– THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.

ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV

НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА СЪДБАТА НА АВИАТОРА МАРКО ЩЕРЕВ БОНЧЕВ

Колкото и да е написано за историята на българската авиация, все има какво да се каже. Това се отнася преди всичко за периода на Първата световна война 1914-1918 г., т.е. за зората на създаването и бойното и използване. Не са толкова много пилотите, които са участвували в нея – те са около тридесетина души. Съдбата в много отношения не бе благосклонна за по-голямата част от тях – много от тях загинаха по бойните полета, така и да не се напише и ред за тях. Един от тях е и пилотът Марко Бончев.

Марко Щерев Бончев като пилот

Марко Щерев Бончев е роден на 24 юни 1893 г. в гр.Шумен. След завършването на прогимназиалното си образование, единствената негова съкровенна мечта е била да стане пилот от създаващата се българска военна авиация. Постъпва в подготвителния курс във Военното училище на 28 декември 1913 г., който завършил с успех и като произведен на 11 септември 1914 г. офицерски кандидат е изпратен за продължаване на службата си в 7-ми Преславски полк. По-късно, на 25 октомври 1915 г. е изпратен като взводен офицерски кандидат на 2-ра юнкерска рота във Военното училище в София. На 28 март 1916 г. е изпратен в Инженерната инспекция и два дни по-късно е произведен в “подпоручик”.

През април 1916 година, Марко Бончев постъпил в Аеропланното училище в Божурище като ученик пилот-авиатор на апарата “Албатрос”С.III *, което завършил през ноември същата година. Веднага след това, като добре подготвен пилот и формирането на Въздухоплавателната дружина бил изпратен на 1 октомври 1916 г. във Второ аеропланно отделение. Там е страж на Родината, много често излитал със своя апарат “Роланд” D.II **, за да прави разузнаване над неприятелските позиции на съглашенските войски, поради което се излагал на големи опасности и рискове.

При един полет през 1917 г. бил нападнат и атакуван от много неприятелски аероплани. В страхотна борба с един от тях, той се сблъсква. Комлата на един от неприятелските самолети се врязалa в крилото на неговия и той с разпокъсано и увредено крило успял благополучно да се приземи на аеродрома, но имал увреждане на челюстта и извадени няколко зъба.

По-късно подпоручик Бончев е изпратен в София в Аеропланното училище за учител-пилот на младите авиатори, които трябвало да подготви за защитници на Родината.

За бойни заслуги, на 31 януари 1917 г. е награден от германското командване с германски Железен кръст II степен и оставен за защита на столицата.

На 25 март 1918 г. е изпратен в Първо Аеропланно отделение (разположенo на аеродром “Белица”), където след много опасности и смели полети, при едно несполучливо летене претърпял отново катастрофа, от която силно пострадал ( строшаване на крака и силна контузия на главата). Но след оздравяването му, той не останал спокоен. Въпреки забраната да лети казвал: “На мен там не ми трябват крака, а ръце”.

Отново лети. За проявена смелост в боевете с авиацията на Антантата е награден със “златна авиаторска значка” на 17 април 1918 г.

Военният пилот-авиатор Марко Щ.Бончев. Аеродром “Божурище”, септември 1917 г.

Отива отново на фронта – при изпълнение на бойна задача над чужда територия, с аероплан “Роланд” на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и загива. На 26 юли 1918 г. е погребан в гр.Свети Врач.

1938 г. Панахида на гроба на поручик Марко Бончев. На снимката – сестра му Мика Бончева и брат му Антон Бончев.

Угасва завинаги една небесна звезда. Ето какво казва по-късно племенницата му Стоянка Димитрова Чипова:

“Когато изпращах Марко за последен път на фронта, той ми махаше с червена кърпичка. Обичах най-много Марко. Той имаше топли черни очи. Марко беше много добър и много весел, смел и решителен, разказваше майка му. В град Шумен като дете чувах да се говори всеки ден за него от неговата майка и сeстра Мика. Те така си говореха, като че ли той ей сега ще си дойде…”

Бележки:

* Двуместният самолет “Албатрос” С.III е биплан, с двигател Мерседес (Mersedes) D.III с мощност 119 кВт (160 к.с.), който имал максимална скорост от 140 км/час (87 мили/час); имал таван на полет от 3350 м (11000 фута) и максимална продължителност на полета – 4 часа; въоръжението му се състояло от един турелна картечница “Парабелум” с калибър от 7,92 мм, поставена в задната кабина на самолета и една предна картечница с калибър 7,92 мм; могъл да носи неголямо количество авиобомби. Започнал да се използва на Западния фронт от края на 1916 г. След влизането му в бойните действия, било забелязано, че без да не нарушат летателните му характеристики, би могло да се използва предна синхронна картечница за поддръжка на задната, от която водил огън летецът-наблюдател. С.III е бил един от първите германски самолети с подобно въоръжение, което било крачка в създаването на самолети-разузнавачи. Още една положителна негова черта е възможността да носи неголямо количество авиобомби във вътрешен отсек, разположен между двете кабини на самолета. Но отсъствието на прицелни приспособления при подобно бомбомятане, доставяли на противника повече безпокойство, отколкото реална опасност. Моделът С.III се произвеждал също така и по лицензията от компаниите “Остдойче Албатрос Верке” (Ostdeutsche Albatros Werke), “Дойче Флугцойгверке” (Deutschе Flugzeugwerke D.F. W.) и други.

** Самолетът L.F.G.“Роланд” D.I на компанията “Dipl. Ing. Tantzen” имал фюзеляж с неголям диаметър, поради което получил названието „Акула“ (Haifisch). Имал максимална скорост от 170 км/час (106 мили/час); продолжителността на полета му е била 2 часа; въоръжението му се състояло от две предни картечници LMG 08/15 с калибър от 7,92 мм (0,31 дюйма).Самолетът много свои качества отстъпвал на самолета от аналогичния тип “Албатрос” (Albatros), поради което се произвеждал в неголеми количества. В сравнение с модела C.II, той имал големи изменения – двете крила нямали “стъпенки”, придобили придобили неголяма “стреловидност” и вместо I-образните стойки са били използвани стандартни междукрилни стойки. D.I извършва своя първи полет през юли 1916 г. Неговият подобрен модел D.II имал опашно оперение с изменена конструкция и допълнителни усъвършенствувания, свързани с намаляването на челното въздушно съпротивление. Двете модели са снабдени с двигатели Мерседес (Mercedes) D.III с мощност 119 кВт (160 л.с.). Като цяло подобен самолет D.IIa се появил в резултат на поставянето на по-мощен двигател Аргус (Argus) As.III. Тези изтребители започнали да се експлоатират в началото на 1917 г. Самолетите D.I/II/IIa не били много популярни сред пилотите, заради трудното управление и лошия обзор.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 13th May 2011, p.19.

UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

NEW DOCUMENTS:

№ 1
ДОПЪЛНИТЕЛЕН СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИКА БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ ДОПЪЛ[НЯЮЩИЯ] ТЕХНИЧЕСКИ ПАРК, ПРИКОМАНДИРОВАН ОТ 7-МИ ПЕХ.ПОЛК
[…]
2. Длъжност по служба. Ученик пилот авиатор в Аеропланното училище
[…]
Преминаване на службата. Прикомандирова се от 7-ми пех[отен] Преславски полк за следване Аеропланното училище за пилот-авиатори и показан по лице към ротата – Аеропланно училище и зап[овед] № 13 # 11 от 1916.III.26.
На основание Височайшата заповед № 4 от 12.III.1916 г. произведен в първи офицерски чин със заповед по Техническия парк № 19 # 05 от 1916.III.30.
По случай формирането на Въздухоплавателната Дружина от 1 октомври 1916 год[ина] е влязъл в Състава на същата и исключен от списъците на Парка със Зап[овед] 63 # 10 от 1916.Х.31.

