– HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN


ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ.

Генерал Иван Данилович Черняховский

Армейски генерал Иван Данилович Черняховский е роден в украинското село Вербовка през 1906 г. Талантливият военачалник започва военната си кариера като редица други съветски военачалници, започвайки от командир на взвод, и достига до званието армейски генерал. Първоначално обаче се премества в Киевското артилерийско военно училище, след завършването на което е разпределен в 17-и корпусен артилерийски полк в гр. Винница. През май 1931 г. бъдещият армейски генерал постъпва в Ленинградската военнотехническа академия “Феликс Е. Дзержинский”, където слуша лекции на факултета “Механизация и моторизация”. По-късно този факултет е развърнат във Военна академия за механизация и моторизация на РККА.

22 юни 1941 г. 28-а танкова дивизия посреща северно от гр.Шауляй, намирайки се във втория ешелон на 8-а армия. Още в първите дни на Великата Отечествена война, използвайки особеностите на местността, той с дивизията си контраатакува противника на всички възможни направления.

Много често самият командир на дивизията – И. Д.Черняховский лично влиза в бой с танка си, като дава пример за мъжество и храброст. Към края на 5-ия ден от войната от състава на дивизията остават годни за воденето на бойни действия около 40 танка. Но дори и с тези налични средства обезкървената от първите мощни германски удари 28-а дивизия успява да прикрие изтеглянето на съединенията на 8-а армия. Особено поучителна е операцията по унищожаването на германската охрана на моста при Мадона, при което ариегардът на дивизията успява да се изтегли.

През август 1941 г. 28-а дивизия е прехвърлена в състава на Северозападния фронт, в района на гр. Новгород, като на 14 август заема полосата за отбрана, разположена на 4-6 км от западните покраинини на гр. Новгород. Срещу него е хвърлен в бой 1-ви армейски корпус на 16-а германска армия на генерал-полковник Ернст Буш. Независимо от тежките сражения, талантливият полковник Черняховский успява да задържи силите на противника с едно денонощие, като същевременно запазва високата дисциплина и боеспособност на поверената му дивизия.

Армейски генерал Черняховский ще влезе в историята на военното изкуство, като военачалник, който налага свой стил на воденето на бойните действия, отнел стратегическата инициатива от противника в един от онези важни моменти на войната, които доведоха впоследствие до победата на 9 май 1945 г.

Генерал Ервин Йов фон Вицлебен

Многотомните хроники на Втората световна война рядко споменават името на немския генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен. А той е един от онези принципно антинацистки настроени висши офицери на Германия, които се противопоставят на тоталитарната държава, запазват убежденията си и мъжествено посрещат смъртта, като дават достоен пример на бъдещите поколения.

Ервин Йов фон Вицлебен е роден на 4 декември 1881 г. в гр. Бреслау (днес Вроцлав в Полша). Получавайки военно образование, на 22 март 1901 г. той постъпва в германската армия със званието младши лейтенант в 7-и лейбгвардейски полк, разположен в силезкия град Лигниц. Тук той служи около десет години, опознавайки до най-малките подробности механизмите и ценностите на пруско-германската военна система на Вилхелм II.

В края на 1908 г. е назначен за адютант на войсковото командване “Хиршберг”, а една година по-късно е произведен в оберлейтенант. Началото на Първата световна война (1914-1918 г.) посреща като адютант на 19-а резервна бригада. Вече като капитан, той воюва на Западния фронт, където получава Железен кръст I степен. Като честен и мъжествен човек, той трудно приемал първите стъпки на нацизма вътре в страната и на международната арена той твърдо се противопоставял на “щурмовите отряди” на Ернст Рьом, като бил готов да използва своите войски срещу партийните военизирани отряди на Хитлер.

След “Нощта на дългите ножове”, разбирайки, че са убити генералите в отставка Курт фон Шлайхер и Курт фон Бредов, той заедно с генералите Ерих фон Манщайн, Герд фон Рундщед и Ритер фон Лееб настоява за назначаването на военнополеви съд и провеждането на разследване на обстоятелствата за смъртта на двамата генерали, като е готов да използва намиращите се в негово подчинение войски. Нацистите първоначално се страхуват от авторитета на генерал Ервин Вицлебен в германските въоръжени сили. И може би затова го засипват с чинове. В края на 1934 г. той е вече генерал-лейтенант, а от 1 октомври 1936 г. – генерал от инфантерията.

