– GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT


ФИГУРИ НА ПОЛЕТА, ИЛИ ВЪПРОСЪТ ЗА ПЪРВИЯ КОНТАКТ

На 17 ноември 1974 г. с помощта на един от най-мощните по-това време радиотелескопи – този в Аресибо (Пуерто-Рико) било излъчено в космическото пространство изображение-сигнал в бинарен код, което символизирал човека, обитаването му на Земята и неговото ДНК. Сигналът на телескопа, разположен в кратера на загаснал вулкан бил излъчен в рамките на международната програма СЕТИ (Търсене на извънземен разум) – SETI (Search of Entra-Terrestral Intellect). В една част от съобщението бил изобразен самия радиотелескоп, излъчващ сигнала. В друга – показан строежа на Слънчевата система и разположените около Слънцето планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутоний. Човечеството било посочено чрез една човешка фигура, като от ляво и дясно от нея са показани спиралите на веригите ДНК, които са основа на нашия генотип. Била включена също така и синтезирана информация за химическия състав на атмосферата на планетата Земя, сведения за десетичната система на изчисляване, намираща се в основата на маематиката на човечеството.

И ето, близо тридесет години по-късно, през април 2001 г., в района на Чимболтон (Южна Англия) на едно от засетите със зърнени култури полета, в близост до един от британските радиотелескопи, се появили две рисунки. За разлика от другите рисунки (а те са над 10000 в целия свят), те не били кръгли или овални, а имали правоъгълна форма. В едната от тях се наблюдавал човекоподобен образ, а другата имала доста ясна пиктограма с различни сведения.

Using the Arecibo Telescope, scientists sent this coded message toward a giant cluster of stars – the globular cluster M13 shown in this photograph

Когато учените-уфолози ги анализирали, те не успяли да сдържат своето удивление и вълнение. Получаването на излъчената пиктограма от радиотелескопа в Аресибо било потвърдено и върнато с някои характерни отличия, показващи наличието на друга форма на живот, отличаващ се от нашия. Станало ясно, че изпращачът на отговора се намира в рамките на Слънчевата система, а не извън нея.

В получената пиктограма се показвала фигурка с голяма глава (по-голяма отколкото на обикновения човек), голями очи, малки ръце и крака. Т.е, това бил обобщен образ на пришелец, познат на уфолозите.

В нея се показвали наведнъж три планети – Земята, Марс и Юпитер. Изображението на Юпитер от четири страни се допълвало с неголями квадратчета, т.е. показвало се, че “нашите братя по разум” се намират не на самия Юпитер, а на четирите от неговите най-голями спътници.

Другото отличие се състояло в линиите на ДНК от двете страни на фигурката. Ако дясната верига била точно на нашата, то лявата се отличавала ясно с допълнителната си рисунка.

Що се касае другата рисунка, то човекоподобния образ напомнял марсинанския образ от Кидония, която била фотографирана от американските космически изследователски сонди и наречена “сфинкс, гледащ в небето”. Това би могло да бъде свидетелство, че основния исторически център на обитаване на “пришълците” е Марс и това е гигантско изображение на лицето, гледащо в откритото космическо пространство, което стои на повърхността на червената планета в обкръжението на редица от пирамиди.

Това, което било отпечатано на полето в Чимболтон, не влизало в рамките на нито една от групите “рисунки”, отпечатвани преди това, най-вече заради факта, че те били с правоъгълна форма. Друга била и технологията на изготвянето на “рисунките”.

Независимо, че вече има хиляди “рисунки”, които съдържат не само кръгове, но и различни символи, интересът към тях не намалява. За сега е ясно, че те не са просто продукт на полет на НЛО над полетата, тъй като много от свидетелите подчертават факта, че са наблюдавали падането на стъблата веерообразно в равни кръгове от 5 до 20 секунди! В книгата на известния журналист-уфолог Фреди Силва (“Всичко това са направили двама пенсионера, нали? Кратък курс за кръговете на полетата за начинаещи”) се посочват десетки аналогични случаи. На често пъти този процес на “рисуване” е съпроводен с характерен скърцащ звук. Когато все пак този шум бил записан, специалистите от НАСА успяли да определят изкуствения му произход.

Не всички приемат този феномен. Позициите на скептиците най-добре са изразени в статията “Кръгове на полетата, призив към здравомислие на представителя на организацията UFOIN (Мрежа на изследователите на НЛО) Джени Рендълз. Независимо, че тя е написана преди случката на полето в Чимболтон, нейните положения са приложими към всяка група явления от подобен род. По-важните от тях са:

1. Сложните геометрични фигури и изображения са започнали да се появяват след като към тях започнали да проявяват интерес средствата за масова информация.

2. Нужно е достатъчно силно доказателство, за да се докаже, че “рисунките” са дело на извънземен разум, а не на човек.

3. Има достатъчно доказателства, че те са дело на човек.

4. В същото време има и достатъчно доказателства, че те имат естествен произход и са резултат на действието на атмосферни сили, такива като вихри, смерчове и електростатика.

5. Записите на наблюденията за появата на кръговете водят началото си едва от първите ръкописни отчети от началото на ХХ век. Практически във всеки от тях се наблюдавал формирането на прости кръгове и никъде не се упоменава за нещо, което (според нашето мислене!) да прилича на извънземен космически механизъм .

В същото време поддръжниците на извънземна намеса подчертават факта, че те са създадени от сила, която е неизвестна на съвременната наука. Проблемът на фалшификаторите се състои в това, че те не могат да натиснат стъблата на пшеницата с някакъв физически обект, без да не счупят стъблата. В истинските фигури от “рисунките” те не са счупени, а само са извити на няколко сантиметра от земята, точно там където са техните първи коленца. Като че ли зърнените култури са подложени на кратко въздействие с топлина, която ги размеква и ги накланя почти под прав ъгъл към почвата. На човечеството до днес не е известна технология, която да може да бъде използвана за подобно нещо. И имено този метод е основен при определянето на истинността на дадена фигура! При това в истинските фигури се наблюдават изменения на ниво клетъчна структура, като при това растението не загива, а продължава да расте. Нито в една фалшива “рисунка” не е могло да се получи това!

И така, днес е доказано, че тези явления са реални. Те не могат да бъдат прехвърлени само върху действията на човек. Нещо повече, трудно е да се обяснят от него и днес същността на много от изобразените символи. В същото време той не може да ги отвърли към тезата, че са игра на силите на природата, поради информативния им характер. И ако една от групите “кръгове” може да бъде обяснена с действията на НЛО-та над полетата или с извършването на електромагнитни процеси, то другата трябва да бъде обяснена с нещо по-различно. И именно в тази група влизат двете “рисунки” от полето в Чимболтон. Възможно с целенасоченото творчество на нечовешки разум, или по-точно на извънземен разум. Не е ли именно това да е Контактът, към който се стреми нашето човечество?

Ст.н.с. Николай Котев ,д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, N 155 from 9th July 2011 г., p.28. – See: http://www.duma.bg/duma/node/17132

Creative Commons License
GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– INCREDIBLE DISCOVERIES OF THE AUSTRALIAN AND US CIBERARCHAEOLOGISTS


НЕВЕРОЯТНИТЕ ОТКРИТИЯ НА АВСТРАЛИЙСКИТЕ И АМЕРИКАНСКИТЕ КИБЕРАРХЕОЛОЗИ

Марс винаги е привличал вниманието на нашето човечество. Още от древността, то е свързвало съдбата си с Червената планета. Днес НАСА и другите космически агенции имат възможност да изследват нейната повърхност и тектоника, подготвяйки се за първия полет до Марс и обратно.

От януари 2004 г., в продължение на редица години, на нейната повърхност работиха двете американски сонди на НАСА – “Opportunity” и Spirit”, които успяха да изпратят стотици хиляди фотографии, обогатили знанията ни, в подготовката за първия полет до нея. Повечето от направените панорамни снимки попаднали в т.нар. Архив на дълбокия космос. В последните години учените решиха да се върнат към тях и да прегледат внимателно всичко от това, което е изложено в официалните сайтове на НАСА и другите космически агенции. И тук се направиха невероятни открития. Този път късметът бе на страната на виртуалните (кибер) археолози от Австралия и САЩ Майкл Мидълтон и Джоузеф Скипър, които откриха много удивителни неща, не влизащи в рамките на традиционните представи. Обикновено те “копаят” на Марс и на Луната, разглеждайки хилядите фотографии, изпратени от космическите апарати, като успяха да отделят няколко десетки от тях, да открият много артефакти, които предизвикали в последните години световен интерес.

Разпръснатите марсиански черепи

Самоходният робот “Спирит” при едно от своите пътувания по повърхността на планетата успял да заснеме и череп на хуманоид

Оригиналната снимка е направена от робота “Спирит” през 1526-я ден от престоя си на съседната планета и е поставена в сайта на НАСА, където желаещите могат да я разгледат. Австралийския киберархеолог Майкъл Мидълтон увеличил фотографията и успял да види там … череп. Сходството с него е поразително. Той е кръгъл, с човешки пропорции. Виждат се къде са били разположени очите и носа…. Долната челюст е скрита в пясъка.

– Черепът не се вързва с обкръжаващата природна среда, – подчертавал по-късно в едно свое интервю Майкл Мидълтон. – Той е ослепително бял, блести и изглежда като кост, изложена на слънце. И не е изработен от камък.

Заедно с това е обърнато внимание и на обекта, който е разположен долу в дясно. Той също прилича на нечия глава. Но не с човешка форма и не с цвят на кост. Тази сива глава е насочена на горе и раздута. Брадичката е малка, носовата впадина липсва, а впадините за очите – продълговати и непропорционално големи. Т.е като на “зелен човек”, както е прието да ги рисуваме на Земята. Много е удобно да се мисли, че откритите обекти са просто камън. А камъни ли са – прекалено са гладки за това. Но за сега да се обясни, как една до друга са попаднали главите на различни хуманоиди е невъзможно.

От близко разстояние фигурката, която се намира в кратера на Гусев с протегната ръка, изглежда като на човек.

Не мина много време и светът беше потресен от поредната находка, направена на Марс от американския робот “Спирит”. Фотото на т.нар. “марсианка” обиколи моментално всички световни масмедии. Този път е видяла една от читателките на британския таблоид The Daily Mail – някоя си Marcela Bravo, която внимателно разглеждала снимките на Червената планета, поставени в официалния сайт на НАСА. Там се съобщавало, че снимката е съставена от няколко кадъра, направени с панорамна камера в кратера на Гусев в периода от 1366-я до 1369-я ден на престоя на робота на Марс (6-9 ноември 2007 г.). Действително, все пак снимката е била публикувана чак през януари 2008 г., като не са дадени някакви коментари на специалистите от НАСА и до днес. Но интересът към фигурката се възродил наново. Той бил създаден от известния изследовател на извънземните аномалии Джоузеф Скипър (Joseph P. Skipper). На своя сайт, озаглавен “MARS ROVER STATUE OR PERSON?”, той поставя силно увеличено фото на фигурата, получено от своя колега Ролф Варга (Rolf G. Varga) от Зимбабве, с помощта на технологии, използвани в криминалистиката.

Самият Варга посочва също така и на две светли точки, намиращи се на главата на марсианката. И предлага че са очи.

Експертите оценяват височината на фигурата на 30-50 сантиментра. Но Скипър и колегите му доброволци предполагат, че тя може и да е по-висока. По следите на робота, забележими на изходната снимка на НАСА, американският киберархеолог установил, че роботът е посещавал това място няколко пъти. И възможно е да е направил няколко снимки от различни ракурси. Поради това, може да се допусне, че учените знаят истината на тази марсианска загадка. И по някакви причини мълчат.
Кратерът на Гусев е пълен с чудеса – наблизо бе заснет още един череп. Така че, вече може да се каже, че те са три. И все различни… може и да е част от скулптура – нейната глава. А всичко останало да е зарито в пясъка.

Credit: NASA/JPL-Caltech/Cornell University NASA

Mars Exploration Rover Spirit captured this westward view from atop a low plateau where Spirit spent the closing months of 2007.

Експертите от НАСА въобще не коментират тези загадъчни фотографии. Може да се разбере защо: всяко изказване на тези сериозни специалисти със сигурност ще се обърне срещу тях. Ако признаят, че на Марс са открити руини от строителства и друга цивилизаторска дейност, ще се превърнат за обществото в лекомислени фантасти. Ако започнат да обясняват тези аномалии със случайната игра на светлината или със сянката на ерозията на повърхността – ще ги сметнат за ретрогради, или пък ще ги обвинят в укриване на информация.

Макар че за сега дейността на марсианските киберархеолози не се нуждае от никакви коментари! Още повече, че 2010 г. донесе още по-невероятни открития…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
INCREDIBLE DISCOVERIES OF THE AUSTRALIAN AND US CIBERARCHAEOLOGISTS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Телеграф“ („Telegraph“), Sofia, 7th May 2011, p.33.

– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part one)


ДЕСЕТТЕ НАЙ-ГОЛЕМИ СЪВЕТСКИ ОРЪЖИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

76,2-мм дивизионно оръдие ЗИС-3 Грабин 1941 г.

„ЗИС-3 е една от най-гениалните конструкции в историята на стволната артилерия” – това записал в своя дневник след изучаването им, професор Волф, ръководител на артилерийския отдел на фирмата „Круп”. Съветското дивизионно оръдие обр.1942 г. станало не само най-доброто, но и най-масовото оръдие на Втората световна война – подразделенията на Червената армия в годините на войната получили от него повече от 48 хиляди от тези оръдия.

ЗИС-3, което било разработено в инициативен ред от конструкторското бюро на В.Г.Грабин, се произвеждало в малко количество още през 1941 г., но не веднага получило признанието си във военното ръководство на СССР. Само след възторжените отзиви на фронтоваците-артилеристи и оценката на Йосиф Сталин, че „това оръдие е шедьовър в проектирането на артсистемите”, тo била пуснатo в масово производство. По пътя на наслагването на 76,2 мм ствол от Ф-22УСВ върху лафета на 57-мм противотанково оръдие ЗИС-2, Грабин успял да получи удивителни резултати. Скоростта на ЗИС-3 била 23 изстрела в минута, а далечината достигала 13 км. В случая на нужда, оръдието могла да бъде задействувано само от един човек.

Огромното преимущество на новото оръдие била високата му технологичност. Ако дивизионното оръдие Ф-22 образец 1936 г. имало 2080 детайли, то ЗИС-3 имала само 719, а времето на изготвянето им не надминавало 475 часа. Това било първото съветско оръдие, позволяващо да се прави събирането му по поточен метод на конвейер.

76,2-мм снаряди от различен тип с eднакъв успех пробивали бронята на германските танкове, разрушавали полевите укрепления и поразявали пехотата на противника на бойното поле. Много от мерачите от разчетите на ЗИС-3 станали Герои на Съветския съюз за спечелeни единоборства с по няколко противникови танка. Благодарение на подресорния си ход, оръдието могло да се транспортира със скорост до 50 км/ч.

Производството на 76,2-мм оръдие на Грабин продължавало и след войната, а в някои държави от Азия и Африка все още се намира на въоръжение и днес.

Щурмовикът Ил-2

Бронираният щурмовик Ил-2 на конструкторското бюро на С.В.Илюшин е уникален боен самолет, който нямал аналози в нито една от воюващите държави в годините на Втората световна война. Самолети от този тип в годините на войната били произведени повече, отколкото от всеки друг тип – 36 163 машини. Той бил основната ударна сила на съветската авиация, който изиграл забележима роля и оказал огромно влияние върху хода на бойните действия на съветско-германския театър на военните действия.

Първият образец на Ил-2 бил създаден през 1939 г. Той имал мощен авиационен мотор, щампована нееднородна броня, бронестъкло (необходимо за защитата на екипажа), скорострелни авиационни оръдия и окачени реактивни снаряди. Екипажът се състоял от пилот и авиострелец. Първоначално на него бил поставен моторът АМ-35 с мощност от 1350 к.с., който по-късно бил сменен от по-мощния мотор АМ-38, създаден в конструкторското бюро на А.А.Микулин специално за този самолет.

Първите серийни бронирани щурмовици, получили марката Ил-2 започнали да се произвеждат през 1941 г., а първите бойни подразделения от тях били формирани непосредствено преди започване на войната.

Появата на Ил-2 по фронтовете на съветско-германския театър на военните действия било пълно неочакваност за противника. Независимо от факта, че тактиката на използването на бронираните щурмовици все още не е била добре отработена, те започнали да нанасят сериозни загуби на противника и деморализиращо действували върху него, който скоро го нарекъл Ил-2 – „черната смърт”. С голям успех през хода на цялата Втора световна война, подразделенията от Ил-2 действували срещу бронетанковите и мотомеханизираните части на противника.

Танкът Т-34

Танкът, който е създаден в конструкторското бюро на М.И.Кошкин излезе най-универсалния в света, като той взе участие във всички танкови сражения на Великата Отечествена война на СССР, демострирайки своите великолепни качества и превъзходство над противниковите машини. През юни 1940 г. от конвейерите излиза първият сериен съветски танк Т-34. Този танк безспорно е истински шедьовър в историята на развитието на военната техника. В него сполучливо били съчетани техническите елементи на бързото крейсерско движение, съчетано с голяма неуязвимост, присъщи на танк нужен за непосредствената поддръжка на пехотата. Появата на Т-34 на съветско-германския театър на военните действия се оказала огромна изненада за германските и на сателитите му войски.

По своите технически характеристики, Т-34 с пъти превъзхождал чуждите образци танкове от това време. За първи път танкът бил въоръжен с дългостволно 76-мм оръдие, чиито снаряди имали много по-голяма начална скорост, отколкото снарядите на всяко друго чуждо танково оръдие с калибър 75-76 мм. Съвсем нова била формата на купола, чиито голями наклони на бронята повишавали неуязвимостта на танка. Чуждите танкове от 30-те години имали бензинови двигатели. Танкът Т-34 имал дизелен двигател, който увеличавал значително хода на машината и намалявал опасността в пожарно отношение. Тук е уместно да се напомни, че най-голямите западни държави пристъпили към производството на специални танкови дизелни двигатели чак в края на 50-те и началото на 60-те години.

От германският танк Т-III съветският танк Т-34 се отличавал с много по-голямата си подвижност и проходимост. Освен това, запасът на хода му е бил няколко пъти по-голям, а въоръжението и бронята абсолютно превъзхождали германските. 37-мм оръдие на германския танк T-III не представлявало опасност за бронята на Т-34, докато 76-мм оръдие на Т-34 от всички възможни дистанции пробивала бронята на танка T-III. Кинетичната енергия на снаряда от оръдието на Т-34 била 7,6 пъти по-голяма от тази на снаряда от оръдието на Т- III. Още повече Т-34 превъзхождала по своите бойни свойства танк Т-IV, чието късостволно 75-мм оръдие въобще не ставало за борбата с Т-34.

По време на Втората световна война, са били произведени повече от 40 хиляди танка Т-34. Тази лавина помела германските дивизии от съветско-германския ТВД, които в продължение на три години се опитвали да противостоят на съветската военна мощ.

Противотанкови пушки „Дегтярьов” и „Симонов” – ПТРД и ПТПС

В условията на масираното настъпление на германските бронетанкови и мотомеханизирани части през първите месеци на войната срещу СССР възникнала необходимостта от създаването противотанкови пушки, способни да пробият бронята на германските танкове Т-II, Т-III и Т-IV. За тази цел, през юли-август 1941 г. се заели със създаването на прототипи на такива пушки в конструкторските бюра на Дегтярьов и това на Симонов, което било направено в изключително кратък срок – 22 дни. Противотанковите пушки били толкова добри, че Сталин разпоредил в производство да бъдат пуснати и двата модела.

Anti-tank rifle, a russian PTRS-41

Първите техни образци постъпили в армейските части още през септември 1941 г., като получили положителната оценка на военните. В краят на октомври – началото на ноември 1941 г. тези пушки започнали масово да навлизат в Червената Армия. 14,5 мм патрон пробивал леко бронята на немските танкове и бронетранспортьори, а характеристиките на мерните приспособления позволявали дори на воин с малка стрелкова подготовка да се чувствова снайпер на бойното поле. Най-ефективен огън по германските танкове и бронетранспортьори бил възможен от разстояние 150-200 м. В боевете за Курската дъга се открило още едно приложение на ПТР-а – с него лесно се сваляли противниковите бомбардировачи, в случай на попадение в тях.

Russian Antitank Rifle Crew in Blockhouse with a russian PTRD-41. August 1942

В своето писмо от 18 февруари 1942 г. до райхсминистъра на промишлеността Алберт Шпеер, началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на Германия Франц Халдер пише: „Намиращите се на въоръжение при руснаците противотанкови пушки значително превъзхождат по ефективност нашите PzB-39 с калибър 7,92 мм. Необходимо е срочно да се разработи собствено оръжие с аналогичен калибър”.

Основното изискване на тактическото използване на противотанковата пушка е нейната маневреност във всички случаи и моменти на боя. Лекотата на пушката, удобството на пренасянето и, несложното оборудване на позицията и т.н. правели в повечето случаи разчета на ПТР-а неуязвим. За отбелязване е също така, че присъствието на противотанковите пушки оказвало огромна психологическа поддръжка на отбраняващата се пехота и позволявалао на последната да се се справя с т.нар. „танкострах”.

Торпеден катер „Г-5” по конструкцията на А.Н.Туполев

С помощта на торпедните катери не може да се спечели господството на морето, но противника може да бъде лишен от таково господство. Тези катери са в състояние да защитят транспортните кораби, да нарушат противниковата комуникационна система, да прекъснат блокадата, да поставят мини или да стоварят десант. Именно в този клас въоръжение се намират и създадените от конструкторското бюро на А.Н.Туполев торпедни катери „Г-5” („ГАНТ-5”). Първият катер преминава изпитанията и е пуснат от приемно-предавателната комисия през декември 1933 г. като се отбелязвало, че „торпедният катер „Г-5” е най-добрия от всички съществуващи както по въоръжение, така и по технически свойства”.

Катерът имал водоизместване 14,5 тона, и основното му оръжие се състояло от две 533-мм торпеди. Максималната скорост (без натоварване) достигала до 65,3 възела, а с пълен боезапас – 58 възела. Корпусът на катера се изготвял от специални алуминиеви съединения, създадени от инженера-металург В.А.Буталов. Катерът имал четири напречни водонепроницаеми отсека, като екипажът по щат бил от 6 човека, а понякога достигал и до 11 човека.

На страниците на военноморската история остава записана атаката на четири от торпедните катери „Г-5”, извършена срещу германско съединение на „Кригсмарине”, имащо в състава си крайцерите „Лайпциг”, „Емден” и есминците «Т-8», «Т-11», обстрелващи съветските войски на полуострова Сърве. Независимо от различното описание на тази атака, потвърден останал фата, че германските войски напуснали акваторията и повече не се върнали да обстрелват полуостров Сърве В болшинството от останалите случаи на бойното използване на тези торпедни катери, те действали за стоварване на тактически десанти, поставянето на минни заграждения, доставянето на товари, обстрелването на противниковото крайбрежие, противоборството с катерите и минните тралщици на противника. Производството им е прекратено през 1944 г.

Изтребител Як-1

Създаденият от конструкторското бюро на Яковлев модел на изтребител, известен като Як-1, по своите тактико-технически качества е бил определен като един от най-добрите в света изтребители

Изтребителят Як-1 на летеца М. Д. Баранов. Сталинградски фронт, есента 1942 года

Първоначално изтребителят бил известен като И-26, но след като бил пуснат в серийно производство, му бил присвоен марката Як-1. В първата половина на Великата Отечествена война, този самолет станал един от основните съветски изтребители, като общо за периода от 1940 г. до 1944 г. са били произведени от съветската авиационна промишленост 8720 самолета от този тип.

В първата година и половина на войната Як-1 бил най-добрия съветски изтребител. В него хармонично се съчетавали високите летателни характеристики и въоръжение. Ако се сравни с основния изтребител на хитлеристка Германия – Месершмит Bf-109E, то ще се види че Як-1 имал превъзходство по скорост, а така също и във всички видове летателни маневри. Обаче с появата на по-съвременните германски модели Bf-109F, летателните данни на Як-1 били вече недостатъчни. Тогава по инициатива на самия конструктор А.С.Яковлев е била направена модификация на мотора, благодарение на което на низките височини, т.е. там където предимно се водели въздушните единоборства, мощността на мотора на съветския изтребител съществено нарастнала. По такъв начин, с форсиран двигател Як-1 влязъл в серийно производство от лятото на 1942 г. Нещо повече – той не отстъпвал по скорост на малките и средните височини на германските изтребители Bf-109F и G, а по маневреност дори ги превъзхождал.

Въоръжението на Як-1 се състояло от едно оръдие 20-мм ШВАК, с боекомплект от 220 снаряда и от 2 картечници ШКАС с калибър от 7,62-мм и с боезапас от 1500 патрона. По-късно вместо двете картечници ШКАС били поставени крупнокалибрените картечници УБ с калибър от 12,7 мм. В хода на бойните действия съветския изтребител имал и някои модифицирания – била усъвършенствувана аеродинамиката, поставено радио и подобрен обзора от горната полусфера на пилотската кабина. Именно поради тези свои високи качества, изтребителят Як-1 продължавал да бъде на въоръжение на съветските ВВС до края на войната.

 

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG_0001

IMG

– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part two)


Автомат „Шпагин” ППШ-1

Автоматът ППШ-1, който е разработен от оръжейния конструктор Г.С.Шпагин, е едно от най-масовите произвеждани оръжия на Втората световна война и основното автоматично оръжие в подразделенията на Червената армия.

Той е разработен в началото на Втората световна война, като за това повлияват преди всичко неудовлетворителните резултати от Съветско-Финландската война от 1939-1940 г. Наркоматът по въоръжението дава заявка към оръжейните конструктори за създаване на картечен пистолет, чиито части биха могли да се изготвят без много механична обработка /т.е. необходимост от употреба, предимно, на щамповъчни и пресови детайли/. Този картечен пистолет е трябвало да бъде толкова прост за производство, че при необходимост бързото му пускане в производство да може да започне в което и да е машиностроително предприятие.

Първият модел на ППШ е представен за резглеждане на комисията през есента на 1940 година и през същата година е подложен, заедно с други модели на полигонни изпитания. С оръжията е стреляно при ъгъл от 85 градуса, с допълнително запрашени и зацапани пълнители. Тестваните оръжия са били и несмазани – всичките им съставни части са обезмаслявани в керосин, след това изтривани с парцали. Допълнително от всяко оръжие са изстреляни по 5000 патрона, без оръжието да е почиствано. Живота на оръжието е указан на 30000 изстрела, при което автомата имал и по-нататък удовлетворителна прецизност и сигурност.

Технологичната оценка на представените образци започва в края на ноември 1940. Като най-добри са оценени образците на Г.С.Шпагин и Б.Г.Шпитални. На 21 Декември 1940 е одобрен картечния пистолет на Шпагин и взет на въоръжение в Червената армия. Въпреки, че по това време пресово-щамповъчни операции не се използват нашироко за направата на автомати, много от детайлите на ППШ се изработват именно чрез щамповане – съгласно поставените от комисията условия. ППШ-41 се състои общо от 87 отделни детайла, само на две места има резбови/винтови връзки. За изработката на 87-те детайла са били необходими общо 5,6 машиночаса. Автоматът на Шпитални се състои от 95 части, като за тяхното изработване са необходими 25,3 машиночаса /4 пъти повече/. Самото производство на ППШ не е било никак сложно, така че оръжието се е произвеждало, не само в оръжейните заводи, но и във всеки един завод, който е имал на разположение пресово-щамповъчни машини и базова екипировка. ППШ е произведен в около 5,4 милиона екземпляра. По настояване на Сталин освен плоския пълнител за 35 патрона, се взема в употреба /без изменения/ и дисковия пълнител от автомата на Дегтяров – ППД-34/40 за 71 патрона. Използваният боеприпас е 7.62-мм патрон 7.62х25 TT. Благодарение на този мощен патрон е достигната по-голяма дулна скорост от западните му аналози, използващи 9-мм Para и .45 ACP (490 м/с срещу 380 м/с при MP40).

В германския вермахт се употребяват също големи количества ППШ под наименованието MP717(r). Във вермахта под същото наименование са въведени на въоръжение и преработени на калибър 9 мм ППШ. Тъй като задната част на гилзата на 7.62х25 TT е почти идентична на тази на 9-мм Para /патронът на Маузер 7,63 × 25 е смятан за предшественик на 9 х 19 Para/, за смяната на калибъра на ППШ е било необходимо само да се смени цевта и да се преработи гнездото на пълнителя за поемане на пълнители на MP40.

БМ-13 „Катюша“

БМ-13 „Катюша“ е съветска реактивна система за залпов огън (РСЗО) от периода на Втората световна война. С галеното име Катюша, дадено от редовите войници, през този период са известни всички съветски бойни машини от подобен тип (БМ-8, БМ-13, БМ-31); това име остава и след войната като нарицателно за реактивните системи за залпов огън. Най-известна от съветските „Катюши“ от Втората световна война е БМ-13.

Работата по създаването на РСЗО в Съветския съюз започват през 1920 г., когато е положено началото на разработването на твърдогоривни реактивни снаряди. С тази цел през 1921 г. в Ленинград е създадена Газодинамична лаборатория (ГДЛ). В нея през периода 1929 – 1933 г. се разработват и изпитват реактивни снаряди от различни калибри, използващи за гориво бездимен барут. През 1934 г. ГДЛ е преместена в Москва и обединена с групата известна като ГИРД (в която работи и Сергей Корольов), изучаваща реактивното движение. Новообразуваното звено получава името РНИИ (на руски: Реактивный институт (научно-исследовательский), Реактивен институт, научноизследователски), по-късно преименуван на НИИ-3.

С доработката на създадените още през 1927 г. реактивни снаряди РС-82 (калибър 82-мм) и РС-132 (калибър 132 мм) се заема група под ръководството на Г. Е. Лангемак (работил и в ГДЛ) и през 1937 – 1938 г. тези снаряди са приети на въоръжение в съветските ВВС. Конструкторите И. И. Гвай, Ю. А. Победоносцев и А. П. Павленко от групата на Лангемак разработват Т-образни направляващи релси за реактивните снаряди, с чиято помощ те се монтират под крилата на изтребителите И-15 и И-16, намиращи се по това време на въоръжение в Червената армия. За първи път новото оръжие е използвано (успешно) по време на въздушните боеве над Халхин-Гол, Монголия, през 1939 г.

Паралелно с подготовката за използването на реактивните снаряди като оръжие за самолетите се правят проучвания за използването им и от наземни пускови установки. Решение за разработването на такава пускова установка е взето в края на 1938 г., но близо година усилията не дават задоволителен резултат, тъй като се работи по групово използване на различни установки. През 1939 г. И. И. Гвай предлага да се създаде единен залпов апарат, който да се монтира на механизирано шаси. Не след дълго се появява прототипът МУ-1 (съкратено от названието на руски език „механизированная установка, 1-й образец“), който представлява пакет от 24 направляващи двуметрови релси, монтирани перпендикулярно на шасито на камион ЗИС-5. При изпитанията се отчитат много недостатъци като голямата нестабилност и люлеене на установката при стрелба, водещи до прекомерно разсейване на попаденията; повредите по машината, нанасяни от горещите газове на излитащите снаряди; неудобното зареждане (снарядите се зареждат от предната част на направляващите); опасността за екипажа в кабината, както и ниската проходимост и устойчивост на шасито. В резултат се появява МУ-2 на шасито на триосния ЗИС-6. Артилерийската част е от осем направляващи релси (всяка е за два снаряда – един отгоре и един отдолу) с дължина 5 м, разположени по надлъжната ос на шасито. През това време се появява и доработеният за нуждите на сухопътните войски снаряд М-13 на базата на авиационния РС-132, който дотогава се използва при изпитанията (авиационият РС-82 пък е доработен като М-8).

