– HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.

КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

„HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER

ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

„THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES

ОГРАБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА ЕВРОПА. ЕДНА БЕЗУМНА МЕЧТА, КОЯТО ФЮРЕРА НЕ МОГЪЛ ДА ОСЪЩЕСТВИ – С КРАДЕНИ ТВОРБИ ОТ МНОГО СТРАНИ ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕН ГИГАНТСКИ МУЗЕЙ НА ВСИЧКИ НАРОДИ.

С идването на власт на нацистите в Германия започва разработването на подробни планове за строителството на нова могъща държава – хилядолетен райх, като едновременно с това е обърнато сериозно внимание върху утвърждаването на нацистката идеология и духовна култура. Несъстоялият се художник и архитект Хитлер решава да реализира своите мечти с построяването на музей на всички народи, който да бъде издигнат в родния му град Линц, на брега на красивия Дунав. Световни шедьоври трябва да заемат своето място в него, но как се събират те?

Неизвестните известни крадци

В своя “Военен дневник” началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на нацистка Германия генерал-фелдмаршал Франц Халдер споменава името Ханс Поссе.

Д-р Ханс Поссе (Dr. Hans Posse)
Кой е Ханс Поссе? Tова е един от най-големите крадци на Европа, любимец на Хитлер, прекупвач на крадена стока за дребни монети, Посcе е директор на Дрезденската държавна картинна галерия, личен пълномощник на фюрера за Музея на всички народи в Линц, под чиято диктовка са били ограбени всички окупирани държави. Взети са картини, графики, акварели, църковна утвар, частни и държавни колекции и т.н. Той успява да се измъкне от заслужената бесилка в Нюрнберг само заради неочакваната си смърт през 1942 г.
Малко е известен фактът, че на Балканския полуостров с подобна дейност се занимава друг високопоставен нацист – военният аташе на Германия в София полк. фон Шьонебек. Археологът фон Шьонебек успява още преди войната да огледа подробно всички балкански музеи. С негова помощ хитлеристите с “научна цел” започват разкопки в търсенето на ценностите на Древна Гърция. Всичко намерено веднага се изпраща в Германия.

Какво представлява интерес?

На 28 януари 1941 г. Алфред Розенберг пише до райхфинансиста Шварц за проведена успешна конфискация в Белгия и Нидерландия. Във Франкфурт на Майн е най-голямата в света еврейска библиотека, наброяваща 350 хил. тома, и може да се допусне, че тук от Холандия са постъпили още приблизително 200 хил. тома.

Централният панел на Гентския Олтар: «Шествието на отшелниците и пилигримите».

Ето един малък и непълен списък на откраднатото само от Франция и то за периода от 5 май до 14 септември 1941 г. :
1. Колекцията на вдовицата Хирш (Hirsch), съпритежателка на банкерския дом Луи Хирш, Париж, състояща се приблизително от 30 произведения на изкуството, а също така и на нотна тетрадка с произведения на Рихард Щраус.
2. Колекцията на д-р Васерман (Wassermann), Париж, състояща се от 75 картини, изключително от нидерландски и фламандски мастори.
3. Колекцията на Херман, Жан и Исаак Хамбургери, състояща се от 39 картини, в това число и 4 платна на Рембранд.
4. Колекцията на Соломон Флавиан, състояща се от 26 картини, в това число много от работите на Курбе.
5. Колекцията на Зауербау (данни за нея няма).
6. Колекцията на д-р Ерлангер – д-р Розенфелд.
7. Колекцията на Тиери.
8. Колекцията на Оскар Федерер, състояща се от една картина на Клод Моне.
9. Колекцията на гърка или арменеца Ампарцумян. Става дума за три картини на Ван Дайк, Каналето и Антонио Пуги.
10. Колекцията на Андре Жан Зелигман от 27 картини, в по-голямата си част от ХVII-ХVIII век, в това число и три картини на Фрагонар.
11. От пет бронирани помещения на Банк дьо Франс и Креди Лионе в Париж е извадено наследството на Едмонд дьо Ротшилд, на Александрина и Джеймс-Арман дьо Ротшилд. Отделно са конфискувани различни съкровища не само в Париж, но и в техни имения в Бордо, Довий и др.
12. Колекцията на Леви дьо Бенцион.
13. Колекцията на Давид-Вейл.
14. Колекцията на Кан.
15. В Банк дьо Франс в Невер и Ангулем също е конфискувано имуществото на Александрина и Морис дьо Ротшилд, както и това на Едуард, Джеймс Арман, Робер, Филип и Ежен дьо Ротшилд – платна, рисувани от Диего де Веласкес, Франсиско Гоя, ван Дайк, на бащата и сина Тиеполо, на Антоан Ватто, Рейнолдс, Пол Сезан, Ван Гог и т.н. Списък от 22 страници посочва съдържанието на 42 сандъка, с перлени накити, пръстени, брошки, висулки, браслети, диадеми с брилянти и др.
16. Колекцията на Вил Пикар (Will Picard), състояща се от 124 картини на майстори с обща стойност приблизително 16-17 милиона франка.
17. Колекцията на Розенберг (Rosenberg), състояща се приблизително от 160 картини.
18. Колекцията на Щерн (Stern) от картини.
19. Колекцията на бившия австрийски генерален консул в Париж Вайс (Weiss).
20. Колекцията на пианистката Ванда Ландовска (Wanda Landowska) от исторически музикални инструменти, в това число и фортепианото на Шопен.
21. Колекцията на търговеца на произведения на изкуствата Вилденщейн (Wildenstain).
22. Колекцията на живеещата в Париж гражданка на САЩ госпожа Гулд (Gould).
През декември 1941 г. започва хитлеристката Акция М (мебел), по време на която във Франция са ограбени 69619 апартамента, от тях 38 хиляди в Париж. Всички мебели са извозени в 26 984 товарни вагона.
В търсенето на ценности хитлеристите ограбват много френски дворци, като само от двореца Шамбор са взети около 1500 картини. Стотици и стотици са имената и фамилиите на ограбените във Франция. Със специални транспорти са изпратени 53 предмета на изкуството за фюрера в Мюнхен и 594 предмета ( картини, скулптури, мебели, тъкани) за райхсмаршал Херман Гьоринг. От април 1943 г. до юли 1944 г. са изпратени 29 транспорта – 137 вагона с 4174 сандъка и поставени в шест хранилища.
Мащабите на ограбването на Европа са видни от следния факт – само починалият през декември 1942 г. Ханс Посе успял да събере за своя любим фюрер 1200 шедьовра.

American soldier inspects German loot stored in a church at Elligen, Germany, 24 April 1945

И все пак ценностите се връщат
Малка част от тези награбени съкровища са намерени. След капитулацията на Германия американските спецслужби откриват в шахтата Алтаусзее:
5350 картини на стари майстори,
220 рисунки и акварели,
1039 гравюри,
95 гобелени,
68 скулптури,
32 сандъка с монети,
128 образци на оръжие и рицарски доспехи,
64 уникални комплекта старинна мебел,
79 контейнера с изделия на художествен порцелан и стъкло,
237 съндъка с книги, свитъци, ръкописи и колекции от пощенски марки.
А такива шахти не са една или две, вероятно са десетки. Поради взривяването на входовете им, достъпът до тях е невъзможен.
И все пак тайната не може да бъде скрита. Така например, още през март 1945 г. американски агенти наблюдават прехвърлянето на един от “златните” колети на нацистите. То е извършено от Италия, като съдържанието му е внесено в бронираните убежища за ценности на швейцарски банки.

Gen. Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, accompanied by Gen. Omar N. Bradley, left, CG, 12th Army Group, and Lt. George S. Patton, Jr., CG, US Third Army, inspects art treasures stolen by Germans and hidden in a salt mine in Germany, 12 April 1945.

В края на XX век, под натиска на САЩ и международните еврейски организации, в много от държавите са създадени правителствени комисии по нацистките “златни” колекции. Един любопитен факт: през 1999 г. френската комисия открива такава колекция… в официалната резиденция на самия президент на Франция – Елисейския дворец. Тя се оказва съставена от художествени картини на стари майстори, конфискувани от нацистите от френските евреи.
Днес много от смятаните за изчезнали експонати се намират в различни банки. Не е известно дали те ще бъдат някога разкрити, но да не губим надежда.

Ст.н.с. II ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), № 28 (4638) from 3rd February 2007.

„THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Manet’s „Wintergarden“ A painting by the french impressionist Edouard Manet, titled „Wintergarden“, discovered in the vault at Merkers, Germany, 25 April 1945.

General Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, and General Omar N. Bradley, CG, 12th Army Group, examine a suitcase of silverware, part of German loot stored in a salt mine at Merkers, Germany, 12 April 1945.

Bradley, CG of the 12th Army Group; MG Manton Eddy, CG, XII Corps, and COL Bernard Burnstern, tours German salt mines in which stolen treasure was hidden. Germany, 12 April 1945.

ReichsBank wealth, SS loot, and Berlin Museum paintings that were removed from Berlin to a salt mine vault located in Merkers, Germany. The 3rd U.S. Army discovered the gold and other treasure in April 1945.

Chaplain Samuel Blinder examines one of the hundreds of „Saphor Torahs“ (sacred scrolls) part of a cache of Hebrew and Jewish books that were stolen and collected from every occupied country in Europe. Germany, 6 July 1945.

Six trucks with part of the half billion dollars worth of Florentine art treasure, which was taken to Bolsano by retreating Germans, arrives at Piazzo Dei Signoria, Florence, Italy and passes by reviewing stand of American, English and Italian officials. Italy, 21 July 1945.

One of the trucks that transported the art treasures to Florence, Italy. The paintings had been stolen by the German Army and recovered by the U.S. Army and returned to the city of Florence. Italy, 23 July 1945.

The Hungarian Royal Crown jewels have been in the custody of the Seventh U.S. Army along with the Hungarian guard. The jewels are going to the U.S. Army repository at Frankfort, Germany for safe keeping. 3 August 1945.

The Diego Velazquez Painting „Philip IV King of Spain“, being examined by GEN Mark W. Clark, CG USFA, who was the host to allied leaders, and the Austrian people during a ceremony where art treasures recovered by the U.S.Army were returned to the rightful owners. LT. GEN Emile Marie Bethourart of France, LT. GEN. R.L. McCreery of Britian, Mr. Figl, Chancellor of Austria, and COL. GEN. Alexеy Sergeevich Zheltov, The assistant to the Supreme commissioner of the USSR in Austria, were guests of GEN Clark. Austria, 19 December 1948. 

The Alfred Rosenberg (ERR) files in a room of the Neuschwanstein Castle. The largest Nazi art loot cache was found by units of the 7th U.S. Army when they explored tunnels under the castle. Germany, 13 May 1945. 

M. SGT Harold Maus of Scranton, PA is pictured with the Durer engraving, found among other art treasures at Merker. Germany, 13 May 1945.  

An unknown Rembrant recovered safe in Munich, Germany, 13 May 1945.  

– WHY THE NAZY GERMANY WAS NOT ABLE TO PRODUCE NUCLEAR BOMB ?

ЗАЩО НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ НЕ УСПЯ ДА СЪЗДАДЕ АТОМНА БОМБА?

Спектакълът по пиесата на британския автор Майкъл Фрейн “Копенхаген” е поставен за първи път през 2000 г. в ню-йоркския театър “Роял” от режисьора Майкъл Блекмор. Той впечатлява извънредно много тогавъшната световна културна общественост и интелигенция. В пиесата, на която веднага и бе присъдена престижната награда “Томми” за най-добро англоезично театрално произведение участвуват само три действуващи лица и липсват действия. Сюжетът се състои и е изплетен единствено от разговори и отново от разговори. И все пак пиесата държи до последната си минута зрителя в напрежение, правейки го непосредствен участник – тя разказва за едно реално станало събитие в историята на Втората световна война.

Атомният физик проф. д-р Вернер Карл Хейзенберг (Heisenberg, Werner Karl Prof. Dr.), 1933
Дата 1940 г.
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive)
Идентификационeн код Bild 183-1986-0310-501
Автор на фотографията – неизвестен

През септември 1941 г., когато победата на германския Вермахт изглеждала за всички държави като окончателна (боевете се водили в подстъпите на съветската столица Москва, а Ленинград бил затворен в блокада), младият и талантлив германски физик, лауреатът на Нобелова премия Вернер Хейнзенберг пристига в окупираната столица на Дания – гр. Копенхаген при своя учител Нилс Бор. Тази среща изглежда е възловата в историята на развитието на проекта за създаването на ядреното оръжие в нацистка Германия, тъй като след разговора си с Нилс Бор, Вернер Хейзенберг не се отказва, а продължил своите изследвания в полза на нацистите, свързани с урановия проект. Но за какво са говорили двамата учени? Това и до днес не е станало известно. След войната германският физик предоставил на обществеността няколко свои версии на разговора, а Нилс Бор отказал да коментира случая и отнесъл със себе си тайната в гроба. Известно е само, че три месеца след завръщането на Вернер Хейзенберг от Копенхаген, върховното германско военно командване се отказало от изпълнението на ядрения проект, за който в Германия по това време, независимо от окупираните от нея държави, нямало достатъчно нито ресурси, нито кадри. Вместо създаването на атомна бомба е било решено да се развиват изследванията свързани със създаването на нова ракетна техника и авиация. И днес остава все още открит въпроса, дали немските физици не са могли или не са поискали да създадат атомната бомба.

Германският учен Вернер Хейзенберг изнася лекция

През февруари 2011 г., наследниците на великия датски физик Нилс Бор публикуват няколко негови незавършени и неизпратени писма. Те това направили, въпреки поставените собствени условия на мораториум, според който документите от личния архив на Нилс Бор могат да видят светлина не по-рано от 50 години след смъртта му, т.е. през 2012 г. Но в дадения случай, възникнали специални причини да бъде нарушено мълчанието – писмата помагат на световната общественост да се хвърли неочаквано по-различна светлина върху една от най-голямите загадки в света – защо нацистка Германия не успя да създаде собствена атомна бомба. И ключевият епизод на тази загадка е може би именно срещата между Нилс Бор и неговия ученик Вернер Хейзенберг в Копенхаген през 1941 г.

1934 г. Вернер Хейзенберг и Нилс Бор още докато бяха приятели

Кой е Вернер Хейзенберг?
Вернер Хейзенберг принадлежал към онзи тип германски интелектуали, които днес е прието да бъдат окачествявани като “честни националисти”. Болшинството от тях било във възторг от победата на нацисткото ръководство, начело с Адолф Хитлер, но в същото време приветствували възраждането на унижената от Версайския договор Германия и се гордеели от успехите на германското оръжие (решаването на Судетския проблем, на Аншлюса с Австрия и др.), не без основание предполагайки, че нейната алтернатива може да бъде единствено болшевизирането на държавите от Европа. Но идвайки през 1933 г. на власт в Германия, национал-социалистите посочили, че не се интересуват от наука, като организирали изгонването на евреите и антинацистки настроените учени от всички германски научни учреждения. Но както винаги се е случвало, и сред учените имало хора, които поискали при новия режим на нацистката власт, творчески да доразвият предначертанията и. Специално във физиката, като инициатори на кампанията “за арийска физика” се определят учените Филип Ленард и Йоханес Щарк – нобеловските лауреати за 1905 г. и 1919 г. През юли 1937 г. Йоханес Щарк дори публикувал разгромна за науката статия за наличието на “бели евреи в науката”, като в числото на последните е посочен и Вернер Хейзенберг. Последният бил обвинен, че е отказал да встъпи в редиците на НСДАП, че се отказал да подпише манифеста за поддръжка от учените на АдолфХитлер и не на последно място – че пропагандирал Айнщайновата теория на относителността. По-късно, Вернер Хейзенберг с много труд успял да докаже своята лоялност, след което бил допуснат да ръководи Института за физика при “Обществото на кайзер Вилхелм” (най-голямото финансирано от държавата научно-изследователско учреждение в нацистка Германия.

Германският учен нобелист Вернер Хейзенберг в последните години на живота си.

Разбира се, ако бе решил, той лесно би могъл да намери работа в емиграция. Но според апологетите му, той оставал германски патриот, стараещ се да не допусне разгрома на теоретичната физика в Германия. През лятото на 1939 г. той успява да посети САЩ. На въпрос на своя бивш аспирант Едуард Телър (бъдещият американски създател на водородната бомба), който след като му посочил какво вършат нацистите и му предложил да остане да работи в САЩ, Хейзенберг му отговорил по следния начин: “Ако моят брат открадне сребърна лъжица от масата, то той няма да престане да бъде мой брат, нали?”
Веднага след началото на Втората световна война на 1 септември 1939 г., германските учени, работещи в областта на ядрената физика били обединени в група, известна като Uranverein – “Урановия клуб”. Целта на клуба е била създаването на ядрен реактор, като този проект бил поставен под ръководството на известния германски физик Валтер Герлах, а теоретикът останал Вернер Хейзенберг.

Датският учен нобелист Нилс Бор в последните години на живота си

По същото време и по работата в подобен проект в САЩ, в Колумбийския университет се занимавал и италианския емигрант Енрико Ферми. И Хейзенберг и Ферми смятали, че създаването на атомното оръжие е дългосрочна перспектива и, че войната ще успее да свърши преди това. В началото на 1940 г., Хейзенберг за първи път изказал мисълта, че войната ще бъде спечелена не от германците или западните съюзници, а от руснаците.
Към лятото на 1941 г., “Урановия клуб” изпреварил своите конкуренти на Запад във въпросите по изследването на делението на атомното ядро. Как по-късно писал самия Хейзенберг: “… през септември 1941 година ние видяхме пред нас правия път към създаването на атомната бомба”. И този прав път го довел до прага на къщата на неговия учител Нилс Бор. Днес са много версиите, за това какво са си говорили двамата видни физици и защо те са се разделили от този момент до края на живота си.

Демонтиране от английските и американските окупационни власти на германския експериментален ядрен реактор в Хайдерлок, на 50 км югозападно от гр.Щутгарт. Април, 1945 г.

Haigerloch Uranbrenner, Abbau US-Truppen, 1945 © Library of Congress / Washington

Своята интерпретация на разговора със своя учител, германския физик по-късно много пъти успявал да доразвие и осъвремени, особено след смъртта на Нилс Бор през 1962 г. През 1956 г. на бял свят излиза книгата на Роберт Юнг “По-ярко от хиляди слънца”. Тази книга била възприета от световната научна общественост като своеобразна апологетика на германските физици от Третия Райх, които уж са саботирали изследванията по урановия проект, за разлика от своите колеги в САЩ и Великобритания, създали бомбите, хвърлени в Япония. След като прочел книгата Нилс Бор започнал да пише писмо до Хейзенберг, което така и останало недовършено – то било намерено между страниците на книгата на Роберт Юнг. И именно това недовършено писмо, което сега е предоставено от наследниците, хвърля светлина върху случая. Ето какво пише Нилс Бор:
Скъпи Хейзенберг,
Аз прочетох книгата на Роберт Юнг “По-ярко от хиляди слънца”, която наскоро беше публикувана на датски език. И трябва да Ви кажа, че съм дълбоко удивен, от това, как Ви е отказала паметта в писмото до автора на книгата.

Пощенска марка от Дания, посветена на Нилс Бор
Аз помня всяка дума от нашите беседи. По-специално, силно впечатление върху мен и Маргарет, както и върху всички в института, с които Вие и Вайцзекер сте разговаряли, е направила Вашата абсолютна убеденост, че Германия ще победи и затова е глупаво от наша страна да се проявява сдържаност по повод на германските предложения за сътрудничество. Аз също така много добре помня нашата беседа при мен в кабинета в института, по време на която Вие в мъгляви изрази съобщихте: под Ваше ръководство в Германия се прави всичко възможно за да се създаде атомна бомба. Аз мълчаливо Ви слушах, тъй като ставаше дума за един важен за цялото човечество проблем. Но това, че моето мълчание и тежък поглед, както Вие пишете в писмото, можеха да бъдат въприети като шок, направен от Вашето съобщение за това, че атомната бомба е възможно да бъде направена, – това е доста странно Ваше заблуждение. Още преди три години, когато аз разбрах, че бавните неутрони могат да предизвикат деление в уран-235, а не в уран-238, за мен стана ясно, че може да бъде създадена бомба, опираща се на ефекта на делението на урана. През юни 39-та аз дори изнесох лекция в Бирмингам по повод на делението на урана, в който говорих за ефекта от подобна бомба, като същевременно отбелязах, че техническите проблеми за реалното и създаване са толкова сложни, че е неизвестно колко време ще е нужно за да се преодолеят. И ако нещо в моето поведение и може да се интерпретира като шок, то това е реакция на известието, че Германия енергично е участвувала в гонката първа да притежава ядрено оръжие…”

Пощенска марка от Германия, посветена на Вернер Хейзенберг

Нилс Бор никога не прощава своя ученик, че е работил върху създаването на атомна бомба за Адолф Хитлер. И пътищата им се разделят. Те повече не се срещат, до края на живота си.
Съдбата е благосклонна към Нилс Бор. През есента на 1943 г., той успява да избяга със семейството си в Швеция. След това е прехвърлен с бомбардировач на територията на Великобритания, където става консултант на англо-американския атомен проект. През 1944 г. работи върху атомния проект на САЩ в Лос Аламос под името “Николас Бейкър”. Предвиждайки бъдещата политика на атомен шантаж, той се среща с американския президент Франклин Делано Рузвелт и дори успява да се скара с британския премиер-министър Уинстън Чърчил. До края на живота си продължава да поддържа идеята за международен контрол върху ядреното оръжие, като същевременно ръководи и Датската комисия за мирното използване на атома.
След като се отворят писмата от архива на Нилс Бор дали ще бъде закрита темата? За сега е неизвестно, но най-вероятно ще се задълбочат споровете и изследванията на въпроса, дали Германия е могла да създаде атомна бомба.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 30 September 2011, p. 16-17.

WHY THE NAZY GERMANY WAS NOT ABLE TO PRODUCE NUCLEAR BOMB ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

„THE VISITING-CARDS“ OF THE DISAPPEARING CIVILIZATIONS

„ВИЗИТКИТЕ” НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Oopart (Out Of Place ARTifact) е английският термин за обозначаването на няколко десетки доисторически обекти, които са открити в различни точки на нашата земя. Нивото на технологиите, които са използвани за създаването им, по принцип се се съгласуват с възрастта им, определяна от физическите, химическите и/или геологическите показатели. Тези находки често пъти сриват вярата в консервативно настроените учени и предизвикват възторг в напредничевите изследователи и в тези, които се интересуват от алтернативни теории.

„ЛОНДОНСКИЯТ” ЧУК

През 1934 г. американските туристи Макс и Ема Хан по време на една от своите разходки в околностите на градчето Лондон (щат Тексас) сред местните скали обърнали внимание на един скален отломък със много странно вложение в него. Първоначално те не поввярвали на очите си: в лежащия варовиков къс имало най-обикновен чук. Той бил единно цяло с отломъка и се виждало че е попаднал във варовика в момент на образуването му. Металическата част на чука имала дължина от 15 см и диаметър от около 3 см. Дървената дръжка при опипване напомняла на камък, което потвърдило факта, че е вкаменена отдавна. Туристите веднага разбрали, колко е важна тази парадоксална находка и я взели със себе си.

Първоначално учените се отнасят доста скептично към тайнствената находка, като допуснали, че тя е майсторски направен фалшификат. На никой не му минало през главата, да повярва в реалността на съществуването на доисторическия чук, та нали възрастта на варовика, в който той се намирал, бил на около 140 млн години (някои допускат, че е и от по-рано – дори от геологичния период Ордовик или Силур)…. Та нали не са могли да го направят динозаврите?!
Тази находка не изчезнала във времето – желанието на учените да разкрият наглата мистификация, ги накарало да се заемат по-обстойно с нея и да и направят по-подробни изследвания. Точно тук те били принудени по-дълбоко да се замислят. Работата се състояла в това, че дървената дръжка на чука се оказала на практика вкаменена, а вътрешността и дори се превърнала във въглен. Да се фалшифицира това нещо е било практически невъзможно. След като предметът бил открит в географската зона, позната като Плато Едуардс, изминали цели десет години, преди закрепената към дървената дръжка скала да бъде внимателно премахната, за да се разкрие главата на чука във вътрешността й. Намерен обвит в скалата, той бил убедително доказателство, че трябвало да е бил изработен преди скалата да бъде формирана около него (процес, който според някои отнема десетки милиони години).

Не по-малко сензационни данни били получени и при изследването на металическата част на инструмента, което било направено в Металургичния институт в гр.Колумбус (щат Охайо). Според сведенията на креационистите Ланг (1983) и Макуей (1985), се оказало, че чукът се състоял от 96,6% желязо, 2,6% хлор и 0,74% сяра. Никакви други примеси, характерни за продукцията на съвременната металургия не били открити. Поразявало качеството на желязото, което било изключително високо дори за днешните мерки. След рентгенографско изследване се видяло, че в желязото няма никакви мехурчета, не били открити и следи от въглерод, който присъствува практически във всички земни местонахождения на желязна руда. Поразително било и високото съдържание в желязото на хлор. Качеството на желязото дори по съвременните мерки е изключително високо и продължава да предизвиква много въпроси, тъй като не са открити като примеси такива метали, които се използват в металургията – калий, никел, волфрам, молибден и др.
Освен това, това парче желязо не ръждясвало. Още когато през 1934 г., туристката Ема Хан отчупвала варовиковото парче с чука, тя одраскала силно неговата металическа част, но дори и след 70 години по това място на повреда не се виждат някакви следи на корозия. Съвременните научни знания въобще твърдо отстояват позицията, че човечеството се е научило да правите такива средства на труда приблизително преди 10 хиляди години!
Сега този загадъчен чук е изложен в Музея на Сътворението (Creation Evidence Museum), близо до Глен Роуз, Тексас., а неговият директор Карл Е.Бауг, който откупил находката през 1983 г., я датира като елемент от най-ранния кредитен период (преди 140-65 млн. години). За съжаление, за този чук не пишат в учебниците по история, а учените предпочитат днес да не си спомнят, тъй като ще им се наложи да отговарят на крайно нежелателни за тях въпроси. За сега най-добрият отговор остава този на д-р Ханс Йоаким Цилмер от Германия, подробно изследвал загадъчната находка „Този чук е изготвен по неизвестна за нас технология”.
БОЛТ В КАМЪКА
Подобни открития днес са направени и на територията на Русия. А този знаменит камък с вкаменен болт в него е намерен също съвсем случайно – когато сътрудници на експедицията на Центъра „МАИ-Коспоиск” търсили в южната част на Калужска област парчета от метеорит. При прегледа на различни осколки, служителят на Центъра Дмитрий Курков открива каменен образец, в който неизвестно как е попаднал малък болт с размер около 1 см. При това, той имал и гайка. Как е попаднал вътре в камъка е неизвестно, геолозите от своя страна авторитетно съобщили, че той е попаднал в камъка още когато той е бил утаечна глина, т.е. преди около 300-320 млн години!

Направеният по-късно анализ посочил, че за изминалото време атомите на желязото успяли да дефундират, т.е. да преминат вътре в камъка на дълбочина от един и половина сантиметра, а на тяхно място застанали излязлите от камъка атоми на силиций-51. В резултат на това се създал естественият за този процес „кокон”. За палеонтолозите и геолозите това явление е съвсем нормално – те много добре знаят, че всичко което се намирало в камък, рано или късно също се превръщало в камък.
Звучи невероятно? Но само да звучеше!

ст.н.с. Николай Г.Котев,
д-р по история

– THE АТTENTAT AGAINST HITLER, 20 JULY 1944

ЧЕТИРИДEСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ… (ОПЕРАЦИЯ „ВАЛКИРИЯ”)

Обединена Германия – колко много неща  се крият зад тези думи. История, изпълнена с превратности и противоречия, получила своя връх при канцлера Ангела Меркел. Памет, която не е заличена, а напротив – допълнена, съхранявана, благодарение на настъпилите демократични промени, благодарение на усилията на съществуващите многобройни исторически центрове… През 2007 г. в Германия се появи една малка пощенска марка, но колко много е написано на това късче хартия. Тя е посветена на двама герои от германската антинацистка Съпротива – граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и граф Хелмут фон Молтке – участници в неуспешния атентант срещу нацисткия идеолог и диктатор Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г.

Полковник Клаус Филипп Мариа граф фон Щауфенберг

Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг е роден на 15 ноември 1907 г. в баварския град Етинген. Той бил син на оберхофмаршала на вюртенбергския кралски двор и правнук на известния пруски генерал, военен теоретик и реформатор Август фон Гнейзенау. Клаус бил най-малкият от своите други двама братя-близнаци – историка Александър и юриста Бертолд. След завършването на гимназиалното си образование в Щутгарт, постъпва като кандидат-офицер в 17-и кавалерийски полк, който бил традиционно елитна военна част за германското дворянство. През 1930 г. Щауфенберг е произведен като лейтенант от един от ескадронните командири на полка – Хасо фон Мантойфел, станал по-късно танков генерал. През 1933 г. е произведен в чин обер-лейтенант, а през 1937 г. – в ротмистър. По време на Полската и Френската кампания на германския Вермахт служи като щабен офицер в 1-ва лека дивизия, след което воюва в групата войски в Северна Африка. На 7 април 1943 г., като началник на оперативния отдел на щаба на на 10-а танкова дивизия при въздушна бомбардировка той е тежко ранен и евакуиран със самолет в Германия. Той се оправя от раняването си, но остава еднорък и едноок.

Една рядка фотография – граф фон Щауффенберг (отляво) заедно със своя приятел полковник Албрехт Мерц граф фон Квирнхайм (Albrecht Mertz Graf von Quirnheim), който бе разстрелян с него в нощта на 20/21 юли 1944 г.

След излекуването си решава да замине отново на фронтовата линия, но е назначен за началник на щаба на Общото управление на сухопътните войски в Берлин. Имено към този момент може категорично да се каже, че той вече принадлежал към кохортата на най-решителните противници на германския фюрер Адолф Хитлер, с твърдото решение да унищожи последния. По-късно стават известни неговите думи „Щом генералите нищо не са успяли да постигнат, време е с това да се заемат полковниците!”

Дни преди взрива. Щаб-квартирата на фюрера в Растенбург, Източна Прусия. Отляво на дясно – полковник Клаус фон Щауфенберг, генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, Адолф Хитлер.

За да изпълни задачата си – да премахне фюрера от власт, той решил да използва своето ново положение на началник-щаб на резервната армия. За тази цел, той разработил план за премахването на нацисткото ръководство, като формално целта на плана предвиждала потушаването от подчинените му тилови войски, на евентуално въстание на милионите чужди работници, принудително работещи в германските предприятия.
През октомври 1943 г. подготовката на плана била завършена. С най-важната задача на германската антинацистка Съпротива в момента, – убийството на Хитлер, се заема самият еднорък и едноок полковник, който имал достъп до нацисткия диктатор. На 7 юни 1944 г. Клаус фон Щауфенберг за първи път вижда Хитлер в неговата резиденция „Бергхоф”. Тук, по време на аудиенцията, нацисткият диктатор разглежда разработеният план „Валкирия” и в заключение отбелязал пред обкръжението си, че той бил „съвършенно блестящо ” направен. Но нацисткият диктатор не знаел само едно нещо – че заедно с плана му, в чантата с документи на Клаус се намирала и една английска мина със забавено действие, подготвена за взривяване от един друг участник в бъдещия атентат – генерал-майор Щиф. Тази мина не била взривена единствено заради факта, че на съвещанието в резиденцията „Бергхоф”, в обкръжението на Хитлер липсвали Херман Гьоринг и Хайрих Химлер.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия.

Обсъждането на подготвения от полковник Щауфенберг оперативен план продължило месец по-късно – на 6 и на 8 юли 1944 г. Но удобен момент все не се появявал, макар че в резиденцията се намирали по това време много от участвуващите в заговора срещу Хитлер – генерал Фридрих Олбрихт, генерал Ерих Филхибел, генерал-полковник Фриц Линдеман и др.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. На фотографията – началника на Партийната канцелария на НСДАП Мартин Борман, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг и генерал-полковник от луфтваффе Бруно Лорцер оглеждат резултатите от взрива.

На 15 юли Щауфенберг се опитал да направи своята втора крачка към осъществяването на успешно покушение. На тази дата той бил извикан от Хитлер в бункера на фюрера известен като„Вълчето леговище”, намиращо се на 8 км от летището „Растенбург”. С помощта на своите другари Клаус отново успял да премине охраняваните от есесовци заградителни зони и да внесе английската мина. Сигналът за действие на заговорниците трябвало да подаде съпровождащият полковника, командващ Резервната армия генерал-полковник Ерих Фром. И отнова неуспех.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. Адолф Хитлер показва на Бенито Муссолини резултатите от взрива.

На 17 юли 1944 г., Щайфенбер и съратниците му разбират, че германското Гестапо е по петите им, че предстоят арести и че изпълнението на атентата повече не може да се отлага. За датата на последния е избран 20 юли, като с това се съгласяват и близо 30 от принадлежащите към кръга на заговорниците висши офицери – сред тях са генерал-фелдмаршал Ерих фон Вицлебен, генерал-полковник Хьопнер, военния комендант на Берлин Фрайтаг-Лорингхофен Хазе и др. Пристигайки във „Вълчето леговище”, по време на заседанието на нацисткото ръководство в т.нар. Картографска барака, полковник Клаус фон Щауфенберг успява да постави и включи за действие мината, която трябвало да се взриви в 12,44 часа. Веднага след включването на киселинния взривател на мината, той успява да напусне заседанието. И отново една банална случайност станала съобщник на нечовешката национал-социалистическа система. В тези минути на отстъствие на Клаус фон Щауфенберг чантата му с английската мина е преместена под тежката дъбова маса на известно разстояние от Адолф Хитлер и тя избухва в помещението, където се намирали 24-те участника в заседанието, като четирима са тежко ранени, като не успява да унищожи фюрера.

Така изглежда панталонът на Адолф Хитлер след атентата.

В минутите на паника, настъпили след взрива, полковник Щауфенберг успява да напусне заградителните зони на „Вълчето леговище” и да достигне летището, от което излита в направление на Берлин. Но преди това героят от антинацистката съпротива успява да се свърже със своя близък съратник по борба генерал-майор Олбрихт, да го информира че Адолф Хитлер е убит и да го накара да пристъпи към вземането на властта в нацистката столица.

Берлин, Бендлерщрассе. Войници и офицери от СС в “Бендлерблока”. Тук се докарвани арестуваните участници в атентата срещу Адолф Хитлер.

Но времето е изпуснато! В зданието на Бендлерщрасе (т.нар. Бендлерблок), където са концентрирани заговорниците, последните се двоумят, как да действуват. Чак в 18 часа коменданта на Берлин генерал фон Хазе отдава заповед за овладяването на правителствения квартал, където са съсредоточени повечето министерства. Там е изпратен охранителния батальон „Велика Германия” с командир майор Ремер, държан и в този важен за заговорниците момент в неведение. Пословично е и поведението на човека, който трябвало да поеме властта след Хитлер – генерал-фелдмаршал Вицлебен. Той се прибира в родовото си имение, където по-късно е арестуван от органите на Гестапо! В Париж другият заговорник – генерал-фелдмаршал Клуге също се колебаел, но все пак констатирал, че „историческият момент е настъпил”. Но неговият подчинен, генерал фон Щюплнагел, който отдавна е бил на страната на заговорниците е много по-решителен – той заповядва в Париж да бъдат арестувани 1200 есесовци и сътрудници на СД, операция за чието изпълнение отиват само няколко часа. Във Виена и Прага също се очертавал успех за въстанниците. Но докато в Париж успехът е налице, в Берлин това не било така. Генерал-полковник Ерих Фром се колебаел открито да се присъедини към антинацисткото въстание, комендантът на Берлин генерал Хазе пък все по се отдалечавал от изпълнението на задачите на първоначално приетия план. И тук заговорниците допускат невероятна грешка – в гебельсовското министерство на пропагандата, командирът на охранителния батальон „Велика Германия” майор Ремер, който трябвало да овладее правителствения квартал, успява с помощта на арестувания Гьобелс да се свърже по телефона с Хитлер и да разбере, че последният е жив. Заедно с това, той получава личната му заповед да арестува заговорниците. И адът настъпил!

Берлин. Есесовски войници на Бендлерщрассе (Bendlerstraße) охраняват „Бендлерблок“ (Bendlerblock). Двама офицери преминават строя на есесовците.

След атака на войниците от охранителния батальон в „Бендлерблока” били арестувани Щауфенберг, гененерал-полковник Бек, генерал-майор Олбрихт, полковник фон Мерц и другите заговорници. В двора на зданието на „Бендлерщрасе” веднага били поставени военни камиони, чиито фарове трябвало да осветяват тяхното ликвидиране. Арестуваните офицери са извеждани от зданието и поединично поставяни пред купчина пясък при осветени фарове – така последователно са разстреляни Олбрихт, раненият при ареста му Щауфенберг, неговият адютант фон Хефтен, фон Мерц и много други. А самият генерал-полковник Ерих Фром, който предал другарите си и който подписал заповедите за разстрелите на своите подчинени също не убягнал по-късно от наказанието – след ареста му, Хитлер единствено си позволил през март 1945 г. да смени определената му от Народния трибунал бесилка с куршум.

Участникът в заговора генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Веднага след провала на атентата, започнал най-големия лов на хора, предприет имено от онази система, която направила този лов всекидневен. Четиристотин гестаповци и сътрудници на криминалната полиция, събрани от 12 различни германски учреждения постъпили в разпореждане на „Специалната комисия по разследване на събитията от 20 юли” и започнали арести веднага навсякъде и по всяко време. И първите им жертви били не живите, а мъртвите герои на антинацистката Съпротива – Щауфенберг, Олбрихт, Мерц и др. Тяхните трупове били изкопани, изгорени, а пепелта разпръсната и днес неизвестно къде….Трагедията за въстаналите антинацисти била още по-голяма заради факта, че те не смятали че ще загубят борбата си и поради това не били подготвени за бягство. При това, кафявият нацистки режим искал не само смъртта на участниците в атентата, но и смърт най-жестока, с пълното изтребване на дворянските им родове. Така, най-малката жертва на кървавия нацистки режим се оказало бебе – внук на участника в атентата Гьорделер, а най-стария по възраст – 55-годишния баща на един от племениците на Клаус фон Щауфенберг.

Участникът в заговора граф Хелмут Джеймс фон Молтке пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Все пак много от участниците в атентата срещу Хитлер успяват преди ареста си или по време на него да се самоубият. Така те избегнали нечовешките изтезания, предприемани от следователите в Гестапо. Сред тях можем да посочим генерал Фелхибел, генерал Тресков, подполковник Вернер Шрадер, майор Улрих фон Йотцен и много други.
Макар че пазачите на кафявата нацистка система измисляли все по-нови и по-жестоки мъчения за арестуваните заговорници, Адолф Хитлер решил сам да покаже своята жестокост – той разпоредил останалите все още живи, да бъдат съдени от председателя на Народния трибунал Роланд Фрайзлер, като предварително военните преминат през т.нар. „съд на честта”, който трябвало публично да ги изгони от състава на германския Вермахт. Превърнати от нацизма в бездомни бродяги, небръснати, без зъбни протези, колани, те трябвало да бъдат унижавани, като държат с ръце панталоните си и да стоят по такъв начин пред „съдиите” на нацистката система.

Участникът в заговора Рудолф фон Мароня-Редвиц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Първите съдени осем участника, получили смъртна присъда – Вицлебен, Хазе, Щифт, Бернардис, Хаген, Клаузинт, Хьопнер и Йорк фон Вартенбург, били отведени в затвора Пльотцензее, където били обесени, а смъртта им филмирана за да се покаже на Хитлер.

… Сeди: Албрехт фон Хаген (Albrecht von Hagen), стои Петер граф Йорк фон Вартенбург (Peter Graf York von Wartenburg)

А в същото време кръга на арестуваните се разширявал и разширявал. Но дори и на предварителните следствия много от измъчваните показали такава духовна сила, която напълно отговаряла на моралните норми на антинацистксата Съпротива. Както по-късно признал един от участниците в атентата, граф Шлабрендорф, точно техните показания дадени по време или след мъченията, тяхното мъжество спасили не само на неговия живот, но и на много други.

Участникът в заговора Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Но отмъщението на нацистите по отношение на семействата на герои от антинацистката Съпротива било вече нескриваемо. Райхсфюрерът Хайрих Химлер открито заявил „Семейството на Щауфенберг ще бъде унищожено до последния неин член!” Децата на графа на възраст от три до осем години, племенниците и чичовците, близки и далечни роднини, тъщи и свекърви, дори само добри познати, се оказали зад телените огради на концлагерите. Същото станало и с членовете на семействата на другите активни участници – Хьорделер, Лендорф, Тресков, Хаген, Зайдлиц, Шверин фон Шваненфелд, Фрайтаг-Лорингхофен, Хазе, Линдеман, Хансен, Хофакер, Функх, Йорк фон Вартенбург, Бернардис, Хелмут фон Молкте, Остер, Донани, Дитрих Бонхьофер, Фриц-Дитлоф фон Шуленбург, Хьопнер, Льор и много други. Общо над 20 000 души от германската Съпротива били екзекутирани при кървата чистка, предприета от хитлеристкия нацистки режим от 20 юли 1944 г. до 9 май 1945 г.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. Д-р Роналд Фрейслер (Roland Freisler) произнася присъдите – гилотиниране, разстрел или обесване …

Все пак бременната съпруга на Клаус фон Щауфенберг успява да оцелее в концлагера. Нина фон Щауфенберг умира на 2 април 2006 г. в баварския гр.Бамберг,

Днес демократична Германия не е забравила и няма да забрави техния подвиг! За това имат грижата и трите изградени центъра, разказващи за историята на германската Съпротива в годините на Втората световна война – Plötzensee Memorial Center, Museum Otto Weidt’ s Workshop for the Blind и Silent Heroes Memorial Center

Ст.н.с. Николай Котев,
Д-р по история.

ХРОНИКА НА АТЕНТАТИТЕ СРЕЩУ АДОЛФ ХИТЛЕР

До завземането на властта, от 1921 до 1932 г.: 4 покушения, в това число и опит за отравяне с газ в хотел „Кайзерхоф”, 1930 г.
1933 г.: 19 покушения, в това число на неизвестен щурмовак на Оберзалцберг и това на групата на Карл Лугер в Кьонигсберг.
1934 г.: 4 покушения, в това число на Бепо Рьомер в Берлин и на Хелмут Милиус също в Берлин.
1935 г.: Д-р Паул Щюрмер в Берлин.
1936 г.: Хелмут Хирш в Нюрнберг.
1937 г. Йозеф Томас в Берлин.
1938 г. Ото Щрасер с група емигранти
Фридрих Вилхелм Хайнц – ударен отряд „Имперска канцелария”.
Александър Фут, Мюнхен.
Морис Баво, Оберзалцберг и Мюнхен (няколко опита)
1938-1939 г.: Ноел Макфарлайн, Берлин.
1939 г. Георг Елзер, Мюнхен.
Ерих Кордт, Берлин
1940 г. Ерих фон Вицлебен, Берлин.
1941-1943 г.: Николаус фон Халем;
Бепо Рьомер, Берлин (няколко опита)
1943 г. Хуберт Ланц;
Ханс Шпайдел;
Граф Гиацинт фон Щрахвиц, Валки (Румъния)
Фридрих Кьониг и барон фон Бьозелагер, Смоленск.
Хьонинг фон Тресков, Фабиан фон Шлабрендорф, барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, група армии „Център”
Неизвестен поляк във „Вълчето леговище”.
Барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, Берлин.
Барон Аксел фон дем Буше-Щрайтхорст, „Вълчето леговище”.
1944 г.: Евалд фон Клайст, „Вълчето леговище”.
Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, „Вълчето леговище” и Берлин (няколко опита).
1945 г.: Алберт Шпеер, Берлин.

THE ARTICLE IS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), N 29 (23657) FROM 20 JULY 20212, p.16-17

MORE PHOTOS:

Един от основните участници в атентата срещу Адолф Хитлер – генерал-фелдмаршал Ервин фон Витцлебен

Началник на щаба на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг, Адолф Хитлер и началника на Партийната канцелария на НСДАП, Мартин Борман. Фотографията е направена веднага след атентата срещу Хитлер — той търка повредената при взрива ръка.

Адолф Хитлер посещава болницата пострадалия при атентата адмирал Карл-Йеско фон Путткамер (Karl-Jesko von Puttkamer)

Участникът в заговора генерал-полковник Ерих Хьопнер (Erich Hoepner) пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Участникът в заговора Адам фон Тротт цу Золц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Съдът над участниците в заговора срещу Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г. Вторият от дясно седи Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг (Berthold Schenk Graf von Stauffenberg)

Участникът в заговора, посланика на Третия Райх в Италия Улрих фон Хассел (Ulrich von Hassell); седи Йозеф Вирмер (Josef Wirmer).

Участникът в заговора, културологът Адолф Рейхвейн (Adolf Reichwein), деец на Социалдемократическата партия на Германия (SPD).

Д-р Еужен Болц (Dr. Eugen Bolz) бивш стаатпрезидент на Вюртемберг изслушва смъртната си присъда.

… Отвеждат Петер граф Йорк фон Вартенбург.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. В средата на залата, със скръстени ръце седи ръководителят на РСХА обергруппенфюрер Ернст Калтенбруннер.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (FIRST PART )

               АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ПЪРВА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у читателите. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действащите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на първия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ
23 март 1945 г.
Москва

Въпрос: Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?
Отговор: В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.
През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.
Въпрос: Как това трябва да се разбира? Разяснете!
Отговор: Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.
Въпрос: Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?
Отговор: Това, разбира се, е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

Цар Борис III в разговор с граждани

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвърждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.
По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.
Въпрос: В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор: Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:
България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало придвижването на германските войски през своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.
Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.
През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.
Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказало на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично продоволствие за германските войски в България и  т.н.).
Въпрос: Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор: Да, разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това тези мероприятия да се провеждат напълно.
Въпрос: За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?
Отговор: Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.
Въпрос: Вие не дадохте изчерпателен отговор на въпроса за това какви задачи са били поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?
Отговор: По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с регентския съвет и българските министри.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.
Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.
Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.
Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.
Въпрос: Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?
Отговор: Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение и аз съобщих за това в Берлин.
Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.
Българите не се съгласяваха с това настояване и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.
Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах как се изпълнява това уверение.
На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.
Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов4, Драганов5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.
Въпрос: По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?
Отговор: Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Българско пристанище на Черно море. Германците се подготвят за война срещу СССР

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.
По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.
Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?
Отговор: За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.
Въпрос: Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?
Отговор: През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.
През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.
През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.
По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.
Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.
Въпрос: Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?
Отговор: В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

Въпрос: При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?
Отговор: Да, това се правеше с цел профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.
Въпрос: Продължавате ли по-нататък вашите показания?
Отговор: След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.
Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последният тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.
Освен това влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.
Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.
Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.
Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.
Въпрос: Известно е, че Цанков се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?
Отговор: Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания?
Отговор: За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.
Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).
Въпрос: По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?
Отговор: Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.
Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?
Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?
Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието, не мога да съобщя.
Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.
Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?
Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбруннер.
Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?
Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тясно сътрудничеше с българската полиция.
Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

В подготовка за война. Немски самолети на българските летища.
От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб  (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заяви по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.
Въпрос: Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?
Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.
Въпрос: Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?
Отговор: Повече нищо не ми е известно.
Въпрос. Вие не сте откровен. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете какво ви е известно за тази служба?
Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.
Тука веднага де-Монти ме предупреди, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме информира постоянно устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.
Въпрос: Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?
Отговор: Да, така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания по този въпрос?
Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германският Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.
Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?
Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моят личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?
Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.
От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.
Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.
Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.
БЕКЕРЛЕ
Разпитът е прекъснат.
Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването „Смерш” подполковник БУРАШНИКОВ
Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР „Смерш” ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 34—44.  Оригинал. Машинопис.

Забележки:
1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.
2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.
3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на  «АСТ-София».
4  Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.
5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.
6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.
7  Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.
8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.
9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.
10  Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.
11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на  2 ноември 1950 г.
12  Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.
13  Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.
14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене
15  Возможно е да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.
16 Вероятно става сума за Нели Капп.
17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.
18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.
19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.


Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/7940415326590

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 3 from 19th January 2012, part one   – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 4 from 26th January 2012, part two – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

ANATOMY OF THE AGRESSION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART)

 

АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ВТОРА ЧАСТ)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия през ноември 2011 г., озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер”, съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на България, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Иерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай са сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у тях. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действуващите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да се прехвърлят на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са успяли да напуснат територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на бившия германски посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман от същото посолство (правени в периода 1945-1951 г.).

Царският дворец в София. Тук се взимали почти всички решения за съдбата на България.

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик България Рихтхофен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (направени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (направени в периода 1947-1948 г.). Всичките те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на втория документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.
Ако читателите на вестник „България” се интересуват и от останалите документи, редакцията на вестника може да ги публикува постепенно в течение на 2012 г.

Протокол за разпит на Обергруппенфюрера от СА Адолф-Хайнц Бекерле
21 януари 1950 г.
Москва
Стенограма1
Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергруппенфюрер.
Разпитът започва в 11.15
Въпрос: От следствието е установено вашата тясна връзка с ръководството на българсккото фашистко разузнаване, полицията и министерството на вътрешните работи. Признавате ли това?
Отговор: Не отричам, че намирайки се в качеството на германски посланик в България, аз поддържах връзка с българския министър на вътрешните работи Габровски и сменилия го Станишев2.
От числото на ръководителите на българската полиция аз бях запознат с нейния шеф Драголов и с началника на политическата полиция Павлов. С представителите на българското царско разузнаване аз нямах лична връзка, но поддържах с него контакт през началника на германския разузнавателен орган „Абверщелле-София” Делиус.
Въпрос: Вие бяхте не само познати с Павлов, но и сте сътрудничели с него. Разкажете, при какви обстоятелства вие установихте връзка с него?
Отговор: С Павлов аз за първи път се запознах през 1942 година, по време на ежегодния празник на българската полиция, на който бях поканен в числото на другите представители на държавите от Оста. Очевидно, Павлов виждал в мен не само германски посланик, но и специалист в полицейските работи, тъй като той при тази среща не пропусна да започне с мен разговор за разузнавателната работа, макар че излагал своите мисли крайно внимателно и в общи линии.
Въпрос: За какво конкретно е говорил с вас Павлов?
Отговор:Павлов ми се оплака от Делиус, заявявайки, че е предал на последния няколко агента за използване срещу българската комунистическа нелегална дейност, но Делиус ги развратил със своя неумел подход и прекалено високо заплащане.
Аз се въздържах от намеса във взаимоотношенията на Павлов с Делиус и предложих на Павлов, той да оправи тези разногласия по пътя на по-тясно и делово сътрудничество с германските разузнавателни органи.

Професор Богдан Филов, Княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов полагат клетва като регенти на извънредно заседание на Народното събрание. София, 11 септември 1943 г.

Въпрос: За каква агентура ставала дума?
Отговор: За това Павлов не е говорил.
Въпрос: Следствието разполага с данни, че Павлов ви е информирал за провокатори, внедрени в българската нелегална компартия. Разкажете за тези предатели!
Отговор: Няма да скрия, че Павлов е съобщавал на подчинения ми полицейски аташе при германското посолство Випер за хода на борбата с комунистическите организации. В частност, спомням си, че през 1942 година, както ни информира Павлов, българската полиция разкрила голям нелегален център на комунистите, и от българското правителство беше организиран закрит процес по тяхното дело. Випер получи тогава от Павлов подробен отчет за хода на разследването и протоколите на съдебните заседания, които след като аз се запознах с тях, изпратих в Берлин, в Главното управление на имперската сигурност.
Трябва да кажа, че министърътна вътрешните работи Габровски също ми бе разказал, че успял да внедри в нелегалното комунистическо движение няколко ценни агенти, в резултат на което той бил добре осведомен за плановете на нелегалното ръководство на компартията и имал възможността във всеки момент да ликвидира откритите от него нелегални комунистически центрове. Обаче искам следствието да повярва, че нито Габровски, нито Павлов не са ми казвали за своите агенти в нелегалната комунистическа партия на България, и никакви други материали от българската полиция не съм получавал.
Въпрос: Не бързайте с подобни заявления. На вас ви се предявява открития в германското посолство в България албум с фотографиите на задържаните от българските органи за сигурност съветски разузнавачи. Този албум на вас ли принадлежи?
Отговор: Да, мой е.
Въпрос: Как е попаднал при вас?

Тайният съветник на Царя Борис III, архитектът Йордан Севов
Отговор: През октомври 1941 година този албум, съдържащ материали за откритите от българската полиция руски парашутисти и за спуснатите на Черноморското крайбрежие разузнавачи, ми беше предаден през полицейския аташе Випер от дирекцията на българската полиция.

Въпрос: Защо тези материали са били изпратени именно на вас?
Отговор: Не смятам за нужно да крия, че веднага след моето пристигане в България през 1941 година аз настоятелно изисквах от българското министерство на вътрешните работи засилването на борбата с нелегалното комунистическо движение, посочвайки по-специално необходимостта от старателното издирване на агентурата на съветското разузнаване.
След осъществения от мен натиск, българските органи за сигурност значително засилиха своята наказателна и контраразузнавателна работа, и ръководството на българската полиция побърза да ми представи първите доказателства за активизирането на своята дейност, изпращайки ми албум със споменатите материали. Доколкото си спомням, от следствието по това дело е било установено, че посочените лица са били прехвърлени в България за връзка с антифашисткото нелегално движение и за организирането на диверсионна дейност във фашисткия тил. За това аз съобщих в Берлин.

Въпрос: И едновременно с това, вие сте използвали посочените материали за провокационни цели срещу Съветския Съюз?
Отговор: Да. В това също признавам своята вина.
През 1942 година всички веществени доказателства по делото на арестуваните разузнавачи, разбира се по съответен начин разкрасени и раздухани с помощта на спициалистите-фалшификатори от българската полиция, бяха използвани в организираната от мен и Габровски така наречена антикоминтерновска изложба в София. Изгодата беше в това, нагледно да се покаже на българския народ, че ето, съветското правителство се намесва в неговата съдба, изпращайки свои агенти. Този замисъл, обаче нямал успех сред народа и така, както и цялата антисъветска изложба, завършили с провал. За антисъветската изложба аз вече ви разказвах подробно на миналите разпити и да допълня своите показания повече с нищо не мога.

Министърът на вътрешните работи Александър Станишев

Въпрос: Известно е, че вашето сътрудничество с Габровски не се е ограничавало само с организирането на антисъветска изложба. Габровски, по-специално, не малко ви е съобщавал за своята агентура и наказателните мероприятия срещу българските антифашисти. Разкажете за това.
Отговор: По-горе аз разказах за своя разговор с Габровски, когато последният ми съобщи за наличието на провокатори в нелегалното комунистическо движение. През 1943 година, той също така ме информира за това, че неговите хора са успяли да заловят и отново да вербуват един член на българската компартия, който имайки при себе си радиопредавател, уж бил спуснат от борда на руска подводна лодка на Черноморското крайбрежие на България, но фамилията на този човек той не ми казал.
Аз се заинтересувах от това дело и при следващите ми срещи с Габровски узнах от него, че вербуваният от тях провокатор вече бил установил радиосвръзка с Москва и той – Габровски – очаквал положителни резултати от тази комбинация. По-късно, Габровски започна да отбягва разговори с мен на тази тема, и през Делиус ми станало известно, че започналата от Габровски радиоигра се провалила, тъй като Москва, очевидно разпознавайки провокацията, не отговаряла.

Въпрос: Делиус съобщи ли ви фамилията и други данни за този човек?
Отговор: Не. За това аз не съм го питал, тъй като след съобщението за неговия провал той изгуби за мен всякакъв интерес.

Въпрос: Разкажете сега за провокационните действия, които се предприемали от германските и българските разузнавателни органи по отношение на сътрудниците на съветското представителство в България?
Отговор: Както ме информира Габровски, българската полиция осъществявала следене и агентурно наблюдение на съветските представителства в България и се опитвала да скалъпи компрометиращи материали за някои съветски граждани, за да може по пътя на такава провокация да ги вербува. Обаче, доколкото съм осведомен, тези замисли на българската полиция се провалили.

Бившият министър на вътрешните работи д-р Петър Габровски дава показания пред Народния съд
Делиус ми докладвал, че през 1941 година той успял да подстави един свой таен агент в обкръжението на секретаря на съветското посолство в София. Този германски агент, както казвал Делиус, била една много опитна в подобни работи жена, с други данни аз не разполагам. Не знам също така и фамилията на секретаря, но много добре помня, че Делиус, благодарение на удачно проведената комбинация, успял да свърже този агент с посочения секретар, и те се запознали. Обаче за провеждането на по-нататъшните мероприятия на германското разузнаване по отношение на посочения сътрудник на съветското посолство попречило неочакваното му отзоваване от България в Съветския Съюз.

Въпрос: Посочете останалата агентура на германските и българските разузнавателни и контраразузнавателни органи?
Отговор: От германското полицейско аташе Випер ми станало известно, че един от голямите агенти на българската политическа полиция е солистът на Софийската опера българина Белев, името му не знам.
Випер ми съобщи по-специално, че Белев през пролетта на 1941 годинна е бил използван по личното указание на бившия премиер-министър Филов за разработването на Багрянов, по това време – лидер на парламентарната опозиция. Българската полиция се спряла върху кандидатурата на Белев заради това, че той бил в близки отношения с Багрянов.
Също така знам от Випер, че през 1942 година Белев разработвал кмета на гр. София – Иванов, чиято връзка със заподозрени в шпионаж артисти е възбудила интереса на българската полиция.
Същият този Випер подозирал Белев в сътрудничество със съветското разузнаване, т.к били фиксирани конспиративни срещи на последния със съветски представители в София. Доколко били обосновани тези подозрения на Випер, не знам. Лично с Белев не съм запознат. Други агенти на германското и българско разузнаване и контраразузнаване не са ми известни.

Въпрос: По-горе вие заявихте, че с българското царско разузнаване вие лично не сте били свързани. Така ли е това?
Отговор: Аз съм се срещал два или три пъти с ръководителя на българското царско разузнаване Севов3, но делова връзка с него все пак нямах.
Въпрос: Кой е този Севов?
Отговор: Севов беше много влиятелен човек в обкръжението на българския цар Борис. Официално той имал скромното звание на придворен архитект, но фактически бил съветник на царя и началник на неговото лично разузнаване. Както ми разказваше германския аташе по печата Берге4, в началото на  [19]20-те години Севов бил в Турция, където той играел аналогична роля в обкръжението на Кемал-Паша. На мен самият ми се е случвало да наблюдавам, как министрите и другите придворни се страхували от Севов и се стараели при всяка възможност да му окажат специални знаци на внимание.
Характерно е също така това, че когато в края на 1942 година министърът Михов заминаваше на среща с Хитлер, то цар Борис изпратил с него под формата на адютант Севов. При изпращането на Михов в Берлин, последният ми представи Севов. Севов беше във формата на капитан от българската армия и, виждайки моето недоумение, побързал да ми обясни, че информацията за положението на нещата в ставката на Хитлер цар Борис пожелал да узнае, преди всичко от него – Севов, затова и го изпратил в Берлин заедно с Михов. Що се касае до носенето на военна униформа, то Севов уточнил, че той като капитан от запаса е задължен да бъде екипиран с военно облекло.
В политическо отношение Севов също така, както и неговия хазяин – цар Борис, бил настроен прохитлеристки и се стараел при всеки удобен случай да се изказва за това. Също така знам от полицейския аташе Випер, че Севов принадлежал към тайната секта на огнепривържениците, имащи известно разпространение сред кръговете на придворната клика. В тази секта, по-специално, влизала сестрата на цар Борис, принцеса Евдокия.
Признавам си, че аз способствувах за установяването на връзката на Севов с представителите на германското разузнаване.

Бившият министър-председател Константин Муравиев
Въпрос: Разкажете подробно за шпионската връзка на Севов с германците.
Отговор: През 1941 или 1942 година, точно не помня, бях посетен от пълномощника на германското министерство на външните работи Бенцлер5, който ми съобщи, че той в сътрудничество с германското военно командване и органите на Абвер провежда разузнаване и борба срещу партизанското движение в Югославия. Във връзка с това, че по негови данни, югославските партизани са имали контакт с българските партизани, Бенцлер ме помоли да му уредя аудиенция при цар Борис с цел на постигането на по-тясно сътрудничество в борбата срещу въстанническото движение.
По време на аудиенцията цар Борис предложил на Бенцлер да се обърне непосредствено към Севов за решаването на необходимите въпроси по борбата с партизанското движение, като му казал, че той може да се среща с последния и по-нататък, когато това е нужно.
Бенцлер веднага отишъл при Севов и имал с него продължителна беседа. За какво те тогава се договорили и за последвалите срещи аз не съм осведомен.
Въпрос: С Каква агентура имал връзка самият Севов?
Отговор: От думите на Делиус аз знам, че Севов действал само във високопоставените кръгове, вербувайки за големи пари агентура от числото на големите български политически дейци, чужди дипломати и пристигналите в България чужди учени и писатели.
Делиус ми казваше също така, че той се опитал по едно време да разкрие връзките на Севов, но после се отказал от това, заради страха да си навлече върху себе си недоволството на царя. По-подробно по този въпрос не мога да кажа нищо друго.

Въпрос: В началото на разпита вие заявихте, че сте си сътрудничели с министъра на вътрешните работи Станишев, сменил Габровски. В какво конкретно се състояла вашата връзка с него?
Отговор: Станишев, заедно с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше може би най-изпитанният германски помощник в България. Аз всячески му покровителствувах и съдействувах в придвижването по служба, и благодарение на моето влияние той по-късно стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълната си откровеност, подробно информирайки ме за заседанията на Съвета на министрите и за всички кулоарни преговори при двора. Едновременно с това той беше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.
Въпрос: Казвайте докрая – той беше ли ваш агент?
Отговор: Да, това несъмнено е най-подходящата характеристика на моите взаимоотношения със Станишев.

Въпрос: Разкажете за шпионската работа на Станишев в полза на германците.
Отговор: Веднага след пристигането ми в България през 1941 година, аз установих със Станишев приятелски взаимоотношения. Той тогава заемаше поста на председател на така нареченото германо-българско общество в София. Скоро аз се убедих, че Станишев действува по прякото поръчение на германското министерство на пропагандата, разпространявайки хитлеристка литература и всячески популяризирайки „научните достижения” на германците.

София след поредната англо-американска бомбардировка.
В разговор с мен Станишев подчертавал, че за вторая своя родина той смятал Германия.
Скоро след това, аз започнах да използвам Станишев като свой-агент-информатор, събирайки през него сведения за българските политически дейци, министрите и дипломатите. През 1943 година по персоналната покана на германското министерство на пропагандата Станишев пътувал в окупираната от немците Винница, където взел участие в организираната с провокационни цели на Гьобелс така наречена „комисия по установяването на жертвите на болшевисткия терор” и напълно оправдал доверието на германците, взел активно участие във вражеската провокация срещу Съветския Съюз.
През 1944 година, както аз вече посочих, благодарение на моето влияние, Станишев получил поста министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. На мен много важно ми беше да имам на този пост свой проверен агент, тъй като именно от същия Станишев ми стана известно за първи път за намеренията на Багрянов да се прехвърли на страната на англо-американците и да сключи с тях мир.
Действувайки по моето поръчение, Станишев с всички сили се стараеше колкото се може по-пълно да разкрие политическите интриги на Багрянов и на министъра на външните работи в неговия кабинет – Драганов. Станишев нееднократно ми донасяше, че групата на Багрянов заедно с Филов търсят контакт с англичаните и американците, и в потвърждение на това ми съобщаваше конкретни факти, по-специално, че с тази цел, секретно в Турция е пътувал посочения от мен по-горе Севов, където той установил непосредствена връзка с английските и американските военни и политически разузнавачи.
За последен път аз видях Станишев две-три седмици преди встъпването на съветските войски в България. Станишев беше тогава тежко болен.
По-късно аз с него не съм се срещал, тъй като Съветската Армия беше преминала българската граница и на мен не ми беше до Станишев.

Професор Александър Станишев дава показания пред Народния Съд
Разпитът е завършен в 16.30.
Протокола на разпита е записан по моите думи вярно, на мен той ми бе преведен на немски език.
БЕКЕРЛЕ

Разпитал:  Ст[арши] оперуполномощен] на След[ователскатa]част по Особeно важните дела майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 98—117. Оригинал. Машинопис.  Автограф.

Забележки:
1  Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на бившия германски посланик в България, Адолф-Хайнц Бекерле.
2  Става дума за българския държавен деец Александър Станишев, който е министър на вътрешните работи от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 г.
*3  В текста навсякъде е дадено като „Себов”. В действителност става дума за архитект Йордан Севов
*4 Става дума за нацисткия дипломат Йозеф Берг.
*5 Става дума за нацисткия дипломат Феликс Бенцлер.

Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 13 from 29th Мarch – 4th  April 2012, part one, p.29  – see – (Анатомия на агресията (Втора част)  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html   

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 14 from 4th  April – 11th April 2012, part two, p.29  – see –  (Анатомия на агресията (Втора част) http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html

ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART)

 

                  АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ТРЕТА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко e, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”

Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.

Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов (в цивилни дрехи) и фюрерът във “Волфшанце”. 1942 г.

Историята на действащите лица от документите е следната.

След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г. специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.) и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).
Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на третия и четвъртия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ НА РАЗПИТ НА СЪВЕТНИКА НА ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В БЪЛГАРИЯ АНТОН МОРМАН

6 февруари 1948 г.

Москва
Антон Морман, роден през 1897 година, живял в Ипенбюрен (Германия), член на НСДАП, б[ивш] сътрудник на Министерството на външните работи на Германия от 1925 година.

Въпрос: Кога беше сключено секретно съглашение между Химлер и Риббентроп за внедряването на сътрудниците на разузнаването от СД в германския дипломатически апарат в чужбина?

Отговор: Това съглашение беше сключено, доколкото си спомням, в началото на 1941 година. Тогава в германското посолство в България, където по това време беше Рихтхофен, постъпиха съответните директиви от Берлин.

Германци в София, 1 март 1941 г.

Въпрос: Кой конкретно от числото на сътрудниците на СД е бил внедрен в германското посолство в София при съдействието на Рихтхофен?

Отговор: При съдействието на Рихтхофен в посолството беше поставен на длъжността „консулски секретар” сътрудникът на СД Болман. Другият представител на СД – Гласс, работеше в София под прикритието на представител на германските търговски фирми.

Въпрос: Дали Болман и Гласс са информирали Рихтхофен за тяхната разузнавателна дейност?
Отговор: Болман и Гласс често посещаваха Рихтхофен, но дали са го държали в известност по отношение на разузнавателната им дейност, не ми е известно.

Въпрос: А от началника на «Абверщелле-София» Делиус, Рихтхофен дали е получавал разузнавателна информация?

Отговор: Делиус докладваше на Рихтхофен всички най-съществени разузнавателни материали, имащи значение за германската политика в България.

Въпрос: Известно е, че в началото на 1941 година германското посолство в България беше обезпокоено от усилията на антифашисткото движение в страната. Какви мероприятия се провеждаха във връзка с това от посланика Рихтхофен?

Отговор: Аз помня, че в началото на 1941 година във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев, посочил на българското правителство политическите последствия от по-нататъшното сближаване с хитлеристка Германия, в България се засилило комунистическото движение. Аз получавах по този повод различни доклади от официалните източници и информирах посланика Рихтхофен. Какво е било направено от него във връзка с това, аз не помня.

Въпрос. Дали бившият германски полицейски аташе в България – Панцингер също е докладвал на Рихтхофен за усилването на комунистическото движение?

Отговор: На мен това не ми е известно, смятам, обаче, че това е възможно, тъй като Рихтхофен често се консултираше с Панцингер по въпросите на вътрешната политика в България.

Въпрос. Не беше ли направена по това време в германското посолство специална прес-конференция, посветена на „комунистическата заплаха” в България?

Отговор: Аз това сега не си спомням.

Протоколът на разпита е записан по моите думи вярно, на мен ми е преведен на немски език.
МОРМАН
Разпитал: ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4 отдел на 3 Гл[авно] управление на МГБ
майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия, Р-48790. Л. 44—46. Подписан оригинал. Машинопис.

ПРОТОКОЛ ОТ ОЧНА СТАВКА МЕЖДУ БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ХЕРБЕРТ ФОН РИХТГОФЕН И БИВШИЯ ПОЛИЦЕЙСКИ АТАШЕ ОТ ПОСОЛСТВОТО НА НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ В БЪЛГАРИЯ, ОБЕРФЮРЕР ОТ СС Ф. ПАНЦИНГЕР

17 май 1948 г.

Москва
На въпроса познават ли се Рихтхофен и Панцингер един друг и имат ли лични сметки за уреждане помежду си, Рихтгофен и Панцингер отговориха, че те се познават един друг от съвместната им работа в България от август 1940 до септември 1941 година и нямат лични сметки за уреждане помежду си.

[ПАНЦИНГЕР]                   [РИХТГОФЕН]

Въпрос за Рихтхофен: В какво се заключаваха задълженията на Панцингер по време на вашата служба в България?

Отговор: Панцингер се занимаваше с въпросите за паспортите и визите и поддържаше връзка с българската дирекция на полицията. С какво още той се занимаваше, аз не знам, тъй като никаква информация от политически характер аз не получавах от него.

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Въпрос за Панцингер: Правилни ли са твърденията на Рихтхофен?

Отговор: Показанията на Рихтхофен не отговарят на действителността. Моите служебни задължения му бяха известни, тъй като на него му беше съобщено с писмо от Министерството на външните работи на Германия. В България аз се явявах германски полицейски аташе. На Рихтхофен мен ме представи заместникът на пълномощника на VI Управление на «СД» в България Болман, в чието присъствие Рихтхофен се обърна към мен с молбата по-подробно да обрисувам получената от мен задача.
Аз доложих на Рихтхофен, че в моята задача влиза полицейското осигуряване на германското посолство, по-нататък изучаване дейността и консултирането на българската полиция и информиране на шефа на Главното управление за имперска сигурност, а също така и в известен обем, на посланика за политическите събития в България.
Напомням на Рихтхофен, че през октомври 1940 г. моят началник – шефът на Гестапо Мюлер преминавайки от Румъния, спря в София и имаше беседа с Рихтхофен за моите задачи като полицейски аташе. Аз самият присъствах на тази среща. Мюлер, обръщайки се към мен и Рихтхофен, посочи необходимостта от взаимно консултиране и сътрудничество между нас.

Въпрос за Рихтхофен: Сега спомнихте ли си за действителните задачи [на Панцингер], за които ви беше казано в присъствието на Болман и Мюлер?

Отговор: Не, не си спомням.

Въпрос за Рихтхофен: Кога се проведе посочената среща между вас и Мюлер?

Отговор: Не си спомням.

Въпрос за Панцингер: Когато сте били полицейски аташе, каква информация съобщавахте на Рихтхофен?

Отговор: Аз имах постоянен контакт с посланика Рихтхофен и неговия заместник – съветника от посолството Морман. Съвместно с Рихтхофен ние обсъждахме въпроси от чисто полицейски характер, такива като например: българската полиция настояваше за изгонването от България на германския инженер, някой си Хофман, заподозрян в работа в полза на английското разузнаване. Рихтхофен, към когото се обърнало семейството на Хофман, ме помоли да се застъпя за него. Аз информирах също така Рихтхофен за българската полиция, нейното въоръжение, осигуряване и структура. Освен това, аз съобщавах на Рихтхофен сведения, имащи политическо значение, а по-точно:
За съществуващите подозрения по отношение на английския военен аташе в България – Росс като инициатор за подготовката на голям взрив на софийския водопроводен колектор. За това имаше сведения също така и в пресата, и този факт се обсъждаше на прес-конференция в германското посолство;

За ред покушения върху живота на германски военнослужещи в околностите на София и за взривове на железопътните линии, които като че ли се подготвят от комунистите;
През пролетта на 1941 година, скоро след преминаването на германските войски през България, беше спусната група от съветски агенти, част от която беше разкрита и разстреляна. За това аз също информирах Рихтхофен и Морман;

Аз съобщих също така на Рихтхофен за бягството от затвора на българския комунистически функционер Димитров1 (не е идентичен с Георги Димитров — премиер-министъра на България). Във връзка с общата гонитба на комунистите, този факт намери своето отражение в българската преса;

През януари 1941 година, когато във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев там имаше бурни демонстрации на българските комунисти и сблъсъци с полицията, разгонваща демонстрантите, аз информирах подробно за всички събития Морман и Риххофен, а така също им носих за запознаване всички разпространявани по това време листовки.

Въпрос за Рихтхофен:Следствието очаква, че вие ще прекратите безмисленото отричане и откровено ще разкажете за вашето сътрудничество с Панцингер.

Отговор: Аз признавам, че съвместно с Панцингер обсъждах изброените ми факти, такива като: изгонването на германския инженер Хофман, данните за подготовката на взривяването на софийския водопровод, по-нататък – за спускането на руската агентура в България и за активността на българските комунисти във връзка с пристигането на Соболев в България.

Въпрос за Рихтхофен: Вие трябва да признаете, че не само сте получавали информация от Панцингер, но и в редица случаи сте му давали необходимите указания.

Отговор: В беседите с Панцингер аз нееднократно му изразявах пожеланието, той по-добре да ме информира за политическите събития в България, тъй като неговата информация се използуваше от мен в текущата работа и за доклад до Министерството на външните работи на Германия.

Въпрос за Панцингер: Вие получавали ли сте някакви пожелания или указания на Рихтхофен във връзка със съживяването на дейността на българската комунистическа партия?
Отговор: Пожеланията на германския посланик са се разглеждали от мен винаги като служебни заповеди. Спомням си, че във връзка със забележимото засилващо се комунистическо движение в България и с постъпилото в посолството от неизвестен за мен източник на донесение за дейността на българската компартия, Морман ми предложи да направя подробен доклад по този въпрос за изпращането му от Рихтхофен до германското МВнР.

Принц Кирил, Адолф Хитлер и Йоаким фон Риббентроп, 1943 г.

Във връзка с подготовката на този доклад, Рихтхофен ми даде указание да въздействувам върху българските полицейски власти с цел, засилването на борбата с българската компартия, което аз разбира се направих.

Впоследствие аз видях върху изготвения от мен доклад забележка „взети са необходимите мерки”. Докладът беше подписан от Рихтхофен.

Въпрос за Рихтхофен: Сега вие спомняте ли си вашата роля в борбата с българските комунисти и указанията, които сте давали по този въпрос на Панцингер?

Отговор: Аз си спомням, че по мое указание Панцингер ме беше информирал за комунистическото движение в България, и възможно е докладът на тази тема да е бил изпратен в МВнР. Обаче аз отричам, че съм давал на Панцингер указание да въздейства върху българските органи на полицията с цел засилването на борбата с българските комунисти.
Въпрос за Панцингер. А вие поддържате ли вашите показания?

Отговор: Точно така. Аз още веднъж посочвам забележката към моя доклад, че са били взети необходимите мерки.

Въпрос за Панцингер: В началото на разпита вие упоменахте фамилията Болман. Това ли беше единственият представител на „СД”, с който беше свързан Рихтхофен?

Отговор: „СД” беше по това време представена в България от две лица – главният пълномощник Гласс, имащ прикритие в качеството на директор на германска фирма, и неговият заместник Болман, получил стая в посолството, намираща се в съседство с бюрото на прес-аташето и работещ под прикритието на длъжността „консулски секретар”.
В зданието на консулството Болман разполагаше със секретна радиостанция, посредством която той поддържаше свръзка с VI Управление на «СД». Всичко това естествено, не беше тайна за Рихтхофен, още повече, че тези лица го посещаваха, а Болман беше в посолството всеки ден.

Въпрос за Рихтхофен: Това съответства ли на действителността?

Отговор: Представителят на „СД” Гласс го познавам. По мое указание на него му беше предоставено помещение в зданието бившето чехословашко посолство, където беше поставена радиостанция. За Болман не мога да си припомня.

Въпрос за Панцингер: Може би вие грешите? Та нали е много трудно да си представим, че Рихтхофен не е познавал подчинените му сътрудници на посолството, такива като Болман.

Отговор: За мен е необяснимо, защо Рихтхофен отрича тези факти. Аз посочвам Морман, професор Кох и другите сътрудници от посолството, добре знаещи Болман.

Въпрос за Панцингер: Болман и Гласс информираха ли Рихтхофен за политическите събития в България?

Отговор: Гласс неведнъж ми разказваше за това, че той и Болман ще информират Рихтхофен и по-специално Морман за важни вътрешнополитически въпроси. Гласс по-специално работеше с българската фашистка организация „Ратници“ и докладваше за своите успехи в това направление.

Въпрос за Рихтхофен: Вие сте изобличен в това, че сте имали връзка с „СД”. Кажете истината.

Отговор: Настоявам върху това, че с изключение на предоставянето на помещение на сътрудника на „СД” Гласс, други връзки с „СД” нямах.

Въпрос за Панцингер: С какво вие си обяснявате очевидното нежелание на Рихтхофен да каже истината?

Отговор: Мотивите, с които се ръководи Рихтхофен са ми неизвестни. Искам само да покажа, че „СД” и министерството на външните работи си сътрудничеха най-тясно един с друг.

Въпрос за Панцингер: Какво ви е известно за характера на разузнавателната информация, постъпваща при Рихтхофен от началника на германската „Абверщелле” в София – Делиус?

Отговор: Началникът на „Абверщелле-София” Делиус често посещаваше посолството, и от неговите думи ми стана известно, че той периодично предоставял разузнавателна информация на Рихтхофен и Морман.

Така например, спомням си, че преди нападението срещу Русия, Делиус информира посланика Рихтхофен или Морман, че той, Делиус, е подготвил групи от диверсанти за прехвърлянето им в съветския тил. За това ми каза лично Делиус.

Въпрос за Рихтхофен: Признавате ли своята връзка с Делиус?

Отговор: Не отричам, че по някой път Делиус ме е посещавал и съм беседвал с него.

Обаче, никаква политическа информация аз от него не получавах.

Въпрос за Панцингер: Вие имате ли въпроси към Рихтофен?

Отговор: Не, нямам въпроси.

Въпрос към Рихтхофен: Вие имате ли въпроси към Панцингер?

Отговор: Не ме ли бърка Панцингер с посланика Бекерле, който беше специалист в полицейската работа?

Отговор на Панцингер: За това не може да става и дума. След пристигането на Бекерле в София, най-малкото през първите месеци, работата течеше така, както и в онова време, когато посланик беше Рихтхофен.

Протоколът е съставен по нашите думи вярно, прочетен е от нас.

(ПАНЦИНГЕР) (РИХТГОФЕН)

Разпитал: Ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4-и отдел на 3-то Главно управление на

МГБ на СССР, майор (КОПЕЛЯНСКИЙ)

ЦА на ФСБ на Русия. Н-21142. В 3-и тома. Т. 1. Л. 210—216. Подписан оригинал, машинопис

 

Забележка:
1 Възможно е да става дума за българския комунист Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров).

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:

Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

Ст.н.с. Николай Котев

д-р по история

кореспондент на в. „България“

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 19 (567) from 10th May – 16th May 2012, part 3, p. 31  – see: Анатомия на агресията – Част 3

ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– VERDUN`S BATTLE FROM 1916

       БИТКАТА ПРИ ВЕРДЮН ОТ 1916 г.

      Третата година на Първата световна война – 1916 г., се характеризира с яркото противопоставяне на двете противоборстващи групировки,  с изключителната ожесточеност на сраженията на всички театри на военните действия и с провеждането на редица операции, една от които е и отбраната на Вердюн, който била “ключът” към отбраната на войските на Антантата на френска територия и, от която се нуждаел кaйзеровото върховно командване. Тогавъшният началник на германския Имперски щаб, генералът от инфантерията Ерих фон Фалкенхайн добре знаел, че ако не се овладее тази френска крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.  От друга страна, евентуалното излизане на германските съединения на рубежа на десния бряг на река Маас, би позволило на  германското Имперското командване да свие фронтовата линия и усили с освободените сили и средства оставащите първоешелонни съединения. С попадането в ръцете на германското Върховно командване на този възлов елемент от отбраната на войските на Антантата на Западноевропейския ТВД, каквато е крепостта Вердюн, щял да нанесен огромен морален удар по престижа на командването на войските на Антантата.

      От германска страна, срещу войските отбраняващи френската крепост Вердюн, активните бойни действия е трябвало да започнат в първите месеци на 1916 г.

       В същото време, пред съюзниците от Антантата предстояла за изпълнение голямата задача по синхронизирането на войсковото управление, а оттук и поставянето под общо командване на планирането, подготовката и провеждането на бойните действия. По замисъл на съюзническото командване това е трябвало да стане чрез подготовката на предварително разработени от генерал-щабните офицери планове за провеждането на настъпателни фронтови операции срещу въоръжените сили на Централните сили на съответните два европейски ТВД-та. Тази линия на поведение и предложението за този начин на действие е поставено още преди 1 януари 1916 г. – на проведената от 6-ти до 9-ти декември 1915 г. във френския град Шантили  (на река Уаза, близо до град Крейл)  конференция, с участието на представителите на Република Франция, Кралство Белгия, Кралство Италия, Кралство Великобритания,  Кралство Сърбия и императорска Русия. На конференцията се постига съгласие за крайната цел на войната – осъществяването на икономическия и военен разгром на държавите от Централните сили и, даването на първостепенно значение на общите настъпателни или отбранителни фронтови операции преди всичко на основните два ТВД-та на Европейския континент, които да не позволят прехвърлянето на противниковите резерви от един фронт на друг.  Но и тук не минава без противоречия, особено що се касае въпроса за направлението на решаващия удар, тъй като всяка една от държавите-съюзнички от Антантата, защитавала предимствата,  възможностите и особеностите на своя театър на военните действия (ТВД). Тук, на тази конференция за първи път генерал Жофр признава отговорността на съюзниците за разгрома на Сърбия и се разглеждат различни въпроси за евентуалното помощ на Русия и Франция за защитата на интересите на Сърбия и предоставянето на сектор от съюзническия фронт на сръбската армия. На новата съюзническа конференция в град Шантили (на 14-ти февруари 1916 г.) е взето решението за сроковете за настъпление на армиите от Антантата срещу армиите на Централните Сили (1 юли 1916 г.) – като настъплението на британските и френските войски е трябвало да бъде предшествувано от настъпление на войските на генерал А.А.Брусилов на Руския ТВД към 15 юни 1916 г., с цел отвличане вниманието върху себе си.

      Как вървяло осъществяването на плановете на двете противоборстващи коалиции от държави?

      Руската императорска армия, която поема основният удар по армиите на Централните Сили в Североизточна и Югоизточна Европа, независимо от дадените през 1915 г. огромни по своята численост човешки и материални загуби, и след изтощаването на възможностите си в дълбочината на своя ТВД, успява да се укрепи на рубежа гр.Рига, гр.Двинск, гр.Пинск, гр.Тарнопол (дн. гр.Тернопол), гр.Черновици (дн.гр.Черновци). Тук, заради изтощителните и големи по своя размах бойни действия, германските войски и тези на съюзничката му по коалиция – Австро-Унгария, не са в състояние да продължат по-нататъшното си настъпление към Санкт Петербург и Москва. Поради тази причина, военнополитическото ръководство на Централните сили решава да обърне своя поглед към Западноевропейския ТВД, където германското имперско командване се заема с планирането и подготовката на настъпателна операция на най-отговорния му сектор – Вердюнския.

      Вердюнския укрепен район (УР) на френско-британската  отбрана срещу Централните сили е бил с дължина от 112 км и се явявал възловият пункт от цялата отбранителна система на Франция, изградена на този ТВД. Укрепеният пункт е изграден по проект на известния архитект и военен инженер Вобан на базата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения (някои от тях с по няколко етажи в дълбочина), съчетани на места с междинни укрепления. Общо в отбранителната система на Вердюнския укрепен район  са изградени два фортови пояса. Първият е бил на разстояние от 2,5 до 6,5 км от ядрото на крепостта и е изграден от фортовете Белвил, Сен-Мишел, Сувил, Таван, Белрюп, Регре, де-ла-Шом, построени от 1874 г. до 1880 г. Най-важен за отбраната на самата крепост Вердюн е външния фортови пояс, намиращ се от ядрото на крепостта на разстояние от 5 до 8 км. Той се състоял от построените около 1880 г. и бетонираните в периода от 1888 до 1897 г. фортове Дюмон, Во, Муленвил, Розелие, Годенвил, Дюни, Ландрекул, Сартел, Буа Бур-рю, Мар, поста Бел Епин и укреплението Шарни. В периода от 1910 г. до 1914 г. е построен на северния фронт на крепостта Вердюн и фортът Вашеровил. Общо в отбраната на този отговорен сектор са предислоцирани от дълбочина, осем пехотни дивизии от състава на 2-ра френска армия, намираща се под командването на генерал Ер (Herr), които заемат отбранителната полоса както следва – на източния участък от УР-а се разполагат 2-ри и 30-ти армейски корпуси (АК) – общо шест пехотни дивизии с 338 оръдия с различни системи, а на западния участък на Вердюнския УР – 7-ми АК (две пехотни дивизии с 294 оръдия) (28). Южно от крепостта Вердюн се разполагат три пехотни дивизии, които също се дават в подчинение на началника на УР-а – генерал Ер. Допълнително, при нужда и в интерес на френската отбрана на този сектор (отбраната на крепост в състава на общоармейски фронт) е могло да бъдат използвани и резервите на френското Върховно командване – 1-ви, 3-ти и 20-ти френски АК, разположени в района на с.Бар де Люк и с.Сен мен.

      За овладяването на Вердюнския УР, германският командващ фронта, генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм, подготвя от състава на 5-а Германска армия ударна групировка, състояща се от 7-ми резервен корпус (РК), 18-и армейски корпус  (АК), 3-и АК, 5-и РК и 15-и АК – общо 17 дивизии. Германската групировка имала в състава си приблизително 1 милион военнослужещи. От групировката, в първи ешелон на настъплението се разполагат 7-и РК, 18-и АК и 3-и АК, а 15-и РК имал за задача да скове действията на противника на левия фланг на армията, а 5-и РК се развръща на рубежа между направленията на германския главен и спомагателен удар. На определения от германското имперско командване за пробив 13-км участък от белгийско-френско-германския фронт, който се отбранявал от две френски дивизии, командващият 5-та Германска армия генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм съсредоточава за атака шест  дивизии (и три дивизии в резерва), като в бойните редове на германците се разполагат 1762 оръдия, 542 от които са  тежки. По такъв начин, на направлението на главния удар е постигнато от германска страна превъзходство в хора близо 3 пъти, а по отношение на артилерия се постига покритие от 1 тежко оръдие на 21 линейни метра и от 1 леко оръдие на 10,5 линейни метра.

      Първоначално за ден на германската атака е определен 12-ти февруари 1916 г. Независимо от факта, че френският началник на ГЩ маршал Жозеф Жак Сезер Жофр допуска, че направлението на удара на германското командване ще бъде в направление на областта Шампан, френското върховно командване решава да съсредоточи на източния участък на Вердюнската отбрана съответно три дивизии от състава на 2-ри АК, а в направлението на главния удар – 3 дивизии от състава на 30-и АК и, западно от р.Маас – две дивизии от състава на 7-и АК. При това, срещу острието на германския клин, който е от три АК, са разположени само две френски дивизии. Непосредствено в дълбочина на френската отбрана е разположен като резерв само 20-и и 1-и АК от състава на 3-а френска армия.

      След 9-часова артилерийска подготовка, при която са нанесени удари с всички налични артилерийски средства по френската полоса за отбрана, германските войски атакуват на фронт с дължина от четиридесет км. За няколко дена ожесточени и упорити боеве, първоешелонните дивизии на германските корпуси успяват да се вклинят във френската отбрана, да принудят французите да отстъпят от рубежа – село Кот-дьо-Талу, височината Морт-ом и да овладеят форта Дюмон. На 25-ти февруари 1916 г., те успяват да овладеят, определяният от генерал Анри Филип Петен като  крайъгълния камък на Вердюнската защита – форта Дюмон, който бил отбраняван от 3 оръдейни разчета и 56 картечари, като постигат крупен оперативен успех. По такъв начин се излиза пред четвъртата позиция на френската защита. Но като цяло, дълбочината на германското вклиняване във френската отбранителна полоса не надвишавало повече от 6 км, което попречило на настъпващите дивизии да овладеят Вердюнския УР от първия път. По този начин, изпълнението на германския оперативен план, изграден на принципите на ускорената атака и нанасянето на внезапен удар, пропада. За неуспеха на изпълнението на плана голяма роля изиграва и навременното въвеждане на оперативни резерви от дълбочината на отбраната на френската армия, към застрашения район. Намиращият се първоначално под командването на генерал Анри Филип Петен (а от 1-ви май 1916 г. заместен от генерал Робер Жорж Нивел) 2-а френска армия, е прехвърлена към мястото на пробива на германците, като заедно с това успява да организира и снабдяването на отбраняващите се части по така нареченият “Свещен път” (шосето Вердюн – Бар-льо Дюк).  Едновременно с това, на мястото на 10-та френска армия в района на гр.Арас е прехвърлена една английска армия, което дава на френското командване възможността да използва на други застрашени направления, още четири корпуса.

      На 6-ти март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции – този път в района на западния бряг на р.Маас. То се подготвя от командването на 6-ти германски резервен корпус. Целта на германското настъпление е била овладяването на господстващите в района височини “304” и “Морт-ом” (“Мъртъв човек”), от чиито склонове френската полева артилерия успешно прострелвала фланга на германските бойни редове, които са разположени на десния бряг на река Маас. Тук, между 8-и и 11-и март 1916 г., личният състав на германските съединения преминават в настъпление срещу френския отбранителен участък на фронта в района на селищата Гардомон – Во. Бойните действия имат ожесточен характер и са с различен успех и за двете страни.  Фалкенхайн отдава заповед за спирането на германските атаки срещу Вердюн чак на 11-и юли, във връзка с развитието на офанзивата на река Сома.

      Резултатът за германския Райх от тези, продължили близо 70 дни кръвопролитни боеве е плачевен – германските войски успяват да се вклинят в дълбочина на френската отбрана само на 7км-10 км. През май-юни с.г., войските на Кайзерова Германия отново се опитват да овладеят Вердюнския укрепен район, като се вклиняват на отделни места във френската полоса за отбрана. Общо загубите към средата на юни 1916 г. и от страна на двете противостоящи си групировки от армии, достигат близо половин милион души, а към края на годината, на този участък, Германия дава като жертви около 600 хиляди души, а Франция – 358 хиляди души. По други данни, само в операцията по овладяването на Вердюнския укрепен район германците за 6 месеца бойни действия дават 336831 човека като убити, ранени и безследно изчезнали, докато загубите на французите възлизат общо на 362000 души.

      Сражението за Вердюн завършва на 16 декември 1916 г. Но с тази битка войната не завършва. Предстояли още две дълги години, преди Антантата да успее да изкове своята победа.

Ст.н.с.Николай Котев, д-р по история

VERDUN`S BATTLE FROM 1916 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN …