– HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.


КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

Creative Commons License
„HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER


ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

Creative Commons License „THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE


БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

Creative Commons License
BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES


ОГРАБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА ЕВРОПА. ЕДНА БЕЗУМНА МЕЧТА, КОЯТО ФЮРЕРА НЕ МОГЪЛ ДА ОСЪЩЕСТВИ – С КРАДЕНИ ТВОРБИ ОТ МНОГО СТРАНИ ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕН ГИГАНТСКИ МУЗЕЙ НА ВСИЧКИ НАРОДИ.

С идването на власт на нацистите в Германия започва разработването на подробни планове за строителството на нова могъща държава – хилядолетен райх, като едновременно с това е обърнато сериозно внимание върху утвърждаването на нацистката идеология и духовна култура. Несъстоялият се художник и архитект Хитлер решава да реализира своите мечти с построяването на музей на всички народи, който да бъде издигнат в родния му град Линц, на брега на красивия Дунав. Световни шедьоври трябва да заемат своето място в него, но как се събират те?

Неизвестните известни крадци

В своя “Военен дневник” началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на нацистка Германия генерал-фелдмаршал Франц Халдер споменава името Ханс Поссе.

Д-р Ханс Поссе (Dr. Hans Posse)
Кой е Ханс Поссе? Tова е един от най-големите крадци на Европа, любимец на Хитлер, прекупвач на крадена стока за дребни монети, Посcе е директор на Дрезденската държавна картинна галерия, личен пълномощник на фюрера за Музея на всички народи в Линц, под чиято диктовка са били ограбени всички окупирани държави. Взети са картини, графики, акварели, църковна утвар, частни и държавни колекции и т.н. Той успява да се измъкне от заслужената бесилка в Нюрнберг само заради неочакваната си смърт през 1942 г.
Малко е известен фактът, че на Балканския полуостров с подобна дейност се занимава друг високопоставен нацист – военният аташе на Германия в София полк. фон Шьонебек. Археологът фон Шьонебек успява още преди войната да огледа подробно всички балкански музеи. С негова помощ хитлеристите с “научна цел” започват разкопки в търсенето на ценностите на Древна Гърция. Всичко намерено веднага се изпраща в Германия.

Какво представлява интерес?

На 28 януари 1941 г. Алфред Розенберг пише до райхфинансиста Шварц за проведена успешна конфискация в Белгия и Нидерландия. Във Франкфурт на Майн е най-голямата в света еврейска библиотека, наброяваща 350 хил. тома, и може да се допусне, че тук от Холандия са постъпили още приблизително 200 хил. тома.

Централният панел на Гентския Олтар: «Шествието на отшелниците и пилигримите».

Ето един малък и непълен списък на откраднатото само от Франция и то за периода от 5 май до 14 септември 1941 г. :
1. Колекцията на вдовицата Хирш (Hirsch), съпритежателка на банкерския дом Луи Хирш, Париж, състояща се приблизително от 30 произведения на изкуството, а също така и на нотна тетрадка с произведения на Рихард Щраус.
2. Колекцията на д-р Васерман (Wassermann), Париж, състояща се от 75 картини, изключително от нидерландски и фламандски мастори.
3. Колекцията на Херман, Жан и Исаак Хамбургери, състояща се от 39 картини, в това число и 4 платна на Рембранд.
4. Колекцията на Соломон Флавиан, състояща се от 26 картини, в това число много от работите на Курбе.
5. Колекцията на Зауербау (данни за нея няма).
6. Колекцията на д-р Ерлангерд-р Розенфелд.
7. Колекцията на Тиери.
8. Колекцията на Оскар Федерер, състояща се от една картина на Клод Моне.
9. Колекцията на гърка или арменеца Ампарцумян. Става дума за три картини на Ван Дайк, Каналето и Антонио Пуги.
10. Колекцията на Андре Жан Зелигман от 27 картини, в по-голямата си част от ХVII-ХVIII век, в това число и три картини на Фрагонар.
11. От пет бронирани помещения на Банк дьо Франс и Креди Лионе в Париж е извадено наследството на Едмонд дьо Ротшилд, на Александрина и Джеймс-Арман дьо Ротшилд. Отделно са конфискувани различни съкровища не само в Париж, но и в техни имения в Бордо, Довий и др.
12. Колекцията на Леви дьо Бенцион.
13. Колекцията на Давид-Вейл.
14. Колекцията на Кан.
15. В Банк дьо Франс в Невер и Ангулем също е конфискувано имуществото на Александрина и Морис дьо Ротшилд, както и това на Едуард, Джеймс Арман, Робер, Филип и Ежен дьо Ротшилд – платна, рисувани от Диего де Веласкес, Франсиско Гоя, ван Дайк, на бащата и сина Тиеполо, на Антоан Ватто, Рейнолдс, Пол Сезан, Ван Гог и т.н. Списък от 22 страници посочва съдържанието на 42 сандъка, с перлени накити, пръстени, брошки, висулки, браслети, диадеми с брилянти и др.
16. Колекцията на Вил Пикар (Will Picard), състояща се от 124 картини на майстори с обща стойност приблизително 16-17 милиона франка.
17. Колекцията на Розенберг (Rosenberg), състояща се приблизително от 160 картини.
18. Колекцията на Щерн (Stern) от картини.
19. Колекцията на бившия австрийски генерален консул в Париж Вайс (Weiss).
20. Колекцията на пианистката Ванда Ландовска (Wanda Landowska) от исторически музикални инструменти, в това число и фортепианото на Шопен.
21. Колекцията на търговеца на произведения на изкуствата Вилденщейн (Wildenstain).
22. Колекцията на живеещата в Париж гражданка на САЩ госпожа Гулд (Gould).
През декември 1941 г. започва хитлеристката Акция М (мебел), по време на която във Франция са ограбени 69619 апартамента, от тях 38 хиляди в Париж. Всички мебели са извозени в 26 984 товарни вагона.
В търсенето на ценности хитлеристите ограбват много френски дворци, като само от двореца Шамбор са взети около 1500 картини. Стотици и стотици са имената и фамилиите на ограбените във Франция. Със специални транспорти са изпратени 53 предмета на изкуството за фюрера в Мюнхен и 594 предмета ( картини, скулптури, мебели, тъкани) за райхсмаршал Херман Гьоринг. От април 1943 г. до юли 1944 г. са изпратени 29 транспорта – 137 вагона с 4174 сандъка и поставени в шест хранилища.
Мащабите на ограбването на Европа са видни от следния факт – само починалият през декември 1942 г. Ханс Посе успял да събере за своя любим фюрер 1200 шедьовра.

American soldier inspects German loot stored in a church at Elligen, Germany, 24 April 1945

И все пак ценностите се връщат
Малка част от тези награбени съкровища са намерени. След капитулацията на Германия американските спецслужби откриват в шахтата Алтаусзее:
5350 картини на стари майстори,
220 рисунки и акварели,
1039 гравюри,
95 гобелени,
68 скулптури,
32 сандъка с монети,
128 образци на оръжие и рицарски доспехи,
64 уникални комплекта старинна мебел,
79 контейнера с изделия на художествен порцелан и стъкло,
237 съндъка с книги, свитъци, ръкописи и колекции от пощенски марки.
А такива шахти не са една или две, вероятно са десетки. Поради взривяването на входовете им, достъпът до тях е невъзможен.
И все пак тайната не може да бъде скрита. Така например, още през март 1945 г. американски агенти наблюдават прехвърлянето на един от “златните” колети на нацистите. То е извършено от Италия, като съдържанието му е внесено в бронираните убежища за ценности на швейцарски банки.

Gen. Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, accompanied by Gen. Omar N. Bradley, left, CG, 12th Army Group, and Lt. George S. Patton, Jr., CG, US Third Army, inspects art treasures stolen by Germans and hidden in a salt mine in Germany, 12 April 1945.

В края на XX век, под натиска на САЩ и международните еврейски организации, в много от държавите са създадени правителствени комисии по нацистките “златни” колекции. Един любопитен факт: през 1999 г. френската комисия открива такава колекция… в официалната резиденция на самия президент на Франция – Елисейския дворец. Тя се оказва съставена от художествени картини на стари майстори, конфискувани от нацистите от френските евреи.
Днес много от смятаните за изчезнали експонати се намират в различни банки. Не е известно дали те ще бъдат някога разкрити, но да не губим надежда.

Ст.н.с. II ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), № 28 (4638) from 3rd February 2007.

Creative Commons License
„THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Manet’s „Wintergarden“ A painting by the french impressionist Edouard Manet, titled „Wintergarden“, discovered in the vault at Merkers, Germany, 25 April 1945.

General Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, and General Omar N. Bradley, CG, 12th Army Group, examine a suitcase of silverware, part of German loot stored in a salt mine at Merkers, Germany, 12 April 1945.

Bradley, CG of the 12th Army Group; MG Manton Eddy, CG, XII Corps, and COL Bernard Burnstern, tours German salt mines in which stolen treasure was hidden. Germany, 12 April 1945.

ReichsBank wealth, SS loot, and Berlin Museum paintings that were removed from Berlin to a salt mine vault located in Merkers, Germany. The 3rd U.S. Army discovered the gold and other treasure in April 1945.

Chaplain Samuel Blinder examines one of the hundreds of „Saphor Torahs“ (sacred scrolls) part of a cache of Hebrew and Jewish books that were stolen and collected from every occupied country in Europe. Germany, 6 July 1945.

Six trucks with part of the half billion dollars worth of Florentine art treasure, which was taken to Bolsano by retreating Germans, arrives at Piazzo Dei Signoria, Florence, Italy and passes by reviewing stand of American, English and Italian officials. Italy, 21 July 1945.

One of the trucks that transported the art treasures to Florence, Italy. The paintings had been stolen by the German Army and recovered by the U.S. Army and returned to the city of Florence. Italy, 23 July 1945.

The Hungarian Royal Crown jewels have been in the custody of the Seventh U.S. Army along with the Hungarian guard. The jewels are going to the U.S. Army repository at Frankfort, Germany for safe keeping. 3 August 1945.

The Diego Velazquez Painting „Philip IV King of Spain“, being examined by GEN Mark W. Clark, CG USFA, who was the host to allied leaders, and the Austrian people during a ceremony where art treasures recovered by the U.S.Army were returned to the rightful owners. LT. GEN Emile Marie Bethourart of France, LT. GEN. R.L. McCreery of Britian, Mr. Figl, Chancellor of Austria, and COL. GEN. Alexеy Sergeevich Zheltov, The assistant to the Supreme commissioner of the USSR in Austria, were guests of GEN Clark. Austria, 19 December 1948. 

The Alfred Rosenberg (ERR) files in a room of the Neuschwanstein Castle. The largest Nazi art loot cache was found by units of the 7th U.S. Army when they explored tunnels under the castle. Germany, 13 May 1945. 

M. SGT Harold Maus of Scranton, PA is pictured with the Durer engraving, found among other art treasures at Merker. Germany, 13 May 1945.  

An unknown Rembrant recovered safe in Munich, Germany, 13 May 1945.  

IMG

IMG_0001

– DISCOVERY OF PARADISE – THE BIGGEST SECRET OF NASA?


ОТКРИВАНЕТО НА РАЯ – НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА НАСА?

Няма никакво съмнение, че някой или нещо е предопределило решението да се насочи телескопът „Хъбъл“, именно в тази област на космическото пространство – към Царството на Бога….
Преди няколко дни дойде новината, че британските национални архиви са започнали да разсекретяват редица документи и свидетелства за съществуването на извънземен разум. Това е сбирка от 8500 страници, която съдържа документация за УФО явления, съобщения и свидетелства за сблъсъка на човечеството с извънземния разум от 2000 до 2005 г. и се смята за една от най-големите в света. В същото време може би най-страхотното откритие по въпроса за извънземния разум си остава това на НАСА от 1994 г., което в много отношения е засекретено и до днес.

Уникалният участък от звездното небе.
През януари 1995 г. германско астрономическо списание публикува кратко съобщение, което веднага е препечатено от много научни, религиозни и популярни издания: „Във Вселената е открита и заснета Обителта на Бога!“
Каква е историята на това съобщение? На 26 декември в Националната аерокосмическа агенция на САЩ (НАСА) са разшифровани фотографии, предадени от космическия телескоп Хъбъл. На тях се появява така наречената „сияеща структура“, която плава в космическото пространство. Преди да бъдат засекретени, за няколко минути снимките стават достъпни за ползвателите на световната уебмрежа. На един от фотокадрите отначало се вижда само малко мъгляво петънце. По-късно учените насочват отново огромния обектив на телескопа върху най-далечния ъгъл на Вселената, достъпен за обзора на космическата техника. И „петънцето“ се превръща пред изумените им погледи върху многометровия проекционен екран в лабораторията за управление на Хъбъл в сияеща структура, която прилича на фантастичен град.
Конструкцията с неописуеми за човека размери и намираща се от нас в просторите на космическото пространство на милиарди светлинни години, сияе с неземна светлина. „Плаващият град“ единодушно е наречен Обител на Твореца, мястото, където може би е разположен престолът на Господа Бог. След време представител на НАСА заявява, че „Плаващият град“ не би могъл да бъде заселен в привичния за нас смисъл на думата.
Съществува и друга, не по-малко фантастична версия за произхода на заснетия космически град. Ако се предположи, че Вселената е обитавана от множество отделни цивилизации, стоящи на различни нива в своето развитие, то сред тях би трябвало да се намират и суперцивилизации, които са овладели огромни пространства от Вселената. При това положение дейността на тези суперцивилизации, в това число и „инженерната“, трябва да е забележима на разстояние от много милиони светлинни години. Обаче подобно нещо доскоро не е забелязано от астрономите в света. И ето – появява се техногенен обект с галактически мащаби. Предполага се, че „Града“ е точно такъв инженерен обект на неизвестна за нас могъща извънземна цивилизация.

По-близо и по-близо…

Размерите на „Града“ поразяват. Нито един известен на науката космически обект не е в състояние да съперничи с него. Нашето земно кълбо, съпоставено с него, би изглеждало като песъчинка.
Накъде се движи и движи ли се това величествено създание? Компютърният анализ на серията фотографии, получени от космическия телескоп Хъбъл, показва, че движението на „Града“ като цяло съвпада с движението на обкръжаващите го галактики и никакви отклонения от общоизвестните закони не се наблюдават. Обаче при триизмерното моделиране на тази отдалечена част от Вселената се изяснява потресаващият факт, че не тази част от Вселената се отдалечава от нас, а ние се отдалечаваме от нея…
Именно това мъгливо петънце на фотографиите в създадения компютърен модел се оказва Центърът на Вселената. Вижда се, че галактиките се „разбягват“ именно от тази точка на Вселената, в която се намира „сияещата структура“. Другояче казано, всички галактики, в това число и нашата, някога произлизат от тази пространствена точка, и именно около „сияещата структура“ става завъртането на Вселената. Затова първата представа за „Града“ като Обител на Бога, се оказва рядко сполучлива и близка до истината.

„Сияещата структура“ („Градът“), плуваща в космическото пространство

НАСА отказва да публикува стари и нови фотографии на „Града“, но през 1994 г. служителката в агенцията д-р Марсия Мезон успява да изнесе тайно фотография, на която е заснета „сияещата структура“. Тя е публикувана от световните масмедии, но въпреки това НАСА отказва да признае нейното съществуване.
Ето какво отбелязва в своите репортажи агенцията „Уикли уърлд нюз“ на 8 февруари 1995 г.:
„След проведения от астронавтите на совалката ремонт на космическия телескоп Хъбъл, неговите огромни лещи се фокусират върху изображенията на звездите в края на Вселената и фотографират Рая!“
Това са думите на автора и на изследователката д-р Марсия Мезон, която твърди, че висшите чинове в административния апарат на НАСА споменават, че на 26 декември 1994 г. телескопът изпраща в Годарския команден център за управление на космическите полети повече от сто фотографии.
На представената от д-р Мезон фотография ясно се вижда огромен бял град, плуващ в космическия мрак.
Друг експерт, обосновавайки твърденията си с източници от НАСА, твърди, че това определено е фотография на Рая, защото животът в този вид, в който ние го познаваме, не може да съществува в леденото космическо пространство.
– Ето го – това е доказателството, което ние всички чакахме – казва пред репортерите д-р Мезон. – С много късмет НАСА насочва телескопа Хъбъл в нужния момент и в нужното направление и получава тези фотографии. Аз не бих се нарекла вярваща, но нямам никакви съмнения, че някой или нещо е предопределило решението да се насочи телескопът именно в тази област на Космоса.
Това ли е самият Бог? Ако се вземе под внимание цялата безкрайност на Вселената и всички онези места за изучаване, в които НАСА би могла да изпрати своя взор, то най-вероятно това е така.
Представителите на НАСА отказват да коментират разкритията на д-р Марсия Мезон „изискващи по-нататъшното изучаване на фотографиите, получени на 26 декември 1994 г.“ Независимо от мълчанието на официалните представители обаче някои добре осведомени членове на агенцията предполагат, че НАСА е открила нещо, което е способно напълно да измени бъдещето на човечеството.
Те също така потвърждават, че президентът Бил Клинтън и вицепрезидента Ал Гор имат голям интерес към анализа на тези фотографии и настояват за всекидневен отчет. Д-р Мезон потвърждава следното:
– Космическият телескоп Хъбъл е проектиран да прави фотографии на най-отдалечените ъгли на Вселената, но до преди ремонта, извършен от астронавтите, дефект на лещите не позволява пълноценно да се използват функциите му. След поправката телескопът насочва своето огромно око към далечния край на Вселената. Направена е настройка на фокуса и аналитиците от НАСА не могат да повярват на очите си… Следват многобройни проверки и накрая специалистите са категорични, че заснетото е истина. Те създават теорията, че в този „Град“ не може да съществува живот в онзи вид, в който ние го знаем. Единственото логическо обяснение е, че „Града“ е населен от мъртви души. Един от моите източници ми каза: „Ние намерихме мястото, където живее Бог!“.
Има слухове, че лично папа Йоан Павел II е помолил да му изпратят фантастичните фотографии, но Ватикан не потвърди, нито отрече тази информация. Тъй че знаменитото откритие остава забулено в тайна и никой не знае кога НАСА ще признае всичко…

Така изглежда нашата галактика. Учените казват че в нея има между 200 и 400 милиарда звездни системи. Какви ли още тайни се крият в нея?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma“), Sofia, N 64, 19th March 2011 – see: http://www.duma.bg/duma/node/12344

Creative Commons License
DISCOVERY OF PARADISE – THE BIGGEST SECRET OF NASA? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944


БАЛКАНИТЕ И ВТОРИЯТ ФРОНТ В ЕВРОПА ПРЕЗ 1944 г.

За първи път въпросите по подготовката на план за нахлуване на Европейския континент през Франция в 1944 г. се поставят на обсъждане през май 1943 г. по време на Вашингтонската конференция на военнополитическото ръководство на САЩ и Великобритания. Тази идея е претворена в реалност през август 1943 г. по време на Квебекската конференция, когато вече се разглежда първия вариант на плана. В него вече били уточнени някои отделни въпроси, например такива като начините за десант, действията на морските, сухопътните и военновъздушните сили и специалните мероприятия по материално-техническото осигуряване на бъдащата операция. Окончателният му вариант е бил готов около 1 февруари 1944 г., когато само някои отделни негови елементи са били видоизменяни до средата на април същатата година.


Главнокомандващият обединените съюзнически сили на Западноевропейския театър на военните действия, генерал Дуайт Айзенхауер, 31 декември 1943 г.

Въпросът за операцията „Овърлорд” е тема на специален разговор между ръководителите на антихитлеристката коалиция и на Техеранската конференция, които на 30 ноември 1943 г. обсъждат различни варианти по осигуряването на маскировката по нахлуването на Европейския континент. Тук е уместно да се отбележи, че в сравнение с останалите операции за „Овърлорд” е било характерно по-високото равнище на осигуряването на всички форми на секретност при подготовката на бъдещите действия. Особена роля изиграва план „Бодигард” („Телохранител”), който се основава на решенията на Техеранската конференция и определя основните насоки на стратегическото дезинформиране на противника и маскировката на военните приготовления от западните съюзници в Европа през 1944 г. Той е одобрен окончателно от Обединения комитет на началниците на щабове на 30 януари 1944 г. Замисълът му се състои в отвличането на вниманието на хитлеристкото командване от бъдещите райони на Скандинавия, Балканите и Северна Италия, където англо-американското командване не предвижда предприемането на някакви настъпателни действия.


Дългоочакваната заповед на генерал Дуайт Айзенхауер до подчинените войски за започване на десантната операция. 6 юни 1944 г.

Отвличане на вниманието

Така например, за привличането на вниманието на противника се препоръчва специално за района на Балканите да бъде имитиран десант на западните съюзници по далматинското крайбрежие, английски десант в Гърция и амфибийни операции на съветските войски срещу румънско-българското черноморско крайбрежие. Предвижда се също така предложение до съюзниците и сателитите на Третия райх да преминат на страната на антихитлеристката коалиция, както и до Турция за влизане във войната, с възможността за създаването на военновъздушни и военноморски бази по островите в Егейско море, които да демонстрират желанието на западните съюзници за десант в Гърция.


Генерал Айзенхауер разговаря с парашутисти от 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Всички действия по отвличане вниманието на германското военно командване към Югоизточна Европа се осъществяват под кодовото име „Цепелин”. В резултат на тази операция в край на 1943 г. и началото на 1944 г. съюзническото разузнаване води тайни преговори с представители на унгарското правителство на Калаи за излизането на Унгария от войната, като първо получава принципно съгласие за капитулация, в случай че англо-американските войски достигнат границите на Унгария. В съответствие със задачите на „Цепелин” са установени връзки и с прозападните елементи и правителствени кръгове на Румъния също за напускане на хитлеро-фашистката ос. За засилването на тревогата в тях е разпространена и информация за подготвянето на бъдещ десант на съветските войски на румънския бряг на Черно море в района на Констанца. В Турция се засилила активността на съюзническата дипломация по привличането и на страната на антихитлеристката коалиция във войната и, макар че това не станало, евентуалните действия на 40 турски дивизии срещу България и окупирана Гърция създавали определено напрежение в командването на вермахта за района.

Мисиите „Клариджис“ и „Мълигатони“

Англо-американското командване не оставя под внимание и разширяващото се съпротивително движение на Балканите, както и въпросът за установяването на контакти с ръководствата им в отделните държави, независимо от това да ли са били победени държави или са съюзници по Оста. Те имали за цел да повишат интензитета на бойните действия, като по такъв начин имитират подготовката за предстоящия десант на съюзниците на Балканския полуостров. В региона на Балканите броят на обединените военни мисии за свръзка нараства за извънредно кратък срок, като числото им достига над 50, и в тях се намират военнослужещи от американското Управление на стратегическите служби (ОСС) и британското Управление за специални операции (УСО). За контактите с българското съпротивително движение са изпратени две мисии – едната (мисия “Мълитагони”) намираща се под ръководството на майор Мостин Дейвис (англичанин, бивш финансов чиновник от Ню Йорк) и другата (мисия “Клариджис”) на майор Франк Томпсън. Но скоро решението да бъде въоръжено партизанското движение в България, като бъде спусната оръжие на самата територия на царството е отклонено, поради съмнение в лоялността на самото ръководство на ЦК на БРП (повечето членове на което се намирало по затворите!) и поради съмнение от изтичане на информации по тези канали към германските специални служби. За отказът повлияват също така и два фактора – загиването на майор Мостин Дейвис и загубата през зимата на 1944 г. на два американски транспортни самолета с въоръжение, свалени от германците над територията на Балканите, на път за България. По изричното настояване на другия ръководител на съюзническата мисия – майор Франк Томпсън, е решено българските партизани да получават оръжие само от свободните партизански зони в окупираната югославска и гръцка територия, а не чрез доставки на територията на самата България!


Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Нарастването на партизанските бойни действия не остава скрито от очите на германското командване. На територията на Балканите се разполагат за борба със съпротивителните движения, около 10-15 германски дивизии, които биха могли да бъдат изпратени на френска територия преди 6 юни 1944 г.

Англия е огромен военен лагер.

Съюзническото командване придава голямо значение по създаването на превъзходство в сили и средства над германската групировка войски, отбраняващи района. Към деня на инвазията в Европа цялата територия на Великобритания представлява военен лагер, в който са съсредоточени 39 дивизии, 12 отделни бригади и десет отряда „Командос” и „Рейнджърс”, с общо повече от 5 хиляди танка. Двадесет и първа група армии, намираща се под командването на английския генерал Б.Монтгомери, е сведена в 4 армии – 2 американски, една английска и една канадска. Отделно в операцията участват френски, чехословашки и полски съединения и части. ВВС също имат в свое подчинение значителни сили – 10859 бойни самолета, 2316 транспортни самолета, 2591 планера, което създава превъзходство над хитлеристката авиация над 20 пъти. Същото е положението и в съюзническите ВМС, които в деня на нахлуването наброяват 1213 бойни кораба и катера, 4126 десантни съда, 736 спомагателни съда и 864 търговски кораба. Общата численост на експедиционните въоръжени сили е 2876439 души, или имат двукратно числено превъзходство над противника. За място на десанта на съюзническите сили е избрано северното крайбрежие на Нормандия в района на гр.Кан и на запад от него. Тук по данни на разузнавателните служби, хитлеристката отбрана е по-слаба от тази на крайбрежието на Ламанша, северно от Сена.


Амфибиите и самоходните баржи също се подготвят за десанта. Началото на юни 1944 г.

Според замисъла в участъка от плитчината Гран Ве до устието на река Орн (дължина около 80 км) се предвижда да се извърши морски и въздушен десант, който да е в състояние на 20-ия ден от своето стоварване да създаде плацдарми с дължина от 100 км по фронта и 100-110 км в дълбочина. В първият ден на десанта е решено да бъдат стоварени на френския бряг 5 пехотни и 3 въздушнодесантни дивизии. Десантната операция получава кодовото название „Овърлорд”, докато морската и част е известна под името „Нептун”.

Нови видове бойна техника

Голяма роля в преодоляването на всички трудности се отделя на използването на нови видове бойна техника и други технически средства за борба – например такива като показалите добрите си възможности в Сицилийската операция пехотнодесантни и танкодесантни кораби, различни средства за преодоляване на плитчини, самоходни пароми и др. С цел ускоряване на десантирането на френския бряг в състава на експедиционния корпус, намиращ се под командването на американския генерал Дуайт Айзенхауер, са включени 236 големи и 837 малки танкодесантни кораба, както и 248 пехотнодесантни кораба. Съюзниците имат около 2470 десантни кораба, които били в състояние да прехвърлят хора и бойна техника на брега без помощта на големите кораби, които са около 60 на сто от общото количество десантно-преправъчни средства, отделени за осигуряването на първия етап от операцията в Нормандия. За прехвърлянето на бойната техника от големите танкодесантни кораби, които в условията на очерталите се големи плитчини не били в състояние да доближат брега на Нормандия, са подготвени нови фериботи, известни под името „Райнбоу”, способни да помат товар до 400 тона. Друга новост е използването на бронирани и обикновени булдозери, способни да правят пътища по пясъка от десантните кораби и баржи до твърдия бряг. Във висша степен неприятен сюрприз за немското командване се оказва използването на изкуствени пристанища, известни под условното наименование „Мюлбъри”, способни да обслужват кораби с водоизместимост повече от 10 хиляди тона, включително и от типа „Либерти”.


Канадските войски десантират на участъка „Джуно“. 6 юни 1944 г.

Едно такова пристанище осигурява стоварването на близо 12 хиляди тона товари на ден, жизненонеобходими за развитието на успех в първите дни на операцията.

Най-дългият ден на войната.

Десантът започва с мощен удар на съюзническата авиация в лицето на 9-а американска въздушна армия, английските 2-ри тактически ВВС и 8-а американска армия от стратегическите ВВС. Тя нанася бомбени удари по немските комуникации на голяма площ, но основният удар е по обекти и райони от Франция, северно от Сена. Тук през нощта на 6 юни само върху десет основни батареи са стоварени 5267 тона авиобомби от 1136 английски бомбардировача. На сутринта по други обекти в залива на Сена са стоварени нови 1763 тона авиобомби от 1083 американски бомбардировача. В промеждутъка от 24 май до 5 юни са разрушени или извадени от строя всички мостове през Сена между Руан и Париж, както и разрушени други 12 моста в Северна Франция. Силни демонстративни удари на неголеми групи от кораби и авиация са нанесени по Булон, носовете д`Антифер и Бар фльор. Пак през нощта на 6 юни съюзническото командване спуска и няколко лъжливи десанта (т.нар. операция „Титаник”), които имат за задача да отвлекат вниманието от започващия няколко часа по-късно десант на 82-ра и 101-ва американска въздушнодесантна дивизия западно от Сент-Мер-Еглиз и северно от Карантана. По този начин в продължение на първите решителни часове операцията „Титаник” държи различните командни длъжности на хитлеристките войски, включително и командването на войските „Запад”, в състояние на неосведоменост за действителното място на десанта на съюзническите войски.


Първи трофеи!

Морският десант на експедиционните сили, наброяващ повече от 6 хиляди кораба и съдове, по време на своя преход от пристанищата на Южна Англия до бреговете на Нормандия на 5 и 6 юни, не среща нито един кораб на германската марина. За това помага и настъпилото лошо време – щурмът, започнал на 4 юни, успява да приспи бдителността не само на германските ВМС, но и на ВВС.

Превъзходството над противника в сили и средства проличава най-добре на сутринта на 6 юни, когато 7 линкора, 2 монитора, 24 крайцера и 74 ескадрени миноносеца извършват мощна артилерийска подготовка, която позволява почти без проблеми да бъде извършен десантът на съюзническите сили на нормандския бряг на 6 юни. Към изхода на първия ден от операцията „Овърлорд” съюзническите сили създават три плацдарма с дълбочина от 2 км (участъка „Юга”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Юта”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Омаха”, където 7-ми корпус от 1-ва американска армия успял да се съедини с 82-ра въздушнодесантна дивизия.
Десантът в Нормандия

Десантът в Нормандия

На крайбрежието в Нормандия слизат основните сили на пет пехотни и три въздушнодесантни дивизии, които с другите усилващи части наброявали 156 хиляди души. През следващите два дни продължава прехвърлянето на нови сили и средства. За три дни на плацдармите са стоварени осем пехотни, една танкова и три въздушнодесантни дивизии. В периода от 9 юни до 12 юни съюзническите войски успяват да заемат територия с дължина от 80 км и дълбочина 13-18 км, като при това на тази територия вече се намират 16 дивизии и бронетанкови средства, еквивалентни на три танкови дивизии.

Канадски военнослужещи в Берние-сюр-Мер (Bernières-sur-Mer), блеизо до участъка „Джунао“. Нормандия, Франция, 6 юни 1944 г. 

В състава на експедиционния корпус в Нормандия към 12 юни се наброявало 327 хиляди души, 54 хиляди бойни и транспортни машини и 104 хиляди тона товари. Към 25 юли съюзниците излизат на рубежа южно от Сент-Ло, Коман, Кан. С това Нормандската десантна операция завършила. Трябва да се отбележи, че към тази дата експедиционните сили заемат плацдарма с размери на около 100 км на фронта и 50 км в дълбочина, което беше два пъти по-малко от предвиденото в първоначалния план. Независимо от това, действията на флота и авиацията позволяват тук да бъдат съсредоточени големи сили и средства, нужни за окончателното разгромяване на противника.

Алан Брук, Уинстън Чърчил и Бърнард Монтгомери в полевата ставка на Монтгомери в Нормандия, Франция, 12 юни 1944 г.

Така пътят за освобождението на Западна Европа е отворен. Заедно с това, операцията „Овърлорд” ще остане в аналите на военната история като най-голямата десантна операция със стратегическо значение в годините на Втората световна война.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.20-21

Creative Commons License
THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Франция, гр. Льо Трепорт (Le Treport). Генерал-фелдмаршал Ервин Роммел (Erwin Rommel) провежда инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал. Генерал Фридрих Флигер с германски офицери инспектират една от дълговременните отбранителни точки.

Франция, част от Атлантическия вал.

Франция. Генерал-полковник Йоханнес Бласковиц (Johannes Blaskowitz), прави инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал, южно от гр. Бордо. Германски оберефрейтор с бинокъл оглежда района.

Франция, Нормандия. Германски войници оглеждат свален от противовъздушната артилерия британски транспортен самолет Airspeed AS 51 “Horsa

Британският десантен кораб „Принц Балдуин“, се подготвя за десанта. Юни 1944 г.

Американски десантници провеждат тренировка в едно от британските пристанища. Краят на май 1944 г.

Американски пехотинци се подготвят за десант в един от южните английски градове. Юни 1944 г.

Товарене на полуверижни бронетранспорьори от американски военнослужещи.

Подготовка за прехвърляне на танковете М4 „Шерман“.

Американски „рейнджърси“ се подготвят за десанта. 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Майор Уйлям Франк Томпсън (William Frank Thompson) военнослужещ от УСО, ръководител на Британската военна мисия за свръза с българското съпротивително движение. Ръководител на БВМ (член на БВМ “Мълигатони” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Клариджис” при Верховния щаб на българските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron GHQ Liaison Regiment (Phantom)). Съдба: попада в плен, разстрелян около българското село Литаково на 10 юни 1944 г.

Карта на шефа на българската полиция Никола Гешев за активността на българското партизанско движение, юни 1944 г.

Диаграма към картата на на шефа на българската полиция Никола Гешев, юни 1944 г.

Един от ръководителите на британските военни мисии в Югославия, майорът от УСО Ерик Гринууд

Ръководителят на съюзническата мисия в Гърция генералът от УСО Еди Майерс (псевдоним „Троцки“)

Членове на американската военна мисия при генерал Дража Михайлович. От ляво на дясно: полковникът Роберт Макдауел (Robert McDowell), OSS капитан Джордж Мусулин (George Musulin), OSS капитан Ник Лалич (Nick Lalich), генерал Драголюб Михайлович (Драгољуб Михаиловић) и поручик Михаел Раячич (Michael Rajacich)

Членове на америанската военна мисия при югославските партизани.

Йосип Броз Тито, британският премиер-министър Уинстон Чърчил и ръководителят на Форин Офиса Антони Идън в Лондон, в годините на войната

Един от многобройните паметници на благодарните европейски народи

Американски войници и ветерани от Втората световна война на церемонията по отбелязването на 67-мата годишнина на D-Day в Pointe du Hoc около Cricqueville en Bessin, Западна Франция, 6 юни 2011 г.

– THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH?


“ЛЕТЯЩИЯТ ДИСК” – НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ТРЕТИЯ РАЙХ?

На 7 юни 1952 г., вестникът France Soir публикува едно малко интервю с германски аероинженер, бивш полковник от луфтвафе Рихард Мите (Richard Miethe), което предизвиква изключителен интерес в световната общественост.

В своето изказване, полковник Мите споменава, че през април 1943 г., в градовете Есен, Щетин и Дортмунд се водели работи по създаването на немско “тайно оръжие”. Нещо повече, той лично взимал участие в тях и успял да построи през 1944 г. в Бреслау (днес гр.Вроцлав) летящ диск, известен като V7. В интервюто си той споменава, че моторите от летящия диск останали неунищожени в тила на настъпващата съветска армия, след заемането на Полша от съветските войски. Той не назовал имената и фамилиите на шестте инженера, работили върху проекта, но споменал, че трима от тях загинали, а другите трима – попаднали в руски плен.

Полковникът от луфтвафе Рихард Мите

Така на повърхността изплува още една тайна на Третия райх – освен ракетите “Фау”, германските конструктори са работили и върху проекти по създаването на “летящи дискове”.

Изгубените тайни

Както стана известно напоследък, в годините на Втората световна война, в нацистка Германия съществувала програма за създаването на “летящи дискове”. Първите сведения за тази секретна програма на нацистите за създаването на нов тип летателен апарат (“летящ диск”) идват непосредствено след края на Втората световна война. Независимо от ниското ниво на технологиите, фактът за съществуването на подобен план не буди съмнение. В проекта за създаването на “летящи дискове” взема участие австрийския учен Виктор Шаубергер, като ръководството е поето от доктор Рихард Мите.

В същото време по аналогичен проект започва работа и офицерът-авиоконструктор Рудолф Шривер (Rudolf Schriever). Идеята за този летателен апарат му идва през 1940 г., когато служи като старши пилот в Бохемия.

Първият модел т.нар. “летящо колело”, построен от Шривер имал височина около 1,8 метра и бил с дистанционно управление. Той го създава съвместно с инженера Хабермол (Habermohl) още през 1940 г., но го изпитва близо до Прага през февруари 1941 г. Смята се, че неговият диск е първият в света летателен апарат с вертикално излитане. След показването му на представителите на германските ВВС, германският учен получил разрешение да създаде в заводите на “БМВ” пълномащабен пилотиран модел. Неговият проект е известен като “Марк І”. По-късно Шривер, съвместно с група авиоконструктори започват работа и по реализацията на проекта “Марк ІІ” – диск с височина около 2 метра и с диаметър от шест метра, с пресечен корпус и капковидна кабина за пилота.

През пролетта на 1943 г. “Марк ІІ” бил готов за първото изпитание, но той успял да се откъсне от земната повърхност на един метър и да прелети само 300 метра. Отстранявайки дефектите, Шривер създава и един модернизиран вариант – “Марк ІІІ”. С напредването на хода войната, на Шривер е предложено да започне разработването на нов “летящ диск”, но този път под ръководството на инженера-конструктор Рихард Мите, един от разработчиците на ракетите “Фау-2” По своята конфигурация, “летящия диск” на Мите, се отличавал принципиално от диска, създаден от Шривер. Той имал диаметър около девет метра, и се състоял от широко колело, което се въртяло около куполообразна кабина. По-късно на нея бил монтиран реактивен двигател. Мите успял да конструира два прототипа на своето “Хаунебу”. Паралелно с това, Шривер работи и по създаването на нов модел “летящ диск” известен като “Марк ІV”, който през зимата на 1945 г. се вдига във въздуха и прелетява разстоянието от 120 метра.

Рудолф Шривър работи върху проекта на „летящ диск

В последните месеци на войната Мите и Шривер конструират нов модел на “летящ диск”, известен като “Хаунебу Марк V”, който по своята мощност не отстъпвал на четири бомбардировача “Юнкерс” взети заедно. Този модел бил възпроизведен в реалност в завода “Ческо Морава” и получил названието “Дисколет”. На него бил монтиран реактивен двигател “Валтер”, а главния ротор се привеждал в движение с помоща на сопла, разположени на края на лопатките. Първите изпитания се провели на 14 февруари 1945 г., и са ръководени от самия Шривер. По сведения на един очевидец – Георг Клайн, отпечатени в един от швейцарските вестници, – дискът за три минути набрал височина от 13 хиляди метра и развил скорост, превишаваща скоростта на звука.

“Хаунебу”-то представлявал дискообразен брониран апарат с диаметър от 25,5 метра и с мощна силова установка с неизвестна контрукция, която била способна да осигури полет за около 55 часа при скорост от 6000 км в час (?!). Според останалите след него сведения, екипажът му се състоял от 9 човека и имал на въоръжение 6 корабни 200-мм установки за залпов огън в долните три въртящи се кули и едно 280-мм оръдие в горната кула.

Дискът на Белонце

Конструкторите на Третия райх създават и един нов апарат, който по признанията на учените днес, дори изпреварил своето време. Това бил т.нар. “Диск на Белонце”, върху чиято разработка работили едновременно трима германски конструктора – Белонце, Шривер и Мите. Дискът бил създаден в два варианта – съответно с диаметри от 38 и 68 метра. По краищата на диска били разположена установка от 12 наклонени турбореактивни двигатели – вероятно серийно произвеждащите се по това време от нацистките заводи двигателите “Jumo-004” или “BMW-003”. Най-голямо внимание заслужавал преди всичко главният двигател на апарата, който бил създаден от австрийския изобретател Виктор Шаубергер, който позволявал на диска съвсем спокойно да се издига на определената височина.

Много по-късно (през август 1958 г.), Шаубергер пише до един свой приятел:

“Моделът, който бил изпитан през през февруари 1945 г. е бил построен със сътрудничеството на първокласни инженери-специалисти по взривове, от числото на концлагеристите в Матхаузен. След това ги закарали в лагера, за тях това бил края. Аз вече след войната чух, че се води интензивно развитие на дискообразните летателни апарати, но независимо от изминалото време и грамадното количество пленени в Германия документи, държавите, които ги разработвали, не са успяли да създадат дори нещо, което да прилича на моя модел. Той бил взривен по заповед на Кайтел…”

Виктор Шаубергер (фотото е направено след края на Втората световна война).

Съдбата на прототипите днес е изяснена. В едно интервю, дадено от Шривер през 1952 г., всички прототипи на “Марк” и на “Хаунебу” са били унищожени по време на настъплението на съветската армия на територията на Германия. За последния модел – “Хаунебу-Марк V”, се предполага, че е взривен по заповед на СС, а документацията е скрита някъде в едно от подземните хранилища с тенденцията, моделът да бъде възстановен по-късно. За съжаление документацията не е открита и до днес. В много отношения се допуска и фактът, че информацията е скрита на някоя от нацистките консервирани бази в Антарктида.

Съдбата на учените

След завършването на войната в Европа, в Германия се създал вакуум на властите. Навсякъде се правели проверки, както в частния сектор, така и в държавните промишлени предприятия – издирвали се следите на функционерите на бившите нацистки организации, а така също и “чудо-оръжието”. И тъй като върху Германия по това време не били наложени репарации, както това се случило през 1918 г., правителствата на победителите от антихитлеристката коалиция разглеждали технологичните новости и специалистите, които ги създали като своего рода компенсанция за причинените им щети.

Каква е съдбата на учените, участвували в проектите по създаването на “летящите дискове”?

Жената на преден план е Мария Орсик — „Сигрун“, медиум на Vril Gesellschaft. Личността и е установена по други фотографии от времето на Втората световна война, където Сигрун стои пред изтребители Fw 190.

Бившият полковник от луфтвафе Рихард Мите попада в САЩ. Той е включен в т.нар. списък “Кламер”, по който на територията на САЩ са прехвърлени над 600 германски учени, където продължават своята научна дейност. Но Мите не заминава там като специалист по “летящите дискове”, а като участник в бъдещата американска ракетна програма и то, по протекцията на “ракетния барон” Вернер фон Браун. Работата е в това, че през 1945-1946 година, главната и единствена задача на американския военнопромишлен комплекс е била създаването на ракетни технологии, а не на някакво “неясно” съоръжение, какъвто бил “летящия диск”.

Авиационният инженер Клаус Хабермол е единственият специалист от екипите по създаването на “летящите дискове”, който попада на територията на СССР. Тук той е прехвърлен заедно с 3000 други германските специалисти. И както в случая с Рихард Мите – не работи по своята тема. Той участвува в разработването на обикновени реактивни двигатели, нужни за съветската авиация. За създаването на “летящ диск” липсали както нужните чертежи, така и професионален екип от инженери-тесни специалисти, за създаването му.

Австрийският конструктор Виктор Шаубергер първоначално попада в американски лагер за германски военнопленници, къдетo престоява около половин година. През 1957 г. той заминава в САЩ по извършването на научна дейност, но не по създаването на нов “източник на свободна енергия”, както е бил известен в специализираните среди конструкцията на двигателя му. Пет дена след като се завръща от САЩ, той мистериозно умира. Загадката около смъртта му не е разкрита и днес.

За останалите – Джузепе Белонце и Шривър – няма сведения.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история


Creative Commons License
THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Компютърно възпроизведен модел на „Хаунебу“.

Компютърно възпроизведен модел на полети на „Хаунебу“ в региона на Антарктида.

„Хаунебу“ в подготовка за експериментален полет (1945 г.)

Оригинално фото на експериментален полет на „Хаунебу“ (1945 г.)

Така изглеждал дискът на Шривър

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy I

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy II“

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy III

No comments…

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проект

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проекти

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 19th August 2011, p.12