– И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ


                                И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ… (ОПЕРАЦИЯ „ДУНАЙ”)
Много хора с тъга си спомнят за събитията от 1968 г., когато съветските танкове влязоха в Прага и премазаха на практика започналия процес на движение на Чехословакия напред, ръководен от реформиста-марксист Александър Дубчек. “Пражката пролет” ще си остане в историята като пример за опит за политическо и културно либерализиране и стабилизиране в Чехословакия от 5 януари до 20 август 1968 г., завършила с въвеждането в страната на войските от Организацията на Варшавския договор (ОВД), като опит за построяването на “социализъм с човешко лице”, подето от реформисткото крило на Чехословашката компартия (КПЧ), във връзка с нарастващия спад в икономиката и потискането на изявите на другояче мислещите, възникнали в интелигенцията.
Периодът в развитието на Чехословакия, влязъл в него като “Пражката пролет” започва през януари 1968 г., когато бил сменен президента на ЧССР и 1-ви секретар на ЦК на ЧКП Антонин Новотни. Вместо него е избран представителя на либералното крило на компартията Александър Дубчек, а за президент – героят от Втората световна война, генерал Лудвиг Свобода. Подетият от последните двама курс към т.нар. “демократично обновяване на социализма” предвиждал извършването на ограничени икономически реформи, като за изпълнението им се привличали и представителите на други чехословашки партии и обществени движения. Обществеността като цяло поддържала реформаторския курс на Александър Дубчек, тъй като то ясно съзнавало, че наложеният отвън модел на построяване на социалистическото общество не позволява да се достигне равнището на живот, създадено в развитите страни от Западна Европа. Първите стъпки, които били направени в това отношение, са премахването на цензура в държавата и признаването на правото на съществуване на гражданска опозиция. При това, запазеният граждански мир и единодушие по тези възлови въпроси в Чехословакия са и основните разлики от събитията в Унгария през 1956 г.
Всичко това предизвикало крайно негативна реакция от страна на ръководството на СССР – то не могло да допусне отстраняването на комунистическото управление в страната, допускането на “ухаещи на контрареволюция” реформи и било готово да използва дори при нужда военна сила. Това отговаряло на създадената към този период “Доктрина Брежнев”, която предвиждала използването на военна сила за съхраняването на съветското влияние в социалистическите и народнодемократични държави от Европа, независимо от суверенитета им и съществуващите международни норми.
През април 1968 г. на Априлския пленум на ЦК на ЧКП, Александър Дубчек запознава обществеността с т.нар. “Програма за действия на чехословашките комунисти”. В нея се предлагало партийното ръководство да се откаже от командно-административната система и да декларира пред обществото свободата на словото и печата. В страна се повели бурни дискусии, като най-много се засягал въпроса за премахването от власт на компрометиралите се държавни чиновници и активизирането на икономическите връзки със Запада.
Това извънредно много обезпокоило съветското военнополитическо ръководство. То предполагало, че чехословашкото ръководство се опитва да преориентира държавата към Запад, към алианс с необвързаната Югославия, с възможно по-нататъшното напускане на структурите на ОВД. Тогавъшните ръководители на държавите от социалистическото съдружество също разглеждали чехословашките тенденции за нормализирането на живота като “опасен вирус”, способен да “зарази” и другите държави. Най-вече, това се отнасяло до ръководствата на ГДР, Полша и България, а в по-малка степен Унгария, където се ширели изявите на модерния тогава специфичен “технократизъм” на управление.
Подготовката за въвеждането на войски от ОВД на територията на Чехословакия започва още през пролетта на 1968 г., последвало с провеждането на армейските учения “Шумава” (май-юли 1968 г.), според замисъла на които, две въздушнодесантни дивизии трябвало да навлязат на територията на Чехословакия. За тази цел се разучавала топографията на Чехословакия, внимателно се изучавали всички подходи към столицата на ЧССР – град Прага. На 18 юни 1968 г., специална оперативна група на Полевото управление на 38-а съветска армия (38-а СА) преминава границата с Чехословакия, а три дни по-късно тя е премината и от главните сили на армията, взимащи участие в учението. Но въпреки обещанията на на тогавъшния главнокомандващ войските на ОВД маршал И.И.Якубовски, тези войски да се завръщат веднага обратно на съветска територия, а остават там. Чак в началото на август 1968 г., след многократните настоявания на чехословашкото правителство, подразделенията от 38-а СА се установяват наново в месторазположението на своите гарнизони в СССР.