За Командир на Допъл[няющия] Тех[нически] Парк
Капитан (п) [Радул] Милков

№ 2
СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИК БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ 7-МИ ПЕХ[ОТЕН] ПОЛК, ПРИКОМАНДИРОВАН КЪМ ВЪЗДУХОПЛАВАТЕЛНАТА ДРУЖИНА

1. Чин (кой клас за чиновниците), прякор, име и презиме Подпоручик Бончев Марко Щерeв*
2. Длъжност по службата  Военен Пилот  Авиатор
[…]
4. Денят, месецът и годината на раждането. 24 Юний 1893
5. Градът или селото, околията и окръгът, в който се е раждал гр.Шумен
6. Народност и вероизповедание Българин Източно Православен
7. В кое гражданско и военно учебно заведение е свършил и какви езици владее писменно.  Военното на Н[егово] B[еличество] Училище
8. Каква заплата е получавал на служба 2700 лв – годишно
Преминаване на службата. Съгласно заповедта по Действующата армия № 519/[1]916 г. Аеропланното училище влезе в състава на Дружината. Зачислен по списъците на Дружината и тия на Аеропланното училище Заповед по Дружината № 46 # 5, 1916.Окт[омври] 13
Съгласно телеграмата от Н[ачалника] на Инженерните войски при Щаба на Действующата Армия № 10989. Откомандирован във 2-ро Аеропланно отделение Заповед по Дружината № 51 # 5, 1916.Ноемв[ри] 15
Със старата телеграма от същия е назначен за 2-ро Аеропланно отделение, като завършил успешно Пилот Авиаторски курс Заповед по Дружината № 53 # 15, 1916.Ноемв[ри] 28
Награден с Германски ж[елезен] кръст II степен Заповед по Дружината № 60 # 8, 1917. Януари 31
Прикомандирован в Аеропланното училище за обучение с апарат “Роланд” и останал за отбрана на столицата. Явил се на 17 юлий, от която дата се счита прикомандирован. Заповед по Дружината № 104 # 11, 1917. Юлий 20
Заминал за 2-ро Аеропланно отделение и на лице при него.
Заповед по Дружината № 108 # 3, 1917. Август 5
Съгласно Височайшата заповед № 50 от 14 Октомврий н[астоящата] г[одина] повишен в чин “поручик”
Заповед по Дружината № 147 # 10, 1917. Ноември 14
Намиране вън от служба: Заболял
Показан болен със заповед по Дружината № 105 # 8. 1917.Юлий 23
Оздравял и на лице
Заповед по Дружината № 108 # 6, 1917. Август 5

Преминаване на службата: Въведен от Аеропланното училище за носене Службата в 1-во Аеропланно отделение
Заповед по Дружината № 187 # 6, 1918. II. 25
Награден с Авиаторска значка
Заповед по Дружината № 203 # 1, 1918. IV. 17
На 26 юлий 1918 г. при изпълнение бойна задача с аероплан на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и се убил.**
Изключен от списъците на дружината от 27 c[ъщия] м[есец]
Зап[овед] по Друж[ината] № 254 # 4, 1918. Юлий 27

Командир на Дружината
Военен Пилот-авиатор подполковник (п) не се чете
Адютант
Военен Пилот-авиатор поручик (п) Лазаров

Бележки:

**** В текста е дадено като “Щеров”
***** В текста е дадено като “се обил”.

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II

СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на България – София.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай„

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай„

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS

ПРЕЗ 1916 Г. РУСКАТА АРМИЯ ПРАВИ ПРОБИВ В КАВКАЗ

Въпросът за военните операции в региона на Кавказкия масив винаги са имали стратегическо значение за Руската империя. Сред много военни операции, които се провеждат там, може би от най-интересните за историка са тези от времето на Първата световна война.

С провала на стратегическата операция на войските и на военноморските сили на Антантата в района на полуостров Галиполи, на руската Ставка става известно намерението на военното ръководство на Турската империя да прехвърли 2-ра турска армия от района на Дарданелския пролив в помощ на 3-а турска армия, действаща на Кавказкия фронт. Усилена по такъв начин, последната трябвало да започне

настъпателни бойни действия

на Кавказ през пролетта на 1916 г. Докато съотношението на Кавказкия фронт на главните направления (Ереванското, Ерзерумското, Олтинското и Батумското) е приблизително еднакво, т.е. срещу 126-те руски императорски батальона действат 122 турски батальона, то по отношение на артилерийски средства е коренно различно – руското командване на Кавказкия фронт разполага с 320 оръдия, които имат срещу себе си 122 турски оръдия.

Генерал Николай Николаевич Юденич

Първата операция, подготвяна на този ТВД от руското командване, е известна в историята като Ерзерумската и се провежда от 28 декември 1915 г. до 3 февруари 1916 г. Тя започва веднага след евакуирането от фронта на Галиполийския полуостров в направлението на Солун на войските на Антантата, където трябвало да усилят създадения Солунски фронт срещу другите турски съюзници на Балканския полуостров – Царство България и Вилхелмова Германия.

Турската укрепена позиция е била с голямо значение, тъй като тя е опорният елемент на настъпателните операции на турските войски в района на Кавказкия масив и заедно с това – ключът на турската отбрана в дълбочина на Азиатския ТВД. За овладяването на крепостта Ерзерум руското командване на Кавказкия фронт решава да използва специална ударна армейска групировка. По отношение на жива сила тя имала значително превъзходство в сравнение със силите на турските войски, защитаващи подстъпите към или непосредствено крепостта Ерзерум. Срещу силите и средствата на руската ударна армейска групировка (наброяваща 76 хиляди войници и офицери, подкрепяни от 239 оръдия и близо 7000 кавалеристи) Турската империя разполага за отбрана на крепостта само с 60 хиляди войници и офицери, поддържани от около 100 оръдия и 4000 кавалеристи.

На 27-28 декември 1915 г., на Кавказкия фронт, от района на гр.Олти, първи в атака преминават предните части на 2-ри Туркестански корпус с цел да сковат усилията на противостоящите им турски табори от 10-и и 11-и армейски корпус (АК), т.е. към десния фланг на руската Кавказка армия. Два дни по-късно – на 30 декември 1915 г., в настъпление преминават и предните части от състава на 1-ви Кавказки корпус заедно с пехотните части на специално формираната ударна армейска групировка. То започва от рубежа на гр.Делибаба в направлението на гр.Чад има за цел излизането на оперативен простор в района на гр.Чули.

Възникнала заплаха

за прекъсването на пътните съобщителни връзки в района на Пасинската долина принуждава турското командване на това направление на Руския ТВД да започне на 3 (16) януари 1916 г. бързо изтегляне на заплашените от обкръжение и капитулиране свои части в направлението на гр.Ерзерум, като при това изоставя непокътнати редица продоволствени и муниционни складове. Тук завършва и първият период на планираната и осъществена руска настъпателна операция на Кавказ.

На 3 (16) февруари 1916 г., в условията на изключително ниски температури – близо минус 30 градуса, руските стрелкови и кавалерийски части след мощни и бързи удари по стиковете на турската отбрана овладяват крепостта Ерзерум, при което в плен попадат 8000 военнослужещи, пленени са 9 бойни турски знамена, големи запаси от продоволствие, въоръжение и всичките бойни оръдия, разположени за отбрана на града Ерзерум и на самата крепост. В следващите дни Кавказката армия, намираща се под командването на генерал Юденич, преследва отстъпващия противник и развива своя оперативен успех в дълбочина на турската отбрана.

Независимо от факта, че руските войски не получават някаква подкрепа от британските и френските си съюзници от Антантата на кавказкото направление, те продължават през пролетта и лятото на 1916 г. с голям успех настъпателните си операции, чийто връх е провеждането на операцията по овладяването на пристанищния град Трапезунд (днес град Трабзон в Турция). С овладяването на това черноморско пристанище руското командване получава възможността да създаде по-пряк (през акваторията на Черно море) морски път за подвоз на боеприпаси и продоволствие с помощта на корабите от Руския черноморски флот. Освен това с овладяването на този град и на пристанището му се подобрило

оперативното положение

На десния флант на руската Кавказка армия и възникнала заплаха за левия фланг на 3-а армия.

След нанасянето на артилерийския удар от главния калибър на корабите от съединенията на Руския черноморски флот и преодолявайки съпротивата на турския противник, руските стрелкови и пластунски части достигат на 15 км от гр.Трапезунд, където спират настъплението си, за да се прегрупират и подготвят непосредствено за щурм на града.

На 3 (16) април 1916 г. след опасност от попадането в обкръжение турските войски изоставят намерението си да отбраняват града и се оттеглят без бой от него. Навлизайки в града, руските войски вземат големи трофеи от продоволствие и въоръжение. По-късно Трапезундският плацдарм на руските войски е разширен на 20-25 км западно и югозападно от неговото пристанище.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th October 2001.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE

БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– RADUL MILKOV. „THE FIRST CELEBRATION OF THE BULGARIAN AVIATION“

ПЪРВИЯТ ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. В момента, тя е собственост на автора на статията – ст.н.с. Николай Котев.

По-надолу е подбран един интересен момент от ръкописа на прославения пилот, свързан с провеждането на първия авиационен празник в България – “Денят на Белите орли” на 18 ноември 1917 г.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица, лятото на 1917 г.

КАК БЕ ЧЕСТВУВАН ПЪРВИЯТ ВЪЗДУШЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ – “ДЕНЯТ НА БЕЛИТЕ ОРЛИ”

[…] Докато на Солунския фронт се водят сражения, в дълбокия български тил – в София, се правят авиационни тържества: “Денят на Белите орли”. По този случай във вестник “Военни Известия”, брой 254 от 10.ХI.1917 г. четем:

ПРОГРАМА ЗА ПРАЗНИКА “Денят на Белите орли”

Голямият празник “Денят на Белите орли” ще стане на 18-и т.м. Комитетът за покупка Аеропланна ескадра изработи следната програма за празника:

През деня из улиците, локалите, трамваите и пр. се устройва бой с конфети.
Авиаторите от въздушната отбрана вземат живо участие с хвърчането си и пускане над града цветя, конфети и пр.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица

Продажба през целия ден от ученици и ученички аеропланни значки. Също и специален брой от вестник “Аероплан”, написан от нашите поети и писатели. Забележително в него е таблото на нейните живи и покойни авиатори и картини от изгорения Солун и пр.
Изложба във Военния Клуб (сега ЦДНА) – много интересна. Там през целия ден свири музика.
Сутринта в Народния театър от 10-12 часа матине с разнообразна програма.
Градските кинематографски театри през целия ден дават патриотични картини в полза на Комитета. Вечерта две представления.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Гражданите, които посещават публичните заведения, като гостилници, бирарии, кинематографи, кафенета и пр., плащат в полза на Комитета допълнителна такса от 10 стотинки.
От 5-7 часа подир пладне се сервира от госпожи и госпожици във Военния клуб чай с пасти.
От 8½ до 10 часа в Народния театър се устройва Гала Представление с увеличени цени.
В градското казино, което се превръща в разкошна зимна градина, вечерта се устройва веселба със закуска, бира и музика. Веселието ще продължи до 4 часа през нощта. Там ще се продават с наддаване някои предмети от комитетската изложба.

Страница от непубликуваните никъде до днес спомени на Радул Милков

Оригинално шествие из улиците с подвижен аероплан на чело.
В градската градина вечерта ще има увеселение с разни забавни игри.
Летците от фронта нямаха възможност да присъствуват на празника “Денят на Белите орли”. От фронта аз лично взех участие само в специалния по случая брой на вестник “Аероплан” за нашата първа въздушна победа над английските въздушни сили на 8 юли 1917 г., извоювана от нашите смели летци – поручиците Балан и Узунов.

Искам да отбележа – за да напомня, че всички суми, които се получиха от това тържество, се внесоха в Народната банка в София, на името на Столичната община – фонд “Покупка аероплани”. На следующата 1918 г. – през лятото, в гр. Пловдив също беше устроено авиационно тържество, на което присъствувахме със самолети от Божурище с майор Таракчиев и двама ученици-наблюдатели, които изпълниха по една задача от своята подготовка – ориентиране. Приходът от тържеството също беше внесен на сметката на Софийска община.

 Български и германски офицери на летище Белица

През режима на Ал.Стамболийски, когато бях по избор законен помощник кмет в Централното управление на Столичната община (1922/1923), този фонд фигурираше по финансовите сметки на общината. Нека се потърсят тези суми. Те все ще послужат съответно на ВВС. […]

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

THE FIRST CELEBRATION OF BULGARIAN AVIATION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Българска армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, 15th April 2011, p.19

– WELCOME DILMA!

ДОБРЕ ДОШЛА, ДИЛМА !

В първите дни на октомври 2011 г., на територията на България ще стъпи един дългоочакван от народа ни гост – президента на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф. Тя е от онази кохорта на латиноамериканските държавни ръководители, дошли на власт през първото десетилетие на ХХI век, които са преминали през концлагерите и затворите и са изпитали върху себе си тежката и начесто пъти нерадостна съдба на ръководител с леви убеждения. Достоен неин съратник в това отношение е и днешният 40-и президент на Източна Република Уругвай г-н Хосе Алберто Мухика (поел поста от 1 март 2010 г.), бивш член на уругвайското градско партизанско движение “Тупамарос”, който след залавянето му лежал над 14 г. в различни уругвайски затвори.

Дилма Вана Русеф

Бразилия: живот и борба

Дилма Вана Русеф (Dilma Vana Rousseff) е родена в гр.Белу-Оризонти (щат Минас-Жирайс) на 14 декември 1947 г. в семейството на българския юрист и предприемач Петър Русев (Педро Русеф) и бразилската учителка Дилма Силва. Баща е бил активен член на Българската комунистическа партия от 1920 г. По-късно, поради настъпилите през 1923-1925 г. в страната политически преследвания, той се премества да живее във Франция. В Бразилия се появява през 1930 г., вече като Педро Русеф. Тук той се запознава с Дилма Силва, и след сключването на брак с нея, се преместват да живеят в гр.Белу-Оризонти, където постига успехи в работата му с различни недвижимости. Това позволява след смъртта му през 1962 г. да остави на семейството си неголямо наследство.

Борба срещу военната диктатура на генерал Кастелу Бранку

През 1965 г. на петнадесетгодишна възраст Дилма постъпва в държавната Централна висша школа, студентите от която били известни със своите протести срещу военната дистатура в страната. Още след две години тя започва да взима участие в дейността на фракцията на Социалистическата партия на Бразилия (POLOP). Скоро след това фракцията се разпаднала и Дилма преминала на страната на привържениците на въоръжената борба срещу военното правителство, а именно – към организацията Comando de Libertacao Nacional (съкратено – Colina). Преди всичко за нейното решение да премине на страната на градските партизани оказват влияние забранените по това време за прочит книга на левия френски философ Режи Дебре (съратник на Че Гевара, Инти Передо, Нато и Помбо от партизанското движение в Боливия) “Революция в революцията?” и книгата на идеолога на бразилското партизанско движение Карлос Марихела “За бразилската революция”. По същото време тя се запознава и с члена на POLOP Клаудио Галено Линарес, един от участниците във въстанието на бразилските моряци срещу военния преврат на генерал Кастелу Бранку.

Корица на книгата на Режи Дебре „Революция в революцията?“ По-късно Режи Дебре става министър на културата във Франция, при управлението на президента Франсоа Митеран. 

Една година по-късно след запознанството си, те сключват брак.

Дилма не е взимала пряко участие във въоръжената борба, тя е известна по-скоро в студентското движение и сред ляво настоената интелигенция като преподавател по проблемите на марксизма и като главен редактор на вестник “Стачен Патрул”. Независимо от легалната си дейност, тя се научава да борави с леко огнестрелно оръжие и е била запозната с тактическите прийоми на партизанската война. В началото на 1969 г. групата на Colina в щат Минас-Жерайс е била поставена на границата на оцеляването в резултат на действията на полицията и военните. Поради тази причина Дилма и Клаудио се прехвърлят да живеят и работят в Рио-де-Женейро. Тук Дилма се занимава с транспортирането на оръжие и пари за участниците в градското партизанско движение, а съпругът и заминава да създаде ново нелегално движение в гр.Порту-Алегри. По време на една от своите конспиративни срещи, Дилма се запознава с Карлос Араужо, адвокат и ръководител на група в Комунистическата партия на Бразилия. Той имал възможността много да пътешествува, да се среща лично с кубинския ръководител Фидел Кастро и латиноамериканската легенда д-р Ернесто Че Гевара, както и да вземе непосредствено участие във въоръжената борба срещу военната диктатура в Бразилия. През същата 1969 г. неговата групировка се обединява с Colina, като по такъв начин възниква организацията “Въоръжен Революционен Авангард” (VAR). Властите на страната, които преследвали дейността на новата организация, смятали Дилма Русеф за един от организаторите на нелегалната дейност на организацията, отговорна за планирането на нападения срещу банкови клонове и изземването на парични средства, нужни за финансирането на стачните действия и подпомагането на семействата на арестуваните партизани и нелегални дейци. Това бил изключително труден период – в борбата срещу военния режи загиват десетки партизани, включително и техните изтъкнати ръководители офицера Карлос Ламарка и бившия член на ЦК на Бразилската компартия и теоретик на градското партизанско движение Карлос Марихела, той и автор на книгите “Кратко пособие за организиране на градско партизанско движение” и “За Бразилската революция”.

