– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)


СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…


БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

Creative Commons License
THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE


БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

Creative Commons License
BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE WAR OF THE „DESERT FOX“


ВОЙНАТА НА „ПУСТИННАТА ЛИСИЦА“

Как бе създаден Африканския ТВД


След успешната сухопътна кампания на нацистка Германия в Западна Европа, евакуацията на съюзническите войски от европейския континент и капитулацията на Франция, Адолф Хитлер подготвайки своето нахлуване на британските острови, започнал въздушна война срещу Великобритания. Но когато въздушните боеве в английското небе вече отивали към своя край, съюзникът на германския фюрер по Оста – Бенито Мусолини, създал нов театър на военните действия (ТВД) – този път на територията на африканския континент. През септември 1940 г., неговата армия разположена в Либия, която наброявала около половин милион души, нахлула през границите и с Египет. Срещу нея застанал британски военен контингент от 300 000 души, които имали за задача да охраняват региона на Суецкия канал. Отначало настъплението на италианците се развивало доста успешно, но скоро то било спряно – придвижвайки се само на 60 мили в дълбочина, те успяли да създадат само една нова операционна база в района на гр.Сиди Баррани.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел заедно с 15-та танкова дивизия (15th Panzer Division) между Тобрук и Сиди Омар, Либия. 24 ноември 1941 г.

Малко по-късно, британците контраатакували италианските дивизии и нанасяйки им силни насрещни удари, ги отблъснали към Киринайка (източната част на Либия). Успехът на британците довел до падането на градовете Бардиа (на 5 януари) и Тобрук (на 22 януари). Поради тази причина, а и поради неуспешния ход на проточилата се война в Гърция, Бенито Мусолини се принуждава да поиска военна помощ от Хитлер. През януари 1941 г., фюрерът изпраща само 30 самолета от „луфтваффе”, които също така трябвало да прикриват движението на морските конвои, периодически движещи се към северноафриканските пристанища и обратно. На 11 януари 1941 г. Хитлер подписва директивата под № 22 за създаването на заградително съединение (Sperrverband), имащо за цел да окаже помощ на разпадащия се под ударите на съюзниците италиански фронт в Африка


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн от своята щабна кола (Horch Kfz 15 ?) водят разговор с военнослужещи от танковия корпус „Африка“

Ервин Ромел пристига…

Месец по-късно фюрерът изпраща в помощ предоставя на Мусолини т.нар. „Германски африкански корпус” (Deutsches Afrika Korps – DAK), състоящ се от две дивизии – 5-та моторизирана и 15-та танкова дивизия. Малко по-късно, през май 1941 г. за командващ дивизиите от ДАК е бил назначен генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало да съдействува в осъществяването на настъпателните италиански операции, т.е. да воюва съвместно с няколкото италиански бронетанкови дивизии, намиращи се в Северна Африка. Отначало, докато се намирал в италианско подчинение (т.е. в подчинение на италианския главнокомандващ Амадей Савойски, герцог Аостски), пред Ервин Ромел се поставяли чисто отбранителни задачи – всъщност той не трябвало да допусне изхвърлянето на италианския съюзник от Африка. Но амбициозният и талантлив германски танков стратег не могъл да се ограничи само с въпросите по осигуряването на отбраната, той бе решил да извади своите съюзници от Оста от легаргията в която били изпаднали…


Северна Африка, Тунис. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн водят разговор с мотопехота, прехвърляща се с пленени американски бронетранспортьори M3. 1942 г.

Когато на 21 февруари 1941 г., Ервин Ромел долетял в Триполи, по всичко личало, че италианците са изгубили своята кампания в Северна Африка. Нещо повече, за по-малко от две седмици британските войски се придвижили на разстояние от 400 мили от своите изходни бази, като успели да овладеят градовете Тобрук, Дерна, столицата на Киренайка – Бенгази, и Ел Агейла. При това били пленени над 130 000 италианци, 1300 оръдия и 400 танка. Без съмнение, британският командващ генерал сър Арчибалд Уейвъл би могъл да овладее и гр.Триполи, но поради продължилата война в Гърция, правителството на Великобритания му отнело един корпус, нещо, което го лишило от настъпателен дух и го принудило да спре настъплението си. В същото време, попадналото в тежко положение италианско командване, се обърнало за помощ към генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало с действията на неговия ДАК да не позволи на британците да встъпят в Триполи. Но Ромел по същото време замислил нещо по-голямо.


