– THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language)


ВКЛАД РУССКИХ УЧЕНЬIX-ЭМИГРАНТОВ В ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКУЮ НАУКУ И КУЛЬТУРУ

Культура должна быть сохранена, она не может быть уничтожена – эта максима наилучшим образом характеризует историю российской эмиграции после Октябрьской революции 1917 г.
Интеллигенция послереволюционной эмиграции осела в основном в странах Европы и Америки, где она с неимоверным трудом продолжала заниматься своей научной и культурной деятельностью.

Волн российской эмиграции было несколько, и все они сопровождались большими трудностями, связанными с адаптацией к новому месту, содержанием семьи, поисками работы и жилья.
Большая часть российских ученых была с мировыми именами, но хронический кризис, наступивший после первой мировой войны, привел к колоссальному сокращению рабочих мест и закрытию многих отраслей экономики, что усугубило и без того тяжелое положение эмигрантов. К тому же значительная часть их отличалась специфическими взглядами на развитие капитализма, что было естественным отражением общественной жизни в последние годы существования Российской империи.
Тем не менее происходила определенная консолидация сил русской интеллигенции. А.М. Пешков (Горький), уехавший из России по болезни, помог впоследствии эмигранту-издателю З.И. Гржебину организовать собственное издательство в Берлине, где печатались книги и журналы литераторов белой эмиграции. Горький же, вернувшись на Родину, в начале 30-х годов осуществил свою давнишнюю мечту – издание серии «Жизнь замечательных людей». За период до 1987 г. в серии вышло около 680 названий, где довольно часто проскальзывали сведения о жизни и творчестве русской эмиграции. Несомненно, огромную роль в жизни эмигрантов-литераторов играли журнал «Современные записки» (Париж, 1920-1940) и газета «Возрождение». Редакторы М.В.Вишняк, И.И.Фондаминский («Современные записки»), П.Б. Струве («Возрождение») поддерживали морально и материально писателей-изгнанников. «Париж стал центром изгнанничества, – пишет Б.Зайцев. – К этому ему не привыкать: издавна был он средоточием свободы, и не зря на Плас-де-Альма бронзовый Мицкевич, хоть и невелик ростом на пьедестале своем, экстатически зовет куда-то. Бунин, Мережковский, Бальмонт, Куприн, Шмелев, Ремизов, Алданов, Осоргин – все они обитатели Пасси и Отей, большинство тут же в Париже и головушки свои сложило, успокоившись кто на кладбище Сент-Женевьев-де-Буа, кто на других».

Петр Бернгардович Струве
В начале апреля 1936 г. с приходом фашизма коммунистический теоретик, академик и редактор «Известий» Н.И. Бухарин побывал в Париже, где выступил с докладом, в котором пытался примирить политику СССР с той, которая проводилась большей частью прогрессивно настроенных эмигрантов и лево-настроенной интеллигенции. Его доклад был даже переведен на французский язык эмигрантом – А.Н. Рубакиным. Бухарин не был первым советским лидером, попытавшимся завоевать доверие эмиграции, намного раньше в этом направлении проявили себя такие видные деятели Советского государства, как Чичерин, Воровский, Литвинов. К сожалению, их усилия свелись на нет из-за начавшейся ленинской политики, так называемого красного террора.

Николай Бухарин, 1929 г.
Тяжелые годы изгнания не сломили дух русских эмигрантов. Они восстановили научные и культурные связи со своими западноевропейскими и американскими коллегами, а также расширили прерванные из-за революции научные связи между собой. Например, перед началом Второй мировой войны общество инженеров в Париже насчитывало более 3 тысяч, французское Общество химиков – более 200, а Общество врачей – несколько сот русских специалистов.
Особенно значительными были открытия, сделанные в области естественных и точных наук. Так, во всемирно известном центре французской науки – Пастеровском институте работало много российских ученых-эмигрантов. Из них самый известный – С.Н. Виноградский, почетный член Российской АН (с 1923 г.), член Французской АН и Лондонского королевского общества, один из основоположников микробиологии. С 1922 г. он жил во Франции и до конца своих дней руководил агробактериологическим отделом Пастеровского института. Его наиболее важные работы посвящены гемосинтезу и многим другим классическим исследованиям общей микробиологии и экологии почвенных микроорганизмов. В этом же институте работал над проблемами иммунитета у беспозвоночных, и главным образом у насекомых, один из учеников И.И. Мечникова и И.П. Павлова – С.И. Метальников. Его работы в этой области являются классическими для науки того времени. В Рокфеллеровском институте работал его ассистент – биолог Ф.М. Левин, помощник крупного американского бактериолога Саймона Флекснера и близкий друг еще одного знаменитого эмигранта – выдающегося ваятеля и художника ХХ века Сергея Коненкова.

Сергей Николаевич Виноградский

Серьезные открытия были сделаны и в области геологии. Один из основоположников палеологии, член Петербургской АН Н.И.Андрусов, который с 1919 г. жил сначала в Париже, а потом в Праге, очень много сделал для развития французской геологии. По сведениям Национального училища по геологии и минных исследований в г. Нанси, среди его выпускников в 1921-1924 гг. было около 50 человек русских.
Среди кораблестроителей самым знаменитым считается инженер А.М. Петров, который после революции жил и работал во Франции и Бельгии, где стал известным конструктором и автором (вместе с В.И. Юркевичем) самого быстроходного для того времени гигантского турбоэлектрохода «Нормандия». Во время Второй мировой войны он вступил в одну из организаций Сопротивления во Франции.
Весьма плодотворной была деятельность различных русских ученых, исследователей и экспериментаторов в области физики, математики, астрономии, химии, металлургии и других наук. Известны всему миру имена академиков-химиков В.Н. Ипатьева (с 1927 г. он жил главным образом в США) и А.Е. Чичибабина, жившего с 1930 г. во Франции и много сделавшего для развития химико-фармацевтической промышленности, химика А.А. Титова – члена-корреспондента Французской АН.

Павел Рябушинский-младший (1871 – 1924)

Отдельной статьи заслуживает семейство российских предпринимателей Рябушинских, много сделавших для развития отечественной промышленности, в том числе положивших начало строительства в Москве в 1916 г. автомобильного завода (АМО). После революции все представители Рябушинских оказались в эмиграции. В частности, в области аэродинамики хорошо известно имя Д.П. Рябушинского (в 1904 г. он основал в имении Кучино под Москвой Аэродинамический институт). Авиаконструктор и промышленник И.И. Сикорский (кстати близкий друг А. Туполева), создавший многомоторные самолеты «Илья Муромец» и «Русский витязь», эмигрировал в 1919 г. в США. В 1923 г. он основал фирму, где под его руководством строились пассажирские и военные самолеты и вертолеты. Астроном Н.М. Стойло руководил международным метеорологическим бюро, строил корабли В.И. Юркевич, успешно трудился в области электронной физики В.К. Зворыкин – один из создателей телевидения. Известный ученый и инженер в области прикладной механики С.П. Тимошенко преподавал сначала в Загребском университете, а после переезда в США состоял научным консультантом компании Вестингауз, а затем – профессор Мичиганского и Станфордского университетов.

Авиаконструктор И.И.Сикорский
В эмиграцию отправились и прожили там многие годы видные географы и путешественники. Один из них – русский офицер морского флота и исследователь Арктики Б.А. Вилькицкий. В 1913 г. он руководил Гидрографической экспедицией в Северном Ледовитом океане на ледоколах «Таймыр» и «Вайгач». Открыл остров, названный его именем, и расположенный к северу от мыса Челюскина архипелаг императора Николая 11 (ныне – Северная Земля). Умер он 6 марта 1961 г. в Брюсселе.

Борис Андреевич Вилькицкий
По окончании Второй мировой войны многие потомки эмигрантов постарались восстановить утерянную связь с Родиной. Среди них сын известного врача императорской семьи – Чехова-Боткина французский хирург С.П. Чехов-Боткин. Его имя пользуется большим уважением во Франции, он воевал в рядах Сопротивления и награжден высшей наградой Франции – орденом Почетного легиона. После Второй мировой войны вернулся на Родину доктор А.Н. Рубакин (переводчик доклада Н. Бухарина) и многие другие эмигранты.
Память о вкладе русской эмиграции в западную науку не забыта. Во многих европейских музеях, институтах и высших учебных заведениях созданы специальные стенды, посвященные их трудному, но плодотворному пути в науку.

Николай Георгиев КОТЕВ,
София

Printed in holland newspaper Новости Бенилюкса”, Shiedam, Holland, N 3 (31), March 2003.

Creative Commons License
THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979


КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

Creative Commons License
HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG_0002

IMG_0003

 

– THE FIRST AMERICAN AND SOVIET TERMINATORS („BOILERPLATE“ and I.T.A.-1 „STORM“)


ПЪРВИТЕ АМЕРИКАНСКИ И СЪВЕТСКИ ТЕРМИНАТОРИ („BOILERPALATE“  и И.Т.А.-1 „ЩОРМ“)

В краят на ХХ век в света се появи една удивителна по своето съдържание поредица от фантастични пълнометражни филми, създадени от режисьора Джеймс Камерон през 1984 и 1991 г., озаглавени Терминатор (англ. Terminator), които преминаха триумфално по големите и малките екрани на всички държави в света. Удивителни не само по своя режисьорски замисъл, великолепната игра на холивудската звезда Арнолд Шварценегер, но и заради показаното ново направление на развитието на робототехниката. Филмите бяха посрещнати възторжено от световната общественост и имат своето достойно място дори и днес – близо 30 години по-късно.

B Първият закон на роботехниката, който е създаден от великия американски фантаст Айзек Азимов в неговата кратка история „Runaway, 1942″ ce казва, че роботът при никакви условия не може да причини вреда на човека. Но днес като че ли в научните среди и по-специално във военните среди се предпочита да не се напомня за текста на това правило. Та нали когато става дума за получаването на милиардни държавни поръчки за ново въоръжение, потенциалната опасност от създаването на роботи-воиници, които при всички случаи би трябвало да бъдат убийци изглеждало като нещо несериозно. Но съдържанието на филмите от поредицата „Терминатор”, а така също и това от Терминатор: Хрониките на Сара Коннор (англ. Terminator: The Sarah Connor Chronicles) като че ли не само опровергават това, но и допуснаха подобно направление в науката да се възприеме за съвсем сериозно и напълно допустимо.

Днес, в света е малко известно, че идеята за създаването на роботи-войници (терминатори) е много стара. Тя води началото си от края на ХIХ век, със създаването на американския робот „Boilerplate“, който взема реално участие в бойните действия не само на американския континент, но и в Европа по време на Първата световна война. За създаването на подобен терминатор в СССР започна също така да се говори отскоро. Според разсекретените наскоро документи на ЦК на КППС, става ясно, че подобен терминатор, известен като И.Т.А.-1 „Щорм“ е създаден също така в периода 1958-1961 г.

Американският робот-войник „Boilerplate“


Pancho Villa poses with Boilerplate in this photo taken near Guerrero, March 27, 1916.

Когато писателят Айзек Азимов бе вече формулирал трите основополагащи закона на робототехниката, чието съдържание се отнасяло преди всичко до забраната на причиняването от робота на някаква вреда за човека, той не знаел, че много преди това на територията на САЩ е бил конструиран първият робот-войник. Той бил създаден от професор Арчи Кемпион (Professor Archibald Campion)
през 80-те  и 90-те години на ХIX век и получил названието Boilerplate. За първи път той е демонстриран на обществеността през 1893 г. на Световната колумбийска изложба (World’s Columbian Exposition) по време на Чикагския световен панаир.


As seen in the above photo, Boilerplate was attached to the all-black 10th Cavalry (of San Juan fame), under Colonel Brown, for the purpose of long-range reconnaissance. Flying columns of the 10th pushed down into the Santa Maria Valley, toward El Valle.

Независимо от направената широка рекламна кампания, налични материали за дейността на изобретателя и за неговия робот останали много малко. Известно е само, че роботът Boilerplate бил замислен като средство за безкръвно разрешаване на военните и граничните конфликти, с които това време изобилствувало. При това той бил експериментален образец на механичен войник, който успял да вземе участие и в редица военни конфликти. Но първоначално бил направен опит той да бъде използуван на Южния полюс – за тази цел било предприето пътуване през 1894 г. до Антарктида, което завършило още от самото начало с неуспех.

През 1898 г. САЩ обявили война на Испания и професор Арчи Кампеон открил отличната възможност да покаже на света удивителните възможности на своя боен робот. Знаейки че тогавъшния заместник-министъп по военноморските делаТеодор Рузвелт (при управлението на президента на САЩ Мак-Кинли) е неравнодушен към появата и използването на нови технологии, професорът след направените демонстрации с робота, успял да го зачисли в състава на отряд доброволци.

На 24 юни 1898 г. бойният робот взема участие за първи път в бой, като по време на атаката си обръща в бягство противника. Нещо повече Boilerplate преминал в боеве и придвижвания цялата война до подписването на мирния договор в Париж на 10 декември 1898 г.

Some of the equations used by Campion and Fullerton to create a new form of motive power for the mechanical man that was based on neither steam nor electricity!

През 1916 г. роботът взема участие във военните действия срещу революционното движение на Панчо Виля. По време на едно от сраженията, той имал възможността да се запознае лично с мексиканския революционер.

През 1918 г., след престой със създателя си в Лондон, Boilerplate заминава за да участвува в бойните действия на Западния театър на военните действия във Франция. Тук той е изпратен с разузнавателна мисия в тила на противника. И повече сведения за него не са открити…

Campion and his marvel sell war bonds in Trafalgar Square, London, 1918.

Съветският „Терминатор”

На страна останал също така и един друг много интересен факт – този, че идеята за конструирането на подобен робот-войник (терминатор) е възникнала в научните среди на несъществуващия вече СССР още през 60-те и 70-те години на миналия век.
Близо едно десетилетие след края на Втората световна война и в разгара на съществуваща в света „студена война”, и по-точно в края на 1950-те и началото на 1960 г., науката в СССР успяла да постигне значителни успехи в областта на научните разработки и експерименти. Голяма част от тези експерименти били извършени от съветските учени с помощта на животни. В съветската Академия на науките и в лабораториите на Московския държавен университет бил даден стартът на действително фантастични проекти, много от които имали успешен край. Така например, съветският учен Владимир Демихов удивил световната научна общественост с факта, че успял да трансплантира кучешка глава върху друго куче. Но в първия период на студената вълна, като че ли силите на гениите от съветската наука били привлечени към нещо друго – създаването на съвършенно оръжие в лицето на боен робот. И ето, през 1958 г. стартирало извършването на съветски секретен за създаването на подобен боен робот-киборг. Негов научен консултант бил инженер В.Е.Мануйлов. В конструирането на бойния съветски робот-„терминатор” вземат участие освен конструкторите, и много медици и инженери.

Има малко сведения за този съветски проект. Първоначално се е предполагало да бъде използван човешки мозък за управлението на робота. По-късно, за извършването на експериментите с цел на потвърждаването безопасността на човека, е било предложено да се изпозват мишки, плъхове или куче. Бил разгледан и вариантът за използването на маймуни, но в крайна сметка изборът паднал върху кучетата, тъй като те най-добре се подават на дресиране и са по-спокойни в екстремални ситуации от маймуните. По-късно този проект получил названието „КОЛЛИ” и просъществувал близо 10 години. Но на 4 януари 1969 г. с решение на ЦК на КПСС дейността върху проекта „КОЛЛИ” била прекратена, а информацията по неговото изпълнение поставена под гриф „Строго секретно”. Едвам през 1991 г., след разпадането на СССР, всички данни по проекта „КОЛЛИ” били разсекретени и светът узнал поредната тайна за неуспешен опит за създаването на терминатор…


Тук е уместно да се отбележи, че първите стъпки на съветската робототехника и на опитния модел не са от най-удачните. Практически роботът е било много трудно да бъде удържан във вертикално състояние – отгоре била съсредоточена много голяма тежест, площта на докосването пък със земната повърхност е била много малка. Но това бил един от парадоксите на роботоконструирането, което и до днес не е в състояние да направи много добро движение с къде по-съвременни конструирани модели.

Днес в света има малко данни за това, че в света някъде се проектират или конструират бойни роботи. Тази интересна тема за сега не може да бъде открита в научноизследователските материали на Пентагона. Нещо повече, там дори не е спомената такава структура на военноморските сили на САЩ като центъра SPAWAR (Space and Naval Warfare Systems Command), който има в архивите си доста много интересни разработки в това направление. Специалистите от центъра отдавна разработват телеуправляеми модели на устройства за разузнаване или целеуказване, разузнавателен „летящ диск”, системи от мрежови датчици и системи за бързо откриване и реагиране, а така също и серия от няколко автономни бойни робота «ROBART». Последният конструиран представител на това семейство бойни роботи – «ROBART III», вече е в стадий на т.нар. „изчистване на дефектите”. И той всъщност е истински робот- войник, въоръжен с картечница.

„Предците” на този боен американски робот (соответно «ROBART — I–II») трябвало да се използват за охраната на военните складове – т.е. могли да открият нарушителя, преминал охранителния периметър и да да подадат сигнал за тревога. От своя страна, роботът «ROBART III» вече е въоръжен с огнестрелно оръжие. За сега неговото въоръжение е модел на пневматичен прототип на картечница, която изстрелва топчета и стрелички, но достоинството му се крие в това, че той притежава автоматична система за целеуказание. Роботът сам открива целта и изстрелва в нея своя боекомплект със скорост четири изстрела за секунда.

Но това не е единствената програма на американското Министерство за отбрана. Съществува също та и програмата «JPR» («Joint Robotics Program»), която Пентагона започнал да реализира от септември 2000 г. В описанието на тази научноизследователска програма директно е казано – „военните робототехнически системи ще се изпозват през ХХI век повсевместно”.

Но това не е единствената програма на американското Министерство за отбрана. Съществува също та и програмата «JPR» («Joint Robotics Program»), която Пентагона започнал да реализира от септември 2000 г. В описанието на тази научноизследователска програма посочено директно – „военните робототехнически системи ще се изпозват през ХХI век повсевместно”. Днес е известно, че американските военни специалисти планират първото поколение бойни роботи да бъде готово за воденето на бойни действия на земята и във въздуха още в най-близко бъдеще. Представителят на една от водещите в това направление корпорации – „Дженерал Дайснемикс”, Кендел Пис дори официално заявил, че „ние смятаме да създадем такава система още в края на днешното десетилетие”! Но така или иначе, крайната дата за приемането на роботи на въоръжение в армията е посочено много точно – 2025 г. А това говори, че ще бъде създаден боен робот, който ще се отличава със своята многократно използване, многофункционалност, бойна мощ, скорост, защита, компактност, маневреност а в някои от случаите – и с избор на решение от заложените в програмата вариант, което ще му помага да атакува, да се защитава и да избира цели!

Пентагонът не е единствената организация в света, която създава роботи-убийци. Подобни механични и кибернитични монстри се конструират и в гражданските учреждения.  По съобщение на агенция „Ройтерс”, учените във Великобритания са създали опитен образец на робота «SlugBot», който може да открива и унищожава живи същества. В световната преса той е наречен „терминатор”. Всъщност той е програмиран за търсенето на голи охлюви – най-голямият противник на земеделците. Хванатите от него охлюви ги преработва и по такъв начин произвежда електроенергия. Всъщност, това е първият в света действуващ робот, който има за задача да открива и унищожава своите жертви – приблизително по 100 на час.

Независимо, че списанието „Тайм” определи британския робот «SlugBot» като едно от най-добрите изобретения за 2001 г., върху неговите създатели се изляла вълна от възмущение. Един от читателите на списанието направо заявил – „създавайки роботи, които изяждат плътта, ние преминаваме чертата, която може да бъде премината единствено от луд”!

И така, днес е създаден робот за унищожаването на голи охлюви, утре – на плъхове, а по-нататък какво да очакваме – на човек ли?

                    Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

Creative Commons License
THE FIRST AMERICAN AND SOVIET TERMINATORS (“BOILERPLATE” and I.T.A.-1 “STORM”) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, № 35 (23663) from 31  August 2012, p.16-17

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

– POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001

– MAY BE A TRUTH, MAY BE LIES…(The Truth is Out There). Second part


?????

1958. Secret fighting kiborg

USSR, the end of XX Century

USSR, 6th March 1983

                        USA

– THE NASA PROJECT “MERCURY” REPLIED TO THE SOVIET CHALLENGE. THE GARLAND OF THE US SPACE PROGRAMME


ПРОЕКТЪТ “МЕРКЮРИ” НА НАСА ОТГОВАРЯ НА СЪВЕТСКОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО. ВЕНЕЦЪТ НА КОСМИЧЕСКАТА ПРОГРАМА НА САЩ.

На 2 април 1958 г. президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер се обръща към Конгреса на САЩ със своето решение да се създаде Национално управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА). Законопроектът предвижда НАСА да контролира цялата дейност, свързана с подготовката, усвояването и изследването на космическото пространство, с изключение на въпросите, отнасящи се към националната отбрана на САЩ. За тази цел в САЩ от ръководството на НАСА е решено да се създаде научноизследователската програма „Човек в космическото пространство”. Решението на Дуайт Айзенхауер е взето вероятно под впечатлението от решението на СССР, който внася на 15 март 1958 г. в Генералната асамблея на ООН „Меморандум за абсолютната забрана за военно използване на космическото пространство”.

Научноизследователските задачи от тази

програма на НАСА

в годините на президента на САЩ Дуайт Айзенхауер (до 20 януари 1961) са планирани в няколко направления, а именно 1) в изследването на близкото космическо пространство с помощта на безпилотни космически изкуствени спътници, 2) в подготовката и построяването на космодруми за извеждането на космически ракети-носители с капсули, пилотирани от астронавти и, 3) последно място – разработването на космическа техника за извеждането на гражданин на САЩ в космическото безвъздушно пространство на околоземна орбита. Учените и специалистите от научноизследователските центрове на НАСА планират извършването на космически полети за гражданските нужди на НАСА, известни като изследователски проект „Меркюри”.

The original seven astronauts selected for the Mercury program are: (front row, left to right) Walter M. Schirra, Jr., Donald K. Slayton, John H. Glenn, Jr., and M. Scott Carpenter, (back row, left to right) Alan B. Shepard, Jr., Virgil I. Grissom and L. Gordon Cooper.

Разработването на научноизследователския проект на НАСА „Меркюри” се осъществява на три научноизследователски равнища: а) създаването на космическа капсула за експериментални космически полети с различни представители на фауната; б) подготовката и изпитания на космически полети на първите обрлазци от космическата пилотируема капсула с пилот-астронавт на борда, чрез извеждането и в космическото безвъздушно пространство с ракетата-носител „Литъл Джон” (Малък Джон) и в) по-нататъшно разработване и подобряване на безопасността на конструкцията на космическата капсула, на навигационната система, на животоосигуряващата апаратура и прибори, както и на космическата техника за завръщането на астронавта на САЩ на Земята, разположени в капсулата.

Второ равнище: разработването на гражданска космическа капсула с астронавт на борда и за полет в безвъздушното пространство на височина от 200 км в продължение на 5 минути, и трето равнище, което е свързано с полета на готовия модел на космическа пилотируема капсула по балистична траектория на разстояние до 3000 км. Венецът на усилията трябва да бъде извеждането на космическа пилотируема капсула с астронавт на САЩ на борда, с извеждането и на околоземна орбита от ракетата-носител „Атлас”.

Five of the seven original astronauts are seen with Dr. Wernher von Braun inspecting the Mercury-Redstone hardware in the Fabrication Laboratory of Army Ballistic Missile Agency (ABMA) in 1959. Left to right: Astronauts Walter Schirra, Alan Shepard, John Glenn, Scott Carpenter, Gordon Cooper, and Dr. von Braun.

Общо за изпълнението на задачите от космическата програма на НАСА „Човек в космическото пространство” са отпуснати приблизително около 6 милиарда US долара за изпълнението на новата научноизследователска програма „Аполо” за космически полети до Луната и обратно.

Научноизследователските сили на НАСА били мобилизирани за създаването на

мобилна ракета,

която да бъде удивително добра за времето си. Същевременно медицинските специалисти трябвало да осигурят животоспасяващи условия за астронавтите на САЩ по време на космическия полет. Било отделено внимание и на изследването на всички съществуващи в миналото проекти и варианти за космически полети (включително и на проекта за космически апарат за многократно използване на на Сергей Корольов от 1939 г. Не на последно място усилията са насочени към усвояването на чиповата техника (асемблери и т.н.), както и на оптиката, която трябвало да работи от космическа орбита.

Launch of Friendship 7, the first American manned orbital space flight. Astronaut John Glenn aboard, the Mercury-Atlas rocket is launched from Pad 14.

Първоначално в проекта на НАСА „Меркюри” освен орбитални полети на космическата пилотируема капсула на САЩ в безвъздушното пространство около Земята (през осветената част и сянката и), са поставени като задачи за изпълнение на бъдещи евентуални пилотируеми космически полети с екипажи до седем астронавта, работа в пилотируеми астронавтски орбитални лаборатории (astrolab). Предвижда се и извършването на космически полети до естествения спътник на Земята – Луната, полети около него и до повърхността му. По-късно, след встъпването на новия президент на САЩ Джон Фитцджералд Кенеди в длъжност тези научноизследователски задачи са иззети от проекта „Меркюри” и са прехвърлени за изпълнение към новата програма „Аполо”, чиято цена на изпълнение след завършването и нараства на астрономическата за времето си сума от 25 милиарда US долара.

В годините на президенството на Дуайт Айзенхауер са построени и предоставени за нуждите на НАСА два космодрума (полигона) – т.нар. Тихоокеански космически космодрум, построен в района на авиационната база на САЩ „Ванденберг” и Атлантическия космически космодрум, разположен във Флорида, в района на Кейп Канаверал. Впоследствие, вторият (атлантически) космодрум се превръща в главен за изпитанията и използването на основните образци на космическата ракетна техника.

В края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, на космодрума във Флорида са построени или разположени стартовите комплекси на различните ракетни системи с мирновременно и военновременно значение, а също така са подготвени три зони на отговорност – първа зона – т.нар. мощни ракетни комплекси с тяга на двигателите от 480 до 1150 тона със стартовия комплекс на ракетата-носител „Сатурн”; втора зона – на междуконтинентални балистични ракети „Атлас”, „Титан”, „Меркюри”, „Дайна Сор” със стартовия комплекс на проекта на НАСА „Меркюри” и зона на свърхмощни ракетни системи с тяга на двигателите на ракетните системи от 1700 до 4500 тона.

Mercury capsule

По проекта „Меркюри” на НАСА пилотируемите полети на човек в космическата пилотируема капсула са направени общо шест пъти, като четири от тях се приемат като официални орбитални полети на САЩ.

Първият полет

по балистична траектория с продължителност във времето 15 минути, е направен на 5 май 1961 г. от американския астронавт Алън Шепард. Два месеца по-късно (на 21 юли 1961 г.), в близкото космическо пространство с космическа капсула и ракетата-носител „Меркюри” е изведен американският астронавт Вирджил Грисъм.

Действителното извеждане на космическата пилотируема апаратура на САЩ, на околоземна орбита е направено десет месеца след първия полет на съветския космонавт Юрий Гагарин – това става с полета на астронавта на САЩ Джон Глен на 20 февруари 1962 г. В изпълнение на по-нататъшни научно-изследователски задачи по проекта на НАСА „Меркюри” този полет е последван от три полета на астронавтите на САЩ М.Карпентър, Уйлям Шира и Хари Купър (в периода 24 май 1962 г. – 15-16 май 1963 г.). Всички полети за безопасност завършват с приводняването на космическите капсули на САЩ във водите на Тихия или Атлантически океан.

Mercury Seven“ astronauts pose with an Atlas model on July 12, 1962. Front row, left to right: en:Gus Grissom, en:Scott Carpenter, en:Deke Slayton and Gordon Cooper. Back row: en:Alan Shepard, en:Wally Schirra and en:John Glenn. Date 12 July 1962. Source NASA photo

По такъв начин в САЩ бе поставено началото по овладяването на космическото пространство и сътрудничеството с другата суперсила – тогавашния СССР.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian Army“, Sofia, № 15171 from 31st August 2001

Creative Commons License
THE NASA PROJECT “MERCURY” REPLIED TO THE SOVIET CHALLENGE. THE GARLAND OF THE US SPACE PROGRAMME by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE STRUGGLE FOR THE MOON. NOT ONLY THE AMERICANS AND THE RUSSIANS, BUT THE CHINESE, TOO , HAVE AMBITIOUS PROGRAMMES FOR ITS CONQUERING IN 20-30 YEARS


БИТКАТА ЗА ЛУНАТА. АМЕРИКАНЦИ, РУСНАЦИ, НО И КИТАЙЦИ ИМАТ АМБИЦИОЗНИ ПРОГРАМИ ЗА НЕЙНОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ СЛЕД 20-30 ГОДИНИ.

Първите предложения за съвместно американо-съветско изследване на Луната (Селена) са направени от 34-ия президент на САЩ Дуайт Айзенхауер. При това от съветска страна трябвало да бъдат използвана по-модерната ракетна технология, а от американска прецизната електроника, намираща се в космическите капсули и кораби.
Президентът Джон Кенеди, който поставя началото на програмата “Аполо” създава специална Оперативна група по международното сътрудничество в космоса. Тогава се предлага да бъде осъществено съвместно съветско-американско “рандеву на Луната”, предвиждащо строителството на международна база на естествения спътник на Земята.


Студената война, която настъпва в света, променя първоначалните планове за сближаването на двете суперсили по въпроса за съвместното изучаване на близкото космическо пространство, т.е. в рамките на Слънчевата система. В света започват Карибската и Берлинската кризи, идва поражението на кубинските контрареволюционери през април 1961 г. в “Залива на свинете” и изграждането на Берлинската стена.
В периода между тези възлови събития на студената война, на 25 май 1961 г., 43-годишният президент на САЩ Джон Кенеди поставя пред нацията амбициозната задача до края на 60-те години на ХХ век да бъде осъществено прилуняването на американец на Луната и осъществяването на благополучното му завръщане на Земята.
За много кратко време, но същевременно и с много усилия НАСА успява. Системата на носителите от типа “Сатурн”, включително нейният най-мощен представител “Сатурн-V”, е използвана преди всичко за осъществяването на лунната програма. През 1968-1972 г. са извършени 11 полета, от тях 2 – на земна орбита, 2 – към Луната, и 7 – непосредствено на Луната, включително “Аполо-13″, чийто екипаж заради авария на борда на кораба не се прилунява на повърхността на спътника на Земята.

Всяка американска експедиция се състои от трима астронавти. Изборът на “Сатурн-V” за ракета-носител е труден процес. Учените от САЩ се отказват и от разработването на друга ракета- носител, и от създаването на ядрен ракетен двигател.
След завършването на лунната програма “Аполо”, една ракета-носител “Сатурн-V” издига през 1973 г. на околоземна орбита първата американска орбитална станция “Скайлаб”. През 1973-1974 г. периодично изпращат до нея три екипажа, всеки от които се състои от трима астронавти.

СПЕЦИФИЧНИЯТ ПЪТ НА СЪВЕТСКАТА И РУСКАТА НАУКА

По ред причини съветските учени избират друг път за изследване на Луната – чрез използването на автоматични механизми и роботи-автомати. Този тип изследвания е десетки пъти по-евтин от американския, но и не донася толкова слава, както американския.
Първият апарат напуска околоземното пространство и преминава на 6000 км от Луната през 1959 г. Следващият достига лунната повърхност. “Луна-3″ пък доставя първия фотос на обратната страна на Луната. До 1966 г. СССР извършва 21 ракетни пуска до Луната. От тях само в три е постигнат пълен успех, а в един – частичен.
70-те г. на ХХ век са много плодотворни за съветската наука и техника. От 12 до 24 септември 1970 г. е осъществен полетът на “Луна-16″ до Луната и обратно, при което са взети образци от лунната повърхност. През ноември с.г. от “Луна-17″ на лунната повърхност е доставен първият автоматичен луномобил, известен още като “Луноход-1″. Неговото пътешествие продължава повече от 10 месеца и половина, при което той преминава над 10 км. На Земята са изпратени около 250 000 фотоса от лунната повърхност.
През 1963 г. СССР напуска “лунната гонка” със САЩ. Приема се, че за това решение повлиява преди всичко Н.С.Хрушчов. Засилена е ролята на военно-промишления комплекс. Започва създаването и извеждането на редица космически апарати и осъществяването на редица експерименти с военно предназначение. Сред тях са извеждането в орбита на пилотирания орбитален прехващач “Союз-ППКФ” , разработката на военноизследователския кораб “Союз-ВИФ”, който може да се стикова с военната орбитална станция “Алмаз”, извеждането на космически апарати, известни още като “Изтребители на спътници”, на спътници-прехващачи.

И все пак съветските конструкторски бюра разработват и осъществяват на практика редица конструкторски проекти, насочени към изучаването на Луната.

ЗАЩО ПРЕЗ ХХI ВЕК ИНТЕРЕСЪТ Е ОГРОМЕН

Началото на ХХI век отбелязва голямо нарастването на интереса към Луната и към създаването на дълговременна лунна база. На какво се дължи това?
Оказва се, че лунната почва е неизчерпаем резервоар за енергетиката на бъдещето. Известно е, че решението на енергетичните проекти се крие в управляемите термоядрени процеси. В основата на тези процеси се намира реакцията на синтеза на ядрата, притежаващи ефективно отделяне на енергията при малки експлоатационни разходи и практическото отсъствие на радиоктивни материали. Една от тези реакции е и сливането на ядрата на дейтерия с изотопа на хелий-3. На Земята този изотоп се среща извънредно рядко. По оценка на специалистите, неговите достъпни запаси са около 500 кг. От друга страна, на Луната в продължение на 4 млрд. години лунната почва попивала хелий-3, донасян от слънчевия вятър. Резултатът от анализите на образците от лунната почва показва, че на Луната се натрупани милиони тонове от хелий-3 – това количество може да стигне не само за захранването с електроенергия на лунната база, но и на цялото човечество в продължение на 5 хил. години!


Може би точно затова и китайската космическа наука, която се развива със светкавични темпове, предвижда след 20-30 години да построи своя база на Луната.

ФАНТАСТИЧНИТЕ БОГАТСТВА НА ЕДНА КАРИЕРА

Изследванията сочат, че само в една лунна кариера с размери 100х100 м и с дълбочина 10 м, има твърде много полезни материали. Още днес подобна кариера може да осигури получаването на 40 хил. тона силиций, удобен за използването на слънчеви батерии. Това количество е достатъчно за изготвянето на силициеви фотоелектрически преобразуватели с обща площ около 12 кв. км. При съвременната ефективност на типовите слънчеви батерии подобна хелиоелектростанция по своята мощност се равнява например на мощността на Ново-Воронежката АЕЦ или повече от три пъти надминава мощността на Днепрогес.

Тази лунна кариера може да осигури и 9 хиляди тона титан, нужен за изготвянето на носещите конструкции с усилена здравина. За производството на електроарматурата или другите елементи на космическите съоръжения на Луната и в околното, близкото космическо пространство в кариерата могат да бъдат открити от 15 до 30 хиляди тона алуминий и от 5 до 25 хил. тона желязо. Към това количество следва да се добави също и известно количество магний, калций, хром и др. химически елементи.

ПРОБЛЕМЪТ С КИСЛОРОДА

По последни данни от същата кариера е възможно да се извлекат и 80 до 90 хил. тона кислород. Получаваният кислород ще бъде използван в системите за животоосигуряване на самата лунна база, в различни технологични процеси и в качеството на един от компонентите на ракетното гориво. Американската фирма “Карботек” по контракт с НАСА е разработила проекта на голяма установка на лунната повърхност за получаването на кислород в количества, позволяващи да бъде използван като ракетно гориво в двигатели от водородно-кислороден тип.

Светът се подготвя да посети отново Луната. Тази програма ще бъде осъществена вече с изковано през последното десетилетие международно сътрудничество. Но дори и тук се появяват новини – частният сектор също прегърна присърце идеята за осъществяването на полети в близкото космическо пространство. През 2004 г. разработеният от Елберт Барт Рутан частен космически кораб за туристи на три пъти напуска границите на земната атмосфера. Космическият ракетоплан с името “Спейсшипуан” (”Космически кораб едно”), пилотиран от 63-годишния летец-изпитател Майк Мелвил, се издига на височина от 100 км, на 29 септември с.г. – на 109,1 км височина, а на 4 октомври 51-годишният пилот Браян Бинни – дори на височина 112,2 км.
Последните два полета донасят на групата единомишленици на Рутан наградата “Прайз Анзари” на сума от 10 млн долара. Общо за наградата се борят 25 групи от седем държави, в това число Великобритания, Русия, Канада, Германия и Аржентина. Видно е, че не е далеч времето, когато и частни ракетоплани ще летят до Луната и обратно. Американска компания е решена още след 5 години да изпрати в космоса своя първи лунен кораб. За организирането на тази експедиция са нужни не по-малко от 1,5 милиарда долара, но ръководството на компанията смята възможно да ги събере…

И нещо много важно в заключение – ако през ХХ век при полетите до Луната е валидна максимата “Да поседим и да помислим”, днес ХХI век я сменя с нова максима – “Да поседим и да погледаме”!

Любопитно

Американските астронавти, започвайки от полета на астронавта Джон Глен, получават месечна надбавка към заплатата си в размер на 245 US долара за осъществен пилотиран полет в космическото пространство.

Според протокола при връчването на правителствените награди и премии в СССР за осъществяването на космически проект, първо наградите и премиите се връчвали на учените, след което следвали инженерите, след това се награждавали техниците и най-накрая – работниците.

Знаменитата ракета-носител “Союз”, проектирана от конструктора С.Корольов през 50-те г., продължава да лети в космическото пространство и днес, като запазва всички шансове да извършва това до 2015 г. Започвайки от издигането на първия изкуствен спътник на Земята (ИСЗ) през 1957 г. до края на 2004 г., Союз-ите са стартирали повече от 1660 пъти.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma“), Sofia, № 76 (4686) from 31st March 2007.

Creative Commons License
„THE STRUGGLE FOR THE MOON. NOT ONLY THE AMERICANS AND THE RUSSIANS, BUT THE CHINESE, TOO , HAVE AMBITIOUS PROGRAMMES FOR ITS CONQUERING IN 20-30 YEARS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.