В началото новото оръжие има много противници сред висшите кръгове на съветското командване. Дори през ноември 1940 г. директорът на НИИ-3 М. Слонимер е свален от длъжност заради произвеждането на първите машини (опитните образци), а в началото на 1941 г. финансирането на проекта е спряно. Въпреки това новата РСЗО преминава полигонни изпитания през март 1941 г., на които се представя доста по-задоволително, а на 18 юни 1941 г. конструкторите успяват да демонстрират творението си на прегледа на новите образци въоръжение, където прави потресаващо впечатление на присъстващите и няколко дни по-късно е приета на въоръжение под името БМ-13-16 (или БМ-13). Постановлението за пускането на новата машина в серийно производство е подписано на 21 юни 1941 г. – буквално няколко часа преди началото на Великата отечествена война

Два дни след нахлуването на Нацистка Германия в Съветския съюз, на 24 юни, в РНИИ е получена заповед всички намиращи се там РСЗО да бъдат предадени на експериментална бойна част с командир капитан И. А. Фльоров. В нощта на 30 юни седемте съществуващи до този момент БМ-13 заминават за фронта. Установките са добре замаскирани и с тях се движат камиони с 3000 реактивни снаряда. С цел маскировка придвижването се извършва само нощем, като през деня машините са прикрити в горите, където двама от конструкторите запознават личния състав с новото оръжие и провеждат обучение по използването му, тъй като никой от войниците, начело с командира си, няма и най-малка представа от устройството и бойното използване на системата.

На 14 юли 1941 г.в хода на боевете при Смоленск, експерименталната батарея нанася първия си удар, а 16 юли по железопътния възел Орша. За няколко секунди са изстреляни 112 реактивни снаряда, които превръщат железопътния възел в огнено море. Немската артилерия и авиация нанасят бързо ответен удар по позициите на батареята, над които още се стеле дима от залпа на реактивните снаряди, но благодарение на мобилността си, пусковите установки вече са далеч.

На следващия ден батареята обстрелва немска преправа през река Оршица, след което веднага се прехвърля към района на гр. Рудня, където обстановката е усложнена след немския пробив и завземането на Ярцево. Там БМ-13 изстрелват 3 залпа (336 снаряда) по походните колони на противника, след които немците два дни извозват убити и ранени. Изпълняващият длъжността командващ на Западния фронт генерал-лейтенант А. И. Ерьоменко е възхитен от качествата на новото оръжие и препоръчва бързото му пускане в масово производство.

Огънят на новите РСЗО действително има силен ефект върху противника. Макар и не особено точни, изстрелваните едновременно реактивни снаряди за няколко секунди буквално преорават обстрелваната площ. Допълнително оглушителният вой, съпровождащ полета им, оказва силно психическо въздействие върху противниковите войници. Тези, които не загиват по време на обстрела, често не са в състояние да оказват съпротива, тъй като са оглушени и деморализирани от воя и взривовете. Има и случаи когато немски войници, напълно дезориентирани и зашеметени от действието на мощните 132-мм снаряди, тичат към руските предни позиции, търсейки спасение. През август 1941 г. немското командване издава директива, която изисква да се докладва за всяка поява на реактивна артилерия на който и да е участък от фронта.

Подразделенията, въоръжени с РСЗО се използват повсеместно и масово на всички фронтове по време на Втората световна война. Първите 8 полка от по 36 машини са сформирани на 8 август 1941 г. През есента на 1941 г. половината (33 дивизиона) от състава на наличната реактивна артилерия е съсредоточена на направленията отбраняващи Москва. Към края на 1942 г. в Съветската армия има 57 полка (216 батареи) реактивна артилерия (от тях 56 % са БМ-13). А само за щурма на Берлин в края на войната са съсредоточени 1260 мобилни РСЗО. Към края на войната в действащата армия има 40 отделни дивизиона, 105 полка, 40 бригади и 7 дивизии реактивна артилерия.

За периода на Втората световна война са произведени 6800 установки БМ-13, от които са загубени 3400 броя от тях.

Приемопредаващата радиостанция „Север“

«Се́вер» — е съветска преносима късовълнова радиостанция, използвана масово по време на Втората световна война

Радиостанцията е разработена през 1939-1940 г. В Научноизследователския институт по свързочна техника на Червената армия (НИИТС КА). За нейна основа послужил дипломния проект на Б.А.Михалин. По време на разработването проектът е бил известен като «Омега». След войсковите изпитания, радиостанцията е била приета под името «Север». До края на 1941 г. Са били изработени 1000 броя от нея, а към края на 1943 г. Темпът на производство достигнал 2000 броя месечно. От 1942 г. е започнато да се произвежда модернизирания вариант «Север-бис». Радиостанцията «Север» до края на войната се използвала във войските (в това число и в качеството на лични радиостанции на командващите фронтовете и армиите), разузнавателните групи, партизанските отряди, от метеорологичните постове, в геологическите експедиции и др. Основните и преимущества са в малките габарити, високата икономичност и пределната простота на устройството и.

Приемопредаващата радиостанция «Север-бис» (1942 г.)

Рейдът на кавалерийския корпус Доватор по немските тилове през зимата на 1941 г. е осигуряван със станциите „Север”.

Част от радиостанциите се изготвяли с надписи на английски език, с използването на чуждестранни детайли, като от детайлите съветско производство е била премахната маркировката. В описанието на изданието за «Север» от 1942 г. са посочени английските наименования на ключовете и копчетата за управление. По една от версиите съществуващи днес, това било направено за дезориентиране на противника в случай на залавянето на съветски разузнавачи-нелегали и апаратурата.

Най-близкият аналог на радиостанцията «Север» е английската рация «Paraset», с която в годините на Втората световна война били снабдявани разузнавачите и дейците от Съпротивата.

Далечината на свръзката е до 400 км и повече в благоприятни условия. Габаритите на радиопредавателя са 180×150×100 мм. Теглото му е 2 кг, а на захранващите източници – 6 кг. Теглото на пълния комплект на радиостанцията «Север» е 10 кг.

Лека картечница «Дегтярьов»

Леката картечница ДП (Дегтярьов, Пехотна, индекс на ГАУ – 56-Р-321) – е лека картечница, разработена от В.А.Дегтярьов и приета на въоръжение в РККА през 1927 г. ДП станал един от първите образци на стрелковото оръжие, създадено в СССР. Картечницата масово се използвала в качеството на основно оръжие за огнева поддръжка на пехотата в звеното „взвод – рота” до края на Втората световна война.

Soldiers in the trenches on the Leningrad Front before an offensive.

Трофейните образци от ДП се изпозваолили и от Вермахта (под обозначението «7,62mm leichte Maschinengewehr 120(r)»). Освен това, за сметка на пленените в Зимната война от 1939-1940 г. и по-късно трофеи, това бил един от най-масовите образци на ръчна картечница във финландската армия в периода на Втората световна война, поради същественото превъзходство на финландската картечница Лахти-Салоранта.

A Soviet 7.62 mm DMP company MACHINE GUN with a flat drum magazine.

През 1944 г., под ръководството на Дегтярьов в завода № 2 се вършели изследвания по усъвършенствуването на картечницата ДП, а по-точно за повишаването на надежността и управляемостта на картечницата. Новата модификация получила названието ДМП («Дегтярьов пехотна модернизирана», с индекс на ГАУ — 56-Р-321М). Бил отстранен проблемът със загряването на възвратно-бойната пружина (тя била поставена в специална тръбичка в спусковата рамка над приклада), подобрен спусъчния механизъм и се появила възможност за смяна на ствола на бойната позиция при нужда.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– THE SPACE FLIGHTS TO MARS – CONCLUSIONS AND FUTURE


 

КОСМИЧЕСКИТЕ ПОЛЕТИ ДО МАРС – ПОУКИ И БЪДЕЩЕ

Тази тайнствена и загадъчна планета Марс

Четвъртата планета в Слънчевата планетарна система по своите геофизически характеристики най-много прилича на Земята. Периодът на движението около оста и е 24 часа 39 минути и 36 секунди, а на Земята – 23 часа 56 минути и 5 секунди. Подобно на Земята, Марс не е идеална сфера и има четири сезона. На Червената планета също има полярни шапки, планини, пустини и постоянни възникващи урагани.

