– LEON TROTSKI. „THE ARMY OF THE VICTORS“. 6th December 1912.


АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Лев Давидович Троцки. (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България като военен кореспондент и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл” и до в.”Одеска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.338 на вестника „Киевска мисъл“ от 6 декември 1912 г.

Лев Троцки
АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

– Когато ще пишете за войната, казваше ми на сбогуване един интелигентен българин, участвувал като доброволец в три сражения и по болест върнал се малко преди това в София, – напишете непременно за една голяма истина: тези, които най-силно агитираха за война, които най-яростно се изказваха на митингите и в печата, нашите стамболовисти и другите патентовани патриоти, всички те по възможност се уредиха на безопасни позиции: като адютанти, в щаба, при цензурата… А идейните противници на войната, онези, които смятаха за свой политически дълг да се борят срещу въвличането на нашата страна в това страшно предприятие, всички те, всеки на своето място, честно и мъжествено изпълняваха своя дълг.
Това твърдение, което аз и преди това не веднъж бях чул и в отделни случаи имах възможност да проверя, по същество, не се нуждае в доказателство: до такава степен то е вътрешно правдоподобно. То разбира се, само ще спечели в своята убедителност, ако вие мислено го поставите според нашите руски нрави…

Неизвестен летец от Императорския Въздушен флот на Русия, старши унтер-офицер, участник в Балканската война от 1912 г., с български орден.
Писаха, че българският народ искал и настоявал за война. По-специално за това настояваха някои руски журналисти, които се осведомяваха за настроенията на народа в генералния щаб, ако не в щабовете на октомврийската партия. Но това не е истина. Народът не искаше война и не можеше да я иска. Селянинът, от който вземаха добитъка, продоволствието, каруците и когото изпращаха под Одрин; жената, която останала с децата в опустялата къща, – те не искаха война. Те биха били много радостни от мирното уреждане на нещата. Но командващите класи се оказаха неспособни да намерят друг изход от положението, освен взаимното изтребване на българските и турските селяни. И когато войната се оказала натрапена на народа от цялата предшествуваща политика на балканските правителства и европейската дипломация, българският войник прие войната, прие я съзнателно, като единствен изход от непоносимото положение, създадено от македонския хаос, от една страна, и българския милитаризъм – от друга. И тези съзнателно приели войната селяни и работници, грамотни и докоснати от школата на общото избирателно право, както показал опита, се оказали добър военен материал. Именно те осигуриха победата.


Съвсем друга картина представлявал българския офицерски корпус в своя горен пласт. България не беше водила войни в продължение на 27 години. За това време „героите” от cръбско-българската война в достатъчна степен успяха да привикнат към обстановката на покой, заможност и облаги. В страната растяло богатството, възниквали банки, нараствал бюджета, увеличавали се доставките, откривали се големи източници за забогатяване. Майорите и полковниците от 1885 година се превърнали в генерали – предимно в интендантски, търговски и банкови генерали. Култът към армията се превърнал за тях преди всичко в култ към собственото забогатяване. И техен бог отдавна не бил вече Марс, а Хермес, и при това – както показал процесът на стамболовисткото министерство – в своето двойно звание: бог на търговията и бог на кражбата.


