– FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…


ФОККЕР, НА ЧИИТО САМОЛЕТИ ЛЕТЯХА БЪЛГАРСКИТЕ АВИАТОРИ…

Антон Херман Жерард Фоккер (Anton Herman Gerard Fokker), Антони (Тони) Фоккер, “Летящият Холандец”, е известен холандски изобретател и авиоконструктор. Той е роден на 6 април 1890 година в гр.Кедири (остров Ява, Индонезия) в семейството на плантатора Херман Фоккер. През 1894 г., баща му заедно със семейство си се прехвърля да живее в гр.Харлем (Нидерландите), за да може да даде европейско образование на децата си. Антон не успял да завърши висше образование, но още от малък проличал неговия интерес към техниката. През 1908 г. той разработва непробиваема пружинна «шина» за автомобилно колело. Обаче, когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало че такава вече има.

Антон Фоккер и неговият втори вариант на “Паяка”

През 1908 г. Антон Фоккер присъствува на демонстративен полет на Уилбър Райт, и неговият интерес преминал към самолетите. През 1910 г. баща му го изпраща в училище за механици в гр.Бинген (Германия), но там Антон не харесва начина на преподаването, поради което се премества в училище за шофьори в Залбах (Zahlbach). В училището имало автомобили, но нямало самолети, макар че се четял курс по аеродинамика и самолетостроене. Първият аероплан на училището бил конструиран от студентите под ръководството на преподавател от училището, но той не излязъл много сполучлив.
Своят първи самолет “de Spin” (Паяк) Антон Фоккер създава заедно с приятеля си лейтенант Франц фон Даум. Фон Даум бил два пъти по-възрастен от Фоккер и имал нужните пари за строителството на самолет. От своя страна, бащата на Антон също отпуснал 1500 марки за постройката на самолет. Но първият полет излязъл несполучлив – партньорът на Фоккер удря “Паяка” в едно дърво. Така че своят патент за пилотиране, Фоккер получава при създаването на своя втори самолет.

Антон Фоккер и неговият трети вариант на “Паяка”

В Нидерландите Фоккер става знаменитост след като с третия си “Паяк” на 31 август 1911 г. лети около кулата Sint-Bavokerk в гр.Харлем.
През 1912 г. холандецът се заселва около Берлин. Същата година, на 22 февруари той създава собствена авиокомпания Fokker Aeroplanbau, която се разполага около Берлин. Огромна е помощта и на баща му – той инвестира в компанията 50 000 марки. На следващата година той изгражда близко до гр.Шверин (Германия) авиационен завод. Компанията на Фоккер получила новото име «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до «Fokker Werke GmbH».
В Шверин бил построен хангар с размери 15 х 36 метра. Върху различни проекти, там работили 55 човека. И отново бащата на Фоккер, неговия чичо и бащата на приятеля му шеф-пилота Фриц Кремер инвестират във Fokker Flugzeug Werke GmbH 400 тысяч марки…
В началото на Първата световна война командването на въоръжените сили на Германия не се интересувало много от авиация. След демонстрацията на възможностите на Фокеровия модел – моноплана Militar 5 (М.5) пред германския министър на военното ведомство генерал фон Фалкенхайм, Германското командване му поръчва 114 самолета. Положението се изменя, след като през 1915 г. Антон Фоккер разработил синхронизатор, позволяващ на картечницата да стреля през витлото на самолета, което позволило на Германия да получи търсеното преди това превъзходство във въздуха. Заедно с това правителството на Германия взема под свой контрол завода на Фоккер. Фоккер останал директор и сега имал възможност да разработва самолети за Германската авиослужба (Luftstreitkräfte). През цялата война, за периода от 1914 до 1918 г., талантливият холандец произвежда около 3000 различни модификации на своите самолети. Неговите образци се произвеждали и в други авиационни заводи в Германия и Австро-Унгария. Нещо повече “Фоккерите” постепенно се превърнали в основния тип изтребител за авиацията на Централните Съюз. Така например, ако към края на юни 1918 г., в Централния Съюз, на въоръжение във фронтовите ескадрили имало 407 “Фоккера” и 604 “Албатроса”, то към края на август тази цифра вече била друга – 828 “Фоккера” срещу 307 “Албатроса”. Към момента на подписването на примирието, от 1200 изтребителя на Централния Съюз, числото на “Фокерите” било 900, а останалите 300 – на други типове машини (“Албатроси”, “Роланди”, “Сименс-щукерти”, “Юнкерси” и “Пфалци”).

Български офицери наблюдават стартирането на биплана “Фоккер” от летище край р.Вардар

Българската авиация също получила изтребители на Фоккер в годините на Първата световна война. Ако в началото на Първата световна война, Аеропланната дружина получила 3 едноместни изтребителя-моноплани “Фоккер” Е III, то през 1918 г. тяхното число се увеличило с още 8 едноместни самолета биплани “Фоккер” DVII. Това били отлични, силно въоръжени самолети, с мощни мотори (особено на “Фоккер” DVII, където бил поставен мотор BMW с 185 к.с. и достигащ таван на полет – 6000 км.). С появата на тези изтребители възникнало даже и понятието “Бичът на Фоккер” означаващ , че действията на авиацията на Антантата са били напълно парализирани от атаките им.

Български селяни гледат на летище “Белица”, как се подготвя за полет български изтребител “Фоккер”

В своя дневник, командирът на Аеропланната група майор Радул Милков отбелязва по повод получаването на новите самолети “Албатрос” С III следното: “…Нашите летци, “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото Фокерите (DVII) бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фоккер. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за летец-пилот в Берлин. Ловджийските самолети Fokker DVII и ние получихме към края на Първата световна война…”

Антон Фоккер демонстрира своята синхронизационна картечница.

През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по чиито клаузи на Германия е било забранено да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия обратно в Холандия. Същата година германо-холандската граница е прекосена от 350 ЖП вагона, натоварени със стругове, оборудване, полуфабрикати, авиомотори и друго имущество, което позволило на Фоккер да възстанови своето производство в Амстердам чрез новосъздадената фирма „Нидерландиш флюгтуиг фабрик“. През април 1920 г. холандското Бюро за въоръжение сключва голяма сделка с Антон Фоккер за около 100 самолета от различни типове Сделката била изпълнена още същата година, но този път вместо немските синхронни картечници “Шпандау” били поставени английските “Виккерс” и “Люис”.
През 1920 г. Фоккер заминава в САЩ, където става гражданин на САЩ и създава отделение на своята фирма. Компанията на Фоккер се превръща в една от водещите в производството на граждански самолети в света. През 1926 година с един от самолетите на Фоккер е осъществено прелитането на Северния полюс.

Понякога има и такива полети. Аварийно приземяване на български “Фоккер” Е III, в полосата на Южния фронт.

През 1927 г. Фоккер сключва в Нью-Йорк брак с Виолета Остман (Violet Austman), която загива две години по-късно при все още неизяснени обстоятелства.
Две години по-късно, General Motors Corporation изкупува 41% от акциите на компанията Fokker Aircraft Corporation, като главен инженер на компанията става австриецът А.Хаснер, който преди това е работил в “Албатрос”.
И все пак полосата на късмета като че ли тук го напуска . На 31 март 1931 г. един от неговите граждански самолети “Фоккер” F.10 попада в щорм. Самолетът се разбива, като загиват 7 души, сред които и един знаменит по това време футболен треньор на Университета Нотр Дам. След тази авария, авиокомпаниите започват да сменяват своите граждански “Фоккери” с други типове транспортни самолети. Поради тази причина знаменитият холандски (а сега и американски) авиоконструктор е принуден да напусне компанията. Още същата година, на 23 декември 1939 г. той умира в Ню-Йорк от усложнения, след незначителна хирургическа операция на носа му.
До началото на Втората световна война компанията на Фоккер продължава да строи в САЩ самолетите: Fokker Universal, Fokker Super Universal, Fokker C-2, F.9, F.10, F.11, F.14, F.32 (най-голямия пътнически самолет в САЩ), Fokker Hall H.51. Компанията му също така произвеждала по лиценз и транспортните самолети Douglas, които се доставяли на европейските потребители.

Така изглежда синхронната картечница, създадена от Фоккер през Първата световна война

Компанията банкрутира и престава да съществува на 15 март 1996 г. Но и до днес все още по различни световни авиолинии летят около 700 негови самолети, сред които със своята красота, дизайн и изящество се отличава най-вече гражданския “Фоккер” 100.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 29th April 2011, p.28.

– DISCOVERY OF PARADISE – THE BIGGEST SECRET OF NASA?


ОТКРИВАНЕТО НА РАЯ – НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА НАСА?

Няма никакво съмнение, че някой или нещо е предопределило решението да се насочи телескопът „Хъбъл“, именно в тази област на космическото пространство – към Царството на Бога….
Преди няколко дни дойде новината, че британските национални архиви са започнали да разсекретяват редица документи и свидетелства за съществуването на извънземен разум. Това е сбирка от 8500 страници, която съдържа документация за УФО явления, съобщения и свидетелства за сблъсъка на човечеството с извънземния разум от 2000 до 2005 г. и се смята за една от най-големите в света. В същото време може би най-страхотното откритие по въпроса за извънземния разум си остава това на НАСА от 1994 г., което в много отношения е засекретено и до днес.

Уникалният участък от звездното небе.
През януари 1995 г. германско астрономическо списание публикува кратко съобщение, което веднага е препечатено от много научни, религиозни и популярни издания: „Във Вселената е открита и заснета Обителта на Бога!“
Каква е историята на това съобщение? На 26 декември в Националната аерокосмическа агенция на САЩ (НАСА) са разшифровани фотографии, предадени от космическия телескоп Хъбъл. На тях се появява така наречената „сияеща структура“, която плава в космическото пространство. Преди да бъдат засекретени, за няколко минути снимките стават достъпни за ползвателите на световната уебмрежа. На един от фотокадрите отначало се вижда само малко мъгляво петънце. По-късно учените насочват отново огромния обектив на телескопа върху най-далечния ъгъл на Вселената, достъпен за обзора на космическата техника. И „петънцето“ се превръща пред изумените им погледи върху многометровия проекционен екран в лабораторията за управление на Хъбъл в сияеща структура, която прилича на фантастичен град.
Конструкцията с неописуеми за човека размери и намираща се от нас в просторите на космическото пространство на милиарди светлинни години, сияе с неземна светлина. „Плаващият град“ единодушно е наречен Обител на Твореца, мястото, където може би е разположен престолът на Господа Бог. След време представител на НАСА заявява, че „Плаващият град“ не би могъл да бъде заселен в привичния за нас смисъл на думата.
Съществува и друга, не по-малко фантастична версия за произхода на заснетия космически град. Ако се предположи, че Вселената е обитавана от множество отделни цивилизации, стоящи на различни нива в своето развитие, то сред тях би трябвало да се намират и суперцивилизации, които са овладели огромни пространства от Вселената. При това положение дейността на тези суперцивилизации, в това число и „инженерната“, трябва да е забележима на разстояние от много милиони светлинни години. Обаче подобно нещо доскоро не е забелязано от астрономите в света. И ето – появява се техногенен обект с галактически мащаби. Предполага се, че „Града“ е точно такъв инженерен обект на неизвестна за нас могъща извънземна цивилизация.

По-близо и по-близо…

Размерите на „Града“ поразяват. Нито един известен на науката космически обект не е в състояние да съперничи с него. Нашето земно кълбо, съпоставено с него, би изглеждало като песъчинка.
Накъде се движи и движи ли се това величествено създание? Компютърният анализ на серията фотографии, получени от космическия телескоп Хъбъл, показва, че движението на „Града“ като цяло съвпада с движението на обкръжаващите го галактики и никакви отклонения от общоизвестните закони не се наблюдават. Обаче при триизмерното моделиране на тази отдалечена част от Вселената се изяснява потресаващият факт, че не тази част от Вселената се отдалечава от нас, а ние се отдалечаваме от нея…
Именно това мъгливо петънце на фотографиите в създадения компютърен модел се оказва Центърът на Вселената. Вижда се, че галактиките се „разбягват“ именно от тази точка на Вселената, в която се намира „сияещата структура“. Другояче казано, всички галактики, в това число и нашата, някога произлизат от тази пространствена точка, и именно около „сияещата структура“ става завъртането на Вселената. Затова първата представа за „Града“ като Обител на Бога, се оказва рядко сполучлива и близка до истината.

„Сияещата структура“ („Градът“), плуваща в космическото пространство

НАСА отказва да публикува стари и нови фотографии на „Града“, но през 1994 г. служителката в агенцията д-р Марсия Мезон успява да изнесе тайно фотография, на която е заснета „сияещата структура“. Тя е публикувана от световните масмедии, но въпреки това НАСА отказва да признае нейното съществуване.
Ето какво отбелязва в своите репортажи агенцията „Уикли уърлд нюз“ на 8 февруари 1995 г.:
„След проведения от астронавтите на совалката ремонт на космическия телескоп Хъбъл, неговите огромни лещи се фокусират върху изображенията на звездите в края на Вселената и фотографират Рая!“
Това са думите на автора и на изследователката д-р Марсия Мезон, която твърди, че висшите чинове в административния апарат на НАСА споменават, че на 26 декември 1994 г. телескопът изпраща в Годарския команден център за управление на космическите полети повече от сто фотографии.
На представената от д-р Мезон фотография ясно се вижда огромен бял град, плуващ в космическия мрак.
Друг експерт, обосновавайки твърденията си с източници от НАСА, твърди, че това определено е фотография на Рая, защото животът в този вид, в който ние го познаваме, не може да съществува в леденото космическо пространство.
– Ето го – това е доказателството, което ние всички чакахме – казва пред репортерите д-р Мезон. – С много късмет НАСА насочва телескопа Хъбъл в нужния момент и в нужното направление и получава тези фотографии. Аз не бих се нарекла вярваща, но нямам никакви съмнения, че някой или нещо е предопределило решението да се насочи телескопът именно в тази област на Космоса.
Това ли е самият Бог? Ако се вземе под внимание цялата безкрайност на Вселената и всички онези места за изучаване, в които НАСА би могла да изпрати своя взор, то най-вероятно това е така.
Представителите на НАСА отказват да коментират разкритията на д-р Марсия Мезон „изискващи по-нататъшното изучаване на фотографиите, получени на 26 декември 1994 г.“ Независимо от мълчанието на официалните представители обаче някои добре осведомени членове на агенцията предполагат, че НАСА е открила нещо, което е способно напълно да измени бъдещето на човечеството.
Те също така потвърждават, че президентът Бил Клинтън и вицепрезидента Ал Гор имат голям интерес към анализа на тези фотографии и настояват за всекидневен отчет. Д-р Мезон потвърждава следното:
– Космическият телескоп Хъбъл е проектиран да прави фотографии на най-отдалечените ъгли на Вселената, но до преди ремонта, извършен от астронавтите, дефект на лещите не позволява пълноценно да се използват функциите му. След поправката телескопът насочва своето огромно око към далечния край на Вселената. Направена е настройка на фокуса и аналитиците от НАСА не могат да повярват на очите си… Следват многобройни проверки и накрая специалистите са категорични, че заснетото е истина. Те създават теорията, че в този „Град“ не може да съществува живот в онзи вид, в който ние го знаем. Единственото логическо обяснение е, че „Града“ е населен от мъртви души. Един от моите източници ми каза: „Ние намерихме мястото, където живее Бог!“.
Има слухове, че лично папа Йоан Павел II е помолил да му изпратят фантастичните фотографии, но Ватикан не потвърди, нито отрече тази информация. Тъй че знаменитото откритие остава забулено в тайна и никой не знае кога НАСА ще признае всичко…

Така изглежда нашата галактика. Учените казват че в нея има между 200 и 400 милиарда звездни системи. Какви ли още тайни се крият в нея?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma“), Sofia, N 64, 19th March 2011 – see: http://www.duma.bg/duma/node/12344

Creative Commons License
DISCOVERY OF PARADISE – THE BIGGEST SECRET OF NASA? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH?


“ЛЕТЯЩИЯТ ДИСК” – НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ТРЕТИЯ РАЙХ?

На 7 юни 1952 г., вестникът France Soir публикува едно малко интервю с германски аероинженер, бивш полковник от луфтвафе Рихард Мите (Richard Miethe), което предизвиква изключителен интерес в световната общественост.

В своето изказване, полковник Мите споменава, че през април 1943 г., в градовете Есен, Щетин и Дортмунд се водели работи по създаването на немско “тайно оръжие”. Нещо повече, той лично взимал участие в тях и успял да построи през 1944 г. в Бреслау (днес гр.Вроцлав) летящ диск, известен като V7. В интервюто си той споменава, че моторите от летящия диск останали неунищожени в тила на настъпващата съветска армия, след заемането на Полша от съветските войски. Той не назовал имената и фамилиите на шестте инженера, работили върху проекта, но споменал, че трима от тях загинали, а другите трима – попаднали в руски плен.

Полковникът от луфтвафе Рихард Мите

Така на повърхността изплува още една тайна на Третия райх – освен ракетите “Фау”, германските конструктори са работили и върху проекти по създаването на “летящи дискове”.

Изгубените тайни

Както стана известно напоследък, в годините на Втората световна война, в нацистка Германия съществувала програма за създаването на “летящи дискове”. Първите сведения за тази секретна програма на нацистите за създаването на нов тип летателен апарат (“летящ диск”) идват непосредствено след края на Втората световна война. Независимо от ниското ниво на технологиите, фактът за съществуването на подобен план не буди съмнение. В проекта за създаването на “летящи дискове” взема участие австрийския учен Виктор Шаубергер, като ръководството е поето от доктор Рихард Мите.

В същото време по аналогичен проект започва работа и офицерът-авиоконструктор Рудолф Шривер (Rudolf Schriever). Идеята за този летателен апарат му идва през 1940 г., когато служи като старши пилот в Бохемия.

Първият модел т.нар. “летящо колело”, построен от Шривер имал височина около 1,8 метра и бил с дистанционно управление. Той го създава съвместно с инженера Хабермол (Habermohl) още през 1940 г., но го изпитва близо до Прага през февруари 1941 г. Смята се, че неговият диск е първият в света летателен апарат с вертикално излитане. След показването му на представителите на германските ВВС, германският учен получил разрешение да създаде в заводите на “БМВ” пълномащабен пилотиран модел. Неговият проект е известен като “Марк І”. По-късно Шривер, съвместно с група авиоконструктори започват работа и по реализацията на проекта “Марк ІІ” – диск с височина около 2 метра и с диаметър от шест метра, с пресечен корпус и капковидна кабина за пилота.

През пролетта на 1943 г. “Марк ІІ” бил готов за първото изпитание, но той успял да се откъсне от земната повърхност на един метър и да прелети само 300 метра. Отстранявайки дефектите, Шривер създава и един модернизиран вариант – “Марк ІІІ”. С напредването на хода войната, на Шривер е предложено да започне разработването на нов “летящ диск”, но този път под ръководството на инженера-конструктор Рихард Мите, един от разработчиците на ракетите “Фау-2” По своята конфигурация, “летящия диск” на Мите, се отличавал принципиално от диска, създаден от Шривер. Той имал диаметър около девет метра, и се състоял от широко колело, което се въртяло около куполообразна кабина. По-късно на нея бил монтиран реактивен двигател. Мите успял да конструира два прототипа на своето “Хаунебу”. Паралелно с това, Шривер работи и по създаването на нов модел “летящ диск” известен като “Марк ІV”, който през зимата на 1945 г. се вдига във въздуха и прелетява разстоянието от 120 метра.

Рудолф Шривър работи върху проекта на „летящ диск

В последните месеци на войната Мите и Шривер конструират нов модел на “летящ диск”, известен като “Хаунебу Марк V”, който по своята мощност не отстъпвал на четири бомбардировача “Юнкерс” взети заедно. Този модел бил възпроизведен в реалност в завода “Ческо Морава” и получил названието “Дисколет”. На него бил монтиран реактивен двигател “Валтер”, а главния ротор се привеждал в движение с помоща на сопла, разположени на края на лопатките. Първите изпитания се провели на 14 февруари 1945 г., и са ръководени от самия Шривер. По сведения на един очевидец – Георг Клайн, отпечатени в един от швейцарските вестници, – дискът за три минути набрал височина от 13 хиляди метра и развил скорост, превишаваща скоростта на звука.

“Хаунебу”-то представлявал дискообразен брониран апарат с диаметър от 25,5 метра и с мощна силова установка с неизвестна контрукция, която била способна да осигури полет за около 55 часа при скорост от 6000 км в час (?!). Според останалите след него сведения, екипажът му се състоял от 9 човека и имал на въоръжение 6 корабни 200-мм установки за залпов огън в долните три въртящи се кули и едно 280-мм оръдие в горната кула.

Дискът на Белонце

Конструкторите на Третия райх създават и един нов апарат, който по признанията на учените днес, дори изпреварил своето време. Това бил т.нар. “Диск на Белонце”, върху чиято разработка работили едновременно трима германски конструктора – Белонце, Шривер и Мите. Дискът бил създаден в два варианта – съответно с диаметри от 38 и 68 метра. По краищата на диска били разположена установка от 12 наклонени турбореактивни двигатели – вероятно серийно произвеждащите се по това време от нацистките заводи двигателите “Jumo-004” или “BMW-003”. Най-голямо внимание заслужавал преди всичко главният двигател на апарата, който бил създаден от австрийския изобретател Виктор Шаубергер, който позволявал на диска съвсем спокойно да се издига на определената височина.

Много по-късно (през август 1958 г.), Шаубергер пише до един свой приятел:

“Моделът, който бил изпитан през през февруари 1945 г. е бил построен със сътрудничеството на първокласни инженери-специалисти по взривове, от числото на концлагеристите в Матхаузен. След това ги закарали в лагера, за тях това бил края. Аз вече след войната чух, че се води интензивно развитие на дискообразните летателни апарати, но независимо от изминалото време и грамадното количество пленени в Германия документи, държавите, които ги разработвали, не са успяли да създадат дори нещо, което да прилича на моя модел. Той бил взривен по заповед на Кайтел…”

Виктор Шаубергер (фотото е направено след края на Втората световна война).

Съдбата на прототипите днес е изяснена. В едно интервю, дадено от Шривер през 1952 г., всички прототипи на “Марк” и на “Хаунебу” са били унищожени по време на настъплението на съветската армия на територията на Германия. За последния модел – “Хаунебу-Марк V”, се предполага, че е взривен по заповед на СС, а документацията е скрита някъде в едно от подземните хранилища с тенденцията, моделът да бъде възстановен по-късно. За съжаление документацията не е открита и до днес. В много отношения се допуска и фактът, че информацията е скрита на някоя от нацистките консервирани бази в Антарктида.

Съдбата на учените

След завършването на войната в Европа, в Германия се създал вакуум на властите. Навсякъде се правели проверки, както в частния сектор, така и в държавните промишлени предприятия – издирвали се следите на функционерите на бившите нацистки организации, а така също и “чудо-оръжието”. И тъй като върху Германия по това време не били наложени репарации, както това се случило през 1918 г., правителствата на победителите от антихитлеристката коалиция разглеждали технологичните новости и специалистите, които ги създали като своего рода компенсанция за причинените им щети.

Каква е съдбата на учените, участвували в проектите по създаването на “летящите дискове”?

Жената на преден план е Мария Орсик — „Сигрун“, медиум на Vril Gesellschaft. Личността и е установена по други фотографии от времето на Втората световна война, където Сигрун стои пред изтребители Fw 190.

Бившият полковник от луфтвафе Рихард Мите попада в САЩ. Той е включен в т.нар. списък “Кламер”, по който на територията на САЩ са прехвърлени над 600 германски учени, където продължават своята научна дейност. Но Мите не заминава там като специалист по “летящите дискове”, а като участник в бъдещата американска ракетна програма и то, по протекцията на “ракетния барон” Вернер фон Браун. Работата е в това, че през 1945-1946 година, главната и единствена задача на американския военнопромишлен комплекс е била създаването на ракетни технологии, а не на някакво “неясно” съоръжение, какъвто бил “летящия диск”.

Авиационният инженер Клаус Хабермол е единственият специалист от екипите по създаването на “летящите дискове”, който попада на територията на СССР. Тук той е прехвърлен заедно с 3000 други германските специалисти. И както в случая с Рихард Мите – не работи по своята тема. Той участвува в разработването на обикновени реактивни двигатели, нужни за съветската авиация. За създаването на “летящ диск” липсали както нужните чертежи, така и професионален екип от инженери-тесни специалисти, за създаването му.

Австрийският конструктор Виктор Шаубергер първоначално попада в американски лагер за германски военнопленници, къдетo престоява около половин година. През 1957 г. той заминава в САЩ по извършването на научна дейност, но не по създаването на нов “източник на свободна енергия”, както е бил известен в специализираните среди конструкцията на двигателя му. Пет дена след като се завръща от САЩ, той мистериозно умира. Загадката около смъртта му не е разкрита и днес.

За останалите – Джузепе Белонце и Шривър – няма сведения.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история


Creative Commons License
THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Компютърно възпроизведен модел на „Хаунебу“.

Компютърно възпроизведен модел на полети на „Хаунебу“ в региона на Антарктида.

„Хаунебу“ в подготовка за експериментален полет (1945 г.)

Оригинално фото на експериментален полет на „Хаунебу“ (1945 г.)

Така изглеждал дискът на Шривър

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy I

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy II“

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy III

No comments…

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проект

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проекти

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 19th August 2011, p.12

– BATTLE OF BERLIN, 16 ARPIL 1945 – 2 MAY 1945



БЕРЛИНСКАТА ОПЕРАЦИЯ (16 април-2 май 1945 г.)

В световната история има дати, които човечеството никога не забравя. Едната от тях е празнуването на 8 май в западноевропейските държави и на 9 май в Русия, в която всяка година се отбелязва като Ден на Победата, а в Европа – като ден на освобождението на европейските държави от нацистко робство.

За окончателния разгром на нацистка Германия допринася подготовката и извършването на Берлинската настъпателна операция на съветските и полските войски, осъществена в периода от 16 април до 2 май 1945 г. Как е извършена тя?

Преди всичко, това е настъпателна операция, в която взимат участие войските от 2-ри Белоруски (маршал К.К.Рокосовски), 1-ви Белоруски (маршал Г.К.Жуков) и 1-ви Украински фронт (маршал И.С.Конев) при участието на Балтийския флот, а така също и 1-ва и 2-ра полски армии. Целта на операцията е да бъде разгромена групировката на противника, разположена на Берлинското направление, включваща в себе си 3-та танкова и 9-та полева армия от групата армии „Висла”(генералите Г.Хейнрици, след който е К.Типелскирх), 4-та танкова и 17-а полева армии от групата армии „Център”(генерал-фелдмаршал Ф.Шьорнер), да се овладее столицата на Третия райх – Берлин и да се излезе на рубежа на река Елба за съединяването със съюзническите англо-американски и френски войски. Советското командване сосредоточава на Берлинското направление 19 общовойскови (в това число 2 полски), 4 танкови и 4 воздушни армии (2,5 млн. човека, 41600 оръдия и минохвъргачки, 6250 танка и самоходно-артилерийски установки, 7500 самолета). В същото време голя помощ оказва и англо-американската авиация – от запад с непрекъснат интервал от време и на вълни летяли срещу столицата на Германия английските и американски бомбардировачи, които методично квартал след квартал унищожавали града, превръщайки го в руини.

„Ние никога няма да се предадем!“

Надявайки се на възникването на разногласия между съюзниците от антихитлеристката коалиция, германският фюрер Адолф Хитлер вземал всички мерки, за да задържи настъплението на съветските войски и да се договори в края на войната с американците за подписването на сепаратен мир. За тази цел в района на Берлин били съсредоточени срещу съветските фронтове над 1 милион германски военнослужещи, 10400 оръдия и минохвъргачки, 1530 танкове и щурмови оръдия, над 3300 самолета. На западната страна на реките Одер и Нейсе били създадени 3 отбранителбни полоси с дълбочина от 20-40 км, а Берлинският укрепен район бил построен и защитаван от три концентрични отбранителни полоси. В самата нацистка столица всички по-големи здания били превърнати в опорни пунктове, улиците и площадите препречени от мощни барикади, били поставени многобройни минни полета. В самият град с площ от 88 хиляди хектара, били създадени девет сектора за отбрана, като централният сектор в който влизали основните административни и държавни учреждения (тук влизали Райхстага и Имперската канцелария) били специално подготвени в инженерно отношение за отбрана. В града имало построени над 400 железобетонни ДОТ-ове, като най-големите били шестетажни и в тях могло да се укрият до хиляда човека. Стените на зданията били покрити с пропагандни лозунги на Гьобелс от рода „Wir kapitulieren nie!“ („Ние никога няма да се предадем!“), „Всеки германец ще защитава своята столица!“, „Да спрем червените орди до стените на Берлин!“, „Победа или Сибир!“ и др. Високоговорителите денонощно призовавали берлинчаните да защитават своята столица, като ги приканвали да се сражават до края. Но независимо от тази патетичност на пропагандата, навсякъде ясно се виждали белезите, че столицата е обречена и се вижда края на войната. За отбраната на Берлин германското върховно командване спешно формирало нови подразделения, прочиствайки своите тилове. Но особено тежко впечатление сред населението направил факта, че през януари-март 1945 г. на военна служба били призовани всички 16-17 годишни младежи.

Първите съветски успехи

В периода от 16 до 19 април съветските войски успяват да пробият одерско-нейсенския рубеж на отбраната на противника. Вземайки в предвид, че в полосата на 1-ви Белоруски фронт противника е разполагал с няколко силно укрепени полоси за отбрана, които забавили предвижването на войските от фронта, съветското командване бе решило да обкръжи берлинската групировка на германските войски, като я обкръжи със силите и средствата на другите два фронта – 2-ри Белоруски и 1-ви Украински.

Настъплението срещу столицата на нацистка Германия започнало през втората половина на април 1945 г., т.е. след завършването на основните операции на Червената армия в Унгария, Източна Померания, Австрия и Източна Прусия. По такъв начин германскаята столица е била лишена от поддръжката на другите най-важни селскостопански и промишлени германски региони. Или с други думи казано, Берлин е бил отрязан от възможността да получава ресурси и резерви, което несъмнено ускорило падането му. Излизайки към реките Одер и Нейсе, съветските войски успяли дълбоко да се вклинят в отбраната на противника, като на западния бряг на р.Одер били направени плацдарми, в това число особено важен бил този в района на гр.Кюстин. Едновременно с това от Запад успешно настъпвали и англо-американските войски.

За да успее ударът, който трябвало да унищожи германската отбранителна способност, е била използвана невиждана преди това плътност на артилерийския огън – 600 оръдия на 1 км фронт. Първият удар бил нанесен по германските войски, отбраняващи Зееловските височини. В 2 часа посред нощ на 16 април, 22 хиляди далекобойни оръдия и реактивни миномети БМ-13 започнали артилерийска подготовка на целия 115 километров участък от фронта, предвиден за пробив от съветските войски. Бомбардировачите и щурмовиците „Ил” нанасяли удари по възлите на съпротива, свързочните центрове и командните пунктове. Непосредствено след нея в атака тръгват стотици танкове „Т-34” и „ИС”, след които се придвижвала пехотата. Последната обаче успяла да се придвижи еднам на 1,5-2 км в дълбочина на противниковата отбрана, сблъсквайки се с ожесточената съпротива на противника. Трябва да се отбележи, че най-тежките боевете били пред 1-ви Белоруски фронт, в сектора на Зееловските височини, прикриващи направлението към Берлин. Поради тази причина, за преодоляването на германската отбрана бил използван флангов маньовър на 3-а и 4-та танкови армии, от състава на 1-ви Украински фронт. За няколко дни те успяли да преминат повече от сто километра и да завръшат обкръжаването на Берлин. По същото време, армиите на маршал К.Рокосовски настъпвали в направлението на балтийското крайбрежие на Германия и по такъв начин прикривали десния фланг на фронта на маршал Г.К.Жуков. След ожесточени сражения и голями загуби, още на другия ден – 17-ти април, Зееловските височини са овладяни. В периода 21-25 април започнала същинската битка за Берлин, в чиято централна част била съсредоточена 300-хилядната групировка на противника, намираща се под командването на генерал Х.Вейдлинг. Това били остатъци от шест дивизии на 9-а армия, отделни съединения, части и подразделения от берлинския гарнизон. Боевете започнали веднага, след като на 25 април войските на съветските фронтове се съединили в района на гр.Потсдам.

Последните прегради на съпротива

Към края на април съветските въоръжени сили успяват да вземат Берлин в своите клещи. Безопасният коридор за германското отстъпление между войските на маршал Жуков и маршал Конев бил с ширина само от няколко километра. Много тежки боеве вече се водели в предградията на столицата, в района на летището Темпелхоф, и да кацне някакъв самолет там е било направо самоубийство.

Обкръжаването на франкфуртско-губенската групировка било завършено на 24 април. По такъв начин, на 25 април завършило окончателното обкръжаване от съветските войски на цялата берлинска групировка на противника, наброяваща приблизително 300 хиляди души. В същият ден, войските на 5-а гвардейска армия се срещнали с предните части на 1-ва американска армия.

Тук е уместно да се отбележи, че ако по отношение на противниковата групировка отбраняваща Будапеща, съветското командване отбягвало да използва за разгрома на противника стволна артилерия и авиацията, то при окончателния щурм на Берлин, боеприпаси не се пазели и жалели. По данни на самия маршал Г.К.Жуков, само за десетина дни (от 21 април до 2 май 1945 г.), по нацистката столица били направени почти 1,8 милиона артилерийски изстрела, което се равнявало на 36 хиляди тона метал. По столичния център, където се намирала Имперската канцелария и най-важните здания на нацисткия режим стреляли дори и крепостни оръдия, чиито снаряди тежали към половин тон.

На 26 април Кайтел изпраща радиограма до адмирал Дьониц и неговия щаб в гр.Плен, намиращ се на 80 км северно от Хамбург, имаща следното съдържание: „Битката за Берлин ще стане сражението за съдбата на Германия… Вие трябва да подпомогнете битката за Берлин… Войските трябва да се доставят с въздушен транспорт в самия град, а по суша и вода – на подстъпите към Берлин…” . Но за това, което настоявал германския генерал било вече много късно. Към сутринта на 27 април Берлин бил напълно обкръжен и последните негови две летища – Гатов и Темпелхоф, били превзети от съветските танкови подразделения. На 28 април групата армии „Висла” била практически напълно разчленена, а командването и вече не се подчинявало на получаваните от Берлин заповеди.

От 26 април до 1 май франкфуртско-губенската групировка на вермахта правила неуспешни опити да излезе от обкръжение, следствие на което била напълно унищожена. От друга страна, разчленяването и последващото унищожаване на берлинската групировка на противника непосредствено в града продължило до 2 май 1945 г. Берлин бил превърнат в море от огън. Но съветските войски неуморимо продължавали в чертите на града своето настъпление към Имперската райхсканцелария от три страни – изток, юг и север. През деня атакували първите ешелони на съединенията, а през нощта – вторите. Руските танкове стреляли постоянно по всеки прозорец, от където би могъл да се изстреля срещу тях германски „панцер фаустпатрон”. От повредения берлински уличен газопровод бълвали голями пламъци, осветявайки денонощно районите на кръвопролитните сражения. Улиците били непроходими от руините и разрушенията. От мазетата на зданията изкачали или изпълзявали смъртници фолксщурмоваци и хитлерюгендци с бутилки със запалителна смес в ръце и се хвърляли срещу съветските танкове и самоходни артилерийски установки, които в условията на градските квартали се превръщали в тяхна лесна мишена. Ръкопашните боеве се водели навсякъде – и на улиците, и в зданията, в мазетата, в тунелите, в берлинското метро, което по-късно по заповед на Хитлер било наводнено. Към обяд на 30 април 1945 г., Тиргартен също паднал. Едно от щурмовите съветски подразделения дори успяло да излезе на берлинска улица, намираща се в непосредствена близост до райхсканцеларията. Но дори самоубийството на Адолф Хитлер не успяло да спре веднага военните действия в града и той представлявал ужасно зрелище.

Подписването на „Акта за безусловна капитулация”

Именно поради това, ръководещият отбраната на Берлин генерал Кребс взема решение да капитулира с подчинения му гарнизон. Той заминава за щаба на 8-ма гвардейска армия. Но маршал Жуков е категоричен – безусловна капитулация! Това решение на командващия 1-ви Белоруски фронт е било предадено на генерал Кребс, който още същия ден се среща в щаба на 8-ма гвардейска армия в Темпелхоф с командващия я генерал Василий Чуйков. Предните съветски части вече се състезавали, кой ще превземе първи зданието на Райхстага, което се приемало като символ на Третия райх. Именно в тези часове и минути върху него било поставено знамето на Победата. Към 15 часа на 2 май съпротивата на германците в Берлин се прекратила, с изключение на отделни участъци където се намирали есесовски формирования. Борбата с опитващите се да се измъкнат от околностите на града към запад отделни групи на противника завършила чак на 5 май. През нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. представителите на германското военно командване подписали в Карлхорст „Акта за капитулация” на въоръжените сили на Германия, като от съветска страна това е направено от маршал Георгий Жуков, от английска страна от маршала на кралските ВВС сър Артър Тедер, от американска – от генерал Карл Спаатц, от френска страна – от генерал Жан дьо Латр дьо Тасини, а от германска – от генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел.

Общо по време на операцията са били разгромени от съветските и полските войски 70 пехотни и 23 танкови дивизии, взети в плен около 480 хиляди германски войници и офицери и пленени над 1500 танка и 4500 самолета. Загубите на съветските въоръжени сили били също огромни – 352 хиляди човека. По размера на денонощните загуби на личния състав и техника (над 15 хиляди убити и ранени, 87 танка и САУ, 40 самолета) битката за Берлин надминала всички останали от периода на Втората световна война. По своята интензивност на дадените загуби тя би могла да се сравни единствено с Курската битка.

Берлинската настъпателна операция на съветските войски била последната военна операция. Това бил изключително мощен удар по Третия райх, а с превземането на столицата, германските въоръжени сили се лишили от способността организирано да се сражават. Войната в Европа свършила.

Съветските въоръжени сили заедно със своите съюзници по антихитлеристката коалиция успяли да освободят окупираните от хитлеро-фашисткия агресор поробени държави в Европа. Но цената на тази победа за СССР била огромна – над 26 милиона само убити на фронта, разстреляни в плен, удушени в газовите камери на концлагерите и т.н. Само на територията на СССР били разрушени или напълно унищожени 1700 града и селища, над 70 хиляди села, опожарени над 6 милиона здания, разрушени 84 хиляди училища, 40 хиляди болници, 43 хиляди библиотеки, над 400 музея и др.

Нека не забравяме за това!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Приложение № 1

Соотношение на силите в Берлинската настъпателна операция

Съветски войски Германски войски

Личен състав, в хиляди 2500 1000

Оръдия и минохвъргачки 41600 10400

Танкове и САУ 6250 1500

Самолети 7500 3300

Приложение № 2

Директива на Ставката на върховното командване до командващите войските и членовете на военните съвети на 1-ви Белоруски и 1-ви Украински фронтове за промяна на отношението към германските военнопленници и към гражданското население.

20 април 1945 г.

Ставката на Върховното командване заповядва:

  1. Настоявайте за промяна на отношението към германците както към военнопленниците, така и към гражнските. Да се отнася към германците по-добре. Жестокото отношение към германците предизвиква в тях страх и ги принуждава упорито да се съпротивляват, като не се предават в плен. Гражданското население, опасявайки се от мъст, се организира в банди. Подобно положение е неизгодно за нас. По-хуманното отношение към германците ще ни облегчи воденето на бойни действия на тяхна територия и, несъмнено ще понижи упоритостта на германците в отбрана.
  2. В районите на Германия на запад от линията устието на река Одер, Фюстенберг, по-нататък река Нейсе (западно от нея) да се създават германски администрации, а в градовете да се назначават бургомистри – немци. Редовите членове на национал-социалистическата партия, ако те лоялно се отнасят към Червената армия, да не се пипат, а да се арестуват само лидерите, ако не са успяли да избягат.
  3. Подобряването на отношенията към германците не трябва да води до снижаване на бдителността и приятелство с немците.

Ставка на Върховното командване

И.СТАЛИН

АНТОНОВ

Creative Commons License
BATTLE OF BERLIN, 16 ARPIL 1945 – 2 MAY 1945 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.


Подготовка на плана за Берлинската настъпателна операция. От ляво на дясно – генерал К.Ф.Телегин, маршал Г.К.Жуков, генерал М.С.Малинин и генерал И.С.Варенников.


Командващият 1-ви Белоруски фронт Маршалът на Съветския Съюз Г.К.Жуков и други представители на висшето съветско командване по време на щабни учения преди началото на Берлинската настъпателна операция.


Звено съветски щурмови самолета „Ил“ в небето над Берлин.


Съветски оръдия ЗиС-3 обстрелват германските отбранителни позиции в района на Зееловските височини, Берлин, Германия (Seelow Heights, Berlin, Germany). 16-19 април 1945 г.
Източник: German Federal Archive
Идентификационен код: Bild 183-E0406-0022-012


Съветски реактивни минохвъргачки БМ-13 („Katyusha“ rocket launchers) водят огън на поражение по центъра на Берлин, Германия. Април 1945 г.


Американският лейтенант Уйлям Робертсън и съветския лейтенант Александър Силвашко се срещат близо до гр.Торгау, Германия (Torgau, Germany). 25 април 1945 г.
Фотограф: William E. Poulson
Източник United States National Archives


Уличен бой в столицата на Германия – гр. Берлин


Съветски автоматчици влизат в метростанцията на „Франкфурналее“ (Frankfurter Allee station) в Берлин, Германия. Краят на април 1945 г.


Пехотинцы водят бой в развалините на Берлин


Тежката артилерия в един от уличните боеве


Екипажът на танка от подразделението с командир Героят на Съветския Съюз полковник Н.П.Константинов прогонва хитлеристите от здание, разположено на „Лайпцихерщрасе“ в Берлин.


Германски пленници- фолкщурмисти, пленени от частите на 1-ви Белоруски фронт (1st Belorussian front), Берлин, Германия, 1945


Съветски пехотинци обстрелват противника. Краят на април-началото на май 1945 г.


Германският генерал Хелмут Вейдлинг (Helmuth Weidling) и други германски генерали след попадането им в съветски плен. Берлин, Германия, 2 май 1945 г.


Съветският войник Михаил Егоров (Mikhail Yegorov) от 756-и стрелкови полк закрепва съветско знаме върху покрива на Райхстага, Берлин, Германия, 2 май 1945 г.
Фатограф: В.Гребнев


Главният маршал на авиацията на Великобритания сър А.Теддер и Маршалът на Советския Съюз Г.К. Жуков преглеждат документите с условията на капитулацията на нацистка Германия.


Германският генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел подписва „Акта за безусловна капитулации“ на всички въоръжени сили на нацистка Германия


Командващият 1-ви Белоруски фронт Маршалът на Съветския Съюз Г.К.Жуков подписва „Акта за безусловна капитулация“ на всички въоръжени сили на нацистка Германия.


Така изглеждало зданието на германския Райхстаг в Берлин, непосредствено след капитулацията на нацистка Германия. 3 юни 1945 г.
Фотограф: Hewitt
Източник: Imperial War Museum


Британският премиер-министър Уинстън Чърчил седи на повредено кресло извадено от бункера на Адолф Хитлер. 16 юли 1945 г
Фотограф: Lockeyear & Malindine
Източник: Imperial War Museum


Среща на река Елба на съветски военнослужащи-конногвардейци от съединението на генерал-лейтенант от гвардията Н.С.Осликовски с войските от 13-ти американски пехотно-танков корпус

IMG

IMG

IMG

IMG_0001

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Sidney George Reilly, Margaretha Geertruida Zelle)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

СИДНЕЙ РЕЙЛИ

Сидней Рейли, други переводи Райлей, Рейлей (Жорж дьо Лафар), Райлле, (Соломон или Самуил или Зигмунд Розенблюм; англ. Sidney George Reilly) е роден в Одеса на 24 март 1873 г. Той е британски разузнавач, действуващ през 1910-1920 години в Русия и Близкия Изток.

От 1897-1898 г. се включвна в работата на британското разузнаване, когато започва да работи в британското посолство в Санкт Петербург. През 1898 г. Рейли е действувал в задграничната организация на руските революционери, през 1903 г. пребивава в Порт Артур под формата на търговец на дървесина. Тук той става доверено лице на руското командване и по такъв начин успял да открадне плана на укрепленията, който продал по-късно на японците. От 1905 до 1914 г. е бил помощник военен аташе на Великобритания н Русия, след което се прехвърля в Европа. След Октомврийската революция от 1917 г., през 1918 г. се появява отново в Петроград, като бил прикомандирован към военноморския аташе Кроми и към ръководителя на английската мисия там, Брюс Локарт. Заминава веднага след съветското правителство в Москва и води там разузнаване срещу него. През цялата година обикаля територията на Русия и подготвя метежи и въстания, по-голямата част от които се провалят. След убийството на германския посланик Мирбах и покушението срещу Ленин от 30 август 1918 г. организирани от него, на задочен съд през ноември 1918 г. в Москва, Рейли получава смъртна присъда и е обявен извън закона. Сидней Рейли успява да избяга от Русия във Великобритания, където става консултант на Уинстън Чърчил по руските въпроси и оглавява организацията на борбата срещу Съветската власт. В началото на декември 1918 г. е отново в Русия, но този път като член на съюзническата мисия при генерал Деникин. През април 1919 се евакуира с французите от Одеса в Константинопол, където остава на работа за известно време в британския комисариат. Участвува в работата на Парижката мирна конференция. При една от операциите проведени от съветското ОГПУ той е заловен след нелегалното му пристигане в Москва през август 1925 г. Той е откаран на Лубянка, където издава цялата система на английското разузнаване и всичко онова, което му е известно за американското. На 5 ноември с.г. е застрелян по пътя за Соколники.

      МАТА ХАРИ

Ма́та Ха́ри (Mata Hari, истинското и име е Маргарета Гертруда Зелле (нидерл. Margaretha Geertruida Zelle) е известна изпълнителка на екзотични танци, която се прославила с шпионската си дейност по време на Първата световна война.

Отначало работи в Париж като циркова ездачка под името „лейди Греша Мак-Леод”. От 1905 г. започва голямата и слава като танцьорка на танци „източен стил”, известна под псевдонима Мата Хари. Някои от танците и били близки до съвременния стрийптиз, което било непривично за западния зрител и предизвиквали огромен успех в Париж и другите европейски столици. Имала огромни връзки с редица високопоставени военни, политици и други влиятелни личности в много държави, включително Франция и Германия. По време на Първата световна война, Нидерландите останали неутрални и бидейки холандски гражданин, Маргарете Зелле могла да пътува от Франция в родината си и обратно. Тя използвала постоянно маршрута през Испания (където имала активна немска резидентура) и Великобритания, с която привлякла вниманието на съглашенското контраразузнаване. През 1916 г. във френското конраразузнаване се появили първите доказателства за това, че тя работи за каузата на Германия. Узнавайки за това, тя сама се появила във френските спецклужби и предложила своите услуги, като споменала името на един от своите любовници, известен като германски агент. Французите я изпращат с незначителна мисия в Мадрид, но подозренията на капитан Жорж Леду от френското Второ бюро, каойто водил делото и окончателно нарастват, след като е прехванат радиообмен на германски агент в Мадрид с Центъра, в който той посочва, че превербувания от французите агент Н-21 е пристигнал в Испания и получил от немската резидентура указание да се върне в Париж. Възможно е че радиопрехватът да е бил специално разсекретен от германците, с цел да се отърват от двойния агент, като го предадат на противника. На 13 февруари 1917 г., веднага след своето завръща в Париж, Мата Хари е арестувана и обвинена в шпионаж в полза на противника във военно време. Съдът над нея се провел при закрити врати, като тя е била обвинена в предаването на сведения, довели до унищожаването на няколко съглашенски дивизии. И до днес материалите по делото и са засекретени. На 15 октомври 1917 г. тя е разстреляна на военния полигон във Венсен.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Harold Adrian Russell Philby, Markus Johannes Wolf)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

КИМ ФИЛБИ

Ким Филби (англ. Kim Philby, полното му име е Харолд Адриан Ръсел Филби, англ. Harold Adrian Russell Philby) е роден в семейство на британски чиновник на 1 януари 1912 в Амбала, Индия. Той е бил един от ръководителите на британската разузнавателна служба, комунист и агент на съветското разузнаване от 1933 г. Баща му Сент-Джон Филби бил известен английски арабист и съветник на саудитския крал Ибн-Сауд. Ким Филби произхожда от един от старите родове на Англия – в края на ХIХ век, дядо му Монти Филби е притежавал в Цейлон кафеена плантация, а баба му Куинти Дънкан била от семейство на потомствени военни, един от които бил маршал Монтгомери. Прозвището Ким му е даден от родителите му, в чест на героя от едноименния роман на писателя Редярд Киплинг. Завършва с отличие Уестминстърското училище. През 1929 г. постъпва в Тринити колидж на университета в Кембридж, където става член на социалистическото общество. През 1933 г., с цел да активизира антифашистката си дейност, по линията на Комитета за помощ на бежанците от фашизма, действащ в Париж, пристига във Виена, Австрия, където участвува в работата на тамошната организация на МОПР. Предвиждайки скорото попадане под нацисткия ботуш на Австрия, се връща във Великобритания заедно с активистката на австрийската компартия Алис (Литци) Фридман, с която сключва брак през април 1934 г. През юни същата година е вербуван от съветския разузнавач-нелегал Арнолд Дойч. По-късно работи в таблоида „Таймс”, като спецкор по време на Гражданската война в Испания, изпълнявайки също така и задачи на съветското разузнаване. За последен път заминава в Испания през май 1937 г., като в началото на август 1939 г. се завръща в Лондон.

Благодарение на своя приятел Гай Бърджис, постъпва на служба в британската SIS през 1940 г., а година по-късно става и заместник-началник на контраразузнаването. През 1944 г. става ръководител на 9-тия отдел на SIS, занимаващ се със съветската и комунистическата дейност на територията на Великобритания. Само в периода на Втората световна война е предал на Москва 914 секретни документа. По различни информации се посочва, че благодарение на Ким Филби, съветското разузнаване успяло да минимизира загубите, понесени от предателството на Елизабет Бентли през 1945 г. Един или два дни след като тя дала показания пред американското ФБР, Ким Филби изпратил в Москва донесение с пълния списък на всички, които тя предала. От 1947 до 1949 г. оглавява британската резидентура в Истанбул, от 1949 до 1951 г. – мисията за свръзка във Вашингтон, където установява контакти с ръководството на ЦРУ и ФБР и координира съвместните операции на САЩ и Великобритания с комунистическата заплаха. През 1951 г. са „осветлени” първите двама участника от „Кембриджската петорка” – Доналд Маклийн и Гай Бърджис. Филби успява да ги предупреди за опасността надвиснала над тях, но и самият той попада под подозрение. През ноември 1952 г. той е разпитван от британското контраразузнаване МИ-5, обаче е пуснат поради недостиг на улики. Филби е поставен под наблюдение до 1955 г., когато си подава отставката. Но през 1956 г. той наново е приет в редиците на SIS, този път в МИ-6. Под прикритието на кореспондент на вестника The Observer и списанието The Economist той е изпратен в Бейрут, Ливан. На 23 януари 1963 г., поради опасност от разкриване на дейността му, Филби е изпратен нелегално в СССР, където до края на живота си живее в Москва. Тук той отново сключва брак – този път със сътрудничката на един от съветските НИИ, Руфина Пухова. В периода на живота си в Москва, често пъти е привличан за даване на специфични консултации. Умира на 11 май 1988 г. Герой е на Съветския съюз.

МАРКУС (МИША) ВОЛФ

Ма́ркус Иоха́н Волф (нем. Markus Johannes Wolf) е роден на 19 януари 1923 г. в гр.Хехиген, Германия, в семейството на известния германски лекар, писател и комунист Фридрих Волф. Той е генерал-полковник от държавна сигурност и ръководител на външното разузнаване на ГДР в периода от 1952 до 1986 г.

През 1934 г. след идването на НСДАП на власт в Германия, Маркус заедно със семейството си и по-малкия си брат Конрад (станал по-късно известен режисьор), емигрира първоначално в Швейцария, а по-късно в СССР. В Москва завършва образованието си в немското училище „Карл Либкнехт” и руското училище „Фритьоф Нансен”. Със започването на войната срещу СССР, той и семейството му са евакуирани в Казахстн, откъдето Маркус Волф е изпратен в школа на Коминтерна, подготвяща агентура за прехвърляне в тила на противника. Заради многото провали на агенти е решено, основните кадри от младите немски емигранти да бъдат запазени за работа в следвоенна Германия. Маркус Волф постъпва да се учи в Московския авиационен институт, който не успява да завърши. През 1945 г. е изпратен на работа в Германия заедно с „групата на Валтер Улбрихт”, който трябвало да подготви идването на комунистите на власт през следващите години. Работи като кореспондент на радиостанцията «Berliner Rundfunk», където информирал за хода на работата на Нюрбергския процес срещу главните военни престъпници. През 1949 г. е назначен за помощник на посланика на ГДР в СССР. През 1951 г. е отзован в ГДР за започване на работа в „Института за научноикономически изследвания”. В действителност, този институт бил само прикритие на възникващото външно разузнаване на ГДР. През декември 1952 г. Маркус Волф е официално назначен за ръководител на външното разузнаване на ГДР. Първоначално числото на сътрудниците и агентите е било малко – по думите на самия Маркус Волф, в края на 1953 г. в чужбина работили 12 внедрени агенти и още 30-40 се подготвяли за внедряване. Сложността на работата идвала от факта, че много от държавите отказвали да признаят юридически ГДР и е било нужно да се използват само нелегални методи на работа (не е имало посолства, в които легално агентите да работят). През 60-те години на миналия век, външното разузнаване на ГДР съвместно със съветското КГБ осъществяват „експорт” на революционното и национално-освободително движение в държавите от Азия, Африка и Латинска Америка. През 1968 г. външното разузнаване на ГДР разполагало вече с около 1500 внедрени агенти, като в това число не влизала легалната агентура от посолствата на ГДР и спомагателните агенти. Някои от неговите сътрудници имали и много високо положение в чужбина – например, агентът Гюнтер Гийом работил като помощник на канцлера на ФРГ Вили Брандт. През 1986 г., заради възникнали политически разногласия с ръководителя на „Щази“ Ерих Милке, Маркус Волф си подава отставката. С падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и обединението на Германия, емигрира в СССР, но след августовския опит за преврат там от 1991 г., поисква политическо убежище в Австрия. През септември 1991 г. решава да се върне в Германия, където е арестуван и държан 11 дни в единична камера. Освободен е под гаранция. През 1993 г. е осъден на 6 години лишаване от свобода, но през 1995 г. присъдата е заменена на условна. През 1995 г. Федералният конституционен съд на Германия изнася решение, с което освобождава офицерите от разузнаването на ГДР от преследвания с обвинения в държавна измяна и шпионаж. По думите на самия Маркус Волф, на разпитите той не е издал нито един от известните му агенти на външното разузнаване на ГДР. През 1997 г. съдът в гр.Дюселдорф увеличава присъдата му с още две години условно и глоба от 50 хиляди марки. До края на живота си се занимава с литературна дейност – пише мемоари и проза. Книгите му са преведени на много езици. Умира на 9 ноември 2006 г. в Берлин.

IMG_0001

IMG

 

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Rudolf Rößler, Alfred Redl, Zoja Voskresenskaja)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

РУДОЛФ РЬОСЛЕР

Рудолф Рьослер (нем. Rudolf Rößler) е роден на 22 ноември 1897 г. в гр.Кауфбойрен, Бавария в семейство на чиновник от горското ведомство. 22 ноября 1897, Кауфбойрен, Бавария. Той е един от най-ефективните разузнавачи от времето на Втората световна война, осъществявал сбор на разузнавателна информация в полза на Швейцария, Великобритания, САЩ и СССР. Рьослер имал агентурен псевдоним Люци (нем. Lucy) и бил най-скъпоплащаният агент на съветското разузнаване в годините на войната.

Завършва образованието си в Аугсбург. Взема участие в Първата световна война. Имено тук той се сприятелява с офицерите, които по-късно заемайки висши длъжности в хитлеристкото командване, го снабдяват със свърхценна информация. След края на войната работи като журналист и литературен критик и става противник на национал-социализма. Тук в Берлин, той се сприятелява с швейцарския журналист доктор Хавиер Шнипер. След идването на Хитлер на власт, двамата (Рьослер и Шнипер) решават да напуснат Германия и да се преместят в Люцерн, Швейцария. Там Рьослер успява да открие малко издателство „Вита-Нова”. Започва да работи за съветското разузнаване от май 1941 г. Отначало го смятали за провокатор. Но веднага след получаването на първото съобщение (предупреждениято за подготвяното от Германия нападение на 22 юни 1941 г.), той започва да доставя данни с гриф от най-голяма секретност. И до днес не са известни, кои са били неговите информатори, тъй като до края на живота си отказва да говори за тях. Неговият колега по работа Александър Фут по-късно пише: „В действителност, що се отнася до Кремъл, наличието на такъв агент като „Люци” в качеството на източник на информация е било равносилно на наличието на добре осведомени агенти в трите разузнавателни щаба плюс в германския генерален щаб плюс във военния кабинет на министрите. Обаче по-късно, когато подобна информация е била получена от тези източници, станала очевидна нейната огромна ценност. И ценността и увеличавала онази скорост, с която тази информация попадала при нас… В МНОГО СЛУЧАИ НИЕ Я ПОЛУЧАВАХМЕ САМО ДЕНОНОЩИЕ СЛЕД КАТО ТЯ СТАВАЛА ИЗВЕСТНА В БЕРЛИН. Въпросът за куриер или безопасен маршрут дори не бил поставян. Информацията „Люци” получаваше по радиото и неговите източници, които и да бяха те, трябваше едва ли не на бегом да тичат от служебните телетайпи до радиопредавателите, за да ни изпратят информацията”. Именно Рьослер предава в Москва тактико-техническите данни за новия тежък танк „Пантера”, включително сведенията за дебелината на бронята, особеностите на въоръжението, обемите на производство, точните адреси на заводите от където излизат танковете и т.н. През 1943 г., чрез разузнавача Шандор Радо предава на съветското разузнаване данни за операцията „Цитадела” (известна по-късно като Курската битка). Според Рьослер, данните идвали от високопоставени членове на германското командване, които той познавал много отдавна. На Нюрнбергския процес, бившият началник-щаб генерал-полковник Алфред Йодъл заявил, че сведенията за операцията са се появили в Москва по-рано, отколкото на неговото бюро. Съвествува версия, че Рьослер е работил и за британското разузнаване и получавал сведения от него. Известно е, че той е поддържал контакти с участници от Заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., и с отдела за пачат на британското посолство в Берн. След войната Рьослер продължил своята дейност, предавайки разузнавателни данни получавани от Западна Германия, за което бил арестуван и осъден на една година затвор в Швейцария. Умира скоро след освобождението си – на 11 декември 1958 г.

АЛФРЕД РЕДЪЛ

Алфред Редл (нем. Alfred Redl). Роден на 14 март 1864 г. в гр.Лвов. Той е австроунгарски офицер от контраразузнаването, началник на агентурното отделение на разузнавателното бюро на генералния щаб, полковник, началник на щаба на 8-ми Пражки армейски корпус. Ръководил е военното контраразузнаване на Австро-Унгария в годините преди Първата световна война и бил известен с внедряването в разузнавателната практика на най-новите технически средства. В историята на разузнаването и шпионажа по-скоро е известен като един от най-циничните двойни агенти.

През 1903 г. е бил вербуван от варшавското отделение на руското военно разузнаване под заплахата да бъдат огласени неговите хомосексуални връзки. В продължение на десетина години е посочвал на руското командване австроунгарските агенти в Санкт-Петербург, а също така успял да предаде и оперативния план на бъдещото австроунгарско нахлуване в Сърбия. Точно тези действия позволили на сърбите с успех да се противопоставят на австроунгарската империя в началния период на Първата световна война, при което Австро-Унгария дава около половин милион убити. След напускането на контраразузнаването случайно е бил разобличен от свой бивш подчинен, който проследявал разпределението на пристигащите от Руската империя във Виена сенчести финансови потоци. Издава го една дреболия – забравен в такси футляр от джобно ножче. Опасявайки се от разобличение, на 23 май 1913 г. полковник Редъл се самоубива. Императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф бил направо шокиран от случилото се, а в унгарската преса този инцидент провокирал буря от възмущение от липсата на патриотизъм и нравите на виенските военнослужещи.

ЗОЯ ВОСКРЕСЕНСКАЯ

Зо́я Ива́новна Воскресе́нская (по мъж — Ръбкина) е родена на 15 (28) април 1907 г. Тя съветски разузнавач и известен детски писател. Лауреат на Държавната премия на СССР от 1968 г.

От август 1929 г. започва да работи във външния отдел на ОГПУ – външното разузнаване. Първоначално действува в Харбин, където Зоя Ивановна продължение на две години успешно изпълнявала отговорни задачи, поставяни от Центъра. От 1932 г. оглавява Чуждия отдел на постоянното представителство на ОГПУ в Ленинград. След което последователно се намира на разузнавателна работа в Латвия, Германия и Австрия. От 1935 до 1939 г. е заместник резидент на НКВД във Финландия. В Москва се връща преди началото на войната с Финландия и се заема с аналитична работа. Воскресенская-Ръбкина станала един от основните аналитици на разузнаването, като в по-голята част анализирала сведенията, постъпващи от представителите на известната организация „Червената капела”. От 1941 до 1944 г. се намира в Швеция като прес-секретар на съветското посолство. По това време посланик на СССР в Швеция била А.М.Колонтай, която работила с нея в тясно сътрудничество. Двете, всяка по своя линия съдействували за това Финландия да скъса съюза си с нацистка Германия и на 20 септември 1944 г. да подпише примирие със СССР.  След края на войната продължава да работи в централния апарат на разузнаването, става началник на немския отдел, пътувала е в Берлин за изпълнението на оперативна задача. През 1955 г. е уволнена от разузнаването, а през 1956 г. се пенсионира като полковник от МВД на СССР. През 1965 г. става член на СП на СССР. Само в периода от 1962 до 1980 г., нейните книги са излязли в тираж от около 22 милиона екземпляра. Умира в Москва на 8 януари 1992 г.

IMG_0001

IMG