– THE ANTIQUE GIANTS – MITH OR REALITY?

СЪЩЕСТВУВАЛИ ЛИ СА АТЛАНТИ В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО?

През март 2007 година, в индийското месечно издание Hindu Voice били публикувани няколко фотографии, които се превърнали в обичайната и дългоочаквана сензация за годината. Те се появили в много от интернет блоговете и дори в някои издания на СМИ. Ставало дума за откриването на факти за съществуването на 12-метрови хора. Според информацията, скелетите на тези хора са били открити от Индийското национално географско общество, което при поддръжката на индийските въоръжени сили извършвало рутинни изследвания в индийската пустиня, в район наречен “Пустинната четвърт”.

На мястото на погребението са били намерени глинени таблички с писмени знаци, които били подложени на дешифриране от индийските учени. Съгласно дешифрираните текстове, откритият скелет бил на един от великаните, създадени от Брахма (Сварог) в началото на създаването на човечеството, за да поддържа ред в човешкото общество и да не допуска войни между хората. Тези великани били много високи и силни. Древната митология гласи, че гените на тези великани се носели в организма на един от братята Пандави – сина на Бхима. Обаче по-късно, великаните се опълчили срещу Боговете и повели война срещу тях. Затова великаните били унищожени от Бог Шива. Националното географско общество допускало, че е открило скелета на един от тези великани.

Фотографиите на гигантските скелети са толкова впечатляващи, че било невъзможно да не се повярва на факта, че Земята някога е била обитавана от високи и силни хора, които били в състояние да изскубнат дори растящо дърво с корените му. Обаче сензацията имала и своята огледална история – открило се, че на страниците на индийския Hindu Voice фотографиите са попаднали не от архивите на индийското Национално географско общество, а от един интернет-сайт, в който показвали своите работи майсторите на популярната днес графическа програма Photoshop. Авторът на сензационните кадри се оказал някой си IronKite, който не пожелал да си каже истинското име и фамилия, но това не му попречило през 2002 година да получи третото място в конкурса “Археологически аномалии 2”, чиито участници се състезавали най-вече в изобретяването на фотофалшификации на различни велики открития. Фотографиите се препращали тайно един на друг от ползвателите на Интернет, след което по чисто случайност попаднали в ръцете на журналистите, които и подарили “втори живот” на гигантите.

“По някой път хората така искат да повярват на нещо, че са готови дори да излъжат и себе си” – пояснил IronKite. От друга страна, главния редактор на Hindu Voice, г-н П. Деивамуту побързал да съобщи, че в неговото издание е направено съответното опровержение. В него той писал: “Ние сме против това, да се разпространява лъжлива информация и да “пускаме мухи” на читателите. Нещо повече, нашата аудитория се състои от умни хора, които не ще приемат добре подобни глупости…”

Тази история с гигантските скелети напомня и за една друга фалшификация, станала в действителност столетия преди появата на Photoshop – през 1869 г. Тогава в американския град Кардиф (щат Ню Йорк) била изровена триметрова каменна фигура, която според твърденията на виделите я, била на вкаменен човек, т.е. на един от гигантите от Библията. По-късно се разбрало, че “Кардифския великан” е статуя изсечена от гипсов камък по поръчката на някой си Джордж Хъл. Демонстрирайки своя гигант, този американец успял да спечели около 100 хиляди американски долара…

Но истината е винаги някъде по средата…

Историческите хроники от ХIX век често пъти съобщават за находки в различните краища на Земята, на скелети на хора с аномалено висок ръст.

През 1821 г., в щат Тенecи (САЩ) били открити развалини на древна каменна стена, под която се намирали два човешки скелета с височина от 215 см. В Уисконсин, по време на строителството на зърнохранилище през 1879 г., били намерени огромен гръбнак и кости на череп с “невероятна дебелина и размер”, както свидетелствува една бележка в пресата.
През 1883 г., в щат Юта пък били открити няколко погребения, в които имало скелети на много високи хора – по 195 см, които били най-малкото с 30 сантиметра по-високи от средния ръст на тогавъшните индианци-аборигени. По признания на последните, погребенията не са тяхно дело и не са могли да съобщят никаква информация за тях. През 1885 г., в Хастервил (Пенсилвания) в голям могилен хълм бил открит каменен склеп, в който бил намерен скелет на човек с височина от 215 см. Върху стените на склепа са били издялани примитивни изображения на хора, птици и животни.

През 1899 г., миньорите от Рурската област в Германия откриват вкаменените скелети на хора с височина от 210 до 240 см.

През 1899 г., в Египет, археолозите откриват каменен саркофаг с глинен гроб в него, в който се намирала мумията на двуметрова рижава жена с бебе. Чертите на лицето и телосложението на фигурата, кардинално се различавали от тези на древните египтяни. Подобни мумии на мъж и жена с рижави коси са били открити и в Лоулок (Невада), в пещера, издълбана изкуствено в скала. Височината на мумифицираната жена докато е била жива достигала два метра, а на мъжа – около три метра.

Австралийски находки

През 1930 г., близо до Басарста в Австралия, иманярите и търсачите на минерала яспис, често пъти откривали вкаменените отпечатъци на огромни човешки крака. Расата на гигантите, чиито останки били открити в Австралия, били наречени от антрополозите мегантропуси. Техният ръст бил от 210 до 365 сантиметра. Мегантропусите приличали на гигантопитеците, чиито останки били открити в Китай. Съдейки по фрагментите на челюстите и множеството зъби, височината на китайските гиганти била от 3 до 3,5 метра, а теглото достигало невероятните 400 килограма. Близо до Басарста, в речните наноси често пъти се откривали каменни артефакти с огромно тегло и размер – тояги, боздугани, ножове, брадви и др. Едва ли съвременния Homo sapiens би могъл да си служи с такива инструменти, чието тегло било от 4 до 9 килограма.

Антропологическата експедиция, която специално изследвала този район в 1985 г., за наличието на останки от мегантропуси, направила разкопки на дълбочина до три метра от повърхността на земята. Между другото, австралийските изследователи открили и зъб с височина от 67 и ширина 42 мм. Притежателят на зъба е трябвало да има ръст най-малкото 7,5 метра и тегло от 370 килограма! Анализът извършен с помощта на въглеводородния метод определил и възрастта му – почти девет милиона години!

През 1971 г., в Куисланд, фермера Стивън Уолкър, когато изоравал едно свое поле, се натъкнал на голям фрагмент от челюст със зъби, имащи височина 5 см. През 1979 г., в Мегалонг Валей, местните жители пък намерили огромен търчащ над повърхноста камък, на който се виждал част от отпечатък на огромно ходило с пет пръста. Напречният размер на пръстите бил 17 сантиметра. Ако този отпечатък се бе запазил напълно, той би имал 60-см дължина или казано с други думи, – височината на човека е трябвало да бъде около 6 метра.

Близо до Малкоа пък били открити също три огромни отпечатъка на ходило с дължина от 60 см и ширина – 17 см. Дължината на крачката на гиганта е трябвало да бъде 130 см. Следите се запазили във вкаменилата се лава в продължение на няколко милиона години, т.е. още преди на австралийския континент да се появи Homo sapiens (ако се смята за достоверна теорията на еволюцията на човека). Огромни следи били открити и в кредитното русло на реката Горен Маклий. Отпечатъците на пръстите на тези следи имат дължина от 25 см, а ширината на ходилото достигало 10 см. Явно е, че аборигените на Австралия не били първите жители на континента. Интересното е, че във фолклора им има запазени легенди за хора-гиганти, обитавали някога тези територии.

Следата от Адам?

В Шри-Ланка, на остров Цейлон има конусовидна планина с височина 2240 метра, която е почитана от привържениците на четирите световни религии. Причината за това почитание е находката на отпечатък на човешки крак в скалната природа на самия връх. Съгласно преданията, тази планина е разположена до Рая. На планината Адам (така се нарича върха), в сухия период на сезона всяка година се качват хиляди почитатели – будисти, индуисти, христиани и мюсюлмани. Тъй като изкачването под палещите лъчи на слънцета е доста тежко, почитателите го правят нощно време. Най-краткият път предвижда изкачването на 5000 изсечени стъпала.

Доста необичаен е размерът на отпечатъка на човешкото ходило, което е с дължина от 160 и ширина – 75 см.

Разказват, че когато изгоненият от Рая Адам слязъл на Земята, той стъпил с крака си на върха на планината. Знаменитият пътешественик Марко Поло предполагал, че точно тук е и гробът на Адам. Индуиститите пък вярват, че отпечатъкът от ходилото е принадлежал на бога Шива, който минавал веднъж оттук. Те наричат планината Шива Нади Падан. Будистите пък смятат че някога тук е минавал Буда Бодхисатва. А по мнението на някои от католиците, тази следа е оставена по време на мисионерската си дейност в Южна Азия, от самия апостол Тома. Все пак трябва да бъдем точни – макар и Буда Шакямуни и апостол Тома да са били високи хора и да са оставили огромна следа в историята на човечеството, те все пак не са били великани и надали са оставили толкова голяма следа в камъка.

Кой e ловувал динозаври?

Подобни следи има и в други райони на света. Така например, в началото на ХХ век, южноафриканския фермер Стоуфъл Катци намерил гигантска следа от ляв крак. Той бил отпечатан в една от скалите на дълбочина от 12 см и имал дължина 1,28 метра. Възрастта на този отпечатък се изчислявал на стотици милиони години!

Арехеолозите на често пъти намират и огромни оръдия на труда. В щат Охайо (САЩ) е намерена дори медна брадва с тегло от 30 килограма.

През 1960-те години, по време на разкопки в Сибир, съветските археолози станали притежатели на една доста интригуваща находка – кости на динозавър с търчащ в нея огромен накрайник на стрела. Един от интернетните сайтове дори твърди, че палеонтолога и писател-фантаст Иван Ефремов, работейки в пустинята Гоби, в съседството със скелетите на динозаври открил костите на човекоподобно същество и няколко високотехнологични метални предмети. Любопитното е, че някои от костите на динозаврите имат явно отвори, направени от куршуми. И вече, съвсем наскоро в областта Саравак, в Малайзия, където отдавна битуват различни легенди за гиганти, в джунглата били открити огромни вкаменили се дървени талпи с размер от 2,5 до 9 метра дължина. Може би, това да са били инструменти на хората-атланти?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE ANTIQUE GIANTS – MITH OR REALITY? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, N 271 (6077) from 26-27 November 2011, p. 14, 27. See – http://www.duma.bg/duma/node/23469

 

– AFGHAN WATERCOLORS BY MATTHEW COOK

АФГАНИСТАН В ТВОРЧЕСТВОТО НА МАТЮ КУК

Матю Кук е един от голямите британски илюстратори на нашето време. След завършването на школата по изкуства при Университета в Кингстън, той има възможност в продължение на една година да обиколи региона на южните морета заедно с една морска експедиция и да усъвършенствува уменията си. Година по-късно той се завръща във Великобритания, но е повече с молива и четката навън, отколкото у дома. Във времето когато фотографията и фотоизкуството доминират, той успява да обърне наопаки мнението, че моливът и четката са предмети на залязващо изкуство.

За изграждането на неговата репутация допринася много и изготвянето на илюстрации към книги, а така също и на серия от пет възпоменателни пощенски марки. Особено влияние оказва сътрудничеството му с редакцията на вестник “Таймс”, имаща опит в работата с едни от най-добрите световни илюстратори. Те започват да използват Матю Кук в отразяването на различни събития, където вместо фотограф се изпраща илюстратор, притежаващ съответната степен на смелост и въображения – качества, липсващи на често пъти в днешно време в съвременните артдиректори. По думите на един от водещите специалисти на “Таймс” Дейвид, “въпреки, че този тип проекти се използва много често пъти от различни компании, проблемът е че само няколко художника могат да го изпълнят. Репортажът е най-трудната форма на изпълнението му с илюстрация, защото той включва всичко… т.е. е форма на наблюдение, което да е в състояние да привлече хора, работещи с цифри, които се движат, като се фокусира върху конкретни събития, в които има силен графичен смисъл на думата и е в състояние да разкаже една история…” И Матю Кук го прави – той е твърде взискателен в изготвянето на репортажите си, издига се над предизвикателствата, от акварелите му лъха плавност, острота и ефирна чистота. Редакторът на “Таймс” Петер Стотхард искаше да създаде исторически запис на събитията от последните години в Афганистан, на изпълнението на планираните промени, като това възложи на графика и акварелиста Матю Кук. И той го изпълни, както винаги с много креативни и оригинални решения, като създаде уникален запис и историческа колекция на събитията.

Днес, в залите на Британския имперски военен музей могат с удоволствие те да бъдат разгледани и оценени. Да се надяваме, че някой ден ще можем и ние на българска територия да я видим.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Кабул, хранителен магазин

Мобилен тим за наблюдение

Проходът Саланг

Инструктаж

Бронирана кола „Саксон“

Връщането на пеши патрул, Кабул

Патрулиране в Лашкар Гах

Връщането на пеши патрул, Кабул

Нощен полет

Без думи

Пеши патрул се завръща в Кемп Соутер

Вертолет „Апачи“ се приземява

Подготовка за сън

Гармсир

Патрул на 6000 фута височина

Командир, Гармсир

Сангин

Чек-пойнт

Училищен „автобус“

AFGHAN WATERCOLORS BY MATTHEW COOK by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “ Българска Армия“   („Bulgarian Army“), 10 jun 2011, p.16-17

– A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX“?

ПЪТЕШЕСТВЕНИК ВЪВ ВРЕМЕТО ИЛИ “ПАРАДОКСЪТ НА ДЯДО”?

През март 2010 г., една най-обикновена фотография от музея Bralorne Pioneer Мuseum на канадската провинция Британска Колумбия взривява Интернет и поляризира световното интернет-общество. Към началото на май с.г., числото на цитиранията на фотографията достига цифрата от милион и половина позовавания. И това е само за малко повече от месец след откриването на фотографията.
Оригиналът на снимката, която се превръща в едва ли не най-тиражираната в света на фотографията, е изложена на сайта на музея сред другите 154 снимки през февруари 2010 г., като експонат на виртуалната изложба Their Past Lives Here («Тяхното минало живее тук»). Какво е изобразено на нея? Събитието е приблизително от ноември 1940 г., свързано с официалното откриване на провинциалния мост South Fork Bridge, който бил построен вместо отнесения преди това от наводнение стар такъв. Сред множеството хора се вижда и един необичайно висок млад човек – именно той привлича вниманието на интернет-обществото със своя необичаен вид. По-голямата част от изследователите от интернет-обществото все пак решила, че този младеж не е от това време, на което е бил заснет. А по-точно – от бъдещето. За това говорят най-вече пострижката му, фланелката с отпечатената емблема, пуловерът с модерния си фасон, портативната фотокамера и слънчевите му очила. Т.е., преди 70 години такова нещо в Канада не би могло да съществува.

Първо фото. Пришелецът от бъдещето е маркиран в червена окръжност

Снимката била огледана от експерти. След това тя е подложена на компютърен анализ, с чиято помощ са изследвани фона и “подозрителния субект” за това, да ли е използван при обработката и фотошоп. Но следи от “добавки” не са открити, т.е. “чуждото тяло” се оказало истинско. По такъв начин се доказало, че този млад човек се е намирал там в момента на заснемането, което по мнението на ентузиастите свидетелствувало само за едно – че пътешествията във времето са възможни.

Докато една част от изследователите в интернет-обществото разсъждавали с каква “машина на времето” е пристигнал гостът, и от кой век той приблизително е дошъл, другата част се отнасяла доста скептечно, като се опитвали да открият признаците на съответствие за 1940 г. Фотоапаратът в ръцете му? Фирмата “Кодак” към това време вече произвеждала портативните модели, чиито обективи се удължавали като хармоника. Като че ли в ръцете на “пътешественика” е имало точно такъв – модел Kodak Folding Pocket, достъпен за всеки от началото на ХХ век. Пуловерът би могъл да бъде изплетен от майка му или баба му. По това време много от тях са постъпвали така. Да се прецени доколко той е съвременен е доста трудно. Все пак, целият силует на “пътешественика във времето” не е добре видим.

Второ фото. Със стрелката е посочен “пътешественикът във времето” в друг ракурс

Слънцезащитни очила… Действително, мъжете преди 70 години почти не са ги носили, още повече че първите слънцезащитни очила са произведени в САЩ през 1937 г. А когато са ги носили, то те не са били такива, а с капковидна форма, произведени за нуждата на авиацията. Ако погледнете останалите хора няма да видите никой друг със слънцезащитни очила. Но погледнете самия модел на слънчевите очила от първата снимка. Такъв модел, с триъгълни елементи на рамките, прикриващи очите от вятъра и страничните слънчеви лъчи не се е срещал в света никъде преди това.

Непредеолима трудност за скептиците предизвикала фланелката, която е облякъл “пътешественика във времето” – тя е явно памучна със щампована емблема. Аналози по това време – щамповани фланелки, не са открити! Имало е само плетени пуловери с пришити емблеми!

От своя страна, ентузиастите се защитават, като го определят като човек с много съвременни слънцезащитни очила, носещ щампована фланелка и през цялото време държащ портативна компактна фотокамера!

