– „I SEE THE OBJECTIVE!!!“ ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER „HAMIDIE“ DURING 1912


“ВИЖДАМ ЦЕЛТА…” КАК БЕ ТОРПИЛИРАН ТУРСКИЯ БРОНЕНОСЕН КРАЙЦЕР “ХАМИДИЕ”.

Балканските войни от 1912-1913 г., дадоха на света стотици примери на безпределен героизмъм на българския войник и офицер. Рамо до рамо с тях дават своя принос и личния състав на младата българска флота.

Името на миноносеца “Дръзки” се свързва от поколенията с осъществяването на най-голямата морска победа на България – топрилирането на гордостта на Турция, – модерния броненосен крайцер “Хамидие”. Днес миноносецът заема достойно място в двора на Военноморския музей в гр. Варна.

Два от шестте български миноносци – “Дръзкий” и “Храбрий” на военния кей.

Шестте български миноносеца са построени във Франция от фирмата “Шнайдер и Сие” и представляват типов френски проект на “38-метров” миноносец. На 24.02.1904 г. е сключен договор с фирмата за доставка на 3 кораба. Корабите са транспортирани разглобени на части до Варна. Сглобяването им е извършено от български корабостроители под ръководството на френски инженер и осем механика. Вече след като са били сглобени първите три морски съда, на 14.01.1906 г. е сключен договор за доставката на още 3 кораба от същия тип. Хелингът за спускането на корабите на вода е завършен на 05.081907 г. и на 23.08. същата година са осветени първите три кораба. Те получават имената “Дръзки”, “Смели” и “Храбри”. Следващата партида е осветена през септември 1908 г. и получават имената “Шумний”, “Летящи” и “Строги”.

След падането на крепостта Одрин и издигането на българското знаме над нея, турската армия изпитвала изключителна нужда от ново въоръжение и боеприпаси. Помощта, която им изпращала Австро-Унгария и Германия стигала до румънското пристанище Кюстенджа, откъдето те били превозвани по море до Цариград. За тази цел се наемали корабите „Акдениз“ и „Карадениз“ под египетски флаг, които се охранявали от турската флота. Голяма била и опасността от турски десант и бомбардировки по населени пунктове на българския бряг. Нещо повече, командирът на броненосния крайцер “Хамидиe” Хюсеин Райф бей дори настоявал на 15 октомври 1912 г., Варна, Созопол и Балчик да се предадат, в противен случай щели да бъдат разрушени. Но това не станало – голяма роля за това изиграла дозорната служба водена от шесте български миноносеца във Варненския залив и по крайбрежието, от Шабла до нос Емине, а по-късно и атаката на четири от тях на самия крайцер “Хамидие”.

След извършването на атаката се установява че той е торпилиран от миноносеца “Дръзки” в неговата носова част, при което се получила пробойна в размер на около 10 кв. метра, а поразената му по време на боя мачта се счупила пред Босфора. От екипажа на “Хамидие” са убити 8 и са ранени 32 души.

Ето как описва знаменитата атака на четирите български миноносеца срещу крайцера “Хамидие” в своя доклад до командващия флота, самия началник на отряда миноносци, капитан II ранг Димитър Добрев:

. “…Донасям Ви, господин подполковник, че на 7-ий т.м. в 10 ч. [и] 35 м. след пладне, след полученото от Вас в 9 ч. подир пладне съобщение по телефона за пътуването на египетските параходи “Черно море” и “Бяло море” под турски флаг с коне от Кюстенджа за Цариград, с Вашето разрешение с миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий” се снех от швартови от военния кей и се отправих в крейсерство за залавянето на поменатите транспорти. Преди тръгването бях събрал командирите и им дадох нужните наставления за в случай на среща с противника. Амбаркувах се на миноносец “Летящий”, с когото застанах начело на отряда, следващ в една килватерна колона.

Тренировка с кърмовия торпеден апарат на миноносец Дръзкий

В 11 ч. [и] 25 м. cл[ед] пл[адне] излязох през прохода на минното заграждение и легнах на S 47º E с[ъс] 180 оборота в машината. В 11 ч. [и] 30 м. след пладне легнах на S 65º E с 200 оборота в машината.

В 12 ч. и 30 м. (0 ч. след полунощ на 8-ий ноемврий) на 3 румба вдясно от курса в разстояние 1 ½ – 2 мили се показа тъмната маса на военен кораб без огньове.

Времето можеше да се счита прекрасно. Слабо лун[н]о осветление при покрито с перести облаци небе, почти никакво вълнение и вятър и 14º С температура на въздуха при доста голяма влажност.

В 0 ч. [и] 35 м. след полунощ, след като се достатъчно ориентирах, насочих “Летящий” върху кораба, като легнах S 7º E. Увеличих хода до 280 оборота, като предварително оповестих отряда за откриванието на противника и започванието на атаката. Неприятелският кораб се въртеше почти на едно и също място и за да мога да мина по борда му, принудих се да се склоня малко вляво. В този момент, 0 ч. [и] 43 м. след полунощ, приблизително в 500 метра разстояние, неприятелският кораб дохажда на траверза на “Летящий” с една от раковитите или крамболите си и командирът на миноносеца лейтенант Альов даде изстрела с мината от десния апарат. След изстрела на неприятелския кораб се изви една ракета, проблесна на мачтата му някакъв сигнал и след това се откри една отчая стрелба от всичките оръдия.

Тренировка с 47-мм оръдие на миноносец „Дръзкий“

В 0 ч. [и] 45 м. сл[ед] полунощ излязох на линията на курса на неприятелския кораб, за да се приготвя сам и дам време на другите миноносци да се приготвят и заемат местата си за втора атака. Курсът на “Летящий” S 70º E.

По вахтените журнали на миноносците вторият минен изстрел е бил даден от миноносец “Смелий” от десния му борт в разстояние 300 метра; третият изстрел от миносец “Строгий” от десния борт в разстояние 100-150 метра; четвъртият минен изстрел също от десния борт от миноносец “Дръзкий” в разстояние 50-100 метра. По вахтените журнали по твърдението на екипажите на миноносците имало е най-малко три попадения с мини. По твърденията на екипажите и по вахтените журнали на 4-тех миноносеца неприятелският кораб е бил крейсерът “Меджидие”.

Схема на атаката на българските миноносци „Летящий“, „Смелий“, „Строгий“ и „Дръзкий“

С[ъс] съзиранието на неприятелския кораб, по-точно силуета и масата му, аз поех водението и на “Летящий”, като командирът му лейтенант Альов застана на минните апарати. В този момент мен лично ми беше безразлично кой именно неприятелски кораб атакуваме, “Меджидие” ли, “Хамидие” ли или “Хайредин Барбароса” и [от] отряда, мен не ми оставаше време да броя из тъмнината тръбите и мачтите на противника, вследствие на което за обект на атаката приемах по вахтените журнали, че е бил крейсерът “Меджидие”. По следните причини аз бях принуден да прекратя наблюденията си за резултата от минния изстрел от миноносец “Летящий”.

В 0 ч. [и] 47 м. сл[ед] п[олуно]щ под вистрелите на противника и под впечатлението, че ме е взел в погоня, склоних курса вляво, за да го атакувам повторно и му пусна приготвената мина от левия борт. В този момент забелязах димовете на два от нашите миноносци, които се отдалечаваха от противника. Третият не се виждаше. Впоследствие се обясни, че “Строгий” имал замикание на проводниците на клотиковата лампа, която горела, а “Дръзкий” е приел това за сигнал от “Летящий” и го е последвал.

Така изглеждал турския броненосен крайцер „Хамидие“ преди да му бъде нанесен торпедния удар.

В 0 ч. [и] 57 м. след полунощ легнах на [курс] N 22º E приблизително по направление на удаляющите се наши два миноносеца.

От 1 ч. до 1 ч. [и] 30 м. след полунощ менявах оборотите в машината и курсовете, докато се ориентирам и прекратя пламъците от тръбите на миноносеца, които предизвикаха отново огъня на противника върху ми.

В 1 ч. [и] 40 м. след полунощ подадох позивните си повторно, за да събера нашите миноносци. По курса ми се в[ъ]зви ракета и се отговори с позивни не наши.

Склоних курса на N 84º W, увеличих хода до 300 оборота и на открития по мен огън от неприятелския контраминоносец започнах да отговарям с 47-мм оръдие от десния борт. След като се разминах с неприятелския контраминоносец, по левия ми борт се откри още един миноносец, който заведе престрелка с контраминоносеца. Опасявайки се да не би да попадна в своя, след първия изстрел от левия борт прекратих стрелбата.

Пробойната в задната димова тръба на миноносец „Дръзкий“ от боя с турския броненосен крайцер “Хамидие”, снимка от 30-те години на хх век.

В 2 ч. след полунощ отнова започнах да подавам позивните си, за да се приберат миноносците в отряда. Нашите миносци на позивните ми не отговариха. Неприятелският контраминоносец се възползува от случая да открие огън отново срещу мен. Вляво и назад далеч негде из тъмнината се започна пак безталкова оръдейна стрелба по невидим и незнаен противник.