Английска пропагандна марка с портрета на убития от нацистите Ервин Вицлебен

С избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. генерал Вицлебен взема участие във военните кампании срещу Полша и Франция като командващ различни обединения, и на 19 юли 1940 г. е произведен в генерал-фелдмаршал. На 21 август 1942 г. изненадващо е уволнен, като повече не е привикван на действителна военна служба.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian Army„, Sofia, № 15700 from 6th October 2003.

Creative Commons License
„HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

– THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977


СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

Creative Commons License
„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0004

– MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941


МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ОТ 1941 Г.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован. Тук на снимката е даден като генерал, ръководител на американското Управление на стратегическите служби.

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ.

¡No pasarán!“ Членове на англо-американската интернационална бригада в Испания (XV International Brigade, Abraham Lincoln Brigade) по време на гражданската война 1936-1936 г. Много от тях Уйлям Донован познавал лично.

Полковник Донован пристига в София на 20-и януари 1941 г. и отсяда в хотел „България”. Това е денят, в който Министерският съвет приема германското предложение за участие в Тристранния пакт. Секретна е целта на пътуването му, а не самото пристигане на полковник Донован на българска територия. Нашият пълномощен министър в САЩ Димитър Наумов изпраща шифрограма, че американското радио е съобщило на своите слушатели за пристигането на специалния пратеник на президента Франклин Делано Рузвелт в българската столица.

Същият ден американският пълномощен министър в София Джордж Ърл и секретарят на легацията на САЩ Уълуърд Барбър го посещават на няколко пъти в хотел „България”, като Барбър има за задачата да отвежда Донован със служебна кола на официалните и неофициалните срещи, приеми и посещения.

Американското списание „Тайм“ от 20 януари 1941 г. На корицата – цар Борис III. Под снимката има надпис „България за българите – ако е възможно (Световната война)“.

Първата официална срещасе провежда на 21 януари 1941 г. от 11 часа преди обяд с българския външен министър Иван Попов. Пред него американският емисар подчертава твърдата решимост на САЩ да помогнат на Великобритания във войната срещу Оста. Следват срещи с военния министър генерал Теодоси Даскалов и министър-председателя Богдан Филов. Но докато за разговорите по време на първата среща все още липсва всякаква информация, за втората може да се получи известно впечатление от редовете, които Богдан Филов оставя в своя дневник. Между другото в него се отбелязва решимостта на полковник Донован, който бил „много войнствен, не искал и да чуе за мир, додето германците не бъдат премазани окончателно”.

На 22 януари 1941 г., къв 9 часа сутринта, началникът на Щаба на войската генерал Никола Хаджипетков взема с автомобила си полковник Донован от хотел „България”, за да направи посещение на района на Военното училище (днес Военна академия „Г.С.Раковски”). За тази среща с юнкерите и ръководството на Военното училище го придружават пълномощният министър на САЩ в България Джордж Ърл III и работещият в легацията на САЩ Любен Пулев, а от българска – началникът на Разузнавателното отделение при Щаба на войската полковник Ничо Георгиев и капитан Иван Стоянов. По настояването на генерал-лейтенант Никола Михов към групата е прикрепен и един преводач от Министерството на външните работи и изповеданията.

При огледа, ръководството на Военното училище изважда и показва своята най-стара бойна техника и материална част – оръдия „Круп” и „Шнайдер”, тежки картечници „Шварцлозе”, леки картечници „Мадсен”, карабини „Манлихер” и др. Това прави особено впечатление на преводача, който бил няколко месеца преди това на обучение във Военното училище и видял съвсем други, много по-модерни системи артилерийско и леко и тежко пехотно въоръжение.

Полковник Уйлям Донован показва удивлението си от великолепните строеви упражнения на юнкерите на плаца на Военното училище. След това на малка закуска в кабинета на генерал Никола Михов се провежда разговор между началника на Военното училище и Донован, по време на който последният особено се интересува от това дали сред военните дисциплини се изучава тактиката на партизанската война и доколко българските военни са готови за подобен вид действия.

Последният разговор на Донован е с цар Борис ІІІ. За подсилването на ефекта на посещението, в списание “Тайм” в броя си от 20 януари 1941 г. е отпечатен портретът на цар Борис III. Но дори и това не повлиява върху промяната на политическата линия на българското правителство, ръководено от видния германофил Богдан Филов и върху окончателната ориентация на България към Тристранния пакт. От България, полковник Донован отпътува за Белград.

На 1 март 1941 г. България официално се присъединява към Тристранния пакт. Войските на Вермахта и авиацията на луфтвафе навлизат и се разполагат на българска територия, като заемат позиции в граничните с Югославия и Гърция райони. Войната дойде и на Балканите…

Кукловодите на българската политика в годините на Втората световна война – германските военни аташета в България полковник Йост и полковник Ханс Брукман на фона на картата на САЩ – държавата, която отказва да приеме обявената и от България война. Началото 1942 г.

Все пак мисията на полковник Уйлям Донован в България не може да се нарече безрезултатна. Белият дом си изяснява окончателно външнополитическата ориентация на българските управници. И американските военни не са изненадани от немската кампания на Балканите през април 1941.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Германските войски преминават през територията на България. Края на февруари или началото на март 1941 г.

Понтонен мост от Румъния към България по който денонощно минават германски войски. Март 1941 г.

Германските войски преминават през Русе на път към българските граници с Югославия и Гърция. Март 1941 г.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

На една от улиците бедняци и цигани обсъждат “голямата” политика.

Богдан Филов, минути след присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Така изглеждат подписите на Йоким Риббентроп, Галеацо Чано, Хироши Ошима и Богдан Филов върху договора по присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Германски изтребител Messerschmitt Bf 109 E-7 (Werknummer 4148) , приземил се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Германски изтребители Messerschmitt Bf 109 E-7, приземили се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Български военнослужещи ремонтират пътищата за атака на германските танкове и бронетранспортьори. На преден план – германски бронетранспортьор Panzerspähwagen (Sd.Kfz. 231 8-Rad)

Германският генерал- полковник Фердинанд Шьорнер, по време на почивка при преминаването на войските през територията на България. Март 1941 г.

Български войски навлизат в Македония, 19 април 1941 г.

Местни студенти от Скопие посрещат революционера от ВМРО Коста Ципушев след навлизането на българските войски в Македония през 1941 г. 

PRINTED IN:

ДИВИЯТ БИЛ БЕШЕ НА ТАЙНА МИСИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1941 Г. СПЕЦИАЛНИЯТ ПРАТЕНИК НА ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН ИНСПЕКТИРА ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ В СОФИЯ, СРЕЩА СЕ И С ЦАР БОРИС  III, НО НЕ УСПЯВА ДА ПРЕДОТВРАТИ СЪЮЗА НА БЪЛГАРИЯ С ОСТА. – в-к „Стандарт“, София, бр. от 4 юни 2001 г.

IMG_0005

IMG_0006

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 26 from 1st July 2011, p.29 – see part one  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 27 from 7th July 2011, p.29 – see part two  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ. НЕИЗВЕСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ – в-к „Българска Армия“, С., 12 август 2011 г., с.16-17.
IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0004

– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)


СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II


СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на БългарияСофия.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

Creative Commons License
ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER


ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

Creative Commons License „THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND


ПЕТЪР ВЕЛИКИ ТЪРСЕЛ СЪЮЗ С МАЛТИЙСКИЯ ОРДЕН. РИЦАРИТЕ РАЗПОЛАГАЛИ С ВЪЗМОЖНОСТ ДА ВЪОРЪЖАТ 60 000 ДУШИ. РУСИЯ НЕ УСПЯВА ДА УСТАНОВИ ПРИСЪСТВИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ОСТРОВ.

„Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна в името на Христа”, отбелязва руският дипломат Толстой. През 1798 г. Наполеон предлага Малта и командването на Ордена на руския император Павел, за да го скара с англичаните.

В годините на управлението на император Петър І (1689-1727) Русия се превръща във велика държава. Това е съпроводено от изключително активна дипломатическа кампания. Санкт-Петербург се стреми към контакти с колкото се може повече страни – малки и големи, за да провежда една наистина имперска политика.

Portrait of Peter the Great (1672-1725) (oil on canvas) by French School, (18th century)
oil on canvas, Chateau de Versailles, France

Така са установени връзки и с Малтийския орден. То е направено от специалния пратеник Петър Андреевич Толстой, който оставя интересни спомени за тази си мисия.

След като успешно се промъква между алжирските и турските кораби, на 19 юли 1698 г. Толстой успява да достигне столицата на Малтийския орден – град Малта, прекръстен по-късно в Ла Валета в памет на великия магистър Жан дьо ла Валет, прославил се с отбраната на острова срещу турците през 1556 г.

Велик магистър на малтийския Орден на йоанитите по това време бил португалецът Раймунду Перелуш Рокафул. Той и останалите рицари от Ордена посрещат изключително гостоприемно представителя на руския император. На Толстой е позволено да разгледа на острова всичко, каквото пожелае. По време на престоя си на острова на негово разположение е предоставена карета и съпровождач – рицарят Хосе Маноел.

Толстой естествено се интересува преди всичко от военната мощ на ордена. Той с интерес наблюдава работата на майсторите оръжейници, разглежда различни образци собствено и трофейно въоръжение. Особено впечатление му прави един от пленените турски топове,

излят от около 1 тон мед

и обшит с телешки кожи. Арсеналът на ордена е имал въоръжение и боеприпаси за около 60 000 воини.

Според доклада на руския дворянин, Малтийският орден разполагал за борба с флотата на Турската империя и с алжирските пирати със седем големи галери, като една от тях се командвала от генерал, а останалите шест – от капитани. Самата Ла Валета се защитавала от система от осем форта, на които били поставени „700 големи оръдия, всичките медни”, защитени от специално направени покриви, за да не се мокрят фитилите по време на стрелба. Много от тях са турски оръдия, взети като трофеи в постоянните морски сражения на йоанитите с Турската империя.

Орденът притежавал и „хоспитал” – болница за 1000 души. Храната се сервирала изключително със сребърни прибори – от тях били направени чиниите, лъжиците, блюдата, чашите, солниците. „Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна заради Христа”, отбелязва руският дипломат. Всеки болен или ранен имал отделно легло и постеля, а в построената в съседство малка църква службата се водела от

благородници от различни държави,

които се сменяли всеки ден. В „хоспитала” се приемал всеки, който бил дошъл, „стига да е християнин”. Към „хоспитала” имало и голяма градина за разходки.

Медицинска помощ се оказвала и на пленените „басурмани” (мюсюлмани), но в отделни помещения.

Внушително било богатството на малтийците, което вижда Толстой – огромно количество златни и сребърни съдове, големи количества диаманти и други скъпоценни камъни и църковна утвар, сред които и огромен златен кръст с повече от 500 инкрустирани на него диаманта – символ на могъществото на Ордена. Особено ценени били реликвиите на християнската вяра, които притежавал Малтийският орден на йоанитите – изсушената и обкована в злато и сребро ръка на Йоан Кръстител, част от кръста Господен с пирон, на който бил разпънат Исус Христос, част от трънения венец, образът на Пресветата Богородица, нарисуван от ръката на евангелист Лука и т.н.

Portrait of a commander of the Order of Malta, by Jean-Marc Nattier.

Установените от Толстой отношения между Русия и Малтийския орден траят точно сто години. По ирония на историята завзелият през 1798 г. острова Наполеон Бонапарт предлага титлата Велик магистър на ордена на тогавъшния руски император Павел (1796-1800). Но на Русия е съдено да се сдобие с тази изключително ценна база в Средиземно море. След две години островът е окупиран от англичаните, които го владеят чак до 1969 г.

Флотът е бил гордостта на воините йоанити.

Галерите на генерала и на 4 от капитаните се задължавали целогодишно да воюват на страната на венецианската флота срещу турците, а останалите две галери – да контролират и пазят непрестанно морския път между Сицилия и Малта. Път, който бил нападан от алжирските и турски морски пирати. Когато и седемте галери се прибрали у дома, 4 от тях се поставяли близо до капитанските, а 3 – до моряшките къщи, което позволявало при появата на неприятелската флота екипажите им да излизат много бързо от залива. На галерите обикновено служели около дванадесет малтийски кавалери, около 90-100 войници, въоръжени с мускети, и около 300 галеоти (по 6 души на весло).

По време на четиригодишната бойна служба храната на рицарите се заплащала от капитаните на галерите. Сред кавалерите все още се ширел споменът за героичната отбрана срещу турските войски през 1565 г., когато лично малтийският велик магистър Жан дьо ла Валет с откъснати по време на сражението крака, седейки в кресло и въоръжен с „два пистолета, не допускал до себе си турците, докато не го убили”.

On this day, 26 October 1530, the Order of Malta took possession of the Island of Malta which had been given to them by Emperor Charles V in agreement for an annual tribue of one Maltese falcon. This image by Rene Berthon shows Phillipe Villiers de l’Isle-Adam, the 44th Grand Master of the Order taking possession.

За влизане в Ордена се внасяла и такса.

Особено интересни са сведенията на Толстой за управлението и структурата на Малтийския орден на йоанитите. Най-важните решения великият магистър взимал съвместно с 40 „стари и честни” малтийски кавалери – т.е. с влиятелните членове на Малтийския орден, известни като „гранкруци” (на италиански – „големи кръстове”), в двореца на великия магистър. Той бил построен през 1569 г. По проект на архитекта Касаро. За разлика от останалите кавалери на Малтийския орден гранмейстерът и гранкруците носели черни дрехи, като на лявото им рабо е бил зашит голям бял кръст. Останалите кавалери носели различни дрехи, но нямали право по заповед на великия магистър от 1696 г., да носят златни или сребърни копчета. Или те да бъдат обшити със злато, „за да не харчат от хазната и да пазят парите за война и за военни доспехи”. За да служат под командването на великия магистър, на остров Малта пристигат дворяни от цяла Европа. Към тях има редица изисквания – да са католици, да имат свидетелство, че са дворяни по бащина и майчина линия до четвърто коляно, да са неженени и да са дали обет за безбрачие до края на живота си. Също да са внесли в малтийската хазна 125 испански златни дублона, да служат съответно по две две години на галерите „в помощ на венецианската армада”, воюващи срещу флотата на Турската империя, и две години – на галерите, патрулиращи между Малта и Сицилия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3245 from 14th January 2002.

Creative Commons License
„PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES


ОГРАБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА ЕВРОПА. ЕДНА БЕЗУМНА МЕЧТА, КОЯТО ФЮРЕРА НЕ МОГЪЛ ДА ОСЪЩЕСТВИ – С КРАДЕНИ ТВОРБИ ОТ МНОГО СТРАНИ ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕН ГИГАНТСКИ МУЗЕЙ НА ВСИЧКИ НАРОДИ.

С идването на власт на нацистите в Германия започва разработването на подробни планове за строителството на нова могъща държава – хилядолетен райх, като едновременно с това е обърнато сериозно внимание върху утвърждаването на нацистката идеология и духовна култура. Несъстоялият се художник и архитект Хитлер решава да реализира своите мечти с построяването на музей на всички народи, който да бъде издигнат в родния му град Линц, на брега на красивия Дунав. Световни шедьоври трябва да заемат своето място в него, но как се събират те?

Неизвестните известни крадци

В своя “Военен дневник” началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на нацистка Германия генерал-фелдмаршал Франц Халдер споменава името Ханс Поссе.

Д-р Ханс Поссе (Dr. Hans Posse)
Кой е Ханс Поссе? Tова е един от най-големите крадци на Европа, любимец на Хитлер, прекупвач на крадена стока за дребни монети, Посcе е директор на Дрезденската държавна картинна галерия, личен пълномощник на фюрера за Музея на всички народи в Линц, под чиято диктовка са били ограбени всички окупирани държави. Взети са картини, графики, акварели, църковна утвар, частни и държавни колекции и т.н. Той успява да се измъкне от заслужената бесилка в Нюрнберг само заради неочакваната си смърт през 1942 г.
Малко е известен фактът, че на Балканския полуостров с подобна дейност се занимава друг високопоставен нацист – военният аташе на Германия в София полк. фон Шьонебек. Археологът фон Шьонебек успява още преди войната да огледа подробно всички балкански музеи. С негова помощ хитлеристите с “научна цел” започват разкопки в търсенето на ценностите на Древна Гърция. Всичко намерено веднага се изпраща в Германия.

Какво представлява интерес?

На 28 януари 1941 г. Алфред Розенберг пише до райхфинансиста Шварц за проведена успешна конфискация в Белгия и Нидерландия. Във Франкфурт на Майн е най-голямата в света еврейска библиотека, наброяваща 350 хил. тома, и може да се допусне, че тук от Холандия са постъпили още приблизително 200 хил. тома.

Централният панел на Гентския Олтар: «Шествието на отшелниците и пилигримите».