Северна Африка, в района на Бир Хакейм. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн в щабен бронетранспортьор (Sd.Kfz. 250/3 “Greif”); KBK Lw 7

Той съобщил на върховното германско командване, че няма да позволи на англичаните да влезат в Триполитания. Тъй като англичаните по това време спрели своето настъпление, положението на фронта било относително стабилизирано. В същото време, по настояването на Ервин Ромел, първите части на вермахта, които пристигнали в негова помощ, се разтоварвали от корабите нощно време, само при светлината на специално поставени прожектори, което създало нужната маскировка.


Северна Африка.-Офицери, събрани около щабната карта. От ляво на дясно – Георг фон Бисмарк, Фриц Байерлайн, Ервин Ромел и други офицери от танковия корпус „Африка“.

На 19 март Ромел посетил главната квартира на фюрера. Последният му дал да разбере, че в следващите месеци не се предвижда нанасянето на някакъв решаващ удар, т.е. до юни 1941 г., когато ще бъде завършено комплектуването на две дивизии, по принцип не се предвиждало да започне някакво настъпление. Но Ервин Ромел в противоречие с всички заповеди и инструкции, решил да действува веднага и по друг начин.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?) подминават танк Panzer III от танковия корпус „Африка“

Първи успешни операции

На 31 март 1941 г. частите на от подчинения му ДАК нанасят своя първи удар по британците, като ги отхвърлят от градовете Ел Агейла и Бенгази. В противоречие с дадените му заповеди, той навлиза в Киренайка, като построява дивизиите си в три колони – едната движеща се по шосето, а другите две – направо през пустинята. Голям удар за англичаните се оказва също така пленяването на техни двама генерали – Neame и O`Connor от германски пустинен патрул. Към края на април Ервин Ромел успява да овладее цялата територия на Киренайка, с изключение на Тобрук, който се намирал на границата с Египет. Но настъплението му по-нататък било преустановено, тъй като свършили складираните запаси от бензин. През юни 1941 г., британският командващ Уейвъл, по настояването на британския премиер-министър Уинстън Чърчил, се опитал да контраатакува, но независимо от изпратените му нови 240 британски танка, ходът на операцията излязъл безуспешен. За неуспеха на операцията допринесло и положението, че Великобритания водила по същото време тежки боеве в други части на Африка, в Гърция и в Сирия.


Северна Африка, Тобрук. Двама войници разговарят с генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн. Юни 1942 г.

В този период, произведеният вече в генерал-лейтенант Ервин Ромел, чиито операции предизвиквали небивало удивление у специалистите в целия свят, този път имал в свое подчинение вече танковата група „Африка”, която се състояла от осем дивизии – две германски пехотни, две танкови и четири италиански дивизии (включително „Ariete” и „Trieste”). Неговият авторитет сред подчинените му войски бил огромен. Един офицерите на щаба на експедиционния корпус по-късно записал в дневника си: „Между Ромел и неговите войски се установило такова взаиморазбиране, което не се поддава на никакво логическо обяснение. Това изглеждаше като подарък от небето. Африканският корпус вървеше след своя командващ навсякъде, където той и да ги водеше, независимо от това, че Ромел изисквал от своите подчинени безпрекословно подчинение…” А и самият нов британски командващ сър Клод Окинлек (заместил генерал Уейвъл от 5 юли 1941 г.), предупреждавал своите подчинени, да не възприемат Ромел като някакъв ангел, а като редови германски генерал – мисъл, която не намерила благодатна почва сред тях. Именно в този период той получава своето прозвище „Лисицата на пустинята”.


Северна Африка, Тобрук. Генерал Фриц Байерлайн и генерал-полковник Ервин Ромел оглеждат британски военнопленници. Юни 1942 г.

За да повдигне наново духа в съюзническите войски, на 18 ноември 1941 г., генерал Клод Окинлек предприел ново настъпление на 8-ма британска армия (т.нар. операция „Кръстоносец”), с цел да си възвърне гр.Тобрук. Това настъпление накарало към края на месеца противника да отстъпи, да напусне Бенгази и към 12 януари 1942 г., да принуди страдащият от липсата на гориво Ервин Ромел да заеме новата отбранителна линия в района на Мерза Ел Брега. Но изпълнението на тази операция струвала на британския командващ скъпо – били унищожени 340 танка и дадени 38 000 убити, ранени и пропаднали без вест британски военнослужещи. Нещо повече, в последния момент (на 21 януари1942 г.) войските на Ромел контраатакували противника и успяли да се укрепят на отбранителна линия в района на гр.Газала, намираща се на 30 км западно от Тобрук. Една седмица по-късно от него бил превзет от Бенгази, а няколко дена след това – и Дерна. Така, към края на януари 1942 г., равновесието на фронта било възстановено.


В главната квартира на Ромел. Настъпление към Тобрук. На снимката – генерал-полковник Ервин Ромел, генерал-лейтенант Валтер Неринг и подполковник Фриц Байерлайн. Април, 1942 г.

В първите месеци на 1942 г., Ервин Роммел замисля да осъществи удар по 8-ма британска армия – целяло се тя да бъде разбита, а танковата група „Африка” да излезе в региона на египетската граница. От своя страна, силите на „Оста” трябвало да нанесат удар по остров Малта, като по такъв начин отстранят британската военна заплаха за по-нататъшното снабдяване на Ромел.
Тук е уместно да се отбележи, че войната в Либийската пустиня много рязко се отличавала от другите ТВД. Огромните разстояния създавали сериозни проблеми за снабдяването на войските, липсвали ненавистните от всички подразделения на СС, нямало големи маси от мирно население, като по такъв начин войната придобивала по-скоро рицарски характер. В хода на бойните действия главното значение получила скоростта, а важността на овладяването на територията отстъпила на втори план. Мобилните танкови подразделения просто избирали най-удобното място за сражение и влизали веднага в бой.


Командващият германските въоръжени сили в Северна Африка фелдмаршал Ервин Ромел, заедно със своите помощници. Пустинята, 1942 г.

Настъплението срещу 8-ма британска армия (известно като операция „Венеция”) се оказало върха в осъществяването на стратегическото мислене на немския пълководец. Успехът на операцията бил гарантиран от бързината на вземането от него на решения и от вродените му качества на лидер. Срещу себе си той имал поставена консервативна, тъпа и бавноподвижна британска военно-бюрократична машина, която не успявала да се ориентира навреме.


Северна Африка. Армейския радиорепортьор Гюнтер Халм взима интервю от генерал-фелдмаршал Ервин Ромел. Германски корпус „Африка“, 22 юни 1942 г.

На 26 май 1942 г. танковите екипажи и моторизираната пехота на Ромел отново преминали в настъпление. Неговите 560 танка, от които 240 били с италиански екипажи, успешно атакували 700-те британски танка (200 от тях били от новите американски танкове „Grants” с мощното 75 мм оръдие). На 11 и 12 юни 1942 г. в огромно танково сражение станало южно от гр.Тобрук, англичаните загубили 260 танка, като по такъв начин 8-ма армия се лишила практически от толкова нужната и в момента бронетехника. На 21 юни с.г., талантливият германец внезапно нападнал укрепения гр.Тобрук и го превзема, като в плен попадат повече от 30 000 души. За тази своя победа той получил чина генерал-фелдмаршал и по такъв начин станал най-младият (на 49 години!) генерал-фелдмаршал в германските въоръжени сили.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?)

Продължавайки победоносния си ход, Ромел неуморно предвижвал подчинените му дивизии напред – към Александрия. Но на 1 юли авангардните му части се натъкнали на неизвестна преди това укрепена линия между Ел-Аламейн и Кватара, заета от свежи подразделения на отново реформираната 8-ма британска армия. Опитът на Ервин Ромел да премине през линията, излязъл неуспешен – най вече заради мощния артилерийски огън на англичаните. Независимо от започналото английско контранастъпление, при което 9-та австралийска дивизия успяла да излезе към крайбрежието, може да се каже, че като общо 8-ма армия бе отстъпила назад с 300 км и се намирала на7 юли 1941 , рубежа Алам Халфа-Аламейн.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн.

Началото на края

И все пак тези постоянни боеве на германците и италианците с противника довели до невероятна умора във войските. Ромел не успял да закрепи сериозно своя юнски успех и да получи в ръцете си окончателната победа. През септември 1942 г., периодът в който 8-ма армия получила нови подкрепления, той се опитал да настъпва, но бил разгромен в сражението при Алам Халфа. Британската армия имала вече нов командващ – генерал Монтгомери, а от въздуха армията му била надежно прикривана от Кралските ВВС. От своя страна войските, намиращи се в подчинение на талантливия германски пълководец страдали от липса на гориво, вода и всичко необходимо за продължаването на пътя към Египет.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел

На 22 септември 1942 г., Ервин Ромел, който бил невероятно уморен, излиза в отпуск. По пътя си от Африка до Германия, той се отбива в Рим, където се среща с Бенито Мусолини на когото откровенно разказал за трудностите в Африка. Без резултат останала и срещата му с Хитлер, който не обърнал сериозно внимание на доводите му за изтеглянето на войските от Африка.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал-майор Георг фон Бисмарк около бронетранспортьора Sd.Kfz. 250.3 ‘Greif’. 25 юни 1942 г.

