– 60 YEARS AGO THE ENGLISHMEN WERE PUSHED AWAY THE STRATEGIC MEDITERRANEAN ISLAND. HOW THE GERMANS LANDING TROOPS TOOK CONTROL OF THE “UNSINKABLE AIRCRAFT-CARRIER” CRETE


ПРЕДИ 60 ГОДИНИ БРИТАНЦИТЕ СА ИЗТЛАСКАНИ ОТ СТРАТЕГИЧЕСКИ СРЕДИЗЕМНОМОРСКИ ОСТРОВ. КАК НЕМСКИТЕ ДЕСАНТЧИЦИ ОВЛАДЯХА „НЕПОТОПЯЕМИЯ САМОЛЕТОНОСАЧ” КРИТ.

Критската въздушнодесантна операция е една от малкото германски операции на парашутнодесантните войски, намиращи се под командването на генерал Курт Щудент, които доказаха на целия свят възможностите за бързо реагиране при вземане на стратегическо решение. Тя бе реализирана в края на т.нар. Балканска кампания от 1941 г. на германските войски и донесе успех, слава и почести на този военен елит в следващите десетилетия, когато ставало дума за да се посочи пример за овладяването на „непотопяем” самолетоносач (пример, който все пак има и своите ограничения, когато става дума за размера на територията му). С довеждането до успешен край на тази операция завършвал и първият период от историята на тази кръвопролитна и страшна Втора световна война .

Замисълът на операцията „Меркюри“ предвиждал първоначално овладяването от германски парашутисти на летището Малеме и района Хания, намиращ се в непосредствена близост до важния залив Судабей, с последващото завладяване на гр.Ретимнон с полосата му за кацане и излитане и летището на гр.Ираклион. Всичко това трябвало да осигури по-нататъшното прехвърляне на главните германски сили с транспортни самолети. Oсвен тези три първостепенни обекта за атака се предвиждало да бъде извършен и морски десант със силите и средствата на командваната от генерал-майор Рингл 5-а планинска дивизия, подчинена в тази операция на командването на 11-и авиокорпус. Операцията „Меркюри” имала и своите стратегически особености, планирани от генерал Карл Штудент – германските десантчици трябвало да атакуват от материка територията на остров Крит откъм десния му фланг, докато италианските морски десанчици от района на Додеканезките острови) – да атакуват територията на остров Крит откъм левия му операционен фланг. За изпълнението на операцията е предвидено да се използват от командващия 4-и въздушен флот генерал-полковник Александър Льор, на 11-и въздушен корпус, включващ 7-а въздушнодесантна дивизия с три парашутнодесантни полка, 5-а бързопреносима планинска дивизия, отделни части от 6-а планинска дивизия заедно с командването и, 7-въздушен корпус с изтребителната и бомбардировъчната авиация и др. подразделения. Командването на същинската въздушнодесантна операция било поето от 50-годишния възпитаник на пруската школа и прославен генерал десантчик Карл Штудент, създал тези елитни германски въздушнодесантни части и командвал една година по-рано 7-а авиодивизия и 22-ра авиодесантна дивизия в операцията срещу белгийските и нидерландските кралски въоръжени сили.

Към началото на операциата срещу остров Крит освен постоянния му гарнизон от три гръцки пехотни батальона са били прехвърлени войски от континентална Гърция, като неговата численост по-късно нараснала с 30 хиляди военнослужещи от Британската общност, разполагащи вече с 35 самолета, 45 планински и полеви оръдия и 9 танка. Отделно на острова били прехвърлени от територията на континентална Гърция 14 хиляди души гръцки военнослужещи. Новозеландският командващ гарнизона генерал Бърнард Фрайбърг общо взето предварително знаел за подготовката на германската операция срещу Крит. На 15 май той бил информиран, че нейното начало се очаквало около 20-21 май. Поради тази причина генерал Б.Фрейбърг съсредоточил своите сили и средства за отбраната на трите възлови сектора – районът на Малеме и Хания и районите Ретимнон и Ираклион. От своя страна командването на британската флота в източната част на Средиземно море отделяло специална роля на военноморските съединения, тъй като очаквало преди всичко извършването на германо-италиански морски десант на брега на остров Крит. За отбраната на акваторията на острова са привлечени военноморски сили и средства в състав от 1 самолетоносач, 2 линейни кораба, 12 леки и тежки крайцера, около 20 ескадрени миноносеца и др. бойни и транспортни кораби. Задачата им за изпълнение била много тежка, тъй като те попадали в обсега на действие на германските и италианските бомбардировачи и торпедоносци, разположени на полевите летища на гръцките острови, намиращи се на разстояние от 120 до 140 км от критския бряг.

На 20 май 1941 г. след масирани въздушни бомбардировъчни удари в района на летищата Малеме-Хания, Ретимнон и Ираклион германските парашутисти успяват да заемат отделни плацдарми и веднага встъпват в бой с разположените там британски, новозеландски, австралийски и гръцки войски. Но до края на деня положението за парашутистите става критично – германските десанти при Ретимнон и Ираклион са напълно унищожени, а този в района на Малеме-Хания едвам удържа позициите си. Единствено отстъплението от този сектор през нощта на 5-а новозеландска бригада позволява на другия ден на генерал Карл Штудент да прехвърли допълнително резерви в помощ на закрепилите се там германски парашутисти и да развие своя успех в дълбочина на гръцката отбрана. Двете останали полеви летища – тези при Ретимнон и Ираклион, са овладени едва на 27 и 28 май.

За усилването на своите ударни групировки германското командване подготвя допълнително прехвърляне на свои подразделения по море, но в резултат на активните действия на британската флота този вариант е отхвърлен. Пълното господство във въздуха на германската и италианска авиация над акваторията и територията на острова все пак принуждава, британските военноморски сили в източната част на Средиземноморието да започнат изтеглянето и прехвърлянето в направление на Александрия (Египег) на отслабените в продължителните боеве през април 1941 г. на територията на континентална Гърция войски на Британското съдружество и на Гърция, намиращи се на остров Крит. Към тази дата генерал Карл Штудент успява да прехвърли на острова около 16 хиляди души от личния състав на подчинените му дивизии.

В края на май от италианското командване е решено да се атакува десният фланг на войските на британското съдружество – за тази цел е подготвен конвой с морски пехотинци, които имали за задача след излизането си от базите, разположени на Додеканезките острови, да преминат канала Касо и да атакуват района на гр.Сития, като принудят британската флота да започне оттеглянето си към Александрия. След десанта на италианците в района на Сития британското командване решава да започне евакуирането по море в направление към Египет на британските, новозеландските, австралийските и гръцките войски, което преминава при изключителна напрегнатост и даване на много жертви от непрестанните атаки на германските пикиращи бомбардировачи „Щукас”, италианските бързи торпедни катери МАС и хидросамолетите „Кант” 3 606.

За резултатите от евакуацията можем да съдим от едно послание на Кънингам до британското адмиралтейство от 1 юни (неделя) 1941 г.: „17. 00 ч. Край на операцията. ОТ 22 000 ДУШИ ОТ БОЙНИТЕ КОРПУСИ УСПЕШНО СА БИЛИ ЕВАКУИРАНИ 16 500…” По време на боевете за остров Крит войските от Британското съдружество дадоха като жертви 1742 убити, 1737 ранени и 11 835 пленници. Към тази цифра могат да се добавят още около хиляда души като убити, ранени или пленени британци – жертви, които били дадени по време на германския десант в района на Ираклион. Големи загуби също така понася и личния състав на британската флота – обикновено като загуби се посочва цифрата от 2000 убити, но тук процентът на убитите е най-висок – 1828 души. В резултат на въздушните атаки на германските и италианските бомбардировачи са потопени крайцерите „Глоучестър”, „Фиджи” и „Калкута” и миноносците „Джуно”, „Грейхаунд”, „Кешмир”, „Кели”, „Империал” и „Хириуард”, а сериозни повреди получават самолетоносачът „Формидейбъл”, двата линкора „Уорспайт” и „Баръм”, както и други шест крайцера („Аякс”, „Орион”, „Дидо”, „Пърт”, „Наяд” и „Карлист”) и седем миноносеца („Келвин”, „Лекс”, „Хаувок”, „Кингстон”, „Низам” и „Нубиан”).

От своя страна гръцкият военноморски флот дава като загуби 1 броненосец, 12 есминеца, 10 торпедни катера и около 75% от плавателните съдове на търговската си флота. Общо в Критската въздушнодесантна операция гръцката армия дава като убити, пленени или ранени около 15 хиляди души. По-късно германците дават цифрата на своите жертви – те обикновено говорят за около 6000 души, като от тях най-малко 4000 души са убити. След войната германският генерал Кипънбергер посочва като най-убедителна за германските жертви цифрата от 4400 души.

Завършването на Критската въздушнодесантна операция не поставя точка на сблъсъците на различните военни концепции и теории, които тепърва предстояло да се проверят по време на Втората световна война. Нещо повече, 60 години по-късно тази въздушнодесантна операция все още предстои да бъде изучена и анализирана не само от военно-политическа, но и от нравствена гледна точка.

Ст.н.с. Николай Котев, д-p по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“, Sofia, 12 July 2001

Creative Commons License
60 YEARS AGO THE BRITISH WERE PUSHED AWAY THE STRATEGIC MEDITERRANEAN ISLAND. HOW THE GERMANS LANDING TROOPS TOOK CONTROL OF THE “UNSINKABLE AIRCRAFT-CARRIER” CRETE by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

IMG_0001

– A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELD-MARSCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS


РУСКИ ЕМИГРАНТ – КОШМАРЪТ НА РОМЕЛ. БРИТАНСКИ КОМАНДОСИ ВЪЗКРЕСЯВАТ СПОМЕНИТЕ ЗА ЛОРЕНС АРАБСКИ. СПЕЦЧАСТИТЕ ОСТАВЯТ КОРПУСА НА ФЕЛДМАРШАЛА БЕЗ САМОЛЕТИ.

Преди 60 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на немския фелдмаршал Ервин Ромел, известен като „Лисицата на пустинята”. Това са британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. „Частна армия на Попски“ и полкът „L” на британските SAS.

Vladimir Peniakoff (Penyakov)

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф, известен с псевдонима „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите LRDG. Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на противникa.

THE SPECIAL AIR SERVICE (SAS) IN NORTH AFRICA DURING THE SECOND WORLD WAR : A close-up of a heavily armed patrol of ‘L’ Detachment SAS in their Jeeps, just back from a three month patrol. The crews of the jeeps are all wearing ‘Arab-style’ headdress, as copied from the Long Range Desert Group.

Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името „Частната армия на Попски“. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. 

A T1 Patrol Chevrolet of the Long Range Desert Group during the withdrawel from Operation Caravan; attack on Barce, September 1942.

По-късно „Частната армия на Попски“ се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Colonel Sir Archibald David Stirling, DSO, DFC, OBE was the Founder of the British Special Forces, the SAS or Special Air Service. He’s was a Scottish laird, mountaineer and a World War II British Army officer.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

T Patrol on Reconnaissance

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е

рейдът към Бенгази

от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

Преследване. SAS гонят Ервин до самия край.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец –дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Commemorative statue of Colonel David Stirling and a Colditz POW , who was the founder of the British SAS Regiment in 1941. This fledgling Force was purely experimental during WW2 when Churchill needed volunteers from the regular army units to go unaided behind enemy lines. This statue is located 3 miles from Dunblane in Stirlingshire. The SAS celebrated their 70th Anniversary in September 2011. Dave Forbes Photography’s photostream

Цялата история със самолетния обстрел е инсинуация на Гьобелсовата пропаганда за пред германското общество и армията, след която фелдмаршалът е изключително популярен. Всъщност Ромел е принуден да се самоубие заради участието си в заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., като му е обещано, че семейството му няма да бъде преследвано.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Тhe article is printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3287 from 25th February 2002

Creative Commons License
„A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELDMARCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

 

– DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS


ПРЕЗ 1916 Г. РУСКАТА АРМИЯ ПРАВИ ПРОБИВ В КАВКАЗ

Въпросът за военните операции в региона на Кавказкия масив винаги са имали стратегическо значение за Руската империя. Сред много военни операции, които се провеждат там, може би от най-интересните за историка са тези от времето на Първата световна война.

С провала на стратегическата операция на войските и на военноморските сили на Антантата в района на полуостров Галиполи, на руската Ставка става известно намерението на военното ръководство на Турската империя да прехвърли 2-ра турска армия от района на Дарданелския пролив в помощ на 3-а турска армия, действаща на Кавказкия фронт. Усилена по такъв начин, последната трябвало да започне

настъпателни бойни действия

на Кавказ през пролетта на 1916 г. Докато съотношението на Кавказкия фронт на главните направления (Ереванското, Ерзерумското, Олтинското и Батумското) е приблизително еднакво, т.е. срещу 126-те руски императорски батальона действат 122 турски батальона, то по отношение на артилерийски средства е коренно различно – руското командване на Кавказкия фронт разполага с 320 оръдия, които имат срещу себе си 122 турски оръдия.

Генерал Николай Николаевич Юденич

Първата операция, подготвяна на този ТВД от руското командване, е известна в историята като Ерзерумската и се провежда от 28 декември 1915 г. до 3 февруари 1916 г. Тя започва веднага след евакуирането от фронта на Галиполийския полуостров в направлението на Солун на войските на Антантата, където трябвало да усилят създадения Солунски фронт срещу другите турски съюзници на Балканския полуостров – Царство България и Вилхелмова Германия.

Турската укрепена позиция е била с голямо значение, тъй като тя е опорният елемент на настъпателните операции на турските войски в района на Кавказкия масив и заедно с това – ключът на турската отбрана в дълбочина на Азиатския ТВД. За овладяването на крепостта Ерзерум руското командване на Кавказкия фронт решава да използва специална ударна армейска групировка. По отношение на жива сила тя имала значително превъзходство в сравнение със силите на турските войски, защитаващи подстъпите към или непосредствено крепостта Ерзерум. Срещу силите и средствата на руската ударна армейска групировка (наброяваща 76 хиляди войници и офицери, подкрепяни от 239 оръдия и близо 7000 кавалеристи) Турската империя разполага за отбрана на крепостта само с 60 хиляди войници и офицери, поддържани от около 100 оръдия и 4000 кавалеристи.

На 27-28 декември 1915 г., на Кавказкия фронт, от района на гр.Олти, първи в атака преминават предните части на 2-ри Туркестански корпус с цел да сковат усилията на противостоящите им турски табори от 10-и и 11-и армейски корпус (АК), т.е. към десния фланг на руската Кавказка армия. Два дни по-късно – на 30 декември 1915 г., в настъпление преминават и предните части от състава на 1-ви Кавказки корпус заедно с пехотните части на специално формираната ударна армейска групировка. То започва от рубежа на гр.Делибаба в направлението на гр.Чад има за цел излизането на оперативен простор в района на гр.Чули.

Възникнала заплаха

за прекъсването на пътните съобщителни връзки в района на Пасинската долина принуждава турското командване на това направление на Руския ТВД да започне на 3 (16) януари 1916 г. бързо изтегляне на заплашените от обкръжение и капитулиране свои части в направлението на гр.Ерзерум, като при това изоставя непокътнати редица продоволствени и муниционни складове. Тук завършва и първият период на планираната и осъществена руска настъпателна операция на Кавказ.

На 3 (16) февруари 1916 г., в условията на изключително ниски температури – близо минус 30 градуса, руските стрелкови и кавалерийски части след мощни и бързи удари по стиковете на турската отбрана овладяват крепостта Ерзерум, при което в плен попадат 8000 военнослужещи, пленени са 9 бойни турски знамена, големи запаси от продоволствие, въоръжение и всичките бойни оръдия, разположени за отбрана на града Ерзерум и на самата крепост. В следващите дни Кавказката армия, намираща се под командването на генерал Юденич, преследва отстъпващия противник и развива своя оперативен успех в дълбочина на турската отбрана.

Независимо от факта, че руските войски не получават някаква подкрепа от британските и френските си съюзници от Антантата на кавказкото направление, те продължават през пролетта и лятото на 1916 г. с голям успех настъпателните си операции, чийто връх е провеждането на операцията по овладяването на пристанищния град Трапезунд (днес град Трабзон в Турция). С овладяването на това черноморско пристанище руското командване получава възможността да създаде по-пряк (през акваторията на Черно море) морски път за подвоз на боеприпаси и продоволствие с помощта на корабите от Руския черноморски флот. Освен това с овладяването на този град и на пристанището му се подобрило

оперативното положение

На десния флант на руската Кавказка армия и възникнала заплаха за левия фланг на 3-а армия.

След нанасянето на артилерийския удар от главния калибър на корабите от съединенията на Руския черноморски флот и преодолявайки съпротивата на турския противник, руските стрелкови и пластунски части достигат на 15 км от гр.Трапезунд, където спират настъплението си, за да се прегрупират и подготвят непосредствено за щурм на града.

На 3 (16) април 1916 г. след опасност от попадането в обкръжение турските войски изоставят намерението си да отбраняват града и се оттеглят без бой от него. Навлизайки в града, руските войски вземат големи трофеи от продоволствие и въоръжение. По-късно Трапезундският плацдарм на руските войски е разширен на 20-25 км западно и югозападно от неговото пристанище.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

Creative Commons License
DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th October 2001.

IMG

– VERDUN TURNS INTO A MEAT-CHOPPER AT THE WESTERN FRONT. AFTER ONE MILLION CASUALTIES, THE FRONT LINE DIDN`T CHANGE


ВЕРДЮН СТАВА „МЕСОМЕЛАЧКА” НА ЗАПАДНИЯ ФРОНТ. СЛЕД ЕДИН МИЛИОН ЖЕРТВИ, ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ НЕ СЕ ПРОМЕНЯ.

Третата година на Първата световна война се характеризира с изключителна ожесточеност на сраженията при провеждането на операции – с милиони жертви, но без особен ефект.

Такава знаменита е и отбраната на Вердюн, която била ключът към отбраната на войските на Антантата на френска територия и от която се нуждаело кайзеровото върховно командване. Началникът на Германския имперски щаб, генерал Ерих фон Фалкенхайн, добре знаел, че ако не се овладее тази крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.

Вердюнският укрепен район е бил с дължина от 112 км. Той е изграден на основата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения с няколкоетажни каземати, съчетан с укрепления от полеви тип.

За овладяването на Вердюн германският командващ фронта кронпринцът (престолонаследникът) Вилхелм подготвя общо 17 дивизии, сведени в пет армейски и резервни корпуса. В първия ешелон кронпринцът съсредоточава шест и половина дивизии срещу две френски дивизии. В бойните редове на германците се разполагат 1960 оръдия. По такъв начин на направлението на главния удар е постигнато превъзходство в хора три пъти, а по отношение на артилерия – 1 оръдие на десетина линейни метра фронтова полоса. Френското главно командване съсредоточава на източния участък на Вердюнската крепост три дивизии в направлението на главния удар – 3 дивизии и западно от река Маас – 2 дивизии.

При това срещу острието на германския атакуващ клин са разположени само две дивизии, а в дълбочина на френската отбрана – само 21-ви армейски корпус от състава на 3-та френска армия. Германската атака започва на 12-и февруари 1916 г. За няколко дни тежки боеве германските дивизии успяват да се вклинят във френската отбрана, да овладеят форт Дуомон и да принудят французите да отстъпят от предварително подготвените позиции. На 25-и февруари 1916 г. те излизат пред четвъртата поред позиция на френската отбрана. Но като цяло дълбочината на германското вклиняване не надвишавало 6 км. На мястото на 10-а френска армия в района на Арас е прехвърлена британска армия, което позволява на французите да използват още четири свои корпуси на други направления.

На 6-и март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции. Резултатите за Германия от продължилите близо 70 дни кръвопролитни боеве са плачевни – получено е вклиняване само на 7 км дълбочина във френската отбрана. През май-юни същата година войските на Кайзерова Германия пак атакуват Вердюн, като отново се вклиняват във френската отбрана.

Френското главно командване осъществява към септември 1916 г. операция за възстановяването на предишното положение при Вердюн. Операцията, под командата на генерал Филип Петен е успешна и 2-ра френска армия овладява форта Дуомон и селищата Во и Дампле. В средата на декември 1916 г. французите излизат на рубежа Безонво-Шамбре. Положението на фронта от февруари с.г. е възстановено.

Франция и Германия се обезкървяват.

В битката за Вердюн и двете страни дават огромни жертви. Армиите на Антантата губят около 358 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали. Хвърлените срещу тях 70 германски дивизии дават 600 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали. Така тази битка влиза в историята под названието „Вердюнската месомелачка”. През същото лято започва и битката при Сома. Тя продължава също до края на 1916 г. В нея от двете страни загиват още 1 300 000 души.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3055 from 2nd July 2001.

Creative Commons License
„VERDUN TURNS INTO A MEAT-CHOPPER AT THE WESTERN FRONT. AFTER ONE MILLION CASUALTIES, THE FRONT LINE DIDN`T CHANGE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE


БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

Creative Commons License
BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– RADUL MILKOV. „THE FIRST CELEBRATION OF THE BULGARIAN AVIATION“


ПЪРВИЯТ ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ


Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. В момента, тя е собственост на автора на статията – ст.н.с. Николай Котев.

По-надолу е подбран един интересен момент от ръкописа на прославения пилот, свързан с провеждането на първия авиационен празник в България – “Денят на Белите орли” на 18 ноември 1917 г.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица, лятото на 1917 г.

КАК БЕ ЧЕСТВУВАН ПЪРВИЯТ ВЪЗДУШЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ – “ДЕНЯТ НА БЕЛИТЕ ОРЛИ”

[…] Докато на Солунския фронт се водят сражения, в дълбокия български тил – в София, се правят авиационни тържества: “Денят на Белите орли”. По този случай във вестник “Военни Известия”, брой 254 от 10.ХI.1917 г. четем:

ПРОГРАМА ЗА ПРАЗНИКА “Денят на Белите орли”

Голямият празник “Денят на Белите орли” ще стане на 18-и т.м. Комитетът за покупка Аеропланна ескадра изработи следната програма за празника:

През деня из улиците, локалите, трамваите и пр. се устройва бой с конфети.
Авиаторите от въздушната отбрана вземат живо участие с хвърчането си и пускане над града цветя, конфети и пр.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица

Продажба през целия ден от ученици и ученички аеропланни значки. Също и специален брой от вестник “Аероплан”, написан от нашите поети и писатели. Забележително в него е таблото на нейните живи и покойни авиатори и картини от изгорения Солун и пр.
Изложба във Военния Клуб (сега ЦДНА) – много интересна. Там през целия ден свири музика.
Сутринта в Народния театър от 10-12 часа матине с разнообразна програма.
Градските кинематографски театри през целия ден дават патриотични картини в полза на Комитета. Вечерта две представления.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Гражданите, които посещават публичните заведения, като гостилници, бирарии, кинематографи, кафенета и пр., плащат в полза на Комитета допълнителна такса от 10 стотинки.
От 5-7 часа подир пладне се сервира от госпожи и госпожици във Военния клуб чай с пасти.
От 8½ до 10 часа в Народния театър се устройва Гала Представление с увеличени цени.
В градското казино, което се превръща в разкошна зимна градина, вечерта се устройва веселба със закуска, бира и музика. Веселието ще продължи до 4 часа през нощта. Там ще се продават с наддаване някои предмети от комитетската изложба.

Страница от непубликуваните никъде до днес спомени на Радул Милков

Оригинално шествие из улиците с подвижен аероплан на чело.
В градската градина вечерта ще има увеселение с разни забавни игри.
Летците от фронта нямаха възможност да присъствуват на празника “Денят на Белите орли”. От фронта аз лично взех участие само в специалния по случая брой на вестник “Аероплан” за нашата първа въздушна победа над английските въздушни сили на 8 юли 1917 г., извоювана от нашите смели летци – поручиците Балан и Узунов.

Искам да отбележа – за да напомня, че всички суми, които се получиха от това тържество, се внесоха в Народната банка в София, на името на Столичната община – фонд “Покупка аероплани”. На следующата 1918 г. – през лятото, в гр. Пловдив също беше устроено авиационно тържество, на което присъствувахме със самолети от Божурище с майор Таракчиев и двама ученици-наблюдатели, които изпълниха по една задача от своята подготовка – ориентиране. Приходът от тържеството също беше внесен на сметката на Софийска община.

 Български и германски офицери на летище Белица

През режима на Ал.Стамболийски, когато бях по избор законен помощник кмет в Централното управление на Столичната община (1922/1923), този фонд фигурираше по финансовите сметки на общината. Нека се потърсят тези суми. Те все ще послужат съответно на ВВС. […]

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE FIRST CELEBRATION OF BULGARIAN AVIATION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Българска армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, 15th April 2011, p.19

– FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…


ФОККЕР, НА ЧИИТО САМОЛЕТИ ЛЕТЯХА БЪЛГАРСКИТЕ АВИАТОРИ…

Антон Херман Жерард Фоккер (Anton Herman Gerard Fokker), Антони (Тони) Фоккер, “Летящият Холандец”, е известен холандски изобретател и авиоконструктор. Той е роден на 6 април 1890 година в гр.Кедири (остров Ява, Индонезия) в семейството на плантатора Херман Фоккер. През 1894 г., баща му заедно със семейство си се прехвърля да живее в гр.Харлем (Нидерландите), за да може да даде европейско образование на децата си. Антон не успял да завърши висше образование, но още от малък проличал неговия интерес към техниката. През 1908 г. той разработва непробиваема пружинна «шина» за автомобилно колело. Обаче, когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало че такава вече има.

Антон Фоккер и неговият втори вариант на “Паяка”

През 1908 г. Антон Фоккер присъствува на демонстративен полет на Уилбър Райт, и неговият интерес преминал към самолетите. През 1910 г. баща му го изпраща в училище за механици в гр.Бинген (Германия), но там Антон не харесва начина на преподаването, поради което се премества в училище за шофьори в Залбах (Zahlbach). В училището имало автомобили, но нямало самолети, макар че се четял курс по аеродинамика и самолетостроене. Първият аероплан на училището бил конструиран от студентите под ръководството на преподавател от училището, но той не излязъл много сполучлив.
Своят първи самолет “de Spin” (Паяк) Антон Фоккер създава заедно с приятеля си лейтенант Франц фон Даум. Фон Даум бил два пъти по-възрастен от Фоккер и имал нужните пари за строителството на самолет. От своя страна, бащата на Антон също отпуснал 1500 марки за постройката на самолет. Но първият полет излязъл несполучлив – партньорът на Фоккер удря “Паяка” в едно дърво. Така че своят патент за пилотиране, Фоккер получава при създаването на своя втори самолет.

Антон Фоккер и неговият трети вариант на “Паяка”

В Нидерландите Фоккер става знаменитост след като с третия си “Паяк” на 31 август 1911 г. лети около кулата Sint-Bavokerk в гр.Харлем.
През 1912 г. холандецът се заселва около Берлин. Същата година, на 22 февруари той създава собствена авиокомпания Fokker Aeroplanbau, която се разполага около Берлин. Огромна е помощта и на баща му – той инвестира в компанията 50 000 марки. На следващата година той изгражда близко до гр.Шверин (Германия) авиационен завод. Компанията на Фоккер получила новото име «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до «Fokker Werke GmbH».
В Шверин бил построен хангар с размери 15 х 36 метра. Върху различни проекти, там работили 55 човека. И отново бащата на Фоккер, неговия чичо и бащата на приятеля му шеф-пилота Фриц Кремер инвестират във Fokker Flugzeug Werke GmbH 400 тысяч марки…
В началото на Първата световна война командването на въоръжените сили на Германия не се интересувало много от авиация. След демонстрацията на възможностите на Фокеровия модел – моноплана Militar 5 (М.5) пред германския министър на военното ведомство генерал фон Фалкенхайм, Германското командване му поръчва 114 самолета. Положението се изменя, след като през 1915 г. Антон Фоккер разработил синхронизатор, позволяващ на картечницата да стреля през витлото на самолета, което позволило на Германия да получи търсеното преди това превъзходство във въздуха. Заедно с това правителството на Германия взема под свой контрол завода на Фоккер. Фоккер останал директор и сега имал възможност да разработва самолети за Германската авиослужба (Luftstreitkräfte). През цялата война, за периода от 1914 до 1918 г., талантливият холандец произвежда около 3000 различни модификации на своите самолети. Неговите образци се произвеждали и в други авиационни заводи в Германия и Австро-Унгария. Нещо повече “Фоккерите” постепенно се превърнали в основния тип изтребител за авиацията на Централните Съюз. Така например, ако към края на юни 1918 г., в Централния Съюз, на въоръжение във фронтовите ескадрили имало 407 “Фоккера” и 604 “Албатроса”, то към края на август тази цифра вече била друга – 828 “Фоккера” срещу 307 “Албатроса”. Към момента на подписването на примирието, от 1200 изтребителя на Централния Съюз, числото на “Фокерите” било 900, а останалите 300 – на други типове машини (“Албатроси”, “Роланди”, “Сименс-щукерти”, “Юнкерси” и “Пфалци”).

Български офицери наблюдават стартирането на биплана “Фоккер” от летище край р.Вардар

Българската авиация също получила изтребители на Фоккер в годините на Първата световна война. Ако в началото на Първата световна война, Аеропланната дружина получила 3 едноместни изтребителя-моноплани “Фоккер” Е III, то през 1918 г. тяхното число се увеличило с още 8 едноместни самолета биплани “Фоккер” DVII. Това били отлични, силно въоръжени самолети, с мощни мотори (особено на “Фоккер” DVII, където бил поставен мотор BMW с 185 к.с. и достигащ таван на полет – 6000 км.). С появата на тези изтребители възникнало даже и понятието “Бичът на Фоккер” означаващ , че действията на авиацията на Антантата са били напълно парализирани от атаките им.

Български селяни гледат на летище “Белица”, как се подготвя за полет български изтребител “Фоккер”

В своя дневник, командирът на Аеропланната група майор Радул Милков отбелязва по повод получаването на новите самолети “Албатрос” С III следното: “…Нашите летци, “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото Фокерите (DVII) бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фоккер. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за летец-пилот в Берлин. Ловджийските самолети Fokker DVII и ние получихме към края на Първата световна война…”

Антон Фоккер демонстрира своята синхронизационна картечница.

През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по чиито клаузи на Германия е било забранено да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия обратно в Холандия. Същата година германо-холандската граница е прекосена от 350 ЖП вагона, натоварени със стругове, оборудване, полуфабрикати, авиомотори и друго имущество, което позволило на Фоккер да възстанови своето производство в Амстердам чрез новосъздадената фирма „Нидерландиш флюгтуиг фабрик“. През април 1920 г. холандското Бюро за въоръжение сключва голяма сделка с Антон Фоккер за около 100 самолета от различни типове Сделката била изпълнена още същата година, но този път вместо немските синхронни картечници “Шпандау” били поставени английските “Виккерс” и “Люис”.
През 1920 г. Фоккер заминава в САЩ, където става гражданин на САЩ и създава отделение на своята фирма. Компанията на Фоккер се превръща в една от водещите в производството на граждански самолети в света. През 1926 година с един от самолетите на Фоккер е осъществено прелитането на Северния полюс.

Понякога има и такива полети. Аварийно приземяване на български “Фоккер” Е III, в полосата на Южния фронт.

През 1927 г. Фоккер сключва в Нью-Йорк брак с Виолета Остман (Violet Austman), която загива две години по-късно при все още неизяснени обстоятелства.
Две години по-късно, General Motors Corporation изкупува 41% от акциите на компанията Fokker Aircraft Corporation, като главен инженер на компанията става австриецът А.Хаснер, който преди това е работил в “Албатрос”.
И все пак полосата на късмета като че ли тук го напуска . На 31 март 1931 г. един от неговите граждански самолети “Фоккер” F.10 попада в щорм. Самолетът се разбива, като загиват 7 души, сред които и един знаменит по това време футболен треньор на Университета Нотр Дам. След тази авария, авиокомпаниите започват да сменяват своите граждански “Фоккери” с други типове транспортни самолети. Поради тази причина знаменитият холандски (а сега и американски) авиоконструктор е принуден да напусне компанията. Още същата година, на 23 декември 1939 г. той умира в Ню-Йорк от усложнения, след незначителна хирургическа операция на носа му.
До началото на Втората световна война компанията на Фоккер продължава да строи в САЩ самолетите: Fokker Universal, Fokker Super Universal, Fokker C-2, F.9, F.10, F.11, F.14, F.32 (най-голямия пътнически самолет в САЩ), Fokker Hall H.51. Компанията му също така произвеждала по лиценз и транспортните самолети Douglas, които се доставяли на европейските потребители.

Така изглежда синхронната картечница, създадена от Фоккер през Първата световна война

Компанията банкрутира и престава да съществува на 15 март 1996 г. Но и до днес все още по различни световни авиолинии летят около 700 негови самолети, сред които със своята красота, дизайн и изящество се отличава най-вече гражданския “Фоккер” 100.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 29th April 2011, p.28.