Стамболовистите имат най-голямо от всички партии влияние във висшите кръгове на офицерството. Савов, главнокомандващ българската армия, бивш военен министър на стамболовисткото министерство, се ползвал сред офицерството с голяма популярност, която – много любопитна черта за българските политически нрави! – не била разклатена от отдаването на Савов под съд за злоупотреби. Последното стамболовистко министерство (1902-1907 г.) отпусна големи суми за армията, като на оръдие за „национални задачи”. Но някак си така стана, – природата на национализма не търпи празнина! – че значителната част от военния бюджет бе окрадена от министрите-стамболовисти ведно с френските сенатори и дипломатическия агент на Франция в София. Когато по-нататъшното пребиваване на стамболовистите на власт се оказало невъзможно, те сами препоръчали демократите на Фердинанд, като партия която е най-близка към тях по въпросите на външната политика. Намирайки се в опозиция, демократите настоявали за предаването на стамболовистите на безпощаден съд. Но поемайки властта, те всячески се стремяли да се отклонят от това. И само тогава, когато у самите тях им стана нечиста работата, във връзка с финансовите операции при изкупуването на източнорумелийския ЖП път, и положението им се разклатило, демократите били принудени да посегнат към последното средство, – и демократичният парламент разпоредил да се дадат под съд и двата стамболовистки кабинета: на Петков (убития) и на Гудев. Най-тежко компрометирани се оказали: министърът на търговията Генадиев, министърът на финансите Пайков и военния министър Савов. Следственната комисия работила около две години, и професор Данаилов съставил обвинителен акт от 2 хиляди страници. Дори вече тези размери на обвинителния акт свидетелствуват, че стамболовистите имали достатъчно причини да работят в направлението на войната, която би трябвало да доведе до углавно-политическа амнистия.

Български офицери и войници в окопно укрепление край Чаталджа

Главният представител на воинствуващият стамболовизъм на полето на журналистиката бил Симеон Радев. Тази фигура, получила – благодарение на военните кореспонденти, – всеобща известност, заслужава известно внимание. В началото на 1900-те години Радев бил „анархист” и издавал през 1901-1902 г. зад граница „Mouvement macedonien“ („Македонско движение“), където изявявал като привърженик и рекламист на македонския революционер Сарафов, убит по-късно от агента на СанданскиТодор Паница. Връщайки се в България, Радев се присъединил към стамболовистите, които открай време се отличавали с изкуството да греят ръцете си около македонския въпрос. В качеството си на неизгубил дарованията си и на свой ред неглупав журналист, Радев успял да се превърне в необходим за стамболовистите човек. И когато Савов, имайки зад гърба си роман от 2 хиляди страници, станал главнокомандващ, а другият стамболовистки генерал Фичев – началник на щаба, Симеон Радев се превърнал във фактическия хазяин на военната цензура. За това имаше и още една специална причина. Радев е автор на историческия „труд”: „Строители на България”. Най-близкият том на това съчинение ще бъде посветен на сегашната война. По такъв начин, онази мярка от слава, която историята трябва да увенчае победоносните полковници и генерали, в голяма степен зависи от Симеон Радев. И няма защо да се казва, че той се постарал да извлече всички изгоди от своето положение. Докопалият се до власт бивш „анархист” приложил всичките усилия на своята груба натура за това, да отрови съществуването на европейските журналисти, принудени да се докосват до него. Наистина, на някои той правил отстъпки – по общо убеждение, не безкористно. И единствено в самия край, когато Радев прекалено уж безцеремонно поставил и двата крака върху масата, – били принудени да го махнат.
Още един пример
За военен комендант на София бил назначен полковника от запаса Бонев, търговец, банкер и в най-висша степен подозрителен гешефтар. В качеството си на юначен, както се казва човек, Бонев не веднъж се хвалил, че би съумял да отнесе в джоба си цяла София, ако го бяха назначили за два месеца като кмет. Рушветчийството в комендантството става съвсем открито. А тъй като, освен всичко останало, комендантът има най-близко отношение към реквизицията, то може без голям труд да си представим, какво там става.
В едно софийско кафе на мен ми показаха бившия градоначалник на София, който, както си спомням също бил стамболовист, и който по свое време бил разобличен, че е агент на турското правителство. За да се избегне „скандала” тогава не го съдиха. А сега този субект отново носи офицерска форма и е с някакво звание при военното министерство.


„Популярен” генерал, когото не успяха да осъдят за кражба на държавни пари, – е в качеството на главнокомандващ; истински… престидижитатор – е в качеството на комендант; безцеремонен кариерист – е в качеството на военен цензор; турски агент в запаса – е като необходима фигура при военното министерство, – всичко това заедно хвърля достатъчно ярка светлина върху нравите на командващия състав на армията. От самосебе си се разбира, че началствующите направили съответния подбор на най-близките подчинени. Кумството при това играело решаващата роля. Кариеристите от средата на редовните офицери се уредили на безопасни, при това небезизгодни места. Командването над всички низши бойни единици, до ротите включително, било дадено предимно на офицерите от резерва, т.е. по същество на интелигентните граждани, много от които били принципиални противници на войнакта, но веднъж попаднали в отговорно положение, добросъвестно изпълнявали своето дело.