Ето един малък и непълен списък на откраднатото само от Франция и то за периода от 5 май до 14 септември 1941 г. :
1. Колекцията на вдовицата Хирш (Hirsch), съпритежателка на банкерския дом Луи Хирш, Париж, състояща се приблизително от 30 произведения на изкуството, а също така и на нотна тетрадка с произведения на Рихард Щраус.
2. Колекцията на д-р Васерман (Wassermann), Париж, състояща се от 75 картини, изключително от нидерландски и фламандски мастори.
3. Колекцията на Херман, Жан и Исаак Хамбургери, състояща се от 39 картини, в това число и 4 платна на Рембранд.
4. Колекцията на Соломон Флавиан, състояща се от 26 картини, в това число много от работите на Курбе.
5. Колекцията на Зауербау (данни за нея няма).
6. Колекцията на д-р Ерлангерд-р Розенфелд.
7. Колекцията на Тиери.
8. Колекцията на Оскар Федерер, състояща се от една картина на Клод Моне.
9. Колекцията на гърка или арменеца Ампарцумян. Става дума за три картини на Ван Дайк, Каналето и Антонио Пуги.
10. Колекцията на Андре Жан Зелигман от 27 картини, в по-голямата си част от ХVII-ХVIII век, в това число и три картини на Фрагонар.
11. От пет бронирани помещения на Банк дьо Франс и Креди Лионе в Париж е извадено наследството на Едмонд дьо Ротшилд, на Александрина и Джеймс-Арман дьо Ротшилд. Отделно са конфискувани различни съкровища не само в Париж, но и в техни имения в Бордо, Довий и др.
12. Колекцията на Леви дьо Бенцион.
13. Колекцията на Давид-Вейл.
14. Колекцията на Кан.
15. В Банк дьо Франс в Невер и Ангулем също е конфискувано имуществото на Александрина и Морис дьо Ротшилд, както и това на Едуард, Джеймс Арман, Робер, Филип и Ежен дьо Ротшилд – платна, рисувани от Диего де Веласкес, Франсиско Гоя, ван Дайк, на бащата и сина Тиеполо, на Антоан Ватто, Рейнолдс, Пол Сезан, Ван Гог и т.н. Списък от 22 страници посочва съдържанието на 42 сандъка, с перлени накити, пръстени, брошки, висулки, браслети, диадеми с брилянти и др.
16. Колекцията на Вил Пикар (Will Picard), състояща се от 124 картини на майстори с обща стойност приблизително 16-17 милиона франка.
17. Колекцията на Розенберг (Rosenberg), състояща се приблизително от 160 картини.
18. Колекцията на Щерн (Stern) от картини.
19. Колекцията на бившия австрийски генерален консул в Париж Вайс (Weiss).
20. Колекцията на пианистката Ванда Ландовска (Wanda Landowska) от исторически музикални инструменти, в това число и фортепианото на Шопен.
21. Колекцията на търговеца на произведения на изкуствата Вилденщейн (Wildenstain).
22. Колекцията на живеещата в Париж гражданка на САЩ госпожа Гулд (Gould).
През декември 1941 г. започва хитлеристката Акция М (мебел), по време на която във Франция са ограбени 69619 апартамента, от тях 38 хиляди в Париж. Всички мебели са извозени в 26 984 товарни вагона.
В търсенето на ценности хитлеристите ограбват много френски дворци, като само от двореца Шамбор са взети около 1500 картини. Стотици и стотици са имената и фамилиите на ограбените във Франция. Със специални транспорти са изпратени 53 предмета на изкуството за фюрера в Мюнхен и 594 предмета ( картини, скулптури, мебели, тъкани) за райхсмаршал Херман Гьоринг. От април 1943 г. до юли 1944 г. са изпратени 29 транспорта – 137 вагона с 4174 сандъка и поставени в шест хранилища.
Мащабите на ограбването на Европа са видни от следния факт – само починалият през декември 1942 г. Ханс Посе успял да събере за своя любим фюрер 1200 шедьовра.

American soldier inspects German loot stored in a church at Elligen, Germany, 24 April 1945

И все пак ценностите се връщат
Малка част от тези награбени съкровища са намерени. След капитулацията на Германия американските спецслужби откриват в шахтата Алтаусзее:
5350 картини на стари майстори,
220 рисунки и акварели,
1039 гравюри,
95 гобелени,
68 скулптури,
32 сандъка с монети,
128 образци на оръжие и рицарски доспехи,
64 уникални комплекта старинна мебел,
79 контейнера с изделия на художествен порцелан и стъкло,
237 съндъка с книги, свитъци, ръкописи и колекции от пощенски марки.
А такива шахти не са една или две, вероятно са десетки. Поради взривяването на входовете им, достъпът до тях е невъзможен.
И все пак тайната не може да бъде скрита. Така например, още през март 1945 г. американски агенти наблюдават прехвърлянето на един от “златните” колети на нацистите. То е извършено от Италия, като съдържанието му е внесено в бронираните убежища за ценности на швейцарски банки.

Gen. Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, accompanied by Gen. Omar N. Bradley, left, CG, 12th Army Group, and Lt. George S. Patton, Jr., CG, US Third Army, inspects art treasures stolen by Germans and hidden in a salt mine in Germany, 12 April 1945.

В края на XX век, под натиска на САЩ и международните еврейски организации, в много от държавите са създадени правителствени комисии по нацистките “златни” колекции. Един любопитен факт: през 1999 г. френската комисия открива такава колекция… в официалната резиденция на самия президент на Франция – Елисейския дворец. Тя се оказва съставена от художествени картини на стари майстори, конфискувани от нацистите от френските евреи.
Днес много от смятаните за изчезнали експонати се намират в различни банки. Не е известно дали те ще бъдат някога разкрити, но да не губим надежда.

Ст.н.с. II ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), № 28 (4638) from 3rd February 2007.

Creative Commons License
„THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Manet’s „Wintergarden“ A painting by the french impressionist Edouard Manet, titled „Wintergarden“, discovered in the vault at Merkers, Germany, 25 April 1945.

General Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, and General Omar N. Bradley, CG, 12th Army Group, examine a suitcase of silverware, part of German loot stored in a salt mine at Merkers, Germany, 12 April 1945.

Bradley, CG of the 12th Army Group; MG Manton Eddy, CG, XII Corps, and COL Bernard Burnstern, tours German salt mines in which stolen treasure was hidden. Germany, 12 April 1945.

ReichsBank wealth, SS loot, and Berlin Museum paintings that were removed from Berlin to a salt mine vault located in Merkers, Germany. The 3rd U.S. Army discovered the gold and other treasure in April 1945.

Chaplain Samuel Blinder examines one of the hundreds of „Saphor Torahs“ (sacred scrolls) part of a cache of Hebrew and Jewish books that were stolen and collected from every occupied country in Europe. Germany, 6 July 1945.

Six trucks with part of the half billion dollars worth of Florentine art treasure, which was taken to Bolsano by retreating Germans, arrives at Piazzo Dei Signoria, Florence, Italy and passes by reviewing stand of American, English and Italian officials. Italy, 21 July 1945.

One of the trucks that transported the art treasures to Florence, Italy. The paintings had been stolen by the German Army and recovered by the U.S. Army and returned to the city of Florence. Italy, 23 July 1945.

The Hungarian Royal Crown jewels have been in the custody of the Seventh U.S. Army along with the Hungarian guard. The jewels are going to the U.S. Army repository at Frankfort, Germany for safe keeping. 3 August 1945.

The Diego Velazquez Painting „Philip IV King of Spain“, being examined by GEN Mark W. Clark, CG USFA, who was the host to allied leaders, and the Austrian people during a ceremony where art treasures recovered by the U.S.Army were returned to the rightful owners. LT. GEN Emile Marie Bethourart of France, LT. GEN. R.L. McCreery of Britian, Mr. Figl, Chancellor of Austria, and COL. GEN. Alexеy Sergeevich Zheltov, The assistant to the Supreme commissioner of the USSR in Austria, were guests of GEN Clark. Austria, 19 December 1948. 

The Alfred Rosenberg (ERR) files in a room of the Neuschwanstein Castle. The largest Nazi art loot cache was found by units of the 7th U.S. Army when they explored tunnels under the castle. Germany, 13 May 1945. 

M. SGT Harold Maus of Scranton, PA is pictured with the Durer engraving, found among other art treasures at Merker. Germany, 13 May 1945.  

An unknown Rembrant recovered safe in Munich, Germany, 13 May 1945.  

IMG

IMG_0001

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS


НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

Creative Commons License
„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG

IMG_0001

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG