1 февруари 1944 г., когато само някои отделни негови елементи са били видоизменяни до средата на април същатата година.


Главнокомандващият обединените съюзнически сили на Западноевропейския театър на военните действия, генерал Дуайт Айзенхауер, 31 декември 1943 г.

Въпросът за операцията „Овърлорд” е тема на специален разговор между ръководителите на антихитлеристката коалиция и на Техеранската конференция, които на 30 ноември 1943 г. обсъждат различни варианти по осигуряването на маскировката по нахлуването на Европейския континент. Тук е уместно да се отбележи, че в сравнение с останалите операции за „Овърлорд” е било характерно по-високото равнище на осигуряването на всички форми на секретност при подготовката на бъдещите действия. Особена роля изиграва план „Бодигард” („Телохранител”), който се основава на решенията на Техеранската конференция и определя основните насоки на стратегическото дезинформиране на противника и маскировката на военните приготовления от западните съюзници в Европа през 1944 г. Той е одобрен окончателно от Обединения комитет на началниците на щабове на 30 януари 1944 г. Замисълът му се състои в отвличането на вниманието на хитлеристкото командване от бъдещите райони на Скандинавия, Балканите и Северна Италия, където англо-американското командване не предвижда предприемането на някакви настъпателни действия.


Дългоочакваната заповед на генерал Дуайт Айзенхауер до подчинените войски за започване на десантната операция. 6 юни 1944 г.

Отвличане на вниманието

Така например, за привличането на вниманието на противника се препоръчва специално за района на Балканите да бъде имитиран десант на западните съюзници по далматинското крайбрежие, английски десант в Гърция и амфибийни операции на съветските войски срещу румънско-българското черноморско крайбрежие. Предвижда се също така предложение до съюзниците и сателитите на Третия райх да преминат на страната на антихитлеристката коалиция, както и до Турция за влизане във войната, с възможността за създаването на военновъздушни и военноморски бази по островите в Егейско море, които да демонстрират желанието на западните съюзници за десант в Гърция.


Генерал Айзенхауер разговаря с парашутисти от 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Всички действия по отвличане вниманието на германското военно командване към Югоизточна Европа се осъществяват под кодовото име „Цепелин”. В резултат на тази операция в край на 1943 г. и началото на 1944 г. съюзническото разузнаване води тайни преговори с представители на унгарското правителство на Калаи за излизането на Унгария от войната, като първо получава принципно съгласие за капитулация, в случай че англо-американските войски достигнат границите на Унгария. В съответствие със задачите на „Цепелин” са установени връзки и с прозападните елементи и правителствени кръгове на Румъния също за напускане на хитлеро-фашистката ос. За засилването на тревогата в тях е разпространена и информация за подготвянето на бъдещ десант на съветските войски на румънския бряг на Черно море в района на Констанца. В Турция се засилила активността на съюзническата дипломация по привличането и на страната на антихитлеристката коалиция във войната и, макар че това не станало, евентуалните действия на 40 турски дивизии срещу България и окупирана Гърция създавали определено напрежение в командването на вермахта за района.

Мисиите „Клариджис“ и „Мълигатони“

Англо-американското командване не оставя под внимание и разширяващото се съпротивително движение на Балканите, както и въпросът за установяването на контакти с ръководствата им в отделните държави, независимо от това да ли са били победени държави или са съюзници по Оста. Те имали за цел да повишат интензитета на бойните действия, като по такъв начин имитират подготовката за предстоящия десант на съюзниците на Балканския полуостров. В региона на Балканите броят на обединените военни мисии за свръзка нараства за извънредно кратък срок, като числото им достига над 50, и в тях се намират военнослужещи от американското Управление на стратегическите служби (ОСС) и британското Управление за специални операции (УСО). За контактите с българското съпротивително движение са изпратени две мисии – едната (мисия “Мълитагони”) намираща се под ръководството на майор Мостин Дейвис (англичанин, бивш финансов чиновник от Ню Йорк) и другата (мисия “Клариджис”) на майор Франк Томпсън. Но скоро решението да бъде въоръжено партизанското движение в България, като бъде спусната оръжие на самата територия на царството е отклонено, поради съмнение в лоялността на самото ръководство на ЦК на БРП (повечето членове на което се намирало по затворите!) и поради съмнение от изтичане на информации по тези канали към германските специални служби. За отказът повлияват също така и два фактора – загиването на майор Мостин Дейвис и загубата през зимата на 1944 г. на два американски транспортни самолета с въоръжение, свалени от германците над територията на Балканите, на път за България. По изричното настояване на другия ръководител на съюзническата мисия – майор Франк Томпсън, е решено българските партизани да получават оръжие само от свободните партизански зони в окупираната югославска и гръцка територия, а не чрез доставки на територията на самата България!


Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Нарастването на партизанските бойни действия не остава скрито от очите на германското командване. На територията на Балканите се разполагат за борба със съпротивителните движения, около 10-15 германски дивизии, които биха могли да бъдат изпратени на френска територия преди 6 юни 1944 г.

Англия е огромен военен лагер.

Съюзническото командване придава голямо значение по създаването на превъзходство в сили и средства над германската групировка войски, отбраняващи района. Към деня на инвазията в Европа цялата територия на Великобритания представлява военен лагер, в който са съсредоточени 39 дивизии, 12 отделни бригади и десет отряда „Командос” и „Рейнджърс”, с общо повече от 5 хиляди танка. Двадесет и първа група армии, намираща се под командването на английския генерал Б.Монтгомери, е сведена в 4 армии – 2 американски, една английска и една канадска. Отделно в операцията участват френски, чехословашки и полски съединения и части. ВВС също имат в свое подчинение значителни сили – 10859 бойни самолета, 2316 транспортни самолета, 2591 планера, което създава превъзходство над хитлеристката авиация над 20 пъти. Същото е положението и в съюзническите ВМС, които в деня на нахлуването наброяват 1213 бойни кораба и катера, 4126 десантни съда, 736 спомагателни съда и 864 търговски кораба. Общата численост на експедиционните въоръжени сили е 2876439 души, или имат двукратно числено превъзходство над противника. За място на десанта на съюзническите сили е избрано северното крайбрежие на Нормандия в района на гр.Кан и на запад от него. Тук по данни на разузнавателните служби, хитлеристката отбрана е по-слаба от тази на крайбрежието на Ламанша, северно от Сена.


Амфибиите и самоходните баржи също се подготвят за десанта. Началото на юни 1944 г.

Според замисъла в участъка от плитчината Гран Ве до устието на река Орн (дължина около 80 км) се предвижда да се извърши морски и въздушен десант, който да е в състояние на 20-ия ден от своето стоварване да създаде плацдарми с дължина от 100 км по фронта и 100-110 км в дълбочина. В първият ден на десанта е решено да бъдат стоварени на френския бряг 5 пехотни и 3 въздушнодесантни дивизии. Десантната операция получава кодовото название „Овърлорд”, докато морската и част е известна под името „Нептун”.

Нови видове бойна техника

Голяма роля в преодоляването на всички трудности се отделя на използването на нови видове бойна техника и други технически средства за борба – например такива като показалите добрите си възможности в Сицилийската операция пехотнодесантни и танкодесантни кораби, различни средства за преодоляване на плитчини, самоходни пароми и др. С цел ускоряване на десантирането на френския бряг в състава на експедиционния корпус, намиращ се под командването на американския генерал Дуайт Айзенхауер, са включени 236 големи и 837 малки танкодесантни кораба, както и 248 пехотнодесантни кораба. Съюзниците имат около 2470 десантни кораба, които били в състояние да прехвърлят хора и бойна техника на брега без помощта на големите кораби, които са около 60 на сто от общото количество десантно-преправъчни средства, отделени за осигуряването на първия етап от операцията в Нормандия. За прехвърлянето на бойната техника от големите танкодесантни кораби, които в условията на очерталите се големи плитчини не били в състояние да доближат брега на Нормандия, са подготвени нови фериботи, известни под името „Райнбоу”, способни да помат товар до 400 тона. Друга новост е използването на бронирани и обикновени булдозери, способни да правят пътища по пясъка от десантните кораби и баржи до твърдия бряг. Във висша степен неприятен сюрприз за немското командване се оказва използването на изкуствени пристанища, известни под условното наименование „Мюлбъри”, способни да обслужват кораби с водоизместимост повече от 10 хиляди тона, включително и от типа „Либерти”.


Канадските войски десантират на участъка „Джуно“. 6 юни 1944 г.

Едно такова пристанище осигурява стоварването на близо 12 хиляди тона товари на ден, жизненонеобходими за развитието на успех в първите дни на операцията.

Най-дългият ден на войната.

Десантът започва с мощен удар на съюзническата авиация в лицето на 9-а американска въздушна армия, английските 2-ри тактически ВВС и 8-а американска армия от стратегическите ВВС. Тя нанася бомбени удари по немските комуникации на голяма площ, но основният удар е по обекти и райони от Франция, северно от Сена. Тук през нощта на 6 юни само върху десет основни батареи са стоварени 5267 тона авиобомби от 1136 английски бомбардировача. На сутринта по други обекти в залива на Сена са стоварени нови 1763 тона авиобомби от 1083 американски бомбардировача. В промеждутъка от 24 май до 5 юни са разрушени или извадени от строя всички мостове през Сена между Руан и Париж, както и разрушени други 12 моста в Северна Франция. Силни демонстративни удари на неголеми групи от кораби и авиация са нанесени по Булон, носовете д`Антифер и Бар фльор. Пак през нощта на 6 юни съюзническото командване спуска и няколко лъжливи десанта (т.нар. операция „Титаник”), които имат за задача да отвлекат вниманието от започващия няколко часа по-късно десант на 82-ра и 101-ва американска въздушнодесантна дивизия западно от Сент-Мер-Еглиз и северно от Карантана. По този начин в продължение на първите решителни часове операцията „Титаник” държи различните командни длъжности на хитлеристките войски, включително и командването на войските „Запад”, в състояние на неосведоменост за действителното място на десанта на съюзническите войски.


Първи трофеи!

Морският десант на експедиционните сили, наброяващ повече от 6 хиляди кораба и съдове, по време на своя преход от пристанищата на Южна Англия до бреговете на Нормандия на 5 и 6 юни, не среща нито един кораб на германската марина. За това помага и настъпилото лошо време – щурмът, започнал на 4 юни, успява да приспи бдителността не само на германските ВМС, но и на ВВС.

Превъзходството над противника в сили и средства проличава най-добре на сутринта на 6 юни, когато 7 линкора, 2 монитора, 24 крайцера и 74 ескадрени миноносеца извършват мощна артилерийска подготовка, която позволява почти без проблеми да бъде извършен десантът на съюзническите сили на нормандския бряг на 6 юни. Към изхода на първия ден от операцията „Овърлорд” съюзническите сили създават три плацдарма с дълбочина от 2 км (участъка „Юга”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Юта”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Омаха”, където 7-ми корпус от 1-ва американска армия успял да се съедини с 82-ра въздушнодесантна дивизия.
Десантът в Нормандия

Десантът в Нормандия

На крайбрежието в Нормандия слизат основните сили на пет пехотни и три въздушнодесантни дивизии, които с другите усилващи части наброявали 156 хиляди души. През следващите два дни продължава прехвърлянето на нови сили и средства. За три дни на плацдармите са стоварени осем пехотни, една танкова и три въздушнодесантни дивизии. В периода от 9 юни до 12 юни съюзническите войски успяват да заемат територия с дължина от 80 км и дълбочина 13-18 км, като при това на тази територия вече се намират 16 дивизии и бронетанкови средства, еквивалентни на три танкови дивизии.

Канадски военнослужещи в Берние-сюр-Мер (Bernières-sur-Mer), блеизо до участъка „Джунао“. Нормандия, Франция, 6 юни 1944 г. 

В състава на експедиционния корпус в Нормандия към 12 юни се наброявало 327 хиляди души, 54 хиляди бойни и транспортни машини и 104 хиляди тона товари. Към 25 юли съюзниците излизат на рубежа южно от Сент-Ло, Коман, Кан. С това Нормандската десантна операция завършила. Трябва да се отбележи, че към тази дата експедиционните сили заемат плацдарма с размери на около 100 км на фронта и 50 км в дълбочина, което беше два пъти по-малко от предвиденото в първоначалния план. Независимо от това, действията на флота и авиацията позволяват тук да бъдат съсредоточени големи сили и средства, нужни за окончателното разгромяване на противника.

Алан Брук, Уинстън Чърчил и Бърнард Монтгомери в полевата ставка на Монтгомери в Нормандия, Франция, 12 юни 1944 г.

Така пътят за освобождението на Западна Европа е отворен. Заедно с това, операцията „Овърлорд” ще остане в аналите на военната история като най-голямата десантна операция със стратегическо значение в годините на Втората световна война.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.20-21

Creative Commons License
THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Франция, гр. Льо Трепорт (Le Treport). Генерал-фелдмаршал Ервин Роммел (Erwin Rommel) провежда инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал. Генерал Фридрих Флигер с германски офицери инспектират една от дълговременните отбранителни точки.

Франция, част от Атлантическия вал.

Франция. Генерал-полковник Йоханнес Бласковиц (Johannes Blaskowitz), прави инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал, южно от гр. Бордо. Германски оберефрейтор с бинокъл оглежда района.

Франция, Нормандия. Германски войници оглеждат свален от противовъздушната артилерия британски транспортен самолет Airspeed AS 51 “Horsa

Британският десантен кораб „Принц Балдуин“, се подготвя за десанта. Юни 1944 г.

Американски десантници провеждат тренировка в едно от британските пристанища. Краят на май 1944 г.

Американски пехотинци се подготвят за десант в един от южните английски градове. Юни 1944 г.

Товарене на полуверижни бронетранспорьори от американски военнослужещи.

Подготовка за прехвърляне на танковете М4 „Шерман“.

Американски „рейнджърси“ се подготвят за десанта. 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Майор Уйлям Франк Томпсън (William Frank Thompson) военнослужещ от УСО, ръководител на Британската военна мисия за свръза с българското съпротивително движение. Ръководител на БВМ (член на БВМ “Мълигатони” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Клариджис” при Верховния щаб на българските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron GHQ Liaison Regiment (Phantom)). Съдба: попада в плен, разстрелян около българското село Литаково на 10 юни 1944 г.

Карта на шефа на българската полиция Никола Гешев за активността на българското партизанско движение, юни 1944 г.

Диаграма към картата на на шефа на българската полиция Никола Гешев, юни 1944 г.

Един от ръководителите на британските военни мисии в Югославия, майорът от УСО Ерик Гринууд

Ръководителят на съюзническата мисия в Гърция генералът от УСО Еди Майерс (псевдоним „Троцки“)

Членове на американската военна мисия при генерал Дража Михайлович. От ляво на дясно: полковникът Роберт Макдауел (Robert McDowell), OSS капитан Джордж Мусулин (George Musulin), OSS капитан Ник Лалич (Nick Lalich), генерал Драголюб Михайлович (Драгољуб Михаиловић) и поручик Михаел Раячич (Michael Rajacich)

Членове на америанската военна мисия при югославските партизани.

Йосип Броз Тито, британският премиер-министър Уинстон Чърчил и ръководителят на Форин Офиса Антони Идън в Лондон, в годините на войната

Един от многобройните паметници на благодарните европейски народи

Американски войници и ветерани от Втората световна война на церемонията по отбелязването на 67-мата годишнина на D-Day в Pointe du Hoc около Cricqueville en Bessin, Западна Франция, 6 юни 2011 г.

Advertisements

– THE „EAGLE“ HAS LANDED!


“ОРЕЛЪТ” СЕ ПРИЛУНИ…

На 20 юли 1969 г., в 16.10 часа по атлантическо време на САЩ, “Аполо-11” направи кацане на Луната. Малко по-късно, на повърхността на естествения спътник на Земята, излезе командира на “Аполо-11”астронавта Нийл Амстронг. В историята ще останат неговите думи “Малка крачка за един човек, но огромен скок за цялото човечество”. Така завърши голямото надпреварване между CССР и САЩ, спечелено от американците. Днес, приблизително 40 години по-късно, човек трудно би отговорил на въпроса, “Кой е най-голямият успех на човечеството за изминалото столетие?” ако тази дата не съществуваше. Но тя съществува и свързана с едно от най-големите постижения на американската нация в откритото космическо пространство – прилуняването на американски космически екипаж на повърхността на Луната, в района на „Морето на благоденствието” и връщането му на 24 юни на Земята.

Една от големите и амбициозни задачи, което миналото столетие САЩ поставят пред НАСА, е подготовката и извършването на космически пилотируеми полети до Луната, известна като програма „Аполо”. Общо за програмата, която трябвало да осигури престоя на първите хора на Луната – граждани на САЩ, се изразходват повече от $ 25 млрд.

Президентът на САЩ Джон Ф.Кенеди – човекът поставил на крака проектите на НАСА

Реализирането на програмата „Аполо” започва с 15-минутен изпитателен космически полет над Земята по балистична траектория, след което програмата „Аполо” продължава с няколко изпитателни космически полета на околоземна орбита. При това по програмата „Аполо” основно целели гарантиране на успешни полети и завръщането на екипажите на Земята.

За извършването на „пеши” разходки от американските астронавти и за събирането на проби от повърхността на Луната е предвидено да бъдат използвани еластични скафандри, със свалящи се ранцеви животоосигуряващи системи. Едновременно с това НАСА пристъпва към разработването на ранцеви установки за маневриране в космическото пространство. С изпълнението на тази задача се заема американската фирма LTV, която успява да създаде през 1966 г. подобна установка за маневриране. Тя е доставена на околоземна орбита от космическия кораб „Джемини-9”, но не била изпитана.

Допълнително към програмата „Аполо” са включени няколко спомагателни програми – през 1965-1966 г. „Джемини” (изследване на медико-биологичните аспекти на пилотируем от астронавти космически кораб за срок от две седмици с всички допълнителни към него операции – сближаване към обект, ръчна стиковка и т.н.); през 1966-1968 г. „Лунар Орбитър” (извеждането на автоматични междупланетни станции на окололунна орбита и фотозаснемане на лунната повърхност) и през 1966-1968 г. „Сървайвър” (прилуняването на космически автоматически станции на лунната повърхност и изпращането до НАСА на телевизионни изображения и на данни от физико-химическия анализ на лунната почва).

Въпреки смъртта на трима астронавти вследствие пожар на кораб „Аполо” през януари 1967 г., НАСА продължава с програмата.

От 11 до 22 октомври на земна орбита се намира „Аполо”-7, с който се проверяват натоварванията върху основния блок на космическия кораб и полетът на човека по геоцентрична орбита. На 21 декември 1968 г. излита „Аполо”-8 с астронавтите Ф.Борман, Дж.Лоуъл и У.Андерс, които преминават на окололунна орбита на 24 декември 1968 г. и след това се завръщат на Земята. На 28 декември „Аполо”-8 се завръща на Земята. Пет месеца по-късно НАСА извършват второ облитане на Луната.

Първото прилуняване на тежащата 14,7 тона космическа кабина (съставна част от космическия кораб) става на 21 юли 1969 г. с американските астронавти на борба и (Нийл Армстронг и Едуин Олдрин) от състава на космическия кораб „Аполо”-11, с екипаж Майкъл Колинз, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин. На лунната повърхност двамата астронавти монтират научни прибори, лазерно-радарен отражател, телевизионна камера и събират 22 кг екземпляри от лунната почва. В памет на загиналите космонавти Ю.Гагарин, Вл. Комаров и астронавтите У.Гриссъм, Е.Уайт и Р.Чафи, на лунната повърхност са оставени пет паметни медала с техните ликове. По това време на окололунната орбита в основния блок на космическия кораб „Аполо”-11 остава астронавтът Майкъл Колинз. След успешно стиковане и полет до Земята тримата астронавти се приводняват благополучно в района на Тихия окeан.

Следват още няколко полета до Луната. В крайна сметка НАСА изпраща на лунна орбита общо 26 астронавти, като 12 от тях успяват да се прилунят и да извършат редица експерименти и изследвания. Само един от тях – Ю.Сернън, е бил два пъти там в състава на екипажите на „Аполо”-12 и „Аполо”-17.

В сравнение с американската програма космическата програма на СССР по онова време предвиждала изпращането до Луната и обратно на безпилотни автоматически апарати и станции. Според руския публицист Л.В.Бобров, извършването и излизало близо 100 пъти по-евтино от извършването на пилотируем полет до Луната. Това се потвърждава и от руския изследовател Юрий Карош който пише, че за СССР “… разходите, подобни на разходите на САЩ за програмата “Сатурн-Аполо”, бяха невъзможни…”. Основната разлика между съветската и американската космическа програма от онези години е в това, че съветските автоматически космически станции използвали преди всичко фототелевизионни системи за предаване на изображения от повърхността на Луната, докато американските астронавти след завръщането си можели да опишат какво са почувствували и видели със собствените си очи – нещо, което техниката не могла да предаде. Така се премахвала опасността от създаването на ненужни никому в последствие илюзии.

Д-р по история Николай Г. КОТЕВ

Първи крачки на Луната

Поглед към повърхността на Земята (Earthrise ) от Командния модул „Колумбия“ (Command Module Columbia). Тази снимка на повърхността на Земята е направена скоро, след като „Колумбия“ прелетяла над „Морето на Уйлям Хенри Смит“ (Mare Smythii) (1.3° с. ш. 87.5° изт. д.). Вижда се Земята (Earth), отляво се пада Австралия (Australia), точно над лунния хоризонт. Фотосът е направен на 20 юли 1969. (NASA Johnson.)

В средата – създателят на американската космическа праограма Вернер фон Браун, отдясно – президентът на САЩ Джон Кенеди.

Подполковникът от ВВС на САЩ Майкъл Колинс (Michael Collins)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Прелитане югозападно от кратера Дедал (Crater Daedalus). Фото: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Landing site: Sea of Tranquility.
Landing Coordinates: 0.67409 degrees North, 23.47298 degrees East
(Source: National Space Science Data Center)

Second photo of Buzz’s second soil-mechanics bootprint.

Нийл Армстронг в Лунната кабина (LM) след прилуняването в района на Морето на спокойствието. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Вестниците в САЩ – изпълнени с информация за първия полет на „Аполо“ 11 до Луната .

Базата в района на „Морето на спокойствието“ – от илюминатора на Лунната кабина се вижда флагът на САЩ. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Така изглежда Луната по време на обратния полет на „Аполо“ 11

Така изглежда Земята по време на обратния полет на „Аполо“ 11.

Екипажът на „Аполо“ 11 и морските спасатели в района на централния Тихи океан. Сканирано от Kipp Teague.

Екипажът на „Аполо“ 11 по време на карантинните действия след пристигането на борда на самолетоносача „Хорнет“ (U.S.S. Hornet), по време на спасателните операции в централния Тихи океан. Сканирано от Ed Hengeveld.

Колинс, Олдрин и Армстронг в тържественото посрещане на астронавтите в гр.Ню Йорк. Пред Бъз седи администраторът на НАСА Томас Пейн (NASA Administrator Thomas Paine is). Фотото е от 13 август 1969 г.

Колинс, Олдрин и Армстронг по време на тържественото посрещане на астронавтите в гр.Чикаго. Фотосът е от 13 август 1969 г.

Колинс, Армстронг, Олдрин и ръководителят на Пощенската служба на САЩ Уинтън М.Блаунг показват пощенската марка, посветена на полета на „Аполо“ 11. Фотосът е от 9 септември 1969 г.

Майк и Пат Колинс (отляво), Нийл и Джейн Армстронг, Баз и Доан Олдрин пред ловджийската къща на норвежския министър на отбраната Ото Грейг (Otto Greig), на 40 км от Осло, по време турнето „Гигантска стъпка – Аполо 11“. Фотографията е от 11 октомври 1969 г.

IMG_0001

Creative Commons License
THE “EAGLE” HAS LANDED! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Публикувано във в-к „България“, Чикаго, бр.30 от 30 юли 2011 г.

IMG_0002

IMG

– PHANTOMS-SPACEMEN ON SPACE ORBIT


ФАНТОМИ НА КОСМИЧЕСКА ОРБИТА

Тези дни, от Великобритания дойде новината, че в Лондон ще бъде издигнат паметник на първия в света космонавт – Юрий Гагарин. Той ще бъде символ на първото посещение на знаменития космонавт на британската столица, станало преди 50 години.

Днес, малко хора знаят, че Космосът създава не само герои, но и митове. Голяма част от последните са свързани с престоя и работата в космическото пространство на несъществуващи космонавти и астронавти или, на извършени от тях космически полети, осъществени така да се каже “за никъде”.

Сериозните специалисти винаги са се отнасяли много внимателно към тези факти, които многократно и постоянно се появяват в световната преса (днес в по-голямата си част, те са изместени от различните сайтове, намиращи се в световната уеб-мрежа). Те водят началото си още от осъществяването на първия полет на съветския космонавт Юрий Гагарин и продължават и до днес. Последният отбелязан случай на такъв фантом-космонавт на орбита е свързан с решението на “РОССКОСМОС” да бъде извадена от експлоатация и приводнена на 23 март 2001 г. руската орбитална станция „Мир„. Според “достоверни източници” на борда и останал руският космонавт Лев Андропов, който в знак на несъгласие, отказал да напусне станцията и в крайна сметка загинал с нея.


Съветският космически конструктор Сергей Павлович Корольов с космонавтите от Първия отряд.

Все пак най-устойчиви си остават митовете около първия полет на Юрий Гагарин. Според западната преса, неговият полет бил дори 12-ти по ред в изпитанията със съветски космонавти. И естествено, 11 от тях са неуспешни, т.е. всички космонавти преди него загинали. През юни 2005 г., немското списание “Щерн” (“Stern”), във връзка с 50-годишнината на космодрума Байконур отново засегна темата, като информира за извършени полети на неизвестни “руски космонавти” преди Юрий Гагарин.

Днес е известно, че кампанията по осъществяването на информирането на световната общественост за “неуспешни съветски полети” в космическото пространство е започната още през декември 1959 г. от италианската телеграфна агенция “Континентал”, която разпространила съобщението, че СССР изстрелва ракети с космонавти още от 1957 г.! Тя посочва техните имена и фамилии (Алексей Ледовски, Сергей Шиборин, Андрей Митков и Мария Громова), които излетяли от създадения през 1947 г. космически полигон “Капустин Яр” (Астраханска област), в периода 1 ноември 1957 – 1 юни 1959 г. В действителност, в същото време са изстрелвани в космическото пространство единствено ракети с подопитни животни, които завършват неуспешно поради дехерметизация на кабините или неразтваряне на парашута на космическата капсула.


Четириноги изпитатели. Кучетата с имена Циганка и Миша се подготвят за полет. Циганка е вече със скафандър

На 23 февруари 1962 г. британската агенцията Ройтерс (Reuters) разпространила изказването на полковника от ВВС на САЩ Барни Олдфилд, че през май 1960 година заради излизане от строя на системата за ориентация се е изгубил в космическите бездни (дълбокия космос) съветския космически апарат “КП-1”, в който се намирал космонавта-пилот Завoдски. В действителност последният, чието истинско име е Генадий Заводовский, работил дълги години като техник-изпитател в Института за авиационна и космическа техника и умира през 2002 г.


Височината е достигната! „Космонавтът“ Алексей Белоконов в барокамера.

През 1960 г. щафетата на “Континентал” е поета от американските “Асойшитед Прес” (“Associated Press”) и “Ридърс дайджест” (“Readers Digest”). Тя е свързана преди всичко със септемврийско-октомврийското посещение от Никита Хрушчов на сесията на Общо събрание на ООН. На страниците на списанието “Ню-Йорк джърнъл Американ”, те информират света, че на 27 септември 1960 г. по време на излитането на космически апарат се взривил космонавта Иван Качур, а през октомври с.г. пък се взривил космическия кораб от серията „Восток“ с космонавта Петър Долгов. Но докато първият след пенсионирането си в Института за авиационна и космическа техника пред 80-те години на ХХ век заминал за Украйна, вторият – полковник Петър Долгов, действително загива, но чак през есента на 1962 г. при изпитанията на нов тип космически скафандър “СИ-3М”.


Старшата лаборантка В.А.Арапова закрепва на тялото на „космонавта“ А.Грачов датчици.

