– LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки

РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Ако сте проследявали, както на вас ви се е налагало, по картата за движението на българската армия, което се извършвало със забележителна бързина и планомерност, то може да се допусне, че всички войскови части в правилен ред преминават от позиция към позиция. В действителност, това не е така. На дивизията, полка или на батальона се поставя задача да извърши преход по някаква линия. И сумирано като цяло, дивизията и полка изпълняват тази задача. Но вътре в големите войскови единици с обоз при тежки преходи, с тежки раници на гърба, с артилерия, която се налага да бъде измъквана от калта, редът въобще не се спазва – особено след големите сражения, когато войниците от една страна са уморени, а от друга, вече успели да свикнат, по-малко се страхуват да изпадат в паника и не изразходват толкова внимание върху това да се придържат към правилни колонни редове.

До Лозенград, около Петра например, работата още вървеше гладко, като по учебник. А след Лозенград, когато ние се движехме към Люле-Бургаз, редът съвсем се развали и, както показаха по-нататъшните събития, без загуби за делото. Нашият полк се разбърка с други четири, командването почти изчезна, аз например, въобще не видях през това време полковия командир, него някъде го взеха от нас, моя взвод изчезна и при мен под мое командване попаднаха 100 войника от различни полкове. Съществуваше твърдото убеждение, потвърждаващо се от слухове, идващи от всички страни, че в това направление се движат нашите, че те са много, но кой къде е – това не го знаеха нито войниците, нито аз. И тази неизвестност никого не потискаше, тя се допълваше от твърдата увереност, че ние ще стигнем там където трябва.

Дали е имало куриери от една част към друга? Та нали ви казвам, че аз дори не видях нашия полкови командир. Можеше ли да има правилна връзка между полковете, ако те са се разделили, разбъркали, а командирите бяха откъснати от нас и разместени. Впечатлението е такова, като че ли армията се движи стихийно, но тази стихийност се отнася само към движението на отделните групи и колони вътре в армията. А цялата армия се придвижва правилно, както трябва и накъдето трябва. В състава на тази тежка маса има хора, които знаят накъде да се върви, а всички останали се нагласяват към тях. Вие казвате, че при такъв ход на делото не може да има над войниците правилен контрол и отделни страхливци могат да напуснат полесражението? Не знам дали е имало такива опити. Но не вярвам, че това би било възможно. Общият план за действие е неизвестен на отделните войници. Къде е неприятелят, той не знае. Отдясно, отляво, отпред, отзад – са все свои. Той се държи към тях, бои се да се откъсне и иска – не иска, влиза в бой.

В учебниците по тактика всичко точно е посочено и предвидено: войсковата част е тук, началникът – там, неприятелската позиция е на еди колко си крачки, обходът на фланга е за толкова минути. И от всичко това, на третия, а дори и на втория ден не остава почти нищо. Аз не искам с това да кажа, че теорията на тактиката е излишно нещо. Не, ако нямаше предварително обучение, би се получила пълна анархия. А тук, именно благодарение на вложените във войниците елементи на организация и ред, в цялата тази хаотична на вид стихийност се съхранява своя планомерност. Но разликата между математическите абстракции на училишните учебници и живата реалност на движението и боя – е огромна. Един от запасните войници, когото аз преди похода в продължение на двадесет дни обучавах на воински движения и хватки, по пътя жлъчно ми се надсмиваше – какво, господин офицер, тук май не е точно така, както се дава по правилата.

В Лозенград ние влязохме без бой. Населението ни прие действително добре. Тук в официалното съобщение нямаше никакво преувеличение. Турците избягаха преди нашето пристигане, а на вратите на християнските къщи имаше навсякъде кръст, на някои с много ярка боя, за да се хвърля на очи. Очевидно, все пак се опасяваха. Много от християните, които носиха преди това фесове, сега ги захвърлили и тъй като нямат шапки, ходят гологлави.

В Лозенград нашият полк остана не повече от два-три часа. Само малко отдъхнахме и веднага тръгнахме на път за Кавакли. Там, няколко часа преди нас е имало турци. Те са избягали, както се вижда в паническо стъписване, изоставяйки целия провиант, всички свои бойни припаси. Трябва да се каже, че след Лозенград, ние през цялото време живеехме за сметка на турския провиант. В Кавакли дневувахме. Нощувахме там две нощи.Оттам направихме вилазка на 15 километра срещу две турски колони, които като че ли бяха излезнали от Одрин, но не открихме никого. Възможно е това да са били български войски, рекогносцировъчния артилерийски отряд по погрешка да ги е определил като турци.