Снимка на Дилма Русеф, направена след задържането и от полицията

През 1970 г., Дилма Русеф е арестувана от органите на полицията по време на среща с член на VAR. В нея е открито оръжие, което доказвало непосредствената и връзка с членовете от въоръженото градско нелегално движение. В продължение на 22 дни тя е подложена на побоища и мъчения, включително и с такива с електрически ток. Обаче тя успява да запази в тайна имената на членовете на организацията. Тя е осъдена на 2 години и 2 месеца затвор, а също така е лишена от използването на политическите си права за цели 18 години. Излизайки от затвора през 1972 г., Дилма Русеф се преселва да живее в Порту-Алегри, къде постоянно посещава в затвора своя съратник Карлос Араужо, който бил арестуван няколко дни по-късно след нейния задържане. Карлос Араужо е освободен чак през 1974 г.

Партизанският командир Карлос Ламарка с други партизани

Идеологът на бразилското градско партизанско движение Карлос Марихела

Корица на книгата на Карлос Марихела „Миниучебник на градския партизанин“

Политическа кариера

След постъпването си във Федералния университет Риу-Гранди-ду-Сул, намиращата се под наблюдение на полицията Дилма Русеф не взема активно участие в дейността на студентското движение. Тя успява да завърши специалността “икономика” в университета през 1977 г. Една година по-рано и се ражда дъщерята Пола. След завършването на университета работи в различни икономически учреждения на щата, а политическата и дейност е свързана преди всичко с дейността на единствената позволена опозиционна партия “Демократично движение”.

В началото на 80-те години, с премахването на двупартийната система в страната, Дилма и Карлос Араужо вземат участие във възстановяването на Демократичната Работническа Партия, като обединяват своята теоретичната база с идеите на лидера и Леонел Бризола. Политическият алианс излиза успешен и още през 1985 г., Дилма Русеф е допусната да работи в муниципалните органи на властта. Започвайки от длъжността на секретар по финансите в муниципалитета на щат Порту-Алегри, Дилма след победата на нейната партия на изборите за губернатор, достига до поста на министър на енергетиката в щат Риу-Гранди-ду-Сул.

Част от корицата на латиноамериканския теоретичен орган „Pensamiento Critico“  (Критическа мисъл)

През 1998 г., Партията на работниците се при поддръжката на Демократическата Работническа партия спечелва изборите за губернатор в щат Риу-Гранди-ду-Сул и Дилма Русеф отнова става министър на енергетиката на щата. Именно в този отговорен за бъдещето на латиноамериканската континентална революция период, тя се запознава и с лидера на Партията на работниците Луис Инасиу Лула да Силва. След своята победа на президентските избори през 2003 г., той я поканва като изявен активен политик и опитен ръководител в състава на своето национално правителство, на длъжността министър на енергетиката. На този свой пост Дилма Русеф последователно и неотклонно отстоява интересите на народа и държавата в преговорите с представителите на частния бизнес. Тя успява да реализира и няколко успешни програми за подобряването на електроснабдяването на отдалечените селски райони и региони от територията на Бразилия. След като се убеждава в своя правилен избор, през юни 2005 г. Луис Инасиу Лула да Силва назначава Дилма Русеф за ръководител на президентската администрация. Нещо повече, вече като бивш министър на енергетиката, тя става и член на съвета на директорите на държавнага бразилската петролна компания „Petroleo Brasileiro S.A.“ (Petrobras). Последната притежавала 64 находища и добива 2,583 млн. барела нефт и 428 000 барела природен газ (в нефтен еквивалент) ежедневно.

Дилма Вана Русеф: в борба за президентския пост

На 13 юни 2010 г. Дилма е издигната като официален кандидат за президент от името на Партията на трудещите се. В качеството на своя платформа, тя посочила продължаването на успешната вътрешна и външна политика на тогавъшния правителствен кабинет. Неин основен съперник се оказал бившия губернатор Жозе Серра на щат Сан-Паулу, когото тя успяла да изпревари по популярност и поддръжка на избирателите. Провелите се избори на 3 октомври 2010 г. потвърдили това – в историята на Бразилия начело на президентското управление застала за първи път жена – Дилма Русеф. На официални си пост тя стъпи от 1 януари 2011 г.

Президентът на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф със своето семейство

Добре дошла сред народа ни, Дилма!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

WELCOME DILMA! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper“Българска Армия“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N from 21st September 2011, p.18.

– FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…

ФОККЕР, НА ЧИИТО САМОЛЕТИ ЛЕТЯХА БЪЛГАРСКИТЕ АВИАТОРИ…

Антон Херман Жерард Фоккер (Anton Herman Gerard Fokker), Антони (Тони) Фоккер, “Летящият Холандец”, е известен холандски изобретател и авиоконструктор. Той е роден на 6 април 1890 година в гр.Кедири (остров Ява, Индонезия) в семейството на плантатора Херман Фоккер. През 1894 г., баща му заедно със семейство си се прехвърля да живее в гр.Харлем (Нидерландите), за да може да даде европейско образование на децата си. Антон не успял да завърши висше образование, но още от малък проличал неговия интерес към техниката. През 1908 г. той разработва непробиваема пружинна «шина» за автомобилно колело. Обаче, когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало че такава вече има.

Антон Фоккер и неговият втори вариант на “Паяка”

През 1908 г. Антон Фоккер присъствува на демонстративен полет на Уилбър Райт, и неговият интерес преминал към самолетите. През 1910 г. баща му го изпраща в училище за механици в гр.Бинген (Германия), но там Антон не харесва начина на преподаването, поради което се премества в училище за шофьори в Залбах (Zahlbach). В училището имало автомобили, но нямало самолети, макар че се четял курс по аеродинамика и самолетостроене. Първият аероплан на училището бил конструиран от студентите под ръководството на преподавател от училището, но той не излязъл много сполучлив.
Своят първи самолет “de Spin” (Паяк) Антон Фоккер създава заедно с приятеля си лейтенант Франц фон Даум. Фон Даум бил два пъти по-възрастен от Фоккер и имал нужните пари за строителството на самолет. От своя страна, бащата на Антон също отпуснал 1500 марки за постройката на самолет. Но първият полет излязъл несполучлив – партньорът на Фоккер удря “Паяка” в едно дърво. Така че своят патент за пилотиране, Фоккер получава при създаването на своя втори самолет.

Антон Фоккер и неговият трети вариант на “Паяка”

В Нидерландите Фоккер става знаменитост след като с третия си “Паяк” на 31 август 1911 г. лети около кулата Sint-Bavokerk в гр.Харлем.
През 1912 г. холандецът се заселва около Берлин. Същата година, на 22 февруари той създава собствена авиокомпания Fokker Aeroplanbau, която се разполага около Берлин. Огромна е помощта и на баща му – той инвестира в компанията 50 000 марки. На следващата година той изгражда близко до гр.Шверин (Германия) авиационен завод. Компанията на Фоккер получила новото име «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до «Fokker Werke GmbH».
В Шверин бил построен хангар с размери 15 х 36 метра. Върху различни проекти, там работили 55 човека. И отново бащата на Фоккер, неговия чичо и бащата на приятеля му шеф-пилота Фриц Кремер инвестират във Fokker Flugzeug Werke GmbH 400 тысяч марки…
В началото на Първата световна война командването на въоръжените сили на Германия не се интересувало много от авиация. След демонстрацията на възможностите на Фокеровия модел – моноплана Militar 5 (М.5) пред германския министър на военното ведомство генерал фон Фалкенхайм, Германското командване му поръчва 114 самолета. Положението се изменя, след като през 1915 г. Антон Фоккер разработил синхронизатор, позволяващ на картечницата да стреля през витлото на самолета, което позволило на Германия да получи търсеното преди това превъзходство във въздуха. Заедно с това правителството на Германия взема под свой контрол завода на Фоккер. Фоккер останал директор и сега имал възможност да разработва самолети за Германската авиослужба (Luftstreitkräfte). През цялата война, за периода от 1914 до 1918 г., талантливият холандец произвежда около 3000 различни модификации на своите самолети. Неговите образци се произвеждали и в други авиационни заводи в Германия и Австро-Унгария. Нещо повече “Фоккерите” постепенно се превърнали в основния тип изтребител за авиацията на Централните Съюз. Така например, ако към края на юни 1918 г., в Централния Съюз, на въоръжение във фронтовите ескадрили имало 407 “Фоккера” и 604 “Албатроса”, то към края на август тази цифра вече била друга – 828 “Фоккера” срещу 307 “Албатроса”. Към момента на подписването на примирието, от 1200 изтребителя на Централния Съюз, числото на “Фокерите” било 900, а останалите 300 – на други типове машини (“Албатроси”, “Роланди”, “Сименс-щукерти”, “Юнкерси” и “Пфалци”).