Какво решило интернет-обществото? От тези, които са видяли тайнствената фотография и са се отзовали на дискусиите във форумите, около 60% смятат, че това е пътешественик във времето. Около 20% от останалите не виждат в него нищо свърхестествено. Макар и да признават , че той изглежда някак си чудновато. За тях това не е част от доказателство за пътешествие във времето, а по-скоро – свидетелство за цикличността на природата на модата. И все пак? Ами ако си спомним за “Моста на Айнщайн-Розен ” или пък за “Дядовия парадокс”?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX ?“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper  „Телеграф“ („Telegraph“), Sofia, 2nd April 2011, p.33.

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS

ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

– HOUSTON, NOW WE HAVE A PROBLEM! (IN MEMORIAM OF NEIL ARMSTRONG 1930-2012)

– THE BIGGEST MACHINATIONS IN EUROPE DURING XX AND XXI CENTURY

НАЙ-ГОЛЯМИТЕ МАХИНАЦИИ В ЕВРОПА ПРЕЗ ХХ И ХХI ВЕК

Аутопсията на пришелеца от Розуел.

През 1995 г. английският музикант и продуцент Рей Сантили пуска в обръщение 17-минутен чернобял филм, на който уж е заснета аутопсията на мъртъв пришелец-хуманоид, открит след катастрофата на летящ диск в околностите на Розуел, САЩ през 1947 г.

По-късно става ясно, че фалшивия филм е с бутафорния хуманоид, е заснет по инициативата на самия Рей Сантили и негови приятели, които изигравали и ролята на лекари във филма. През 2006 г., този инцидент бил повторен блестящо от актьорите Антони МакПартин и Деклан Донели в британска телевизионна комедия.

Протоколите на ционските мъдреци.

„Протоколите на сионските мъдреци” е появил се през 1901 г. в Русия и получил по-късно широко разпространение в нашия свят сборник от текстове, представени от съставителите на сборника като документи за световен еврейски заговор. Някои от тях твърдяли, че това са протоколи на докладите на участниците в Ционистки конгрес, провел се в Базел, Швейцария, през 1897 г. В текстовете от книгата са дадени плановете за извоюване от евреите на световно господство, проникване в структурите за управление на държавите, поставянето на неевреите под контрол и изкореняването на другите религии. Макар че отдавна е доказано, че „Протоколите” са антисемитски мистификации, те и днес имат немалко привърженици, вярващи в достоверността им. Тази гледна точка най-вече е разпространена в ислямския свят. В някои от държавите, изучаването на „Протоколите” дори е включено в училищната програма.

Дневниците на Хитлер.

През 1983 година, авторитетното германско списание „Щерн” публикувало сензационни отделни части от уж откритите лични дневници на Адолф Хитлер. Закупуването на няколко от бележниците със „записките на фюрера” от периода 1932-1945 г. струвало на „Щерн” няколко милиона западногермански марки. Но много скоро след това се разбрало, че дневниците на Адолф Хитлер са изящно написан фалшификат. Самото разобличаване на аферата се оказало в Германия и в света още по-голяма сензация, отколкото самите текстове на дневниците. По-късно се изяснило, че зад направената мистификация стояли бивши нацисти, които се стремяли да реабилитират Адолф Хитлер.

Баламосване по време на Мюнхенската олимпиада от 1972 г.

По време на Олимпийските игри, които се провеждат в Мюнхен през 1972 г., изобретателният германски студент Норбърт Садхауз ловко се присъединил към четиридесет и два километровия маратон, когато до края му оставал около един километър. Той бързо надбягал уморените спортисти, достигнал финиша пръв и се оказал в центъра на всеобщото вниманише като „олимпийски шампион”. Действително, спортната му слава продължила не много дълго – длъжностните лица, осигуряващи провеждането на маратона бързо успяли да го разобличат. Но той влязъл в историята като много голям майтапчия.

Първата снимка на чудовището от Лох-Неси.

През 1934 година в английския вестник „Дейли мейл” се появила първата в историята на чудовището от Лох-Неси фотография, за което съществували отдавна легенди. Авторът на фотоса – лондонския хирург Уилсън, твърдял, че той заснел чудовището случайно, когато се разхождал в околностите на езерото. През 1994 година било открито, че отпечатаната фигура на Неси е фалшификат, направен от Уилсън и трима негови приятели. Двама от приятелите на Уилсън доброволно си признали в стореното, при което първото признание направено още през 1975 г., останало без внимание в обществеността, тъй като вярата в честността на доктор Уилсън, който като че ли нямал мотиви за лъжене, била непоколебима.

Кръгове на житните поля

Свидетелствата за таинствените фигури на пшеничните полета съществуват от много столетия. Особено богата в това отношение е Великобритания, и най-вече през последните десетилетия. През 1991 година, двама британски художника – Дейвид Чорли и Даг Бауер заявили на всички, че откритите през последните тринадесет години на английските царевични поля фигури, са създадени от тях. Те казали, че са успяли да излъжат учените, фермерските организации и правителствените ведомства. С помощта на прътове, дъски и въжета, художните създали напълно аутентичен кръг в царевично поле в графство Кент. В действителност това убедило малко хора – та нали става дума за пшенични, а не за царевични поля…

Пол е мъртъв.

Легендата за смъртта на Пол Маккартни, известна като Paul is dead (Пол е мъртъв) твърди, че Пол Маккартни от групата „Битълз” е загинал още през 1966 година и е бил сменен с двойник с подобна външност и глас. Привържениците на легендата свързват прекратяването на концентните изцяви на групата през тази година имено със смъртта на Пол (макар че концертите прекъснали преди предполагаемите дати на смъртта на Макартни”). В качеството на доказателства привържениците на легендата използват „ключове” в творчеството на „Битълз” (музиза, текстове, оформление на кориците на албумите), уж включени там специално с цел на намекването за смъртта на Пол. Сред тези доказателства са различни звуци, уж чувани при превъртането на записите назад, различен вид неясни метафори в песните, двусмислени изображения и т.н. Няко от тези „ключове” не се съгласуват един с друг или пък с известни факти от живота на Макартни и другите участници в групата. Не винаги става ясно дали е някаква „шега” или става дума за „теория на заговора”. Легендите за смъртта на Пол Макартни неведнъж са били обект на изследване от различни социолози. Твърдяло се също, че слуховете за смъртта на Пол се пускали от самите битълси, като мистификация или рекламен трик. И четиримата участници обаче неведнъж са отричали това.

Торинската плащеница

За много от вярващите, Торинската плащеница, пазеща се в църквата „Йоан Кръстител” в Торино е неоспорима светиня, но на будния научен ум не му са достатъчни религиозните догми, а се стреми да достигне до истината във всяка от нейните подробности. Многобройните научни изследвай – започвайки от исторически и свършвайки с радиовъглеродния метод, – поставяха под съмнение оригиналността на плащеницата. Но да се отхвърли фактът достатъчно убедително, нито пък да се подтвърди истинността на плащеницата по научен път за сега никой не е успял. Към дадения момент съществуват май-малкото 1300 фиксирани хипотези за Торинската плащеница. Според една от най-популярните версии, плащеницата е дело на Леонардо да Винчи, на на нея е отбелязан самият средновековен гений (това, например, се потвръждава от радиовъглеродния метод, отнасящ времето на създаването на плащеницата към периода на живота на да Винчи).

Пилтдаунския човек

През 1912-1913 г. английският любител-археолог Чарлз Даусън представил на научния свят части от черен на ранен хоминид, което уж било липсващото звено между човека и приматите, а също така и каменни оръдия на труда, уж намерени при разкопките в околностите на селището Пилтдаун. Находката станала една от главните научни сензации на века и била такава до 1949 г., когато се разбрало, че Пилтдаунския човек е ловка мистификация. Частите от черепа принадлежали на човек и орангутан, а каменните оръдия било на възраст от 2-3 хиляди години. Целият комплекс от находките бил боядисан със специална боя в тоновете на изровена пръст, а зъбите на челюстта били специално изпилени. Обаче и до днес вината на Даусън не е доказана. Някои твърдят, че Даусън бил единственият сред археолозите-аферисти, който не подозирал какво става в действителност.

THE BIGGEST MACHINATIONS IN EUROPE DURING XX AND XXI CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (FIRST PART )

               АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ПЪРВА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у читателите. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действащите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на първия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ
23 март 1945 г.
Москва

Въпрос: Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?
Отговор: В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.
През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.
Въпрос: Как това трябва да се разбира? Разяснете!
Отговор: Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.
Въпрос: Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?
Отговор: Това, разбира се, е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

Цар Борис III в разговор с граждани

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвърждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.
По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.
Въпрос: В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор: Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:
България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало придвижването на германските войски през своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.
Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.
През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.
Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказало на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично продоволствие за германските войски в България и  т.н.).
Въпрос: Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор: Да, разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това тези мероприятия да се провеждат напълно.
Въпрос: За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?
Отговор: Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.
Въпрос: Вие не дадохте изчерпателен отговор на въпроса за това какви задачи са били поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?
Отговор: По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с регентския съвет и българските министри.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.
Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.
Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.
Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.
Въпрос: Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?
Отговор: Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение и аз съобщих за това в Берлин.
Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.
Българите не се съгласяваха с това настояване и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.
Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах как се изпълнява това уверение.
На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.
Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов4, Драганов5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.
Въпрос: По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?
Отговор: Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Българско пристанище на Черно море. Германците се подготвят за война срещу СССР

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.
По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.
Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?
Отговор: За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.
Въпрос: Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?
Отговор: През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.
През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.
През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.
По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.
Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.
Въпрос: Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?
Отговор: В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

Въпрос: При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?
Отговор: Да, това се правеше с цел профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.
Въпрос: Продължавате ли по-нататък вашите показания?
Отговор: След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.
Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последният тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.
Освен това влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.
Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.
Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.
Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.
Въпрос: Известно е, че Цанков се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?
Отговор: Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания?
Отговор: За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.
Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).
Въпрос: По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?
Отговор: Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.
Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?
Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?
Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието, не мога да съобщя.
Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.
Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?
Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбруннер.
Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?
Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тясно сътрудничеше с българската полиция.
Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

В подготовка за война. Немски самолети на българските летища.
От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб  (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заяви по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.
Въпрос: Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?
Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.
Въпрос: Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?
Отговор: Повече нищо не ми е известно.
Въпрос. Вие не сте откровен. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете какво ви е известно за тази служба?
Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.
Тука веднага де-Монти ме предупреди, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме информира постоянно устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.
Въпрос: Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?
Отговор: Да, така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания по този въпрос?
Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германският Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.
Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?
Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моят личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?
Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.
От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.
Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.
Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.
БЕКЕРЛЕ
Разпитът е прекъснат.
Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването „Смерш” подполковник БУРАШНИКОВ
Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР „Смерш” ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 34—44.  Оригинал. Машинопис.

Забележки:
1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.
2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.
3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на  «АСТ-София».
4  Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.
5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.
6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.
7  Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.
8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.
9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.
10  Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.
11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на  2 ноември 1950 г.
12  Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.
13  Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.
14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене
15  Возможно е да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.
16 Вероятно става сума за Нели Капп.
17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.
18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.
19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.


Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/7940415326590

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 3 from 19th January 2012, part one   – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 4 from 26th January 2012, part two – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

ANATOMY OF THE AGRESSION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART)

 

АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ВТОРА ЧАСТ)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия през ноември 2011 г., озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер”, съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на България, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Иерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай са сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у тях. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действуващите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да се прехвърлят на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са успяли да напуснат територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на бившия германски посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман от същото посолство (правени в периода 1945-1951 г.).

Царският дворец в София. Тук се взимали почти всички решения за съдбата на България.

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик България Рихтхофен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (направени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (направени в периода 1947-1948 г.). Всичките те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на втория документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.
Ако читателите на вестник „България” се интересуват и от останалите документи, редакцията на вестника може да ги публикува постепенно в течение на 2012 г.

Протокол за разпит на Обергруппенфюрера от СА Адолф-Хайнц Бекерле
21 януари 1950 г.
Москва
Стенограма1
Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергруппенфюрер.
Разпитът започва в 11.15
Въпрос: От следствието е установено вашата тясна връзка с ръководството на българсккото фашистко разузнаване, полицията и министерството на вътрешните работи. Признавате ли това?
Отговор: Не отричам, че намирайки се в качеството на германски посланик в България, аз поддържах връзка с българския министър на вътрешните работи Габровски и сменилия го Станишев2.
От числото на ръководителите на българската полиция аз бях запознат с нейния шеф Драголов и с началника на политическата полиция Павлов. С представителите на българското царско разузнаване аз нямах лична връзка, но поддържах с него контакт през началника на германския разузнавателен орган „Абверщелле-София” Делиус.
Въпрос: Вие бяхте не само познати с Павлов, но и сте сътрудничели с него. Разкажете, при какви обстоятелства вие установихте връзка с него?
Отговор: С Павлов аз за първи път се запознах през 1942 година, по време на ежегодния празник на българската полиция, на който бях поканен в числото на другите представители на държавите от Оста. Очевидно, Павлов виждал в мен не само германски посланик, но и специалист в полицейските работи, тъй като той при тази среща не пропусна да започне с мен разговор за разузнавателната работа, макар че излагал своите мисли крайно внимателно и в общи линии.
Въпрос: За какво конкретно е говорил с вас Павлов?
Отговор:Павлов ми се оплака от Делиус, заявявайки, че е предал на последния няколко агента за използване срещу българската комунистическа нелегална дейност, но Делиус ги развратил със своя неумел подход и прекалено високо заплащане.
Аз се въздържах от намеса във взаимоотношенията на Павлов с Делиус и предложих на Павлов, той да оправи тези разногласия по пътя на по-тясно и делово сътрудничество с германските разузнавателни органи.

Професор Богдан Филов, Княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов полагат клетва като регенти на извънредно заседание на Народното събрание. София, 11 септември 1943 г.

Въпрос: За каква агентура ставала дума?
Отговор: За това Павлов не е говорил.
Въпрос: Следствието разполага с данни, че Павлов ви е информирал за провокатори, внедрени в българската нелегална компартия. Разкажете за тези предатели!
Отговор: Няма да скрия, че Павлов е съобщавал на подчинения ми полицейски аташе при германското посолство Випер за хода на борбата с комунистическите организации. В частност, спомням си, че през 1942 година, както ни информира Павлов, българската полиция разкрила голям нелегален център на комунистите, и от българското правителство беше организиран закрит процес по тяхното дело. Випер получи тогава от Павлов подробен отчет за хода на разследването и протоколите на съдебните заседания, които след като аз се запознах с тях, изпратих в Берлин, в Главното управление на имперската сигурност.
Трябва да кажа, че министърътна вътрешните работи Габровски също ми бе разказал, че успял да внедри в нелегалното комунистическо движение няколко ценни агенти, в резултат на което той бил добре осведомен за плановете на нелегалното ръководство на компартията и имал възможността във всеки момент да ликвидира откритите от него нелегални комунистически центрове. Обаче искам следствието да повярва, че нито Габровски, нито Павлов не са ми казвали за своите агенти в нелегалната комунистическа партия на България, и никакви други материали от българската полиция не съм получавал.
Въпрос: Не бързайте с подобни заявления. На вас ви се предявява открития в германското посолство в България албум с фотографиите на задържаните от българските органи за сигурност съветски разузнавачи. Този албум на вас ли принадлежи?
Отговор: Да, мой е.
Въпрос: Как е попаднал при вас?

Тайният съветник на Царя Борис III, архитектът Йордан Севов
Отговор: През октомври 1941 година този албум, съдържащ материали за откритите от българската полиция руски парашутисти и за спуснатите на Черноморското крайбрежие разузнавачи, ми беше предаден през полицейския аташе Випер от дирекцията на българската полиция.

Въпрос: Защо тези материали са били изпратени именно на вас?
Отговор: Не смятам за нужно да крия, че веднага след моето пристигане в България през 1941 година аз настоятелно изисквах от българското министерство на вътрешните работи засилването на борбата с нелегалното комунистическо движение, посочвайки по-специално необходимостта от старателното издирване на агентурата на съветското разузнаване.
След осъществения от мен натиск, българските органи за сигурност значително засилиха своята наказателна и контраразузнавателна работа, и ръководството на българската полиция побърза да ми представи първите доказателства за активизирането на своята дейност, изпращайки ми албум със споменатите материали. Доколкото си спомням, от следствието по това дело е било установено, че посочените лица са били прехвърлени в България за връзка с антифашисткото нелегално движение и за организирането на диверсионна дейност във фашисткия тил. За това аз съобщих в Берлин.

Въпрос: И едновременно с това, вие сте използвали посочените материали за провокационни цели срещу Съветския Съюз?
Отговор: Да. В това също признавам своята вина.
През 1942 година всички веществени доказателства по делото на арестуваните разузнавачи, разбира се по съответен начин разкрасени и раздухани с помощта на спициалистите-фалшификатори от българската полиция, бяха използвани в организираната от мен и Габровски така наречена антикоминтерновска изложба в София. Изгодата беше в това, нагледно да се покаже на българския народ, че ето, съветското правителство се намесва в неговата съдба, изпращайки свои агенти. Този замисъл, обаче нямал успех сред народа и така, както и цялата антисъветска изложба, завършили с провал. За антисъветската изложба аз вече ви разказвах подробно на миналите разпити и да допълня своите показания повече с нищо не мога.

Министърът на вътрешните работи Александър Станишев

Въпрос: Известно е, че вашето сътрудничество с Габровски не се е ограничавало само с организирането на антисъветска изложба. Габровски, по-специално, не малко ви е съобщавал за своята агентура и наказателните мероприятия срещу българските антифашисти. Разкажете за това.
Отговор: По-горе аз разказах за своя разговор с Габровски, когато последният ми съобщи за наличието на провокатори в нелегалното комунистическо движение. През 1943 година, той също така ме информира за това, че неговите хора са успяли да заловят и отново да вербуват един член на българската компартия, който имайки при себе си радиопредавател, уж бил спуснат от борда на руска подводна лодка на Черноморското крайбрежие на България, но фамилията на този човек той не ми казал.
Аз се заинтересувах от това дело и при следващите ми срещи с Габровски узнах от него, че вербуваният от тях провокатор вече бил установил радиосвръзка с Москва и той – Габровски – очаквал положителни резултати от тази комбинация. По-късно, Габровски започна да отбягва разговори с мен на тази тема, и през Делиус ми станало известно, че започналата от Габровски радиоигра се провалила, тъй като Москва, очевидно разпознавайки провокацията, не отговаряла.

Въпрос: Делиус съобщи ли ви фамилията и други данни за този човек?
Отговор: Не. За това аз не съм го питал, тъй като след съобщението за неговия провал той изгуби за мен всякакъв интерес.

Въпрос: Разкажете сега за провокационните действия, които се предприемали от германските и българските разузнавателни органи по отношение на сътрудниците на съветското представителство в България?
Отговор: Както ме информира Габровски, българската полиция осъществявала следене и агентурно наблюдение на съветските представителства в България и се опитвала да скалъпи компрометиращи материали за някои съветски граждани, за да може по пътя на такава провокация да ги вербува. Обаче, доколкото съм осведомен, тези замисли на българската полиция се провалили.

Бившият министър на вътрешните работи д-р Петър Габровски дава показания пред Народния съд
Делиус ми докладвал, че през 1941 година той успял да подстави един свой таен агент в обкръжението на секретаря на съветското посолство в София. Този германски агент, както казвал Делиус, била една много опитна в подобни работи жена, с други данни аз не разполагам. Не знам също така и фамилията на секретаря, но много добре помня, че Делиус, благодарение на удачно проведената комбинация, успял да свърже този агент с посочения секретар, и те се запознали. Обаче за провеждането на по-нататъшните мероприятия на германското разузнаване по отношение на посочения сътрудник на съветското посолство попречило неочакваното му отзоваване от България в Съветския Съюз.

Въпрос: Посочете останалата агентура на германските и българските разузнавателни и контраразузнавателни органи?
Отговор: От германското полицейско аташе Випер ми станало известно, че един от голямите агенти на българската политическа полиция е солистът на Софийската опера българина Белев, името му не знам.
Випер ми съобщи по-специално, че Белев през пролетта на 1941 годинна е бил използван по личното указание на бившия премиер-министър Филов за разработването на Багрянов, по това време – лидер на парламентарната опозиция. Българската полиция се спряла върху кандидатурата на Белев заради това, че той бил в близки отношения с Багрянов.
Също така знам от Випер, че през 1942 година Белев разработвал кмета на гр. София – Иванов, чиято връзка със заподозрени в шпионаж артисти е възбудила интереса на българската полиция.
Същият този Випер подозирал Белев в сътрудничество със съветското разузнаване, т.к били фиксирани конспиративни срещи на последния със съветски представители в София. Доколко били обосновани тези подозрения на Випер, не знам. Лично с Белев не съм запознат. Други агенти на германското и българско разузнаване и контраразузнаване не са ми известни.

Въпрос: По-горе вие заявихте, че с българското царско разузнаване вие лично не сте били свързани. Така ли е това?
Отговор: Аз съм се срещал два или три пъти с ръководителя на българското царско разузнаване Севов3, но делова връзка с него все пак нямах.
Въпрос: Кой е този Севов?
Отговор: Севов беше много влиятелен човек в обкръжението на българския цар Борис. Официално той имал скромното звание на придворен архитект, но фактически бил съветник на царя и началник на неговото лично разузнаване. Както ми разказваше германския аташе по печата Берге4, в началото на  [19]20-те години Севов бил в Турция, където той играел аналогична роля в обкръжението на Кемал-Паша. На мен самият ми се е случвало да наблюдавам, как министрите и другите придворни се страхували от Севов и се стараели при всяка възможност да му окажат специални знаци на внимание.
Характерно е също така това, че когато в края на 1942 година министърът Михов заминаваше на среща с Хитлер, то цар Борис изпратил с него под формата на адютант Севов. При изпращането на Михов в Берлин, последният ми представи Севов. Севов беше във формата на капитан от българската армия и, виждайки моето недоумение, побързал да ми обясни, че информацията за положението на нещата в ставката на Хитлер цар Борис пожелал да узнае, преди всичко от него – Севов, затова и го изпратил в Берлин заедно с Михов. Що се касае до носенето на военна униформа, то Севов уточнил, че той като капитан от запаса е задължен да бъде екипиран с военно облекло.
В политическо отношение Севов също така, както и неговия хазяин – цар Борис, бил настроен прохитлеристки и се стараел при всеки удобен случай да се изказва за това. Също така знам от полицейския аташе Випер, че Севов принадлежал към тайната секта на огнепривържениците, имащи известно разпространение сред кръговете на придворната клика. В тази секта, по-специално, влизала сестрата на цар Борис, принцеса Евдокия.
Признавам си, че аз способствувах за установяването на връзката на Севов с представителите на германското разузнаване.

Бившият министър-председател Константин Муравиев
Въпрос: Разкажете подробно за шпионската връзка на Севов с германците.
Отговор: През 1941 или 1942 година, точно не помня, бях посетен от пълномощника на германското министерство на външните работи Бенцлер5, който ми съобщи, че той в сътрудничество с германското военно командване и органите на Абвер провежда разузнаване и борба срещу партизанското движение в Югославия. Във връзка с това, че по негови данни, югославските партизани са имали контакт с българските партизани, Бенцлер ме помоли да му уредя аудиенция при цар Борис с цел на постигането на по-тясно сътрудничество в борбата срещу въстанническото движение.
По време на аудиенцията цар Борис предложил на Бенцлер да се обърне непосредствено към Севов за решаването на необходимите въпроси по борбата с партизанското движение, като му казал, че той може да се среща с последния и по-нататък, когато това е нужно.
Бенцлер веднага отишъл при Севов и имал с него продължителна беседа. За какво те тогава се договорили и за последвалите срещи аз не съм осведомен.
Въпрос: С Каква агентура имал връзка самият Севов?
Отговор: От думите на Делиус аз знам, че Севов действал само във високопоставените кръгове, вербувайки за големи пари агентура от числото на големите български политически дейци, чужди дипломати и пристигналите в България чужди учени и писатели.
Делиус ми казваше също така, че той се опитал по едно време да разкрие връзките на Севов, но после се отказал от това, заради страха да си навлече върху себе си недоволството на царя. По-подробно по този въпрос не мога да кажа нищо друго.

Въпрос: В началото на разпита вие заявихте, че сте си сътрудничели с министъра на вътрешните работи Станишев, сменил Габровски. В какво конкретно се състояла вашата връзка с него?
Отговор: Станишев, заедно с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше може би най-изпитанният германски помощник в България. Аз всячески му покровителствувах и съдействувах в придвижването по служба, и благодарение на моето влияние той по-късно стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълната си откровеност, подробно информирайки ме за заседанията на Съвета на министрите и за всички кулоарни преговори при двора. Едновременно с това той беше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.
Въпрос: Казвайте докрая – той беше ли ваш агент?
Отговор: Да, това несъмнено е най-подходящата характеристика на моите взаимоотношения със Станишев.

Въпрос: Разкажете за шпионската работа на Станишев в полза на германците.
Отговор: Веднага след пристигането ми в България през 1941 година, аз установих със Станишев приятелски взаимоотношения. Той тогава заемаше поста на председател на така нареченото германо-българско общество в София. Скоро аз се убедих, че Станишев действува по прякото поръчение на германското министерство на пропагандата, разпространявайки хитлеристка литература и всячески популяризирайки „научните достижения” на германците.