Може би най-поучителна и интересна е историята на последните трима “загинали съветски космонавти” – Алексей Белоконов, Генадий Михайлов и Алексей Грачов. Тя пак е разпространена от италианската преса – този път от ежедневника “Кориера дела сера” (“Corriere della Sera”). Тя напечатала разказа на двамата братя-радиолюбители Ачилe и Джанбатиста Юдика-Кордиля, които през ноември 1960 г. и през февруари 1961 г. прехванали в ефир странни сигнали, идващи от космическото пространство. Трябва да се отбележи, че двамата братя създали собствен радиоцентър в град Торино (Северна Италия) по прехващането на космически сигнали, който бил известен като “Торе Берта”. В първия случай те успяли да прослушат телеметрическите радиосигнал на биенето на човешко сърце и тежко дишане на пилот-космонавт, намиращ се на борда на “Тежък спътник”!? летящ към Венера, т.е. на космонавта Генадий Михайлов, във втория – радиоразговори със Земята, на задушаващия се от намаляването на кислорода в космическата капсула космонавт Алексей Белоконов. Италианският ежедневник дори дал част от разшифрирания текст: “Условията става все по-лоши… защо не отговаряте? … скоростта пада…света никога няма да научи за нас…”. Най-фрапантен е може би третият случай, на записан уж разговор между Алексей Грачов и съветския наземен Център за управление на полетите (ЦУП), звучащ днес като анекдот. Грачов уж съобщил, че вижда в илюминатора странни светещи частици, при което ЦУП заповядал те веднага да бъдат доставени на борда на капсулата (интересно е по какъв начин, като отвори илюминатора и ги хване с мрежичка?). По информацията на италианците, все пак той някак си успял да направи това и решил да докладва на земния ЦУП за изпълнението на задачата. Той получил веднага отговор – “Ние забравихме да те предупредим – тези неща са радиоактивни”. Статията била съпроводена с реални фотографии на “фантомите-космонавти”, от които естествено по това време направили новите “космически” икони на “жертвите на съветския режим”.


„Kосмонавтът“ Иван Качур преди „излитането“ в космоса

Днес в световната интернет лесно могат да се намерят не само тези записи (някои с фон – изпълненията на световноизвестния хор “Пятницкий”), но и огледални характеристики и за американските астронавти от програмата на НАСА “Аполо” (все свидетелства от “студената война”).


Отново невярно съобщение!


The brothers put up their antennae on a Milan rooftop. Image courtesy of Judica-Cordiglia brothers.


The brothers listening to Gagarin at Torre Bert, the mini-NASA they constructed in an old wartime bunker. Image courtesy of Judica-Cordiglia brothers.


The brothers listening. Image courtesy of Judica-Cordiglia brothers.

Колко са точни думите на руския космически конструктор Борис Евсеевич Черток, казани на изследователя Александър Железняков през 2004 г.: “Знаеш ли, ние самите създадохме всички тези “призраци”. И самите сме виновни за това, че тези клюки са така жилави. Заради това, че за много от тях не разказахме в онези години. Заради това, че по заповед отгоре лъгахме “за благото на идеята”. Като резултат на това, се появиха слуховете за секретните полети в космоса…”

Първите 11 съветски космонавта. (Eleven Soviet Union cosmonauts pose in Moscow during the nation’s Cosmonaut Day ceremony in 1965. They are, back row, from left; Yuri Gagarin, first spaceman; Valery Bykovsky; Pavel Popovich, and Vladimir Komarov. Fron, from left, Kontantin Feoktistov; Valentina Nikolayeva; Alexei Leonov; Andrian Nikolayev; and German Titov. (AP Photo/Tass)

А господата от НАСА какво ще кажат?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ ( http://www.duma.bg/duma/node/20927)

Creative Commons License
„PHANTOMS ON SPACE ORBIT“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– CRYPTIC CODES: 11 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY


ЕДИНАДЕСЕТТЕ НАЙ-СЛОЖНИ ШИФЪРА В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Независимо от развитието на технологиите за дешифриране, които се ускорили с появяването на компютърните технологии и Интернет, човечеството продължава да се мъчи върху няколко десетки неразгадани съобщения. Наскоро, бе направена класация от 11 кодирани съобщения и шифри, чието съдържание и до днес остава в тайна, независимо от развитието на компютерните технологии.

1. Най-важното шифровано послание на древната култура на остров Крит станал Фесткия диск – изделие от глина, което е открито в гр.Фест през 1903 г. И двете му страни са покрити с иероглифи, нанесени по спирала. Специалистите успяли да различат 45 вида знаци, но от тях само няколко са опознати като иероглифи, които са били използвани в додворцовия период на древната история на Крит.

2. Линейното писмо. То също било открито на остров Крит и наречено в чест на британския археолог Артър Еванс. През 1952 г., Майкъл Вентрис успял да дешифрира линейното писмо В (Линеар Б), което се използвало за шифриране на микенския език – най-древния от всички известни варианти на гръцкия. Но линейното писмо А (Линеар А) е разгадано само частично, при това разгаданите фрагменти са написани на някакъв неизвестен на науката език, който не е свързан с нито един от известните езици.

3. Криптос – монумент, който американския скулптор Джеймс Сенборн поставил на територията на щаб-квартирата на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в Ленгли, щат Вирджиния, през 1990 г. Зашифрованото послание, което е нанесено върху него, и до днес не може да се разгадае.

4. Шифърът, който е нанесен върху китайско златно кюлче. Предполага се, че през 1933 г., седем такива златни кюлчета са били предадени на генерал Ван в Шанхай. Върху тях са нанесени картинки, китайски иеpогрифи и някакви шифровани съобщения, в това число и такива с латински букви. Възможно е те да съдържат данни за качеството на метала, определено от една от банките в САЩ. Съдържанието на китайските иероглифи пък посочва, че стойността на златните кюлчета надвишавало сумата от 300 млн. китайски долара.

5. „Великият шифър” на Антуан Росиньол – Любимецът на кардинал Ришельо – Антуан Росиньол е първият началник на френското дешифровъчно отделение, което създадено през 1626 г. и, което той ръководи до своята дълбока старост. Дейността му се свеждала преди всичко до дешифриране на текстове, което извършвал толкова блестящо, че във Франция и до днес неговия способ, с помощта на който се разкривал ключа на шифъра, се нарича „росиньол”.

На този велик криптограф принадлежи доктрината, съгласно която устойчивостта на военно-полевия шифър трябва да бъде такава, че да може да се осигури секретността на шифрованото донесение до получаването му от армейското подразделение и до изпълнението на изпратената заповед. От друга страна дипломатическият шифър трябва да бъде такъв, че неговото разкриване да продължи няколко десетки, а може би и стотици години, тъй като в дипломацията шифрираният текст трябва да остава секретен още много дълго време след неговото зашифроване.

Антуан Росиньол много добре познавал шифрите от системите на Дьо ла Порт, Виженер, Жером Кардан и др. Когато му поръчали да направи шифър за дипломатическа преписка, Росиньол създал такъв шифър, че той не могъл да бъде дешифриран в продължение на две столетия и получил названието „Велик шифър”.

6. Криптограмите на Бейл – три закодирани съобщения, които както се предполага, съдържат сведения за съкровище, състоящо се от два фургона злато, сребро и скъпоценни камъни, зарити през 1820-те тодини около Линчбърг (окръг Бедфорд, щат Виржиния), от група златотърсачи под ръководството на Томас Джеферсон Бейл. Стойността на неоткритото и до днес съкровище се оценява приблизително на 30 млн.US долара. Загадката на криптограмите не е разкрита и днес, по-точно, спорен остава въпроса за реалното съществуване на съкровището. Предполага се, че в неразшифрираните сведения е посочено точното място на укритото съкровище и списъка на собствениците му.

7. Ръкописът на Войнич, за който най-често се казва, че е най-тайнствената книга в света. В ръкописа са използвани уникални букви, тя има около 250 страници и рисунки, показващи непознати цветя, разголени нимфи и астрологически символи. За първи път той се появява в края на ХVI век, когато императора на Свещенната Римска империя Рудолф II го купил в Прага от неизвестен търговец за 600 дуката (с тегло от около 3,5 кг злато, днес – малко повече от 50 хиляди US долара). От Рудолф II книгата преминала за изучаване към аристокрацията и учените, а в края на XVII изчезнала.

Манускриптът отнова се появява на бял свят приблизително през 1912 г., когато го откупил американския книготърговец Уилфрид Войнич. След неговата смърт, ръкописът бил предаден като дар на Йейлския университет. Британския учен Гордън Раг смята, че ръкописът все пак е много добра мистификация.

В текста му има особенности, които не са свойствени на нито един от езиците. От друга страна, някои от чертите, например дължината на думите, способите на съединяването на буквите и сричките, са подобни на съществуващите в днешните езици. „Много от учените смятат, че всичко това е прекалено сложно за мистифициране, т.е. за да създаде такава система, на някакъв алхимик би му потрябвали години” – споменава самия Раг.

Обаче Раг посочва, че много лесно може да се получи подобна сложност, например ако се използва шифровъчното устройство създадено приблизително в 1550 г. и известно като мрежата на Джироламо Кардано. В тази таблица, символите на думата се създават от придвижването на картонче, с изрязани в него отвори. Именно заради празните пространства, оставените в таблицата думи имат различна дължина. Поставяйки подобни решетки върху таблицата на слоговете от манускрипта, Раг успял да създаде език, на който са присъщи много, ако не и всички особености на езика на ръкописа. По негови думи, за създаването на ръкописа било достатъчно и три месеца време.

8. Шифърът на Дорабел, подготвен през 1897 година от британския композитор сър Едуард Уйлям Елгар. Той изпратил в шифрован вид писмо в гр.Уулвърхемптън до своята приятелка Дори Пени, 22-годишна дъщеря на настоятеля на събора „свети Петър”, Алфред Пени. И този шифър останал в историята неразгадан.