В 2 ч. [и] 10 м. след полунощ заглъхнаха последните изстрели от неприятелските кораби. В 2 ч. [и] 16 м. след полунощ легнах на S 30º W при 150 оборота в машината. В 2 ч. [и] 48 м. след полунощ под брега близо до N проход на минното заграждение на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Смелий”. Обезпокоен за съдбата на “Строгий” и съгласно инструкциите, които бях дал на командирите да чакат събиранието на отряда до разсъмване при N вход на заграждението, започнах да крейсерувам с променливи галсове между Балчик и Св.Константин.

В 4 ч. [и] 30 м. след полунощ на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Строгий”, които застанаха в килватер. Оказа се, че в 2 ч. [и] 48 м. след полунощ погрешно са били прочетени позивните на “Строгий” за тия на “Смелий”. В 6 ч. [и] 45 м. след полунощ, след като се разсъмна добре и се убедих, че по хоризонта не се вижда никъде “Смелий”, реших да влеза в порта за сведения, преди да тръгна в поиски.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В 7 ч. [и] 10 м. в[ъв] Варненския залив се зададе насрещу отряда миноносец “Смелий”, който предаде по семафора, че имал авария в руля и един ранен, който сдал на брега в порта. Заповядах му да встъпи в килватер.

В 7 ч. [и] 40 м. след полунощ с четиритех миноносеца застанах на швартови на военния кей в[ъв] Варна.

При огледа на миноносците и разпита на командирите се оказа:

  1. Миноносец “Летящий” – без всякакви повреди.
  2. Миноносец “Смелий” – ранен в крака с осколка от снаряд артилеристът II р[азред] Никола Делибашев, повредени незначително с осколки от снаряди предната димова тръба и кожухът на предния котел от лявата страна. Заклинена [е] рулевата машинка, вследствие на което миноносецът под огъня на противника е бил принуден да мине на ръчно управление.
  3. Миноносецът “Строгий” – малки огъвания на обшивките на носа в левия борт вследствие на стълкновение с “Дръзкий” по време на боя.
  4. Миноносец “Дръзкий” – простреляна задната димова тръба и спукана дървената лодка вследствие на стълкновение с[ъс] “Строгий” в[ъв] време на боя.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В похода и атаката присъствуваха като охотници* на миноносец “Строгий” лейтенант Серафимов и мл[адши] подофицер Младен Илчев, ефрейтор Васил Воденичаров и мл[адши] подофицер Костадин Дринев; на миноносец “Летящий” огнярът от бреговата команда младши подофицер Атанас Чолаков; на миноносец “Дръзкий” за вахтен началник флаг-офицерът мичман I р[анг] Минков и огнярите Никола Николов и Михаил Рупецов.

От съпоставлението на вахтените журнали с[ъс] сведенията, които постъпиха на другия ден след атаката от семафорните постове, заключението ми е, че през нощта на 7-ий срещу 8-ий т.м. броненосец “Хайредин Барбарос”, крайсер “Меджидие” и два контраминоносеца “Самсун” и “Едилиар Милет” са били по линията Калиакра-Камчия в прикритие на пътя Кюстенджа-Босфора за осигуряването на преминаването на египетските транспорти. По курса ми в счислимата широта 42º3´ N и дългота 28º29´ E от Грин[в]ича повереният ми отряд се натъкна на крейсера “Меджидие”, когото незабавно и атакувах. Какъв е резултатът от атаката, с достоверност мъчно може да се потвърди, тъй като по самия характер нощните минни атаки са съпрежени** с маса изненади при отстояванието на всякаква ориентировка и наблюдение. Нямам основания да се съмнявам в искреността на твърденията на екипажите на участвуващите в атаката миноносци, обаче опитът ме е научил, че достоверните сведения за резултатите от атаката ще се получат най-добре от достоверни източници от Цариград, гдето резултатът ще се знае най-добре и положително.

30 години след сражението. Курсанти от Военноморското училище на палубите на миноносците “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”, пристанище Варна, 1941 г.

За моралния удар и влиянието, което ще окаже върху по-нататъшните събития на морето тази атака, оставям на Вас да съдите, като от своя страна считам за неизменно в полза и в похвала на екипажите да добавя, че в случая изпълниха дълга си добросъвестно и действията на отряда бяха напълно целесъобразни, понеже най-сигурното средство за спирането на контрабандата е уничтожението на въоръжената морска сила на противника. Повереният ми отряд напълно целесъобразно предпочете да се прехвърли върху крейсера “Меджидие”, наместо да продължава проблематичната погоня за транспортите. Ако крайсерът “Меджидие” се окаже потопен или изваден от строя, чиновете от поверения ми отряд заслужават наградите, предвидени в орденските ситуации, и ще ходатайствувам да им се дадат, ако ли пък по волята божия атаката е излезла безрезултатна, екипажите при все това заслужават височайшата благодарност на августейшия ни шеф, в безпределната ревност на служението комуто показаха, че са готови живота си да положат.

Прилагат се: виписка*** от вахтените журнали – отрядния и на миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”. Чертежите за похода, атаката на крайсера “Меджидие” и срещата на миноносец “Летящий” с неприятелския контраминоносец са приложени към вахтения журнал на миноносец “Летящий”. Виписките на вахтените журнали на останалите миноносци са също придружени с по една скица за произведената атака; рапортите № 224, 239, 144 и 141.

Началник на подвижната отбрана и на отряда

Капитан II ранг (п) [Димитър] Добрев

Флагофицер [мичман I ранг] (п) [Кирил] Минков

[Резолюция на началника на флота от 10.ХI.1912 г.] : “1. Да се обяви на екипажа благодарност. 2. Да се съобщи в Щаба на Действуващата армия. 3. Ако се потвърди, че крейсерът е бил увреден по който и да било начин – с мина или артилерийски огън, – да се ходатайствува за награда на екипажите и офицерите”.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

* Доброволци.

** Съпроводени.

*** Преписка.

Cт.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Creative Commons License
“I SEE THE OBJECTIVE!!!” ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER “HAMIDIE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 5th August 2011 г., p.16-17.

Printed in US newspaper „България“ (Bulgaria“), Chicago, USA, N 38 from 23th September 2011, p.26 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2662–vijdam-celta.html

– „LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…“


“ОПРЕДЕЛETE ГЛАВНИЯ ПРОТИВНИК…”

България влезе в Първата световна война на 1 октомври 1915 г., т.е. малко повече от една година след нейното започване. Но подготовката към встъпването на държавата на страната на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Турция) започнала много по-рано. Сериозно влияние за избора на позицията оказали негативните резултати от двете Балкански войни от 1912-1913 г., които не довели до очакваните от българския народ резултати. Пресен бил споменът за вероломното отношение на съседите – Сърбия, Гърция и Румъния. Пресен бил споменът и за единодушието, което настъпило в българското общество при започването на военните действия срещу Турция. Всичко това рефлектирало върху нацията. Но позицията на правителството на Васил Радославов, а и самият монарх Фердинад Кобурготски, била преди всичко в търсенето на реванш, а той за тях бил възможен единствено в присъединяването към държавите от Тройния съюз. В средата на август и началото на септември 1915 г., последвало подписването на няколко важни съглашения – “Конвенцията по ректификацията на българо-турската граница” от 24 август 1915 г., “Тайната спогодба между България и Германия” от 24 август 1915 г., “Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България” и “Договора за приятелство и съюз между България и Германската империя” от 4 септември 1915 г. На 10 септември 1915 г. Фердинанд I издава указ, с който обявява обща мобилизация на въоръжените сили на България. Според една справка от края на август 1915 г. численността на българските въоръжени сили трябвало да достигне фантастичната цифра от 733 900 души, на конете – 122 500 и на воловете – 95 000. Това мобилизационно напрежение било огромен удар върху икономиката на страната, която все още не могла да се съвземе от печалните резултати на Междусъюзническата война.

Цар Фердинанд I Кобурготски

Не всички обаче приемали безропотно тази политика на монарха и министър-председателя Васил Радославов, напътствани в оценките им преди всичко от генерал-лейтенант Михаил Савов. Последният, който по време на Първата Балканска война бил назначен за помощник-главнокомандващ, още тогава внесъл дисхармония в Главното командване на армията. Той е един и от виновниците за авантюристичното започване на Междусъюзническата война. Срещу позицията на присъединяване към Тройния съюз се изказва и писателя Иван Вазов, и генералите Георги Вазов, Димитър Вълнаров и Никола Иванов, и обществениците и интелектуалците М.Сарафов, Николай Генев, Григор Чешмеджиев, Христо Силянов, Христо И.Гешов, Александър Оббов, Георги Губиделников и много други, които призовават българските управници да се откажат от “една война за интересите и по волята на Германия”. Сред тях обаче не се вижда една важна фамилия – тази на началник-щаба на Действуващата армия генерал-майор Константин Антов Жостов, който направил всичко възможно за да спре въвличането на България във нова, при това непопулярна сред обществото война, евентуално срещу трима противника (нещо което и станало по-късно). Той е един от високоерудираните висши български офицери, отличаващи се с огромната си за времето щабна култура и подготовка, завършил Военна академия във Виена, бил военен аташе на България в Германия, Австро-Унгария и Франция, и познаващ досконално стратегическото имперско мислене на тези държави. За съжаление умира твърде млад – на 30 август 1916 г., на 49 годишна възраст.

На 21 септември 1915 г. генерал-майор Константин Жостов изпраща специален доклад до Министерския съвет. Ето какво пише в него началника на щаба на Действуващата Армия (стилът на автора е запазен изцяло):

“В началото на месец септември т.г., непосредствено преди нашата мобилизация, военнополитическата обстановка на Балканите се представляваше така: Сърбия воюва с Австрия и нейната армия се намираше по бреговете на Дрин, Сава и Дунава, всецяло ориентирана на север и запад; Гърция държеше в усилен състав частите си в Македония, очаквайки удобен момент да се намеси в една война на Балканите; Турция воюва против силите от Тройното съглашение на три фронта: на Кавказ, в Сирия и Дарданелите, но главното и внимание е фиксирано върху защитата на последните, гдето е привлечена половината от цялата турска армия; Румъния ту мобилизира, ту демобилизира в зависимост от хода на събитията покрай нейните северни граници.

Генерал-майор Константин Антов Жостов

Такава беше военнополитическата обстановка непосредствено пред нашата мобилизация.

С обявяването на нашата мобилизация (10-ий септември 1915 г.) военнополитическата обстановка рязко се измени, а именно:

А. СЪРБИЯ започна едно бързо прехвърляне на действуващата си армия от австрийската на нашата граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница има вече съсредоточени осем дивизии, групирани така: 3 дивизии в района на Враня-Ниш-Пирот (Моравска I позив, Тимошка I позив и Шумадийска I позив); 3 дивизии на линията Княжевац-Зайчар-Неготин (Дунавска I позив, Тимошка II позив и Комбинованата дивизия); Дринската дивизия I позив е съсредоточена около Кюприя и може да бъде насочена или към Зайчар, или към Ниш-Пирот; на Овчо поле има съсредоточени войски от I, II и III позив, които взети заедно възлизат на една дивизия.

Накратко: 8 дивизии от 11, които са мобилизирали сърбите, се намират вече почти съсредоточени на нашата западна граница. При това тук са притеглени всички първопозивни дивизии, които съставляват цвета на сръбската армия по подготовка, обучение, екипировка, командване и пр.

Великият български писател Иван Вазов, издигнал своя глас против бъдещата война.

Б. 24 часа след нашата мобилизация ГЪРЦИЯ отговори с обща мобилизация на своите сухопътни и морски сили. Нейните три корпуса в Македония, наполовина мобилизирани, са изпратени вече на нашата граница. На 17-ий септември т.г. е започнал транспортът на корпусите от Стара Гърция. За тази цел са реквизирани повече от 100 парахода. Нещо повече, гърците превозват в Македония войските си от Янина и южния Епир, които отиват за амбаркиране в Превоза и Санта Каранта. Това усилено транспортиране на войски към нашите южни граници ясно показва, че гръцката мобилизация е насочена изключително против нас, без да говорим даже за минали и настоящи политически връзки, които съществуват между Сърбия и Гърция.

В. РУМЪНИЯ спазва един благосклонен неутралитет по отношение на България, но паралелно с това тя трупа войски на нашата добруджанска граница. В настоящият момент в Добруджа са концентрирани около шест пехотни, два артилерийски и два кавалерийски полка – всичко една пехотна дивизия и една конна бригада почти напълно мобилизирани. Щабът на Действуващата армия има допълнителни сведения, че и други части се насочват към Добруджа. Следователно в недалеко бъдеще в Добруджа ще бъде съсредоточен цял корпус, преди още Румъния да е обявила официално мобилизация на своята армия.

Г. ТУРЦИЯ, както е известно, воюва заедно с Централните сили и засега, разбира се, не представлява никаква опасност.

На основание на гореизложеното военнополитическо положение в настоящия момент може да се скицира така:

а. СЪРБИЯ е групирала почти три четвърти от своите сили на нашата западна граница.

б. ГЪРЦИЯ бързо мобилизира и концентрира своята сухопътна армия в Македония на нашата южна граница.

в. РУМЪНИЯ, запазвайки благосклонен неутралитет, същевременно концентрира войски в Добруджа.

Вследствие на скицираната военнополитическа обстановка, която окръжава царството, нашата армия ще бъде развърната по следующия начин:

А. Една армия от 4 дивизии ще бъде развърната на линията Видин-Белоградчик-Цариброд-Трън за действие против главната сръбска маса.

Б. Втора една армия в състав на други 3 дивизии ще се развърне на фронта Кюстендил-Горна Джумая-Неврокоп за действие против гърците и по посока на Македония.

В. Трета една армия от две дивизии ще се развърне на линията Рахово-Свищов-Русе-Варна-Бургас – за наблюдението на Дунава и отбраната на добруджанската граница с черноморския бряг.

Г. 10-а Беломорска дивизия си остава на мястото за отбраната на Беломорския бряг и гръцката граница по долното течение на Места.

Император Вилхелм, цар Фердинанд I и група български офицери разговарят с немски войници.

С други думи, стратегическият фронт на нашата армия начева от една точка на Черно море про гр.Бургас и завършва при устието на р.Марица на Бяло море, като включва в себе си черноморския бряг, добруджанската сухопътна граница, Дунава и цялата сръбска и гръцка граница на едно протежение повече от 1200 км.

Политиката по отношение на стратегията има две главни задачи:

Да постави правилно политическата цел на войната и
2. Да гарантира пълна свобода на действията.
Първото условие налага ясно указване на противника; второто – чрез политически съюзи да се неутрализират останалите съседи, за да може Главното командване да хвърли и последния войник на главния театър на военните действия, както това направиха немците в 1870 г.

Идеята на стратегията е: един противник, един театър, една армия (в смисъл съсредоточена маса), една операционна линия, едно командване.

Ако приложим този мащаб към групировката на нашата армия, то ще видим, че ние имаме три маси, ориентирани в три различни посоки, групирани на три различни театра, а като последствие от това – три оперативни посоки, които отиват в три екцентрични посоки.

Това вече показва, че ние нямаме една маса, която да бъде предназначена за главни действия на главния театър. Напротив, всяка една група съставлява почти една трета част от мобилизираните наши сили и в оперативно отношение се получава такава картина: една армия е предназначена за оперативни действия, а другите две – за обезпечение на фланга и тила на тази армия. Не ще съмнение, че това се дължи на неясната политическа обстановка, която ни обкръжава. В резултат – нашата армия е разхвърлена на едно грамадно пространство, по цялата територия и при липсата на удобни железопътни и обикновени съобщения, групирането на войските в един даден момент на един даден пункт е трудно изпълнимо и свързано с много време, за да не кажа невъзможно.

Премиер-министърът д-р Васил Радославов, взел съдбоносното решение

Това последно условие налага една по-определена политическа обстановка, за да може Главното командване да определи главния противник, главния театър, а заедно с това там да съсредоточи и главната маса, без което решителни резултати са невъзможни.

На основание гореизложеното моля почитаемият Министерски съвет да ми укаже ясно политическата и военната цел на войната; да определи главния противник, да ми покаже поведението на останалите съседи, а по такъв начин въз основа на точни политически данни да се направи най-целесъобразно групиране на армията, която е основния залог за правилното развитие на операциите и благоприятния изход на войната.

Генерал-майор (п) Константин Жостов

На това недвусмислено предупреждение, направено от младия и талантлив генерал, министър-председатела Васил Радославов лично отбелязва само “Получ[ено]: на 11 часа преди обед на 21 септ[ември 1]915”.

Коментарите са излишни!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
“LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 26 August 2011, p.13.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, N 31 from 5th August 2011, See – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2512-mojeshe-li-bulgaria-da-ne-uchastva-v-purvata-svetovna.html

 

– THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.


ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

Creative Commons License
„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND


ПЕТЪР ВЕЛИКИ ТЪРСЕЛ СЪЮЗ С МАЛТИЙСКИЯ ОРДЕН. РИЦАРИТЕ РАЗПОЛАГАЛИ С ВЪЗМОЖНОСТ ДА ВЪОРЪЖАТ 60 000 ДУШИ. РУСИЯ НЕ УСПЯВА ДА УСТАНОВИ ПРИСЪСТВИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ОСТРОВ.

„Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна в името на Христа”, отбелязва руският дипломат Толстой. През 1798 г. Наполеон предлага Малта и командването на Ордена на руския император Павел, за да го скара с англичаните.

В годините на управлението на император Петър І (1689-1727) Русия се превръща във велика държава. Това е съпроводено от изключително активна дипломатическа кампания. Санкт-Петербург се стреми към контакти с колкото се може повече страни – малки и големи, за да провежда една наистина имперска политика.

Portrait of Peter the Great (1672-1725) (oil on canvas) by French School, (18th century)
oil on canvas, Chateau de Versailles, France

Така са установени връзки и с Малтийския орден. То е направено от специалния пратеник Петър Андреевич Толстой, който оставя интересни спомени за тази си мисия.

След като успешно се промъква между алжирските и турските кораби, на 19 юли 1698 г. Толстой успява да достигне столицата на Малтийския орден – град Малта, прекръстен по-късно в Ла Валета в памет на великия магистър Жан дьо ла Валет, прославил се с отбраната на острова срещу турците през 1556 г.

Велик магистър на малтийския Орден на йоанитите по това време бил португалецът Раймунду Перелуш Рокафул. Той и останалите рицари от Ордена посрещат изключително гостоприемно представителя на руския император. На Толстой е позволено да разгледа на острова всичко, каквото пожелае. По време на престоя си на острова на негово разположение е предоставена карета и съпровождач – рицарят Хосе Маноел.

Толстой естествено се интересува преди всичко от военната мощ на ордена. Той с интерес наблюдава работата на майсторите оръжейници, разглежда различни образци собствено и трофейно въоръжение. Особено впечатление му прави един от пленените турски топове,

излят от около 1 тон мед

и обшит с телешки кожи. Арсеналът на ордена е имал въоръжение и боеприпаси за около 60 000 воини.

Според доклада на руския дворянин, Малтийският орден разполагал за борба с флотата на Турската империя и с алжирските пирати със седем големи галери, като една от тях се командвала от генерал, а останалите шест – от капитани. Самата Ла Валета се защитавала от система от осем форта, на които били поставени „700 големи оръдия, всичките медни”, защитени от специално направени покриви, за да не се мокрят фитилите по време на стрелба. Много от тях са турски оръдия, взети като трофеи в постоянните морски сражения на йоанитите с Турската империя.

Орденът притежавал и „хоспитал” – болница за 1000 души. Храната се сервирала изключително със сребърни прибори – от тях били направени чиниите, лъжиците, блюдата, чашите, солниците. „Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна заради Христа”, отбелязва руският дипломат. Всеки болен или ранен имал отделно легло и постеля, а в построената в съседство малка църква службата се водела от

благородници от различни държави,

които се сменяли всеки ден. В „хоспитала” се приемал всеки, който бил дошъл, „стига да е християнин”. Към „хоспитала” имало и голяма градина за разходки.

Медицинска помощ се оказвала и на пленените „басурмани” (мюсюлмани), но в отделни помещения.

Внушително било богатството на малтийците, което вижда Толстой – огромно количество златни и сребърни съдове, големи количества диаманти и други скъпоценни камъни и църковна утвар, сред които и огромен златен кръст с повече от 500 инкрустирани на него диаманта – символ на могъществото на Ордена. Особено ценени били реликвиите на християнската вяра, които притежавал Малтийският орден на йоанитите – изсушената и обкована в злато и сребро ръка на Йоан Кръстител, част от кръста Господен с пирон, на който бил разпънат Исус Христос, част от трънения венец, образът на Пресветата Богородица, нарисуван от ръката на евангелист Лука и т.н.

Portrait of a commander of the Order of Malta, by Jean-Marc Nattier.

Установените от Толстой отношения между Русия и Малтийския орден траят точно сто години. По ирония на историята завзелият през 1798 г. острова Наполеон Бонапарт предлага титлата Велик магистър на ордена на тогавъшния руски император Павел (1796-1800). Но на Русия е съдено да се сдобие с тази изключително ценна база в Средиземно море. След две години островът е окупиран от англичаните, които го владеят чак до 1969 г.

Флотът е бил гордостта на воините йоанити.

Галерите на генерала и на 4 от капитаните се задължавали целогодишно да воюват на страната на венецианската флота срещу турците, а останалите две галери – да контролират и пазят непрестанно морския път между Сицилия и Малта. Път, който бил нападан от алжирските и турски морски пирати. Когато и седемте галери се прибрали у дома, 4 от тях се поставяли близо до капитанските, а 3 – до моряшките къщи, което позволявало при появата на неприятелската флота екипажите им да излизат много бързо от залива. На галерите обикновено служели около дванадесет малтийски кавалери, около 90-100 войници, въоръжени с мускети, и около 300 галеоти (по 6 души на весло).

По време на четиригодишната бойна служба храната на рицарите се заплащала от капитаните на галерите. Сред кавалерите все още се ширел споменът за героичната отбрана срещу турските войски през 1565 г., когато лично малтийският велик магистър Жан дьо ла Валет с откъснати по време на сражението крака, седейки в кресло и въоръжен с „два пистолета, не допускал до себе си турците, докато не го убили”.

On this day, 26 October 1530, the Order of Malta took possession of the Island of Malta which had been given to them by Emperor Charles V in agreement for an annual tribue of one Maltese falcon. This image by Rene Berthon shows Phillipe Villiers de l’Isle-Adam, the 44th Grand Master of the Order taking possession.

За влизане в Ордена се внасяла и такса.

Особено интересни са сведенията на Толстой за управлението и структурата на Малтийския орден на йоанитите. Най-важните решения великият магистър взимал съвместно с 40 „стари и честни” малтийски кавалери – т.е. с влиятелните членове на Малтийския орден, известни като „гранкруци” (на италиански – „големи кръстове”), в двореца на великия магистър. Той бил построен през 1569 г. По проект на архитекта Касаро. За разлика от останалите кавалери на Малтийския орден гранмейстерът и гранкруците носели черни дрехи, като на лявото им рабо е бил зашит голям бял кръст. Останалите кавалери носели различни дрехи, но нямали право по заповед на великия магистър от 1696 г., да носят златни или сребърни копчета. Или те да бъдат обшити със злато, „за да не харчат от хазната и да пазят парите за война и за военни доспехи”. За да служат под командването на великия магистър, на остров Малта пристигат дворяни от цяла Европа. Към тях има редица изисквания – да са католици, да имат свидетелство, че са дворяни по бащина и майчина линия до четвърто коляно, да са неженени и да са дали обет за безбрачие до края на живота си. Също да са внесли в малтийската хазна 125 испански златни дублона, да служат съответно по две две години на галерите „в помощ на венецианската армада”, воюващи срещу флотата на Турската империя, и две години – на галерите, патрулиращи между Малта и Сицилия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3245 from 14th January 2002.

Creative Commons License
„PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS


НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

Creative Commons License
„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG

IMG_0001

– PEARL HARBOR, 7 DECEMBER 1941…


ПЪРЛ-ХАРБЪР, 7 ДЕКЕМВРИ 1941 г. …

В историята на САЩ има дати, които ще останат завинаги в паметта на американския народ. Една от тях е 7 декември 1941 г., денят в който бяха бомбардирани различни обекти на остров Oaху и по такъв начин САЩ бяха принудени да влязат във Втората световна война.

Базата Пърл-Харбър, минути преди японското нападение. Снимката е направена от японски торпедоносец.

Защо бе избранa база Пърл Харбър?
Линейният кораб (съкр. линкор) се смятал за краля на моретата. От деня на своето раждане като неотменим елемент на всеки съвременен флот, линкорът заради своята огнева мощ и бронезащита, се смятал като главата на американския флот. Точно такава американска военноморска групировка, включваща в състава си 8 линкора, сдържала в периода 1939-1941 г., свободата на действие на японските военноморски сили, намирайки се на огромното от нея и за днешните мащаби, разстояние от 3000 морски мили. Това били американските линкори “Pennsylvania”, „California”, „ Oklahoma”, „Maryland”, West Virginia„, „Tennessee”, „Arizona”, и „Nevada”. Поради тази причина, Япония избира за встъпването си във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, като своя първа цел унищожаването на изключително мощната по своя състав американска военноморска групировка, разположена на, и около остров Оаху. Нещо повече, в случай на неуспех на бъдещото изненадващо японско въздушно нападение, бъдещата Тихоокеанска война би могла да промени своя ход, а развитието на бойните действия във Втората световна война да стане от предсказуемо в непредсказуемо.

Американският ескадрен миноносец USS Shaw експлоадира след попадение на японска авиобомба

Рядко ли войната е едностранна?
Войната на Япония в Китай показала, че успехът във всяка военна операция идва преди всичко от извоюването на господството във въздуха. Поради тази причина, японските милитаристични кръгове превъзходно разбирали, че в една бъдеща война срещу САЩ и нейните съюзници, главна роля ще играят преди всичко военните кораби и самолетите, а не толкова сухопътните сили. Този тяхен възглед бил отлично доказан от резултатите на нападението срещу американската военноморска групировка в Пърл-Харбър, чиито загуби надхвърлили и най-оптимистичните японски прогнози.
Атаката срещу Пърл-Харбър (т.нар. „Хавайска операция”) била проведена под непосредственото командване на японския вице-адмирал Нагумо Тюити, който командвал ударно съединение от самолетоносачи, създадено специално за тази цел. В състава си то имало 26 кораба, в чиято бройка влизали и 6 самолетоносача. Това били „Акаги” и „Кага” от 1-ва дивизия, „Сорю” и „Хирю” от 2-ра дивизия, „Дзуйкаку” и „Шокаку” от 5-а дивизия. Тяхното прикритие било осъществено от линкорите „Хией” и „Кирисима”, тежките крайцери „Тоне” и „Тикума”, 1 лек крайцер, 9 есминца и други спомагателни кораби.
На 2 декември 1941 г., главнокомандващия японския Обединен Флот адмирал Исороку Ямамото отдал следната заповед до командващия авионосното съединение адмирал Нагумо Тюити: „За датата за започването на войната е посочен 8 декември (тук е дадено по Токийско време)”.
Рано сутринта на 7 декември 1941 г. японското ударно съединение на адмирал Нагумо Тюити, се намирало приблизително на 200 морски мили северно от остров Оаху, без американците да подозират това. Малко по-късно от полетните палуби на японските самолетоносачи излитат първите бомбардировачи и изтребители, които поемат курс към Пърл-Харбър.

Горящите линкори „Западна Вирджиния“ и „Теннесси“ след нападението от японците на Пърл-Харбър на 7 декември 1941 г.

От състава на първата вълна пикиращи бомбардировачи, 25 самолета, ръководени от лейтенант Сакамото Акира атакували авиобазата „Уилер”. Други 25 пикиращи бомбардировачи пък унищожили главната авиобаза на теките бомбардировачи –авиобазата „Хикем”. Останалата част от японските бомбардировачи пък унищожили в същото време и авиацията на изтребителите на американските ВМФ, разположени на летището на остров Форд.
Докато бомбардировачите унищожавали американската авиация, разположена в хангарите и на летищата, бил нанесен и мощен удар по закотвените американски линкори с помощта на 49 бомбардировача „Кейт” VB и 40 торпедоносци „Кейт” VCB, прикривани от 43 изтребителя „Зеро” VD.
Военноморската база представлявало огромно пожарище
Седемте американски линкора били закотвени в две редици преди всичко около о.Форд. Осмият линкор „Pennsylvania” бил поставен в сух док за ремонт, на противоположната страна на фарватера. От другата страна на острова бил закотвен стария линеен кораб „Utah”, превърнат по това време в кораб-мишена. В съседство с него се намирал крайцера „Raleigh” и хидроавиотранспорта „Curtiss”. На различни места в пристанищните води били закотвени общо 9 крайцера, 20 ескадрени миноносеца, 5 подводни лодки, транспортни кораби, плаващи ремонтни бази, буксирни и канонерски лодки – общо 86 бойни и спомагателни кораби. Пет от линкорите били закотвени до пристанищните стени по двойки – „Oklahoma” бил пришвартован до борда на „Maryland”, „West Virginia” – до борда на „Tennessee” и плаващата ремонтна база „Vestal” – до борда на „Arizona”. „California” бил закотвен около нефтеното пристанище, а „Nevada” стояла кърмата на „Arizona”.

Развалините на разрушителите „Касин“ и „Доун“ пред „Пенсилвания

Тъй като японските торпедоносци и пикиращите бомбардировачи от първата вълна съсредоточават своята атака върху тежките кораби, всички стоящи от към външната страна линкори получили в бордовете си ударите на една или няколко авиоторпеди. Едновременно с това, пикиращите бомбардировачи засипали от въздуха тежките кораби с дъжд от разнокалибрени авиобомби.
Още в първите минути, в димната тръба на линкора „Arizona” попадала спуснатата от хоризонтален бомбардировач, 800 кг авиобомба, която пробила палубата при башня № 2 и се взривила в погреба за боеприпаси, разположен под нея. Котлите на носовата група на линкора и след това, и артилерийския погреб политнали във въздуха. Ужас предизвикал и разлятият около линкора петрол, който се възпламенил и издигнал във въздуха над острова огромни стълбове черен дим.
Четири авиоторпеда и две едрокалибрени авиобомби попаднали в „West Virginia”, след което корабът започнал да потъва откъм кърмата, а от носовата нефтена цистерна започнал да се разширява некотролируемо пожар. B съседния на него линкор “California” попаднали две авиоторпеда и той веднага започнал да потъва. Той затънал окончателно три дни по-късно след атаката, като над водата останала да се вижда само една от неговите надстройки.

Още в началото на атаката на японските пикиращи бомбардировачи, линкорът „Oklahoma” получил в левия си борд четири авиоторпеда. Линкорът се обърнал с кила нагоре и на повърхността му остават да се виждат само кила, гребния вал и десния борд. Голяма част от личния състав се оказва затворена вътре в кораба в капан, от който успяват по чудо да се спасят само 32 души. Когато няколко месеца по-късно корабът бил вдигнат на повърхността, в него откриват труповете на 400 души, загинали от недостиг на кислород.
Линкорът “Pennsylvania” заедно с два от ескадрените миноносци – „ Cassin” и „Downes” се намирали в дока за ремонт. В двата есминца попадали авиобомби, които предизвикали детонирането на боеприпасите в артилерийските погреби и голями нефтени пожари. „Cassin” се превърнал на практика в куп смачкано желязо. Макар че „Pennsylvania”, „Maryland” и „Tennessee” да са били силно повредени от попаденията на японските самолети, все пак те не потънали а останали на повърхността на водата и по-късно на собствен ход достигат до Тихоокеанското крайбрежие на Америка, къде били отремонтирани.

Тежки удари получил и линкора „Nevada”, – единственият кораб, който успял да даде ход по време на японската атака. Шестте попадения на авиобомби в него, го принуждават да поеме във вътрешните си отсеци огромно количество вода през открилите се пробойни и поради това – да се удари около дока, където се намирала „Pennsylvania”. По-късно той бил изместен от буксирите и поставен на грунт около Хоспитал-Пойнт, за да се избегне тварянето на плавателния фарватера.
В 8.40 часа сутринта, към остров Оаху наближила втората група от 170 японски самолета, командвана от командира на авиогрупата „Дзуйкаку”, капитан-лейтенант Шимадзаки Сигекадзу (54 хоризонтални бомбардировача, 81 пикиращи бомбардировача под командването на капитан-лейтенант Егус Такасиге и 36 изтребителя „Зеро”, командвани от лейтенант Синдо Сабуро). Техните цели били останалите кораби в пристанището – крайцерите и есминците, а също така и авиобазите на острова. Изтребителите „Зеро”, при пълното отсъствие на американска съпротива във въздуха, обстрелват авиобазите, след което се завърнали на палубите на своите самолетоносачи.

Атаката на Пърл-Харбър била завършена скоро след 9.20 часа.
Различните мащаби на загубите
На военноморската групировка, разположена в Пърл-Харбър са били нанесени огромни загуби, заради пълната нейна неподготвеност да отрази атаките на японската авиация. От общо осем намиращи се там линкори, четири били потънали – това са „California”, „West Virginia”, „Arizona” и „Oklahoma”. Линкорът „Nevada”, който попаднал на плитчина, получил тежки повреждения. Линкорите „Maryland”, „Pennsylvania” и „Tennessee” били също така повредени, но в по-малка степен. Крайцерите „Helena”, „Honolulu” и „Raleigh” и есминците „Shaw”, „Cassin” и „Downs” също били поставени извън строя и неспособни да изпълняват бойни задачи. От вспомагателните съдове потънали или се обърнали с кила нагоре минния заградител „Oglala” и стария линкор-мишена „Utah”, а плаващата ремонтна база „Vestal” и хидроавиотранспорта „Curtiss” получили тежки повреждения. Така, за няколко часа апонски бомбардировки, гордостта на линейният флот на САЩ , който бе смятан за главната опора на американския военноморски флот в региона бил изваден от строя за много месеци напред. В крайна сметка, всички кораби освен „Arizona” и „Oklahoma” били повдигнати, възстановени и влезли в строя, но това било достигнато с цената на много усилия и средства.

Когато и последните японски самолети се скрили на хоризонта, се оказало че загубите на военноморския флот и корпуса на морската пехота е бил 2835 човека, като от това число 2086 офицера и редови са били убити или смъртоносно ранени. Загубите на армията също не били никак малки – около 600 човека, от които 194 били убити и 364 ранени. Освен поврежденията на корабите и хангарите, са били унищожени 92 самолета на американския военноморски флот и 31 самолета – повредени, а армията изгубила от своя страна 96 самолета.
Какви били загубите на японците? На своите бази не се завърнали 29 самолета, една ескадрена подводна лодка и пет подводни лодки-малютки. Това били 9 изтребителя „Зеро”, 15 пикиращи бомбардировача „Уел”(Тип 99) и 5 торпедонососеца „Кейт” (Тип 97), при което загинали 55 офицери и редници. Тази разлика в загубите още повече подчертава мащабите на катастрофата, наречена най-голямата катастрофа, която американския флот трябвало да преживее в историята на своето създаване и развитие до днес. Или с други думи казано, 353 самолета от 6 японски самолетоносача за няколко часа напълно разгромили мощния линеен флот на САЩ.