София след поредната англо-американска бомбардировка.
В разговор с мен Станишев подчертавал, че за вторая своя родина той смятал Германия.
Скоро след това, аз започнах да използвам Станишев като свой-агент-информатор, събирайки през него сведения за българските политически дейци, министрите и дипломатите. През 1943 година по персоналната покана на германското министерство на пропагандата Станишев пътувал в окупираната от немците Винница, където взел участие в организираната с провокационни цели на Гьобелс така наречена „комисия по установяването на жертвите на болшевисткия терор” и напълно оправдал доверието на германците, взел активно участие във вражеската провокация срещу Съветския Съюз.
През 1944 година, както аз вече посочих, благодарение на моето влияние, Станишев получил поста министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. На мен много важно ми беше да имам на този пост свой проверен агент, тъй като именно от същия Станишев ми стана известно за първи път за намеренията на Багрянов да се прехвърли на страната на англо-американците и да сключи с тях мир.
Действувайки по моето поръчение, Станишев с всички сили се стараеше колкото се може по-пълно да разкрие политическите интриги на Багрянов и на министъра на външните работи в неговия кабинет – Драганов. Станишев нееднократно ми донасяше, че групата на Багрянов заедно с Филов търсят контакт с англичаните и американците, и в потвърждение на това ми съобщаваше конкретни факти, по-специално, че с тази цел, секретно в Турция е пътувал посочения от мен по-горе Севов, където той установил непосредствена връзка с английските и американските военни и политически разузнавачи.
За последен път аз видях Станишев две-три седмици преди встъпването на съветските войски в България. Станишев беше тогава тежко болен.
По-късно аз с него не съм се срещал, тъй като Съветската Армия беше преминала българската граница и на мен не ми беше до Станишев.

Професор Александър Станишев дава показания пред Народния Съд
Разпитът е завършен в 16.30.
Протокола на разпита е записан по моите думи вярно, на мен той ми бе преведен на немски език.
БЕКЕРЛЕ

Разпитал:  Ст[арши] оперуполномощен] на След[ователскатa]част по Особeно важните дела майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 98—117. Оригинал. Машинопис.  Автограф.

Забележки:
1  Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на бившия германски посланик в България, Адолф-Хайнц Бекерле.
2  Става дума за българския държавен деец Александър Станишев, който е министър на вътрешните работи от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 г.
*3  В текста навсякъде е дадено като „Себов”. В действителност става дума за архитект Йордан Севов
*4 Става дума за нацисткия дипломат Йозеф Берг.
*5 Става дума за нацисткия дипломат Феликс Бенцлер.

Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 13 from 29th Мarch – 4th  April 2012, part one, p.29  – see – (Анатомия на агресията (Втора част)  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html   

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 14 from 4th  April – 11th April 2012, part two, p.29  – see –  (Анатомия на агресията (Втора част) http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html

ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART)

 

                  АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ТРЕТА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко e, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”

Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.

Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов (в цивилни дрехи) и фюрерът във “Волфшанце”. 1942 г.

Историята на действащите лица от документите е следната.

След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г. специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.) и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).
Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на третия и четвъртия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ НА РАЗПИТ НА СЪВЕТНИКА НА ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В БЪЛГАРИЯ АНТОН МОРМАН

6 февруари 1948 г.

Москва
Антон Морман, роден през 1897 година, живял в Ипенбюрен (Германия), член на НСДАП, б[ивш] сътрудник на Министерството на външните работи на Германия от 1925 година.

Въпрос: Кога беше сключено секретно съглашение между Химлер и Риббентроп за внедряването на сътрудниците на разузнаването от СД в германския дипломатически апарат в чужбина?

Отговор: Това съглашение беше сключено, доколкото си спомням, в началото на 1941 година. Тогава в германското посолство в България, където по това време беше Рихтхофен, постъпиха съответните директиви от Берлин.

Германци в София, 1 март 1941 г.

Въпрос: Кой конкретно от числото на сътрудниците на СД е бил внедрен в германското посолство в София при съдействието на Рихтхофен?

Отговор: При съдействието на Рихтхофен в посолството беше поставен на длъжността „консулски секретар” сътрудникът на СД Болман. Другият представител на СД – Гласс, работеше в София под прикритието на представител на германските търговски фирми.

Въпрос: Дали Болман и Гласс са информирали Рихтхофен за тяхната разузнавателна дейност?
Отговор: Болман и Гласс често посещаваха Рихтхофен, но дали са го държали в известност по отношение на разузнавателната им дейност, не ми е известно.

Въпрос: А от началника на «Абверщелле-София» Делиус, Рихтхофен дали е получавал разузнавателна информация?

Отговор: Делиус докладваше на Рихтхофен всички най-съществени разузнавателни материали, имащи значение за германската политика в България.

Въпрос: Известно е, че в началото на 1941 година германското посолство в България беше обезпокоено от усилията на антифашисткото движение в страната. Какви мероприятия се провеждаха във връзка с това от посланика Рихтхофен?

Отговор: Аз помня, че в началото на 1941 година във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев, посочил на българското правителство политическите последствия от по-нататъшното сближаване с хитлеристка Германия, в България се засилило комунистическото движение. Аз получавах по този повод различни доклади от официалните източници и информирах посланика Рихтхофен. Какво е било направено от него във връзка с това, аз не помня.

Въпрос. Дали бившият германски полицейски аташе в България – Панцингер също е докладвал на Рихтхофен за усилването на комунистическото движение?

Отговор: На мен това не ми е известно, смятам, обаче, че това е възможно, тъй като Рихтхофен често се консултираше с Панцингер по въпросите на вътрешната политика в България.

Въпрос. Не беше ли направена по това време в германското посолство специална прес-конференция, посветена на „комунистическата заплаха” в България?

Отговор: Аз това сега не си спомням.

Протоколът на разпита е записан по моите думи вярно, на мен ми е преведен на немски език.
МОРМАН
Разпитал: ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4 отдел на 3 Гл[авно] управление на МГБ
майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия, Р-48790. Л. 44—46. Подписан оригинал. Машинопис.

ПРОТОКОЛ ОТ ОЧНА СТАВКА МЕЖДУ БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ХЕРБЕРТ ФОН РИХТГОФЕН И БИВШИЯ ПОЛИЦЕЙСКИ АТАШЕ ОТ ПОСОЛСТВОТО НА НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ В БЪЛГАРИЯ, ОБЕРФЮРЕР ОТ СС Ф. ПАНЦИНГЕР

17 май 1948 г.

Москва
На въпроса познават ли се Рихтхофен и Панцингер един друг и имат ли лични сметки за уреждане помежду си, Рихтгофен и Панцингер отговориха, че те се познават един друг от съвместната им работа в България от август 1940 до септември 1941 година и нямат лични сметки за уреждане помежду си.

[ПАНЦИНГЕР]                   [РИХТГОФЕН]

Въпрос за Рихтхофен: В какво се заключаваха задълженията на Панцингер по време на вашата служба в България?

Отговор: Панцингер се занимаваше с въпросите за паспортите и визите и поддържаше връзка с българската дирекция на полицията. С какво още той се занимаваше, аз не знам, тъй като никаква информация от политически характер аз не получавах от него.

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Въпрос за Панцингер: Правилни ли са твърденията на Рихтхофен?

Отговор: Показанията на Рихтхофен не отговарят на действителността. Моите служебни задължения му бяха известни, тъй като на него му беше съобщено с писмо от Министерството на външните работи на Германия. В България аз се явявах германски полицейски аташе. На Рихтхофен мен ме представи заместникът на пълномощника на VI Управление на «СД» в България Болман, в чието присъствие Рихтхофен се обърна към мен с молбата по-подробно да обрисувам получената от мен задача.
Аз доложих на Рихтхофен, че в моята задача влиза полицейското осигуряване на германското посолство, по-нататък изучаване дейността и консултирането на българската полиция и информиране на шефа на Главното управление за имперска сигурност, а също така и в известен обем, на посланика за политическите събития в България.
Напомням на Рихтхофен, че през октомври 1940 г. моят началник – шефът на Гестапо Мюлер преминавайки от Румъния, спря в София и имаше беседа с Рихтхофен за моите задачи като полицейски аташе. Аз самият присъствах на тази среща. Мюлер, обръщайки се към мен и Рихтхофен, посочи необходимостта от взаимно консултиране и сътрудничество между нас.

Въпрос за Рихтхофен: Сега спомнихте ли си за действителните задачи [на Панцингер], за които ви беше казано в присъствието на Болман и Мюлер?

Отговор: Не, не си спомням.

Въпрос за Рихтхофен: Кога се проведе посочената среща между вас и Мюлер?

Отговор: Не си спомням.

Въпрос за Панцингер: Когато сте били полицейски аташе, каква информация съобщавахте на Рихтхофен?