През деня температурата на повърхността там достига +26°, а през нощта пада до – 100° С. На географските карти ясно се различават полярните шапки, но по отношение на лед, на Земята го има 100000 пъти повече. И все пак в сравнение с Луната, изучаването на Марс има едно голямо предимство – това, че там има атмосфера. Но ако на Земята има няколко центъра на климати, то на Марс те са само два – при това разположени над двете полярни шапки. Те и определят циркулацията на атмосферата, за която е характерно такова непознато нещо за Земята като урагани в празнината. На повърхността на Марс атмосферата е със същите характеристики и се равнява на такава на 30 км височина над земната повърхност. А и съставът на марсианската атмосфера е значително по-различен от тази на Земята – има два пъти повече е въглеродната киселина и тежкия инертен газ аргон, практически няма водни пари и кислород, който е необходим за живот. И една много важна особеност на марсианските урагани – често има ветрове със сила повече от 40 м в секунда, които по земни мерки са ураганни. Но при наличието на почти вакуум, марсианския вятър се възприема като земен вятър със сила от 4 м в секунда.

Художествена концепция на mars-2030-mission

Изучаването на планетата Марс, продължава да се осъществява само по следните четири основни начина:

– Чрез наблюдения от Земята с помощта на телескопи.

– Чрез наблюдения от орбитални космически апарати.

– Чрез химически и радиологически изследвания на марсианската почва, направени от орбиталните или спускаеми апарати – американските “Маринър”, “Вайкинг”, “Вояджър”, “Марс Глобъл Сървайър”, “Марс Патфайндер”, съветските “Марс”, “Фобос” и др.

– Микроскопски изследвания на метеорити, долетяли на Земята от Марс.

За сега, никакви други методи за изследването на Марс като планета от нашата слънчева система не са прилагани. Нещо повече, близо 40-годишното изследване изгради следния реален механизъм на проучвания, възприет от на НАСА, от който ще зависи накъде ще поемат бъдещите астрополети. По думите на известния американски учен Дейвид Уйлямс от Центъра за космически полети “Годард”, при всеки организиран от НАСА космически полет се финансира (при това строго ограничено), само изпълнението на предварително планирани задачи, които обикновено трябва да минат процедурата на издигането им, поддържането и одобрението преди това в многобройните комисии. Те и ще имат думата при вземането на решението за изпълнението на програмата по изследването на Марс. А тя вече има своите многодишни срокове, които са:

– Доставянето на елементи на оборудването на Марс – 2010-2014 г.

– Стъпването на астронавти на Марс – 2011-2018 г.

– Създаване на база на Марс и разширяването и – 2018-2022 г.

– Продължителен престой (до 600 земни денонощия) на Марс – 2022-2027 г.

Към настоящия момент, с изследванията на планетата Марс се занимават редица центрове – такива като Центърът за космически полети “Годард” при НАСА в щата Мериленд, Космическия център “Джонсън” на НАСА в Хюстън, Изследователския център “Еймс” на НАСА и др.

Международната космическа станция днес, на фона на земната атмосфера.

Увереността в реалната възможност да бъде извършен успешен пилотируем полет до Марс и обратно, е взето в годините на втория мандат от президентството на Джордж Буш-младши. За отбелязване е, че подобна увереност все още не съществувала в последните години на управлението на президента САЩ, Бил Клинтън.

Така започна настъплението на машините.

През 70-те години на ХХ век бяха изпратени в направлението на Марс съветските “Марсове” и американските “Маринъри”. През декември 1971 г. “Марс-3” прави меко кацане в района между Електра и Фаетония, в южното полушарие на Марс. От друга страна “Маринър-4”, “Маринър-7” и най-вече “Маринър-9”, успяват подробно да изследват повърхността на Марс. Направените няколко хиляди фотографии, помогнаха да бъде картографиран Марс. Бяха уточнени и броя на гигантските метеоритни кратери – на Марс те се оказали около 1200, (на Земята – те са 44, а на Луната повече от 5000). Била уточнена и височината на т.нар кратер на кратерите с красивото име “Nix Olimpica” (“Снегове Олимпийски”). Неговата височина се оказала 23 км, т.е. колкото три Джомолугми. В средата на 1976 г. продължи успешното изучаване на повърхността на Марс чрез програмите на космическите апарати “Вайкинг-1“ и “Вайкинг-2”, които излетяха от Земята на 20 август и 9 септември 1975 г. Съответно те се примарсяват -–първият на 20 юли 1976 г. в района на Хризе Плантия, а вторият – на 3 септември с.г. на равнината Утопия Плантия, разположена на запад от гигантския кратер Мие. Те добавиха редица нови и наистина уникални сведения за атмосферата и за повърхността на Марс, но не можаха да дадат информация за това, дали има живот на червената планета.

Какви космически проекти са предвидени за изпълнение?

2007 година ще сюрпризира света с началото на изпълнението на многогодишна амбициозна програма на НАСА за изследването на Марс. Между тях са:

Проектът “СКИМ” (“SCIM”, “Sample Collection for Investigation of Mars”) или “Събиране на Образци за Изследването на Марс”, който има за цел осъществяването на вземането на образци на атмосферен прах и газ и доставянето им на Земята за изследване по “траекторията на свободното връщане”

Проектът “Кити-Хоук” (“Kitty Hawk”) предвижда използването на три планера за изучаването на релефа на местността и състава на почвата в местата, които са недостъпни за спътници и наземни апарати.

Проектът “Юрей” (“Urey”) предвижда примарсяването на универсален вездеход, който трябва да определи абсолютната възраст на геологичните форми на Марс.

Проектът “МАКО” (“MACO”, “Mars Atmospheric Constellation Observatory”) или “Марсианска Атмосферна Звездна Обсерватория” предвижда използването на голям брой микроспътници, с помощта на които ще бъде създадена тримерна карта на атмосферата на Марс. Това ще позволи по-внимателното да бъдат изучени климатичните условия.

Проектът “Артемида” (“Artemis”). В рамките на осъществяването на този проект, три микровездехода ще изучават повърхността на Червената планета, нейния климат и състава на органичните съединения, ако такива се открият. Основният акцент в използването им ще бъде направен в региона на марсианския Южен и Северен полюс.

Проектът “МЕО” (Mars Enviromental Observer”) или “Изследовател на Околната среда на Марс” предвижда използването на научен спътник, който ще изучава количествения състав и ролята на водата, праха, леда и другите материали в атмосферата на планетата. Целта е да се открият основните периоди на хидрологическия цикъл.

Проектът “Паскал” (“Pascal”) предвижда създаването на мрежа от 24 метеорологични станции на повърхоста на Марс. По такъв начин ще се спестят възможните метеорологични изненади на Марс.

Проектът “МСР” (“MSR” – “Mars Scout Radar”) или “Марсиански Разузнавателен Радар”, ще използва специализиран спътник, който с помощта на радар ще позволи да бъде направена подробна карта не само на повърхността, но и на подповърхностния слой с дълбочина до три метра за откриването на скрити източници на вода и за други изследвания.

Бъдещите астронавти могат да отглеждат някои от храните си вътре в оранжерии, като този изправен в камерата „марсианец“, където плодовете и зеленчуците могат да бъдат отглеждани хидропонно (hydroponically), без почва. CREDIT: Pat Rawlings/NASA

Проектът “Наяди” (“The Naiades”). В този експеримент четири примарсени модула ще търсят течна вода в по-дълбоките слоеве на почвата с помоща на низкочастотен ехолокатор, а също така щеу извършат и сейсмичен контрол.

Проектът “Крио-Разузнавач” (CryoScout”) ще има за задача да разтопи леда на една от марсианските ледникови шапки със специални термобурове, като изследователите се надяват да достигнат дълбочина до 100 метра. В процеса на движението се планира да се изследва съставът на разтопения лед и да се открият в него органични компоненти. Разбира се, ако такива в разтопения лед бъдат открити.

Освен това съществуват също така няколко съвместни проекти на НАСА с други европейски космически агенции. За октомври 2011 година е планиран стартът на безпилотната станция “Mars CNES MSR 2011”, създавана от френски учени. Тя би трябвало да донесе на Земята образци от марсианската почва

С какво привлича учените Марс ?

В близо 40 годишната история на изучаването на Марс от различни орбитални позиции бе постигнат голям напредък. Бяха направени важни открития, които би трябвало да определят направленията на бъдещите изследвания, вече в рамките на подготвен пилотируем полет.

Илюстрация от художествена концепция, (от ляво ) полета на Mars Science Laboratory от Земята до Марс и spacecraft (от дясно) роувърът на мисията „Curiosity“, изпълняваща изследователски задачи след примарсяването. Image credit: NASA/JPL-Caltech

При направените проучвания на Червената планета са открити невероятно число аномални изображения – такива като пирамидите и “лицето” , намиращи се в областта Сидония (приблизително на 40° северна ширина), триъгълните пирамидални структури в т.нар. Четириъгълник Елизия. Още от 1998 г. изводите на учените от НАСА са обнадежаващи – по техни думи “в мъглявата картина личат организираност и структурираност, които са прекалено разумни, за да бъдат резултат от случайни природни процеси”. Учените стигат до изводът, че много от тези структури са “нефрактални”. На общоразбираем език това означава, че когато тези структури се сканират, компютрите определят, че това са по-скоро изкуствени, отколкото природни образувания. Това изследване е извършено чрез компютърни системи от най-нов тип, използвани в съвременното военно изкуство за точното определяне на замаскирани танкове и артилерия на фотосите, постъпващи от въздушното или космическо разузнаване. Но този многогодишен анализ, извършен от американските учени и програмисти професор Колин Пилингер, д-р Моника Грейди, Грегори Моленаар, Винсент Ди Пиетро, Марк Карлоти и др., все още напълно не се приема от всички учени.

Как ще бъде осъществен полетът до Марс?

Според схемата на НАСА, пилотираната експедиция към Марс съгласно първоначалния приет проект би изглеждала по следния начин:

Първоначално към Червената планета трябва да стартират три транспортни кораба. Първият от тях трябва да потегли през 2009 г. и ще “изтегли” на орбитата на Марс напълно подготвен космически кораб (вероятно модел “Кедров разрез”), с който астронавтите би трябвало да се върнат на Земята. Вторият ще осигури доставката непосредствено на марсианската повърхност на ракетна капсула, с която астронавтите, стъпили на Марс ще стартират към намиращия се на орбита космически кораб за връщане. В края, третият транспортник ще достави на Марс модулите на жилищните помещения, лаборатории, блокът с ядрения източник на електроенергия.

Тази художествена концепция на бъдещата мисия до Марс показва астронавти близо Lander на Червената планета. CREDIT: NASA/Pat Rawlings, SAIC

Чак след това ще стартира четвъртият кораб, който ще доведе шест астронавта непосредствено на Марс, където те ще прекарат около 20 дни, занимавайки се с научни изследвания. Доколкото е известно, на повърхността на Червената планета ще стъпят само трима астронавти. като екипажът ще бъде изцяло ще се състои от мъже.

Стойността на проекта, предвиждащ полетите на три екипажа до Марс в продължение на 12 години, се равнява на 50 милиарда долара. Планирало се е първият екипаж да стъпи на повърхността на Марс на 4 юли 2012 г.

По късно в плановете бяха направени изменения. Поради загубата на апаратите “Марс Климат Орбитър” (той изгаря в атмосферата на Марс на 23 септември 1999 г.) и “Марс Полар Ландер” (при приближаването на планетата през декември 1999 г. не излиза на връзка), сроковете били преразгледани. Изпращането на първия “транспортник” е преместено за 20 ноември 2011 г., а стартът на първата експедиция – за 1 декември 2018 г.

Някои от проблемите, свързани с изследването на Марс:

След близо 40-годишно изследване на планетата Марс е ясно следното:

– От НАСА вече е изграден строен механизъм за осъществяването на космическия полет до Червената планета.

– Ако бъде направена космическа експедиция, то тя ще бъде осъществена при най-близкото сближаване на двете планети Марс и Земята, което става периодично един път на 15-17 години.

– Ясно е, че в плановете на НАСА най-близката задача ще бъде облитането на Марс, при което ще бъдат наблюдавани и естествените негови спътници – Фобос и Деймос, а по-далечната задача ще бъде стъпването на астронавти на Марс.

– Ясно е също така, че долният комуникационен праг най-вероятно ще бъде издигнат за безопасност на околоземна орбита, а пък горният комуникационен праг ще функционира от орбитата на Марс. Така ще бъдат избегнати, ако все още съществуват някакви комуникационни проблеми, свързани със системата за ПРО.

Но грижите не свършват до тук.

Един от тях идва преди всичко от поддържането на радиоконтактите с бъдещия екипаж, поради забавянето на предавания радиосигнал при движението на космическия кораб-система към Марс. Приемането и получаването на радиосигнала се удължава с преминаването на разстоянието от Земята до Марс – от Земята до Марс той е приблизително 9-10 минути. Проблем е също така ошумяването на получаването и от двете страни на радиосигналите, поради възникването на слънчеви бури и взаимното изместване на небесните тела. За да се избегне забавянето на радиосигнала и установяването на връзка в екстремни условия, ще бъде създадена светлиннопулсираща система, която в крайния си елемент ще бъде наблюдавана, ретранслирана и машинночитаема от екипа на “Хабъл”. По такъв начин, поради скоростта на светлината – 300 000 км в сек., ще бъдат спестени 12 минути от общо 18 минути, нужни за установяването на двустранен контакт. И дори това ще бъде един много важен експеримент – проверка с ръкотворни светлинни команди, на повторените гласови или машинночитаеми команди, подадени по радиосигнал. Проследяването на бъдещия полет е възможно чрез телескопа “Хабъл”, без да се нарушават другите научноизследователски програми. А това е възможно, тъй като такава идея беше предложена още при търсенето на замлъкналия на 21 август 1993 г. “Марс-Обзървър” чрез орбиталния телескоп “Хабъл”.

Цветна фотография на района на марсианския кратер Хале, където би могъл да кацне космическия апарат. Ясно личи планинския релеф и разликите между височината на повърхността в различните и точки.

Втората въпросителна има много важно значение – доказано е, че на Марс може да бъде открит живот (действително засега във формата на едноклетъчни), т.е. на такъв какъвто лежи в основата на нашето битие. Но ако там изследователите се сблъскат с действително чужда форма на живот, каква ще бъде реакцията за тях, за Земята и въобще за нашето бъдеще? Готови ли сме да приемем това предизвикателство?

Третата въпросителна се отнася до това, ще ли е в състояние човек да извърши ръкотворни изследвания на повърхността на Марс, ако се вземат предвид тежките и почти адски условия на Червената планета. Не е ли възможно нашето относително знание, създало относителна въоръженост да използва други възможности – такива както използва Япония в космическото пространство – роботи, които биха могли да извършат самостоятелно редица изследвания, допълващи т.нар. “бейски” метод на изучаването на планетата (т.е. възможно най-пълното фрагментиране на информацията).

Преди повече от сто години, Херберт Уелс бе написал в първата глава на неговата “Война на световете” следното: “Шансовете, че на Марс съществува нещо човекоподобно е равно на едно към милион”. Но все пак, това за нас е шанс.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, № 128 from 3rd June 2006.

Creative Commons License
„THE SPACE FLIGHTS TO MARS – CONCLUSIONS AND FUTURE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE NASA PROJECT “MERCURY” REPLIED TO THE SOVIET CHALLENGE. THE GARLAND OF THE US SPACE PROGRAMME


ПРОЕКТЪТ “МЕРКЮРИ” НА НАСА ОТГОВАРЯ НА СЪВЕТСКОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО. ВЕНЕЦЪТ НА КОСМИЧЕСКАТА ПРОГРАМА НА САЩ.