В този бой около Люле-Бургаз аз и бях ранен, още в първия ден. Приближихме се ние към позицията на 15-и вечерта, нощувахме, а на заранта в понеделник започна сражението, и в пет и половина вечерта ме раниха. Работата беше така. Отрядът, който командвах, един и половина – два сборни взвода, имаше отначало сблъсък с турците в неголяма горичка, откъдето ги изтикахме. После овладяхме селото Караагач. Турците и оттук избягаха. След това имаше височина. Аз изкомандвах: „Напред, към височината!”, и войниците започнаха на малки групи да се изкачват. А там вече имаше наши. Беше видно с просто око, как те преследваха бягащите турци. Кой е на дясно от нас, кой е на ляво – аз също не знаех. При самото начало на изкачването аз се спрях и започнах да оглеждам местността, за да не се натъкна на някой изостанал турски отряд. Точно по това време аз и попаднах под куршума. Кой и откъде ме рани – естествено не знам. Само че куршумът е турски, вижда се по раната, и той разбира се не знаеше, че е ранил някого, ние с него се намирахме на разстояние не по-малко от 400 метра един от друг. Куршумът, както вие виждате е влязъл оттук, от лявата страна на лицето, около средата на носа, а е излязъл около дясното ухо. Веднага след изстрела аз паднах по очи, сигурно повече от изненада. Паднах и веднага вътрешно си казах: „раната трябва да е смъртоносна”, но някак си съвсем глухо за това си помислих, без всякаква…, как да кажа…, без всякаква сантименталност, значи умирам, помислих си, край, и имах при това само чувството на някаква досада към себе си, че това така просто става, нито една височайша мисъл не ми влиза в главата. На мен това ми се видя обидно. След това почувствувах болка и при това много силна, но не там, откъдето куршумът е влязъл, а откъдето е излязъл. Така че, аз първоначално бях решил, че куршумът е влязъл от дясно, около ухото. Много кръв изтече, цяла локва. След няколко минути се надигнах, извадих санитарния пакет и си направих сам на себе си превръзка.

След това започнах да търся санитари. Но със санитарите е беда: те идват много късно. Ранените винаги се възмущават от тях. И съвсем справедливо. Турците вече са избягали, няма никаква опасност, а санитарите, гледаш няма ги и няма. Появяват се след два-три часа, а по някой път и по-късно. Обяснявам си аз това по следния начин. Санитарите стоят не под огън, а около огъня, те не се чувствуват като сражаващите се, в такова положение, когато няма накъде да отидеш, защото всеки сантиметър от въздуха те заплашва със смърт. Те само виждат отблизо, как умират другите, затова чувството за самосъхранение у тях е изострено до крайност. Страхуват се да отидат под огъня – и това е. В подобно състояние излизат наяве най-лошите инстинкти. Някои от санитарите, вместо да отиват към ранените, пребъркват убитите. Направо гнусотия… А ако поставиш този санитар с пушка на бойна позиция, той ще се сражава добре и заедно с другите, когато е нужно, ще се хвърли напред „на нож”. Виждаш ли какво нещо е човекът! Нелепо е, наистина да се мисли, че от 200 хиляди войници всичките са герои, дори и в отделните, героично настроени хора, не всичко е героично. Военният героизъм, най-малкото в сегашните войни – е масов. Войската може да извършва героични действия, но това въобще не означава, че всички войници или офицери по отделно – са герои. Трябва само, армията като цяло да знае в името на какво се бори, за да може да смята целта на войната – за своя цел, – и героизмът вече израства от условията на самата война.

Вие питате, защо не ме вдигнаха моите собствени войници, щом не е имало санитари. Това е забранено. Войникът е длъжен да се сражава, докато не е ранен, а ако му се позволи да се грижи за ранените, никой няма да остане на линията. После, когато аз започнах да бродя по полето, един от моите войници, действително дойде при мен и ме хвана под ръката. Така аз с негова помощ и стигнах до санитарния пункт – точно шест часа след като бях ранен. Тук изгориха с йод отверстието, направиха превръзка и ме изпратиха назад с другите ранени към Лозенград.

Когато аз лежах в каруцата, най-много ме измъчваше не раната, а скърцането и тракането на десетките каруци. Това веднага възстанови в моя мозък звука на картечниците – това е знаете ли, най-лошия звук. На полята на сраженията първоначално този звук дори ми хареса: равен, спокоен, непрекъснат, а после започна да ме дразни, колкото по-нататък, толкова по-лошо. Уморява и омръзва до непоносимост, трещи без паузи и спирания… Подъл автомат! Нищо човешко няма в този звук. Тук-тук-тук-тук-тук – двадесет и четири часа без прекъсване. Оръдията са къде по-човечни. Когато се чува оръдеен изстрел, вие винаги чувствувате зад него някаква жива воля, някой е дръпнал за някакво въже. А картечницата е съвсем бездушна, – тя е – perpetuum mobile на убийства, изсипва куршуми, носи смърт, а човешкия дух зад това не се чувствува. Това е и най-ужасното.

Страх ли? Страх по време на сражението няма, т.е. – най-вече когато си под огън. А преди сражението и след сражението – страхът е голям, това е същото, само че в по-малък вид, когато си по време на изпити, и при изказвания от трибуната. По време на мобилизацията на никой не му се отиваше в огъня. Разбира се, при тържествените прегледи, когато чувствуват, гледат и викат като цяла маса, ентусиазмът е голям. Но когато разговаряха поотделно, на всеки му се искаше да го е минала тази „чаша сия”. А някои с такъв тон говореха, че аз дори се опасявах: не ще издържат, мислех си, те първата атака! А се оказа съвсем не така. Страхът насъвсем изчезна, него го сменява след известно време безразличието, а при страхливите и нервните се появяват на моменти такива взривове, които имат съвсем героичен вид.

