– THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977


СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

Creative Commons License
„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0004

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

– BATTLE OF BERLIN, 16 ARPIL 1945 – 2 MAY 1945



БЕРЛИНСКАТА ОПЕРАЦИЯ (16 април-2 май 1945 г.)

В световната история има дати, които човечеството никога не забравя. Едната от тях е празнуването на 8 май в западноевропейските държави и на 9 май в Русия, в която всяка година се отбелязва като Ден на Победата, а в Европа – като ден на освобождението на европейските държави от нацистко робство.

За окончателния разгром на нацистка Германия допринася подготовката и извършването на Берлинската настъпателна операция на съветските и полските войски, осъществена в периода от 16 април до 2 май 1945 г. Как е извършена тя?

Преди всичко, това е настъпателна операция, в която взимат участие войските от 2-ри Белоруски (маршал К.К.Рокосовски), 1-ви Белоруски (маршал Г.К.Жуков) и 1-ви Украински фронт (маршал И.С.Конев) при участието на Балтийския флот, а така също и 1-ва и 2-ра полски армии. Целта на операцията е да бъде разгромена групировката на противника, разположена на Берлинското направление, включваща в себе си 3-та танкова и 9-та полева армия от групата армии „Висла”(генералите Г.Хейнрици, след който е К.Типелскирх), 4-та танкова и 17-а полева армии от групата армии „Център”(генерал-фелдмаршал Ф.Шьорнер), да се овладее столицата на Третия райх – Берлин и да се излезе на рубежа на река Елба за съединяването със съюзническите англо-американски и френски войски. Советското командване сосредоточава на Берлинското направление 19 общовойскови (в това число 2 полски), 4 танкови и 4 воздушни армии (2,5 млн. човека, 41600 оръдия и минохвъргачки, 6250 танка и самоходно-артилерийски установки, 7500 самолета). В същото време голя помощ оказва и англо-американската авиация – от запад с непрекъснат интервал от време и на вълни летяли срещу столицата на Германия английските и американски бомбардировачи, които методично квартал след квартал унищожавали града, превръщайки го в руини.

„Ние никога няма да се предадем!“

Надявайки се на възникването на разногласия между съюзниците от антихитлеристката коалиция, германският фюрер Адолф Хитлер вземал всички мерки, за да задържи настъплението на съветските войски и да се договори в края на войната с американците за подписването на сепаратен мир. За тази цел в района на Берлин били съсредоточени срещу съветските фронтове над 1 милион германски военнослужещи, 10400 оръдия и минохвъргачки, 1530 танкове и щурмови оръдия, над 3300 самолета. На западната страна на реките Одер и Нейсе били създадени 3 отбранителбни полоси с дълбочина от 20-40 км, а Берлинският укрепен район бил построен и защитаван от три концентрични отбранителни полоси. В самата нацистка столица всички по-големи здания били превърнати в опорни пунктове, улиците и площадите препречени от мощни барикади, били поставени многобройни минни полета. В самият град с площ от 88 хиляди хектара, били създадени девет сектора за отбрана, като централният сектор в който влизали основните административни и държавни учреждения (тук влизали Райхстага и Имперската канцелария) били специално подготвени в инженерно отношение за отбрана. В града имало построени над 400 железобетонни ДОТ-ове, като най-големите били шестетажни и в тях могло да се укрият до хиляда човека. Стените на зданията били покрити с пропагандни лозунги на Гьобелс от рода „Wir kapitulieren nie!“ („Ние никога няма да се предадем!“), „Всеки германец ще защитава своята столица!“, „Да спрем червените орди до стените на Берлин!“, „Победа или Сибир!“ и др. Високоговорителите денонощно призовавали берлинчаните да защитават своята столица, като ги приканвали да се сражават до края. Но независимо от тази патетичност на пропагандата, навсякъде ясно се виждали белезите, че столицата е обречена и се вижда края на войната. За отбраната на Берлин германското върховно командване спешно формирало нови подразделения, прочиствайки своите тилове. Но особено тежко впечатление сред населението направил факта, че през януари-март 1945 г. на военна служба били призовани всички 16-17 годишни младежи.

Първите съветски успехи

В периода от 16 до 19 април съветските войски успяват да пробият одерско-нейсенския рубеж на отбраната на противника. Вземайки в предвид, че в полосата на 1-ви Белоруски фронт противника е разполагал с няколко силно укрепени полоси за отбрана, които забавили предвижването на войските от фронта, съветското командване бе решило да обкръжи берлинската групировка на германските войски, като я обкръжи със силите и средствата на другите два фронта – 2-ри Белоруски и 1-ви Украински.

Настъплението срещу столицата на нацистка Германия започнало през втората половина на април 1945 г., т.е. след завършването на основните операции на Червената армия в Унгария, Източна Померания, Австрия и Източна Прусия. По такъв начин германскаята столица е била лишена от поддръжката на другите най-важни селскостопански и промишлени германски региони. Или с други думи казано, Берлин е бил отрязан от възможността да получава ресурси и резерви, което несъмнено ускорило падането му. Излизайки към реките Одер и Нейсе, съветските войски успяли дълбоко да се вклинят в отбраната на противника, като на западния бряг на р.Одер били направени плацдарми, в това число особено важен бил този в района на гр.Кюстин. Едновременно с това от Запад успешно настъпвали и англо-американските войски.

За да успее ударът, който трябвало да унищожи германската отбранителна способност, е била използвана невиждана преди това плътност на артилерийския огън – 600 оръдия на 1 км фронт. Първият удар бил нанесен по германските войски, отбраняващи Зееловските височини. В 2 часа посред нощ на 16 април, 22 хиляди далекобойни оръдия и реактивни миномети БМ-13 започнали артилерийска подготовка на целия 115 километров участък от фронта, предвиден за пробив от съветските войски. Бомбардировачите и щурмовиците „Ил” нанасяли удари по възлите на съпротива, свързочните центрове и командните пунктове. Непосредствено след нея в атака тръгват стотици танкове „Т-34” и „ИС”, след които се придвижвала пехотата. Последната обаче успяла да се придвижи еднам на 1,5-2 км в дълбочина на противниковата отбрана, сблъсквайки се с ожесточената съпротива на противника. Трябва да се отбележи, че най-тежките боевете били пред 1-ви Белоруски фронт, в сектора на Зееловските височини, прикриващи направлението към Берлин. Поради тази причина, за преодоляването на германската отбрана бил използван флангов маньовър на 3-а и 4-та танкови армии, от състава на 1-ви Украински фронт. За няколко дни те успяли да преминат повече от сто километра и да завръшат обкръжаването на Берлин. По същото време, армиите на маршал К.Рокосовски настъпвали в направлението на балтийското крайбрежие на Германия и по такъв начин прикривали десния фланг на фронта на маршал Г.К.Жуков. След ожесточени сражения и голями загуби, още на другия ден – 17-ти април, Зееловските височини са овладяни. В периода 21-25 април започнала същинската битка за Берлин, в чиято централна част била съсредоточена 300-хилядната групировка на противника, намираща се под командването на генерал Х.Вейдлинг. Това били остатъци от шест дивизии на 9-а армия, отделни съединения, части и подразделения от берлинския гарнизон. Боевете започнали веднага, след като на 25 април войските на съветските фронтове се съединили в района на гр.Потсдам.