На 2 април 1958 г. президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер се обръща към Конгреса на САЩ със своето решение да се създаде Национално управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА). Законопроектът предвижда НАСА да контролира цялата дейност, свързана с подготовката, усвояването и изследването на космическото пространство, с изключение на въпросите, отнасящи се към националната отбрана на САЩ. За тази цел в САЩ от ръководството на НАСА е решено да се създаде научноизследователската програма „Човек в космическото пространство”. Решението на Дуайт Айзенхауер е взето вероятно под впечатлението от решението на СССР, който внася на 15 март 1958 г. в Генералната асамблея на ООН „Меморандум за абсолютната забрана за военно използване на космическото пространство”.

Научноизследователските задачи от тази

програма на НАСА

в годините на президента на САЩ Дуайт Айзенхауер (до 20 януари 1961) са планирани в няколко направления, а именно 1) в изследването на близкото космическо пространство с помощта на безпилотни космически изкуствени спътници, 2) в подготовката и построяването на космодруми за извеждането на космически ракети-носители с капсули, пилотирани от астронавти и, 3) последно място – разработването на космическа техника за извеждането на гражданин на САЩ в космическото безвъздушно пространство на околоземна орбита. Учените и специалистите от научноизследователските центрове на НАСА планират извършването на космически полети за гражданските нужди на НАСА, известни като изследователски проект „Меркюри”.

The original seven astronauts selected for the Mercury program are: (front row, left to right) Walter M. Schirra, Jr., Donald K. Slayton, John H. Glenn, Jr., and M. Scott Carpenter, (back row, left to right) Alan B. Shepard, Jr., Virgil I. Grissom and L. Gordon Cooper.

Разработването на научноизследователския проект на НАСА „Меркюри” се осъществява на три научноизследователски равнища: а) създаването на космическа капсула за експериментални космически полети с различни представители на фауната; б) подготовката и изпитания на космически полети на първите обрлазци от космическата пилотируема капсула с пилот-астронавт на борда, чрез извеждането и в космическото безвъздушно пространство с ракетата-носител „Литъл Джон” (Малък Джон) и в) по-нататъшно разработване и подобряване на безопасността на конструкцията на космическата капсула, на навигационната система, на животоосигуряващата апаратура и прибори, както и на космическата техника за завръщането на астронавта на САЩ на Земята, разположени в капсулата.

Второ равнище: разработването на гражданска космическа капсула с астронавт на борда и за полет в безвъздушното пространство на височина от 200 км в продължение на 5 минути, и трето равнище, което е свързано с полета на готовия модел на космическа пилотируема капсула по балистична траектория на разстояние до 3000 км. Венецът на усилията трябва да бъде извеждането на космическа пилотируема капсула с астронавт на САЩ на борда, с извеждането и на околоземна орбита от ракетата-носител „Атлас”.

Five of the seven original astronauts are seen with Dr. Wernher von Braun inspecting the Mercury-Redstone hardware in the Fabrication Laboratory of Army Ballistic Missile Agency (ABMA) in 1959. Left to right: Astronauts Walter Schirra, Alan Shepard, John Glenn, Scott Carpenter, Gordon Cooper, and Dr. von Braun.

Общо за изпълнението на задачите от космическата програма на НАСА „Човек в космическото пространство” са отпуснати приблизително около 6 милиарда US долара за изпълнението на новата научноизследователска програма „Аполо” за космически полети до Луната и обратно.

Научноизследователските сили на НАСА били мобилизирани за създаването на

мобилна ракета,

която да бъде удивително добра за времето си. Същевременно медицинските специалисти трябвало да осигурят животоспасяващи условия за астронавтите на САЩ по време на космическия полет. Било отделено внимание и на изследването на всички съществуващи в миналото проекти и варианти за космически полети (включително и на проекта за космически апарат за многократно използване на на Сергей Корольов от 1939 г. Не на последно място усилията са насочени към усвояването на чиповата техника (асемблери и т.н.), както и на оптиката, която трябвало да работи от космическа орбита.

Launch of Friendship 7, the first American manned orbital space flight. Astronaut John Glenn aboard, the Mercury-Atlas rocket is launched from Pad 14.

Първоначално в проекта на НАСА „Меркюри” освен орбитални полети на космическата пилотируема капсула на САЩ в безвъздушното пространство около Земята (през осветената част и сянката и), са поставени като задачи за изпълнение на бъдещи евентуални пилотируеми космически полети с екипажи до седем астронавта, работа в пилотируеми астронавтски орбитални лаборатории (astrolab). Предвижда се и извършването на космически полети до естествения спътник на Земята – Луната, полети около него и до повърхността му. По-късно, след встъпването на новия президент на САЩ Джон Фитцджералд Кенеди в длъжност тези научноизследователски задачи са иззети от проекта „Меркюри” и са прехвърлени за изпълнение към новата програма „Аполо”, чиято цена на изпълнение след завършването и нараства на астрономическата за времето си сума от 25 милиарда US долара.

В годините на президенството на Дуайт Айзенхауер са построени и предоставени за нуждите на НАСА два космодрума (полигона) – т.нар. Тихоокеански космически космодрум, построен в района на авиационната база на САЩ „Ванденберг” и Атлантическия космически космодрум, разположен във Флорида, в района на Кейп Канаверал. Впоследствие, вторият (атлантически) космодрум се превръща в главен за изпитанията и използването на основните образци на космическата ракетна техника.

В края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, на космодрума във Флорида са построени или разположени стартовите комплекси на различните ракетни системи с мирновременно и военновременно значение, а също така са подготвени три зони на отговорност – първа зона – т.нар. мощни ракетни комплекси с тяга на двигателите от 480 до 1150 тона със стартовия комплекс на ракетата-носител „Сатурн”; втора зона – на междуконтинентални балистични ракети „Атлас”, „Титан”, „Меркюри”, „Дайна Сор” със стартовия комплекс на проекта на НАСА „Меркюри” и зона на свърхмощни ракетни системи с тяга на двигателите на ракетните системи от 1700 до 4500 тона.

Mercury capsule

По проекта „Меркюри” на НАСА пилотируемите полети на човек в космическата пилотируема капсула са направени общо шест пъти, като четири от тях се приемат като официални орбитални полети на САЩ.

Първият полет

по балистична траектория с продължителност във времето 15 минути, е направен на 5 май 1961 г. от американския астронавт Алън Шепард. Два месеца по-късно (на 21 юли 1961 г.), в близкото космическо пространство с космическа капсула и ракетата-носител „Меркюри” е изведен американският астронавт Вирджил Грисъм.

Действителното извеждане на космическата пилотируема апаратура на САЩ, на околоземна орбита е направено десет месеца след първия полет на съветския космонавт Юрий Гагарин – това става с полета на астронавта на САЩ Джон Глен на 20 февруари 1962 г. В изпълнение на по-нататъшни научно-изследователски задачи по проекта на НАСА „Меркюри” този полет е последван от три полета на астронавтите на САЩ М.Карпентър, Уйлям Шира и Хари Купър (в периода 24 май 1962 г. – 15-16 май 1963 г.). Всички полети за безопасност завършват с приводняването на космическите капсули на САЩ във водите на Тихия или Атлантически океан.

Mercury Seven“ astronauts pose with an Atlas model on July 12, 1962. Front row, left to right: en:Gus Grissom, en:Scott Carpenter, en:Deke Slayton and Gordon Cooper. Back row: en:Alan Shepard, en:Wally Schirra and en:John Glenn. Date 12 July 1962. Source NASA photo

По такъв начин в САЩ бе поставено началото по овладяването на космическото пространство и сътрудничеството с другата суперсила – тогавашния СССР.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian Army“, Sofia, № 15171 from 31st August 2001

Creative Commons License
THE NASA PROJECT “MERCURY” REPLIED TO THE SOVIET CHALLENGE. THE GARLAND OF THE US SPACE PROGRAMME by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.