Отговор: Аз имах постоянен контакт с посланика Рихтхофен и неговия заместник – съветника от посолството Морман. Съвместно с Рихтхофен ние обсъждахме въпроси от чисто полицейски характер, такива като например: българската полиция настояваше за изгонването от България на германския инженер, някой си Хофман, заподозрян в работа в полза на английското разузнаване. Рихтхофен, към когото се обърнало семейството на Хофман, ме помоли да се застъпя за него. Аз информирах също така Рихтхофен за българската полиция, нейното въоръжение, осигуряване и структура. Освен това, аз съобщавах на Рихтхофен сведения, имащи политическо значение, а по-точно:
За съществуващите подозрения по отношение на английския военен аташе в България – Росс като инициатор за подготовката на голям взрив на софийския водопроводен колектор. За това имаше сведения също така и в пресата, и този факт се обсъждаше на прес-конференция в германското посолство;

За ред покушения върху живота на германски военнослужещи в околностите на София и за взривове на железопътните линии, които като че ли се подготвят от комунистите;
През пролетта на 1941 година, скоро след преминаването на германските войски през България, беше спусната група от съветски агенти, част от която беше разкрита и разстреляна. За това аз също информирах Рихтхофен и Морман;

Аз съобщих също така на Рихтхофен за бягството от затвора на българския комунистически функционер Димитров1 (не е идентичен с Георги Димитров — премиер-министъра на България). Във връзка с общата гонитба на комунистите, този факт намери своето отражение в българската преса;

През януари 1941 година, когато във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев там имаше бурни демонстрации на българските комунисти и сблъсъци с полицията, разгонваща демонстрантите, аз информирах подробно за всички събития Морман и Риххофен, а така също им носих за запознаване всички разпространявани по това време листовки.

Въпрос за Рихтхофен:Следствието очаква, че вие ще прекратите безмисленото отричане и откровено ще разкажете за вашето сътрудничество с Панцингер.

Отговор: Аз признавам, че съвместно с Панцингер обсъждах изброените ми факти, такива като: изгонването на германския инженер Хофман, данните за подготовката на взривяването на софийския водопровод, по-нататък – за спускането на руската агентура в България и за активността на българските комунисти във връзка с пристигането на Соболев в България.

Въпрос за Рихтхофен: Вие трябва да признаете, че не само сте получавали информация от Панцингер, но и в редица случаи сте му давали необходимите указания.

Отговор: В беседите с Панцингер аз нееднократно му изразявах пожеланието, той по-добре да ме информира за политическите събития в България, тъй като неговата информация се използуваше от мен в текущата работа и за доклад до Министерството на външните работи на Германия.

Въпрос за Панцингер: Вие получавали ли сте някакви пожелания или указания на Рихтхофен във връзка със съживяването на дейността на българската комунистическа партия?
Отговор: Пожеланията на германския посланик са се разглеждали от мен винаги като служебни заповеди. Спомням си, че във връзка със забележимото засилващо се комунистическо движение в България и с постъпилото в посолството от неизвестен за мен източник на донесение за дейността на българската компартия, Морман ми предложи да направя подробен доклад по този въпрос за изпращането му от Рихтхофен до германското МВнР.

Принц Кирил, Адолф Хитлер и Йоаким фон Риббентроп, 1943 г.

Във връзка с подготовката на този доклад, Рихтхофен ми даде указание да въздействувам върху българските полицейски власти с цел, засилването на борбата с българската компартия, което аз разбира се направих.

Впоследствие аз видях върху изготвения от мен доклад забележка „взети са необходимите мерки”. Докладът беше подписан от Рихтхофен.

Въпрос за Рихтхофен: Сега вие спомняте ли си вашата роля в борбата с българските комунисти и указанията, които сте давали по този въпрос на Панцингер?

Отговор: Аз си спомням, че по мое указание Панцингер ме беше информирал за комунистическото движение в България, и възможно е докладът на тази тема да е бил изпратен в МВнР. Обаче аз отричам, че съм давал на Панцингер указание да въздейства върху българските органи на полицията с цел засилването на борбата с българските комунисти.
Въпрос за Панцингер. А вие поддържате ли вашите показания?

Отговор: Точно така. Аз още веднъж посочвам забележката към моя доклад, че са били взети необходимите мерки.

Въпрос за Панцингер: В началото на разпита вие упоменахте фамилията Болман. Това ли беше единственият представител на „СД”, с който беше свързан Рихтхофен?

Отговор: „СД” беше по това време представена в България от две лица – главният пълномощник Гласс, имащ прикритие в качеството на директор на германска фирма, и неговият заместник Болман, получил стая в посолството, намираща се в съседство с бюрото на прес-аташето и работещ под прикритието на длъжността „консулски секретар”.
В зданието на консулството Болман разполагаше със секретна радиостанция, посредством която той поддържаше свръзка с VI Управление на «СД». Всичко това естествено, не беше тайна за Рихтхофен, още повече, че тези лица го посещаваха, а Болман беше в посолството всеки ден.

Въпрос за Рихтхофен: Това съответства ли на действителността?

Отговор: Представителят на „СД” Гласс го познавам. По мое указание на него му беше предоставено помещение в зданието бившето чехословашко посолство, където беше поставена радиостанция. За Болман не мога да си припомня.

Въпрос за Панцингер: Може би вие грешите? Та нали е много трудно да си представим, че Рихтхофен не е познавал подчинените му сътрудници на посолството, такива като Болман.

Отговор: За мен е необяснимо, защо Рихтхофен отрича тези факти. Аз посочвам Морман, професор Кох и другите сътрудници от посолството, добре знаещи Болман.

Въпрос за Панцингер: Болман и Гласс информираха ли Рихтхофен за политическите събития в България?

Отговор: Гласс неведнъж ми разказваше за това, че той и Болман ще информират Рихтхофен и по-специално Морман за важни вътрешнополитически въпроси. Гласс по-специално работеше с българската фашистка организация „Ратници“ и докладваше за своите успехи в това направление.

Въпрос за Рихтхофен: Вие сте изобличен в това, че сте имали връзка с „СД”. Кажете истината.

Отговор: Настоявам върху това, че с изключение на предоставянето на помещение на сътрудника на „СД” Гласс, други връзки с „СД” нямах.

Въпрос за Панцингер: С какво вие си обяснявате очевидното нежелание на Рихтхофен да каже истината?

Отговор: Мотивите, с които се ръководи Рихтхофен са ми неизвестни. Искам само да покажа, че „СД” и министерството на външните работи си сътрудничеха най-тясно един с друг.

Въпрос за Панцингер: Какво ви е известно за характера на разузнавателната информация, постъпваща при Рихтхофен от началника на германската „Абверщелле” в София – Делиус?

Отговор: Началникът на „Абверщелле-София” Делиус често посещаваше посолството, и от неговите думи ми стана известно, че той периодично предоставял разузнавателна информация на Рихтхофен и Морман.

Така например, спомням си, че преди нападението срещу Русия, Делиус информира посланика Рихтхофен или Морман, че той, Делиус, е подготвил групи от диверсанти за прехвърлянето им в съветския тил. За това ми каза лично Делиус.

Въпрос за Рихтхофен: Признавате ли своята връзка с Делиус?

Отговор: Не отричам, че по някой път Делиус ме е посещавал и съм беседвал с него.

Обаче, никаква политическа информация аз от него не получавах.

Въпрос за Панцингер: Вие имате ли въпроси към Рихтофен?

Отговор: Не, нямам въпроси.

Въпрос към Рихтхофен: Вие имате ли въпроси към Панцингер?

Отговор: Не ме ли бърка Панцингер с посланика Бекерле, който беше специалист в полицейската работа?

Отговор на Панцингер: За това не може да става и дума. След пристигането на Бекерле в София, най-малкото през първите месеци, работата течеше така, както и в онова време, когато посланик беше Рихтхофен.

Протоколът е съставен по нашите думи вярно, прочетен е от нас.

(ПАНЦИНГЕР) (РИХТГОФЕН)

Разпитал: Ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4-и отдел на 3-то Главно управление на

МГБ на СССР, майор (КОПЕЛЯНСКИЙ)

ЦА на ФСБ на Русия. Н-21142. В 3-и тома. Т. 1. Л. 210—216. Подписан оригинал, машинопис

 

Забележка:
1 Възможно е да става дума за българския комунист Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров).

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:

Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

Ст.н.с. Николай Котев

д-р по история

кореспондент на в. „България“

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 19 (567) from 10th May – 16th May 2012, part 3, p. 31  – see: Анатомия на агресията – Част 3

ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– STRANGE TIME – STRANGE AIRPLANES

СТРАННО ВРЕМЕ – СТРАННИ САМОЛЕТИ или, загуби ли битката за ЛАЗ-7М проф. Цветан Лазаров?

Професор инж. Цветан Лазаров Лазаров е все още най-продуктивният български авиоконструктор и учен в областта на авиацията, работил в България. През 1926 завършва известното Висше техническо училище в Берлин по специалност „Машиностроене и самолетостроене“. Непосредствено след това постъпва на служба във ВВС на летище Божурище, където до 1932 г. е последователно инженер-конструктор, началник на авиоконструкторското бюро, аероинженер и началник на техническата служба. Поставя началото на поредица от собствени конструкции учебни самолети, произведени в Държавна аеропланна работилница (Божурищe) – (ДАР – Божурище). От 1933 до 1936 г. става технически директор на италианската фирма за строеж на сомолети “Български Капрони” АД, като успява да пусне в серийно производство 2-местните тренировъчни самолети от серията “Чучулига”. От 1936 до 1946 г. последователно работи на различни места свързани със създаването на българската авиация, като достига до началник на Държавната самолетна фабрика (ДСФ), Ловеч. От 1946 до 1947 г., вече като полковник, командир на авиополк става главен конструктор и технически директор на ДСФ-Ловеч, по-късно преименуван в Завод 14. От 1949 до 1952 г. е съветник в ДИО “Металхим”. Едновременно с това той и преподава в Държавната политехника и МЕИ, в периода 1948 – 1954 г., като става професор през 1948 г. по теория на самолета и самолетостроенето и ръководител на Катедра „Самолетостроене“. Във Военно-техническата академия той е началник на Техническата авиационна катедра.

Неговите основни области на научна и преподавателска дейност: аеродинамика на самолета, самолетостроителни материали, конструиране, проектиране и изпитване на летателни апарати. Той е и остава Основоположник на научните аеродинамични изследвания в България. Автор е на 13 проекта за самолети, 1 – за хеликоптер, 1 – за безмоторен самолет.

Именно той проектира и пуска в серийно производство учебните самолети ДАР-6, ДАР-6А, ДАР-9 „Синигер“ (произведени 48 броя) и прототипа на ДАР-10А „Бекас“.

Във фабрика „Български Капрони“ АД – Казанлък, той основно видоизменя несполучливия и труден за управление учебно-тренировъчен самолет КБ-2УТ (уголемено копие на Caproni Ca.113) и пуска в серийно производство тренировъчните 2-местни самолети КБ-2А „Чучулига“, КБ-3А „Чучулига I“, КБ-4 „Чучулига II“, КБ-5 „Чучулига III“.

По негови проекти и с участието на конструктори от ДСФ- Ловеч, са разработени самолетите ДАР-10Ф и тези носещи неговото име от поредицата „Лаз“ – Лаз-7, Лаз-7М, Лаз-8, Лаз-12. В Държавната самолетна фабрика са произведени 160 самолета тип Лаз-7 и 150 самолета тип Лаз-7М. За цялота си дейност, през 1961 г. е награден с Димитровска награда.

Никак не бил лесен пътят в науката на проф. Цветан Лазаров. Може би най-обидният случай за него си остава опитът за преименуването на разработката му “ЛАЗ-7М” в “ЗАК-1”

В периода 1949-1952 г., в тогавъшната Държавна самолетна фабрика (ДСФ), преименувана в Завод 14, по проект на проф. Лазаров започва да се произвежда серийно конструирания от него самолет ЛАЗ-7. След тоя период, командването на ВСС поради факта, че някои от двигателите на самолета “ЛАЗ-7” се оказали дефектни, поискало в новостроящите се самолети да бъде поставен съветския звездообразен двигател М11-ФР. По този повод, лично по указанията на проф. Лазаров, на един от самолетите ЛАЗ-7 бил свален стария двигател и вграден новият – “М11-ФР”. Така възникнала модификацията “ЛАЗ-7М”. Днес, от разстоянието на времето, при огледа на параметрите на “ЛАЗ-7” и “ЛАЗ-7М” става ясно, че основните конструктивни елементи като крило, тяло, колесник, вертикални опашни плоскости, останали непроменени, а единствените различия са в сменения редови двигател “Валтер-Минор 6-III” със звездообразния “М11-ФР” и на малко увеличените повърхности на хоризонталните опашни плоскости (с 69 кв см) и на елероните (с 12 кв.см). Но, тогавъшното ръководство на ВВС не могло да се примири с това бурно развитие на техниката на собствената му територия и липсата на пословичните родилни мъки. Поради тази причина ръководството на ВВС го опредилило като “не много сполучлива” разработка и те се отказали от нея.

Веднага след това, ВВС изготвило ново техническо задание за създаването на нов учебен самолет, който да превъзхожда по своите характеристики, забележете – самия “ЛАЗ-7”. Новият самолет трябвало да бъде предназначен за първоначалното обучение на летците в стрелба, дневни и нощни летения с използване на радиоапаратура и за обучение на летци в нощно бомбардиране.

В новият конструкторски колектив вече не е включен проф. Цветан Лазаров. В новият, ръководен от аероинженер Кирил Кърлов (главен конструктор на завода, бивш асистент на германския авиоконструктор проф. д-р инж. Херман Винтер в гр.Бауншвейг през 1941-1945 г. – един от създателите на известния в годините на Първата световна война германски изтребител “Албатрос”) са включени още няколко души – служители на завода, имащи авиоконcтрукторски опит.

Към средата на 1952 г. прототипът на новия самолет (станал известен като “ЗАК-1”) бил завършен, след което била назначена комисия със заповед № 153/04.06.1952 г. на командващия ВВС и със заповед № 16/04.06.1952 г. на началника на Управление на Военните Заводи (УВЗ) в състав:

Председател – инж. Димитър Минчев;
Членове – проф. Лазаров от УВЗ;

и Стефан Богословов, Кирил Кърлов, Анастас Българянов и Димитър Филипов от Завод 14;

– полк. Петко Попганчев, майор Атанас Тонов, капитан Йордан Фердинандов – летци от ВВС;

– подп. инж. Радослав Боримечков, майор инж. Васил Василев, майор Пеню Драев, майор Васил Калчев, кап. Цоню Бонев – технически лица от ВВС;

По време на изпитанията се водил подробен дневник, след което те завършили с провеждането на еднодневна конференция на комисията по изпитанията на прототипа “ЗАК-1”.

Два са основните аргументи на създалата се заводска опозиция срещу проф. Цветан Лазаров, която веднага измъкнала следните “достоверни” факти:

– Първият е, че самолетът не може да носи името на известния авиоконструктор, който го наричал на различни съвещания и конференции “кораб” и “недоносче”, а конструкторите му – “зелени” и “слепци” и,

Вторият е, че проф. Лазаров си бил присвоил чуждите самолети ДАР-6 (на инж.Винтер), и ДАР-9 (лиценз на Фоке Вулф-44)

Едвам на 17.01.1953 г., (т.е. близо половин година по-късно, със свое писмо № 407, ръководството на завода, в лицето на своя директор Ганчо Лазаров, предложило на командването на ВВС наименованието ЛАЗ-7М да бъде сменено със ЗАК-1 (означаващо Заводски авиационен колектив 1-ва машина), и така да бъде решен въпроса на заданието, нещо което в крайна сметка било прието.

И все пак, каква е разликата между двата прототипа на самолета “ЛАЗ-7М” и “ЗАК-1”. Като че ли най-доброто свидетелство си остава следното изказване от това време:

“… инж. Кърлов бе усвоил напълно методите на работа на своя учител проф. Винтер и за разлика от проф. Лазаров, при изработката на прототипа подлагаше на яростни и лабораторни изпитания всички носещи детайли, възли и конструктивни групи и нанасяше необходимите корекции, когато това бе необходимо…” Не бихме искали да обидим никого от заводските конструктори на ЗАК-1, но остава впечатлението, че се е наблюдавало как върти витлото на съветския звездообразен двигател …

И чак след това прототипът на самолета бил одобрен и пуснат в серийно производство. Вече под това название (“ЗАК-1”), само в периода от 1952 до 1954 г. той бил произведен в 150 броя. Те били използвани в частите на ВВС (като военнотренировъчен и лек нощен бомбардировач) и от аероклубовете на страната. От тези самолети, 100 броя са закупени и от Полската Народна Република.

Така е историята на “ЗАК-1”, възникнал като феникс на мястото на “ЛАЗ-7М”.

Все пак логиката на историята си каза тежката дума – в София вече има бул.”Проф.Цветан Лазаров”. Дали ще има други подобни булеварди и улици – ще покаже времето.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

STRANGE TIME – STRANGE AIRPLANES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 24 june 2011, p.12.