По време на своята атака срещу целите, разположени на Пърл-Харбър, японската морска авиация, съдейки по своите резултати е постигнала най-високата в света точност на бомбардиране от хоризонтални бомбардировачи и торпедоносци, включително и с използването на авиоторпеди и авиобомби. Заслугата за това е преди всичко на главнокомандващия японския Обединен Флот адмирал Ямамото, който още от периода 1939-1940 г., обръща активно внимание върху създаването на нови методи на бомбоспускане. По-късно става известно неговото твърдо заявление по този случай:
„Докато аз съм главнокомандващ Обединения Флот, аз няма да се откажа от хоризонталните бомбардировачи. Действително, точността на хоризонталните бомбардировачи в морето е лоша, но причината за малкия процент от попадения се крие в свободното маневриране на кораба-мишена. Няма никакви причини, принуждаващи ни да избираме само такива трудни цели. Във всеки случай, аз се надявам, че в бъдеще ще бъдат направени изследвания и опити…”

Военновъздушната база Kanohoe на американския ВМФ е осеяна с повредени самолети и останки от тях. На заден план експлозия изпраща кълбо от пламък във въздуха.

България. Четири дни по-късно. Из дневника на министър-председателя Богдан Филов:
„11.ХII.1941 г. Четвъртък…. Следобед слушахме по радиото речта на Хитлер , с която се обяви войната на Америка. В речта личеше много тенденцията да се оправдае както войната против Русия, така и тази против Америка. Всичката вина за войната изобщо се хвърли върху Рузвелт, към когото фюрерът беше необикновено язвителен, като го изкара даже и ненормален.
12.XII.1941 г. Петък… Се очаква от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт по силата на чл. 3 от пакта, да скъсат дипломатическите отношения със САЩ и да обяват положение на война както по отношение на тях, така и по отношение на съюзницата им Англия.
13.ХII.1941 г. Събота… Реши се декларацията на правителството да се приеме с акламации и без разисквания. Заседанието се откри в 12 ½. В дипломатическата ложа бяха всички представители на държавите от Тристранния пакт. Речите, от които моята се предаваше по радиото, бяха посрещнати с бурни акламации и ура. …”

Втората световна война стъпи и тук, на българска територия…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
PEARL HARBOR, 7 DECEMBER 1941… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 48 (23624) from 2 December 2011, p.16-17

MORE PHOTOS:

Линкорът USS „Аризона“ потъва…

Действия за спасяването на линкор USS Западна Вирджиния, поразен най-малко от шест торпеда и потъващ бавно към дъното.

Журналисти в Белия дом бягат към телефоните на 7 декември 1941 г., веднага след като прес-секретаря на президента сообщил за нападението на Пърл-Харбър на Хаваите. (AP Photo)

Продажба на вестници на 7 декември 1941 г. на Таймс-скуер в Ню-Йорк, където е написано за нападението на Япония. (AP Photo)

Обвинявайки Япония за виновна в подла и непровокирана от страна на Америка атака, президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт поискал от Конгреса да и обяви война, 8 декември 1941 г. (AP Photo)

Президентът на САЩ Рузвелт подписва акта за обявяване на война след японската бомбардировка на Пърл-Харбър, в Белия дом във Вашингтон, окръг Колумбия, 8 декември 1941 г. (AP Photo)

Така изглеждал американският разрушител USS SHAW в ремонтния док, веднага след нападението на японците на 7 декември 1941 г.

Линейният кораб USS Arizona след японското нападение. Фотографията е от 18 май 1942 г.

Линейният кораб USS ARIZONA минути след японската въздушна атака от 7 декември 1941 г.

Изказването на Президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт относно вероломното нападение на Япония на 7 декември 1941 г.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M….


АРДЕНИТЕ, 16 ДЕКЕМВРИ 1944 Г., 05.00 ЧАСА СУТРИНТА…

Повторение на стар урок?

След изтеглянето на главните сили на немските войски на нов отбранителен рубеж, минаващ покрай западните граници на Нацистка Германия, т.е. на „линията Зигфрид”(Siegfried Line), Адолф Хитлер взима безпрецедентното решение да контраатакува противника. На съвещанието от 12 декември 1944 г., на висшето командване, действуващо на Запад, четири дни преди настъплението, фюрерът заявил: „… Онзи, който внимателно следи развитието на събитията, не може да не вижда, че противоречията между нашите врагове с всеки ден все се усилват. Ако сега по тях се нанесат няколко мощни удара, то във всеки момент може да се получи така, че този „общ”, изкуствено поддържан фронт внезапно ще рухне с оглушаващ шум, подобно на тътена на гръм”. Според него, новото немско настъпление трябвало да бъде равнозначно на събитията в Дюнкерк и да доведе до поврат в хода на войната в полза на Германия.


Генерал-фелдмаршалите Валтер Модел , Герд фон Рундщет и генерал Кребс подготвят Арденската контранастъпателна операция. Ноември 1944 г.

Тъй като след неуспеха на съюзниците да овладеят от движение Арнем и да отворят своя път към Берлин, настъплението им е отложено за пролетта на 1945 г. Към началото на декември 1944 г. в съответствие със замисъла на главнокомандващия Дуайт Айзенхауер, в това направление били създадени две основни ударни групировки от войски. Едната била разположена на север в състав от 21-ва и главните сили на 12-а група армии, които имали за задача да се концентрират за овладяването на Рурския басейн и да извършат пробив в направлението на Берлин. Втората, която била на юг в състав от 6-а и на част от силите на 12-а група армии, излязла на крайбрежието на р.Саар и на р.Рейн, и имала задачата да настъпи в направлението на гр.Карлсруе и гр.Вюрцбург. Обаче най-уязвимият участък на тази обща групировка войски на съюзниците се оказал центъра на 12-а група армии на юг от Алепо, където на 115-км участък и в Ардените се отбранявали само 4 дивизии от 1-ва американска армия. По това време съюзническото командване не допускало факта, че немския главнокомандващ генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщет могъл да използва през зимата този неудобен район за извършването на своя голяма контранастъпателна операция.


Тежковъоръжени есесовци се подготвят за атакуване на противника в района на Ардените. Декември 1944 г.
Дата Декември 1944
Източник U.S. www.defensimagery.mil photo no. HD-SN-99-02729; NARA file no. 111-SC-197561
Автор неизвестен

От това обстоятелство се възползвало хитлеристкото командване, което от първите дни на ноември 1944 г. съсредоточвало скритно значителни сили за нанасянето на такъв контраудар – 6-та СС танкова армия, 5-а танкова и 7-а армия, чийто удар по-късно поставил съюзниците почти на ръба на разгрома на войските му на този ТВД. Общо, в средата на декември 1944 г., „линията Зигфрид” се отбранявала от три групи германски армии. На дясно крило на фронта се намирала групата армии „Х” (25-та полева и 1-ва парашутна армия), в центъра се намирала група армии „Б“ (15-та, 6-а СС танкова армия, 5-а танкова и 7-ма полева армии). На левия фланг в отбрана били разположени групата армии „Г” (1-ва армия) и групата армии „Горен Рейн” (19-а армия). Общо на Западния фронт Вермахта разполагал със 73 дивизии, в това число – 11 танкови, 29 дивизии фолксщурм и 3 танкови бригади.

Германски войски разгромяват поредния американски конвой
Дата 1944
Източник U.S. Army Center for Military History
Автор неизвестен

Ударът, който се подготвял в Ардените трябвало да разчлени на части групировката на англо-американските войски там и да я разгроми. За успеха на това начинание оказало влияние и оценката на съюзническото командване, че „германската армия се намирала в състояние на пълен упадък”. Нещо повече – то смятало, че в региона на Ардените са разположени само 4 пехотни и 2 танкови дивизии на противника. В действителност в този регион, към датата на контранастъплението (16 декември 1944 г.) там е била съсредоточена ударна немска групировка в състав от 21 дивизии (около 250 хиляди души), до 970 танка и щурмови оръдия и около 800 самолета.


Eсесовци от 6-та СС танкова армия очакват сигнала за атака.

Изненадата е пълна…

Рано сутринта, в 5.00 часа атаката на ударната немска групировка започнала. На фронт с дължина от 85 км, при артилерийската поддръжка на 2617 оръдия, в настъпление преминали авангардните части на 6-а СС танкова армия, 5-а танкова армия и 7-а полева армия от групата армии „Б”. Всички дивизии от 8-ми американски армейски корпус били напълно изненадани от атаките на щурмовите „бойни групи” на 5-а танкова армия, като съюзническото командване изпаднало в паника. И тримата американски командващи – генералите Айзенхауер, Омар Брадли и Ходжес (командващия 1-ва американска армия) били напълно поразени, когато разбрали за настъплението. Нещо повече изненадата била толкова голяма, че в продължение на няколко часа, подчинените им щабове не могли да определят направлението и силата на танковия удар. По това време четирите американски дивизии, развърнати на Ейфел-Арденския сектор (4-та, 28-ма и 106-та пехотни и 9-та танкова дивизия) буквално се топeли, в опитите си да задържат настъплението. Все пак главнокомандващият генерал Айзенхауер заповядал да бъдат прехвърлени към мястото на германския пробив на две бронетанкови дивизии (7-ма от 9-а армия и 10-а от 3-та армия), но това не променило създалото се положение. 7-ма дивизия в тези няколко критични дни не допуснала противника във важния район Сен-Вит. Към края на деня, висшето американско командване оценило положението като доста критично. Поради тази причина е било решено на 18 декември в региона на Ардените да бъдат прехвърлени по въздуха спешно още две американски въздушно-десантни дивизии (82-ра и 101-ва), от резерва, разположен в Реймс. Едната от тях – 101-ва въздушно десантна дивизия показала чудеса от храброст – усилена с танкове, тя в продължение на пет дни удържала много важния комуникационен възел Бастон, независимо че се намирала в пълно обкръжение.


Есесовци от „Kamphgruppe Peiper“ по пътя за Малмеди (Malmedy)
Дата 1944
Източник US Army Center for Military History
Автор неизвестен

На 18 декември се разбрало, че противникът напълно успял с контранастъплението си. За кратко време той пробил отбраната на американските войски и за 9 дни се придвижил на дълбочина от близо 90 км. Под заплаха от изгубване попаднал и гр.Лиеж, който бил главния център за снабдяване на 12-а армия на север. Германското командване предвиждало след овладяването му, да започне бързо настъпление в направлението на Брюксел и Антверпен, като в случай на овладяването им, английските армии заедно с 9-та и 1-ва армия, разположени на север, щели да бъдат откъснати от обединената американо-френска групировка на юг, т.е. в случай на успех за германското командване се очертавало изпълнението на втори Дюнкерк.


Хиляди пленени и изчезнали американци…
Дата 22 декември 1944 г.
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28589
Автор Büschel

На 19 декември Айзенхауер взема решението да изтегли войските си назад – на линията Белфор, Вогези, като по такъв начин спаси частите попаднали в „човала”, създаден от германците между Вогезите, Рейн и линията „Зигфрид”.

Предвид трудното положение в района на Бастон, където 101-ва въздушнодесантна дивизия и други части продължавали съпротивата, генерал Омар Бредли предвиждал да премине с 3-а армия на генерал Джордж Патън в настъпление от района на Арлон, Люксембург в северно направление. На 26 декември нейната 4-та танкови дивизия движейки се към Бастон, успява да се съедини със защитниците на Бастон и да спре настъплението на противника във фланга. Към този момент, последният вече се придвижил на дълбочина до 100 км в западно направление и бил на 7 км от р.Маас близо до гр.Сел.

Американски военнослужещи се предават в плен

Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

На 3 януари, от север в направлението на гр.Уфализ, преминала в настъпление също така и 1-ва американска армия съвместно с един корпус на 2-ра английска армия. На 9 януари започнала настъплението си и 3-та американска армия. Но заради лошите метеорологични условия, то вървяло бавно. Едвам на 19 януари настъпващите войски от 1-ва и 3-та армия се съединяват в Уфализ и обръщат силите си на изток, преследвайки противника. Чак на 23 януари 1945 г., частите на 1-ва армия заемат повторно Сен-Вит, а към края на месеца фронтът на съюзниците бил приблизително там, където е бил преди започването на германското настъпление.

Есесовци на кръстопътя на пътищата за Сен Вит и Малмеди.

В рамките на съюзническите задължения

Съветското върховно командване още от самото начало на германската Арденска контрнастъпателна операция, знаело за изключителните трудности в които изпаднали армейските групировки на съюзниците. Ставката на Върховния главнокомандващ маршал Й.В.Сталин, получавала всекидневно от Военните мисии на САЩ и Великобритания в Москва, т.нар. „Сводка на операциите в Западна Европа”. Именно те оказват влияние върху решението да се започне руско настъпление в средата на януари 1945 г., с 10 дни по-рано, чиято цел е била да отвлече вниманието и силите на германците. И това става точно така – 6-а танкова армия е иззета от състава на германската групировка в Ардените и спешно е прехвърлена на Източния фронт, нещо което спира настъплението и.

Тук ви привеждаме част от текстовете на сводките, получавани от началника на Управлението за спецзадачи на ГЩ на Червената Армия, генерал-майор Н.Славин, които хвърлят допълнителна светлина за настъплението на германците в Ардените:

Сводка на операциите в Западна Европа № 195

(07.00 часа на 18 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 17 декември немските войски при поддръжката на масирани удари на артилерията и авиацията в сектора Ейпен (15 км южно от Аахен) – Трир (40 км североизточно от Люксембург) преминаха в контратака от района Битбург (25 км северозападно от Трир) в югозападно направление и от района Бланкенхайм (55 км югоизточно от Аахен) в северозападно направление. Зад линията на отбраната на съюзническите войски на много места били спуснати парашутни десанти на противника.

Към обяд на 17 декември, западно от Трир противникът успял да се вклини в позициите на съюзническите войски на фронт от 10 км, в дълбочина до 5 км и в направлението на Малмеди (40 км южно от Аахен) до 10 км.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 17 декември около 2000 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски. 300 самолета водили разузнаване и 80 самолета доставяли снаряжение и боеприпаси…

Германските танкове напредват, независимо от тежките метеорологични условия…

Сводка на операциите в Западна Европа № 196

(07.00 часа на 19 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 18 декември немските войски в района на Ехтернах (30 км североизточно от Люксембург) обкръжиха няколко части на войските на съюзниците. Съпротивата на обкръжената групировка продължава.

Западно от Битбург (50 км североизточно от Люксембург) немските войски пробили отбраната на съюзниците, на 18 декември овладяли град Бастон (50 км северозападно от Люксембург). Боевете в този район продължават с променлив успех.

Град Ставелот (7 км югозападно от Малмеди) е зает от войските на противника.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 18 декември 389 тежки американски бомбардировача подложили на бомбардировка Кайзерслаутерн, Кобленц и Кьолн, спускайки върху тези обекти 938 тона бомби.

144 средни бомбардировача и 134 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски.

Попаднала в засада американска щабна кола…

Сводка на операциите в Западна Европа № 197

(07.00 часа на 20 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

На 19 декември немските войски в участъка Сент Вит (55 км южно от Аахен) – Малмеди (39 км южно от Аахан), разширявайки пробива по фронта на 16 км, продължавали да развиват настъпление в северозападно и западно направления. Танковите части на противника излязли в районите: Спа (28 км югоизточно от Лиеж), Марш (47 км югозападно от Лиеж) и Ларош (52 км южно от Лиеж).

Американските войски, стараейки се да затворят пробива, атакуват противника от района Сент Вит в северно направление и от районите Малмеди-Ставелот (10 км югозападно от Малмеди) в южно направление. Град Малмеди и половината от града Ставелот отново са заети от войските на съюзниците.

Немските войски, отблъснати от Бастон (52 км северозападно от Люксембург), на 19 декември отново възобновили атаките срещу този град. Обкръжен е град Вилц (40 км северозападно от Люксембург).

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 19 декември 340 тежки американски бомбардировача атакували военните обекти в градовете: Дюрен, Трир и Кобленц, спускайки при това 950 тона бомби. 625 изтребителя и изтребители-бомбардировача поддържали операциите на наземните войски. 77 самолета водили разузнаване…

Бомбардировач от 727-о Авиокрило от британските РАФ (727-RAF) атакува разположението на германските войски в гр. Сент Вит на 26 декември 1944 г.

Сводка на операциите в Западна Европа № 198

(07.00 часа на 21 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 20 декември, западно от град Бастон (52 км северозападно от Люксембург), американските войски продължаваха да водят ожесточени боеве, опитвайки се да задържат придвижването на авангардните части на противника в западно направление.

На участъка Сент Вит-Малмеди придвижването на немските войски като цяло е спряно. Войските на съюзниците удържат Малмеди и по-голямата част от град Ставелот.

Западно и югозападно от Ставелот продължават ожесточените боеве. Няколко дивизии на съюзниците са били заобиколени и частично обкръжени от противника. Обкръжените части на съюзните войски продължават да удържат своите позиции, не допускайки немските войски към главните комуникационни възли.

Северната група съюзнически армии извършвала значително прегрупирване на войските.

2. Операции на съюзническите ВВС

Вследствие на голямата мъгла над районите на боевете на 20 декември авиацията на съюзниците извършила само 6 разузнавателни самолето-полета. ..

След сражението…

Сводка на операциите в Западна Европа № 199

(07.00 часа на 22 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 21 декември армиите на съюзниците на запад продължават прегрупирването си.

Върховният главнокомандващ експедиционните сили на съюзниците направил специално изявление за това, че сведенията за операциите на военните действия трябва да бъдат строго ограничени, за да може да се постигне максимална внезапност.

2. Операции на съюзническите ВВС

През деня на 21 декември 159 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски и 12 самолета водели разузнаване.