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия и щабни офицери, 1912 г.

Действително ли толкова добри са били стратегическите планове на българския генерален щаб, ми е трудно да кажа. Но предполагам, че работата въобще не била в тези планове. Слуховете, идващи от добре осведомени източници, твърдят, че командира на 3-а армия Радко Димитриев, близък до цанковистите, русофил, се намира през цялото време на нож със стамболовиста Савов и генералния щаб, изпълнявал най-важните операции на свой страх и по 3-4 дни държал Савов в пълна неосведоменост. Вече само това едно обстоятелство ни кара да се съмняване в пълната съгласуваност на военните действия под всеобхватния, като че ли контрол на генералния щаб. Но каквато и да е била сметката, съвсем ясно е, че за своите победи българите, както и сърбите, дължат на пълния морален распад и техническата неподготвеност на турската армия. Победата е осигурена от гражданите войници и гражданите офицери, честно изпълнили това, което те смятали за свой дълг.
Стремителното, така наречено (от г-н Немирович-Данченко) „скобелевистко” движение на армията на Радко Димитриев от Киркилис към Чаталджа е било предизвикано не от предварително разработен план, а от паническото отстъпление на турската армия, лишена от нравствената сила на съпротивата. В каква степен цялото това движение било малко предвидено, е видно от това, че то съвършенно не било съгласувано с тиловата служба. Доставката на продоволствие и транспорта за ранените било направено отвратително. Войниците по време на път не яли по два, по три дни. Ранените цели седмици оставали без превръзки, в раните им имало червеи. На всичко отгоре, достигналата в продължение на по-малко от две седмици от Киркилис до Чаталджа армия, съвсем изтощена, останала без бойни припаси. Генерал Димитриев се опитал да превземе от движение и Чаталджа, както Лозенград. Но напрасно той вкарал при Деркос трескавите войници по пояс и по гърди в калта и водата, където турците ги разстрелвали като патици: по-нататъшното движение било спряно. На измъчената армия и оставало само да умира от тифус и холера и да се гърчи от ревматични страдания. „Скобелевщината” се обърнала към победителите със своя друг край.

Българската пехота в поход

Същият този Радко Димитриев – и в това, той несъмнено действувал ведно с главнокомандващия, – внесъл отровата на ужасяващата деморализация в редиците на армията, тласкайки я по пътя на безчовечната разправа с ранените и пленените врагове. „Ако ранените и пленените турци затрудняват транспортите, – да се вземат мерки за отстраняването на препятствията”. Това било разбрано: ранените и пленниците започнали да се избиват – отначало със стотици, а след това с хиляди. Радко Димитриев всичко заложил на една карта: върху енергията на натиска. При това той, с късогледството си на генерал- храбрец, отлично владеещ хладното оръжие, ни най-малко се грижил за поддържането на висота на основния капитал на армията: нравственото самоосъзнаване на войниците. При все това, че не е от най-лошите генерали на българската армия, Димитриев обаче сам е дълбоко пропит от онези черти на кариеризъм, непридирчив хазарт и нравствен цинизъм, чието въплъщение бил антагонистът на Димитриев, главнокомандващия Савов.
Не благодарение на недоизказания още гений на своите генерали, чиито грешки са били очевидни, а заслугите им още изискват критична проверка, България е одържала своите победи. Ако военните победи създават чест, то по право тази чест принадлежи на издържливостта и съобразителността на българския селянин и работник-войник и на българския интелигент-офицер.

„Киевская Мысль“ N 338, 6 декември 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKI. “THE ARMY OF THE VICTORS”. 6th December 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

One response to “– LEON TROTSKI. „THE ARMY OF THE VICTORS“. 6th December 1912.