9. До скоро в списъка присъствувал и чаошифърът, който не могъл да бъде разкодиран докато е бил жив създателя му. Шифърът е създаден от Джон Ф.Байрн през 1918 г. и в продължение на 40 години той се опитвал да заинтересува с него властите на САЩ. Изобретателят предложил парична награда на онзи, който ще може да разкрие неговия шифър, но като резултат никой не я получил. През май 2010 г., членовете на семейството на Байрн предали всички останали от него документи в Националния музей по криптография в Мериленд, което довело да разкриването на алгоритъма му.

10. Шифърт на Д`Агапейефф. През 1939 г., британския картограф от руски произход Александър Д`Агапейефф (Alexander D’Agapeyeff ) публикувал книга за основите на криптографията „Codes and Ciphers”, в първото издание на която той посочил собствен създаден шифър. В следващите издания този шифър вече не бил включен. По-късно, Д`Агапейефф, признал, че е забравил алгоритъма на този шифър. Подозира се, че неуспехите на всички ония, които са се опитали да разшифрират неговата работа, са свръзани преди всичко с грешки на автора при шифрирането на текста. Но в наши дни се появила надежда, че шифърът ще може да бъде разкрит с помощта на използването на съвременните методи – например на генетичния алгоритъм.

11. Таман Шуд. На 1 декември 1948 г., на крайбрежието на Австралия в Съмъртон (около гр.Аделаида), било открито мъртвeц, облечен с пуловер и палто, независимо от характерният за австралийския климат горещ ден. У него не били открити някакви документи за самоличност. Опитите да бъдат сравнени отпечатъците на зъбите и пръстите със съществуващите данни за живите хора, също не довел до нещо ново. Паталогоанатомичното освидетелствуване открило противоестествен прилив на кръв, с която била изпълнена по-специална неговата коремна кухина, а също така и увеличаването на вътрешните органи, но никакви чужди частици не били открити в тялото му.

Едновременно с това, на ЖП-станцията открили куфaр, който би могъл да бъде собственост на загиналия. В куфара имало панталон с тайно джобче, в който намерили скъсан от книга парче лист с напечатани на него думи Taman Shud. Следствието установило, че парчето хартия е било скъсано от много рядък екземпляр на сборника „Рубаи” на великия персийски поет Омар Хайям. Самата книга била открита на задната седалка на автомобил, изоставен незаключен. На задната обложка на книгата имало небрежно написани пет реда с главни букви – смисълът на това послание останало и до днес неразгадано. И до днес тази история остава като една от най-тайнствените загадки на Австралия.

Подготвил: ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Creative Commons License
CRYPTIC CODES: 10 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 42 (23618) from 21st October 2011.

– LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“, 31st October 1912


ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.302 на вестника „Киевска мисъл“ от 31 октомври 1912 г.

ЛЕВ ТРОЦКИ

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО „НА НОЖ“

След като бяха отделени ранените от убитите, беше направено сортиране на тежко от леките ранени. Тежкоранените се оставяха недалеч от местата на боя, в Киркилис, Ямбол, Филипопол, а лекоранените се карат тук, в София. Тук при нас бяха като че ли само от “леките”: ранени в крака, ръката, рамото…
Но за себе си те изглеждат нелеки. Овеяни още от гърма и дима на сраженията, които ги осакатиха, те приличат на пришълци от друг, таинствен и страшен свят. Те все още нямат мисли и чувства, които да излизат зад пределите на току-що преживяното от тях сражение. За него те говорят, него преживяват в съня си.
– Аз съм от 1-ви полк. Вървяхме към Лозенград, но вече по пътя разбрахме, че Лозенград е паднал –
Завихме назад, към Одрин… Къде беше това, не мога точно да ви кажа. Само че се сблъскахме тук с турски отряд, който отиваше в помощ на Лозенград. Мен ме рани в ръката, само че аз отначало и не го забелязах, малко ме пареше, половин час след това стрелях, болка не чувствувах, след това ме удари в крака, тука вече паднах, ме запали… Вдихнаха ме другарите, отнесоха ме на два километра от линията, а там санитарите ме поставиха на кон…
– Движехме се в една колона, двата полка – 1-ви и 6-ти. 6-ти ни беше като подкрепление –
Отпред имаше един ескадрон за разузнаване. А тук, в това как беше, Силио-село (Селиолу), се намираше неприятеля. Кавалерията се хвърли напред. Но нея я посрещнаха със залпове. Ескадронът набързо се обърна към нас, и ние открихме огън по направление на турските изстрели. Само че, още когато трябваше да развърнем бойната линия, ни удари шрапнел. Турската артилерия се разкри неочаквано, за нея и не знаеха. Обсипа ни отначало от фланга, а след това и от лявата страна. Беше това на 9-то число, в два часа през деня. Съвсем неочаквано започна боя… След половин час пристигна нашата артилерия, и под нейно прикритие преминахме в настъпление. Някои от нашите роти се хвърлиха на “ура”, “на нож” (със щикове). Отхвърлихме турците от позицията, пленихме девет скорострелни оръдия и един заряден сандък. – Всичките – новички. На десния хланг ги взехме. Докарахме ги в село Татарлъ (Татарлар), където беше щаба на нашата дивизия. Много ние взехме пленници. Нашата рота хвана живи двадесет турски войника и един офицер, и ги закараха в Татарлъ. Сред тях имаше един сърбин, един грък, двама македонци. Нашите (македонците) разказваха за турците: “Не обичат те, казват щика. И защо тези гяури проклети летят на нож, като на пресен хляб?” В тази работа и мен шрапнелът ме одраска. След това ни изпратиха тук. Тежкоранените, в корема и гърдите, останаха в Ямбол и Казъл-Агач. Там училището и казармите са препълнени… Артилерията много от нашия народ осакати…

– Аз съм от 16-и полк, запасния –
Нашите два полка вървяха заедно: 16-и и 25-и, така километра три-четири от 1-ви до 6-ти. На 9-ти по време на обяд ни вдигнаха по тревога – 25-ти полк напред, 16-и в резерва, зад нас артилерията. Вървяхме до заранта на 10-ти. Тук турските войски се оказаха много. Къде беше това ли? – около Одрин. А по-точно не мога да ви кажа. Докато вървяхме под изстрелите напред беше още нищо, а когато изкомандваха да отстъпваме – тук върху нас падна много картеч. На 10-ти имаше голям дъжд. Нашата артилерия заседна в калта, не можеш да я измъкнеш, а турската полева артилерия работеше без прекъсване. Турците казват, че са били четири дивизии, а ние на предни позиции бяхме само две дружини (четири роти). Първият ден на боя беше много лошо. Шрапнелът пада в калта, на често пъти не се взривява. Падне върху раницата, – ние лежахме, – отхвърли раницата, а “войникът” жив. Турската артилерия беше набелязала правилно целта, все на едно място сипеше. Ако беше сухо, нито един от нас не би останал жив…
… Главно нещо беше, че куршумите ни свършиха, на 1-ви и 6-ти полк. На всеки по 150 броя бяха отпуснати. Всичко изразходвахме, а нов подвоз още нямаше.
– А силно ли се загряваше от стрелбата пушката?
… Не зная, не съм забелязал. Толкова горещо беше, че пушката в ръката си не чувствуваш. А след това ние преминахме в настъпление. Викаш “Ура! На нож!” – те отстъпват. Бягат, а след това се съберат, тук ти само успявай да стреляш. Първите редове премахнем, и отново команда “На нож”. Само че ножовете често се развалят. Набучиш цял – извадиш половината.
… Разказват, че сърбите сега, когато вървят на нож, не викат “живио”, а “ура”. Турците до смърт се страхуват от това.
… А освен това казват, че турците поставят в предните редици, християните, слабо обучени. Когато ние викнем: “На нож!” – турците притихват, а християните издигат бял флаг. Мислих, че те искат да се предават. Ние престанем да стреляме, към тях вървим, за да ги обезоръжим. В този момент турците ни обсипват.

… На едно място имаше неголям отряд, 25 българи-македонци и 7 турци. Македонците решиха да отидат в България. Взеха със себе си турците и преминаха с тях границата. Ние после в Ямбол ги видяхме.
– С шрапнел ме удари. Аз също съм от 1-ви полк –
Удари под раницата, между лопатките, осколките и сега още не са извадени; трудно ми е да лежа, трудно дишам и трудно седя. Като ме удари – аз паднах веднага, гори ме смъртоносно… Дотича санитар, поиска да ме вдигне, тук той и падна мъртъв. Докато шрапнелът в гърба ми не изстина, аз махнах раницата, свалих куртката, свалих бельото, гол се въргалях на земята, памет обаче не съм губил нито минута, а беше толкова тежко, че и да се разкаже е невъзможно. От болка ями с краката изривах. Кръвта се стичаше на два ручея, от устата и отдолу. Сега ми е по-леко. Но когато кашлям – ми е тежко.
Едното ребро, от гърдите до лопатката съвсем не го чувствувам, а апетит имам, всичко ям, – дай боже ще оздравея. Когато аз паднах, нашите през мъртвите и ранените преминаха и напред – “на нож”. Ето тогава си и помислих: на убитите е добре да лежат, на живите, които в атака вървят, е още по-добре, а на нас, осакатените, много тежко ни се падна. Цяла нощ под дъжда лежахме. На другият ден на обяд ни вдигнаха. Много от ранените там не дочакаха помощта, умряха.