Последните прегради на съпротива

Към края на април съветските въоръжени сили успяват да вземат Берлин в своите клещи. Безопасният коридор за германското отстъпление между войските на маршал Жуков и маршал Конев бил с ширина само от няколко километра. Много тежки боеве вече се водели в предградията на столицата, в района на летището Темпелхоф, и да кацне някакъв самолет там е било направо самоубийство.

Обкръжаването на франкфуртско-губенската групировка било завършено на 24 април. По такъв начин, на 25 април завършило окончателното обкръжаване от съветските войски на цялата берлинска групировка на противника, наброяваща приблизително 300 хиляди души. В същият ден, войските на 5-а гвардейска армия се срещнали с предните части на 1-ва американска армия.

Тук е уместно да се отбележи, че ако по отношение на противниковата групировка отбраняваща Будапеща, съветското командване отбягвало да използва за разгрома на противника стволна артилерия и авиацията, то при окончателния щурм на Берлин, боеприпаси не се пазели и жалели. По данни на самия маршал Г.К.Жуков, само за десетина дни (от 21 април до 2 май 1945 г.), по нацистката столица били направени почти 1,8 милиона артилерийски изстрела, което се равнявало на 36 хиляди тона метал. По столичния център, където се намирала Имперската канцелария и най-важните здания на нацисткия режим стреляли дори и крепостни оръдия, чиито снаряди тежали към половин тон.

На 26 април Кайтел изпраща радиограма до адмирал Дьониц и неговия щаб в гр.Плен, намиращ се на 80 км северно от Хамбург, имаща следното съдържание: „Битката за Берлин ще стане сражението за съдбата на Германия… Вие трябва да подпомогнете битката за Берлин… Войските трябва да се доставят с въздушен транспорт в самия град, а по суша и вода – на подстъпите към Берлин…” . Но за това, което настоявал германския генерал било вече много късно. Към сутринта на 27 април Берлин бил напълно обкръжен и последните негови две летища – Гатов и Темпелхоф, били превзети от съветските танкови подразделения. На 28 април групата армии „Висла” била практически напълно разчленена, а командването и вече не се подчинявало на получаваните от Берлин заповеди.

От 26 април до 1 май франкфуртско-губенската групировка на вермахта правила неуспешни опити да излезе от обкръжение, следствие на което била напълно унищожена. От друга страна, разчленяването и последващото унищожаване на берлинската групировка на противника непосредствено в града продължило до 2 май 1945 г. Берлин бил превърнат в море от огън. Но съветските войски неуморимо продължавали в чертите на града своето настъпление към Имперската райхсканцелария от три страни – изток, юг и север. През деня атакували първите ешелони на съединенията, а през нощта – вторите. Руските танкове стреляли постоянно по всеки прозорец, от където би могъл да се изстреля срещу тях германски „панцер фаустпатрон”. От повредения берлински уличен газопровод бълвали голями пламъци, осветявайки денонощно районите на кръвопролитните сражения. Улиците били непроходими от руините и разрушенията. От мазетата на зданията изкачали или изпълзявали смъртници фолксщурмоваци и хитлерюгендци с бутилки със запалителна смес в ръце и се хвърляли срещу съветските танкове и самоходни артилерийски установки, които в условията на градските квартали се превръщали в тяхна лесна мишена. Ръкопашните боеве се водели навсякъде – и на улиците, и в зданията, в мазетата, в тунелите, в берлинското метро, което по-късно по заповед на Хитлер било наводнено. Към обяд на 30 април 1945 г., Тиргартен също паднал. Едно от щурмовите съветски подразделения дори успяло да излезе на берлинска улица, намираща се в непосредствена близост до райхсканцеларията. Но дори самоубийството на Адолф Хитлер не успяло да спре веднага военните действия в града и той представлявал ужасно зрелище.

Подписването на „Акта за безусловна капитулация”

Именно поради това, ръководещият отбраната на Берлин генерал Кребс взема решение да капитулира с подчинения му гарнизон. Той заминава за щаба на 8-ма гвардейска армия. Но маршал Жуков е категоричен – безусловна капитулация! Това решение на командващия 1-ви Белоруски фронт е било предадено на генерал Кребс, който още същия ден се среща в щаба на 8-ма гвардейска армия в Темпелхоф с командващия я генерал Василий Чуйков. Предните съветски части вече се състезавали, кой ще превземе първи зданието на Райхстага, което се приемало като символ на Третия райх. Именно в тези часове и минути върху него било поставено знамето на Победата. Към 15 часа на 2 май съпротивата на германците в Берлин се прекратила, с изключение на отделни участъци където се намирали есесовски формирования. Борбата с опитващите се да се измъкнат от околностите на града към запад отделни групи на противника завършила чак на 5 май. През нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. представителите на германското военно командване подписали в Карлхорст „Акта за капитулация” на въоръжените сили на Германия, като от съветска страна това е направено от маршал Георгий Жуков, от английска страна от маршала на кралските ВВС сър Артър Тедер, от американска – от генерал Карл Спаатц, от френска страна – от генерал Жан дьо Латр дьо Тасини, а от германска – от генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел.

Общо по време на операцията са били разгромени от съветските и полските войски 70 пехотни и 23 танкови дивизии, взети в плен около 480 хиляди германски войници и офицери и пленени над 1500 танка и 4500 самолета. Загубите на съветските въоръжени сили били също огромни – 352 хиляди човека. По размера на денонощните загуби на личния състав и техника (над 15 хиляди убити и ранени, 87 танка и САУ, 40 самолета) битката за Берлин надминала всички останали от периода на Втората световна война. По своята интензивност на дадените загуби тя би могла да се сравни единствено с Курската битка.

Берлинската настъпателна операция на съветските войски била последната военна операция. Това бил изключително мощен удар по Третия райх, а с превземането на столицата, германските въоръжени сили се лишили от способността организирано да се сражават. Войната в Европа свършила.

Съветските въоръжени сили заедно със своите съюзници по антихитлеристката коалиция успяли да освободят окупираните от хитлеро-фашисткия агресор поробени държави в Европа. Но цената на тази победа за СССР била огромна – над 26 милиона само убити на фронта, разстреляни в плен, удушени в газовите камери на концлагерите и т.н. Само на територията на СССР били разрушени или напълно унищожени 1700 града и селища, над 70 хиляди села, опожарени над 6 милиона здания, разрушени 84 хиляди училища, 40 хиляди болници, 43 хиляди библиотеки, над 400 музея и др.

Нека не забравяме за това!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Приложение № 1

Соотношение на силите в Берлинската настъпателна операция

Съветски войски Германски войски

Личен състав, в хиляди 2500 1000

Оръдия и минохвъргачки 41600 10400

Танкове и САУ 6250 1500

Самолети 7500 3300

Приложение № 2

Директива на Ставката на върховното командване до командващите войските и членовете на военните съвети на 1-ви Белоруски и 1-ви Украински фронтове за промяна на отношението към германските военнопленници и към гражданското население.

20 април 1945 г.

Ставката на Върховното командване заповядва:

  1. Настоявайте за промяна на отношението към германците както към военнопленниците, така и към гражнските. Да се отнася към германците по-добре. Жестокото отношение към германците предизвиква в тях страх и ги принуждава упорито да се съпротивляват, като не се предават в плен. Гражданското население, опасявайки се от мъст, се организира в банди. Подобно положение е неизгодно за нас. По-хуманното отношение към германците ще ни облегчи воденето на бойни действия на тяхна територия и, несъмнено ще понижи упоритостта на германците в отбрана.
  2. В районите на Германия на запад от линията устието на река Одер, Фюстенберг, по-нататък река Нейсе (западно от нея) да се създават германски администрации, а в градовете да се назначават бургомистри – немци. Редовите членове на национал-социалистическата партия, ако те лоялно се отнасят към Червената армия, да не се пипат, а да се арестуват само лидерите, ако не са успяли да избягат.
  3. Подобряването на отношенията към германците не трябва да води до снижаване на бдителността и приятелство с немците.

Ставка на Върховното командване

И.СТАЛИН

АНТОНОВ

Creative Commons License
BATTLE OF BERLIN, 16 ARPIL 1945 – 2 MAY 1945 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.


Подготовка на плана за Берлинската настъпателна операция. От ляво на дясно – генерал К.Ф.Телегин, маршал Г.К.Жуков, генерал М.С.Малинин и генерал И.С.Варенников.


Командващият 1-ви Белоруски фронт Маршалът на Съветския Съюз Г.К.Жуков и други представители на висшето съветско командване по време на щабни учения преди началото на Берлинската настъпателна операция.


Звено съветски щурмови самолета „Ил“ в небето над Берлин.


Съветски оръдия ЗиС-3 обстрелват германските отбранителни позиции в района на Зееловските височини, Берлин, Германия (Seelow Heights, Berlin, Germany). 16-19 април 1945 г.
Източник: German Federal Archive
Идентификационен код: Bild 183-E0406-0022-012


Съветски реактивни минохвъргачки БМ-13 („Katyusha“ rocket launchers) водят огън на поражение по центъра на Берлин, Германия. Април 1945 г.


Американският лейтенант Уйлям Робертсън и съветския лейтенант Александър Силвашко се срещат близо до гр.Торгау, Германия (Torgau, Germany). 25 април 1945 г.
Фотограф: William E. Poulson
Източник United States National Archives


Уличен бой в столицата на Германия – гр. Берлин


Съветски автоматчици влизат в метростанцията на „Франкфурналее“ (Frankfurter Allee station) в Берлин, Германия. Краят на април 1945 г.


Пехотинцы водят бой в развалините на Берлин


Тежката артилерия в един от уличните боеве


Екипажът на танка от подразделението с командир Героят на Съветския Съюз полковник Н.П.Константинов прогонва хитлеристите от здание, разположено на „Лайпцихерщрасе“ в Берлин.


Германски пленници- фолкщурмисти, пленени от частите на 1-ви Белоруски фронт (1st Belorussian front), Берлин, Германия, 1945


Съветски пехотинци обстрелват противника. Краят на април-началото на май 1945 г.


Германският генерал Хелмут Вейдлинг (Helmuth Weidling) и други германски генерали след попадането им в съветски плен. Берлин, Германия, 2 май 1945 г.


Съветският войник Михаил Егоров (Mikhail Yegorov) от 756-и стрелкови полк закрепва съветско знаме върху покрива на Райхстага, Берлин, Германия, 2 май 1945 г.
Фатограф: В.Гребнев


Главният маршал на авиацията на Великобритания сър А.Теддер и Маршалът на Советския Съюз Г.К. Жуков преглеждат документите с условията на капитулацията на нацистка Германия.


Германският генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел подписва „Акта за безусловна капитулации“ на всички въоръжени сили на нацистка Германия


Командващият 1-ви Белоруски фронт Маршалът на Съветския Съюз Г.К.Жуков подписва „Акта за безусловна капитулация“ на всички въоръжени сили на нацистка Германия.


Така изглеждало зданието на германския Райхстаг в Берлин, непосредствено след капитулацията на нацистка Германия. 3 юни 1945 г.
Фотограф: Hewitt
Източник: Imperial War Museum


Британският премиер-министър Уинстън Чърчил седи на повредено кресло извадено от бункера на Адолф Хитлер. 16 юли 1945 г
Фотограф: Lockeyear & Malindine
Източник: Imperial War Museum


Среща на река Елба на съветски военнослужащи-конногвардейци от съединението на генерал-лейтенант от гвардията Н.С.Осликовски с войските от 13-ти американски пехотно-танков корпус

IMG

IMG

IMG

IMG_0001

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Sidney George Reilly, Margaretha Geertruida Zelle)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

СИДНЕЙ РЕЙЛИ

Сидней Рейли, други переводи Райлей, Рейлей (Жорж дьо Лафар), Райлле, (Соломон или Самуил или Зигмунд Розенблюм; англ. Sidney George Reilly) е роден в Одеса на 24 март 1873 г. Той е британски разузнавач, действуващ през 1910-1920 години в Русия и Близкия Изток.

От 1897-1898 г. се включвна в работата на британското разузнаване, когато започва да работи в британското посолство в Санкт Петербург. През 1898 г. Рейли е действувал в задграничната организация на руските революционери, през 1903 г. пребивава в Порт Артур под формата на търговец на дървесина. Тук той става доверено лице на руското командване и по такъв начин успял да открадне плана на укрепленията, който продал по-късно на японците. От 1905 до 1914 г. е бил помощник военен аташе на Великобритания н Русия, след което се прехвърля в Европа. След Октомврийската революция от 1917 г., през 1918 г. се появява отново в Петроград, като бил прикомандирован към военноморския аташе Кроми и към ръководителя на английската мисия там, Брюс Локарт. Заминава веднага след съветското правителство в Москва и води там разузнаване срещу него. През цялата година обикаля територията на Русия и подготвя метежи и въстания, по-голямата част от които се провалят. След убийството на германския посланик Мирбах и покушението срещу Ленин от 30 август 1918 г. организирани от него, на задочен съд през ноември 1918 г. в Москва, Рейли получава смъртна присъда и е обявен извън закона. Сидней Рейли успява да избяга от Русия във Великобритания, където става консултант на Уинстън Чърчил по руските въпроси и оглавява организацията на борбата срещу Съветската власт. В началото на декември 1918 г. е отново в Русия, но този път като член на съюзническата мисия при генерал Деникин. През април 1919 се евакуира с французите от Одеса в Константинопол, където остава на работа за известно време в британския комисариат. Участвува в работата на Парижката мирна конференция. При една от операциите проведени от съветското ОГПУ той е заловен след нелегалното му пристигане в Москва през август 1925 г. Той е откаран на Лубянка, където издава цялата система на английското разузнаване и всичко онова, което му е известно за американското. На 5 ноември с.г. е застрелян по пътя за Соколники.

      МАТА ХАРИ

Ма́та Ха́ри (Mata Hari, истинското и име е Маргарета Гертруда Зелле (нидерл. Margaretha Geertruida Zelle) е известна изпълнителка на екзотични танци, която се прославила с шпионската си дейност по време на Първата световна война.

Отначало работи в Париж като циркова ездачка под името „лейди Греша Мак-Леод”. От 1905 г. започва голямата и слава като танцьорка на танци „източен стил”, известна под псевдонима Мата Хари. Някои от танците и били близки до съвременния стрийптиз, което било непривично за западния зрител и предизвиквали огромен успех в Париж и другите европейски столици. Имала огромни връзки с редица високопоставени военни, политици и други влиятелни личности в много държави, включително Франция и Германия. По време на Първата световна война, Нидерландите останали неутрални и бидейки холандски гражданин, Маргарете Зелле могла да пътува от Франция в родината си и обратно. Тя използвала постоянно маршрута през Испания (където имала активна немска резидентура) и Великобритания, с която привлякла вниманието на съглашенското контраразузнаване. През 1916 г. във френското конраразузнаване се появили първите доказателства за това, че тя работи за каузата на Германия. Узнавайки за това, тя сама се появила във френските спецклужби и предложила своите услуги, като споменала името на един от своите любовници, известен като германски агент. Французите я изпращат с незначителна мисия в Мадрид, но подозренията на капитан Жорж Леду от френското Второ бюро, каойто водил делото и окончателно нарастват, след като е прехванат радиообмен на германски агент в Мадрид с Центъра, в който той посочва, че превербувания от французите агент Н-21 е пристигнал в Испания и получил от немската резидентура указание да се върне в Париж. Възможно е че радиопрехватът да е бил специално разсекретен от германците, с цел да се отърват от двойния агент, като го предадат на противника. На 13 февруари 1917 г., веднага след своето завръща в Париж, Мата Хари е арестувана и обвинена в шпионаж в полза на противника във военно време. Съдът над нея се провел при закрити врати, като тя е била обвинена в предаването на сведения, довели до унищожаването на няколко съглашенски дивизии. И до днес материалите по делото и са засекретени. На 15 октомври 1917 г. тя е разстреляна на военния полигон във Венсен.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Harold Adrian Russell Philby, Markus Johannes Wolf)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

КИМ ФИЛБИ

Ким Филби (англ. Kim Philby, полното му име е Харолд Адриан Ръсел Филби, англ. Harold Adrian Russell Philby) е роден в семейство на британски чиновник на 1 януари 1912 в Амбала, Индия. Той е бил един от ръководителите на британската разузнавателна служба, комунист и агент на съветското разузнаване от 1933 г. Баща му Сент-Джон Филби бил известен английски арабист и съветник на саудитския крал Ибн-Сауд. Ким Филби произхожда от един от старите родове на Англия – в края на ХIХ век, дядо му Монти Филби е притежавал в Цейлон кафеена плантация, а баба му Куинти Дънкан била от семейство на потомствени военни, един от които бил маршал Монтгомери. Прозвището Ким му е даден от родителите му, в чест на героя от едноименния роман на писателя Редярд Киплинг. Завършва с отличие Уестминстърското училище. През 1929 г. постъпва в Тринити колидж на университета в Кембридж, където става член на социалистическото общество. През 1933 г., с цел да активизира антифашистката си дейност, по линията на Комитета за помощ на бежанците от фашизма, действащ в Париж, пристига във Виена, Австрия, където участвува в работата на тамошната организация на МОПР. Предвиждайки скорото попадане под нацисткия ботуш на Австрия, се връща във Великобритания заедно с активистката на австрийската компартия Алис (Литци) Фридман, с която сключва брак през април 1934 г. През юни същата година е вербуван от съветския разузнавач-нелегал Арнолд Дойч. По-късно работи в таблоида „Таймс”, като спецкор по време на Гражданската война в Испания, изпълнявайки също така и задачи на съветското разузнаване. За последен път заминава в Испания през май 1937 г., като в началото на август 1939 г. се завръща в Лондон.

Благодарение на своя приятел Гай Бърджис, постъпва на служба в британската SIS през 1940 г., а година по-късно става и заместник-началник на контраразузнаването. През 1944 г. става ръководител на 9-тия отдел на SIS, занимаващ се със съветската и комунистическата дейност на територията на Великобритания. Само в периода на Втората световна война е предал на Москва 914 секретни документа. По различни информации се посочва, че благодарение на Ким Филби, съветското разузнаване успяло да минимизира загубите, понесени от предателството на Елизабет Бентли през 1945 г. Един или два дни след като тя дала показания пред американското ФБР, Ким Филби изпратил в Москва донесение с пълния списък на всички, които тя предала. От 1947 до 1949 г. оглавява британската резидентура в Истанбул, от 1949 до 1951 г. – мисията за свръзка във Вашингтон, където установява контакти с ръководството на ЦРУ и ФБР и координира съвместните операции на САЩ и Великобритания с комунистическата заплаха. През 1951 г. са „осветлени” първите двама участника от „Кембриджската петорка” – Доналд Маклийн и Гай Бърджис. Филби успява да ги предупреди за опасността надвиснала над тях, но и самият той попада под подозрение. През ноември 1952 г. той е разпитван от британското контраразузнаване МИ-5, обаче е пуснат поради недостиг на улики. Филби е поставен под наблюдение до 1955 г., когато си подава отставката. Но през 1956 г. той наново е приет в редиците на SIS, този път в МИ-6. Под прикритието на кореспондент на вестника The Observer и списанието The Economist той е изпратен в Бейрут, Ливан. На 23 януари 1963 г., поради опасност от разкриване на дейността му, Филби е изпратен нелегално в СССР, където до края на живота си живее в Москва. Тук той отново сключва брак – този път със сътрудничката на един от съветските НИИ, Руфина Пухова. В периода на живота си в Москва, често пъти е привличан за даване на специфични консултации. Умира на 11 май 1988 г. Герой е на Съветския съюз.

МАРКУС (МИША) ВОЛФ

Ма́ркус Иоха́н Волф (нем. Markus Johannes Wolf) е роден на 19 януари 1923 г. в гр.Хехиген, Германия, в семейството на известния германски лекар, писател и комунист Фридрих Волф. Той е генерал-полковник от държавна сигурност и ръководител на външното разузнаване на ГДР в периода от 1952 до 1986 г.

През 1934 г. след идването на НСДАП на власт в Германия, Маркус заедно със семейството си и по-малкия си брат Конрад (станал по-късно известен режисьор), емигрира първоначално в Швейцария, а по-късно в СССР. В Москва завършва образованието си в немското училище „Карл Либкнехт” и руското училище „Фритьоф Нансен”. Със започването на войната срещу СССР, той и семейството му са евакуирани в Казахстн, откъдето Маркус Волф е изпратен в школа на Коминтерна, подготвяща агентура за прехвърляне в тила на противника. Заради многото провали на агенти е решено, основните кадри от младите немски емигранти да бъдат запазени за работа в следвоенна Германия. Маркус Волф постъпва да се учи в Московския авиационен институт, който не успява да завърши. През 1945 г. е изпратен на работа в Германия заедно с „групата на Валтер Улбрихт”, който трябвало да подготви идването на комунистите на власт през следващите години. Работи като кореспондент на радиостанцията «Berliner Rundfunk», където информирал за хода на работата на Нюрбергския процес срещу главните военни престъпници. През 1949 г. е назначен за помощник на посланика на ГДР в СССР. През 1951 г. е отзован в ГДР за започване на работа в „Института за научноикономически изследвания”. В действителност, този институт бил само прикритие на възникващото външно разузнаване на ГДР. През декември 1952 г. Маркус Волф е официално назначен за ръководител на външното разузнаване на ГДР. Първоначално числото на сътрудниците и агентите е било малко – по думите на самия Маркус Волф, в края на 1953 г. в чужбина работили 12 внедрени агенти и още 30-40 се подготвяли за внедряване. Сложността на работата идвала от факта, че много от държавите отказвали да признаят юридически ГДР и е било нужно да се използват само нелегални методи на работа (не е имало посолства, в които легално агентите да работят). През 60-те години на миналия век, външното разузнаване на ГДР съвместно със съветското КГБ осъществяват „експорт” на революционното и национално-освободително движение в държавите от Азия, Африка и Латинска Америка. През 1968 г. външното разузнаване на ГДР разполагало вече с около 1500 внедрени агенти, като в това число не влизала легалната агентура от посолствата на ГДР и спомагателните агенти. Някои от неговите сътрудници имали и много високо положение в чужбина – например, агентът Гюнтер Гийом работил като помощник на канцлера на ФРГ Вили Брандт. През 1986 г., заради възникнали политически разногласия с ръководителя на „Щази“ Ерих Милке, Маркус Волф си подава отставката. С падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и обединението на Германия, емигрира в СССР, но след августовския опит за преврат там от 1991 г., поисква политическо убежище в Австрия. През септември 1991 г. решава да се върне в Германия, където е арестуван и държан 11 дни в единична камера. Освободен е под гаранция. През 1993 г. е осъден на 6 години лишаване от свобода, но през 1995 г. присъдата е заменена на условна. През 1995 г. Федералният конституционен съд на Германия изнася решение, с което освобождава офицерите от разузнаването на ГДР от преследвания с обвинения в държавна измяна и шпионаж. По думите на самия Маркус Волф, на разпитите той не е издал нито един от известните му агенти на външното разузнаване на ГДР. През 1997 г. съдът в гр.Дюселдорф увеличава присъдата му с още две години условно и глоба от 50 хиляди марки. До края на живота си се занимава с литературна дейност – пише мемоари и проза. Книгите му са преведени на много езици. Умира на 9 ноември 2006 г. в Берлин.

IMG_0001

IMG

 

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Rudolf Rößler, Alfred Redl, Zoja Voskresenskaja)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

РУДОЛФ РЬОСЛЕР

Рудолф Рьослер (нем. Rudolf Rößler) е роден на 22 ноември 1897 г. в гр.Кауфбойрен, Бавария в семейство на чиновник от горското ведомство. 22 ноября 1897, Кауфбойрен, Бавария. Той е един от най-ефективните разузнавачи от времето на Втората световна война, осъществявал сбор на разузнавателна информация в полза на Швейцария, Великобритания, САЩ и СССР. Рьослер имал агентурен псевдоним Люци (нем. Lucy) и бил най-скъпоплащаният агент на съветското разузнаване в годините на войната.

Завършва образованието си в Аугсбург. Взема участие в Първата световна война. Имено тук той се сприятелява с офицерите, които по-късно заемайки висши длъжности в хитлеристкото командване, го снабдяват със свърхценна информация. След края на войната работи като журналист и литературен критик и става противник на национал-социализма. Тук в Берлин, той се сприятелява с швейцарския журналист доктор Хавиер Шнипер. След идването на Хитлер на власт, двамата (Рьослер и Шнипер) решават да напуснат Германия и да се преместят в Люцерн, Швейцария. Там Рьослер успява да открие малко издателство „Вита-Нова”. Започва да работи за съветското разузнаване от май 1941 г. Отначало го смятали за провокатор. Но веднага след получаването на първото съобщение (предупреждениято за подготвяното от Германия нападение на 22 юни 1941 г.), той започва да доставя данни с гриф от най-голяма секретност. И до днес не са известни, кои са били неговите информатори, тъй като до края на живота си отказва да говори за тях. Неговият колега по работа Александър Фут по-късно пише: „В действителност, що се отнася до Кремъл, наличието на такъв агент като „Люци” в качеството на източник на информация е било равносилно на наличието на добре осведомени агенти в трите разузнавателни щаба плюс в германския генерален щаб плюс във военния кабинет на министрите. Обаче по-късно, когато подобна информация е била получена от тези източници, станала очевидна нейната огромна ценност. И ценността и увеличавала онази скорост, с която тази информация попадала при нас… В МНОГО СЛУЧАИ НИЕ Я ПОЛУЧАВАХМЕ САМО ДЕНОНОЩИЕ СЛЕД КАТО ТЯ СТАВАЛА ИЗВЕСТНА В БЕРЛИН. Въпросът за куриер или безопасен маршрут дори не бил поставян. Информацията „Люци” получаваше по радиото и неговите източници, които и да бяха те, трябваше едва ли не на бегом да тичат от служебните телетайпи до радиопредавателите, за да ни изпратят информацията”. Именно Рьослер предава в Москва тактико-техническите данни за новия тежък танк „Пантера”, включително сведенията за дебелината на бронята, особеностите на въоръжението, обемите на производство, точните адреси на заводите от където излизат танковете и т.н. През 1943 г., чрез разузнавача Шандор Радо предава на съветското разузнаване данни за операцията „Цитадела” (известна по-късно като Курската битка). Според Рьослер, данните идвали от високопоставени членове на германското командване, които той познавал много отдавна. На Нюрнбергския процес, бившият началник-щаб генерал-полковник Алфред Йодъл заявил, че сведенията за операцията са се появили в Москва по-рано, отколкото на неговото бюро. Съвествува версия, че Рьослер е работил и за британското разузнаване и получавал сведения от него. Известно е, че той е поддържал контакти с участници от Заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., и с отдела за пачат на британското посолство в Берн. След войната Рьослер продължил своята дейност, предавайки разузнавателни данни получавани от Западна Германия, за което бил арестуван и осъден на една година затвор в Швейцария. Умира скоро след освобождението си – на 11 декември 1958 г.

АЛФРЕД РЕДЪЛ

Алфред Редл (нем. Alfred Redl). Роден на 14 март 1864 г. в гр.Лвов. Той е австроунгарски офицер от контраразузнаването, началник на агентурното отделение на разузнавателното бюро на генералния щаб, полковник, началник на щаба на 8-ми Пражки армейски корпус. Ръководил е военното контраразузнаване на Австро-Унгария в годините преди Първата световна война и бил известен с внедряването в разузнавателната практика на най-новите технически средства. В историята на разузнаването и шпионажа по-скоро е известен като един от най-циничните двойни агенти.

През 1903 г. е бил вербуван от варшавското отделение на руското военно разузнаване под заплахата да бъдат огласени неговите хомосексуални връзки. В продължение на десетина години е посочвал на руското командване австроунгарските агенти в Санкт-Петербург, а също така успял да предаде и оперативния план на бъдещото австроунгарско нахлуване в Сърбия. Точно тези действия позволили на сърбите с успех да се противопоставят на австроунгарската империя в началния период на Първата световна война, при което Австро-Унгария дава около половин милион убити. След напускането на контраразузнаването случайно е бил разобличен от свой бивш подчинен, който проследявал разпределението на пристигащите от Руската империя във Виена сенчести финансови потоци. Издава го една дреболия – забравен в такси футляр от джобно ножче. Опасявайки се от разобличение, на 23 май 1913 г. полковник Редъл се самоубива. Императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф бил направо шокиран от случилото се, а в унгарската преса този инцидент провокирал буря от възмущение от липсата на патриотизъм и нравите на виенските военнослужещи.

ЗОЯ ВОСКРЕСЕНСКАЯ

Зо́я Ива́новна Воскресе́нская (по мъж — Ръбкина) е родена на 15 (28) април 1907 г. Тя съветски разузнавач и известен детски писател. Лауреат на Държавната премия на СССР от 1968 г.

От август 1929 г. започва да работи във външния отдел на ОГПУ – външното разузнаване. Първоначално действува в Харбин, където Зоя Ивановна продължение на две години успешно изпълнявала отговорни задачи, поставяни от Центъра. От 1932 г. оглавява Чуждия отдел на постоянното представителство на ОГПУ в Ленинград. След което последователно се намира на разузнавателна работа в Латвия, Германия и Австрия. От 1935 до 1939 г. е заместник резидент на НКВД във Финландия. В Москва се връща преди началото на войната с Финландия и се заема с аналитична работа. Воскресенская-Ръбкина станала един от основните аналитици на разузнаването, като в по-голята част анализирала сведенията, постъпващи от представителите на известната организация „Червената капела”. От 1941 до 1944 г. се намира в Швеция като прес-секретар на съветското посолство. По това време посланик на СССР в Швеция била А.М.Колонтай, която работила с нея в тясно сътрудничество. Двете, всяка по своя линия съдействували за това Финландия да скъса съюза си с нацистка Германия и на 20 септември 1944 г. да подпише примирие със СССР.  След края на войната продължава да работи в централния апарат на разузнаването, става началник на немския отдел, пътувала е в Берлин за изпълнението на оперативна задача. През 1955 г. е уволнена от разузнаването, а през 1956 г. се пенсионира като полковник от МВД на СССР. През 1965 г. става член на СП на СССР. Само в периода от 1962 до 1980 г., нейните книги са излязли в тираж от около 22 милиона екземпляра. Умира в Москва на 8 януари 1992 г.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Wilhelm Franz Canaris, Rudolph Abel, Richard Sorge)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

ВИЛХЕЛМ КАНАРИС

Вилхелм Франц Канарис (нем. Wilhelm Franz Canaris) – роден на 1 януари 1887 г. в Аперблек (днес, район на гр.Дортмунд). Той е немски военен деец, началник на Абвера (службата за военно разузнаване и контраразузнаване разведки) и адмирал от германския ВМФ от 1940.

По време на Първата световна война и след нея е на различни длъжности във военната иерархия на Германия. От 1 януари 1935 г. е назначен за началник на Абвера, а от 1 януари 1940 г. е произведен в адмирал. Същата година той успял да получи сведения за плановете на Великобритания да овладее норвежките пристанища. Тази информация помогнала на германското командване да осъществи окупацията на Норвегия. В началото на 1941 г., Канарис извършил успешна операция по дезинформирането на съветското командване – той успял да убеди съветското разузнаване, че Германия ще нападне Великобитания, като по такъв начин осигурил внезапността на нападението срещу СССР. През 1942-1943 г. установява връзки с разузнавателни служби на САЩ и Великобритания и през лятото на 1943 г. се среща в Сантандер (Испания) с ръководителите на английската и американската спецслужби. Тук той предлага своя план на съглашение със западните държави – премирие на Запад и продължаване на военните действия на Изток. През 1942 г., положението на Канарис след провала на въстанието в Южна Африка (операция „Глог“), на операциите „Тигър” (афгано-индийски конфликт), „Шамил” (въстание на Кавказ) и др., се изменило. В началото на 1943 г., няколко от сътрудниците на Абвера са били арестувани от Гестапо по подозрение в организирането на покушение срещу Хитлер и е започнато разследване на дейността на цялата служба на Канарис. След редица провали на операции, разработени от Канарис, Хитлер през февруари 1944 г. обявява, че отстранява Канарис от длъжност, а така също и преподчинил по-голямата част от Абвера на РСХА на СС. След подаването на отставка, Канарис е поставен под домашен арест в замъка Лауенщайн, а от юни 1944 г. е уволнен в запаса. От юли 1944 г. е адмирал за специални поръчения при ОКВ по въпросите на търговската и икономическа война. От средата на 1944 г. бившите сътрудници на Абвера информират Канарис за подготвяното покушение срещу фюрера. Веднага след провала на атентата срещу фюрера от 20 юли 1944 г., Канарис по заповед на началника на Гестапо Мюлер е арестуван от Валтер Шеленберг. Но следствието не успява да докаже участието му в заговора. В началото на февруари 1945 г. е изпратен с редица други подследствени в концлагера Флосенбюрг. След няколко дни са открити неговите дневници, в които той отрицателно се произнася за фюрера. На 8 април от специален съд във Флосенбюрг той е осъден на смърт и на 9 април 1945 г. – обесен.

РУДОЛФ АБЕЛ

Рудолф Иванович Абел (истинското му име е Уилям Генрихович Фишер) е роден на 11 юни 1903 г. в Нюкасъл-ъпон-Тайн, Великобритания, в семество на политемигранти-максисти, изгонени от Русия през 1901 г. за революционна дейност. Той е един от известните съветски разузнавачи-нелегали.

В чуждестранния отдел на ОГПУ постъпва на 2 май 1927 г. В централния апарат на съветското разузнаване отначало работи като преводач, а след това като радист. По линията на нелегалното разузнаване е работил в две европейски държави, изпълнявайки задълженията на радист на резидентурите в няколко държави от Европа. На 31 декември 1938 г. е уволнен от НКВД. Известно време е работил във Всесъюзната търговска палата и в авиационен завод. През 1941 г. е изпратен отново в НКВД, в подразделение организиращо партизанската война в тила на германците. През ноември 1948 г. е решено да бъде изпратен на нелегална работа в САЩ за получаването на информация от източници, работещи в атомната промишленост. Тук той се представял като художника Емил Роберт Голдфус, като ръководил съветската агентурна мрежа, а за прикритие притежавал и фотостудия в Бруклин. Неговият псевдоним бил „Марк”. Към края на май 1949 г. „Марк” успял да се справи с всички организационни въпроси и активно се включил в работата. Тя била толкова успешна, че още през август на 1949 г. е награден с ордена „Червено знаме”. За да бъде поне малко разтоварен от текущата работа, през 1952 г. в негова помощ му е изпратен като радист от нелегалното разузнаване финландеца Хейнехен (фин. Reino Häyhänen, псевдоним «Вик»). «Вик» се оказал морално и психологически неустойчив, и след четири години е било решено той да бъде отзован. Обаче „Вик” се решил на предателство – той съобщил на американските власти за дейността си и предал „Марк”. През 1957 г. е арестуван в хотела „Латам” Ню-Йорк. За да информира Москва за своя арест и затова, че не е предател Уйлям Фишер се назовал с името на своя приятел от годините на Втората световна война, Рудолф Абел. Отказва да признае своята принадлежност към разузнаването, отказва се от даване на показания в съда и отказва на американските спецслужби да стане предател. Същата година е осъден на 32 години затвор. Като затворник се занимавал с решаването на математически задачи, теория на изкуството, живопис. На 10 февруари 1962 г. на границата между Западен и Източен Берлин на мост Глинике, Рудолф Абел е разменен за американския пилот на шпионския самолет У-2 Френсиз Пауерс и американския студент Фредерик Прайор. Умира в Москва на 15 ноември 1971 г.

РИХАРД ЗОРГЕ

Рихард Зорге (нем. Richard Sorge, агентурен псевдоним Рамзай) е роден на 4 октомври 1895 года в гр. Баку. Той е най-известния разузнавач от периода на Втората световна война.

Дядо му Фридрих Адолф Зорге е бил един създателите на Първия интернационал и секретар на Карл Маркс. През 1898 г. семейството на Зорге напуска Русия и се установява в Берлин, Германия. По време на Първата световна война е доброволец, при което е раняван на три пъти. След края на войната през 1917 г., става член на германската Независима социал-демократическа партия, а от 1919 г. – член на германската КП. През 1924 г., по покана на Изпълкома на Коминтерна пристига в Москва, където работи в неговия апарат. От 1929 г. преминава на работа в Разведупр на РККА. От 1930 г. работи в Шанхай, Китай. През 1933 г. е взето решение той да бъде изпратен в Токио, Япония, където започва да работи от 1936 г. След като неговия приятел – военното аташе на Германия в Япония Еугени Отто става посланик, той получава мястото на прес-аташе в посолството. Като най-важен в разузнавателната дейност на Рихард Зорге и на неговата организация се смятал периода 1939-1941 г., когато той успял да разкрие плановете за нападението на Германия срещу СССР. Втория голям шанс да се оцени професионализма на Зорге идва със съобщението му, че Япония до края на 1941 или началото 1942 г. няма да нападне СССР. Това позволило на Сталин да вземе от източните граници 26 добре обучени сибирски дивизии, които да бъдат прехвърлени под Москва, като по такъв начин било предотвратено завземането и от германците. На 18 октомври 1941 г. Зорге е арестуван от японската полиция и през септември 1943 г. е осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 7 ноември 1944 г. в токийския затвор „Сугамо”. СССР двадесет години отказвал да признае Зорге за свой агент. Едвам на 5 ноември 1964 г. той бил разсекретен и на него посмъртно присвоено званието „Герой на Съветския Съюз”.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Allen Welsh Dulles, Aldrich Hazen Ames)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

АЛЪН ДЪЛЕС

Алън Уелш Дълес (англ. Allen Welsh Dulles) е роден на 7 април 1893 г. в Уотъртаун, щата Нью-Йорк, в семейство, чиито представители са заемали важни постове в американската дипломатическа служба. Той е ръководител на резидентурата на Управлението на стратегическите служби (УСС) в Берн (Швейцария) по време на Втората световна война и по-късно директор на ЦРУ (1953—1961 г.).

През 1914 г. завършва университета в Принстън и заминава на пътешествие. Работи като учител в Индия и Китай. През 1915 г. се връща в САЩ, където е приет на дипломатическа служба. Заемал е различни постове в Европа – Берлин (1916), Берн (1917), Берлин (1919), Константинопол (1920). Работата му имала повече разузнавателен, отколкото дипломатически характер. Участник е в преговорите по завършването на Първата световна война, в като член на американската делегация. През 1922 г. ръководи отдела за Близкия изток във Вашингтон. През 1926 г. напуска дипломатическата работа и се заема с адвокатство. През 1928 г. получава след изпит адвокатска лицензия. През 1927 г. е за половин година в Европа като юридически съветник на Конференцията по военноморското въоръжение в Женева. Бил е американски делегат на Конференцията по продажба на въоръжение. През 1932-1933 г. е представител на САЩ в Лигата на нациите на Конференцията по разоръжаването. Започването на Втората световна война рязко изменя кариерата на Алън Дълес. Той постъпва на служба в УСС и от края на 1942 до 1945 г. оглавява неговия разузнавателен център в Берн. Работата на центъра била успешна и Дълес могъл да получи редица ценни сведения за нацистка Германия, най-вече през високопоставения нацистки дипломат-антифашист Фриц Колбе. В началото на 1945 г. Алън Дълес изиграва важна роля в преговорите, довели до капитулация на групировката от немски войски в Северна Италия. Със завършването на войната, УСС е разформирано, но през1947 г., неговия създател генерал Уйлям Донован успява да получи от президента на САЩ Хари Труман разрешението за създаването на нов разузнавателен орган – ЦРУ. През 1950 г. Алън Дълес е назначен за заместник-директор по планирането и отговаря за тайните операции на ЦРУ. Новият президент на САЩ Дуайт Айзенхауер назначава Дълес за ръководител на ЦРУ. По време на неговото ръководство ЦРУ постига определени успехи – най-вече при програмата за използване на самолетите-шпиони У-2, подключването към телефонната мрежа на Източен Берлин чрез изграден тунел под Берлинската стена, свалянето от власт на премиер-министъра на Иран Мохамед Моссадик през август 1953 г., свалянето от власт на президента на Гватемала Хакобо Арбенс Гусман през май 1954 г. и др. След несполучливия опит за нахлуване в демократична Куба (провала на десанта в „Залива на свинете”) през 1961 г. Дълес е принуден да подаде отставка. Самият той по-късно прехвърля вината за провала на операцията върху президента Кенеди, твърдейки че той не отделил достатъчно сили и средства. Написал е няколко книги, по-значимите от които са „Изкуството на разузнаването” и „Тайната капитулация”. Умира през 1969  г. в гр. Балтимор.

ОЛДРИЧ ЕЙМС

Олдрич Хейзен Еймс (англ. Aldrich Hazen Ames) е роден на 26 май 1941 г. в Ривър-Фолс, щата Уисконсин, САЩ Той е бил началник на контраразузнавателното подразделение на ЦРУ, началник на съветския отдел на управлението за външно контраразузнаване на ЦРУ.

От 1962 г. работи в ЦРУ. През 1985 г. е вербуван от съветското разузнаване. Около 9 години работи за СССР и Руската федерация. С помощта на сведенията, получени от Еймс са били арестувани редица агенти на ЦРУ, намиращи се на служба в КГБ и ГРУ на ГЩ на СА. Различните източници посочват за разобличени от него от 12 до 25 агенти на ЦРУ (в това число на генерал-майора от ГРУ Димитрий Поляков, полковниците от КГБ Борис Южин, Олег Гордиевски, Владимир Пигузов и др.) и разкрил съдържанието на 50 операции на ЦРУ. Както било признато в отчета на комисията по разузнаване на Сената на САЩ, дейността на Еймс е „довела до загубата практически на всички ценни източници за информация в Съветския Съюз в самия разгар на „студената война”. През 1991 г. започва да работи в Центъра за борба с наркотиците в ЦРУ, където отговарял за черноморските държави и Балканския полуостров. През 1993 г. съвместната комисия на ЦРУ и ФБР, занимаваща се в рамките на операцията „Кортшип” с издирването на „къртицата” в спецслужбите на САЩ, завършила работата си с подготовката на документ, в който е направен извод, че има място на агентурно проникване в ЦРУ. Комисията е открила, че след завръщането си от служебна командировка в Рим, сътрудникът от ЦРУ Еймс си е купил къща в околностите на Вашингтон за 540 хиляди долара, закупил на името на жена Мария дел Росарио Касас Дупюи си ферма и две квартири, обзавел се е с лека кола „ягуар” и предмети за разкош на сума от 455 хиляди долара, и закупил акции на борсата на стойност от 165 хиляди долара. На 21 февруари 1994 г. Олдрич Еймс е арестуван в Арлингтън от сътрудници на ФБР. „Делото Еймс” предизвикало огромен политически скандал в САЩ. След многобройни обвинения, тогавъшният ръководител на ЦРУ Джейм Уулфси е принуден да подаде отставка. Причините за провала на Еймс са все още неизвестни. Международният скандал, предизвикан от „делото Еймс”, довел до известно напрежение в отношенията между САЩ и Руската федерация. Опитвайки се да премахне по-късно излишното напрежение, възникнало между двете държави, Елцин заявил на журналистите, че той лично нищо не е знаел за дейността на Еймс. На 28 април 1994 г. Олдрич Еймс е осъден в САЩ на доживотен затвор. За него остава валидна и днес оценката на един дипломат – това е „човек, умен, мислещ, започнал да осъзнава в много отношения неточния, имперски характер на външната политика на САЩ и разбрал истинската цена на прикриващия я мит за „съветската заплаха“…“

IMG_0002

IMG

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

IMG_0001

IMG