– ÖTZI THE ICEMAN… FROM BEFORE 53 CENTURIES


ДА ЕВРОПЕЕЦ, НО … ОТ ПРЕДИ 53 ВЕКА!

Звучи невероятно? Но това действително е така! Особено когато се касае до изненадите, които ни поднасят алпийските глетчери.
В музея на италианския град Болцано, Северна Италия е изложена восъчната фигура на неандерталеца Йотци (Йорци) – при това точно така, както е изглеждал в последните минути на своя живот, преди да остане тялото му за 53 века в ледовете на алпийски глетчер Зимилаун. Този италиански музей е уникален, понеже е зданието му е построено само заради една находка – самият Йотци, който и до днес остава единствената отлично запазила се мумия на доисторическия европеец.

На 19 септември 1992 г., двама германски алпинисти (Хелмут Симон със съпругата си) предвижвайки се приблизително на 3400 м височина по глетчера Зимилаун в района на долината Йотц в Южен Тирол, откриват останките на човек, за когото предположили, че е тялото на някой изчезнал преди това турист. Но много скоро, след като тялото е прехвърлено с вертолет, светът с изненада научил от заглавията в пресата, че е открито напълно запазеното тяло на човек, живял в Алпите преди повече от 5 хиляди години!

Тъй като границата между Австрия и Италия в региона на алпийските ледници е все още трудно определима, отначало се предполагало, че Йотци е открит на австрийска територия, но след като били направени съвсем точни измервания, все пак се стигнало до извода, че той се намирал на италианска територия. Веднага след откриването на мумифицираното му тяло, то било предадено за изследване на учените от Романо-германския музей в град Майнц (Германия).
Изследванията, които продължават и до днес, откриха много неизвестни факти за периода, в който е живял Йотци, както и за самия него. Той имал височина 158 см и е бил на възраст 46 години, със сини очи и дълги кафяви коси. На тялото си имал татуировки, на ухото си обица, на гърдите си украшение. На краката си – неандерталски “мокасини”, натъпкани с трева за топлоизолация. Самият той имал връхна дреха, ушита от кожите на елен, сърна и дива коза, която отгоре се закривала от дълга кожена мантия без ръкави, а най-отгоре – за предпазване от дъждовете е била навлечено наметало от трева! На главата си – също шапка от кожа.

Йотци носил и цял набор от необходими вещи, нужни за оцеляването в условията на тогавъшното време – в кожената му торбичка, висяща на пояса му имало различни кремъчни оръдия, костено шило и прахан за разпалване на огън. На пояса си носил в плетен калъф кремъчен кинжал с дървена дръжка и ретушьор (приспособление за заточване на кинжала). До тялото му е открит голям лък от тис и кожен колчан с 14 стрели. При това каменните и кремъчните наконечници били прикрепени към стрелите с гуменоподобно вещество. Йотци имал и доста екстравагантна мешка, закрепена на U-образна дървена рамка. В нея се намирала запасна тетива, направена от животински жили, изплетено въже, острие от рог на елен, тревна мрежа (вероятно за лов на птици), няколко зърна и най-поразителното – “походна аптечка”, състояща се от две ядливи дървесни гъби Piptoporus betulinus на кожена сиджимка, т.е., отварата от които се използват в наши дни като отлично средство за лечение на стомашно-чревни инфекции и злокачествени тумори! Вниманието на учените било насочено най-вече към брадвата му, която била изготвена от чиста мед и закрепена на дървена дръжка с помощта на кожени ремъчки и гуменоподобно лепило.

Тук за учените не свършили изненадите – след като мумията била затоплена до + 2º и изследвана с помощта на томограф, се оказало, че в областта на ребрата е останал накрайник от стрела, гръбнакът повреден, и носът счупен. Т.е. Йотци загинал в сражение. Според остатъците на кръвта, открити по неговите собствени дрехи и върху брадвата, се разбрало, че той е участвувал в битка, като е ранил четирима други и, накрая, сам е бил уцелен макар и не смъртоносно със стрела, след което паднал от скала, където загинал.

Учените получават също така и любопитни сведения за това какво е ял преди да загине, а изследването на зъбите му, макар че били силно изтрити, показало че той няма и най-малка следа от зъбен кариес!
И тук започват изненадите. Макар че с помощта на радиовъглеродния метод е доказано, че той е живял преди около 5,3-6 хиляди години, и всичките му оръдия били каменни, в ръцете си той имал все пак брадва от чиста мед! Т.е., излиза че той е бил представител и на неолита и на медния период от развитието на човека. Нещо повече, подобни брадви започнали да се изработват около хиляда години по-късно (в региона на Ремедело-Сотто, Северна Италия, приблизително през 2700 г. пр. н.е.). А ако се погледне и върху изработката на лъка и от материала, от който е направен – ще се окаже, че той е въобще връстник на Вилхелм Тел! Една интересна подробност – независимо от солидната си възраст (46), той продължавал да расте, за което показват анализите на неоформилата му се костна структура!

Изследванията продължават и днес. Йотци лежи в хладилна камера при – 60º в музея и за флората и фауната на Южните Алпи от този период, но какво ли все още крие регионът под своите ледове?

ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.32.

Creative Commons License
ÖTZI THE ICEMAN… FROM 53 CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…


БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

Creative Commons License
THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE


БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

Creative Commons License
BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– CRYPTIC CODES: 11 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY


ЕДИНАДЕСЕТТЕ НАЙ-СЛОЖНИ ШИФЪРА В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Независимо от развитието на технологиите за дешифриране, които се ускорили с появяването на компютърните технологии и Интернет, човечеството продължава да се мъчи върху няколко десетки неразгадани съобщения. Наскоро, бе направена класация от 11 кодирани съобщения и шифри, чието съдържание и до днес остава в тайна, независимо от развитието на компютерните технологии.

1. Най-важното шифровано послание на древната култура на остров Крит станал Фесткия диск – изделие от глина, което е открито в гр.Фест през 1903 г. И двете му страни са покрити с иероглифи, нанесени по спирала. Специалистите успяли да различат 45 вида знаци, но от тях само няколко са опознати като иероглифи, които са били използвани в додворцовия период на древната история на Крит.

2. Линейното писмо. То също било открито на остров Крит и наречено в чест на британския археолог Артър Еванс. През 1952 г., Майкъл Вентрис успял да дешифрира линейното писмо В (Линеар Б), което се използвало за шифриране на микенския език – най-древния от всички известни варианти на гръцкия. Но линейното писмо А (Линеар А) е разгадано само частично, при това разгаданите фрагменти са написани на някакъв неизвестен на науката език, който не е свързан с нито един от известните езици.

3. Криптос – монумент, който американския скулптор Джеймс Сенборн поставил на територията на щаб-квартирата на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в Ленгли, щат Вирджиния, през 1990 г. Зашифрованото послание, което е нанесено върху него, и до днес не може да се разгадае.

4. Шифърът, който е нанесен върху китайско златно кюлче. Предполага се, че през 1933 г., седем такива златни кюлчета са били предадени на генерал Ван в Шанхай. Върху тях са нанесени картинки, китайски иеpогрифи и някакви шифровани съобщения, в това число и такива с латински букви. Възможно е те да съдържат данни за качеството на метала, определено от една от банките в САЩ. Съдържанието на китайските иероглифи пък посочва, че стойността на златните кюлчета надвишавало сумата от 300 млн. китайски долара.

5. „Великият шифър” на Антуан Росиньол – Любимецът на кардинал Ришельо – Антуан Росиньол е първият началник на френското дешифровъчно отделение, което създадено през 1626 г. и, което той ръководи до своята дълбока старост. Дейността му се свеждала преди всичко до дешифриране на текстове, което извършвал толкова блестящо, че във Франция и до днес неговия способ, с помощта на който се разкривал ключа на шифъра, се нарича „росиньол”.

На този велик криптограф принадлежи доктрината, съгласно която устойчивостта на военно-полевия шифър трябва да бъде такава, че да може да се осигури секретността на шифрованото донесение до получаването му от армейското подразделение и до изпълнението на изпратената заповед. От друга страна дипломатическият шифър трябва да бъде такъв, че неговото разкриване да продължи няколко десетки, а може би и стотици години, тъй като в дипломацията шифрираният текст трябва да остава секретен още много дълго време след неговото зашифроване.

Антуан Росиньол много добре познавал шифрите от системите на Дьо ла Порт, Виженер, Жером Кардан и др. Когато му поръчали да направи шифър за дипломатическа преписка, Росиньол създал такъв шифър, че той не могъл да бъде дешифриран в продължение на две столетия и получил названието „Велик шифър”.

6. Криптограмите на Бейл – три закодирани съобщения, които както се предполага, съдържат сведения за съкровище, състоящо се от два фургона злато, сребро и скъпоценни камъни, зарити през 1820-те тодини около Линчбърг (окръг Бедфорд, щат Виржиния), от група златотърсачи под ръководството на Томас Джеферсон Бейл. Стойността на неоткритото и до днес съкровище се оценява приблизително на 30 млн.US долара. Загадката на криптограмите не е разкрита и днес, по-точно, спорен остава въпроса за реалното съществуване на съкровището. Предполага се, че в неразшифрираните сведения е посочено точното място на укритото съкровище и списъка на собствениците му.

7. Ръкописът на Войнич, за който най-често се казва, че е най-тайнствената книга в света. В ръкописа са използвани уникални букви, тя има около 250 страници и рисунки, показващи непознати цветя, разголени нимфи и астрологически символи. За първи път той се появява в края на ХVI век, когато императора на Свещенната Римска империя Рудолф II го купил в Прага от неизвестен търговец за 600 дуката (с тегло от около 3,5 кг злато, днес – малко повече от 50 хиляди US долара). От Рудолф II книгата преминала за изучаване към аристокрацията и учените, а в края на XVII изчезнала.

Манускриптът отнова се появява на бял свят приблизително през 1912 г., когато го откупил американския книготърговец Уилфрид Войнич. След неговата смърт, ръкописът бил предаден като дар на Йейлския университет. Британския учен Гордън Раг смята, че ръкописът все пак е много добра мистификация.

В текста му има особенности, които не са свойствени на нито един от езиците. От друга страна, някои от чертите, например дължината на думите, способите на съединяването на буквите и сричките, са подобни на съществуващите в днешните езици. „Много от учените смятат, че всичко това е прекалено сложно за мистифициране, т.е. за да създаде такава система, на някакъв алхимик би му потрябвали години” – споменава самия Раг.

Обаче Раг посочва, че много лесно може да се получи подобна сложност, например ако се използва шифровъчното устройство създадено приблизително в 1550 г. и известно като мрежата на Джироламо Кардано. В тази таблица, символите на думата се създават от придвижването на картонче, с изрязани в него отвори. Именно заради празните пространства, оставените в таблицата думи имат различна дължина. Поставяйки подобни решетки върху таблицата на слоговете от манускрипта, Раг успял да създаде език, на който са присъщи много, ако не и всички особености на езика на ръкописа. По негови думи, за създаването на ръкописа било достатъчно и три месеца време.

8. Шифърът на Дорабел, подготвен през 1897 година от британския композитор сър Едуард Уйлям Елгар. Той изпратил в шифрован вид писмо в гр.Уулвърхемптън до своята приятелка Дори Пени, 22-годишна дъщеря на настоятеля на събора „свети Петър”, Алфред Пени. И този шифър останал в историята неразгадан.

9. До скоро в списъка присъствувал и чаошифърът, който не могъл да бъде разкодиран докато е бил жив създателя му. Шифърът е създаден от Джон Ф.Байрн през 1918 г. и в продължение на 40 години той се опитвал да заинтересува с него властите на САЩ. Изобретателят предложил парична награда на онзи, който ще може да разкрие неговия шифър, но като резултат никой не я получил. През май 2010 г., членовете на семейството на Байрн предали всички останали от него документи в Националния музей по криптография в Мериленд, което довело да разкриването на алгоритъма му.

10. Шифърт на Д`Агапейефф. През 1939 г., британския картограф от руски произход Александър Д`Агапейефф (Alexander D’Agapeyeff ) публикувал книга за основите на криптографията „Codes and Ciphers”, в първото издание на която той посочил собствен създаден шифър. В следващите издания този шифър вече не бил включен. По-късно, Д`Агапейефф, признал, че е забравил алгоритъма на този шифър. Подозира се, че неуспехите на всички ония, които са се опитали да разшифрират неговата работа, са свръзани преди всичко с грешки на автора при шифрирането на текста. Но в наши дни се появила надежда, че шифърът ще може да бъде разкрит с помощта на използването на съвременните методи – например на генетичния алгоритъм.

11. Таман Шуд. На 1 декември 1948 г., на крайбрежието на Австралия в Съмъртон (около гр.Аделаида), било открито мъртвeц, облечен с пуловер и палто, независимо от характерният за австралийския климат горещ ден. У него не били открити някакви документи за самоличност. Опитите да бъдат сравнени отпечатъците на зъбите и пръстите със съществуващите данни за живите хора, също не довел до нещо ново. Паталогоанатомичното освидетелствуване открило противоестествен прилив на кръв, с която била изпълнена по-специална неговата коремна кухина, а също така и увеличаването на вътрешните органи, но никакви чужди частици не били открити в тялото му.

Едновременно с това, на ЖП-станцията открили куфaр, който би могъл да бъде собственост на загиналия. В куфара имало панталон с тайно джобче, в който намерили скъсан от книга парче лист с напечатани на него думи Taman Shud. Следствието установило, че парчето хартия е било скъсано от много рядък екземпляр на сборника „Рубаи” на великия персийски поет Омар Хайям. Самата книга била открита на задната седалка на автомобил, изоставен незаключен. На задната обложка на книгата имало небрежно написани пет реда с главни букви – смисълът на това послание останало и до днес неразгадано. И до днес тази история остава като една от най-тайнствените загадки на Австралия.

Подготвил: ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Creative Commons License
CRYPTIC CODES: 10 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 42 (23618) from 21st October 2011.

– LIFE ON MARS. NEW EVIDENCES


ЖИВОТЪТ НА МАРС. НОВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Дали е имало живот на Марс? Това вече от няколко години не се отрича от специалистите, занимаващи се с откриването на различните му форми (близки или идентични) с тези на човечеството. И естественно вниманието е насочено към откриването им на повърхността на близките ни планети в нашата Слънчевата система.

През годините на нашето десетилетие (особено в периода 2006-2011 г.) голяма група учени, ръководени от известния киберархеолог Джоузеф Скипър (Joseph Skipper), се занимава именно с тази дейност. В състава на групата ентузиасти влизат учени от Италия, Франция, Германия, Зимбабве, Австралия, Мексико и др., които много внимателно преглеждат съдържанието на стотиците хиляди фотографии, направени на повърхността на Марс както от нашите сателити, така и от изпратените там марсроувъри (Mars Exploration Rovers) – Spirit (MER-A) и Opportunity (MER-B). И резултатите не закъсняват да се появят – открити са много находки и свидетелства, които потвърждават факта, че десетки милиони години преди появата на живот на Земята, на Марс той е бил в напреднала форма на развитие и вероятно, поради някакъв катаклизъм е унищожен. Ето и една част от доказателствата – фотографии, потвърждаващи наличието на изкуствено създадена транспортна система, монетообръщение (?!) и изваяни статуи. На част от фотографиите са дадени и координатите на изображенията, за да се улесни проверката им в Google Марс.

ТРАНСПОРТНА СИСТЕМА

Представените фотографии са много сериозно доказателство за съществуването на изчезнала цивилизация, която е използвала на повърхността на Марс своя транспортна система. Тя е открита в района на кратера Hale, където се предполага че има и други запазени свидетелства за бившето съществуване на марсианската цивилизация. Независимо от сложния ландшафт, заснет на Марс, изпъква ясно изкуствения произход на заснетите обекти – нещо подобно на „железопътна линия” с изоставен на нея рязко контрастиращ на останалия фон обект – нещо като„вагон”. Окончанията на транспортна система би могло да са скрити под повърхността на Марс , т.е. под днешните марсиански природни структури, а е възможно да не са излязли и на фотографиите, заради спецификата на осветлението, при което обектите са били заснети. Увеличението на резолюцията на фотографиите, като че ли ни позволява да разгледаме и някои подробности от фотографиите – според киберархеолозите, това е преди всичко повдигната над повърхността транспортна система, даваща собствени светлосянки и завършваща неочаквано в северната част на грубата депресия на ландшафта.

Съществуват две мнения за заснетия участък – първото допуска, че това е неголяма част от голяма индустриална мрежа, която е останала скрита под лъжливия „златен цветен слой” на повърхността на Марс. Второто (което се приема от повечето изследователи) – допуска, че това е преднамерена форма на изява на изкуствен интелект (IT) , управляващ програмата за намеса в нашата галактика заедно с нейните т.нар. „програмни ограничения”, а не е начин за показване на остатъците на изчезнала цивилизация на човечеството. Но това може да се докаже единствено от реализацията на по-висока резолюция на изображението, при което ще изпъкнат незабележимите днес подробности от произхода и структурата на транспортната система. Подобни факти за намесата на изкуствен интелект са открити в последните години и в изображенията на други фотографии, направени от марсианските сателити и марсроувъри.

МОНЕТА, ОБЕЦА, МЕДАЛИОН ИЛИ КОПЧЕ?

Показаната фотография, направена от марсианския ровер Spirit демонстрира една малка яма, издълбана от неговата т.нар. ръка „RАТ” (Rock Abrasion Tool) на чието дъно е открит един малък кръгъл диск от неизвестен метал. Тази фотография станала възможна чрез използването на инструментите разположени на марсроувъра и с помощта на прикачените рентгенови спектрометри за алфа-частици и микроскопичния електронен блок за създаване и изпращане на изображения. И ето – ново аномално доказателство от т.нар. изкопан от марсроувъра „джоб” – малък кръгъл диск, посочен с жълта стрелка. Тази фотография е открита от изследователя Алберто Ремели (Alberto Remelli) от Верона, Италия и е оценена много високо от самия киберархеолог Джоузеф Скипър.

Ако сравним горното изображение с примерните изображения на наши малки антични монети или пък копчета, веднага проличава типичната особеност на този малък изкуствен диск. Има някаква близост между посочените земни и марсианския случаи – а именно, че на тях в повечето случаи е изобразено лице на човек. И тук като че ли успокоение за читателя е внасен факта, че на малкия диск от Марс е изобразено лице. Какво е това? Заснетото изображение ни позволява да допуснем, че това може да бъде и монета, може да бъде и копче или обеца. Едно е ясно – че той е изработен изкуствено. За съжаление възможностите на марсроувъра Spirit, а и огромното разстояние от Земята до Марс (т.е. на преминаването на радиокомандата) не позволили там да бъде разкопано по-внимателно в структурата под аномалния обект и разгледано повече.

СТАТУЯ, СКУЛПТУРА? ДА!

Това откритие като че ли изненада света със своето изящество и самота на повърхността на планетата Марс. Фотографиите на скулптурата на хуманоид (марсианка?) са открити от фрeнската изследователка Марсела Браво (Marcela Bravo) и по-късно допълнени от зимбабвийския изследовател Ролф Варга (Rolf G. Varga). Фотографиите са направени от панорамната камера на марсианския Роувър „Spirit” и са внесени в неговия фотожурнал с координати на фотографиите – West Valley Panorama NASA Photojournal PIA10216. Това забележително откритие на повърхността на Марс демонстрира на цялото човечество един факт за ръкотворната дейност на някога съществувала цивилизация – скулптора на човешко тяло (?) седнало на повърхността на Марс. Човешкото асоциативно мислене ни позволява да допуснем, че към този обект е водел път, че това не е случайна конфигурация, която е останала на повърхостта на планетата, а е част от нещо друго, голямо и все още неизследвано.

Особено важно е за нас фактът, че освен някои подробности, като наличието цифрата „5”, която е видна при мнокограто увеличение на фотографията на статуята, е нейния неестествен цвят спрямо останалата марсианска повърхност – той контрастира на нейния фон и е доказателство за изкуствения и произход. Цветът на статуята ни позволява да бъдат открити и отбелязани днес повече подробности от нея. Но все пак, какво е това – мумия на човек или статуя? Не се знае, но едно е ясно – този обект е в рязък контраст с естествените геологични структури на Марс и е доказателство за извършена интелектуална дейност в много от нейните аспекти. Ясно са различими крайници, гръд, глава и други анатомични подробности, характерни за човека.

ДИСКЪТ!
По време на едно от своите движения по повърхността на Марс бил заснет и един любопитен кадър, съдържащ и изображението на диск с много правилна кръгла форма и с отверстие в центъра. На пръв поглед този диск много прилича на CD-R с отвор в центъра. Според едни от изследователите, този диск лежи на повърността, но според други – не. Какво е това? Едно е ясно – слънцето се отразява в него и това направило възможността да бъде заснет реална.

Откритията на Марс не свършват до тук. Тепърва ще сме свидетели и на много други. Въпросът е кога ще ги видим или почувствуваме. Доказателствата във фотоархивите на NASA са събрани, остава само специалистът да ги разгледа и открие. А това е трудно – иска се много време, средства и интелект… Все пак Джоузеф Скипър и сътрудниците му поставиха началото…

А в същото време и двата американски марсроувъри продължават да вървят, изминавайки от 2004 г. до днес – октомври 2011 г., стотици километри. И никой не се запитва – как така те продължават да вървят, без да дават срив в нито една от своите системи – било телевизионна, било механична или някоя друга. Кой ги ремонтира и енергийно презарежда? Кой ги насочва към интересни обекти? За това НАСА мълчи, все още мълчи…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LIFE ON MARS. NEW EVIDENCES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th November 2011.

IMG

IMG_0001

IMG_0001

IMG_0002