В същото време новият британски главнокомандващ в региона – генерал Александър и командващият 8-ма британска армия генерал Монтгомери, след като получили в свое подчинение допълнително 40 000 войници и 300 от новите американски танкове „Шерман”, планират да извършат ново голямо настъпление при Ел Аламейн срещу позициите на обединената германо-италианска военна групировка. На 23 октомври 1942 г. британците преминават в атака, като по такъв начин започват втората битка при Ел-Аламейн, чиято цел била унищожаването на изтощената танкова групировка на Ромел. Завърналият се обратно в Африка, талантлив германски фелдмаршал получил заповед да се отбранява до края, но на 13 ноември англичаните влизат в Тобрук, а през януари 1943 г., генерал Монтгомери заел и Триполи, с падането на който италианците се лишили и от последнатача част от своята колониална империя в Северна и Източна Африка. За Роммел става ясно, че е настъпил последния час. На 8 ноември 1942 г. съюзниците под командването на американския генеряал Дуайт Айзенхауер дебаркират в Тунис. Германският главнокомандващ предложил отново на Хитлер да изведе експедиционния корпус от Африка, но му било отказано, като вместо това получил заповед да атакува противника в Северен Тунис. В средата на февруари 1943 г. немците били разбити при Касеринския проход, а пред май генерал Александър завършил разгрома на германската армия.


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и италианските танкисти с техните Semovente 75/18
Дата 1942
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 101I-784-0208-17A
Автор Moosmüller

Съдбата на талангливия германски фелдмаршал е трагична. След евакуацията на експедиционния корпус от Африка, той е изпратен в Италия, а по-късно и във Франция, където се присъединява към редиците на антинацистката опозиция. Същевременно работил самостоятелно върху т.нар. „Решение за отбраната на границите на Германия”, въпрос който го вълнувал много – как да се запази територията на довоенна Германия и как да се излезе от войната. Но на 20 юли 1944 г., атентатът срещу Хитлер излиза неуспешен, като арестът и разпитите на останалите живи заговорници веднага разкрили мащабите и намеренията на антинацистката опозиция. Сред тях изплувало и името на Ермин Ромел…

Хитлер се плашил да открито да осъди публично Ромел и поради тази причина дал възможност на фелдмаршала да се отрови. По такъв начин се гарантирала бъдещата неприкосновеност на семейството му. На обществеността било съобщено, че „Лисицата на пустинята” е починал от раните си, получени на Западния фронт. Тези които присъствували на погребението на Ромел по-късно твърдяли, че лицето на мъртвия герой изразявало презрение…

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER   „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 12 (23640) from 23 March 2012, p. 16-17.

Creative Commons License
THE WAR OF THE “DESERT FOX” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:



Битката за Ел-Аламейн, Северна Африка. Предвижване на противовъздушно оръдие. Юли 1942 г.


Генерал-полковник Ромел с неговия знаменит щабен автобус “Mammut-Moritz”, наблюдава за придвижванията на танковите части от танковия корпус „Африка“. 25 февруари 1942 г.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел и един немски танк наблюдават за придвижванията на британците в пустинята.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел. Закуска от запасите на британската армия. „Американското говеждо никак не е лошо!“


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и генерал Георг Щумме по време а втората битка за Ел-Аламейн.

Британски изтребител „Китихоук“ П-40 (Kittyhawk P-40), разбил се след сражение над пyстинята Сахара през 1942 г. Така той бе открит през 2012 г.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– THE KEY OF THE WAR: STALINGRAD 1942-1943…


THE KEY OF THE WAR: STALINGRAD 1942-1943…

===
===
===

Германски пикиращи бомбардировачи Юнкерс Ю-87 (Junkers Ju 87) бомбардират жилищните квартали на Сталинград.

Германски минохвъргачен разчет се готви да открие огън по време на боевете в Сталинград. Позицията е оборудвана в яма от авиобомба пред ударен съветски танк  Т-34-76.

Германският разчет на леко пехотно оръдие 7,5 cm LeIG 18 сменя позиция по време на бой в Сталинград.

Немски войник почиства своята карабина по време на почивката между два боя в Сталинград. Есента на 1942 година.

Германска щурмова група в развалините на тракторния завод в Сталинград. Краят на септември – началото на октомври 1942 година.

Санинструктор оказва помощ на ранен войник по време на бой в Сталинград.

Советски автоматчици и с8найперисти на покрива на блок в Сталинград.

Германски военнопленници в района на Сталинград

Пленени герански офицери от 6-а германска армия в Сталинград. Първите четирима отляво на дясно са генерал-майор Ото Корфес(Otto Korfes), командир на 295-а пехотна дивизиия; подполковник Герхард Диссел (Gerhard Dissel), началник щаб на 295-а пехотна дивизия; генералът от артилерията Макс Пфеффер (Max Pfeffer), командир на 4-ти армейски корпус; генералът от артилерията Валтер фон Зейдлитц-Курцбах (Walther von Seydlitz-Kurzbach), командир на 51-ви армейски корпус.