Политическото ръководство на държавите от ОВД (по-специално СССР, Полша, ГДР, България и Унгария) също вземат мерки от своя страна – в средата на юли 1968 г. то се събира във Варшава за обсъждането на положението в Чехословакия, като настоява за вземането на енергични мерки за въвеждането на “ред”. На съветско-чехословашката среща, проведена от 29 юли до 2 август, съветското ръководство вече твърдо настоявало премиер-министърът Александър Дубчек да прекрати настъпилият процес на реформи. В направеното по този случай комюнике, за първи път се отбелязало, че “защитата на социализма…е.. интернационален дълг на всички братски партии”.
Тъй като политическият натиск върху Александър Дубчек не дал някакъв положителен резултат, то на 16 август 1968 г., Политбюро на ЦК на КПСС взело решение за въвеждането на войските от ОВД на територията на Чехословакия и да смени чехословашкото политическо ръководство в процеса на “кратковременната” военна намеса. За ръководител на военната операция е назначен лично министъра на отбраната на СССР маршал Андрей Гречко, като за участие в нея са привлечени войски от 5 държави-членки на ОВД.
По замисъл на ръководството, в продължение на първите три дни от операцията (започваща ориентировъчно на 20 август 1968 г.), на територията на Чехословакия трябвало да се въведат 20 дивизии от държавите от ОВД, а малко по-късно – още 10 дивизии. В случай на усложняването на международното положение, се предвиждало поставянето в повишена бойна готовност на още 85-100 съветски дивизии; в Полша, ГДР, Унгария и България се развръщали също така по щатовете на военното време, още около 70-80 дивизии.
През нощта на 20 срещу 21 август в ефира прозвучава сигнала “Влтава-666”. Веднага след излъчването му започва едновременното нахлуване от три страни в Чехословакия на съветските, полските, източногерманските, унгарските и българските дивизии, а така също и десантирането на 7-ма въздушнодесантна дивизия и 103-а въздушнодесантна дивизия на летищата в Прага и Бърно. Към утрото на 21 август съветските десантници поставят под свой контрол на много от възловите точки в Прага, а няколко часа по-късно е овладян и центъра на чехословашката столица – мостовете през р.Влтава, зданието на ЦК на КПЧ, Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната и други стратегически точки. В помощ на съветските десантници в Прага са прехвърлени от състава на Групата съветски войски в Германия (ГСВГ) около четири хиляди танка и БТР-ра от състава на 1-ва танкова армия и 20-та гвардейска армия.
Все пак Радио Прага успяло да излъчи обръщението на Президиума на ЦК на КПЧ, че войски от пет държави-членки на ОВД, са завзели територията на страната без за това да бъде уведомен президента на ЧССР генерал Лудвиг Свобода и неговия премиер-министър и първи секретар на ЦК на КПЧ, Александър Дубчек. Към 7 часа сутринта на 21 август 1968 г., цялото чехословашко държавно ръководство е арестувано и натоварено на два бронетранспортьора и откарано на летището, откъдето е прехвърлено в Легница (Полша), в щаба на Северната група войски, а оттам – в Москва.
По подписаното в Москва (под прекия натиск на Леонид Брежнев) съвместно съветско-чехословашко съглашение, на територията на Чехословакия се разполагали съветски войски. Трагедията настъпила.
Все пак чехословашката армия не оказала съпротива – тя показала своята дисциплинираност и верност към изпълнението на заповедите на своите командири. Така били спестени огромните жерти, в случай на сблъсък с войските на ОВД. Но все пак жертви имало – в периода от 21 август до 20 октомври 1968 г. загиват 11 военнослужещи (в това число и един офицер), ранени или травмирани са 87 човека (в това число и 19 офицера). От чехословашка страна за периода от 21 август до 17 декември 1968 г. загиват 94, а ранения получават 345 граждански лица.
Независимо от факта, че малко по-късно Александър Дубчек се завръща в страната и запазва за известно време своя пост на премиер-министър, прогресивния ход на “Пражката пролет” е насилствено прекъснат, а самият той, както и неговите поддръжници – са отстранени от власт. В резултат на това много от реформаторите и представителите на чехословашката интелигенция (такива като Зденек Млинарж, Ян Прохазка, Милош Форман, Павел Кохоут и др.) поради несъгласие с нахлуването на войските, са принудени да емигрират. Всички по-нататъшни илюзии за възможно реформиране на социализма като система за премахнати, като че ли окончателно.

Целият демократичен свят, включително и левите сили в редица държави публично заклеймяват нахлуването на войските от ОВД в Чехословакия. Още в същият ден (21-ви август 1968 г.) в Съвета за сигурност на ООН, представителите на САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Дания и Парагвай, настояват “чехословашкия въпрос” да бъде разгледан на заседание на Генералната асамблея на ООН. Единствено “правото на вето”, използвано от представителите на Унгария и СССР, блокират изпълнението на това настояване. С осъждане на “военната намеса на петте държави” отделно се изказват Румъния, Югославия, Албания и Китай. Но тези протести имали по-скоро декларативен характер и не могли да окажат някакво влияние върху създалата се нова военно-политическа обстановка в Европа.
В много отношения погрешна била и позицията на редица от ръководителите на държавите от Западна Европа, които смятали “Пражката пролет” и възникналите въз основа на това разногласия в света – за “домашна кавга на комунистите”. По този начин те избягвали внимателно политиката на пряка намеса в делата на Източна Европа, което би могло да се приеме като нарушение на клаузите на Ялтинското и Потсдамското съглашение от 1945 г.
В продължение на много години обстановката в Чехословакия не успявала да се нормализира. Димът на танковите двигатели като че ли бе пропит от организмите на чешкия интелигент, който не забравяше постоянно да напомня за това.
През 1989 г. последният съветски ръководител – Михаил С.Горбачов официално признава пред света, че въвеждането на войските е бил незаконен акт на намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Този акт прекъснал демократичното обновяване на Чехословакия и нанесъл трудно заличими рани върху съветско-чехословашките отношения. От друга страна, изтеглянето пък през 1991 г. на Централната група войски от територията на Чехословакия довежда до демократизирането на процесите в Чехословакия. Малко по-късно страната се разпада на две суверенни държави (Чехия и Словакия), като по такъв начин и влиза в американската програма “за разширяването на НАТО на Изток”.
Чехословакия, 20 август 1968 г. … Да не забравяме тази дата!
Ст.н.с.Никола Котев, д-р по история

Printed in newspaper „Bulgarian Army“, N 32 (23711) from 16th August 2013, p.16-17

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0004

– ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”


ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

На 19 октомври 1942 г., Адолф Хитлер отдава заповед № 21, според чийто текст, членовете на британските военни мисии, съюзническите разузнавателно-диверсионни групи и „командос” подлежали на незабавно унищожаване. Така съдбата на доброволците, участвуващи в състава на съюзническите военни мисии, изпратени при партизаните на Балканския полуостров е била решена. Но това не намалило притока на желаещите да се сражават на един от най-трудните участъци на войната.
Военна цел, която британското командване поставя пред ръководството на Управлението за специални операции, е преди всичко поддържането с въоръжение, боеприпаси, продоволствие, дрехи и инструктори, на активно действуващите съпротивителни движения в окупираните територии на Европа, организирането на икономически саботажи и диверсии и събирането на разузнавателни сведения за нуждите на британското командване, а политическата – самите движения да се поставят под непосредствения контрол на британското военно-политическо ръководство. Тъй като УСО действувало в региони, където доминира английското влияние (Балканския полуостров, Африка, Индокитай и др.), то историята на организацията посочва, че „на везните натежавали повече нейната политическа, отколкото военна дейност”. Много от британските офицери за свръзка не получават нужната топлина от страна на населението, но това не им пречи да изпълнят достойно своя дълг на военнослужещи от антихитлеристката коалиция. Те били изпращани в съответните партизански щабове не да командват „леви, десни”, а меко казано – „…да слушат, какво ще каже народа” и по възможност да предоставят обективна информация по рназлични въпроси, интересуващи коалицията. Продължава да се изучава въпроса за тежката съдба на попадналите в плен военнослужещи от британските военни миси (БВМ). За изясняване на обстоятелствата по попадането им в плен и за съдбата на загиналите, в края на Втората световна война били създадени т.нар. „War Crimes investigation Team”-s (Команди за разследването на военните престъпления), които реално и до днешен ден се занимават с тези разследвания.
По-надолу даваме пълен списък на съюзническите военни мисии, действували в оперативната зона на българските въоръжени сили, в годините на сътрудничеството им с Оста.

В АРЕАЛА НА ДЕЙСТВИЕТО НА 1-ВИ и 2-РИ БЪЛГАРСКИ КОРПУС:

Първата БВМ е изпратена на окупираната югославска територия още на 16 октомври 1941 г. Названието и е неизвестно. В състава и влизали като ръководител майор Т.Д. Хъдсън („Бил”) и членовете – югославските офицери Захари Остожич, Мирко Лапатович и Велко Драгиевич. Групата десантира от британска подводна лодка на черногорското крайбрежието, след което към 20 октомври достига района на гр.Петровац и осъществява радиовръзка с центъра на УСО в Кайро на 25 октомври 1941 г. По-късно, в продължение на две и половина години осигурява връзка с Главния щаб на съпротивителното движение на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович. Мисията се евакуира се от окупираната територия около 15 декември 1943 г. Към Хъдсън имал огромен интерес от страна на нацистките спецслужби – още през1940 г. той попада в германския “Списък на специално издирваните лица”, с настояването в случай на ареста му, той да бъде предаден на служителите на РСХА ІV-Е4 (подотдел “контрашпионаж-Север”). В списъка той е внесен под № 192 като “Hudson, brit. ND-Offizier (Taterkreis: Jens Dons), RSHA IV E 4, Stapo Kiel”

Jugoslawien, Polizeieinsatz, Soldaten im Wald

На 25 януари 1942 г., е изпратена втора БВМ с названието „Хидра” („Hydra”) – по името на легендарната британска подводна лодка, прехвърляща антифашисти през акваторията на Средиземно море. В състава на мисията влизали като ръководител майор Теренс Атертън, а така също югославския офицер Радивое Неделкович – преводач и британския сержант Патрик О`Донован – радист. Близо 6 месеца след пристигането им, на 15 юли 1942 г., двамата британци са намерени убити, а югославянинът – изчезнал.
На 27 януари с.г., е изпратена трета БВМ с названието „Къна” (“Henna”). В състава и влизали двама югославски офицера – Станислав Рапотец и Степан Шинко. Основната им задача е била да осигурят връзка със съпротивителното движение на Дража Михайлович. По-късно след прехвърлянето на мисията, нейните членове изчезват загадъчно в района на град Млета.
На февруари 1942 г. е изпратена нова Британска военна мисия под названието „Осъждане” (“Disolain”). В състава и влизали бившият помощник на военния аташе в България майор Кейвън Джеймс Елиът – като ръководител, а така също британския сержант Робърт Чапман – радист и югославските офицери Павле Црнянски и Петар Милкович. След парашутирането им на окупирана югославска територия, почти веднага попада в плен на усташите на Анте Павелич.

Jugoslawien, Polizeieinsatz

През септември с.г. за оказване на помощ на Т.Д.Хъдсън и неговите хора е изпратена нова БВМ, която в действителност представлявала специализиран свързочен възел за поддържане на контакти с ръководството на УСО. Названието на мисията е неизвестно. В състава и влизали трима радисти – капитан П.Дж.А.Лофтс и двама британски сержанта.
В периода от 1 октомври 1942 до края на пролетта на 1943 г., на гръцка територия са изпратени десет британски групи под команддването на британски офицери за свръзка – една от тях в планината Олимп с майор Лесли Руфус Шепърд, една в Гръцка Македония, една на Парнас, една – в Западна Тракия (БВМ на майор Миклетуейт-Милър за свръзка с националистическите отряди на Андонис Фостеридис /„Андон Чауш”/, спусната през октомври 1943 г.), две в Пелопонес, една от които е командвана от британския офицер за свръзка новозеландския инструктор Дон Скот, две – в Епир, една в Западна Тесалия, и в областта Румели – БВМ под командването на офицерите за свръзка Нат Баркр и Едуард Едмънс.
През декември 1942 г., на окупираната югославска територия е изпратен полковник С.У.Бейли. Непосредствено след своето приземяване, той установява връзка с движението на съпротивата на Дража Михайлович. С изпратените по-късно за поддръжка офицери от групата „Пещера” („Cave”) би могло да се приеме като шестата по ред БВМ. Малко преди това, през септември с.г., за установяването на радиовръзка с щаба на Дража Михайлович е изпратен със самостоятелна радиостанция югославския военнослужещ Бранко Радивоевич (известен още като „капитан Чарлз Робертсън”)

Jugoslawien, Polizeieinsatz

През февруари 1943 г. в помощ на полковник С.У.Бейли е изпратена БВМ „Пещера” („Cave”) , която е ръководена от майор Грийнлис. Други сведения за тази БВМ не са открити.
На 15 април 1943 г. в района на с.Тажево, Бродска област в Македония е прехвърлена с парашути нова британска военна мисия в състав: ръководител – майор Морган, радист – британският сержант Дж.Бейкъм и преводач – югославският офицер Александър Тасич. Малко по-късно, поради невъзможността да влезе във връзка със Съпротивата, те са били взети в плен от подразделение на 1-ви окупационен корпус и изпратени в лагера за военнопленници в гр.Шумен. Названието на мисията е неизвестно.
На 18 април 1943 г. УСО изпраща на югославска територия нова БВМ под названието „Емайл” („Enamel”). В нейният състав влизат в качеството на ръководител британския майор Ерик Грийнууд и сержантите Майкъл Лийз и Питър Солифлад. Личният състав на мисията е прехвърлен с парашути в района на планината Хомолия и рудниците Бор. Мисията взема участие в изясняването на оперативните възможности на 1-ви български окупационен корпус и извършването на диверсии по ЖП линиите Белград-Солун, Сараево-Ужице, взривяването на ЖП моста през река Морава и нападението на охраняваното от български подразделения, германско военно летище около гр.Ниш. По-късно, през януари 1944 г., БВМ на майор Грийнууд е пренасочена за действия в Моравската долина. Ръководителят на германското подразделение на Абвера в София Ото Вагнер узнава за неговите действия близо месец по-късно . В едно свое донесение под № „Д-р 5664” от 21 май 1943 г., до ръководителя на българското военно разузнаване той съобщава че: „майор Гринууд е поискал бързи сведения относно вида и числото на оръжията на българската войска. Интересува се по-специално от: пушки, леки и тежки картечници, минохвъргачки, пехотни и [противотанкови] артилерийски оръдия…”

майор Бил Хадсън, район на Златибор

Поредната БВМ под командването на капитан (по-късно майор) Джон Симър се приземява близо до Прищина в котловината на Косово поле на 19 април 1943 г. Основната и цел е била да организира саботажи в хромовите мини, разположени около гр.Алатини. За изпълнението на тази задача тя преминава на североизточните склонове на Шар планина, на разстояние около 53 км от рудниците, като на 20 май към състава и се присъединява групата под командването на капитан Хауксуорт. Тази мисия имала лоша участ – тя бързо е открита и попада в засада, направена от българските военни подразделения, при което загиват пет военнослужещи от състава на мисията. Самият майор Джон Симър има незавидна съдба – попада в плен по време на Словашкото въстание и е унищожен в концлагера Матхаузен на 21 януари 1945 г.
На 20 април с.г., в планината Капаоник се приземява поредната БВМ със състав – британските офицери за свръзка капитан Уейд и капитан Мор. Тя имала названието „Родий”
На 19 май 1943 г. ръководството на УСО изпраща за връзка с югославското партизанско движение британския офицер за свръзка капитан Джаспър (Чарлз?) Рутем, бил преди това служител в югославския център на УСО в Истанбул. Той се приземява в района на планината Хомолия близо до река Дунав, със задача да достигне района на мините Бор и Трепча (Косово и Метохия), известни с находищата на олово и никел. Неговата мисия има названието „Самообладание” (“Tenacity”).

Британският генерал Чарлз Армстронг, Дража Михайлович и полковник Уйлям Бейли

Същият ден е изпратена БВМ „Рупии” („Rupees”) под ръководството на новозеландския лейтенант Мики Харгрийвс. Тя се приземява пак около планината Хомолия. Половин година по-късно, по време на блокада, направена от подразделение на дивизията „Брандебург” на 11 декември 1943 г., той попада в плен в района на с.Лука заедно с състава на мисията – двама гърци и един югославянин. По време на боя е бил убит един от британските офицери на свръзка с псевдоним „Неш” и трима югославянина.
На 20 май е прехвърлена с парашути нова БВМ с ръководител отново капитан Хауксуорт и имаща название „Неронец”(“Neronian”). Мисията се приземява в района на хромовите мини около гр.Алатини, близо до Прищина.
На 25 май е прехвърлен с парашут британският офицер за свръзка майор Селби.и неговият радист – британски сержант. Мисията отново носи названието „Родий”. Тя се приземява в района на Прищина – пак в близост до хромовите мини при гр.Алатини..

НЕПОСРЕДСТВЕНО В БЪЛГАРИЯ:
Съдбата на появилата се първа британска военная мисия на българска територия е напълно неизвестна и днес. За нея имаме свидетелсво само от един документ от 6 юли 1943 г., изготвен от началника на Ловешкия гарнизон. Съдейки по дипломатичния завършек на долупосочения документ („Служебно писмо „№ 21”) тя е унищожена на място, според директивата на Адолф Хитлер. Ето и част от съдържанието на документа: „Така например, на 12.VІ. т. г., между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока.

Британските майор Ерик Гринууд и Джаспър Рутем, някъде в Сърбия, 1943 г.

От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие].

Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина…”

Следващата британска военна мисия, която успяла да влезе във връзка с ръководството на НОВА, се намирала под командването на капитан (по-късно майор) Мостин Левелин Дейвис. В нейния състав влизали британски военнослужещи. Тя имала названието „Мълигатони” („Mulligatawny”) – по името на индийска супа с екзотични подправки. Групата е била спусната с парашути на албанска територия на 15 септември 1943 г. в района на село Червена Вода, на запад от планината Кара-Орман. БВМ се разположила близо до с.Црна-Трава в района на действието на Вранския партизански отряд с командир Живоин Николич-Брко. На 28 ноември с.г., в помощ на майор М.Л.Дейвис е бил изпратен капитан Дагмор, който по-късно се отделя от него и създава нова БВМ. Мисията на М.Л.Дейвис установява контакт с ръководството на Главния щаб на НОВА. По стечение на обстоятелствата, при една от блокадите извършена от подразделенията на 27-а пехотна дивизия от състава на 1-ви окупационен корпус през февруари 1944 г., мисията попада в нея, а на 25 март загива и самия майор М.Л.Дейвис.

Майор Франк Томпсън - ръководител на мисията Клариджис

Ръководител на втората БВМ бил майор Франк У.Томпсън, по-късно майор. Тя е формирана през януари 1944 г. под името „Клариджис” (“Claridges”) – взето от названието на един от лондонските хотели. В нейния състав влизали британските военнослужещи Кенет Алън Скот – радист, Джон Уолкър – сапьор, Ник Марвин (Монро) – преводач. Мисията успяла да установи връзка с ръководството на НОВА, а също така да въоръжи и няколко български партизански отряда, но при встъпването на българска територия е била разгромена, а самият Франк У. Томпсън – разстрелян. От целия състав на мисията остава жив само радиста сержант Кенет Алът Скот, който бил освободен от Централния софийски затвор на 9 септемвреи 1944 г.
Третата БВМ е била ръководена от майор Харингтон. Тя била спусната на гръцка територия през април 1944 г. в района на крайбрежието на Егейско море, със задача да установи връзка с ръководството на българското партизанско движение на южното направление, по-точно с ръководството на Втора ВОЗ. Названието на мисията е неизвестно. По-късно, през юли с.г. към състава и се присъединява майор Иен Макферсън, а през август – капитан Доналд Ридъл. (По други сведения мисията по това време е била ръководена от майор Тейлъп). Те успяват да въоръжат част от българските партизани в Родопите, и по-точно в Девинския район – тези, от отряд „Н.Шишманов” на бригадата „Васил Коларов”.

Новозеландският майор Харгрийвс, заснет от германците непосредствено след пленяването му.

Съставът и името на четвъртата БВМ са неизвестни. Знае се само, че е ръководена от британския майор Стречи. Групата е била прехвърлена през август 1944 г. от територията на Сърбия на територията на Македония, където майор Стречи веднага установил контакт с представител на Отечествения фронт в София. В този регион действувала и британската военна мисия на майор Еванс, влизала в спорадични контакти с разни представители на българското партизанско движение и англофилски настроената правителствена опозиция.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история