Страхът е целесъобразен в човешкия живот; нова е психическата реакция на организма към заплашващата го опасност. Но ако тази опасност е непрекъсната и непреодолима, ако няма къде да избягаш от нея, ако всеки кубически сантиметър на въздуха може да бъде във всеки момент зает от куршум, – тогава страхът престава да бъде целесъобразен, той вече не предпазва, а разрушава организма. И тогава като негова смяна идва безразличието, като своего рода защитна психологическа обвивка.

Страх няма по време на сражението, затова пък има някакво чувство на нервна умора… Започва канонада на сутринта. Продължава непрекъснато. Слънцето се издига, ходиш, сидиш или лежиш – непрекъсната стрелба цял ден до ноща. А веднъж дори и цяла нощ. Живееш под това и нито за минута не се освобождаваш. На вас ви се е случвало вероятно да бъдете в полето при гръмотевична буря – гърми се над главата, стреля отгоре надолу мълнията, и няма къде да се скриеш. Сега пък си представете, че опасността се е увеличила хиляда пъти, че мълниите падат отгоре непрекъснато и че това продължава час, два, десет, денонощие, две денонощия, три… Страхът, като остър отклик на смъртоносната опасност изчезва, но расте в целия организъм, в мускулите и костите, изпитвате чувство на умора. Страшно е, непоносимо, адски омръзва…

В канонадата е същото безразличие, както и при гръмотевичната буря, – стихийната смърт те обсажда отгоре, отдясно, отляво. Трещи, свисти, ухае, обкръжава те с топлинни въздушни вихри, със земя, сваляте на земята и трещи по-нататък без край. Всеки ден към вечерта ти се струва: ето сега вече е краят, повече това няма да го издържа. Но настъпва следващия ден – и отново същото. От това и нараства в душата чувството на омраза към врага.

Архив на Л.Троцки, 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“|, Sofia, N 41 (23617) from 14th October 2011, p.15.

Пълният текст е публикуван във в-к „България“, Чикаго, САЩ, бр.44 от 5 ноември 2011 г.:

http://bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2791-demonut-jertva-trocki.html

– RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”


ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

– Кой тропа? – пита Ралина булка.

– Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

– Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

– Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

– Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

– Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE MEMORY OF THE TIME


ПАМЕТТА НА ВРЕМЕТО

Наближава 134-годишнината от Руско-турската война (1877-1978 г.), донесла дългоизстраданата и окончателна свобода на българския народ от петвековното турско робство. Българският народ и днес пази в сърцата си паметта на онези дни и месеци, когато то посрещаше своя руски освободител, успял с много жертви да създаде независимата ни държава – първоначално княжество, а по-късно и царство. Много са паметниците, които отбелязват трудния и мъчителен път към свободата – духовна, икономическа и политическа. Общо 14 места – спомени от Руско-турската война (1877 – 1878) с паметни плочи, паметници, църкви, барелефи, гробища – могат да се видят в столицата.
Това са: паметната плоча на Павел Красов на едноименния булевард в Горубляне на входа на София, храм-паметникът „Свети Александър Невски”, руската църква „Свети Николай”, Руският паметник, Докторският паметник, паметникът на Цар Освободител, барелефите на ген. Е. И. Тотлебен, ген. Й. В. Гурко, ген. М. Д. Скобелев, хирургът Н. И. Пирогов, руското военно гробище в Централни софийски гробища, паметникът на Граф Игнатиев и подписването на Сан Стефанския мирен договор, паметникът на генералите Василий Каталей и Дмитрий Философов на бул. „Цариградско шосе”. И все пак в самата София сред многото исторически паметници има няколко паметника, които са онази невидима нишка на времето, която ни връща към тогавашните славни и мъжествени дни. Това са:

Паметникът на Цар Освободител

Той е разположен днес на площад “Народно Събрание” и е неотменим елемент от архитектурния комплекс, изграждан в продължение на повече от столетие. Този един от най-красивите паметници на София е създаден по проект на флорентиеца Арнолдо Дзоки, автор на паметника на великия Гарибалди в гр.Болоня, Италия и на паметника на Христофор Колумб в гр.Буенос Айрес, Аржентина. И днес италианците ревниво пазят паметта на своя талантлив скулптор – Посолството на Република Италия се намира на стотина метра западно от паметника.

Паметникът е завършен през 1903 г., но официално е открит на 30 август 1907 г. Отдалеч е видна конната статуя с фигурата на Царя Освободител Александър ІІ, държащ в едната си ръка манифеста за обявяването на война. Горната част на подставката под конната фигура е орелеф с многобройни фигури – в централната и част се намира крилата фигура на гръцката богиня на победата Нике, с меч и щит в ръцете си. От дясната страна на паметника е дадена фигурата на генерал Михаил Скобелев, а зад него е виден главнокомандващия Руската армия Николай Николаевич, седящ на кон, със извадена сабя в ръка. След генерал Скобелев настъпват българските опълченци, с развято Самарско знаме. От лявата страна на богинята Нике се виждат отлетите в метал фигури на И.В.Гурко и Н.П.Игнатиев, възседнали коне. След тях настъпват българските опълченци, предвождани от бъдещия народен трибун Димитър Петков. Сред опълченците се виждат раздвижените динамично фигури на националните герои Иван Бобевски, Григор Найденов, Бошнаков и др. Южната (задна) част на орелефа е посветена на участието на българския народ във войната – показани са фигурите на гражданите и селяните обединени с руските офицери и войници, едни носещи пушки и карабини, а други – храна и признателни венци.

От трите страни на долната част на подставката са поставени бронзови пластини с релефи, изобразяващи най-важните моменти на Освободителната война. На южната страна е показано сражението при гр.Стара Загора, където храбрите български опълченци заедно с капитан Калитин защитават Самарското знаме и отразяват атаките на башибузлука на Сулейман паша. На западната страна на величествения паметник е показан момент от подписването на Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор на 19 февруари 1878 г. – около масата за преговори са седнали граф Н.П.Игнатиев, княз А.Нелидов и турските пълномощници – Саафет паша и Саадула паша. На източната част на паметника е дадено откриването на Учредителното народно събрание в гр.Велико Търново, станало на 10 февруари 1879 г. Императорският комисар княз Александър Дондуков-Корсаков чете първото тронно слово. Виждат се фигурите на неговите най-близки помощници – сенатора Сергей Лукянов, на генералите Гресер-Золотарьов, М.Домонтович. На този барелеф могат да бъдат открити и фигурите на още около двадесет български първенци сред които са тези на председателя на Учредителното събрание екзарх Антим І, на митрополит Климент, на Драган Цанков и др. От дясната страна на барелефа са отляти в бронз фигурите на най-видните личности на българската история от периода на нейния Ренесанс – Петко Р.Славейков, М.Балабанов, Тодор Бурмов, Стоян Заимов, Иван Вазов, д-р Константин Стоилов, Васил Радославов, Иван Е.Гешов и др. На източната част е пресъздадена сцена от тържественото откриване на Учредителното събрание във Велико Търново.

Докторският паметник

Докторският паметник е разположен в градината, която се намира зад Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”, ограничена от улиците и булевардите “Оборище”, “Сан-Стефано”, “Шипка” и “Кракра”.

Докторската градина е построена във вид на четиристенна пресечена пирамида, която е увенчана с гранитен саркофаг. Той е издигнат в памет на доблестните лекари, санитари и медицински братя, които дали живота си при изпълнението на своя хуманен дълг в Освободителната руско-турска война. Паметта за тях е запазена за бъдещите поколения – имената и фамилиите им са изписани с черни букви по големите блокове от бял пясъчник, от които е изграден паметника. Наред с руските имена, могат да се видят и много имена на поляци, взели участие във войната като санитари. На западната страна на паметника се виждат имената на загиналите при превземането на Плевен, на източната – при Пловдив, на северната – при Шипка и на южната – при село Мечка, Плевенско. Общо тук са дадени имената и фамилиите на 528 лекари, санитари и медицински братя. Днес, сянката на вековните дървета, като че ли успокоява техния несломим дух, а през деня слънчевите лъчи осветляват скромния надпис “Медицинским чинам, погибшим в турецкую войну 1877-8 год.”. Паметникът е завършен още през 1883 година и е бил създаден по проекта на чеха Томашек, който е известен още и като създадел на храм-паметника на връх Шипка, Стара планина.

Руски паметник

Руският паметник е един от най-красивите паметници, който е създаден в чест на многото загинали руски герои по време на Руско-турската война. Двама архитекти-строители претендират днес за създаването и строителството на паметника – един от тях е А.В.Йосифович Шервуд, кжойто е създател на паметника при Плевен и на паметника на Плевенските герои, а другия – константинополския архитект Вокар, който е построил много паметници, посветени на героите от руско-турската война в райните на Плевен, Свищов, Разград, Бяла, Добрич и др. Паметникът се намира в центъра на малък, но възлов площад, от който започват булевардите “Македония”, “Генерал Тотлебен” и “Генерал Скобелев”. Той е изграден точно на този път, по който отстъпвали панически войските на Осман Нури паша, пред победоносното настъпление на руските войски, извършено на 22 декември 1877 година. Паметникът е осветен на 29 юни 1882 г. и е открит от самия княз Александър Батенберг.

И все пак съществува позабравено днес, но широко разпространено в началото на ХХ век мнение. Като че ли надписът от псалма “Не нам, не нам, а имени твоему” е посветен от създателите на паметника, на известния в годините на Руско-турската война военен кореспондент Всеволод Крестовский, който описал в своя двутомник “Военновременни записки” животът, съдбата и подвизите на стотици и стотици руски офицери и войници, взели участие в освобождението на българските земи. Той не бил много добре приет от императорската върхушка и не получавал многобройни награди, като другите кореспонденти на западните вестници и илюстровани издания, и на често пъти попадал в немиласт за своя остър и жив език. Но благодарната руска армия не е забравила своя непокорен син.

Обелискът е изграден от бял варовик и има височина десет метра. Той е украсен с мраморни пластини, с направени надписи и с мраморен медальон (кокарда), поставен на източната част на обелиска. На източната част е написано:

“В Царствовании Александра ІІ-го императора всеросийского волею и любовью его освобождена Болгария, 19 февраля 1878 года.”

На противоположната – западна страна може да бъде прочетен част от псалма: “Не нам, не нам, а имени твоему – 1877-1878”.

Паметникът на генерал-лейтенант Васил Василиевич Каталей и генерал-майор Дмитрий Василиевич Философов

В двора пред зданието на Българска телеграфна агенция, под сянката на дърветата е разположен един малък паметник, който има приблизително формата на намален модел на Руски паметник. Той увековечава паметта на двама от героите, дали живота си за освобождението на България, единият от които е и генерал-лейтенант Василий Василиевич Каталей, а другият – генерал-майор Дмитрий Василиевич Философов.

Руската църква “Св.Николай Чудотворец”

Руската църква “Свети Николай Чудотворец” се намира на ъгъла на бул.”Цар Освободител” и ул.”Г.С.Раковски”. Тя е постоена по настояването на руския дипломатически представител в България Сементовски-Курило. Проектът е създаден от руския архитект Преображенский и е изградена в чисто московски архитектурен стил. Над централния вход в църквата е монтирана великолепна стилна майоликова икона на “Св.Николай Чудотворец”, а над северния вход под камбанарията се намира майоликовата икона на “Св.Александър Невски”. Позлатените кубета на красивата и изящна църква са видни от много места на София.

Църквата е осветена от руското и българско духовенство на 11 ноември 1914 г. Заради започването на Първата световна война, тържеството по освещаването е било скромно, само при участието на най-висшите представители на Царството.

Паметник на българският опълченец

Паметникът на българския опълченец в град София е разположен зад Централния военен клуб, срещу Дома на Москва в София, до храма „Александър Невски“. Бронзовата фигура на българския опълченец, участвал в Руско-турската освободителна война е направена по известната картина „Самарското знаме“ на художника Ярослав Вешин. На постамента с форма на кръст за храброст са поставени четири барелефа – три от тях са по известните картини „Битката за Орлово гнездо“, „Освещаването на Самарското знаме“ и „Качването на Балкана“, а четвъртият, поставен на гърба на паметника, представлява карта на Балканския полуостровс пътя на опълченските дружини от Руско-турската освободителна война. В монумента бяха вградени 12 капсули, в които са поставени имената на загиналите опълченци, имената на дарителите и урна с пръст от местата на сраженията. Монументът представлява фигура на опълченец, които в едната си ръка държи Самарското знаме. Той е открит на 24 август 2008 г. от кмета на София Бойко Борисов, в присъствието на президента на Република България Георги Първанов.

Паметник на граф Игнатиев и подписването на Сан Стефанския мирен договор

Историята завинаги ще помни онези, които участваха в Освобождението на България. Николай Павлович Игнатиев – руският посланик в Цариград, е един от тях. Той посвети живота си на Освобождението на България и не случайно именно той подписа Санстефанския договор от името на Руската империя. Паметникът на граф Николай Павлович Игнатиев е открит в Докторската градина – на ъгъла на улиците „Шипка“ и „Сан Стефано“, от вицепремиера и външен министър на България Ивайло Калфин и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров, на 18 януари 2008 г., в рамките на посещението на Президента на Русия Владимир Путин в България.

Свободата беше изстрадана. Дипломацията направи възможно подписването на Санстефанския договор на 3 март 1878 г., отбеляза вицепремиерът и припомни думите на Граф Игнатиев: „Моят идеал е България да е свободна. Радвам се, че го виждам осъществен. Сърцето ми принадлежи на България.“

Ст.н.с. ІІ ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in списание „Руски Стандарт“, София, 

Creative Commons License
„THE MEMORY OF THE TIME“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

– THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.


ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

Creative Commons License
„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV


НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА СЪДБАТА НА АВИАТОРА МАРКО ЩЕРЕВ БОНЧЕВ

Колкото и да е написано за историята на българската авиация, все има какво да се каже. Това се отнася преди всичко за периода на Първата световна война 1914-1918 г., т.е. за зората на създаването и бойното и използване. Не са толкова много пилотите, които са участвували в нея – те са около тридесетина души. Съдбата в много отношения не бе благосклонна за по-голямата част от тях – много от тях загинаха по бойните полета, така и да не се напише и ред за тях. Един от тях е и пилотът Марко Бончев.

Марко Щерев Бончев като пилот

Марко Щерев Бончев е роден на 24 юни 1893 г. в гр.Шумен. След завършването на прогимназиалното си образование, единствената негова съкровенна мечта е била да стане пилот от създаващата се българска военна авиация. Постъпва в подготвителния курс във Военното училище на 28 декември 1913 г., който завършил с успех и като произведен на 11 септември 1914 г. офицерски кандидат е изпратен за продължаване на службата си в 7-ми Преславски полк. По-късно, на 25 октомври 1915 г. е изпратен като взводен офицерски кандидат на 2-ра юнкерска рота във Военното училище в София. На 28 март 1916 г. е изпратен в Инженерната инспекция и два дни по-късно е произведен в “подпоручик”.

През април 1916 година, Марко Бончев постъпил в Аеропланното училище в Божурище като ученик пилот-авиатор на апарата “Албатрос”С.III *, което завършил през ноември същата година. Веднага след това, като добре подготвен пилот и формирането на Въздухоплавателната дружина бил изпратен на 1 октомври 1916 г. във Второ аеропланно отделение. Там е страж на Родината, много често излитал със своя апарат “Роланд” D.II **, за да прави разузнаване над неприятелските позиции на съглашенските войски, поради което се излагал на големи опасности и рискове.

При един полет през 1917 г. бил нападнат и атакуван от много неприятелски аероплани. В страхотна борба с един от тях, той се сблъсква. Комлата на един от неприятелските самолети се врязалa в крилото на неговия и той с разпокъсано и увредено крило успял благополучно да се приземи на аеродрома, но имал увреждане на челюстта и извадени няколко зъба.

По-късно подпоручик Бончев е изпратен в София в Аеропланното училище за учител-пилот на младите авиатори, които трябвало да подготви за защитници на Родината.

За бойни заслуги, на 31 януари 1917 г. е награден от германското командване с германски Железен кръст II степен и оставен за защита на столицата.

На 25 март 1918 г. е изпратен в Първо Аеропланно отделение (разположенo на аеродром “Белица”), където след много опасности и смели полети, при едно несполучливо летене претърпял отново катастрофа, от която силно пострадал ( строшаване на крака и силна контузия на главата). Но след оздравяването му, той не останал спокоен. Въпреки забраната да лети казвал: “На мен там не ми трябват крака, а ръце”.

Отново лети. За проявена смелост в боевете с авиацията на Антантата е награден със “златна авиаторска значка” на 17 април 1918 г.

Военният пилот-авиатор Марко Щ.Бончев. Аеродром “Божурище”, септември 1917 г.

Отива отново на фронта – при изпълнение на бойна задача над чужда територия, с аероплан “Роланд” на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и загива. На 26 юли 1918 г. е погребан в гр.Свети Врач.

1938 г. Панахида на гроба на поручик Марко Бончев. На снимката – сестра му Мика Бончева и брат му Антон Бончев.

Угасва завинаги една небесна звезда. Ето какво казва по-късно племенницата му Стоянка Димитрова Чипова:

“Когато изпращах Марко за последен път на фронта, той ми махаше с червена кърпичка. Обичах най-много Марко. Той имаше топли черни очи. Марко беше много добър и много весел, смел и решителен, разказваше майка му. В град Шумен като дете чувах да се говори всеки ден за него от неговата майка и сeстра Мика. Те така си говореха, като че ли той ей сега ще си дойде…”

Бележки:

* Двуместният самолет “Албатрос” С.III е биплан, с двигател Мерседес (Mersedes) D.III с мощност 119 кВт (160 к.с.), който имал максимална скорост от 140 км/час (87 мили/час); имал таван на полет от 3350 м (11000 фута) и максимална продължителност на полета – 4 часа; въоръжението му се състояло от един турелна картечница “Парабелум” с калибър от 7,92 мм, поставена в задната кабина на самолета и една предна картечница с калибър 7,92 мм; могъл да носи неголямо количество авиобомби. Започнал да се използва на Западния фронт от края на 1916 г. След влизането му в бойните действия, било забелязано, че без да не нарушат летателните му характеристики, би могло да се използва предна синхронна картечница за поддръжка на задната, от която водил огън летецът-наблюдател. С.III е бил един от първите германски самолети с подобно въоръжение, което било крачка в създаването на самолети-разузнавачи. Още една положителна негова черта е възможността да носи неголямо количество авиобомби във вътрешен отсек, разположен между двете кабини на самолета. Но отсъствието на прицелни приспособления при подобно бомбомятане, доставяли на противника повече безпокойство, отколкото реална опасност. Моделът С.III се произвеждал също така и по лицензията от компаниите “Остдойче Албатрос Верке” (Ostdeutsche Albatros Werke), “Дойче Флугцойгверке” (Deutschе Flugzeugwerke D.F. W.) и други.

** Самолетът L.F.G.“Роланд” D.I на компанията “Dipl. Ing. Tantzen” имал фюзеляж с неголям диаметър, поради което получил названието „Акула“ (Haifisch). Имал максимална скорост от 170 км/час (106 мили/час); продолжителността на полета му е била 2 часа; въоръжението му се състояло от две предни картечници LMG 08/15 с калибър от 7,92 мм (0,31 дюйма).Самолетът много свои качества отстъпвал на самолета от аналогичния тип “Албатрос” (Albatros), поради което се произвеждал в неголеми количества. В сравнение с модела C.II, той имал големи изменения – двете крила нямали “стъпенки”, придобили придобили неголяма “стреловидност” и вместо I-образните стойки са били използвани стандартни междукрилни стойки. D.I извършва своя първи полет през юли 1916 г. Неговият подобрен модел D.II имал опашно оперение с изменена конструкция и допълнителни усъвършенствувания, свързани с намаляването на челното въздушно съпротивление. Двете модели са снабдени с двигатели Мерседес (Mercedes) D.III с мощност 119 кВт (160 л.с.). Като цяло подобен самолет D.IIa се появил в резултат на поставянето на по-мощен двигател Аргус (Argus) As.III. Тези изтребители започнали да се експлоатират в началото на 1917 г. Самолетите D.I/II/IIa не били много популярни сред пилотите, заради трудното управление и лошия обзор.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 13th May 2011, p.19.

Creative Commons License
UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

NEW DOCUMENTS:

№ 1
ДОПЪЛНИТЕЛЕН СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИКА БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ ДОПЪЛ[НЯЮЩИЯ] ТЕХНИЧЕСКИ ПАРК, ПРИКОМАНДИРОВАН ОТ 7-МИ ПЕХ.ПОЛК
[…]
2. Длъжност по служба. Ученик пилот авиатор в Аеропланното училище
[…]
Преминаване на службата. Прикомандирова се от 7-ми пех[отен] Преславски полк за следване Аеропланното училище за пилот-авиатори и показан по лице към ротата – Аеропланно училище и зап[овед] № 13 # 11 от 1916.III.26.
На основание Височайшата заповед № 4 от 12.III.1916 г. произведен в първи офицерски чин със заповед по Техническия парк № 19 # 05 от 1916.III.30.
По случай формирането на Въздухоплавателната Дружина от 1 октомври 1916 год[ина] е влязъл в Състава на същата и исключен от списъците на Парка със Зап[овед] 63 # 10 от 1916.Х.31.

За Командир на Допъл[няющия] Тех[нически] Парк
Капитан (п) [Радул] Милков

№ 2
СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИК БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ 7-МИ ПЕХ[ОТЕН] ПОЛК, ПРИКОМАНДИРОВАН КЪМ ВЪЗДУХОПЛАВАТЕЛНАТА ДРУЖИНА

1. Чин (кой клас за чиновниците), прякор, име и презиме Подпоручик Бончев Марко Щерeв*
2. Длъжност по службата  Военен Пилот  Авиатор
[…]
4. Денят, месецът и годината на раждането. 24 Юний 1893
5. Градът или селото, околията и окръгът, в който се е раждал гр.Шумен
6. Народност и вероизповедание Българин Източно Православен
7. В кое гражданско и военно учебно заведение е свършил и какви езици владее писменно.  Военното на Н[егово] B[еличество] Училище
8. Каква заплата е получавал на служба 2700 лв – годишно
Преминаване на службата. Съгласно заповедта по Действующата армия № 519/[1]916 г. Аеропланното училище влезе в състава на Дружината. Зачислен по списъците на Дружината и тия на Аеропланното училище Заповед по Дружината № 46 # 5, 1916.Окт[омври] 13
Съгласно телеграмата от Н[ачалника] на Инженерните войски при Щаба на Действующата Армия № 10989. Откомандирован във 2-ро Аеропланно отделение Заповед по Дружината № 51 # 5, 1916.Ноемв[ри] 15
Със старата телеграма от същия е назначен за 2-ро Аеропланно отделение, като завършил успешно Пилот Авиаторски курс Заповед по Дружината № 53 # 15, 1916.Ноемв[ри] 28
Награден с Германски ж[елезен] кръст II степен Заповед по Дружината № 60 # 8, 1917. Януари 31
Прикомандирован в Аеропланното училище за обучение с апарат “Роланд” и останал за отбрана на столицата. Явил се на 17 юлий, от която дата се счита прикомандирован. Заповед по Дружината № 104 # 11, 1917. Юлий 20
Заминал за 2-ро Аеропланно отделение и на лице при него.
Заповед по Дружината № 108 # 3, 1917. Август 5
Съгласно Височайшата заповед № 50 от 14 Октомврий н[астоящата] г[одина] повишен в чин “поручик”
Заповед по Дружината № 147 # 10, 1917. Ноември 14
Намиране вън от служба: Заболял
Показан болен със заповед по Дружината № 105 # 8. 1917.Юлий 23
Оздравял и на лице
Заповед по Дружината № 108 # 6, 1917. Август 5

Преминаване на службата: Въведен от Аеропланното училище за носене Службата в 1-во Аеропланно отделение
Заповед по Дружината № 187 # 6, 1918. II. 25
Награден с Авиаторска значка
Заповед по Дружината № 203 # 1, 1918. IV. 17
На 26 юлий 1918 г. при изпълнение бойна задача с аероплан на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и се убил.**
Изключен от списъците на дружината от 27 c[ъщия] м[есец]
Зап[овед] по Друж[ината] № 254 # 4, 1918. Юлий 27

Командир на Дружината
Военен Пилот-авиатор подполковник (п) не се чете
Адютант
Военен Пилот-авиатор поручик (п) Лазаров

Бележки:

**** В текста е дадено като “Щеров”
***** В текста е дадено като “се обил”.

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II


СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на БългарияСофия.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

Creative Commons License
ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS


ПРЕЗ 1916 Г. РУСКАТА АРМИЯ ПРАВИ ПРОБИВ В КАВКАЗ

Въпросът за военните операции в региона на Кавказкия масив винаги са имали стратегическо значение за Руската империя. Сред много военни операции, които се провеждат там, може би от най-интересните за историка са тези от времето на Първата световна война.

С провала на стратегическата операция на войските и на военноморските сили на Антантата в района на полуостров Галиполи, на руската Ставка става известно намерението на военното ръководство на Турската империя да прехвърли 2-ра турска армия от района на Дарданелския пролив в помощ на 3-а турска армия, действаща на Кавказкия фронт. Усилена по такъв начин, последната трябвало да започне

настъпателни бойни действия

на Кавказ през пролетта на 1916 г. Докато съотношението на Кавказкия фронт на главните направления (Ереванското, Ерзерумското, Олтинското и Батумското) е приблизително еднакво, т.е. срещу 126-те руски императорски батальона действат 122 турски батальона, то по отношение на артилерийски средства е коренно различно – руското командване на Кавказкия фронт разполага с 320 оръдия, които имат срещу себе си 122 турски оръдия.

Генерал Николай Николаевич Юденич

Първата операция, подготвяна на този ТВД от руското командване, е известна в историята като Ерзерумската и се провежда от 28 декември 1915 г. до 3 февруари 1916 г. Тя започва веднага след евакуирането от фронта на Галиполийския полуостров в направлението на Солун на войските на Антантата, където трябвало да усилят създадения Солунски фронт срещу другите турски съюзници на Балканския полуостров – Царство България и Вилхелмова Германия.

Турската укрепена позиция е била с голямо значение, тъй като тя е опорният елемент на настъпателните операции на турските войски в района на Кавказкия масив и заедно с това – ключът на турската отбрана в дълбочина на Азиатския ТВД. За овладяването на крепостта Ерзерум руското командване на Кавказкия фронт решава да използва специална ударна армейска групировка. По отношение на жива сила тя имала значително превъзходство в сравнение със силите на турските войски, защитаващи подстъпите към или непосредствено крепостта Ерзерум. Срещу силите и средствата на руската ударна армейска групировка (наброяваща 76 хиляди войници и офицери, подкрепяни от 239 оръдия и близо 7000 кавалеристи) Турската империя разполага за отбрана на крепостта само с 60 хиляди войници и офицери, поддържани от около 100 оръдия и 4000 кавалеристи.

На 27-28 декември 1915 г., на Кавказкия фронт, от района на гр.Олти, първи в атака преминават предните части на 2-ри Туркестански корпус с цел да сковат усилията на противостоящите им турски табори от 10-и и 11-и армейски корпус (АК), т.е. към десния фланг на руската Кавказка армия. Два дни по-късно – на 30 декември 1915 г., в настъпление преминават и предните части от състава на 1-ви Кавказки корпус заедно с пехотните части на специално формираната ударна армейска групировка. То започва от рубежа на гр.Делибаба в направлението на гр.Чад има за цел излизането на оперативен простор в района на гр.Чули.

Възникнала заплаха

за прекъсването на пътните съобщителни връзки в района на Пасинската долина принуждава турското командване на това направление на Руския ТВД да започне на 3 (16) януари 1916 г. бързо изтегляне на заплашените от обкръжение и капитулиране свои части в направлението на гр.Ерзерум, като при това изоставя непокътнати редица продоволствени и муниционни складове. Тук завършва и първият период на планираната и осъществена руска настъпателна операция на Кавказ.

На 3 (16) февруари 1916 г., в условията на изключително ниски температури – близо минус 30 градуса, руските стрелкови и кавалерийски части след мощни и бързи удари по стиковете на турската отбрана овладяват крепостта Ерзерум, при което в плен попадат 8000 военнослужещи, пленени са 9 бойни турски знамена, големи запаси от продоволствие, въоръжение и всичките бойни оръдия, разположени за отбрана на града Ерзерум и на самата крепост. В следващите дни Кавказката армия, намираща се под командването на генерал Юденич, преследва отстъпващия противник и развива своя оперативен успех в дълбочина на турската отбрана.

Независимо от факта, че руските войски не получават някаква подкрепа от британските и френските си съюзници от Антантата на кавказкото направление, те продължават през пролетта и лятото на 1916 г. с голям успех настъпателните си операции, чийто връх е провеждането на операцията по овладяването на пристанищния град Трапезунд (днес град Трабзон в Турция). С овладяването на това черноморско пристанище руското командване получава възможността да създаде по-пряк (през акваторията на Черно море) морски път за подвоз на боеприпаси и продоволствие с помощта на корабите от Руския черноморски флот. Освен това с овладяването на този град и на пристанището му се подобрило

оперативното положение

На десния флант на руската Кавказка армия и възникнала заплаха за левия фланг на 3-а армия.

След нанасянето на артилерийския удар от главния калибър на корабите от съединенията на Руския черноморски флот и преодолявайки съпротивата на турския противник, руските стрелкови и пластунски части достигат на 15 км от гр.Трапезунд, където спират настъплението си, за да се прегрупират и подготвят непосредствено за щурм на града.

На 3 (16) април 1916 г. след опасност от попадането в обкръжение турските войски изоставят намерението си да отбраняват града и се оттеглят без бой от него. Навлизайки в града, руските войски вземат големи трофеи от продоволствие и въоръжение. По-късно Трапезундският плацдарм на руските войски е разширен на 20-25 км западно и югозападно от неговото пристанище.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

Creative Commons License
DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th October 2001.

IMG