… С пушечната стрелба те съвсем малко вреда нанасят, лошо стрелят: тикне лицето в земята и над главата си стреля. А най-лошото е картеча. Те картечници на автомобилите карат. Издигнат бял флаг, от флага минат и започнат да косят. 1-ви и 6-ти полк съвсем се разбъркаха. Точно тук и 6-ти полк най-много пострада… Мен самият нищо, само граната ме контузи, да ме рани – не ме раниха, а костите ми разтресе. Сега вече костите на място си застанаха, сега от болницата ще ме изписват. Дай боже, жив и здрав ще бъда, пак ще отида турците да бия. Стига им да смърдят в Македония.
– При мен лявата ръка и левия крак са ранени –
Куршумът мина направо, боли много, а костите не са повредени. – Разказвачът се усмихна, показвайки малокръвните си венци и редки зъби. – Работата беше така. Турците унищожиха нашите часови и заеха граничните укрепления. Те бяха пехотна дружина и митралезна рота. Нашата първа рота достигна на шестдесет крачки от тях. Мислехме, че в укрепленията са нашите. Турците откриха плътен огън. Нашите: “Ура! На нож!”. Турците излизат от укреплението и бягат. На левият фланг, турски офицер искаше да ги спре, обърна се и извика команда. Тука, като че ли го рани, залюля се и започна да пада, ние ги достигнахме, и го подхванах в горещината на ножа… Не успяхме да се огледаме – нападнаха ни два ескадрона турска кавалерия. Щяха направо да ни унищожат. Но в този момент пристигнаха две роти, откриха огън по кавалерията и я принудиха да отстъпи. Взех от мъртвия турски офицер сабята и я предадох на ротния командир. Турците не вървят на нож. Отстъпих аз пеш на сто крачки от бойната линия и легнах, там ме приеха санитарите.

– Младеж, съвсем без мустаци и брада, почти момче, разказва, като с цялата си същност отново преживява своя разказ –
… Предвижвахме се от 9-ти до вечерта на 10-ти, до 4-ри часа, без вода, без храна. Но за ядене никой и не мислеше. През нощта беше още по-лошо, отколкото през деня. Като започнат турците да ни дирят с прожектори, ярко осветят полето, всеки твой косъм се вижда. Страшно ставаше под такъв лъч. Само че турската артилерия през нощта огън не откриваше, а през деня – вече лошо стана. Турската батарея беше на хълм. В мъртвото пространство пред нея лежеше турската пехота, под прикритието на своите оръдия. Ние действувахме под непрекъснат артилерийски огън. А ние свое прикритие почти нямахме. Гладни, измръзнали, в кал, съвсем загубихме сили. В 4 часа, командирът от Колонното село поиска друг полк да ни смени. Мен в меката част ме простреля. Такива рани ние имаме много. Ние лежахме по корем, ето че отгоре куршумът те хване, или през меките части, или през бедрото: под коляното влезе, при ходилото излезе… А нашият поручик Загревски със своята ръка 46 турци унищожи, след това го рани в крака и челюста. Турците казват: “Тук има не само българи, но и московити има”. Те московитите и до днес помнят… А да се лежи в болницата е добре. Санитарите-германци много добре се грижат за нас. А в Ямбол имаше беда. Там лекарите бяха наши, военни. Ранените са много, късат те превръзките направо с месото. Страхувах се аз от тези превръзки повече, отколкото от турската картеч. А тук – като че ли всеки час ги правиха, след превързването ставаше по-леко…

За мястото на сражението, за разположението на полковете ранените дават смътни и неверни разкази. Те са били и си остават малки, субективно чувствуващи частици на голям, обективен и още непознат им план. Войковите им части се сблъсквали – за изпълнението на този план, а може би, въпреки всякакви планове – с неизвестни за тях турски части. Станало сражение, което не само осакатило телата им, но и целия им живот поделил на две. Сега, всичко това, което беше с тях до войната – труда и семейството, – помътняло, избледняло, разсипало се в мъглата. Те по цял ден мислят и говорят за войната, в ушите им трещи турската картеч, болят и парят раните… Оздравяващите бродят от стая в стая, разказват всичко за това отново един на друг, но слушат само себе си, страшното си вътрешно ехо на преживяните в огъня часове. Те се опитват да въвлечат сестрите в онзи свят на оръдейна стрелба и викове “на нож”, който задълго, а може би завинаги се е заселил в тяхното разтревожено съзнание. През нощта те бълнуват в полусън, чуват канонадата, виждат автомобилите с “картечници”, нанизват с ножа или падат ранени… Или внезапно започва да пълзи по стаята бял, като лист хартия, лъч на турския прожектор. Раненият се събужда в студен пот. Всичко е тихо, топло е, наоколо има бели възглавници, само от другите легла се раздават тихи стонове, отблясъци на болка и на подобни сънища. Унася се наново за няколко минути и отново чува командата “Напред! На нож!”. Спирайки дишането, тича напред. Вижда турския офицер, как той се обръща настрани, вика на своите някаква команда, но недоизричайки я до края, маха с ръце и пада настрани, ето-ето ще падне, но вече той няма време да падне, приближават се първите редици, и ножът навлиза в сукното на офицерския мундир. Раз – Два, – набучил и веднага издърпал. Всичко е направено правилно, както са го учили в строя. Само че на цевта останал само половин щик.

Така те лежат тук, от 21 годишни до 48-годишни, селяни и граждани. Ето този е градинар, този – месар, тук е бояджията, четири селянина, отново градинар, а този слабият, с големите мустаци и възпаления поглед – търговец. Най-зле се чувствуват тези, които не са били в бой, а са заболяли по пътя от простуда, зараза или от нещастна случайност. Ето рамото на този старец е премазано от каруца, натоварена с бодлива тел. Неговият съсед още преди войната си изгорил очите в каменоломна с динамитен патрон. Мобилизирали го по-погрешка, сега го върнали. Този кавалерист има счупване на ключицата – паднал е от кон. До него е артилерист с гнойно възпаление в средното ухо; главата му е бинтована, чертите изкривени от непоносима болка. “Два дни вървях аз от Ямбол надолу по Тунджа, бях няколко часа под турски огън – и нищо, – разказва черен, като смола войник-софиянец (жител на София), а тук трябваше да се помогне да измъкнем оръдието, подхлъзнах се, паднах, колелото му премина през крака ми, коста тресна, лежа вече девети ден!”…

Лекоранените, изписани от болницата, ходят по улиците, пътуват в трамваи, появяват се в кафетата. Те вече навлязоха като съставна част в живота на населението. А там, под Одрин и около Чорлу, стават нови боеве, трещят митралезите, пука се шрапнела, и нови хиляди ранени ще бъдат изхвърлени утре в сърцето на страната. Ще се прекроят границите на Балканския полуостров, но това страшно наследство на войната, на израненото, осакатеното и душевно-наранено трудово поколение още задълго време ще легне със страшна тежест върху културното развитие на малката страна.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, № 43 (23619) from 28 October 2011, p.15.

– ANTARCTICA. WHETHER THE ENTRANCE TO “AGARTHA” HAS BEEN DISCOVERED ?


ДАЛИ Е ОТКРИТ ВХОДА КЪМ “АГАРТА”?

В краят на месец ноември 2010 г. една новина обиколи световните медии и печатни издания. Изследвайки фотографии на Южния полюс, направени от сателит на НАСА, известният американски киберархеолог Джоузеф Скипър открил неизвестен вход-отвор. Той отивал в дълбочина на Антарктида и се намирал в региона, разположен между американската база Мак Мьордо, самият Южния полюс и руската станция “Восток”.

Сред многото версии, които се допуснаха в месеците след това, била и тази, че това е един от входовете към “Агарта”, митичната нацистка база от годините на Втората световна война, намираща се под ледовете на Антарктида и известна още като “База 211”.

“Агарта” (Agarty, Agartha)? Названието идва от санскритски език, което означава “недостъпен”, “неуязвим”. Думата е символ на легендарна подземна страна. За първи път за нея писал френския мистик Сент-Ив д’Алвейдр в книгата си “Мисията на Индия в Европа и европейската мисия в Азия. Проблема Махатма и неговото решение”. По-късно за съществуването и пише и Фердинанд Осендовски, който в книгата си “И зверовете, и хората и боговете”, използвал сведения на монголските лами, разказвали легендата за подземна страна, която управлявала съдбата на цялото човечество. За традиционното месторазположение на Агарта се смятало региона на Тибет или Хималаите.

Такива странни стели са открити от нацистите в Антактида

Идването на власт на нацистите в Германия през 30-те години на ХХ век, опираща се върху нечовешката “Теория за жизненото пространство”, разработена от Адолф Хитлер, върху идеята за свърхчовеци, развита от престъпните организации на германските НСДАП и СС, продължава оформянето на мистицизма около съществуването на “Агарта”. Германското нацистко ръководство осъществява сериозно подготвена експедиция в района на Хималаите и Тибет, откъдето взема по-късно идеите за съществуването и за свои цели и решава да ги претвори, но този път – в района на Антарктида.

Първи, въпроса за нацистката “База 211” поставя пред световната общественост германския изследовател Ханс-Улрих фон Кранц. На територията на Аржентина, той успял да открие и се срещне с бивш офицер от СС Олаф Вайцзекер, който потвърдил факта за съществуването на базата. Нещо повече – бившият есесовец попаднал за първи път в нея като учен-изследовател през 1938 г., а втория път – вече като беглец след капитулацията на Третия Райх, през 1945 г. Той съобщил също така, че нацисткото ръководство започнало изследването на ледения континент през 1938 г., когато германски разузнавателни самолети успяли да заснемат от въздуха голяма част от територията му, а също така и да открият оазиси с топли езера, свободни от снежна покривка и покрити с оскъдна растителност. Нацистките изследователи дори успяли да открият руините на два древни града там. Тези открития били веднага засекретени, тъй като щели да обърнат наопаки световните научни представи за Антарктида, като мъртъв и вечно студен континент.

Но най-интересното се оказало не на повърхността на Антарктида а под нея. Тъй като водата в морето на Амундсен (разположено приблизително между 100° и 123° западна дължина) се оказала с няколко градуса по Целзий по-топла. За изследването на това природно явление по лична заповед на фюрера били изпратени няколко германски подводни лодки. При изследването на крайбрежието на континента една от тях успяла да се вмъкне в система от пещери, свързани една с друга, и имащи пресни води, които били толкова топли, че е било възможно човек дори да се изкъпе. В други пещери пък, било толкова сухо, че могло да се пригодят за живеене. В някои от тях дори личали следите от древна човешка дейност – релефи на стените и имало изсечени каменни стъпала. Тогава и възникнала идеята за създаването на нацистката “База 211”.

Така изглежда корицата на личната секретна тетрадка на шандартенфюрера от СС Вилхелм Волф. Към тази папка има съпроводително писмо отново до Меркулов. В него пише: „Изпращам Ви секретна тетрадка с текстовете на конспектирани заповеди на Върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Германия Адолф Хитлер „СC за подбора сред военнослужещите от Вермахта, Луфтвафе, военноморските сили „СC за кандидати за изпращане в Антарктида“. Тетрадката с конспектите на заповедите принадлежи на полковника от Вермахта Вилхелм Волф, когото органите на „СМЕРШ“ понастоящем издирват. Тетрадката е открита сред архивните документи на Върховното командване на Вермахта в гр.Пирна, около Дрезден“.

Извадка от тетрадката на шандартенфюрера от СС В.Волф, с конспекти на текстове на секретни заповеди на Адолф Хитлер

Адолф Хитлер дал заповед за създаването и строителството на няколко подземни градове, върху територията на Антарктида, наречена Нова Швабия, чиято сталица трябвало да стане град Ассен. Нещо повече, той самият вярвал в една древна арийска теория, че земята е куха, и че в нея може да има земи и цивилизации, които дори да ни превъзхождат по развитие. Естествено, това негово вярване противоречало на истинската научна мисъл, която отдавна доказала че планетата ни има цялостна кора, мантия и ядро.

В периода от 1938 до 1941 г. германски транспортни подводни лодки започнали да преминават през цялия Атлантически океан и да прехвърлят запаси от продоволствие, дрехи, оръжие, боеприпаси, медикаменти, геоложко оборудване, релси, траверси, вагонетки и всичко нужно за създаването на тунели. Естествено, по-лесно е било всичко това да бъде закупено от близките латиноамерикански държави, но Втората световна война навлязла в такъв период, в който това станало невъзможно.

Това са германските вербовчици, които са набирали много тайно доброволци за базата „211“ в Антарктида.

По сведения на самия Ханс-Улрих фон Кранц, през 1941 г. населението на подземния обект в Антарктида достигнало цифрата от приблизително десет хиляди души. Там били построени и работили и няколко металургични и машиностроителни предприятия. През 1943 г. в карстовите пещери била завършено строителството на специална верф за извършването на авариен ремонт на германските подводни лодки. “Мащабите на предприятията били такива, че без много труд е могло да се създаде строителството на нови подводни лодки” – споменава фон Кранц.

Личния състав на германската експедиция 1938-1939 г.

През 1945 г. базата става едно от местата където успяват да се скрият от международното правосъдие избягалите нацисти, а така също и пункт за прехвърляне на безопасни места на много от “мозъците” на Райха – биолози, специалисти по самолетостроене, ракетна техника, ядерна физика и т.н. Нещо повече, след капитулацията на Третия райх, се оказва че в неизвестни направления са изчезнали част от германските субмарини, при това от последните модели. Те така и не били открити – нито на дъното, нито в океанските и морските пристанища…. Но е известно едно нещо – че са отплавали в южно направление.

Карта на Нова Швабия (германска експедиция 1938-1939 г.)

Агарта с „Град Ассен“ (личен архив на Адолф Хитлер)

С настъпването на студената война в света нарастнал и интереса към Антарктида. През 1947 г. за крайбежието на Нова Швабия отплавала американска военноморска експедиция в състав от 14 кораба и с 20 самолети, подготвени за действия в полярни условия. Тази операция по издирването на местоположението на германската “База-211” била известна във военните среди под кодовото название “Висок скок”, скок който на практика се оказал не толкова голям. Експедицията завършила неуспешно, били дадени многобройни човешки загуби, един кораб бил взривен и загубен, а информацията за нея е засекретена в САЩ и до днес.

Следващите загуби дала експедицията на известния френски океанограф Жак-Ив Кусто. През 1973 г. експедицията, ръководена от него, заедно с кораба “Калисто” се насочила за изследването на Земята на Дронинг Мод, а неофициално – за издирването на месторазположението на “Базата 211”. Френските квалангисти успяли да открият подводен вход в подземните пещери, но малко по-късно всичките пет души, които влезли отново в един от подводните тунели, изчезнали завинаги. Експедицията спешно била прекратена.

Справка на Първо управление на НКГБ за германските колонии на островите в Тихия и Атлантическия океан (по линия „А“)

Трети, пострадали съветските полярници. В края на 70-те години била изпратена съветска експедиция в Антарктида която по данни от авиационни снимки трябвало да провери за наличието на оазиси, свободни от ледена покривка. Но в един от оазисите, членове на експедицията съвсем случайно откриват шахта, с вход водещ в дълбочина на земята. Но в момента на влизането в подземието избухва мощен експлозив и трима души от състава и загиват. А няколко дни по-късно изчезват безследно и останалите членове на експедицията…

След това, настъпва затишие, но лъжливо затишие…

Като че ли интересът към “База 211” е сведен в световната общественост на нула. Но на практика това не е така – в района на Нова Швабия е създадена мощна съветска (днес руска) изследователска база “Новолазеровская”, със състав от повече от хиляда души. В съседство до нея от 1981 г. пък бе развърната изследователска станция “Георг фон Ноймайер”на ГДР… Днес последната е заменена от германските изследователски станции “Ноймайер-2”, а през 2008 г. започна строителството и на базата “Ноймайер-3” с площ от 3300 км м.

Преди няколко години изненадващо в Интернет бяха показани от няколко специализирани руски архивохранилища на различни нацистки документи, които вече окончателно потвърждават факта за съществуването на нацистката база в Антарктида. Например, на картата с инструкциите по преминаването на подводните проходи до входа в “Агарта” има една странно напомняне: “… При преминаването на пътя по повърхността вътре в грота е възможна появата както на въздушни, така и на подводни обекти. Забранява се категорично откриването на огън по тези обекти…” За сега остава открит въпроса, кой ще стигне пръв до нея и ще разбере за съдбата на обслужващия я персонал, и за това – дали тя е консервирана за по-добри времена или взривена във вътрешността?

До днес световната общественост не е убедена, че някой ще вдигне скоро завесата върху случая. Но интересът към тайнствеността, витаеща около съдбата на “Базата 211” нарастна отново през януари 2007 г. Тогава, изненадващо беше извършена експедиция на руската ФСБ (Федералната служба за сигурност) със специален транспортен самолет, в който били качени два мощни мноцелеви вертолета, Експедицията бе ръководена лично от ръководителя на рускота ФСБ генерал Патрушев. Защо са посетили района на Антарктида и какво са открили там, няма да стане известно скоро.

Cт.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 3 September 2011, p.20-21.

Creative Commons License
ANTARCTICA. ENTRANCE TO NAZY “AGARTHA” (BASE “211″) ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

НКО

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО

“СМЕРШ”

“22” юни 1945 г.

гр.Москва

НАРОДЕН КОМИСАРИАТ ЗА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ НА СССР

До другаря В.Н. Меркулов

Докладвам, че на 11 юни 1945 г. от сътрудниците на контраразузнаването “СМЕРШ” на 79-и стрелкови корпус в зданието на щаба на МВС на Германия на адрес: Берлин-Тиргартен, Тирпитщауфер 38-42, в служебно помещение са открити “карти за преминаване на морските дълбочини” с гриф: “Само за капитани на подводни лодки А-класа от зондерконвоя на фюрера”, общо 38 броя под номера със серия “44” (№№ 0189 до 0199, от №№ 0228 до №№ 0239, от №№ 0446 до №№ 0456, №№ 0555, 0870, 1489.

Както следва от превода на текста и от инструкцията на картата, става дума за преминаването на коридорите за влизане в “АГАРТА” под ледовете на Антарктида.

На всяка от картите, в графики с цифри и данни, които изискват разшифриране от специалисти в областта на астрономията и навигацията, са обозначени различни ключове, които както се предполага, се използуват в зависимост от годишните времена и разположението на луната.

Картите са отпечатени в 1500 екземпляра в концлагера Дахау, на 17 км от Мюнхен, в “зондерлабораторията” през януари 1944 г., което свидетелствува за изключителната секретност на информацията върху картите и за това, че всички лица, които са участвували в тяхното отпечатване, са унищожени.

ПРИЛОЖЕНИЕ: карти, превод в “38” страници.

(п) В. Абакумов

Според съдържанието на трофейните германски документи, нацистите са имали желанието да построят въздушен цилиндричен съд от типа „Цепелин“, наречен „Андромеда“. Този 330-футов хипопотам трябвало да побира в себе си три от по-малките „летящи диска“ Vril и един от по-голямите Haunebu. В началото на 50-те г. на миналия век, калифорниецът George Adamski успя да фотографира с подобен дизайн UFO .

– THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH?


“ЛЕТЯЩИЯТ ДИСК” – НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ТРЕТИЯ РАЙХ?

На 7 юни 1952 г., вестникът France Soir публикува едно малко интервю с германски аероинженер, бивш полковник от луфтвафе Рихард Мите (Richard Miethe), което предизвиква изключителен интерес в световната общественост.

В своето изказване, полковник Мите споменава, че през април 1943 г., в градовете Есен, Щетин и Дортмунд се водели работи по създаването на немско “тайно оръжие”. Нещо повече, той лично взимал участие в тях и успял да построи през 1944 г. в Бреслау (днес гр.Вроцлав) летящ диск, известен като V7. В интервюто си той споменава, че моторите от летящия диск останали неунищожени в тила на настъпващата съветска армия, след заемането на Полша от съветските войски. Той не назовал имената и фамилиите на шестте инженера, работили върху проекта, но споменал, че трима от тях загинали, а другите трима – попаднали в руски плен.

Полковникът от луфтвафе Рихард Мите

Така на повърхността изплува още една тайна на Третия райх – освен ракетите “Фау”, германските конструктори са работили и върху проекти по създаването на “летящи дискове”.

Изгубените тайни

Както стана известно напоследък, в годините на Втората световна война, в нацистка Германия съществувала програма за създаването на “летящи дискове”. Първите сведения за тази секретна програма на нацистите за създаването на нов тип летателен апарат (“летящ диск”) идват непосредствено след края на Втората световна война. Независимо от ниското ниво на технологиите, фактът за съществуването на подобен план не буди съмнение. В проекта за създаването на “летящи дискове” взема участие австрийския учен Виктор Шаубергер, като ръководството е поето от доктор Рихард Мите.

В същото време по аналогичен проект започва работа и офицерът-авиоконструктор Рудолф Шривер (Rudolf Schriever). Идеята за този летателен апарат му идва през 1940 г., когато служи като старши пилот в Бохемия.

Първият модел т.нар. “летящо колело”, построен от Шривер имал височина около 1,8 метра и бил с дистанционно управление. Той го създава съвместно с инженера Хабермол (Habermohl) още през 1940 г., но го изпитва близо до Прага през февруари 1941 г. Смята се, че неговият диск е първият в света летателен апарат с вертикално излитане. След показването му на представителите на германските ВВС, германският учен получил разрешение да създаде в заводите на “БМВ” пълномащабен пилотиран модел. Неговият проект е известен като “Марк І”. По-късно Шривер, съвместно с група авиоконструктори започват работа и по реализацията на проекта “Марк ІІ” – диск с височина около 2 метра и с диаметър от шест метра, с пресечен корпус и капковидна кабина за пилота.

През пролетта на 1943 г. “Марк ІІ” бил готов за първото изпитание, но той успял да се откъсне от земната повърхност на един метър и да прелети само 300 метра. Отстранявайки дефектите, Шривер създава и един модернизиран вариант – “Марк ІІІ”. С напредването на хода войната, на Шривер е предложено да започне разработването на нов “летящ диск”, но този път под ръководството на инженера-конструктор Рихард Мите, един от разработчиците на ракетите “Фау-2” По своята конфигурация, “летящия диск” на Мите, се отличавал принципиално от диска, създаден от Шривер. Той имал диаметър около девет метра, и се състоял от широко колело, което се въртяло около куполообразна кабина. По-късно на нея бил монтиран реактивен двигател. Мите успял да конструира два прототипа на своето “Хаунебу”. Паралелно с това, Шривер работи и по създаването на нов модел “летящ диск” известен като “Марк ІV”, който през зимата на 1945 г. се вдига във въздуха и прелетява разстоянието от 120 метра.

Рудолф Шривър работи върху проекта на „летящ диск

В последните месеци на войната Мите и Шривер конструират нов модел на “летящ диск”, известен като “Хаунебу Марк V”, който по своята мощност не отстъпвал на четири бомбардировача “Юнкерс” взети заедно. Този модел бил възпроизведен в реалност в завода “Ческо Морава” и получил названието “Дисколет”. На него бил монтиран реактивен двигател “Валтер”, а главния ротор се привеждал в движение с помоща на сопла, разположени на края на лопатките. Първите изпитания се провели на 14 февруари 1945 г., и са ръководени от самия Шривер. По сведения на един очевидец – Георг Клайн, отпечатени в един от швейцарските вестници, – дискът за три минути набрал височина от 13 хиляди метра и развил скорост, превишаваща скоростта на звука.

“Хаунебу”-то представлявал дискообразен брониран апарат с диаметър от 25,5 метра и с мощна силова установка с неизвестна контрукция, която била способна да осигури полет за около 55 часа при скорост от 6000 км в час (?!). Според останалите след него сведения, екипажът му се състоял от 9 човека и имал на въоръжение 6 корабни 200-мм установки за залпов огън в долните три въртящи се кули и едно 280-мм оръдие в горната кула.

Дискът на Белонце

Конструкторите на Третия райх създават и един нов апарат, който по признанията на учените днес, дори изпреварил своето време. Това бил т.нар. “Диск на Белонце”, върху чиято разработка работили едновременно трима германски конструктора – Белонце, Шривер и Мите. Дискът бил създаден в два варианта – съответно с диаметри от 38 и 68 метра. По краищата на диска били разположена установка от 12 наклонени турбореактивни двигатели – вероятно серийно произвеждащите се по това време от нацистките заводи двигателите “Jumo-004” или “BMW-003”. Най-голямо внимание заслужавал преди всичко главният двигател на апарата, който бил създаден от австрийския изобретател Виктор Шаубергер, който позволявал на диска съвсем спокойно да се издига на определената височина.

Много по-късно (през август 1958 г.), Шаубергер пише до един свой приятел:

“Моделът, който бил изпитан през през февруари 1945 г. е бил построен със сътрудничеството на първокласни инженери-специалисти по взривове, от числото на концлагеристите в Матхаузен. След това ги закарали в лагера, за тях това бил края. Аз вече след войната чух, че се води интензивно развитие на дискообразните летателни апарати, но независимо от изминалото време и грамадното количество пленени в Германия документи, държавите, които ги разработвали, не са успяли да създадат дори нещо, което да прилича на моя модел. Той бил взривен по заповед на Кайтел…”

Виктор Шаубергер (фотото е направено след края на Втората световна война).

Съдбата на прототипите днес е изяснена. В едно интервю, дадено от Шривер през 1952 г., всички прототипи на “Марк” и на “Хаунебу” са били унищожени по време на настъплението на съветската армия на територията на Германия. За последния модел – “Хаунебу-Марк V”, се предполага, че е взривен по заповед на СС, а документацията е скрита някъде в едно от подземните хранилища с тенденцията, моделът да бъде възстановен по-късно. За съжаление документацията не е открита и до днес. В много отношения се допуска и фактът, че информацията е скрита на някоя от нацистките консервирани бази в Антарктида.

Съдбата на учените

След завършването на войната в Европа, в Германия се създал вакуум на властите. Навсякъде се правели проверки, както в частния сектор, така и в държавните промишлени предприятия – издирвали се следите на функционерите на бившите нацистки организации, а така също и “чудо-оръжието”. И тъй като върху Германия по това време не били наложени репарации, както това се случило през 1918 г., правителствата на победителите от антихитлеристката коалиция разглеждали технологичните новости и специалистите, които ги създали като своего рода компенсанция за причинените им щети.

Каква е съдбата на учените, участвували в проектите по създаването на “летящите дискове”?

Жената на преден план е Мария Орсик — „Сигрун“, медиум на Vril Gesellschaft. Личността и е установена по други фотографии от времето на Втората световна война, където Сигрун стои пред изтребители Fw 190.

Бившият полковник от луфтвафе Рихард Мите попада в САЩ. Той е включен в т.нар. списък “Кламер”, по който на територията на САЩ са прехвърлени над 600 германски учени, където продължават своята научна дейност. Но Мите не заминава там като специалист по “летящите дискове”, а като участник в бъдещата американска ракетна програма и то, по протекцията на “ракетния барон” Вернер фон Браун. Работата е в това, че през 1945-1946 година, главната и единствена задача на американския военнопромишлен комплекс е била създаването на ракетни технологии, а не на някакво “неясно” съоръжение, какъвто бил “летящия диск”.

Авиационният инженер Клаус Хабермол е единственият специалист от екипите по създаването на “летящите дискове”, който попада на територията на СССР. Тук той е прехвърлен заедно с 3000 други германските специалисти. И както в случая с Рихард Мите – не работи по своята тема. Той участвува в разработването на обикновени реактивни двигатели, нужни за съветската авиация. За създаването на “летящ диск” липсали както нужните чертежи, така и професионален екип от инженери-тесни специалисти, за създаването му.

Австрийският конструктор Виктор Шаубергер първоначално попада в американски лагер за германски военнопленници, къдетo престоява около половин година. През 1957 г. той заминава в САЩ по извършването на научна дейност, но не по създаването на нов “източник на свободна енергия”, както е бил известен в специализираните среди конструкцията на двигателя му. Пет дена след като се завръща от САЩ, той мистериозно умира. Загадката около смъртта му не е разкрита и днес.

За останалите – Джузепе Белонце и Шривър – няма сведения.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история


Creative Commons License
THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Компютърно възпроизведен модел на „Хаунебу“.

Компютърно възпроизведен модел на полети на „Хаунебу“ в региона на Антарктида.

„Хаунебу“ в подготовка за експериментален полет (1945 г.)

Оригинално фото на експериментален полет на „Хаунебу“ (1945 г.)

Така изглеждал дискът на Шривър

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy I

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy II“

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy III

No comments…

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проект

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проекти

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 19th August 2011, p.12