В течение на нощта на 21 срещу 22 декември 480 бомбардировача подложили на бомбардировки: Шнайдемюл, Бон, Кьолн и Пелитц (10 км северно от Щетин). 52 тежки бомбардировача минирали водите…


Помощта идва бавно…

Резултати

Арденското контранастъпление не постигнало своите резултати, които били предвиждани от германското командване, но то задържало настъплението на съюзниците с един месец. А по оценка на самия Айзенхауер – настъпателните операции били задържани за повече от шест седмици. Реално то било отблъснато не от действията на американското и британско командване, а от героизма на обикновения американски войник, кото продължавал да се сражава дори и в пълно обкръжение. От друга страна, по време на Арденското контранастъпление на германците, съюзниците били принудени да използват своята стратегическа авиация за поддръжката на сухопътните сили, а не за бомбардировка на нефтохранилищата, летищата и комуникационните възли, разположени в тила на територията на Германия.


Раздаване на храна след боя

По време на Арденския контраудар, от 16 декември 1944 г. до 16 януари 1945 г., германците дават големи загуби – над 120 хиляди човека като убити, ранени и безследно изчезнали, 600 танка и щурмови оръдия, около 1620 самолета, 6 хиляди автомобила, а поради неудачните резултати наличието на гориво в Германия било съкратено до минимум.


Германски военнопленници се предвижват към американския тил.

Американските загуби също не били малки – над 77 хиляди души (8 хиляди убити, 48 хиляди ранени и 21 хиляди пленени или безследно изчезнали). В боевете били изгубени 733 танка и самоходни противотанкови оръдия. Най-големи загуби понесла 106-а пехотна дивизия, която в момента на германския танков удар се намирала на неподготвени позиции. Подобни загуби дала и 28-ма дивизия и 7-ма бронетанкова дивизия, която отбранявала района на гр. Сен-Вит.


Оценка на силите на противника в района на Люксембург.
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

В заключение може да се каже, че неудачните за германците резултати от Арденското контранастъпление довели до още по-голямо разочарование сред населението в действията и опитите на германското командване да напусне от войната.

Балканите: необходимо пояснение
…На 22 декември 1944 г., Първа българска армия започнала едноседмични упорити боеве срещу противниковите позиции в областта Срем. От българска страна в настъпателната операция взели участие 3-а, 8-ма и 11-а пехотна дивизия (54 пехотни дружини, 189 бронеизтребителни оръдия и 344 оръдия и гаубици) срещу сборна германска групировка, наброяваща 22 батальона с 221 тежки картечници, 86 минохвъргачки, 46 оръдия, 6 щурмови оръдия и 6 зенитни оръдия. След едноседмични неуспешни настъпателни боеве, командващият 3-ти Украински фронт маршал Фьодор Толбухин на 30 декември 1944 г., заповядал Първа българска армия да се прехвърли в Унгария. …

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M…. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ФОТОГРАФИИ:


Преминаване в атака в района на Ардените (Ardennen)
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

Ardennen.- Zwei Fallschirmjäger beim Tarnen ihres Helms mit weißer Tarnfarbe
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-2005-0519-500
Автор Неизвестен


Ardennen.- deutsche Soldaten im verschneiten Wald
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

American soldiers of the 289th Infantry Regiment march along the snow-covered road on their way to cut off the Saint Vith-Houffalize road in Belgium on 24 January 1945.
Дата 24 януари 1945
Източник National Archives and Records Administration, ARC ID 531244, U.S. Defenseimagery.mil photo VIRIN: HD-SN-99-02738
Автор Department of Defense, Department of the Army, Office of the Chief Signal Officer.

Белгия, Ардените, гр. Ставелот в наши дни… Flickr, фото от колекцията на Eddy Blokhuis

PRINTED IN NEWSPAPER  „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), SOFIA, N 50 (23 626) FROM 16th DECEMBER 2011

</

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI


ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА РЕЙ САНТИЛИ

Уфологията е свързана с изследването на много тайни, но може една, не много приятна за уфолозите е тази, с т.нар. Розуелски инцидент от 1947 г. и най-вече с филма „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, уж закупен от бивш военен оператор в САЩ и по-късно разпространен от британския музикант и продуцент Рей Сантили.

За първи път светът научил за съществуването на този филм на 13 януари 1995 г. Точно в този ден, в сутрешната част на телепрограмата на Би Би Си „Добро утро с Енн и Ник”, взел участие интересуващият се от неидентефицирани летящи обекти, много известния през шетдесетте години на ХХ век солист на групата „Троггз”, певеца Рег Пресли. Той бил поканен да участвува в предаването, във връзка със загадъчните кръгове, възникващи на житните поля във Великобритания и ролята на УФО в създаването им. Но Рег Пресли започнал отпуснатите му от водещите предаването пет минути по друг начин:

Британският музикант и продуцент Рей Сантили

– Тези дни аз разговарях с човек, току що е открил кинодокумент за аутопсия на пришълци-хуманоиди.

– Вие видяхте ли го сами?

– Да аз видях филма, той бе подложен на експертиза и действително е заснет през 1947 година.

– Какво е показано там? – попитала Енн.

– Извършване на аутопсия от хора на тяло на инопланетянин. Аз видях единия от инопланетяните, но знам, че има още трима.

Колкто и да звучи странно, пресата въобще много слабо отреагирала на това свидетелство, но казаното минало като приливна вълна през уфологичните кръгове и телевизионните компании. Кой ще хване първи сензацията? А най-главното, кой е истинския собственик на филма, на кого да се платят правата за излъчването му? Така през март 1995 година изплувало името на родения през 1957 г. и живеещ във Великобритания италианец, музиканта и продуцент Рей Сантили (Ray Santilli).

По такъв начин започнало победоносното шествие на един от най-голямите фалшификати на миналия век – на 17-минутен черно-бял филм с лошо качество, озаглавен „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, който показвал медицинските операции върху тялото на хуманоид, попаднал на операционната маса след катастрофата на „летящ диск” около Розуел, Ню-Мексико на 2 юни 1947 г. По-късно самият Рей Сантили признал, че той бил откупен за около 100 000 долара от един непознат, бивш американски военен оператор, но отказвал да съобщи фамилията му.

За кратко време филмът бил продаден на телевизионните мрежи на повече от 30 държави в целия свят. Първото излъчване на филма било осъществено в Япония.

По такъв начин, 17-минутния филм се превърнал в икона на уфолозите и на голяма част от любителите на аномалните явления. Много от тях продължават да треперят от страх и вълнение и днес, когато наблюдават отделни моменти и кадри от него. Обаче в цялата тази история имало много странности и несъответствия, в резултат на което малко по-късно историята закономерно получила своя завършек, за който все още усилено се мълчи в СМИ и днес, вероятно страхувайки се от изпадане в позорно положение. Та нали всички с умен вид разсъждавали повече от 15 години за показаните във филма подробности от анатомията на пришълците-хуманоиди.

Първи се опитал да стигне до истината френския журналист Николас Майар, който заминал през 1995 г. в САЩ със задача да открие митичния военен оператор, продал филма на Рей Сантили. Трудността идвала също така и от факта, че британския продюсер оказвал да назове името и фамилията на продавача. Николас Майар не успял да открие нищо (а както по-късно се разбрало, това бил съвсем правилен резултат), а сензацията продължавала да шествува по телевизионните канали по света. Никой също така, не смущавал, че милиони и милиони долари за правото на показването на този филм отивали по сметката само на един човек – Рей Сантили. Нещо повече – виждайки наяве какъв огромен финансов успех донесъл филма, на пазара се появили огромно количество подражатели, които снимали и монтирали в различни любителски стидия подобни филми и се опитвали също така скъпо да ги продадат на различни телевизионни канали в много държави на света.

Но сгромолясването започнало чак през 2006 г. Именно тогава всички въпроси получили своите отговори. През тази година, британския скулптор и специалист по специални ефекти Джон Хъмфри (John Humphreys) разказал на Би Би Си следното: той самият създал трупа на пришелеца и дори изиграл ролята на един от „хирурзите”. За да бъде по-достоверна картината, за създаването на плътта на пришелеца-хумоид, той използва вътрешностите и крайниците на агне. Мозъкът бил взет от овча глава. В резултат на това се оказало че, цялото човечеството години наред треперело и се възхищавало от кадрите във филма, поставено реално в ролята на овни.

Много от хората ще започнат да говорят – как е възможно да се вярва на такъв човек? И кой е той? Но последната точка поставил не той, а самите създатели на филма.

Рей Сантили, притежаващ авторското право върху този филм, именно през същата година започнал изведнъж да заявява, че този филм от 1995 година е „ремикс на реална снимане”, което уж е било развалено след 45-годишно пазене.

И така истината е открита и, като че ли последната точка е поставена. Но филмът продължава да се върти, коментарите нарастват, а парите се наливат…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PART OF THE ARTICLE WAS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Стандарт“, („STANDART“) Sofia, N 6857 from 21 February 2012, p.22 – See: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-02-21&article=400408

IMG_0001

IMG

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

IMG_0001

IMG