Български офицери наблюдават стартирането на биплана “Фоккер” от летище край р.Вардар

Българската авиация също получила изтребители на Фоккер в годините на Първата световна война. Ако в началото на Първата световна война, Аеропланната дружина получила 3 едноместни изтребителя-моноплани “Фоккер” Е III, то през 1918 г. тяхното число се увеличило с още 8 едноместни самолета биплани “Фоккер” DVII. Това били отлични, силно въоръжени самолети, с мощни мотори (особено на “Фоккер” DVII, където бил поставен мотор BMW с 185 к.с. и достигащ таван на полет – 6000 км.). С появата на тези изтребители възникнало даже и понятието “Бичът на Фоккер” означаващ , че действията на авиацията на Антантата са били напълно парализирани от атаките им.

Български селяни гледат на летище “Белица”, как се подготвя за полет български изтребител “Фоккер”

В своя дневник, командирът на Аеропланната група майор Радул Милков отбелязва по повод получаването на новите самолети “Албатрос” С III следното: “…Нашите летци, “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото Фокерите (DVII) бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фоккер. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за летец-пилот в Берлин. Ловджийските самолети Fokker DVII и ние получихме към края на Първата световна война…”

Антон Фоккер демонстрира своята синхронизационна картечница.

През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по чиито клаузи на Германия е било забранено да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия обратно в Холандия. Същата година германо-холандската граница е прекосена от 350 ЖП вагона, натоварени със стругове, оборудване, полуфабрикати, авиомотори и друго имущество, което позволило на Фоккер да възстанови своето производство в Амстердам чрез новосъздадената фирма „Нидерландиш флюгтуиг фабрик“. През април 1920 г. холандското Бюро за въоръжение сключва голяма сделка с Антон Фоккер за около 100 самолета от различни типове Сделката била изпълнена още същата година, но този път вместо немските синхронни картечници “Шпандау” били поставени английските “Виккерс” и “Люис”.
През 1920 г. Фоккер заминава в САЩ, където става гражданин на САЩ и създава отделение на своята фирма. Компанията на Фоккер се превръща в една от водещите в производството на граждански самолети в света. През 1926 година с един от самолетите на Фоккер е осъществено прелитането на Северния полюс.

Понякога има и такива полети. Аварийно приземяване на български “Фоккер” Е III, в полосата на Южния фронт.

През 1927 г. Фоккер сключва в Нью-Йорк брак с Виолета Остман (Violet Austman), която загива две години по-късно при все още неизяснени обстоятелства.
Две години по-късно, General Motors Corporation изкупува 41% от акциите на компанията Fokker Aircraft Corporation, като главен инженер на компанията става австриецът А.Хаснер, който преди това е работил в “Албатрос”.
И все пак полосата на късмета като че ли тук го напуска . На 31 март 1931 г. един от неговите граждански самолети “Фоккер” F.10 попада в щорм. Самолетът се разбива, като загиват 7 души, сред които и един знаменит по това време футболен треньор на Университета Нотр Дам. След тази авария, авиокомпаниите започват да сменяват своите граждански “Фоккери” с други типове транспортни самолети. Поради тази причина знаменитият холандски (а сега и американски) авиоконструктор е принуден да напусне компанията. Още същата година, на 23 декември 1939 г. той умира в Ню-Йорк от усложнения, след незначителна хирургическа операция на носа му.
До началото на Втората световна война компанията на Фоккер продължава да строи в САЩ самолетите: Fokker Universal, Fokker Super Universal, Fokker C-2, F.9, F.10, F.11, F.14, F.32 (най-голямия пътнически самолет в САЩ), Fokker Hall H.51. Компанията му също така произвеждала по лиценз и транспортните самолети Douglas, които се доставяли на европейските потребители.

Така изглежда синхронната картечница, създадена от Фоккер през Първата световна война

Компанията банкрутира и престава да съществува на 15 март 1996 г. Но и до днес все още по различни световни авиолинии летят около 700 негови самолети, сред които със своята красота, дизайн и изящество се отличава най-вече гражданския “Фоккер” 100.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 29th April 2011, p.28.

– THE AIR BATTLES OF BULGARIAN AVIATION DURING 1916-1918

ВЪЗДУШНИТЕ БОЕВЕ НА БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ ПРЕЗ 1916 – 1918 Г.

През Първата световна война 1914-1918 г., българска военна авиация взима дейно участие в бойните действия във въздушното пространство над Балканския полуостров. Групирана на бойните летища “Удово” (около с.Удово) и “Беласица” (днес около гр.Беласица), тя успява да нанесе многобройни бомбени удари върху разположението и тила на войските на Антантата, да заснима артилерийските им позиции и подвоза на подкрепления, като по такъв начин предугажда маневрите им. Заедно с това, тя води и много въздушни сражения с близо десет пъти по-многобройния авиационен противник – авиацията на Великобритания, Франция и Сърбия. Следните са боевете, които провеждат пилотите от двете Аеропланни отделения на Аеропланната група, по време на Първата световна война:

ПЪРВО АЕРОПЛАННО ОТДЕЛЕНИЕ

1. Пилот капитан Радул Милков, с наблюдател подпоручик Богомил Вакъвчиев. Сражение на 25.VIII.1916 г., в пространството между моста Орляк и гр.Серес с двуместен английски биплан “Бритиш Експериментал” (“ВЕ”) – без резултат.

2. Пилот поручик Иван Узунов, с наблюдател подпоручик Богомил Вакъвчиев. Сражение на 5.I.1917 г. над гр.Петрич. Свалят един английски изтребител, който паднал в английските позиции.

3. Пилот германския фелдфебел Ерих, с наблюдател поручик Христо Скутунов. Водят сражение на 5.I.1917 г. над селата Тополово и Елшан. Нашият самолет получил една пробойна.

4. Пилот капитан Пеню Попкръстев, с наблюдател подпоручик Петър Котев. Водят сражение с английски изтребител на 19.I.1917 г. над с. Долен Чифлик – без резултат.

5. Пилот капитан Продан Таракчиев, с наблюдател подпоручик Богомил Вакъвчиев. Отново се води сражение на19.I.1917 г. над с. Долен Чифлик, но този път, нашият самолет получил 1 пробойна.

6. Пилот подпоручик Влайко Балан, с наблюдател поручик Христо Скутунов. Сражение на 19.I.1917 г. над с. Долен Чифлик – без резултат.

7. Пилот капитан Продан Таракчиев, с наблюдател подпоручик Барайр Диранов. Сражение със съглашенски изтребител, на3.IV.1917 г. над моста Орляк – без резултат.

Български авиатор със самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I), юни 1916 г.

8. Пилот капитан Продан Таракчиев, с наблюдател подпоручик Барайр Диранов. Сражение на 29.IV.1917 г. над с.Чавдаларе – без резултат.

9. Пилот подпоручик Влайко Балан. Провежда два въздушни боя на 7.VII.1917 г. – единият над Баракла Джумая, а вторият над Рупелското дефиле – без резултат.

10. Пилот подпоручик Влайко Балан и пилот поручик Иван Узунов. На 8.VII.1917 г., двата български изтребителя принуждават във въздушен бой над гр.Петрич, английски изтребител “ВЕ” да капитулира и да слезе в наша територия южно гр.Петрич в плен.

11. Пилот подпоручик Влайко Балан и пилот поручик Иван Узунов. Водят безрезултатен въздушен бой с английски изтребители на 20.VII.1917 г. над Демир Хисар.

13. Пилот поручик Христо Узунов. На 14.VII.1917 г., над Марно Поле участвува във въздушно сражение – без резултат.

14. Пилот подпоручик Марко Бончев с трофеен френски едноместен изтребител “Нюпорт”; пилот подпоручик Асен Йорданов с изтребител “Роланд” D II; Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател подпоручик Васил Кулев. Трите български изтребителя водят въздушен бой с 5 английски самолета на 26.VII.1917 г. над Марно Поле. Самолетът на подпоручик Йорданов получава пробойна в бензиновия резервоар и се приземява принудително в наша територия.

15. Пилот фелдфебел Тошо Цанков, с наблюдател подпоручик Васил Кулев. На 20.II.1918 г., българският изтребител води въздушен бой с 5 неприятелски самолета над гр.Солун, при което пулучава 5 пробойни. В друг бой от същата дата, този път над Марно поле, получават допълнително 13 пробойни, но успяват успешно да се приземят.

Свален английски аероплан, показан в гр. Гевгели, месец януари 1918 г.

16. Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател подпоручик Андрей Шишков. На 26.IV.1918 г. води продължителен въздушен бой над Гюмюш-Дере, при който наблюдателят е ранен в десния крак под коляното, но успяват благополучно да се приземят на наша територия.

17.Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател подпоручик Барайр Диранов.На 29.IV.1918 г. водят бой с неприятелски самолет над с.Чавдалари – без резултат.

18. Пилот подпоручик Иван Узунов. На 1.V. и 15.V.1918 г. води два въздушни боя с 4 противникови самолети – без резултат.

19. Пилот майор Пеню Попкръстев, с наблюдател поручик Иван Иванов. На 5.V.1918 г., в небето южно от Беласица Планина, водят въздушен бой с един английски изтребител, при което успяват да го свалят. Английският самолет пада зад техните отбранителни линии.

20. Пилот капитан Иван Миланов. На 23.VI.1918 г., в небето над Демир Хисар води безрезултатен бой с 4 английски изтребителя.

21. Пилот капитан Иван Миланов. На 31.VII.1918 г., в сражение над Орман Чифлик (село до аеродром “Белица”) успява да свали един английски самолет “ВЕ”.

22. Пилот капитан Иван Миланов и пилот фелдфебел Тодор Рогев. И двамата с изтребители “Роланд” D II, нa 5.IX.1918 г,. над с. Рупел водят въздушен бой със 7 неприятелски самолети. На “Роланда” на Тодор Рогев са скъсани 3 кабела и пробит радиатора, при което той е принуден аварийно да се приземи на наша територия. При приземяването, самолетът се преобъръща и счупва витлото си.

23. Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател капитан Атанас Попатанасов. На 25.IX.1918 г. над Влахина Планина води въздушен бой с 4 противникови самолети между Серес и Савияк, и въпреки упоритото им нападение и преследване до Демир Хисар, успяват да се завърнат на аеродром “Белица” с 9 пробойни в самолета.

24. Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател поручик Христо Ченков. На 29.IX.1918 г. водят над гр.Серес въздушен бой с три неприятелски самолети, принудени са да се приземят наша територия около Серес, но понеже противниковите самолети продължават да ги обстрелват, са принудени отново да излетят и се приберат в аеродром “Белица”.

ВТОРО АЕРОПЛАННО ОТДЕЛЕНИЕ

1. Пилот капитан Радул Миланов, с наблюдател капитан Никола Дремсизов. На 16.II.1917 г. – над езеро Дойран води бой с един английски самолет, при което самолетът им получил 3 пробойни.

2. Пилот поручик Никола Божков, с наблюдател подпоручик Петров. На 2.IV.1917 г., над с.Тушин влизат в борба с два френски изтребителя “Нюпорт”, след което самолетът им е запален и те се разбиват близо до предната бойна линия.

3. Пилот капитан Манчо Манов. На 10.VII.1917 г. над Мая-Даг, влиза в борба с два френски самолета, но боя завършва без резултат.

Български войници и офицери пред свален британски аероплан, Южния фронт

4. Пилот капитан Манчо Манов. На 31.VII.1917 г., отнова влиза в бой с един френски изтребител “Нюпорт”, но боят завършва без резултат.

5. Пилот поручик Никола Василев, с наблюдател капитан Никола Дремсизов. На 5.VIII.1917 г., над връх “Дуб” влиза във въздушен бой с английски самолет, който коригирал неприятелската артилерийска стрелба. Поручик Василев се връща в аеродром “Удово” с пробит радиатор.

6. Пилот капитан Манчо Манов. На 9. VIII.1917 г., над Кара Сим влиза във въздушен бой с един английски изтребител – безрезултатно.

7. Пилот капитан Манчо Манов, с наблюдател офицерския кандидат Димитър Пенчев. На 30.VIII.1917 г., над с.Сиваево водят въздушен бой с 4 английски самолета. Благополучно се връщат на аеродрома “Удово” с пробит бензинов резервоар.

8. Капитан Марко Първанов с наблюдател капитан Никола Дремсизов. На 10.Х.1917 г. летят над гр.Солун. Водят бой с 12 английски самолети, наблюдателят Никола Дремсизов е леко ранен. Когато се завръщат на аеродрома, откриват във самолета си 18 пробойни.

9. Пилот Капитан Манчо Манов. На 12.ХI.1917 г., над Дойран води въздушен бой с 2 английски самолета, без резултат.

10. Пилот Капитан Манчо Манов. На 20.ХI.1917 г., над Мая-Даг води бой с два френски изтребителя – без резултат.

11. Пилот Капитан Манчо Манов. На 24.ХI.1917 г., над с.Мачуково води въздушен бой с два противникови самолета. Успява да простреля наблюдателя на единия от френските изтребители.

12. Пилот капитан Иван Миланов. На 5.II.1918 г., югозападно от Дойранското езеро води безрезултатен бой с 1 френски самолет.

13. Пилот капитан Иван Миланов. На 8.II.1918 г., води безрезултатен бой над Дойранското езеро с 1 френски самолет.

Български офицер със загиналия екипаж на свален в околностите на Дойран английски самолет, 1917 г.

14. Пилот поручик Константин Узунски, с наблюдател подпоручик Стефан Иванов. На 10.III.1918 г., над Килиндар води безрезултатен бой с 1 английски самолет.

15. Пилот поручик Василев, с наблюдател подпоручик Борис Киров. На 12.III.1918 г., над с. Мачуково води безрезултатен бой с 1 френски самолет.

1. Пилот капитан Петър Петрунов, с наблюдател поручик

Васил Бандов. На 15.III.1918 г. води бой над Килиндар с 1 френски самолет – без резултат.

17. Пилот поручик Иван Маринов, с наблюдател поручик Тодор Пачев. На 30.IV.1918 г. над гр. Кукуш водят въздушен бой с 1 френски самолет – без резултат.

18. Пилот поручик Георги Попвасилев, с наблюдател капитан Георги Дамянов. На 6.V.1918 г. над Килиндар – Солун, към върха “Дуб” водят въздушен бой с 3 английски изтребители “Спад”, от които единия напуска боя, а след това и другите два самолета.

19. Пилот майор Никифор Богданов, с наблюдател подпоручик Стефан Иванов. На 6.V.1916 г. летят групово над с. Люмница, Аржанското езеро, над гр. Кукуш и над върха “Дуб” и “Кала Тепе”, след което към Дойранското езеро биват настигнати от 2 английски самолета. Резервоарът за бензин на самолета бил пробит, наблюдателят тежко ранен и пилотът майор Богданов слязъл принудително в наша територия при с.Валандово. Наблюдателят получил 14 куршума в тялото си. След грижливо лекуване, остава инвалид от войната.

20. Пилот капитан Марко Първанов. На 6.V.1918 г., охранява двата самолета – на майор Богданов и поручик Попвасилев. Води сполучливо охраната на двата самолета, отбива атаките на тримата англичани, даже единия от тях се отказва повече от въздушната борба, но фаталната грешка на майор Богданов да излезе от обсега на груповото летене и незабелязано се отдалечил, летейки изолирано, бил настигнат от бързите противникови самолети и изваден от строя.

21. Пилот поручик Иван Маринов, с наблюдател поручик Тодор Пачев – на 1.VI.1918 г. летят над Голяма Яребична, водят бой с един френски самолет, но безрезултатно.

22. Пилот ефрейтор Зарбев, с наблюдател поручик Тодор Пачев. На 20.VI.1918 г. над гр. Дойран един английски самолет ги настига, водят въздушен бой, но запалителни патрони попадат в бензиновия резервоар и подпалват бензина и самолета, вследствие на което двамата летци загиват.

23. Пилот капитан Петър Петрунов, с наблюдател подпоручик Григоров, водят бой на 2.VII.1918 г. над Сневча с един французки самолет, но безрезултатно.

