– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part one)

ДЕСЕТТЕ НАЙ-ГОЛЕМИ СЪВЕТСКИ ОРЪЖИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

76,2-мм дивизионно оръдие ЗИС-3 Грабин 1941 г.

„ЗИС-3 е една от най-гениалните конструкции в историята на стволната артилерия” – това записал в своя дневник след изучаването им, професор Волф, ръководител на артилерийския отдел на фирмата „Круп”. Съветското дивизионно оръдие обр.1942 г. станало не само най-доброто, но и най-масовото оръдие на Втората световна война – подразделенията на Червената армия в годините на войната получили от него повече от 48 хиляди от тези оръдия.

ЗИС-3, което било разработено в инициативен ред от конструкторското бюро на В.Г.Грабин, се произвеждало в малко количество още през 1941 г., но не веднага получило признанието си във военното ръководство на СССР. Само след възторжените отзиви на фронтоваците-артилеристи и оценката на Йосиф Сталин, че „това оръдие е шедьовър в проектирането на артсистемите”, тo била пуснатo в масово производство. По пътя на наслагването на 76,2 мм ствол от Ф-22УСВ върху лафета на 57-мм противотанково оръдие ЗИС-2, Грабин успял да получи удивителни резултати. Скоростта на ЗИС-3 била 23 изстрела в минута, а далечината достигала 13 км. В случая на нужда, оръдието могла да бъде задействувано само от един човек.

Огромното преимущество на новото оръдие била високата му технологичност. Ако дивизионното оръдие Ф-22 образец 1936 г. имало 2080 детайли, то ЗИС-3 имала само 719, а времето на изготвянето им не надминавало 475 часа. Това било първото съветско оръдие, позволяващо да се прави събирането му по поточен метод на конвейер.

76,2-мм снаряди от различен тип с eднакъв успех пробивали бронята на германските танкове, разрушавали полевите укрепления и поразявали пехотата на противника на бойното поле. Много от мерачите от разчетите на ЗИС-3 станали Герои на Съветския съюз за спечелeни единоборства с по няколко противникови танка. Благодарение на подресорния си ход, оръдието могло да се транспортира със скорост до 50 км/ч.

Производството на 76,2-мм оръдие на Грабин продължавало и след войната, а в някои държави от Азия и Африка все още се намира на въоръжение и днес.

Щурмовикът Ил-2

Бронираният щурмовик Ил-2 на конструкторското бюро на С.В.Илюшин е уникален боен самолет, който нямал аналози в нито една от воюващите държави в годините на Втората световна война. Самолети от този тип в годините на войната били произведени повече, отколкото от всеки друг тип – 36 163 машини. Той бил основната ударна сила на съветската авиация, който изиграл забележима роля и оказал огромно влияние върху хода на бойните действия на съветско-германския театър на военните действия.

Първият образец на Ил-2 бил създаден през 1939 г. Той имал мощен авиационен мотор, щампована нееднородна броня, бронестъкло (необходимо за защитата на екипажа), скорострелни авиационни оръдия и окачени реактивни снаряди. Екипажът се състоял от пилот и авиострелец. Първоначално на него бил поставен моторът АМ-35 с мощност от 1350 к.с., който по-късно бил сменен от по-мощния мотор АМ-38, създаден в конструкторското бюро на А.А.Микулин специално за този самолет.

Първите серийни бронирани щурмовици, получили марката Ил-2 започнали да се произвеждат през 1941 г., а първите бойни подразделения от тях били формирани непосредствено преди започване на войната.

Появата на Ил-2 по фронтовете на съветско-германския театър на военните действия било пълно неочакваност за противника. Независимо от факта, че тактиката на използването на бронираните щурмовици все още не е била добре отработена, те започнали да нанасят сериозни загуби на противника и деморализиращо действували върху него, който скоро го нарекъл Ил-2 – „черната смърт”. С голям успех през хода на цялата Втора световна война, подразделенията от Ил-2 действували срещу бронетанковите и мотомеханизираните части на противника.

Танкът Т-34

Танкът, който е създаден в конструкторското бюро на М.И.Кошкин излезе най-универсалния в света, като той взе участие във всички танкови сражения на Великата Отечествена война на СССР, демострирайки своите великолепни качества и превъзходство над противниковите машини. През юни 1940 г. от конвейерите излиза първият сериен съветски танк Т-34. Този танк безспорно е истински шедьовър в историята на развитието на военната техника. В него сполучливо били съчетани техническите елементи на бързото крейсерско движение, съчетано с голяма неуязвимост, присъщи на танк нужен за непосредствената поддръжка на пехотата. Появата на Т-34 на съветско-германския театър на военните действия се оказала огромна изненада за германските и на сателитите му войски.

По своите технически характеристики, Т-34 с пъти превъзхождал чуждите образци танкове от това време. За първи път танкът бил въоръжен с дългостволно 76-мм оръдие, чиито снаряди имали много по-голяма начална скорост, отколкото снарядите на всяко друго чуждо танково оръдие с калибър 75-76 мм. Съвсем нова била формата на купола, чиито голями наклони на бронята повишавали неуязвимостта на танка. Чуждите танкове от 30-те години имали бензинови двигатели. Танкът Т-34 имал дизелен двигател, който увеличавал значително хода на машината и намалявал опасността в пожарно отношение. Тук е уместно да се напомни, че най-голямите западни държави пристъпили към производството на специални танкови дизелни двигатели чак в края на 50-те и началото на 60-те години.

От германският танк Т-III съветският танк Т-34 се отличавал с много по-голямата си подвижност и проходимост. Освен това, запасът на хода му е бил няколко пъти по-голям, а въоръжението и бронята абсолютно превъзхождали германските. 37-мм оръдие на германския танк T-III не представлявало опасност за бронята на Т-34, докато 76-мм оръдие на Т-34 от всички възможни дистанции пробивала бронята на танка T-III. Кинетичната енергия на снаряда от оръдието на Т-34 била 7,6 пъти по-голяма от тази на снаряда от оръдието на Т- III. Още повече Т-34 превъзхождала по своите бойни свойства танк Т-IV, чието късостволно 75-мм оръдие въобще не ставало за борбата с Т-34.

По време на Втората световна война, са били произведени повече от 40 хиляди танка Т-34. Тази лавина помела германските дивизии от съветско-германския ТВД, които в продължение на три години се опитвали да противостоят на съветската военна мощ.

Противотанкови пушки „Дегтярьов” и „Симонов” – ПТРД и ПТПС

В условията на масираното настъпление на германските бронетанкови и мотомеханизирани части през първите месеци на войната срещу СССР възникнала необходимостта от създаването противотанкови пушки, способни да пробият бронята на германските танкове Т-II, Т-III и Т-IV. За тази цел, през юли-август 1941 г. се заели със създаването на прототипи на такива пушки в конструкторските бюра на Дегтярьов и това на Симонов, което било направено в изключително кратък срок – 22 дни. Противотанковите пушки били толкова добри, че Сталин разпоредил в производство да бъдат пуснати и двата модела.

Anti-tank rifle, a russian PTRS-41

Първите техни образци постъпили в армейските части още през септември 1941 г., като получили положителната оценка на военните. В краят на октомври – началото на ноември 1941 г. тези пушки започнали масово да навлизат в Червената Армия. 14,5 мм патрон пробивал леко бронята на немските танкове и бронетранспортьори, а характеристиките на мерните приспособления позволявали дори на воин с малка стрелкова подготовка да се чувствова снайпер на бойното поле. Най-ефективен огън по германските танкове и бронетранспортьори бил възможен от разстояние 150-200 м. В боевете за Курската дъга се открило още едно приложение на ПТР-а – с него лесно се сваляли противниковите бомбардировачи, в случай на попадение в тях.

Russian Antitank Rifle Crew in Blockhouse with a russian PTRD-41. August 1942

В своето писмо от 18 февруари 1942 г. до райхсминистъра на промишлеността Алберт Шпеер, началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на Германия Франц Халдер пише: „Намиращите се на въоръжение при руснаците противотанкови пушки значително превъзхождат по ефективност нашите PzB-39 с калибър 7,92 мм. Необходимо е срочно да се разработи собствено оръжие с аналогичен калибър”.

Основното изискване на тактическото използване на противотанковата пушка е нейната маневреност във всички случаи и моменти на боя. Лекотата на пушката, удобството на пренасянето и, несложното оборудване на позицията и т.н. правели в повечето случаи разчета на ПТР-а неуязвим. За отбелязване е също така, че присъствието на противотанковите пушки оказвало огромна психологическа поддръжка на отбраняващата се пехота и позволявалао на последната да се се справя с т.нар. „танкострах”.

Торпеден катер „Г-5” по конструкцията на А.Н.Туполев

С помощта на торпедните катери не може да се спечели господството на морето, но противника може да бъде лишен от таково господство. Тези катери са в състояние да защитят транспортните кораби, да нарушат противниковата комуникационна система, да прекъснат блокадата, да поставят мини или да стоварят десант. Именно в този клас въоръжение се намират и създадените от конструкторското бюро на А.Н.Туполев торпедни катери „Г-5” („ГАНТ-5”). Първият катер преминава изпитанията и е пуснат от приемно-предавателната комисия през декември 1933 г. като се отбелязвало, че „торпедният катер „Г-5” е най-добрия от всички съществуващи както по въоръжение, така и по технически свойства”.

Катерът имал водоизместване 14,5 тона, и основното му оръжие се състояло от две 533-мм торпеди. Максималната скорост (без натоварване) достигала до 65,3 възела, а с пълен боезапас – 58 възела. Корпусът на катера се изготвял от специални алуминиеви съединения, създадени от инженера-металург В.А.Буталов. Катерът имал четири напречни водонепроницаеми отсека, като екипажът по щат бил от 6 човека, а понякога достигал и до 11 човека.

На страниците на военноморската история остава записана атаката на четири от торпедните катери „Г-5”, извършена срещу германско съединение на „Кригсмарине”, имащо в състава си крайцерите „Лайпциг”, „Емден” и есминците «Т-8», «Т-11», обстрелващи съветските войски на полуострова Сърве. Независимо от различното описание на тази атака, потвърден останал фата, че германските войски напуснали акваторията и повече не се върнали да обстрелват полуостров Сърве В болшинството от останалите случаи на бойното използване на тези торпедни катери, те действали за стоварване на тактически десанти, поставянето на минни заграждения, доставянето на товари, обстрелването на противниковото крайбрежие, противоборството с катерите и минните тралщици на противника. Производството им е прекратено през 1944 г.

Изтребител Як-1

Създаденият от конструкторското бюро на Яковлев модел на изтребител, известен като Як-1, по своите тактико-технически качества е бил определен като един от най-добрите в света изтребители

Изтребителят Як-1 на летеца М. Д. Баранов. Сталинградски фронт, есента 1942 года

Първоначално изтребителят бил известен като И-26, но след като бил пуснат в серийно производство, му бил присвоен марката Як-1. В първата половина на Великата Отечествена война, този самолет станал един от основните съветски изтребители, като общо за периода от 1940 г. до 1944 г. са били произведени от съветската авиационна промишленост 8720 самолета от този тип.

В първата година и половина на войната Як-1 бил най-добрия съветски изтребител. В него хармонично се съчетавали високите летателни характеристики и въоръжение. Ако се сравни с основния изтребител на хитлеристка Германия – Месершмит Bf-109E, то ще се види че Як-1 имал превъзходство по скорост, а така също и във всички видове летателни маневри. Обаче с появата на по-съвременните германски модели Bf-109F, летателните данни на Як-1 били вече недостатъчни. Тогава по инициатива на самия конструктор А.С.Яковлев е била направена модификация на мотора, благодарение на което на низките височини, т.е. там където предимно се водели въздушните единоборства, мощността на мотора на съветския изтребител съществено нарастнала. По такъв начин, с форсиран двигател Як-1 влязъл в серийно производство от лятото на 1942 г. Нещо повече – той не отстъпвал по скорост на малките и средните височини на германските изтребители Bf-109F и G, а по маневреност дори ги превъзхождал.

Въоръжението на Як-1 се състояло от едно оръдие 20-мм ШВАК, с боекомплект от 220 снаряда и от 2 картечници ШКАС с калибър от 7,62-мм и с боезапас от 1500 патрона. По-късно вместо двете картечници ШКАС били поставени крупнокалибрените картечници УБ с калибър от 12,7 мм. В хода на бойните действия съветския изтребител имал и някои модифицирания – била усъвършенствувана аеродинамиката, поставено радио и подобрен обзора от горната полусфера на пилотската кабина. Именно поради тези свои високи качества, изтребителят Як-1 продължавал да бъде на въоръжение на съветските ВВС до края на войната.

 

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part two)

Автомат „Шпагин” ППШ-1

Автоматът ППШ-1, който е разработен от оръжейния конструктор Г.С.Шпагин, е едно от най-масовите произвеждани оръжия на Втората световна война и основното автоматично оръжие в подразделенията на Червената армия.

Той е разработен в началото на Втората световна война, като за това повлияват преди всичко неудовлетворителните резултати от Съветско-Финландската война от 1939-1940 г. Наркоматът по въоръжението дава заявка към оръжейните конструктори за създаване на картечен пистолет, чиито части биха могли да се изготвят без много механична обработка /т.е. необходимост от употреба, предимно, на щамповъчни и пресови детайли/. Този картечен пистолет е трябвало да бъде толкова прост за производство, че при необходимост бързото му пускане в производство да може да започне в което и да е машиностроително предприятие.

Първият модел на ППШ е представен за резглеждане на комисията през есента на 1940 година и през същата година е подложен, заедно с други модели на полигонни изпитания. С оръжията е стреляно при ъгъл от 85 градуса, с допълнително запрашени и зацапани пълнители. Тестваните оръжия са били и несмазани – всичките им съставни части са обезмаслявани в керосин, след това изтривани с парцали. Допълнително от всяко оръжие са изстреляни по 5000 патрона, без оръжието да е почиствано. Живота на оръжието е указан на 30000 изстрела, при което автомата имал и по-нататък удовлетворителна прецизност и сигурност.

Технологичната оценка на представените образци започва в края на ноември 1940. Като най-добри са оценени образците на Г.С.Шпагин и Б.Г.Шпитални. На 21 Декември 1940 е одобрен картечния пистолет на Шпагин и взет на въоръжение в Червената армия. Въпреки, че по това време пресово-щамповъчни операции не се използват нашироко за направата на автомати, много от детайлите на ППШ се изработват именно чрез щамповане – съгласно поставените от комисията условия. ППШ-41 се състои общо от 87 отделни детайла, само на две места има резбови/винтови връзки. За изработката на 87-те детайла са били необходими общо 5,6 машиночаса. Автоматът на Шпитални се състои от 95 части, като за тяхното изработване са необходими 25,3 машиночаса /4 пъти повече/. Самото производство на ППШ не е било никак сложно, така че оръжието се е произвеждало, не само в оръжейните заводи, но и във всеки един завод, който е имал на разположение пресово-щамповъчни машини и базова екипировка. ППШ е произведен в около 5,4 милиона екземпляра. По настояване на Сталин освен плоския пълнител за 35 патрона, се взема в употреба /без изменения/ и дисковия пълнител от автомата на Дегтяров – ППД-34/40 за 71 патрона. Използваният боеприпас е 7.62-мм патрон 7.62х25 TT. Благодарение на този мощен патрон е достигната по-голяма дулна скорост от западните му аналози, използващи 9-мм Para и .45 ACP (490 м/с срещу 380 м/с при MP40).

В германския вермахт се употребяват също големи количества ППШ под наименованието MP717(r). Във вермахта под същото наименование са въведени на въоръжение и преработени на калибър 9 мм ППШ. Тъй като задната част на гилзата на 7.62х25 TT е почти идентична на тази на 9-мм Para /патронът на Маузер 7,63 × 25 е смятан за предшественик на 9 х 19 Para/, за смяната на калибъра на ППШ е било необходимо само да се смени цевта и да се преработи гнездото на пълнителя за поемане на пълнители на MP40.

БМ-13 „Катюша“

БМ-13 „Катюша“ е съветска реактивна система за залпов огън (РСЗО) от периода на Втората световна война. С галеното име Катюша, дадено от редовите войници, през този период са известни всички съветски бойни машини от подобен тип (БМ-8, БМ-13, БМ-31); това име остава и след войната като нарицателно за реактивните системи за залпов огън. Най-известна от съветските „Катюши“ от Втората световна война е БМ-13.

Работата по създаването на РСЗО в Съветския съюз започват през 1920 г., когато е положено началото на разработването на твърдогоривни реактивни снаряди. С тази цел през 1921 г. в Ленинград е създадена Газодинамична лаборатория (ГДЛ). В нея през периода 1929 – 1933 г. се разработват и изпитват реактивни снаряди от различни калибри, използващи за гориво бездимен барут. През 1934 г. ГДЛ е преместена в Москва и обединена с групата известна като ГИРД (в която работи и Сергей Корольов), изучаваща реактивното движение. Новообразуваното звено получава името РНИИ (на руски: Реактивный институт (научно-исследовательский), Реактивен институт, научноизследователски), по-късно преименуван на НИИ-3.

С доработката на създадените още през 1927 г. реактивни снаряди РС-82 (калибър 82-мм) и РС-132 (калибър 132 мм) се заема група под ръководството на Г. Е. Лангемак (работил и в ГДЛ) и през 1937 – 1938 г. тези снаряди са приети на въоръжение в съветските ВВС. Конструкторите И. И. Гвай, Ю. А. Победоносцев и А. П. Павленко от групата на Лангемак разработват Т-образни направляващи релси за реактивните снаряди, с чиято помощ те се монтират под крилата на изтребителите И-15 и И-16, намиращи се по това време на въоръжение в Червената армия. За първи път новото оръжие е използвано (успешно) по време на въздушните боеве над Халхин-Гол, Монголия, през 1939 г.

Паралелно с подготовката за използването на реактивните снаряди като оръжие за самолетите се правят проучвания за използването им и от наземни пускови установки. Решение за разработването на такава пускова установка е взето в края на 1938 г., но близо година усилията не дават задоволителен резултат, тъй като се работи по групово използване на различни установки. През 1939 г. И. И. Гвай предлага да се създаде единен залпов апарат, който да се монтира на механизирано шаси. Не след дълго се появява прототипът МУ-1 (съкратено от названието на руски език „механизированная установка, 1-й образец“), който представлява пакет от 24 направляващи двуметрови релси, монтирани перпендикулярно на шасито на камион ЗИС-5. При изпитанията се отчитат много недостатъци като голямата нестабилност и люлеене на установката при стрелба, водещи до прекомерно разсейване на попаденията; повредите по машината, нанасяни от горещите газове на излитащите снаряди; неудобното зареждане (снарядите се зареждат от предната част на направляващите); опасността за екипажа в кабината, както и ниската проходимост и устойчивост на шасито. В резултат се появява МУ-2 на шасито на триосния ЗИС-6. Артилерийската част е от осем направляващи релси (всяка е за два снаряда – един отгоре и един отдолу) с дължина 5 м, разположени по надлъжната ос на шасито. През това време се появява и доработеният за нуждите на сухопътните войски снаряд М-13 на базата на авиационния РС-132, който дотогава се използва при изпитанията (авиационият РС-82 пък е доработен като М-8).

В началото новото оръжие има много противници сред висшите кръгове на съветското командване. Дори през ноември 1940 г. директорът на НИИ-3 М. Слонимер е свален от длъжност заради произвеждането на първите машини (опитните образци), а в началото на 1941 г. финансирането на проекта е спряно. Въпреки това новата РСЗО преминава полигонни изпитания през март 1941 г., на които се представя доста по-задоволително, а на 18 юни 1941 г. конструкторите успяват да демонстрират творението си на прегледа на новите образци въоръжение, където прави потресаващо впечатление на присъстващите и няколко дни по-късно е приета на въоръжение под името БМ-13-16 (или БМ-13). Постановлението за пускането на новата машина в серийно производство е подписано на 21 юни 1941 г. – буквално няколко часа преди началото на Великата отечествена война

Два дни след нахлуването на Нацистка Германия в Съветския съюз, на 24 юни, в РНИИ е получена заповед всички намиращи се там РСЗО да бъдат предадени на експериментална бойна част с командир капитан И. А. Фльоров. В нощта на 30 юни седемте съществуващи до този момент БМ-13 заминават за фронта. Установките са добре замаскирани и с тях се движат камиони с 3000 реактивни снаряда. С цел маскировка придвижването се извършва само нощем, като през деня машините са прикрити в горите, където двама от конструкторите запознават личния състав с новото оръжие и провеждат обучение по използването му, тъй като никой от войниците, начело с командира си, няма и най-малка представа от устройството и бойното използване на системата.

На 14 юли 1941 г.в хода на боевете при Смоленск, експерименталната батарея нанася първия си удар, а 16 юли по железопътния възел Орша. За няколко секунди са изстреляни 112 реактивни снаряда, които превръщат железопътния възел в огнено море. Немската артилерия и авиация нанасят бързо ответен удар по позициите на батареята, над които още се стеле дима от залпа на реактивните снаряди, но благодарение на мобилността си, пусковите установки вече са далеч.

На следващия ден батареята обстрелва немска преправа през река Оршица, след което веднага се прехвърля към района на гр. Рудня, където обстановката е усложнена след немския пробив и завземането на Ярцево. Там БМ-13 изстрелват 3 залпа (336 снаряда) по походните колони на противника, след които немците два дни извозват убити и ранени. Изпълняващият длъжността командващ на Западния фронт генерал-лейтенант А. И. Ерьоменко е възхитен от качествата на новото оръжие и препоръчва бързото му пускане в масово производство.

Огънят на новите РСЗО действително има силен ефект върху противника. Макар и не особено точни, изстрелваните едновременно реактивни снаряди за няколко секунди буквално преорават обстрелваната площ. Допълнително оглушителният вой, съпровождащ полета им, оказва силно психическо въздействие върху противниковите войници. Тези, които не загиват по време на обстрела, често не са в състояние да оказват съпротива, тъй като са оглушени и деморализирани от воя и взривовете. Има и случаи когато немски войници, напълно дезориентирани и зашеметени от действието на мощните 132-мм снаряди, тичат към руските предни позиции, търсейки спасение. През август 1941 г. немското командване издава директива, която изисква да се докладва за всяка поява на реактивна артилерия на който и да е участък от фронта.

Подразделенията, въоръжени с РСЗО се използват повсеместно и масово на всички фронтове по време на Втората световна война. Първите 8 полка от по 36 машини са сформирани на 8 август 1941 г. През есента на 1941 г. половината (33 дивизиона) от състава на наличната реактивна артилерия е съсредоточена на направленията отбраняващи Москва. Към края на 1942 г. в Съветската армия има 57 полка (216 батареи) реактивна артилерия (от тях 56 % са БМ-13). А само за щурма на Берлин в края на войната са съсредоточени 1260 мобилни РСЗО. Към края на войната в действащата армия има 40 отделни дивизиона, 105 полка, 40 бригади и 7 дивизии реактивна артилерия.

За периода на Втората световна война са произведени 6800 установки БМ-13, от които са загубени 3400 броя от тях.

Приемопредаващата радиостанция „Север“

«Се́вер» — е съветска преносима късовълнова радиостанция, използвана масово по време на Втората световна война

Радиостанцията е разработена през 1939-1940 г. В Научноизследователския институт по свързочна техника на Червената армия (НИИТС КА). За нейна основа послужил дипломния проект на Б.А.Михалин. По време на разработването проектът е бил известен като «Омега». След войсковите изпитания, радиостанцията е била приета под името «Север». До края на 1941 г. Са били изработени 1000 броя от нея, а към края на 1943 г. Темпът на производство достигнал 2000 броя месечно. От 1942 г. е започнато да се произвежда модернизирания вариант «Север-бис». Радиостанцията «Север» до края на войната се използвала във войските (в това число и в качеството на лични радиостанции на командващите фронтовете и армиите), разузнавателните групи, партизанските отряди, от метеорологичните постове, в геологическите експедиции и др. Основните и преимущества са в малките габарити, високата икономичност и пределната простота на устройството и.

Приемопредаващата радиостанция «Север-бис» (1942 г.)

Рейдът на кавалерийския корпус Доватор по немските тилове през зимата на 1941 г. е осигуряван със станциите „Север”.

Част от радиостанциите се изготвяли с надписи на английски език, с използването на чуждестранни детайли, като от детайлите съветско производство е била премахната маркировката. В описанието на изданието за «Север» от 1942 г. са посочени английските наименования на ключовете и копчетата за управление. По една от версиите съществуващи днес, това било направено за дезориентиране на противника в случай на залавянето на съветски разузнавачи-нелегали и апаратурата.

Най-близкият аналог на радиостанцията «Север» е английската рация «Paraset», с която в годините на Втората световна война били снабдявани разузнавачите и дейците от Съпротивата.

Далечината на свръзката е до 400 км и повече в благоприятни условия. Габаритите на радиопредавателя са 180×150×100 мм. Теглото му е 2 кг, а на захранващите източници – 6 кг. Теглото на пълния комплект на радиостанцията «Север» е 10 кг.

Лека картечница «Дегтярьов»

Леката картечница ДП (Дегтярьов, Пехотна, индекс на ГАУ – 56-Р-321) – е лека картечница, разработена от В.А.Дегтярьов и приета на въоръжение в РККА през 1927 г. ДП станал един от първите образци на стрелковото оръжие, създадено в СССР. Картечницата масово се използвала в качеството на основно оръжие за огнева поддръжка на пехотата в звеното „взвод – рота” до края на Втората световна война.

Soldiers in the trenches on the Leningrad Front before an offensive.

Трофейните образци от ДП се изпозваолили и от Вермахта (под обозначението «7,62mm leichte Maschinengewehr 120(r)»). Освен това, за сметка на пленените в Зимната война от 1939-1940 г. и по-късно трофеи, това бил един от най-масовите образци на ръчна картечница във финландската армия в периода на Втората световна война, поради същественото превъзходство на финландската картечница Лахти-Салоранта.

A Soviet 7.62 mm DMP company MACHINE GUN with a flat drum magazine.

През 1944 г., под ръководството на Дегтярьов в завода № 2 се вършели изследвания по усъвършенствуването на картечницата ДП, а по-точно за повишаването на надежността и управляемостта на картечницата. Новата модификация получила названието ДМП («Дегтярьов пехотна модернизирана», с индекс на ГАУ — 56-Р-321М). Бил отстранен проблемът със загряването на възвратно-бойната пружина (тя била поставена в специална тръбичка в спусковата рамка над приклада), подобрен спусъчния механизъм и се появила възможност за смяна на ствола на бойната позиция при нужда.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.