24. Пилот капитан Петър Петрунов, с наблюдател поручик Никола Николов. На 4.VII.1918 г. водят бой над “Дова Тепе” с 1 английски самолет, но безрезултатно.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

‘THE AIR BATTLES OF BULGARIAN AVIATION DURING 1916-1918“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 27th May 2011, p.16-17.

– THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944

БАЛКАНИТЕ И ВТОРИЯТ ФРОНТ В ЕВРОПА ПРЕЗ 1944 г.

За първи път въпросите по подготовката на план за нахлуване на Европейския континент през Франция в 1944 г. се поставят на обсъждане през май 1943 г. по време на Вашингтонската конференция на военнополитическото ръководство на САЩ и Великобритания. Тази идея е претворена в реалност през август 1943 г. по време на Квебекската конференция, когато вече се разглежда първия вариант на плана. В него вече били уточнени някои отделни въпроси, например такива като начините за десант, действията на морските, сухопътните и военновъздушните сили и специалните мероприятия по материално-техническото осигуряване на бъдащата операция. Окончателният му вариант е бил готов около 1 февруари 1944 г., когато само някои отделни негови елементи са били видоизменяни до средата на април същатата година.

Главнокомандващият обединените съюзнически сили на Западноевропейския театър на военните действия, генерал Дуайт Айзенхауер, 31 декември 1943 г.

Въпросът за операцията „Овърлорд” е тема на специален разговор между ръководителите на антихитлеристката коалиция и на Техеранската конференция, които на 30 ноември 1943 г. обсъждат различни варианти по осигуряването на маскировката по нахлуването на Европейския континент. Тук е уместно да се отбележи, че в сравнение с останалите операции за „Овърлорд” е било характерно по-високото равнище на осигуряването на всички форми на секретност при подготовката на бъдещите действия. Особена роля изиграва план „Бодигард” („Телохранител”), който се основава на решенията на Техеранската конференция и определя основните насоки на стратегическото дезинформиране на противника и маскировката на военните приготовления от западните съюзници в Европа през 1944 г. Той е одобрен окончателно от Обединения комитет на началниците на щабове на 30 януари 1944 г. Замисълът му се състои в отвличането на вниманието на хитлеристкото командване от бъдещите райони на Скандинавия, Балканите и Северна Италия, където англо-американското командване не предвижда предприемането на някакви настъпателни действия.

Дългоочакваната заповед на генерал Дуайт Айзенхауер до подчинените войски за започване на десантната операция. 6 юни 1944 г.

Отвличане на вниманието

Така например, за привличането на вниманието на противника се препоръчва специално за района на Балканите да бъде имитиран десант на западните съюзници по далматинското крайбрежие, английски десант в Гърция и амфибийни операции на съветските войски срещу румънско-българското черноморско крайбрежие. Предвижда се също така предложение до съюзниците и сателитите на Третия райх да преминат на страната на антихитлеристката коалиция, както и до Турция за влизане във войната, с възможността за създаването на военновъздушни и военноморски бази по островите в Егейско море, които да демонстрират желанието на западните съюзници за десант в Гърция.

Генерал Айзенхауер разговаря с парашутисти от 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Всички действия по отвличане вниманието на германското военно командване към Югоизточна Европа се осъществяват под кодовото име „Цепелин”. В резултат на тази операция в край на 1943 г. и началото на 1944 г. съюзническото разузнаване води тайни преговори с представители на унгарското правителство на Калаи за излизането на Унгария от войната, като първо получава принципно съгласие за капитулация, в случай че англо-американските войски достигнат границите на Унгария. В съответствие със задачите на „Цепелин” са установени връзки и с прозападните елементи и правителствени кръгове на Румъния също за напускане на хитлеро-фашистката ос. За засилването на тревогата в тях е разпространена и информация за подготвянето на бъдещ десант на съветските войски на румънския бряг на Черно море в района на Констанца. В Турция се засилила активността на съюзническата дипломация по привличането и на страната на антихитлеристката коалиция във войната и, макар че това не станало, евентуалните действия на 40 турски дивизии срещу България и окупирана Гърция създавали определено напрежение в командването на вермахта за района.

Мисиите „Клариджис“ и „Мълигатони“

Англо-американското командване не оставя под внимание и разширяващото се съпротивително движение на Балканите, както и въпросът за установяването на контакти с ръководствата им в отделните държави, независимо от това да ли са били победени държави или са съюзници по Оста. Те имали за цел да повишат интензитета на бойните действия, като по такъв начин имитират подготовката за предстоящия десант на съюзниците на Балканския полуостров. В региона на Балканите броят на обединените военни мисии за свръзка нараства за извънредно кратък срок, като числото им достига над 50, и в тях се намират военнослужещи от американското Управление на стратегическите служби (ОСС) и британското Управление за специални операции (УСО). За контактите с българското съпротивително движение са изпратени две мисии – едната (мисия “Мълитагони”) намираща се под ръководството на майор Мостин Дейвис (англичанин, бивш финансов чиновник от Ню Йорк) и другата (мисия “Клариджис”) на майор Франк Томпсън. Но скоро решението да бъде въоръжено партизанското движение в България, като бъде спусната оръжие на самата територия на царството е отклонено, поради съмнение в лоялността на самото ръководство на ЦК на БРП (повечето членове на което се намирало по затворите!) и поради съмнение от изтичане на информации по тези канали към германските специални служби. За отказът повлияват също така и два фактора – загиването на майор Мостин Дейвис и загубата през зимата на 1944 г. на два американски транспортни самолета с въоръжение, свалени от германците над територията на Балканите, на път за България. По изричното настояване на другия ръководител на съюзническата мисия – майор Франк Томпсън, е решено българските партизани да получават оръжие само от свободните партизански зони в окупираната югославска и гръцка територия, а не чрез доставки на територията на самата България!

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Нарастването на партизанските бойни действия не остава скрито от очите на германското командване. На територията на Балканите се разполагат за борба със съпротивителните движения, около 10-15 германски дивизии, които биха могли да бъдат изпратени на френска територия преди 6 юни 1944 г.

Англия е огромен военен лагер.

Съюзническото командване придава голямо значение по създаването на превъзходство в сили и средства над германската групировка войски, отбраняващи района. Към деня на инвазията в Европа цялата територия на Великобритания представлява военен лагер, в който са съсредоточени 39 дивизии, 12 отделни бригади и десет отряда „Командос” и „Рейнджърс”, с общо повече от 5 хиляди танка. Двадесет и първа група армии, намираща се под командването на английския генерал Б.Монтгомери, е сведена в 4 армии – 2 американски, една английска и една канадска. Отделно в операцията участват френски, чехословашки и полски съединения и части. ВВС също имат в свое подчинение значителни сили – 10859 бойни самолета, 2316 транспортни самолета, 2591 планера, което създава превъзходство над хитлеристката авиация над 20 пъти. Същото е положението и в съюзническите ВМС, които в деня на нахлуването наброяват 1213 бойни кораба и катера, 4126 десантни съда, 736 спомагателни съда и 864 търговски кораба. Общата численост на експедиционните въоръжени сили е 2876439 души, или имат двукратно числено превъзходство над противника. За място на десанта на съюзническите сили е избрано северното крайбрежие на Нормандия в района на гр.Кан и на запад от него. Тук по данни на разузнавателните служби, хитлеристката отбрана е по-слаба от тази на крайбрежието на Ламанша, северно от Сена.

Амфибиите и самоходните баржи също се подготвят за десанта. Началото на юни 1944 г.

Според замисъла в участъка от плитчината Гран Ве до устието на река Орн (дължина около 80 км) се предвижда да се извърши морски и въздушен десант, който да е в състояние на 20-ия ден от своето стоварване да създаде плацдарми с дължина от 100 км по фронта и 100-110 км в дълбочина. В първият ден на десанта е решено да бъдат стоварени на френския бряг 5 пехотни и 3 въздушнодесантни дивизии. Десантната операция получава кодовото название „Овърлорд”, докато морската и част е известна под името „Нептун”.

Нови видове бойна техника

Голяма роля в преодоляването на всички трудности се отделя на използването на нови видове бойна техника и други технически средства за борба – например такива като показалите добрите си възможности в Сицилийската операция пехотнодесантни и танкодесантни кораби, различни средства за преодоляване на плитчини, самоходни пароми и др. С цел ускоряване на десантирането на френския бряг в състава на експедиционния корпус, намиращ се под командването на американския генерал Дуайт Айзенхауер, са включени 236 големи и 837 малки танкодесантни кораба, както и 248 пехотнодесантни кораба. Съюзниците имат около 2470 десантни кораба, които били в състояние да прехвърлят хора и бойна техника на брега без помощта на големите кораби, които са около 60 на сто от общото количество десантно-преправъчни средства, отделени за осигуряването на първия етап от операцията в Нормандия. За прехвърлянето на бойната техника от големите танкодесантни кораби, които в условията на очерталите се големи плитчини не били в състояние да доближат брега на Нормандия, са подготвени нови фериботи, известни под името „Райнбоу”, способни да помат товар до 400 тона. Друга новост е използването на бронирани и обикновени булдозери, способни да правят пътища по пясъка от десантните кораби и баржи до твърдия бряг. Във висша степен неприятен сюрприз за немското командване се оказва използването на изкуствени пристанища, известни под условното наименование „Мюлбъри”, способни да обслужват кораби с водоизместимост повече от 10 хиляди тона, включително и от типа „Либерти”.

Канадските войски десантират на участъка „Джуно“. 6 юни 1944 г.

Едно такова пристанище осигурява стоварването на близо 12 хиляди тона товари на ден, жизненонеобходими за развитието на успех в първите дни на операцията.

Най-дългият ден на войната.

Десантът започва с мощен удар на съюзническата авиация в лицето на 9-а американска въздушна армия, английските 2-ри тактически ВВС и 8-а американска армия от стратегическите ВВС. Тя нанася бомбени удари по немските комуникации на голяма площ, но основният удар е по обекти и райони от Франция, северно от Сена. Тук през нощта на 6 юни само върху десет основни батареи са стоварени 5267 тона авиобомби от 1136 английски бомбардировача. На сутринта по други обекти в залива на Сена са стоварени нови 1763 тона авиобомби от 1083 американски бомбардировача. В промеждутъка от 24 май до 5 юни са разрушени или извадени от строя всички мостове през Сена между Руан и Париж, както и разрушени други 12 моста в Северна Франция. Силни демонстративни удари на неголеми групи от кораби и авиация са нанесени по Булон, носовете д`Антифер и Бар фльор. Пак през нощта на 6 юни съюзническото командване спуска и няколко лъжливи десанта (т.нар. операция „Титаник”), които имат за задача да отвлекат вниманието от започващия няколко часа по-късно десант на 82-ра и 101-ва американска въздушнодесантна дивизия западно от Сент-Мер-Еглиз и северно от Карантана. По този начин в продължение на първите решителни часове операцията „Титаник” държи различните командни длъжности на хитлеристките войски, включително и командването на войските „Запад”, в състояние на неосведоменост за действителното място на десанта на съюзническите войски.

Първи трофеи!

Морският десант на експедиционните сили, наброяващ повече от 6 хиляди кораба и съдове, по време на своя преход от пристанищата на Южна Англия до бреговете на Нормандия на 5 и 6 юни, не среща нито един кораб на германската марина. За това помага и настъпилото лошо време – щурмът, започнал на 4 юни, успява да приспи бдителността не само на германските ВМС, но и на ВВС.

Превъзходството над противника в сили и средства проличава най-добре на сутринта на 6 юни, когато 7 линкора, 2 монитора, 24 крайцера и 74 ескадрени миноносеца извършват мощна артилерийска подготовка, която позволява почти без проблеми да бъде извършен десантът на съюзническите сили на нормандския бряг на 6 юни. Към изхода на първия ден от операцията „Овърлорд” съюзническите сили създават три плацдарма с дълбочина от 2 км (участъка „Юга”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Юта”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Омаха”, където 7-ми корпус от 1-ва американска армия успял да се съедини с 82-ра въздушнодесантна дивизия.
Десантът в Нормандия

Десантът в Нормандия

На крайбрежието в Нормандия слизат основните сили на пет пехотни и три въздушнодесантни дивизии, които с другите усилващи части наброявали 156 хиляди души. През следващите два дни продължава прехвърлянето на нови сили и средства. За три дни на плацдармите са стоварени осем пехотни, една танкова и три въздушнодесантни дивизии. В периода от 9 юни до 12 юни съюзническите войски успяват да заемат територия с дължина от 80 км и дълбочина 13-18 км, като при това на тази територия вече се намират 16 дивизии и бронетанкови средства, еквивалентни на три танкови дивизии.

Канадски военнослужещи в Берние-сюр-Мер (Bernières-sur-Mer), блеизо до участъка „Джунао“. Нормандия, Франция, 6 юни 1944 г. 

В състава на експедиционния корпус в Нормандия към 12 юни се наброявало 327 хиляди души, 54 хиляди бойни и транспортни машини и 104 хиляди тона товари. Към 25 юли съюзниците излизат на рубежа южно от Сент-Ло, Коман, Кан. С това Нормандската десантна операция завършила. Трябва да се отбележи, че към тази дата експедиционните сили заемат плацдарма с размери на около 100 км на фронта и 50 км в дълбочина, което беше два пъти по-малко от предвиденото в първоначалния план. Независимо от това, действията на флота и авиацията позволяват тук да бъдат съсредоточени големи сили и средства, нужни за окончателното разгромяване на противника.

Алан Брук, Уинстън Чърчил и Бърнард Монтгомери в полевата ставка на Монтгомери в Нормандия, Франция, 12 юни 1944 г.

Така пътят за освобождението на Западна Европа е отворен. Заедно с това, операцията „Овърлорд” ще остане в аналите на военната история като най-голямата десантна операция със стратегическо значение в годините на Втората световна война.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.20-21

THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Франция, гр. Льо Трепорт (Le Treport). Генерал-фелдмаршал Ервин Роммел (Erwin Rommel) провежда инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал. Генерал Фридрих Флигер с германски офицери инспектират една от дълговременните отбранителни точки.

Франция, част от Атлантическия вал.

Франция. Генерал-полковник Йоханнес Бласковиц (Johannes Blaskowitz), прави инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал, южно от гр. Бордо. Германски оберефрейтор с бинокъл оглежда района.

Франция, Нормандия. Германски войници оглеждат свален от противовъздушната артилерия британски транспортен самолет Airspeed AS 51 “Horsa”

Британският десантен кораб „Принц Балдуин“, се подготвя за десанта. Юни 1944 г.

Американски десантници провеждат тренировка в едно от британските пристанища. Краят на май 1944 г.

Американски пехотинци се подготвят за десант в един от южните английски градове. Юни 1944 г.

Товарене на полуверижни бронетранспорьори от американски военнослужещи.

Подготовка за прехвърляне на танковете М4 „Шерман“.

Американски „рейнджърси“ се подготвят за десанта. 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Майор Уйлям Франк Томпсън (William Frank Thompson) военнослужещ от УСО, ръководител на Британската военна мисия за свръза с българското съпротивително движение. Ръководител на БВМ (член на БВМ “Мълигатони” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Клариджис” при Верховния щаб на българските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron GHQ Liaison Regiment (Phantom)). Съдба: попада в плен, разстрелян около българското село Литаково на 10 юни 1944 г.

Карта на шефа на българската полиция Никола Гешев за активността на българското партизанско движение, юни 1944 г.

Диаграма към картата на на шефа на българската полиция Никола Гешев, юни 1944 г.

Един от ръководителите на британските военни мисии в Югославия, майорът от УСО Ерик Гринууд

Ръководителят на съюзническата мисия в Гърция генералът от УСО Еди Майерс (псевдоним „Троцки“)

Членове на американската военна мисия при генерал Дража Михайлович. От ляво на дясно: полковникът Роберт Макдауел (Robert McDowell), OSS капитан Джордж Мусулин (George Musulin), OSS капитан Ник Лалич (Nick Lalich), генерал Драголюб Михайлович (Драгољуб Михаиловић) и поручик Михаел Раячич (Michael Rajacich)

Членове на америанската военна мисия при югославските партизани.

Йосип Броз Тито, британският премиер-министър Уинстон Чърчил и ръководителят на Форин Офиса Антони Идън в Лондон, в годините на войната

Един от многобройните паметници на благодарните европейски народи

Американски войници и ветерани от Втората световна война на церемонията по отбелязването на 67-мата годишнина на D-Day в Pointe du Hoc около Cricqueville en Bessin, Западна Франция, 6 юни 2011 г.