– НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.


НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Георгиев Котев, доктор по история

Представените по-долу шест документални свидетелства за партизанската борба в района на Родопите са неизвестни за изследователите от историческата и военноисторическата наука. Те се намират във фондовете на Националния етнографски музей – гр.София, под инв. № 1015 и не са номерирани. Това са записи на спомени, които са правени по т.нар. “горещи следи” – през 1949 г. и първата половина на 1950 г., т.е. приблизително 4-5 години след победата на Деветосептемврийското въстание през 1944 г. Документалните свидетелства разкриват много подробно развитието и особеностите на партизанското и въобще на нелегалното антифашистко движение в Югоизточна България в годините на Втората световна война. От текста на документалните свидетелства е видно също така, че независимо че полицията, жандармерията и въоръжените сили са били три различни инструмента на Царство България, те с еднаква ревност и настървение, до последен момент са воювали срещу антифашисткото движение.
Текстът на свидетелствата има своите особености, характерни за периода от 1949-1950 г. Поради това, при археографската им обработка, днес за нас, в тях се срещат много неизвестни фамилии, които са изпуснати в съвременните исторически и политически справочници – едни поради политически причини, а втори – поради промяна на семейното положение, а трети – неизвестно защо. Независимо от това, авторът е успял да издири биографиите на над 80 от общо стотината участници, намерили своето място по един или друг повод в документалните свидетелства.
Документите не са пагинирани. В автора на статията попада не техният оригинал, а само машинописно копие. Предполага се, че по една или друга причина, оригиналът е загубен във времето.
Съкратеният текст е разкрит за улеснение на читателя в прави скоби, като на места самият текст е осъвременен. В края на всяко от документалните свидетелства са дадени библиографични и др. справки, по възможност в най-пълен вид..

№ 1
Спомен на партизанина Васил Димитров Паланов1

Велинград (квартал “Чепино”), 14 юни 1949 г.

Роден в 1924 г. в с.Чепино. Образование ІІІ клас. Ремсист още от времето на създаването на РМС в [с.] Чепино – есента на 1939 г. По време на партизанското движение, заедно с брат си, той е ятак и помагач от 1942 г. до 1943 г. Брат му подпомагал партизаните като овчар, а Васил като колар. Първо излиза в Балкана при партизаните – братът Петър2, а след една седмица става партизанин и Васил – на 12 юли, Петровден, 1944 г. Когато той пристигнал в току-що сформирания отряд “Чепинец”, отрядът бил разпределен вече на три чети. На І чета бил командир Димитър [Петров] Сеизов – “Вълчaн” 3, от Чепино; на ІІ чета – Георги Н[иколов] Мавриков4; и на ІІІ чета – Георги Пулев – “Марко”. Всяка чета имала определен обект на действие: първа чета – в местността “Сърница”, “Черни връх” и “Беглика”; втора чета включвала пространството между местностите “Кръстела” и “Търли”; и трета чета – между местностите “Милини скали”, “Аранчал” до “Белмекен”-“Юндола”.
Новопристигналият партизанин Васил Паланов научава от другарите си, че политическия комисар на отряда отсъствува поради това, че е отишъл да се свърже с Разложкия отряд, гдето бил антонивановецът Никола [Кръстев] Грънчаров5, когото желаел да включи в своя отряд.
Паланов особено добре запомнил боя с войската в местността “Милини скали” *:
“Пристигаме на “Милини скали” към 6 ч. с[лед] обяд на 3 септември 1944 г. Командирът на ІІІ оперативна зона – Методи [Тасев] Шатеров6, заедно с целия щаб на зоната устрои тържествен приемен парад, след което вечерта стана взаимно опознаване между отделните отряди и чети.

IMG_0002

Вечерта било иззето стадо от 100 овце на богат овчар от с.Корова. Сутринта рано овцете се разбягват. Трима души отиват да ги заберат, но войници ги забелязват и откриват огън по тях. Секретният партизански пост веднага съобщава това в щаба. Първа чета, която беше в бойна готовност, веднага заема позиция откъм застрашеното място. Целият отряд се вдигна в тревога и зае определените позиции. Първа чета завърза преговори с войската, която стоеше на 40-50 крачки. Ние завикахме на войниците: “Братя войници, присъединете се към нас и съвместно да бием германските пълчища в България. Съветските братски войски са вече в Добруджа. Елате с нас.” Един офицер ни отговори: “ние не сме германци, а ние сме българи. Елате вие с нас!” – и веднага ни откриха огън. Отговорихме им и ние. Сражението почна. Беше към девет и половина часа сутринта на четвърти септември [1944 г.]. Още при първия залп беше ранено едно младо наше партизанче. Но и ние пък извадихме от строя картечницата, която откри първия залп и рани другаря. Картечарът войник падна убит. Дойде свръзка от щаба на ІІІ оперативна зона със заповед да обградим ловната рота и да я плениме. Но докато траяха преговорите и завързалата се престрелка с ротата, зад нас е настъпвал 27-и [Чепински] пехотен полк и Пещерската тежко-картечна дружина заедно с eдин ескадрон от Разлог. Войската, по време на сражението си с Варварската чета, насочи част от огъня си и към нас. Ние бяхме обградени от многочислен неприятел. Нашият оперативен план трябваше да се измени. Ние минахме в отбрана, която трая до към четири часа след обяд. В тоя ожесточен бой падна убит партизанинът българо-мохамеданин Сюлейман, а ранени бяха четири-пет души. Като видяхме, че бойните ни припаси намаляват, а 27-и [Чепински пехотен] полк ни обстрелваше все по-отблизо, по нареждане на щаба, трябваше да направим пробив на северо-западния фланг, по посока на селата Белово и Семчиново, за да се отскубнем от опасния обръч. Една ударна чета, заедно с щаба след като откри силен огън с последните бойни припаси (тук се хвърляха нападателни и отбранителни /специален “партизански патент”/), успя да направи пробив и да се оттегли. Но за наша голяма изненада срещаме втори обръч от палачите на командира на 27-и [Чепински пехотен] полк – полковник [Герман] Еленков. Тук се завърза най-ожесточеното сражение през целия ни партизански живот, в което дадохме единайсет души жертви, между които и командирът на ІІІ оперативна зона – Методи Шатеров. Имахме и много ранени. Две другарки и един другар паднаха в плен: Мара Влахова и Николинка и другарят Тодор [Николов] Михов7 (всички сега живи). В това сражение ние бяхме разделени на две групи и се отправихме в две посоки: І група се отправи към връх “Арапчал”, при “Магаре бивак” на ІІІ чета от “Чепинец”; ІІ група се насочи към Чепинския балкан – местността “Хайдушки кладенец”. Трета група от Варварската чета се оттегли към с.Варвара. Варварската чета премина и се отскубна геройски от три обръча. Нашите две малки групи от по около 80 души успяхме умело да се отскубнем от огъня и на втория, най-опасен обръч. Стъмни се и врагът загуби дирите ни. Установихме си връзка между групите. На 8 септември се събрахме в местността “Бяла вода”. Направи се обичайната равносметка на убити, ранени и пленени. Командирите отчетоха целия развой на боя. Свободата бе извоювана и всички тържествено пристигнахме в с.Каменица. При небивал ентусиазъм на населението от трите села (Каменица, Лъджене и Чепино) стана общ митинг в с.Лъджене на 9 септември 1944 г.

Васил Димитров Паланов, 25-годишен

1 Васил Димитров Паланов – роден на 4 януари 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС.
2 Петър Димитров Паланов – роден на 5 юли 1928 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Безпартиен.
3. Димитър Петров Сеизов – роден на 18 юни 1908 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”, командир на чета. Член на БРП.
4. Георги Николов Мавриков – роден на 23 юли 1898 г. в с.Обидим. Първоначално ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
5. Никола Кръстев Грънчаров – роден на 20 август 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БРП в гр.Велинград, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
* Така е в текста. В случая се има предвид местността “Милеви скали” (“Мильови скали”).
6. Методи Тасев Шатеров – роден на 10 януари 1898 г. в гр.Прилеп. Член на ЦК на БРП, партизанин, командир на ІІІ Оперативна зона. Загива в бой на 4.09.1944 г.
7. Тодор Николов Михов – роден на 21 януари 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Безпартиен.

№ 2
Спомен на партизанина Михаил Кръстев Ковачев – “Славей” 1

с. Дорково, Пазарджишко, 13 юни 1949 г.

Роден на 11 май 1911 година в с.Дeбърско, Разложко. Михал е най-малкият между тримата си братя и една сестра. Баща му се е занимавал с овчарство, – пасъл е чужди стада. Майка му умира при едно арестуване на Михал. В 1921 година Михал се преселва в [село] Дорково, заедно с 30-40 семейства от родното му село, което не могло да им даде достатъчно препитание. Михал завършва първоначалното училище (ІV отделение) като ратайче в с.Пантелейница, Пазарджишко. През 1927 година Михал отива в с.Хотанца, Русенско, гдето работи като яйчарин, а после се преселил в с.Рахово, Русенско, гдето изучава занаята бозаджийство. В Русенско, Михал прекарва до 1931 година. Тук той се запознава с бежанци добруджанци, от които се запознава за първи път с идеите на комунизма. Голямо влияние върху комунистическото възпитание на младежа Михал оказва неговият майстор бозаджия от Разлог, който бил взел дейно участие по време на септемврийските събития през 1923 година.

01

През 1931 година Михал се завръща в село Дорково и се включва веднага в РМС, ръководен от Георги Спасов, който впоследствие умира от жестоки побоища и инквизиции. През лятото на 1931 година, Михал работи като общ работник-варджия при строежа на общинския дом и общината в Дорково. Есента той постъпва войник в ІІІ армейски артилерийски полк в Хасково. В казармата Михал се запознава с войниците-комунисти Никола В.Пъстърмов, Стоян Мишев Желев от с.Оброчище, Харманлийско, Велко Тохчиев от Панагюрище, Георги Тодоров Банчев от Батак, Диню Минев Пенев от Старозагорско и др. Сформирала се ядка, която заработва във всички поделения на полка. Конспираторите войници се свързват и със затворника Янчо Костов от Хасково, когато били на пост при затвора. Затворникът бил осъден ученик. Той свързва войниците с комунистическата организация в Хасково. Организирани в ами-ядки, конспираторите-войници четат редовно излизащия тогава комунистически орган вестник “Ехо”, по който са следили редовно Лайпцигския процес срещу Георги Димитров. По време на отпуск, войниците следели дейността на кръжоците в Хасково, интересували се и от стачното движение на тютюноработниците.
През 1933 година Михал отбива военната си служба. В с.Лъджeне той работи баничарство със съдружник. Включва се в местния РМС, който тогава наброявал 18 души и развивал добра дейност всред младежта до 19 май 1934 година.
Военната конспирация в артилерията в Хасково е разкрита. Арестуваните войници издават старата първа ами-ядка. Всички нейни първи дейци биват арестувани, между които е и Михал, когото веднага отвеждат в Хасково. При следствието се нанасяли и побоища. Поради нямане на сериозни обвинения и разкаялите се войници, чийто дух бил сломен от нарочно наети адвокати, съдът осъжда само двама от обвиняемите на смърт, а Михал е осъден на 5 години строг тъмничен затвор и 50 хиляди лева. От всички 37 подсъдими, стари и млади войници, 17 били осъдени, между които и две смъртни присъди. Михал и другите осъдени влизат в Хасковския затвор, гдето затворниците от цивилни и военни процеси си сформирали партийна организация, ръководена от секретаря Георги Кирков, тютюнев работник /партизанин по-късно, в 1941 г., а сега полковник в армията/ и Милю Гъделев, от Борисовград. В затвора Михал проявил жив интерес към партията и стана неин член през 1934 г. В 1936 година затворниците от Хасковската конспирация биват преместени в Сливенския затвор, гдето те също се организират: ръководители са: Йонко Панов (сега генерал в граничните войски), Борис Копчев (сега също генерал) и Попрусинов (”Червения поп”). Михал е освободен от затвора при помилването по случай раждането на княз Симеон. Отново той подема старото си препитание с мекичарството. Включва се в партийната организация, възглавявана от Асен Бозаджиев2 (сега народен представител), Васил Сотиров, от Чепино (работник, починал), Васил Гилин3 и Ванчо Вранов.
През 1939 година Михал се премества на работа в [с.] Дорково, гдето наема читалищния бюфет. Веднага се включва на работа в партийната група, начело с Георги Спасов, Васил [Димитров] Огнянов4, Петър Дойчинов, Аспарух Попов, Атанас Харизанов и Георги [Георгиев] Ласков.5
В [с.] Дорково се сформирала партийна организация през 1919 година от учителя Георги Славеев, родом от Пазарджик, най-смелият и умел ръководител и организатор на работническото движение в Чепинското корито. През Септемврийските събития от 1923 година той пада убит при една престрелка с полицията. Негов заместник е Георги Огнянов, също учител (сега полковник в армията).

02

По време на зараждането на партизанското движение през 1941 г., Михал се свързва с първите баташки партизани братя [Ангел6 и Илия7] Чаушеви, братя [Георги8 и Никола9] Чолакови, Тодор [Ангелов] Коларов10, Никола [Петров] Велков11 (известен с името “Колето” тенекеджията). На първо време Михал заработва като ятак: той съхранявал оръжие у дома си. След първия провал в Батак, партизаните се събрали в една землянка, в местността “Лещарица” при “Жълтата скала”, от гдето и лагерът бил наречен “Леска бивак”. Той побирал десет души: Георги [Ангелов] Чолаков, Колето тенекеджията, Ангел [Георгиев] Чаушев, Илия (“Илито”) Чаушев, Любен [Тодоров] Гумнеров12, Любен [Иванов] Йовчев13, Георги [Тодоров] Ванчев14 и трима други, които Михал не познава. В “Леска бивак” батачани престояват 75 дена (от декември до март) – до пролетта. Те били принудени да се изтеглят към Батак, за да организират по-добри връзки. До февруари 1943 година Михал прекъсва връзките си с партизаните, понеже го интернирали в лагер Кръстопол, Ксантийско. Там той престоял една година. Връща се в края на 1943 година и веднага подновява връзките си с отряда “Антон Иванов”. Още по-отблизо се свързва с четата на “Братя Кръстин”, на името на убитите през 1923 година двама братя Кръстин от Ракитово. Четата “Братя Кръстин” се възглавявала от Манол [Иванов] Велев15 и Наско [Георгиев] Семерджиев /”Цветан”/ 16. [Манол Иванов] Велев бил политически комисар, а [Атанас Георгиев] Семерджиев – командир.
На 2 април 1944 година полицията арестува Михал, поради станалия провал на землянката, гдето пребивавали Колю [Димитров] Божанов17 и трима партизани. При нападението Божанов убива офицера от Ловната дружина, но един от тримата партизани бил хванат жив и според неговите показания арестуват и Михал в училището в [с.] Лъджене, гдето престоява 15 дена при непоносими инквизиции, без да даде каквито и да било показания, поради което бил освободен. Той наново се включва в масовизирането на партизанското движение, според директивата на партията. Сам Михал организира 15 души за балкана. Свързва се и се съвещава постоянно с “Чапай” 18 и Атанас [Георгиев] Семерджиев, като цяла седмица престоява в тяхната чета и организирал придвижването и до над селото за провеждане на заплануваната акция. От организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал. Властта узнава плана на организираната акция в Дорково, според който трябвало да се убият 4 души фашисти и да се вземат 32 пушки от караула на общината и храна; готвело се е ограбването на кашкавала от мандрата, предназначен за германците; също така и да се разбият два магазина със стоки, които да се раздадат на бедното население, а търговците магазинери да се разобличават като спекуланти и фашистки агенти. Акцията се осуетява. Поради това именно и от организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал; начело с Михал, излизат и: Абди [Мустафов] Онбашиев19, Борис[Павлов] Кюркчиев20, Лазар [Иванов] Пармаков21, Стоян Давидов [Георгиев]22, Костадин Г[еоргиев] Ласков23 и Христо [Григоров] Овчаров24 /с изключение на Михал и българомохамеданина Абди, останалите били младежи, неслужили още във войската/. Групата се присъединява към четата на “Чапай”, гдето получили партизанското си кръщение и имена: “Славей”, “Янко”, “Живко”, “Божидар”, “Горан” и др.

Поради наложилото се бързо оттегляне на четата, кръщението е станало набързо: строила се цялата чета “Варвара” и се обявили партизанските имена. Веднага се отделила една група от 8 души, между които е и Михал, със задача да нападнат мандрата в Дорковския балкан. Ето как описва той тази акция:
“Придвижваме се близо до мандрата в едни храсти до една сята нива със жито. Престояхме там през деня и поставихме мандрата под наблюдение. Като мръкна, нападнахме я от три страни. Овчарите, които бяха там, ги събрахме в една стая и им поставихме пост. Направихме обиск на цялата мандра, взехме три италиански пушки и 30 килограма кашкавал. На тръгване другарят Иван [Павлов] Стойнов25 от Малко Белово, Пазарджишко, говори на мандраджиите и на овчарите за смисъла на партизанската борба. Оттеглихме се със задача да извършим и акция на влака по линията Чепино-Пазарджик, който тогава превозваше строителен материал за германците. Престояхме 24 часа в очакване да мине товарен влак, но не мина и ние се оттеглихме по посока на четата, която щеше да се придвижи към местността “Милини скали” в Беловския район, за да проведе акция в с.Габровица. Като стигнахме в балкана над селото, другарите в групата от това село подготвиха организацията за провеждане на акция с цел да убият няколко души реакционери, да нападнат общината, да вземат оръжие и да наберат 20 души нови партизани.

03

Акцията се проведе успешно. От набелязаните трима реакционери само един открихме и го унищожихме, след като ограбихме бакалията му. Всичката стока раздадохме на населението: басми, брашно, олио, захар и др. Населението се стиче масово. Другаря Стойнов говори на състоялия се митинг за задачите на партизанското движение и на Отечествения фронт. Като завзехме общината, унищожихме архивите. След митинга, се оттеглихме към сборния си пункт с песента “Жив е той, жив е”. С нас заедно навлязоха и двайсет души нови партизани, както беше предвидено в плана на акцията. Четата ни нарасна над 80 души, което наложи разделянето и на две. На едната чета си остана командир “Чапай”, а на другата – партийното ръководство избра за командир Асен Бонев [Стоянов]26 от с.Варвара. Двайсет души чепинци, начело с Атанас Семерджиев от [с.] Лъджене, се отделиха, по решение на ръководството, за отреда “Чепинец” на Манол Велев.
На оттегляне от Варварската чета, се отделиха осем опитни партизани, за да проведем акция за завземане оръжието от общината Голямо Белово, Пазарджишко. Другарите, с които проведохме акцията бяха с войнишка униформа, за да не породим съмнение като влизаме в село. Така като войници влезохме незабелязано в общината. Отворихме вратата на караулната и изкомандувахме: “Стой! Никой да не мърда! Арестувани сте!”. Веднага поставихме пост на вратата и без съпротива взехме оръжието и бързо се оттеглихме. Дочухме стрелба подире им, но ние се бяхме вече оттеглили. Завърнахме се при Варварската чета. Разпределихме си нововзетото оръжие, след което, както беше уговорено, трябваше набелязаните 12 души да се присъединим към отреда “Чепинец” в посока на Каменецкия балкан. На път за там, след като видяхме, че има условия за мобилизиране на добри бойци към нас, спряхме се в балкана и установихме връзки чрез местни познати, горски работници “трупчии”, на които възложихме да поканят партийните отговорници от с.Каменица за среща с нас, за да им възложим задачи за мобилизиране на нови другари.
Като се срещнахме и им изложихме нуждата от излизане на колкото се може повече партизани, другарите партийни отговорници ни докладваха, че има много желаещи, като отпускари войници и други другари добри партийци, да излязат с нас в балкана.
Изтеглянето на другарите от село ставаше поединично или по двама-трима души, като ние предварително пращахме наши свръзки, за да ги доведат в четата. Така нашата група от дузина нарастна в продължение на две седмици на 45 човека.
От щаба на ІІІ оперативна зона, с командир Методи Шатаров /бай Панайот/, убит после при една акция, и комисар Стоян [Николов] Попов27 /сега народен представител/, дойде заповед, чрез свръзка от другите чети, че всички чети трябва да се придвижат в посока на връх “Милеви скали”, от гдето ще се организира нападение на гара Варвара, с.Варвара, с.Семчиново и с.Саитово (тук имало германски склад с дрехи). Изпратиха мен и Атанас Семерджиев за свръзка с Манол Велев, комуто да връчим общата заповед на командира на ІІІ оперативна зона. Нашите другари се насочиха към сборния пункт “Милеви скали”. След като връчихме заповедта на комисаря на “Чепинец” – Манол Велев, заедно с него се придвижихме към уговорения сборен пункт “Милеви скали”. Там пристигнахме привечер към средата на месец август. Тук беше пристигнало и цялото ръководство на ІІІ оперативна зона за организиране на предстоящата голяма акция. Всички чети наброяваха 230 души партизани. Командирът на зоната другаря Шатеров прие официално четите, свика ръководството им (командири и комисари) на заседание. Според взетото там решение, обектите и задачите на всяка чета се разпределяха поотделно.
Сутринта четите се насочиха към определените обекти. Нашата чета, с командир Асен Бонев [Стоянов] и ръководители Атанас Семерджиев и Любен Гумнеров, имаше за задача да превземе общината на с.Варвара и да изземе оръжието на полицейския участък.
Когато нашите телефонни връзки се придвижили, за да изрежат телефонните жици и да прекъснат връзката на селото с войсковите части, те били неочаквано забелязани и влизат в кратка престрелка с караула, което дава възможност на полицейския участък, кмета и другите реакционери да се въоръжат добре, като се качили на втория етаж на общината. Когато ние се придвижихме към общината, отдалечена от селото на около два километра и е по-близко до гарата, фашистките гадове ни откриха огън. В завързалата се ожесточена и продължителна престрелка падна убит нашия скъп и млад другар Христо Овчаров, от с.Дорково. При все това ние успяхме да превземем първия етаж на общината. В тая акция участвувахме към 40 души. В момента, когато влизаме в първия етаж, дочу се ура наблизо зад общината. Това даде повод да помислим, че са пристигнали войскови части от близкото (на 2 км) село Ели дере. Веднага напуснахме етажа и се оттеглихме към балкана. Врагът се окуражи и почна да си служи и с бомби. Отчетохме, че е безцелно да хабим бойните си припаси и се оттеглихме, тъй като в това време се водеха сражения съвсем близко: на гарата, в селото и в съседните близки села Семчиново и Саитово. Навсякъде по тия обекти акциите се проведоха успешно. Селата Варвара, Семчиново, и Саитово бяха превзети от партизаните. Иззети бяха много трофеи и избити неколцина фашисти. Разказваха после как интересно станало превземането на германския склад с дрехи в с.Семчиново. Нашият партизански подпоручик Благов28, с осем души партизани във войнишки дрехи, отива при войниците от склада и им казва строго: “Какво гледате, бе, какво чакате? Не видите ли как шумкарите нападат селата? Я скоро, бързо се строявайте та да вървим на помощ!”. Войниците се смутили и се подчиняват на “офицера”. Строяват се. Картечарят на склада, който бил залегнал при картечницата в картечното гнездо, също се уплашил от заповедта на подпоручика и се строява при другарите си. Подпоручик Благов изкомандува и на своите “войници” -партизани да се строят в задна редица, а след това веднага командува на първата редица: “Три крачки напред, марш!”. Кимва на партизаните да вземат “На бой с нож” и тогава дава заповед на неприятелската редица войници: “Лицева опора, марш!” и извиква: “Никой да не мърда, защото ще стреляме!”. Партизаните насочват заредените си пушки към тях. Сам “подпоручикът” взема картечницата и пушките им. Така залегнали в “лицева опора” войниците стоят, докато стане организираното от по-рано изземване на целия склад. Над десетина магарета били натоварени с дрехи в балкана, гдето се облякоха с германски дрехи над 200 души партизани.

* * *
“След голямата акция, всички чети се оттеглиха на почивка в балкана, гдето почна приготовление на втора голяма акция: превземане на същите села: Варвара, Семчиново и Сеитово, както и гарите Варвара и Саранево. Заповедта гласеше тия села и гари да се завладеят окончателно, като се постави и наша, партизанска управа”.
Войската предвождана от свирепия полковник Герман Еленков, командир на 27[-и Чепински] пех[отен] полк, успява да обгради партизаните. (вж. Подробното описание на Миланка [Николова] Станудина29, партизанка от отряда “Чепинец”). При оттеглянето на партизанскте отряди, врагът успява да откъсне една част от тилната партизанска редица, върху която съсредоточава почти целия си огън. Тук е и Михал.

04

“От четирийсет души партизани, заточени в едно дълбоко дере, паднаха убити 12 души. Всички останали успяхме да се отскубнем от картечния огън и се отправихме към определените биваци, посочени от командира на зоната – Методи Шатеров (”Бай Панайот”). В тази акция той загина трагично: с прекосени от картечен залп ръце и крака, той живя само два дена и умря”.
Става отново прегрупирване на четите, след което Манол Велев потегля с отреда си “Чепинец” към [селата] Каменица-Лъджене, а Михал Ковачев, заедно с дядо Стоян Попов (”Дядо Васил”) сформират чета от около 60 души и слизат на 8 септември в с.Белово, а на Девети септември – в [с.] Сараньово, отгдето тържествено се отправят за Пазарджик, за да празнуват свободата.

МИХАЛ КРЪСТЕВ КОВАЧЕВ, 38-годишен


1. Михаил Кръстев Ковачев – роден на 5 ноември 1911 г. в с.Дебърско. Политзатворник, член на РК на БРП в Чепино, концлагерист, ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
2. Асен Александров Бозаджиев – роден на 14 февруари 1909 г. в гр.Велинград. Член на бойна група, член на РК на БРП, политзатворник. Член на БРП.
3. Васил Василев Гилин – роден на 26 май 1905 г. в гр.Брацигово. Секретар на РК на БРП-Чепино, ятак. Член на БРП.
4. Васил Димитров Огнянов – роден на 28 декември 1903 г. в с.Дорково. Член на ОК на БКМС, участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно ятак.
5. Георги Георгиев Ласков – роден на 24 април 1898 г. в с.Недобърско, Благоевградско, Ятак, член на БРП.
6. Ангел Георгиев Чаушев – роден на 28 август 1903 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
7. Илия Георгиев Чаушев – роден на 2 март 1914 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
8. Георги Ангелов Чолаков – роден на 1 април 1911 г. в гр.Батак. Партизанин, заместник командир на отряда “Антон Иванов”. Член на БКП. Убит в сражение на 22 февруари 1944 г.
9. Никола Ангелов Чолаков – роден на 20 октомври 1905 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в сражение на 1 март 1944 г.
10. Тодор Ангелов Коларов – роден на 13 февруари 1903 г. в гр.Батак. Ятак, член на БКП.
11. Никола Петров Велков – роден на 17 август 1914 г. в с.Дорково. Секретар на РМС, партизанин в отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в бой на 14 март 1944 г.
12. Любен Тодорв Гумнеров – роден на 17 май 1914 г. в с.Церово. Политзатворник, секретар на ОК РМС – Пазарджик, секретар на ОК на БРП – Пазарджик, партизанин, член на щаба на ІІІ ВОЗ.
13. Любен Иванов Йовчев – роден на 7 ноември 1914 г. в гара Септември. Член на ОК на БКМС, секретар на РК на БРП – Септември, партизанин в отряд “Ангел Кънчев”. Член на БКП.
14. Георги Тодоров Ванчев – роден на 21 януари 1910 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 7 март 1944 г.
15. Манол Иванов Велев – роден на 6 януари 1916 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Секретар на РК на БРП – Велинград, партизанин, политкомисар на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
16. Атанас Георгиев Семерджиев – роден на 21 мaй 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин, командир на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
17. Никола Димитров Божанов – роден на 6 май 1906 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Убит в сражение на 21 април 1944 г.
18. Александър Иванов Пипонков – роден на 8 август 1920 г. в с.Дъбравите. Секретар на РМС в с.Дъбравите, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”. По време на І период от Отечествената война на България 1944-1945 г., е капитан от 27-и пехотен полк. Загива в сражение при с.Дубочица, Кумановско, на 10 октомври 1944 г.
19. Абди Мустафов Онбашиев – роден през 1904 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада чепинец. Член на БРП от 1924 г.
20. Борис Павлов Кюркчиев – роден на 15 май 1926 г. в с.Дорково. Партизанин от отряд “Ангел Кънчев”, Член на РМС.
21. Лазар Иванов Пармаков – роден на 29 ноември 1924 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
22. Стоян Давидов Георгиев – роден на 25 март 1925 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
23. Костадин Георгиев Ласков – роден на 18 юли 1924 г. в с.Дорково. Политзатворник, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
24. Христо Григоров Овчаров – роден на 5 март 1924 г. в с.Дорково. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС. Убит в сражение на 18 август 1944 г.
25. Иван Павлов Стойнов – роден на 27 октомври 1920 г. в Белово. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев” , по-късно политкомисар на отряда, секретар на БРП на с.Малко Белово. Член на БРП.
26. Асен Бонев Стоянов – роден на 18 юни 1906 г. в с.Варвара. Секретар на БКП в с. Варвара, партизанин, по-късно командир на отряд “Ангел Кънчев”.
27. Стоян Николов Попов – роден на 25 юли 1898 г. в с.Горно Броди, Гърция. Секретар на ОК на БРП-Пазарджик и Пловдив, политзатворник и политемигрант, член на ЦК на БРП, политкомисар на ІІІ ВОЗ. Последователно е член на ВКП(б) и БРП.
28. Благов, поручик –
29. Миланка Николова Станудина – родена на 26 август 1918 г. в гр.Велинград. Партизанка в бригада “Чепинец”. Член на БPП.

№ 3
Спомен на партизанина Асен Бонев Стоянов – “Велко”.

с.Варвара, Пазарджишко, 1 – 2 декември 1949 г.

Роден съм на 18 юни 1906 г. в с.Варвара, Пазарджишко. Произхождам от бедно селско семейство. Имам трима братя и една сестра. Аз съм най-голямият син в семейството. Чичовците ми, също бедни (единият е дърводелец, гурбетчия), както и баща ми са взели дейно участие в септемврийските събития през 1923 година. Аз бях 17-годишен младеж, но също бях арестуван, заедно с баща ми и чичо ми на гара Сараньово. Като малолетен бях освободен след три дена.
През 1920 година в селото ми съществуваше младежка комсомолска организация, на която бях и аз член. Като такъв бях и арестуван през септемврийските събития. Секретар на комсомола тогава в село беше Васил Тошев Гетов1. Партията беше добре укрепнала тогава в село и наброяваше към 30 члена, между които най-актвен беше Георги Динев Марков. След събитията в 1923 година, комсомолът, както и Партията в село бяха твърде много разстроени и не проявяваха деен организационен живот до 1927 година.

05

През 1924 година постъпих аз в 27[-и] Чепински [пехотен] полк. Тук попаднах в другарска среда. В ротата им се обособи една малка групичка, в която можехме да си споделяме мисли от политически характер. След атентата на Св[ета] Неделя в София през 1925 година, нашият полк беше изпратен да преследва появилата се чета на Кискинов в Панагюрско. Нашата групичка използва случая, за да пропагандира между войниците безцелната задача, за която ни бяха изпратили. Началството узна тази наша лява проява е около десет души бяхме арестувани три дена в една вила, след което целият наш взвод беше заменен и изпратен обратно в казармата в Пазарджик. По време на акцията за преследване на въстанниците от Кискиновата чета, ние бяхме успели да се свържем с ятаци от с.Мухово и им разкривахме всички получавани нареждания и заповеди на началството си. С това ние значително улеснявахме укриването на четата. По време на службата си в казармата аз се проявих като твърде недисциплиниран войник: веднъж напуснах поста си при затвора, заради което бях осъден на три месец строг тъмничен затвор /”галфак”/.
Военната си служба завърших през есента 1926 г. Като се завърнах в село, Партията и комсомолът значително бяха закрепнали. Страхът от септемврийските събития беше вече изживян. През 1927 година, по време на изборите аз станах член на Партията. Неин секретар тогава беше Васил Тошев Гетов, занаятчия-кожухар в Пловдив. Отпочнахме редовен организационен живот. В изборите през 1931 година ние избрахме трима души наши другари за общински съветници. Тогава аз взех дейно участие в разпространяването на наши бюлетини и агитация. В деня на избора полицията се опита да ме арестува от дома ми, но не успя.
През 1933 година аз бях избран за секретар на нашата партийна организация в село, която нарастна на 40 члена. След преврата на 19 май 1934 година отношенията ни с реакционерите в село се наостриха много. Мнозина наши другари бяха тормозени, арестувани и бити. Ние трябваше да изпълним общия курс на партията и навлязохме в масовите организации (читалището, кооперацията и др.), като успяхме да превземем ръководствата им. Отношенията ни с реакционерите още повече се влошиха, което достигна и до сбиване (на 14 ноември 1934 г.) при един изострен политически спор. Аз нанесох побой на един цанковист, за което бях осъден на една година затвор, но аз апелирах делото (адвокат ми беше др.Тодор Поляков от Пловдив, по препоръка на др.Влад[имир] Димчев, от Пазарджик). Това забави изпълнението на присъдата, а после пък ме засегна амнистията по случай раждането на престолонаследника. Вбесени от нашата организирана сила, една вечер реакционерите причакаха в засада един наш другар и го убиха. Ние издирихме четиримата убийци и поведохме организирана борба срещу тях – успяхме да ги осъдим и ги вкарахме в затвора.
Нашата организация укрепваше с всеки изминат ден. Поддържахме редовна връзка с Районния комитет на Партията в [с.] Саранево, а така също и с Окръжния комитет в Пазарджик.
Провежданите конференции на Окръжния комитет ставаха в нашия балкан, в местностите “Осичето” и “Елачко дере”.
По време на изборите в 1937 година за народни представители, ние гласувахме за кандидата Шуманов. Спечелихме 70 на сто от гласовете. На следващите избори за общински съветници аз бях избран за съветник в нашата централна община (в с.Варвара). Наскоро бях изключен, тъй като аз провеждах всички поръчения на Партията и често влизах в спорове, особено при гласуване на бюджета, когато виждах нещо, че неговата тежест пада върху бедните слоеве на селяните.
През 1940 година аз бях мобилизиран в запаса на [българо-]турската граница. Тук имах възможност да се свържа с много познати другари, с които работех по партийна линия в нашия край, между които бяха адвокатите Добри [Стоев] Брадистилов2, Михаил Манев [Михайлов]3 и Борис Кратунчев. През пролетта [на] 1941 година отново бях мобилизиран в Златоград – на [българо-]гръцката граница. Тук ме свари решението на фашисткото правителство за пускане на германските войски в България. Това от друга страна наложи да освободят от запаса няколко набелязани другари-комунисти, между които бях, разбира се и аз. Веднага със завръщането си в село получих нареждане от Районния комитет в Саранево да образувам бойна диверсионна група. На първо време аз организирах шест души наши партийци. Почнахме усилена дейност по снабдяване с оръжие и бойни припаси.
След обявяване на войната между Германия и Съветския съюз [на 22 юни 1944 г.], ние веднага проведохме съвместна районна конференция в местността “Башлъците”, на които другарят районен секретр Любен Йовчев ни даде инструкции за подготвяне на землянки на балкана и за събиране на оръжие и храни.
Нашата бойна група (Спас Бонев [Стоянов]4, мой брат, Атанас Дамянов Кръстин5, Атанас Ангелов Бонев6, Никола Дим[итров] Радков7, убит после като партизанин, Павел Ангелов Нистеров, Ивaн Димитров Радков8) се събра веднага на съвещание и определихме местата за изкопаване на землянки, а също така трябваше да открием и всички необитаеми и непроходими места за населението.

06

След като батачани съставиха партизанска група в Баташкия балкан, полицията изостри бдителността си и предприе масови арести в с.Лозен и [c.] Саранево. Провалът на Районния комитет разкри на властта всички негови членове, което ги принуди да минат в нелегалност. Това бяха: Любен Йовчев, секретар; Лука [Димитров] Навущанов9, Никола Бочев (убит като партизанин), Тодор [Атанасов] Хайдушкин10, Петко [Атанасов] Чолев11 (убит също по-после като партизанин), Владо [Петров] Георгиев12 и Елена [Ламбрева] Йонова13. Между тия другари бяха попаднали и нечленове на районния комитет – Ангел [Иванов] Згарлийски14 и Ангел Овсезов, от с.Лозен.
Някои от тия нелегални другар (Лука Навущанов, Любен Йовчев, Петко Чолев, Никола [Иванов] Сгуров15, Ангел Овсезов, Ангел Сгарлийски и Атанас [Василев] Дамянов16) дойдоха в началото н август в нашия балкан – местността “Коритата” и се настаниха за зимуване в една пещера. Чрез другаря Иван Дамянов аз се свързах с нелегалните и ги продоволствувахме.
Към края на м.септември партизанинът Атанас Дамянов /от нашето село/ напусна другарите си и се предаде на властта. Той беше веднага интерниран, но не издаде лагера, но това наложи партизаните да си напуснат бивака и да се изместят в местността “Липово равнище”, други пък слизат по квартири в [c.] Саранево и в [c.] Кара Бунар.
На 6 ноември 1942 година пристигнаха в село около 30 души полицаи, водени от началника си. Веднага ме арестуваха и откараха в общината. Подложен бях на жесток побой, за да разкрия връзките си с партизаните. Не можаха нищо да изтръгнат и ме откараха в Пазарджик, гдето след двудневна инквизиция ме освободиха по недоказаност.
Завърнах се в село и заживях полунелегален живот. Рядко се завръщах у дома си. Това продължи до февруари 1943 година.
На 2 февруари, заедно с двама другари отдохме да изкопаем землянка в местността “Пожарска вода” в балкана, за да изпълним взетото решение на бойната група. Когато на 4 февруари двамата другари вече довършвали изкопа на землянката, били открити от един наш козар, който случайно попаднал там като дирел загубените си кози. Понеже този козар беше известен реакционер в село, веднага долага на властта и един от двамата другари бива арестуван. Това положение наложи веднага, още на другия ден, на 5 февруари да минем окончателно в нелегалност в балкана. Арестуваният другар, въпреки 18-дневните му мъчения в инспекцията на полицията в Пловдив, не признал нищо и бива освободен. Като научих това, аз се осмелявах да слизам в село и предпазливо да поддържам връзка с бойната група (пряко с брат си и с освободения от полицията другар). Това продължи до 5 април същата 1943 година.
Към 3 април двама души от Баташката партизанска група, изпратени за диверсионни действия в нашия балкан, слизат в местността “Кочовия мост” и прекъсват с взрив железопътната линия между спирка “Варварски бани” и гара Чепино. По тоя повод аз бях подирен от полицията, за да ме арестува. Една вечер, когато влязох в една бакалница, за да си купя сол, цигари, сода за хляб, кибрит и др. За другарите от партизанската чета в нашия балкан (от група тя нарастна на чета с 15 души), посочен от наш местен общински полицай, аз бях арестуван от местната полиция. Те ме заставиха да ги отведа в дома на друг един помагач и заедно с него да ме откарат в общината. Нашият местен полицай предложи сам да отведе четиримата си другари до дома на дирения помагач, а аз с останалите двама полицаи да отида направо в общината. Когато пристигнахме там, при отваряне на вратата аз блъснах единия полицай пред мен вътре и той се строполи на пода; извръщам се веднага назад, стрелям върху втория и побягвам, но и двамата откриха стрелба подире ми, раниха ме леко в стъпалото на единия крак. Въпреки това аз успях да побегна и се укрия в балкана. Тук ме чакаха другарите партизани в местността “Коритото”. Командир на групата беше другарят Костадин [Димитров] Старев – “Клим”17 (избягал като школник от 27[-и Чепински] пех[отен] полк в Пазарджик); политкомисар беше “Ботю”18, по професия агроном (и двамата родом от с.Мало Конаре, Пазарджишко). След една седмица от пристигането ми в групата, на едно съвместно заседание решихме да преименуваме групата в чета “Кочо Чистеменски”, която тогава наброяваше 15 души. Почнахме да провеждаме бойни учения и просветна дейност. Полицията се беше добрала до сведения за нашето пребиваване във Варварския балкан и предприе блокада, като спря всякакъв достъп на населението да ходи из балкана. Така ние се откъснахме от връзките си със с.Варвара, което ни принуди да изпратим към 7-8 души из другите близки села, но полицията влязла по дирите им и засили блокадата, като мобилизира всички реакционери из целия район край балкана, за да откъсне другарите си и ги залови. Те обаче се укриват почти цял месец из ятаците по селата. Ние в балкана привършихме храната, което ни принуди също да слезем, за да установим връзки с бойните групи и се снабдим с храна. Щом слязохме до гара Саранево и видяхме, че не можем да преминем гъсто поставените полицейски постове, върнахме се отново към балкана, но на разсъмване се натъкнахме на един полицейски пост, който решихме да обкръжим и го заловим. Завърза се престрелка, но постовете се пръснаха, като някои бяха изоставили раниците и пушките си, изплашени от ненадейното наше нападение. Ние се оттеглихме навътре в Беловския балкан и наблюдавахме как полицията обкръжи цялото пространство на завързалата се престрелка.

07

С храна обаче не можахме да се сдобием и това ни принуди да се оттеглим в Сестримския балкан. Още с пристигането си пратихме двама другари за с.Сестримо. Те имаха познати там и можеха да се свържат, за да снабдят четата ни с храна. Те успяват да влязат във връзка със селото и на втората вечер, точно на Гергьовден, донесоха едно печено агне и хляб. След като подкрепихме силите си, ние се изтеглихме след проливния дъжд, мокри до кости, в една пещера на Сестримския балкан, гдето престояхме 18 дена. Понеже в Сестримо нямаше тогава партийна организация, ние се снабдявахме с храна само чрез двама крайно бедни другари: Гаврил Ганчев (когото нарекохме с нелегалното име “Ганчо”, а другия – “Станчо”). Нашият “Ганчо” беше каруцар на някаква еврейска група, която работела на шосето край Сестримо. Когато той им пренасял храна, едва е успявал да открадне по някое хлебче, риба и ориз, за да ги предаде на нас.
Храната ни беше крайно оскъдна. Варяхме си коприва, събирахме си охлюви, беряхме си див лук /”лефурда”/, а някои другари дори ядяха току що излистила букова шума. Твърде много заслабнахме и изпусталяхме. Решихме да хванем от някое стадо една овца и да подкрепим силите си. До такава степен бяхме прегладнели и отслабнали, че аз и един другар не можахме да хванем така желаната овца. Връщаме се и докладваме на командира. Реши се: трима души да се върнат отново във Варварския край и се свържат с незавърналите се още наши другари партизани и чрез ятаци, бойни групи, да организират събирането на храни. Между тия трима другари бях и аз. Ние успяхме да се свържем на първо време с другари от Варвара, а те пък ни свързаха с Ветрен дол и със с.Лозен. Така успяхме да съберем цяла една каруца с хранителни продукти, а наш човек от с.Лозен ги откара до с.Сестримо, гдето пък нашият “Ганчо” ги приемаше и предаваше на другарите от четата.
Двамата мои другари останаха да събират още храни из селата Ветрендол, Варвара, Саранево, Лозен и Злокучене, а аз се установих във Ветрендолския балкан, за да подготвя скривалище за незавърналите се другари, откъснати от четата преди около един месец. През м[есец] юни те дойдоха, а заедно с тях доведоха и нови 10 души (от Пазарджик, [с.] Величково, [с.] Карабунар и [с.] Стрелча, Панагюрско). Към края на юни при нас се прибраха и другарите, които бяха останали в Сестримския балкан, тъй като били открити и предадени от някой си горски. Така тук, във Ветрендолския балкан, ние се насъбрахме всичко към 30 души, след което, поради поставените секретни постове наблизо, ние се изтеглихме през Варварския балкан и се установихме в Симеоновския балкан, и си изкопахме две землянки за склад на пренесените продукти. Тук надойдоха още 5-6 души другари от [c.] Величково, [c.] Бошуля и [c.] Злокучене. Проведохме една конференция, на която се разкритикува дейността на околийския секретар на Партията – др.Любен Гумнеров: при отпечатване на материалите на циклостил в с.Величково се е отнесъл немарливо към работата си, което подпомогнало властта да разкрие циклостилната машина и да извърши масови арести в селото. Другарят Гумнеров беше обвинен още и в тома че като секретар на Околийския комитет, не е ръководил добре партийната околийска организация, поради което е последвал провал. Обсъдена бе и дейността на др.Любен Йовчев, че не спазва дисциплината в четата – самоволно се отлъчва и отива в родното си село Саранево. Направиха се изводи от всички тия опущения и слабости. Гласува се резолюция за най-строго изпълнение на партизанската дисциплина.
След тази конференция се зе решение една група, начело с др.Гумнеров, да слезе из селата и в гр.Пазарджик, за да уреди връзки за събиране на храни, които да се превозят във Ветрендолския балкан, а останалаа част от четата заминахме да копаем землянки из нашия Варварски балкан, главно за складиране на картофи за зимата. Тази задача можахме да изпълним към края на септември, но тъкмо по това време бяхме разкрити от един дървар от с.Симеоновец, тъй като се бяхме установили в тоя балкан. Това наложи да се изместим отново във Ветрендолския балкан. Тук към нас се присъедини и др.Лазар [Христосков] Боснев19, касиер на кооперацията в с.Паталеница, излязъл в нелегалност. Изкопахме веднага четири землянки и складирахме хранителните си продукти, насъбрани от селата Величково, Бошуля, Карабунар, Ковачево и др. Взе се решение аз да сляза с група от трима души във Варварския балкан, за да организирам още една продоволствена база. След като успешно изпълнихме възложената ни задача, аз и “Филип” (Георги [Цвятков] Момеков20, от Панагюрище, който беше дошъл при нас към края на септември), по поръка на командира на четата, отидохме в местността “Милеви скали”, за да огледаме местността и направим скица, тъй като там щяха да ни пуснат оръжие с парашут. Другарят Момеков отнесе скицата на командира на четата, но напразно останаха надеждите ни за спускане на оръжие. Аз останах при триматта си другари от Варварския балкан, за да продължим работата си по изнасяне на храни и складирането им в приготвените отпреди землянки. Тази наша дейност продължи до падането на първия сняг през декември [1943 г.]. Дебелата снежна маса им попречи да се върнем при четата във Ветрендолския балкан и останахме да зимуваме в нашия Варварски балкан. През това време нашата чета е провела към началото на декември една акция: изгорено било влакчето, идващо от Велинград, в местността “Бялата барака”, превозващо дървен материал за немците. Преди един ден пък беше дошла една част от Баташкия отред и на гара Цепина бяха спрели мотрисата, идваща от Пазарджик: убиват двама полицаи, свалят пътниците, обискирват ги, а мотрисата пускат обратно по инерция из нанадолнището, гдето дерайлирва.
До пролетта ние не успяхме да се свържем с нашата чета и си зазимувахме в нашия Варварски балкан. През януари бяхме разкрити от един козар, който не ни издаде, но все пак ние се принудихме да се изместим замаскираната и добре подготвена землянка в местността “Дюкяните”” Измествахме се в местността “Куикълата”” гдето преживяхме до пролетта.
Към 2 февруари 1944 година нашата чета провела акция и в Баткуша – местност край манастира “Св.Петър” за снабдяване с храни и облекло. Натоварват всичко на камион и се оттеглят в Семчинския балкан, в местността “Кишиша”, гдето се настаняват в предварително приготвени землянки. Полицията била уведомена за акцията и тръгва по дирите на камиона. Когато другарите спрели при “Топлата вода” в Малко-Беловска местност, з да разтоварят камиона, на другия ден пристига полиция, обгражда цялата тази местност и разкрива землянката. Там бил настанен един ранен другар при акцията, заедно с други двама. Завързва се престрелка и двамата другари падат убити, а раненият бил хванат жив. Полицията и войската успяват да разкрият и другата землянка на четата. Завързва се и там бой. Нашите четници се принудили да отстъпят, преследвани от врага. Били дадени три жертви. Четата се оттегля в местността “Елиджик”” в Церовско-Муховско землище. Тук в четата се прибрали около 20 души другари, останали за зимуване от есента. Но и тук четата бива разкрита от следващите я по дирите войска. Обкръжена, четата завързва ожесточено сражение, но бива разбита от превъзхождащия я враг. Падат убити 22 души наши партизани, начело с командира “Клим” и политкомисаря “Ботю”. Тук бива ранен и политическият комисар на ІІІ [оперативна] зона, другарят Стоян Попов, а командирът на ІІІ [оперативна] зона, другарят Методи Шатеров и неколцина още другари успяват да се отскубнат от врага и да се спасят. След два месеца /към месец юни/ ние успяхме да се свържем с тях във Ветрендолския балкан.
Партизанското движение се разрастна. Тук пристигнаха около още 50 души /само от с.Черногорово бяха дошли към 20 души младежи/. Така четата нарастна до 80 души. Предприехме масови акции. Около 30 души слязоха в един еврейски лагер при гара Белово. Тук към тях се присъединил един евреин, който отпосле стана политически комисар в четата на “Чапаев”. След това ние се оттеглихме от Ветрендолския балкан, за да проведем акция в с.Дорково, но се случи беда: през деня двама души, които бяха поставени на пост, се предават на властта, което ни наложи да се откажем от тази акция. Потеглихме за с.Габровица. Тук проведохме успешно акция за снабдяване с оръжие от общината, а също и с храна и облекло. Свикахме митинг. Произнесе се слово, а след това се завърши с хоро. Към четата ни се присъединиха към 10 души мъже и жени от селото. Оттеглихме се в балкана. След една седмица една група от десетина души проведе акция в общината на с.Голямо Белово. Снабдихме се и от тук с 16 пушки и около 300 патрона. След тази успешна акция четата се отправи за местността “Милеви скали”, за да се свърже с отред “Чепинец” и “[Панайот] Волов” от Средногорието. Тогава, към средата на август, нашата чета “Кочо Чистеменски” нарастна на 120 души и [се] оформи в отред, наречен “Ангел Кънчев”. За боен командир на отреда бях избран аз, по препоръка на командира на зоната, другарят Методи Шатеров; това се обсъди и одобри от общото партийно събрание. Отредът се разчлени на три чети.
Срещата на “Милеви скали” с отредите “Чепинец” и “[Панайот] Волов” стана на 16 август. Присъствуваше и целият щаб на ІІІ [оперативна] зона. Беше изготвен общ оперативен план за превземане на селата: Варвара, гара Варвара, с.Симеоновец (тук имаше германски склaд с дрехи, които бяха иззети при една акция; описаха се от друг партизанин) и с.Семчиново.
На моя новосформиран отряд се възложи за обект с.Варвара. На 18 август ние нападнахме, по предварително подготвен план селото. Акцията не излезе напълно успешна. Един озверен реакционер от село уби жена ми, дъщеря ми (18-годишна) беше ранена на седем места, а 12-годишният ми син – във врата. Аз успях да прибера ранените си деца в отреда, а най-малкото – 9 годишно момиченце, изпратих в с.Семчиново при роднини.
Проведената акция от отред “Чепинец” на гара Варвара не успя. Там участвуваха хора и от моя отред. Полиция и войска барикадирали добре отвътре гарата и полицейския участък, от гдето хвърляли бомби и не позволили превземането на участъка. Падна убит един четник, а двама били ранени.
Най-успешна била проведената акция в с.Симеоновец от отред “[Панайот] Волов”. Германският склад с дрехи бил ограбен и опожарен. Освен това били взети една лека картечница, 6 пушки и патрони. В престрелката с местната полиция били убити двама полицаи и други двама ранени.
Едновременно проведената акция в с.Семчиново се проваля. Били ранени 7 души четници.
След така проведената акция отредите се оттеглиха отново в местността “Милеви скали” /северно от Чепино/.
Щабът на ІІІ [оперативна] зона направи разбор на проведената акция. Отчетоха се грешките за пропадналата акция в с.Семчиново, от сборния отряд (от “Чепинец” и “[Панайот] Волов”). Отчетоха се грешки и на отред “Чепинец” за неправилно нападение на обекта, недобре разузнато положение на гарата.
Отред “[Панайот] Волов” се оттегля за Средногорието. Щабът съобщи за изготвения план за общо нападение – откриване фронт и превземане на гр.Пазарджик, гарите Саранево и Белово. Между това, от 20 август до 4 септември, се изпращаха наказателни групи за залавяне и ликвидиране на открити народни врагове из селата: Варвара, Чепино, Каменица, Корово. През това време прииждаха непрестанно нови четници и четнички в отредите. Моят отред “Ангел Кънчев” нарастна на 130 души.
На 4 септември врагът се сдобина със сведение за разположението на нашите отреди и войската ни обгражда от всички страни. Същият ден, в 9 ч. Сутринта, партийната организация (от около 50-60 души) на зоната беше свикана на заседание. Тук-там се зачуваха далечни редки вистрели и това ни озадачи. След няколко минути идва един от постовете на нашата охрана и съобщава, че откъм Беловския балкан настъпва многобройна войска. Почнаха да се зачуват и по-близки вистрели. Веднага пращаме далечни разведки, за да разузнаят добре състава на настъпващата войска. Заседанието веднага се прекрати. Всеки командир, според дадената от щаба на зоната заповед, си строи отряда за проверка на хората и да разпредели задачите на командирите на четите. На отред “Чепинец” беше даден фронт към запад – за среща с войските, които настъпваха откъм Белово; на моя отряд се даде фронт откъм изток – за среща с войските, които настъпваха откъм гара Варвара, с.Варвара и с.Симеоновец. Отредите заеха позициите си.
Войските, настъпващи откъм [с.] Белово, изпревариха тия, които идваха срещу моя фронт, така че отред “Чепинец” прие боя по-рано от моя отряд с около четвърт час.
Високозаетата от нас позиция обхващаше целия обзор на настъпващите войски и ние добре наблюдавахме тяхното движение към нас. Аз дадох заповед на четниците си да се въздържат да стрелят. Когато предните двойки огледвачи на войската се приближиха на 50 крачки от нас, а след тях и настъпващата във верига войска излезе на открито пред нас на поляната, тогава едва аз дадох заповед за стребла и още при първия мой залп войниците отстъпиха и побегнаха панически, тъй като няколко души бяха ранени и нададоха викове. Чуваше се ясно командуването на началството, което призоваваше строго войниците да не отстъпват, защото ще бъдат разстрелвани.
Ние прекратихме стрелбата. Офицерите прегрупираха частите си и отново настъпиха, но и сега те бяха отново отблъснати, с нови ранени. Аз забелязах, че на около един километър прииждат нов войскови части. Преценявайки добре надделяването на врага, аз съобщих на щаба на зоната, че срещу мен прииждат големи войскови части. Чакам ново нареждане. След малко свръзката ми съобщи, че щабът заповядва да не отстъпвам да приема боя. В този момент една от моите чети, с фронт откъм с.Симеоновец, (с командир “Боян”) видях че отстъпва и войниците се явиха в тил на моите останали две чети, което позволяваше да бъдем скоро обградени и притиснати. Съобщавам на зоната за новосъздалото се положение, но свръзката ми донесе, че не е влязъл в досег с командира на зоната, понеже командното място е изместено.
Докато войската в тил все повече се приближаваше, другата пред нас се прегрупирваше за трета атака. Оставаше само един изход: да се отскубнем от почти вече обградилия ни от три страни враг. Нямаше време за повече обмисляне на положението и трябваше да се действува веднага. Съветвам се с политическия комисар и той ми даде пълно право да командвам по свое усмотрение. Наредих щото четата откъм спасителния за отреда изход да остане за поддържане на огъня, а десният фланг (вътре в обръчa) да се изтегли. В момента на нашето изтегляне войската съсредоточи картечен огън срещу нас и под негово прикритие войниците от челната колона настъпваха в атака. Около дванадесет души от моя отряд бяха без оръжие и побегнаха изплашени. Определената чета за поддържане на огъня си остана, а другите две чети се оттеглиха, без да се дадат жертви – убити или ранени. Едната част от войниците, която беше в тил на нас, се вряза между двата отреда и се яви в тил на отред “Чепинец”, така че когато ние отстъпихме, той беше разбит – другарите се бяха пръснали из балкана, преследвани от свирепия враг. “Чепинец” даде 14 души жертви, пада убит и командирът на нашата ІІІ [оперативна] зона – другарят Методи Шатеров.
При отстъплението аз насочих отреда си към Семчин[ов]ския балкан, където бяхме се уговорили да се съберем. Аз добре познавах тази местност, понеже тъкмо тук съм се движил цели две години. Използувах умело всяка гънка за прикриване. Когато се наложи да пресечем главния горски път, откри се внезапна стрелба, но скоро замлъкна, без да дадем жертви. Наближаваше да се смрачи и за да не бъдем отново изненадани от противника, аз дадох заповед за почивка, за да пренощуваме в гората. Изпратих свръзка на уговореното за среща място. Разбитите части от “Чепинец” се оттеглят към Чепинския балкан и не можахме да се свържем с тях. Откъснатите наши части при престрелката на горския път се прибраха след два дена при нас – на 7 септември.
Отредът ни проведе успешна акция за снабдяване с храна в с.Малко Белово, след което се оттеглихме в Малко-Беловския балкан. Отпочинахме си на 8 септември и на 9-ти слязохме победоносно на гара Саранево. Четата, която беше останала на “Милеви скали”, за поддържане на огъня под командването на [Александър Иванов Пипонков] “Чапай”, се оттегли успешно без жертви, и на 9-ти септември слиза на гара Белово. На 9 септември целият мой отред и отряд “[Панайот] Волов” влязохме в Пазарджик. След като заехме казармата, настанихме се в училище “Васил Левски”, гдето престояхме до към един месец и през ноември, сформирани в ІІІ партизанска рота, заминахме на фронта при Гюешево. Когато стигнахме до Скопие, бяхме разформировани по време на І фаза от Отечествената война.


1. Васил Тошев Гетов – роден на 27 септември 1900 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в в отряд “Ангел Кънчев”.
2. Добри Стоев Брадистилов – роден на 14 април 1910 г. в гр.Пазарджик. Член на ОК на БPП –Пазарджик, политзатворник.
3. Михаил Манев Михайлов – роден на 3 юли 1909 г. в Ени чифлик, член на ОК на БPП – Пазарджик, политзатворник.
4. Спас Бонев Стоянов – роден на 1 януари 1910 г. в с.Варвара. Секретар на РМС в с.Варвара, по-късно е партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
5. Атанас Дамянов Кръстин – роден на 27 септември 1903 г. в с.Варвара. Секретар на БPП в с.Варвара, концлагерист, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”.
6. Атанас Ангелов Бонев – роден на 10 октомври 1911 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
7. Никола Димитров Радков – роден на 14 октомври 1908 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Убит в сражение на 1 февруари 1944 г.
8. Иван Димитров Радков – роден на 12 септември 1910 г. в с.Варвара. Ятак.
9. Лука Димитров Навущанов – роден на 14 юни 1909 г. в с. Поибрене. Политзатворник, член на РК на БPП – Септември, партизанин, командир на отряда “Георги Бенковски”, по-късно политкомисар на отряд “Панаюот Волов”.
10. Тодор Атанасов Хайдушкин – роден на 13 февруари 1889 г. в с.Ветрен. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., член на РК на БPП – Септември, политзатворник.
11. Петко Атанасов Чолев – роден на 17 септември 1900 г. в с.Церово. Секретар на РК на БPП-Септември, партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Член на БPП. Загива в сражение на 15 февруари 1944 г.
12. Владо Петров Георгиев – роден на 22 януари 1917 г. в с.Злокучене. Секретар на ГК на БPП – Септември. Политзатворник.
13. Елена Ламбрева Йонова – родена на 4 март 1893 г. в с.Септември. Член на РК на БPП – Септември, ятачка.
14. Ангел Иванов Згарлийски – роден на 8 септември 1905 г. в с.Лозен. Партизанин от бригада “Георги Бенковски”. Член на БPП.
15. Никола Иванов Сгуров – роден на 25 август 1914 г. в с.Арда, Смолянско. Партизанин, заместник-политкомисар на бригада “Георги Бенковски”, член на РК на БPП – Септември.
16. Атанас Василев Дамянов – роден на 24 декември 1922 г. в гр.Брацигово. Член на РМС. Партизанин от отряд “Васил Петлешков”.
17. Костадин Димитров Старев – роден на 30 декември 1919 г. в с.Мало Конаре. Секретар на РМС в Мало Конаре, партизанин, командир на чета “Кочо Чистеменски”. Член на БКП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
18. “Ботю” –
19. Лазар Христосков Боснев – роден на 22 януари 1916 г. в с.Паталеница. Секретар на РК на БPП -Паталеница, ятак, по-късно партизанин в чета “Кочо Чистеменски”, Член на БPП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
20. Георги Цвятков Момеков – роден на 25 юли 1914 г. в гр.Панагюрище. Секретар на РК на БPП – Панагюрище, партизанин в бригада “Георги Бенковски”. Началник-щаб на бригадата.

№ 4
Спомен на партизанката Миланка Николова Станудина – “Соня”

Велинград, (квартал “Чепино”), 12 юни 1949 г.

Родена е през 1913 година. След опожаряването на с.Обидим, Неврокопско, от турци и гърци, родителите и се преселват в с.Чепино. Като ученичка Миланка е любознателно дете. Завършва ІV клас в смесената гимназия в [с.] Лъджене, а след това и девическото професионално училище (VІ-класно) също в [с.] Лъджене. Многодетното семейство (12 деца, от които 6 живи – 4 братя и две сестри; Миланка е най-малката) не позволило по-голямо образование. Още като дете тя слуша приказки от майка си за комити. Особено впечатление и направил разказа за Елена комитка, съученица на Яне Сандански. Като ученичка Миланка обича да чете за живота в Съветския съюз. След като завършила професионалното училище, Миланка се запознава с уволнения учител и укриващ се в селото комунист Манол [Иванов] Велев, родом от с.Скребатно, Неврокопско. Той основава РМС в Чепино, в който участвува и Миланка. През 1939 годна и било възложено да разпространява бюлетини и да агитира за изборите от името на Работническата партия (комунисти). Изборите били спечелени от комунистите.
През 1941 година есента се заражда и партизанското движение в Родопите. На Миланка се възлагат и конкретни задачи. Тя открадва от зет си пушката му и я дава на главния организатор Манол Велев. Закупува с предадените и пари от партията и пистолета на поминалия се съпруг на братовчедка и. Сформирал се отряда “Антон Иванов”, в който е имало отначало само една партизанка, на име “Макра”, от Пловдив. Тя съобщила на Миланка, че ще я повикат, когато се наложи. Миланка закупувала чорапи и др[уги] дрехи, за които едва след 9 септември [1944 г.] узнала, че били изпращани за лагера “Еникьой” на интернираните. След това, тя е снабдявала партизаните и с медикаменти. В 1942 година тя била приета за член на Комунистическата партия, гдето става секретарка на женската група, която не могла да просъществува, поради съмнение в една от членките.
От отряда “Антон Иванов” слизат партизани (между които е брациговецът Атанас [Николов] Ненов1), за да запалят фабриката за дървен строит[елен] материал на братя Паланкови, предназначен за германците. Акцията се проваля, поради голямата бдителност на пазача, който веднага изгасва бензиновия съд. Запушалката на съда била от вестник, на който бил запазен абон[атния] етикет на името на Вичо Горанов, (ятак от [с.] Лъджене и член на партията). Горанов веднага бива арестуван, заедно с Кадьов; подир това полицията арестува и Ангел Чопeв; Вичо Горанов избягва от ареста, но отново е хванат и убит на 3.ІІІ.1943 г. заедно с Ангел Чопев.
Към баташката група се присъединяват първо Манол Велев и Тодор Дуков, и двамата от Чепино, през пролетта на 1943 година; от Каменица се присъединили следните партизанки: сестрите Вела [Пеева Пеева]2 и Гера [Пеева]3 Пееви, Чаушев, Крум [Георгиев] Гинчев4, “Марко”, Стоил [Димитров] Гълъбов5 и Александър*. На връх Великден те биват приети в Баташкия отряд. След около две седмици се присъединили към отряда Никола Грънчаров и Георги [Вишанов] Дарлоков6.
През есента биват изпратени повиквателни заповеди и се набира значителна група, която се присъединява към батачани и чепинци. Този почин се отчел още тогава като грешка. Наложило се щото отрядът “Антон Иванов” да се раздели. Oще в първата землянка на чепинци в местността “Порт Артур”, (кръстена така по време на превземането на Порт Артур през руско-японската война, когато тъкмо “воювали” и батачани с чепнци за границата между общинските гори), в подножието на връх “Сюткя”, чепинските партизани Петър [Георгиев] Чинков7, Атанас [Георгиев] Зисов8, Манол Велев, Ангел Чопев и др., са си подготвили припаси в случай на провал/. Манол Велев предложил разделянето на пет групи, между които чепинци се отцепват с всички 14 души. Групата се настанява в местността “Маскин”, но бива открита от помаци и се наложило да се премести в местността “Баталач” – “Герово дере”, посочена от комитата Моисей Узунов, който дори завежда чепинските партизани на самото място. Една част остава горе, а други три двойки слизат в Чепинци, Лъджене и Каменица за храна. Двойките се свързват с отговорните ятаци, които сами са отнасяли хранителните и други припаси на уроченото място в планината. Използувана била една най-крайна къща в с.Чепино като удобен пункт за снабдяване, но при все това се е предпочитало по възможност всичко да се отнася в планината, без да се влиза в тази къща. Очертани до тогава ятаци са били: Ив[ан Димитров] Бергов9, Димитър Саизов, Сали Шинев и Костадин Бергов, всички от Чепино. От с.Каменица е бил ятакът [Димитър Тасков] Содев10, наричан от партизаните “Презрения”, поради от оплакването му пред тях, че властта го заподозряла, а той се изразил, че бил “презиран”.
Така в подготовка за зимата преминала есента на 1943 г. След падналия късно сняг двойките се прибрали в землянките си в планината. Когато те напуснали селото, командирът Манол Велев поверява на Миланка, че и се възлага трудната и отговорна задача да служи за връзка между селото и чепинските партизани, т.е. поверява и се живота им. В случай на провал и се наложи спасяването на някои от другарите в село, Миланка трябвало да влезе веднага във връзка с ятака Димитър Малчев. През януари 1944 г., властта предприема арести. От [c.] Чепино избягват в балкана другарите Димитър Сеизов и Георги Мавриков. Според както било уговорено, Миланка изпълнява поръчението на партизаните и им съобщава чрез Димитър Малчов. Веднага слиза една двойка партизани в [с.] Чепино, друга в [с.] Лъджене, трета в [с.] Каменица и четвърта в [с.] Ракитово. Към края на януари [1944 г.] полицията арестува Мильо Михайлов, Васил [Игнатов] Кръстин11, Петър Кънчев и др[уги] ятаци – всички от [с.] Лъджене. Мильо Михайлов бил подложен на жестоки инквизиции, но не изказва нищо.
След станалия провал в климатическата гимназия в [с.] Лъджене, забягват в планината учениците Стойко [Илиев] Калпазанов12, от [с.] Каменица, Ив[ан Николов] Пандев13, от [с.] Лъджене, и Елена [Костадинова] Бергова14 от [с.] Чепино. За пръв път се използвуват домовете на ятачките Кордева и Маврикова за свръзка. Поради настъпилата зима, Миланка била отменена със Стоян Ръджов и Атанас [Георгиев] Мавриков15, които отишли в гората под предлог, че са дървари.
След арестуването на ятаците Мильо и Васил, както и след бягството в балкана на учениците, по писмено предложение от четата на чепинци, Миланка излиза също в балкана на 8.ІІ.1944 г., заедно с ятачката Росица Скабрина и ятака Стоян Ръджов. Когато Миланка съобщила на четниците, че вечерта южнобългарският театър щял да представи пиесата “Бойка” в село, всички единодишно решили да кръстят новопристигналата с Миланка гостенка с името “Бойка”. На другия ден новопокръстената “Бойка” и Стоян Ръджов се завръщат в село. Ръджов само след два дена се присъединява към чепинци под името “Чапай”.
На следния ден младата партизанка Миланка Станудинова – “Соня” и командирът Манол Велев заминават за местността “Къцева чешма”, за да се срещнат с Никола Божанов, Стефан [Ангелов] Добрев16 и Г[еорги Димитров] Шулев17. От тях те узнават, чe застрашените другари от Ракитово щели да излезнат през пролетта.
Падналият дебел сняг възпрепятствувал чепинските партизани да стигнат приготвената от по-рано землянка в местността “Баталач”, пък и ако биха предприели поход до там, следите по снега биха ги издали. Поради това, групата всяка вечер си правила навес с одеяла (пет за шест души), както е показано на скицата:

?

Обстановката в балкана налагала партизаните да си приготват набързо хляб във вид на питки, които изпичали на нажежена плоча, поставена върху два странични камъка. Тестото се отмервало с канче за вода или друга някаква форма. На първо време питките се давали намазани с мармелад и в чест на тоя “разкош”, нарекли бивака “Мармелад бивак”. Друг път чепинци получили от българомохамедани един “тулум” сирене, което ознаменували с кръстенето на бивака си в “Тулум бивак”. През пролетта, убили в един бивак, змия, и го нарекли “Змия бивак”. На друг бивак пък били убили свинкя и го нарекли “Свинкя бивак”. По времето, когато германците отстъпват, чепинци назовавали с нови имена биваците си според завзетите големи градове от русите: “Одеса” бивак” и др. Положената клетва през август 1944 г. чепинци ознаменували с покръстването на този бивак в “Клетва бивак”.
Поради честите акции и увеличаване на групата, прането не могло да става редовно, а при това и дрехите били само по един чифт, затова преобличането на партизаните не ставало редовно. Навъдили се въшки и бивакът бил кръстен с името “Въшка бивак”.
Въоръженето на партизаните било с пушки, пистолети и бомби. Единственият шмайзер чепинци преотстъпили на отряда “Антон Иванов”, когато се отделили от него.
Лекуването на партизаните е ставало с билки: при едно заболяване от цирей, излекували със “заешко биле”. При една акция санитарят загубв медикаментната чанта и затова се наложило да лекуват и един ранен също с билки, от които той оздравял. Вместо кислородна вода употребявали солена вода, която се приготвяла като във вряща вода разтваряли сол.
Още пролетта на 1944 година, чепинци влезли във връзка с Варварския отряд. Пароли между отрядите били “Сюткя”, “Стара Планина”, чукане с камъчета, подсвирквания, началото на известни песни: “Търно моме”, “Тих бял Дунав” и др.; запомнена мелодия на горско пиле; паролите по подражание на птици са се заучавали предварително и затова лесно се разпознавали; цъкане с уста; пс-пс-пс-кане с устни; гърлено-заично жабеподобно краткотрайно квакане.
Облекло. Чепинци били облечени в куртки на горски пазачи и обути в голфове и бричове. /от баташкия отряд, Вела дошла при чепинци, облечена в куртка и обута в брич на горски пазач; тя имала и хубави туристически обувки/. Партизаните носели и цървули, които обували в хубаво време, а и дирята им билая по-неузнаваема.
При поход в сняг или кал се налагало всеки партизанин да стъпва в дирите на първия – водачът. Така при движението в колона по един на всеки е било втълпено да внимава в дирята. Зиме всички се обували с навуща и цървули. Лете се носили каскети.
В чепинския отряд са се пеели повече руски песни. Първата заучена песен е била “Нарибалги” (става дума за “На рыбалке” – бел Н.К.), а след нея “Трактористи” и др. В навечерието на 9 септември заучили песента “Септември”.
Занимания в землянката. Разучавал се е “Капиталът” от Карл Маркс; всеки ден се е провеждало колективно четене на “Македонския въпрос”, към който интересът бил голям, поради преобладаващите македонци по рождение в отряда. Тържествено са били празнувани: Нова година, 8-ми март и др.
Животът понякога се е разнообразявал с теглене на жребий за лишаване от дажба, като за “празно” се падала шишарка. В отреда имало ремсова и партийна група, която разучавали Устава на партията. Агитпропчик бил партизанинът Димитър [Христосков] Генов18, а политически комисар – Манол Велев.
Единствените посетители в бивака на чепинци през зимата били Христо [Петров] Боянов19 и Иван В[асилев] Гагов20, който осведомявал редовно групата за движението на войската в село, полицейския час и др. Гостите били нагостени с питки, намазани с мармелад и пържен кромид с луканка, разбира се веднага се уверили, че не така се хранят партизаните и, че това е само за пред скъпи гости.
Наскро в Ракитово полицията залавя ятак, който предал землянката на партизаните Никола Божанов, Георги Пулев и Стефан Добрев. При завързалата се престрелка те убиват един офицер, но и бил заловен от жандармеристите партизанинът Стефан Добрев, което наложило преместване и на другите землянки на останалите чепинци. За сборно място било определена местността “Суи дол”, гдето отредът “Чепинец” се установява за по-дълго време.
Заловеният партизанин издава мястото на землянката и сам дори завел на мястото 10 камиона с войска, но напразно – чепинци се били вече изместили на нов бивак. Но предателят не се спира до тук – той предава и връзката със землянката – ятакът Димитър Малчев.
До тогава за партизанката “Соня” (Станудина) се знаело в село, че е заминала при брат си в Югославия, но предателят не закъснял да уведоми властта и за нея, че е в отряда.
За отреда “Чепинец” настъпват тежки дни. Единствената връзка с населението остават: Делчо Ганчев, огняр на дъскорезна фабрика “Суха лъка”” и овчарчетата “Гьорето” и Васил [Петров] Гешев21 – “Драган”, които през юли, заедно с баща си Петър [Илиев] Гешев22 – “Тотю” влизат в отреда като партизани. Овчарчетата успели да предадат на партизаните три “ропи” (ями, хранилища за картофи) с картофи на отряда, които остават единственото продоволствие. До тогава, целият месец март бил прекаран с по 6 ръжени питки на човек. Наложило се четирима другари от отреда да заминат при българо-мохамедани из балкана за храна; между четиримата партизани бил и другарят на Вела – Митко от Пловдивско (в отряда се знаело за Вела и Митко, че са сгодени. Митко е бил смел и упорит момък). В това време и Вела пожелала да слезе в [с.] Каменица и [с.] Лъджене за храна. Въпреки категоричната забрана на командира [Манол] Велев, поради усилената полицейска охрана на тия села, Вела заминава заедно с двама свои другари – Стою Калпазанов (ученикът “Гриша”) и Атанас Семерджиев. След като използвали дадена въздушна тревога, Вела и Атанас влизат в [с.] Лъджене, в къщата на Велината сестра, но тя била болна и Вела се среща със свекъра и свекървата на сестра си, които помолили Вела да се предаде. Вела е знаела при това, че един от деверите на сестра и е доносчик на полицията. Вела и Атанас напускат къщата и отиват при другаря си Калпазанов, който ги чакал. Атанас Семерджиев се връща в отряда, след като уведомил Вела и Калпазанов къде се намират “Славчо” и “Динамото”. Комисарят [Манол] Велев отчел постъпката на Вела за грешка, след направения доклад на [Атанас] Семерджиев за случилото се: че въпреки посещението в неблагонадежден дом, гдето навярно са били вече разкрити за властта, Вела и Калпазанов не се завърнали в отряда, а останали в окрайнините на [с.] Каменица. И наистина още на другия ден Вела и Стою Калпазанов са били обкръжени от жандармерията. В престрелката Cтою бива ранен и пада. Залисани около него, жандармеристите пропуснали Вела и тя се отскубва от обръча, като завинаги скъсва връзките си с отряда. Животът на чепинци се още повече влошава. Въпреки строгата забрана на властта, те все пак успяват да се свържат с ятака Делчо Ганчев, от когото научават за случилото се с Вела и залавянето на Стою. Групата е трябвало веднага да се премести в друга землянка, съвсем в друга посока. Поради привършване на храната, чепинци нападат воденицата на братя Малинови (зет на Вела); две двойки партизани влезли във воденицата, залавят пазачите. Навлизат след това цялата група партизани и вземат в раниците си към 200 кг брашно, като половината закопали някъде към железопътната линия Чепино-Якоруда, гдето на най-близката гара Цветино една малка група нападнала и ограбила колониалния магазин. Тук обаче успели да вземат малко провизии, защото групата от неколцина партизани била усетена. Голямата група с брашното продължила пътя си и чак на следния ден достига “Мечкин мост”. Внезапно обаче партизаните узнал, че той е охраняван. Веднага се завързва престрелка и само четири души успели да преминат моста. Партизанинът Никола Божанов от [с.] Ракитово стрелял от брега на реката, но в тъмното си потопил пълната раница с брашно във водата и придошлата река го отнесла. След двадесетина дена трупът му бил открит в местността “Бистрица”. Останалите трима негови другари се отскубват в друга посока и след две седмици се свързват с отряда на чепинци.
Останалите другари от групата продължава пътя си за местността “Търле”. Като най-добър познавач на местния балкан се бил проявил партизанинът Димитър Сеизов – “Вълчан”, който някога е извеждал четата по най-късия и безопасен път, а при това той е имал и лично познанство с българо-мохамеданите. По това време, през месец май 1944 година, Вела била предадена и убита. Отрядът няколко пъти е пращал групи да я дирят, но въпреки положените усилия, тя не могла да бъде открита от тях. Врагът отново е предприел усилено преследване на четници. Целият балкан бил обкръжен. Още същата нощ чепинци напускат местността “Търле”, преминават “Софан дере” и “Маскин” и се завръща в стария си бивак в местността “Лепаница”. Чепинци се движели по следите на жандармеристите и войската.
Командирът [Манол] Велев и “Вълчан” се свързват с четата на “Варварци” за постоянно. Почва усилена полска работа, която позволила подновяването на старите връзки с населението. По това време в [гр.] Перущица става провал; заловени са 24 младежи и избити. Само Стоян Ив[] Тошов успява да избяга, под предлог, че е студент и си заминава за Югославия. Той престоява един месец в [с.] Чепино и [с.] Лъджене, а едва през юни [1944 г.], след подробно разузнаване, бива приет при чепинци. Поради спретнатото му хубаво облекло, кръстили го с партизанското име “Красимир”, в смисъл още и на скоро очаквания “красив” мир. Авторитетът на чепинци от ден на ден нараствал всред населението. От [с.] Чепино, [с.] Каменица и [с.] Лъджене почват масови излизания. Така за един месец /от юни до юли [1944 г.] / към чепинци се присъединили около 150 души, между които и мнозина войници-отпускари. Чепинци нарастват числено и образуват отряд, който си имал вече отделен щаб и четири чети.
Поради нямане на оръжие, се наложило да проведат акция. На 24 юни 1944 г., чепинци нападат гара Острец. На 13-тия тунел спират влака по предварително изготвен план. Политическият комисар Манол Велев се преоблича като поручик, а новодошлият войник Цаню [Минчев] Бакалов23 – като подофицер. Според плана, двамата трябвало да слезнат на гарата, да отидат спокойно в помещението на ЖП военна охрана и след любезен разговор с тях да завземат пирамидата с оръжието. За всички в отряда е била дадена конкретна задача по отделения. Разузнава се мястото, а също и дали във влака има войска или полиция. След като огледвачите дават знак, че няма, влакът бива спрян: поставена била на релсите голяма скала и един от партизаните сигнализирал с червен флаг. Всички пътници във влака били претърсени за оръжие. Партизанската група си остава във влака и продължила движението си до гара Острец. При машиниста във влака остава партизанинът Ив[ан] Гачов, бивш огняр. Влакът спира редовно на гарата. Командирът [Манол] Велев и Цаню Бакалов, според плана, преоблечени като офицер и подофицер, се отправят към войнишкия пост, който им козирува. [Манол] Велев и [Цаню] Бакалов дирят чешмата. Повеждат разговор с войниците от охраната и се опътват към караулното помещение. В момента, когато [Манол] Велев отваря вратата, един от партизаните неочаквано се изпуска и извиква: “Напред, ура!”. Войнициете от охраната се досещат и веднага вземат оръжието. Завързва се престрелка. Партизанинът Никола Мицимов пада ранен. Пристигналата войска и полиция го доубиват. От врага пада жертва само един железничар. Леко ранени са още един партизанин и една партизанка, но успяват да се оттеглят с отреда в местността “Търле”. Българо-мохамедани ги снабдяват с храна и ги уведомява за разположението на войската.
През следващите месеци юли и август [1944 г.], се провеждат непрекъснато акции: спиране на камиони, натоварени с продукти; изземване на парите на търговци, износители на дървен материал, предназначен за немците. В началото на август, чепинци обират мандрата в с.Сърница, Девинско. Партизани-шофори изземват продуктите в камиони и ги отнасят на различни места в планината, от гдето после партизанските групи ги прибират. Така отрядът “Чепинец” се снабдява с достатъчно хранителни продукти: кашкавал, масло, брашно и захар. През същият месец август, чепинци полагат тържествено партизанска клетва. Партизанското движение се разраства с всеки изминат ден. То става явно за всички и партизаните почват да се движат и денем. Властта отбягвала да предприема сериозни акции.
След получаване на второ нареждане, от оперативната зона, отрядът “Чепинец” се присъединява към Варварския отряд, за да предприемат заедно голяма акция. На 3 септември 1944 г., в 6 часа вечерта [отрядът] “Чепинец” пристига в местността “Милеви скали”. Строят по отделения и отличната организация направили много добро впечатление на “варварци”. Вечерта, отредите прекарват на отделни огньове. През нощта чепинци си отпочиват от дългия поход.
Сутринта, към 10 часа, патрулът донася, че пристига едно отделение конници. Ръководството на двата отряда взема решение да отстоява на врага, като се е предполагало, че той е само от неколцината забелязани конници. Почва се бой. Внезапно се появила и войска. Отрядите “Чепинец” и “Варвара” са били обградени. Боят от страна на партизаните се ръководил от подпоручик Иван Коюмджиев – “Камен”. Партизанинът Сюлейман от Смолянско пада убит, други двама са ранени. Силите на партизаните се насочват за пробив, който наистина успява в Беловския балкан. Само едно отделение изостанало, защото не могло да му се съобщи заповедта за оттегляне. Завързва се ожесточен бой между обкръженото отделение на “Момчил” и, войската. Тежко ранени са партизанинът “Божидар” и санитарката “Гроздана”, когато се притекла да превързва ранения. Отделението успява да се отскубне от обръча и да се оттегли към Каменицкия балкан. Оттеглящите се партизански отряди “Чепинец” и “Варвара” непрекъснато са се сражавали с пресрещащите ги нови войскови поделения. Падат убити партизаните братя Атанас и Иван Маврикови, от Чепино, братовчедите Пухлеви, от Каменица и чепинците: Христо [Петров] Дрянков24, Никола [Иванов] Бандаков25, Иван [Атанасов] Бандаков26, Никола [Иванов] Алексиев27, художникът Димски, от Пазарджик, а тежко бил ранен Христо Боянов – “Левски”, който след 20 дена умира в Пазарджишката болница. Според предложението на оперативната зона, разпръснатата група трябвало да се върне на старото си място, но то се отхвърля и боят наново се подема. Групата отново се пръска. Същият ден, на 4 септември [1944 г.], е тежко ранена на три места и партизанката Станудина (”Соня”), която се укрила в шубраците и случайно не била забелязана от преследващия я враг. Хванати са в плен един партизанин и две партизанки. “Соня” успява да се свърже с други двама оттеглящи се партизани. Групата тръгва да дири другарите си. Изморени, тримата партизани отпочиват едно денонощие и продължават пътя по посока на Каменицкия балкан; тежко ранената “Соня” е носена от другарите си. Най-сетне мъчителното пътуване завършва. Групата е в лагера на чепинци, отгдето успяват да се доберат до връзка с другарите си чепинци. По нареждане на Манол Велев пристигат двама партизани (Милyш [Тодоров] Папарков28, убит после в Отечествената война) и Тодор Пеев, брат на Вела, от които узнават, че Манол Велев и всички оцелели чепинци ги очакват край Каменица. След прибирането и на последната група от отряда “Чепинец”, партизаните начело с политическия си комисар Манол Велев, влизат победоносно и тържествено при небивал ентусиазъм на населението в [с.] Каменица, [с.] Лъджене и [с.] Чепино, гдето са били устроени масови народни митинги.

Миланка Станудина, 30-годишна, неженена.

__
1.Атанас Николов Ненов – роден на 23 ноември 1898 г. в гр.Брацигово. Член на ЦК на БPП, партизанин в отряд “Антон Иванов”, по-късно политкомисар на чета.
2. Вела Пеева Пеева – родена на 17 март 1922 г. в гр.Велнград. Партизанка първоначално в отряд “Антон Иванов”, а по-късно – в бригада “Чепинец”. Загива в сражение на 3 май 1944 г.
3. Гера Пеева Пеева – родена на 18 юл 1924 г. в гр.Велинград. Член на БPП. Партизанка в бригада “Чепинец”.
4. Крум Георгиев Гинчев – роден на 13 октомври 1916 г. в гр.Алистрати, Гърция. Секретар на БPП в с.Каменица, партизанин в бригада “Чепинец”, политкомисар на отряд.
5. Стоил Димитров Гълъбов – роден на 6 октомври 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на чета.
* Така е в текста.
6. Георги Вишанов Дерлоков – роден на 21 септември 1916 г. в с.Елешница. Партизанин в бригада “Чепинец”.
7. Петър Георгиев Чинков – роден на 20 февруари 1892 г. в гр.Велинград. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно – ятак.
8. Атанас Георгиев Зисов – роден на 7 юни 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БPП, партизанин в бригада “Чепинец”.
9. Иван Димитров Бергов – роден на 2 март 1907 г. в гр.Банско. Ятак.
10. Димитър Тосков Содев – роден на 1 август 1907 г., в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
11. Васил Игнатов Кръстин – роден на 27 октомври 1910 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Ятак, политзатворник.
12. Стойко Илиев Калпазанов – роден на 4 юни 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в отряд “Чепинец”. Загива в сражение на 17 май 1944 г.
13. Иван Николов Пандев – роден на 5 май 1925 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, ятак, партизанин в бригада “Чепинец”.
14. Елена Костадинова Бергова – родена на 8 юни 1926 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанка в бригада “Чепинец”.
15. Атанас Георгиев Мавриков – роден на 28 януари 1926 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”” Член на РМС. Загива в сражение на 4 септември 1944 г.
16. Стефан Ангелов Добрев – роден на 4 октомври 1915 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Загива в сражение на 3 април 1944 г.
17. Георги Димитров Шулев – роден на 12 февруари 1921 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, партизанин в бригада “Чепинец”.
18. Димитър Христосков Генов – роден на 6 юни 1916 г. в гр.Пазарджик. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”.
19. Христо Петров Боянов – роден на 3 март 1921 г. в с.Ракитово. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”. Умира от тежко раняване на 20 септември 1944 г.
20. Иван Василев Гагов – роден на 17 август 1923 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
21. Васил Петров Гешев – роден на 19 октомври 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
22. Петър Илиев Гешев – роден на 7 март 1899 г. в с.Годлево, Благоевградско. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”, политзатворник.
23. Цаньо Минчев Бакалов – роден на 27 август 1921 г. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на отряд.
24. Христо Петров Дрянков – роден на 10 октомври 1919 г. в гр.Велинград. Член на РМС, партизанин в бригада “Чепинец. Убит на 4 септември 1944 г.
25. Никола Иванов Бандаков – роден на 2 май 1921 г.. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
26. Иван Атанасов Бандаков – роден на 4 април 1928 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец” Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
27. Никола Иванов Алексиев – роден на 27 януари 1916 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
28. Милуш (Михаил) Тодоров Папарков – роден на 13 март 1926 г. в с.Каменицар Пещерско. Партизанин в бригада “Чепинец”. По време на І период на Отечествената война на България 1944-1945 г. е подофицер в 27-и пехотен полк. След раняване, попада в болница, където умира на 25 октомври 1944 г.

№ 5
Спомен на партизанина Иван Христов Иванов, за сражението при “Милеви скали”.
с. Куртово, юли 1950 г.

Не помня датата. Тръгваме от Чадъра, Велинградско и минаваме през Велинградското поле. Отиваме на Милеви скали. Вечерта пристигаме към 7 часа. Пътуваме през нощта. Събрахме се Варварската група*. Огньовете запалихме – 4 огъня. Пуснаха радиото. Хоро незапомнено. Сутринта също. Станахме рано. Радиото пущаме за новини. След туй патрула донася на др.Манол Велев, че войници пристигат от Гарванова скала. Веднага в тревога, за 5 минути всичко готово. Почна се стрелбата. Бяхме се разпределили на групички. Стрелбата се почна. Първата стрелба, които нападаха от Гарванова скала, бяха отблъснати от нашите партизани. Щаба заедно с Манол Велев се откъсна от нас. Стрелбата почна от всички страни и бяхме заградени и се пръснахме като яребици. След тая самата войска, както си вървеше и бяхме заградени, ни направи път и се изтеглихме, но бяхме 250 души, а войската към 3000 души, но благодарение на съзнателните войници, които ни дадоха път се изтеглихме, но пръснати. Жертви имахме 18 души. От Щаба нямаме. И до 9 септември [1944 г.] не можахме да се съберем заедно и едва на 9-и, 10-и до 11-и се събрахме във Велинград.
Вела Пеьова беше при нас, а не на Мильови скали. Това беше през зимата. Беше изпратена за свръзка между Каменица и Велинград с други две момчета. И тя отива във Велинград, гдето имаше една братовчедка да подири нещо за ядене. Тя е била навикана най-позорно и се оттеглят към санаториума. След това, преследвана от войници и ранена в левия крак и двете момчета, нейните другари хванати и им отрязали главите. Тя намира дърво голям дъб и се крие в дървото известно време, след туй отива към Арап чал и се скрива под една пещера, като стои там дълго време. Взима връзка с един горски. Но горския я издава /после и него утрепахме/, той обажда на войската и отива войската срещу нея, загражда я отвсякъде и тя действувала доде има патрони. Само един пистолет имаше в нея. След туй като вижда, че не може последния куршум си удря на нея, като помислила да не се гаврят тези зверове с нея. След туй и отрязват главата и занасят във Велинград, набучена на кол…”
Малкото овчарче, което слушаше разказа на бай Иван извика: “Бре да …… майка им”.
Вела е била облечена с панталон и балтон. Средна мома с руса коса и “научила”, смела, героиня.

По разказа на бай Иван Христов Иванов, 57 г.,
родом от с.Дискотня, Айтоско,стоял 4 месеца партизанин
__
* Става дума за Варварската чета.

№ 6
Спомен на партизанина Абди Мустафов Онбашиев – “Янко”

с.Дорково, 12 юни 1949 г.

Роден през 1904 година в с.Дорково, Пазарджишко. По произход българо-мохамеданин. Абди е безимотен, поради което е бил общ работник. Преди 9 септември 1944 г. е работил на гатера на Йончо Попов. Ако и неграмотен, Абди се свързва идейно с прогресивния свой съселянин Михаил Ковачев. На първо време при възникване на баташкия партизански отряд, Абди е бил ятак и е продоволствувал първите партизани от Батак – братята Чолакови, братя Чаушеви, Тодор Коларов и др. Заподозрени от полицията, от с.Дорково излизат седем души партизани, предвождани от Михаил Ковачев. Свързват се с четата на “Чапай” от Варвара, известна тогава под името “Варварската чета”, а пролетта, след един месец, групата се прехвърля към четата на чепинци.
Първата предприета акция е нападението на общината на с.Варвара. Акцията е неуспешна. Пада убит един партизанин. Втора акция – нападение на общината на с.Габрово. Снабдяват се с оръжие, а от частни бакалии – брашно, захар, ориз и др. Населението доброволно ги снабдява с хляб. Трета акция – нападение общината на с.Малко Белово, от гдето се снабдяват само с оръжие. Четвърта акция: при отстъплението на германците, нападат камиони по шосето за [c. Голямо] Бельово. Завземат много оръжие и бомби.
Най-голямо сражение се е водило в местността “Милеви скали”, гдето продължило цял ден. Тук падат убити 14 души партизани.
* * *
Първите комунисти, които Абди познава в с.Дорково, са: Спас Манолов, Георги Огнянов, Васил Огнянов, Тефо Манолов и Гошо Писаров. Абди е член на Комунистическата партия още от 20-годишна възраст, от 1924 година.
Още като дете той остава сирак и трябвало да издържа четиричленното семейство, като най-възрастен от двете си сестри и единия си брат. Абди е трябвало да бъде ратай, поради което и остава без образование. Оженва се след 9 септември [1944 г. ]. Сега има едно дете на три години.

Абди Мустафов Онбашиев, 45-годишен

– WELCOME DILMA!


ДОБРЕ ДОШЛА, ДИЛМА !

В първите дни на октомври 2011 г., на територията на България ще стъпи един дългоочакван от народа ни гост – президента на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф. Тя е от онази кохорта на латиноамериканските държавни ръководители, дошли на власт през първото десетилетие на ХХI век, които са преминали през концлагерите и затворите и са изпитали върху себе си тежката и начесто пъти нерадостна съдба на ръководител с леви убеждения. Достоен неин съратник в това отношение е и днешният 40-и президент на Източна Република Уругвай г-н Хосе Алберто Мухика (поел поста от 1 март 2010 г.), бивш член на уругвайското градско партизанско движение “Тупамарос”, който след залавянето му лежал над 14 г. в различни уругвайски затвори.

Дилма Вана Русеф

Бразилия: живот и борба

Дилма Вана Русеф (Dilma Vana Rousseff) е родена в гр.Белу-Оризонти (щат Минас-Жирайс) на 14 декември 1947 г. в семейството на българския юрист и предприемач Петър Русев (Педро Русеф) и бразилската учителка Дилма Силва. Баща е бил активен член на Българската комунистическа партия от 1920 г. По-късно, поради настъпилите през 1923-1925 г. в страната политически преследвания, той се премества да живее във Франция. В Бразилия се появява през 1930 г., вече като Педро Русеф. Тук той се запознава с Дилма Силва, и след сключването на брак с нея, се преместват да живеят в гр.Белу-Оризонти, където постига успехи в работата му с различни недвижимости. Това позволява след смъртта му през 1962 г. да остави на семейството си неголямо наследство.

Борба срещу военната диктатура на генерал Кастелу Бранку

През 1965 г. на петнадесетгодишна възраст Дилма постъпва в държавната Централна висша школа, студентите от която били известни със своите протести срещу военната дистатура в страната. Още след две години тя започва да взима участие в дейността на фракцията на Социалистическата партия на Бразилия (POLOP). Скоро след това фракцията се разпаднала и Дилма преминала на страната на привържениците на въоръжената борба срещу военното правителство, а именно – към организацията Comando de Libertacao Nacional (съкратено – Colina). Преди всичко за нейното решение да премине на страната на градските партизани оказват влияние забранените по това време за прочит книга на левия френски философ Режи Дебре (съратник на Че Гевара, Инти Передо, Нато и Помбо от партизанското движение в Боливия) “Революция в революцията?” и книгата на идеолога на бразилското партизанско движение Карлос Марихела “За бразилската революция”. По същото време тя се запознава и с члена на POLOP Клаудио Галено Линарес, един от участниците във въстанието на бразилските моряци срещу военния преврат на генерал Кастелу Бранку.

Корица на книгата на Режи Дебре „Революция в революцията?“ По-късно Режи Дебре става министър на културата във Франция, при управлението на президента Франсоа Митеран. 

Една година по-късно след запознанството си, те сключват брак.

Дилма не е взимала пряко участие във въоръжената борба, тя е известна по-скоро в студентското движение и сред ляво настоената интелигенция като преподавател по проблемите на марксизма и като главен редактор на вестник “Стачен Патрул”. Независимо от легалната си дейност, тя се научава да борави с леко огнестрелно оръжие и е била запозната с тактическите прийоми на партизанската война. В началото на 1969 г. групата на Colina в щат Минас-Жерайс е била поставена на границата на оцеляването в резултат на действията на полицията и военните. Поради тази причина Дилма и Клаудио се прехвърлят да живеят и работят в Рио-де-Женейро. Тук Дилма се занимава с транспортирането на оръжие и пари за участниците в градското партизанско движение, а съпругът и заминава да създаде ново нелегално движение в гр.Порту-Алегри. По време на една от своите конспиративни срещи, Дилма се запознава с Карлос Араужо, адвокат и ръководител на група в Комунистическата партия на Бразилия. Той имал възможността много да пътешествува, да се среща лично с кубинския ръководител Фидел Кастро и латиноамериканската легенда д-р Ернесто Че Гевара, както и да вземе непосредствено участие във въоръжената борба срещу военната диктатура в Бразилия. През същата 1969 г. неговата групировка се обединява с Colina, като по такъв начин възниква организацията “Въоръжен Революционен Авангард” (VAR). Властите на страната, които преследвали дейността на новата организация, смятали Дилма Русеф за един от организаторите на нелегалната дейност на организацията, отговорна за планирането на нападения срещу банкови клонове и изземването на парични средства, нужни за финансирането на стачните действия и подпомагането на семействата на арестуваните партизани и нелегални дейци. Това бил изключително труден период – в борбата срещу военния режи загиват десетки партизани, включително и техните изтъкнати ръководители офицера Карлос Ламарка и бившия член на ЦК на Бразилската компартия и теоретик на градското партизанско движение Карлос Марихела, той и автор на книгите “Кратко пособие за организиране на градско партизанско движение” и “За Бразилската революция”.

Снимка на Дилма Русеф, направена след задържането и от полицията

През 1970 г., Дилма Русеф е арестувана от органите на полицията по време на среща с член на VAR. В нея е открито оръжие, което доказвало непосредствената и връзка с членовете от въоръженото градско нелегално движение. В продължение на 22 дни тя е подложена на побоища и мъчения, включително и с такива с електрически ток. Обаче тя успява да запази в тайна имената на членовете на организацията. Тя е осъдена на 2 години и 2 месеца затвор, а също така е лишена от използването на политическите си права за цели 18 години. Излизайки от затвора през 1972 г., Дилма Русеф се преселва да живее в Порту-Алегри, къде постоянно посещава в затвора своя съратник Карлос Араужо, който бил арестуван няколко дни по-късно след нейния задържане. Карлос Араужо е освободен чак през 1974 г.

Партизанският командир Карлос Ламарка с други партизани

Идеологът на бразилското градско партизанско движение Карлос Марихела

Корица на книгата на Карлос Марихела „Миниучебник на градския партизанин“

Политическа кариера

След постъпването си във Федералния университет Риу-Гранди-ду-Сул, намиращата се под наблюдение на полицията Дилма Русеф не взема активно участие в дейността на студентското движение. Тя успява да завърши специалността “икономика” в университета през 1977 г. Една година по-рано и се ражда дъщерята Пола. След завършването на университета работи в различни икономически учреждения на щата, а политическата и дейност е свързана преди всичко с дейността на единствената позволена опозиционна партия “Демократично движение”.

В началото на 80-те години, с премахването на двупартийната система в страната, Дилма и Карлос Араужо вземат участие във възстановяването на Демократичната Работническа Партия, като обединяват своята теоретичната база с идеите на лидера и Леонел Бризола. Политическият алианс излиза успешен и още през 1985 г., Дилма Русеф е допусната да работи в муниципалните органи на властта. Започвайки от длъжността на секретар по финансите в муниципалитета на щат Порту-Алегри, Дилма след победата на нейната партия на изборите за губернатор, достига до поста на министър на енергетиката в щат Риу-Гранди-ду-Сул.

o

Част от корицата на латиноамериканския теоретичен орган „Pensamiento Critico“  (Критическа мисъл)

През 1998 г., Партията на работниците се при поддръжката на Демократическата Работническа партия спечелва изборите за губернатор в щат Риу-Гранди-ду-Сул и Дилма Русеф отнова става министър на енергетиката на щата. Именно в този отговорен за бъдещето на латиноамериканската континентална революция период, тя се запознава и с лидера на Партията на работниците Луис Инасиу Лула да Силва. След своята победа на президентските избори през 2003 г., той я поканва като изявен активен политик и опитен ръководител в състава на своето национално правителство, на длъжността министър на енергетиката. На този свой пост Дилма Русеф последователно и неотклонно отстоява интересите на народа и държавата в преговорите с представителите на частния бизнес. Тя успява да реализира и няколко успешни програми за подобряването на електроснабдяването на отдалечените селски райони и региони от територията на Бразилия. След като се убеждава в своя правилен избор, през юни 2005 г. Луис Инасиу Лула да Силва назначава Дилма Русеф за ръководител на президентската администрация. Нещо повече, вече като бивш министър на енергетиката, тя става и член на съвета на директорите на държавнага бразилската петролна компания „Petroleo Brasileiro S.A.“ (Petrobras). Последната притежавала 64 находища и добива 2,583 млн. барела нефт и 428 000 барела природен газ (в нефтен еквивалент) ежедневно.

Дилма Вана Русеф: в борба за президентския пост

На 13 юни 2010 г. Дилма е издигната като официален кандидат за президент от името на Партията на трудещите се. В качеството на своя платформа, тя посочила продължаването на успешната вътрешна и външна политика на тогавъшния правителствен кабинет. Неин основен съперник се оказал бившия губернатор Жозе Серра на щат Сан-Паулу, когото тя успяла да изпревари по популярност и поддръжка на избирателите. Провелите се избори на 3 октомври 2010 г. потвърдили това – в историята на Бразилия начело на президентското управление застала за първи път жена – Дилма Русеф. На официални си пост тя стъпи от 1 януари 2011 г.

Президентът на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф със своето семейство

Добре дошла сред народа ни, Дилма!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

WELCOME DILMA! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper“Българска Армия“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N from 21st September 2011, p.18.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (FIRST PART )


               АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ПЪРВА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у читателите. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действащите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на първия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ
23 март 1945 г.
Москва


Въпрос: Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?

Отговор: В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.
През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.
Въпрос: Как това трябва да се разбира? Разяснете!
Отговор: Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.
Въпрос: Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?
Отговор: Това, разбира се, е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

Цар Борис III в разговор с граждани

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвърждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.
По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.
Въпрос: В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор:
Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:
България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало придвижването на германските войски през своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.
Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.
През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.
Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказало на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично продоволствие за германските войски в България и  т.н.).
Въпрос: Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор:
Да, разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това тези мероприятия да се провеждат напълно.
Въпрос: За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?
Отговор:
Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.
Въпрос: Вие не дадохте изчерпателен отговор на въпроса за това какви задачи са били поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?
Отговор:
По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с регентския съвет и българските министри.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.
Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.
Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.
Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.
Въпрос: Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?
Отговор:
Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение и аз съобщих за това в Берлин.
Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.
Българите не се съгласяваха с това настояване и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.
Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах как се изпълнява това уверение.
На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.
Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов4, Драганов5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.
Въпрос: По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?
Отговор:
Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Българско пристанище на Черно море. Германците се подготвят за война срещу СССР

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.
По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.
Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?
Отговор:
За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.
Въпрос: Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?
Отговор:
През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.
През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.
През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.
По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.
Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.
Въпрос: Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?
Отговор:
В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

Въпрос: При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?
Отговор:
Да, това се правеше с цел профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.
Въпрос: Продължавате ли по-нататък вашите показания?
Отговор:
След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.
Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последният тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.
Освен това влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.
Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.
Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.
Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.
Въпрос: Известно е, че Цанков се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?
Отговор:
Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания?
Отговор:
За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.
Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).
Въпрос: По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?
Отговор:
Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.
Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?
Отговор:
С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?
Отговор:
Тези учреждения не ми бяха подчинени и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието, не мога да съобщя.
Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.
Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?
Отговор:
Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбруннер.
Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?
Отговор:
Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тясно сътрудничеше с българската полиция.
Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

В подготовка за война. Немски самолети на българските летища.
От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб  (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заяви по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.
Въпрос: Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?
Отговор:
По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.
Въпрос: Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?
Отговор:
Повече нищо не ми е известно.
Въпрос. Вие не сте откровен. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете какво ви е известно за тази служба?
Отговор:
За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.
Тука веднага де-Монти ме предупреди, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме информира постоянно устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.
Въпрос: Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?
Отговор:
Да, така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания по този въпрос?
Отговор:
Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германският Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.
Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?
Отговор:
Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моят личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?
Отговор:
Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.
От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.
Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.
Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.
БЕКЕРЛЕ
Разпитът е прекъснат.
Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването „Смерш” подполковник БУРАШНИКОВ
Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР „Смерш” ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 34—44.  Оригинал. Машинопис.

Забележки:

1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.
2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.
3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на  «АСТ-София».
4  Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.
5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.
6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.
7  Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.
8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.
9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.
10  Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.
11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на  2 ноември 1950 г.
12  Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.
13  Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.
14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене
15  Возможно е да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.
16 Вероятно става сума за Нели Капп.
17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.
18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.
19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.


Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/7940415326590

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 3 from 19th January 2012, part one   – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 4 from 26th January 2012, part two – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART)


 

АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ВТОРА ЧАСТ)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия през ноември 2011 г., озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер”, съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на България, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Иерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай са сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у тях. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действуващите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да се прехвърлят на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са успяли да напуснат територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на бившия германски посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман от същото посолство (правени в периода 1945-1951 г.).

Царският дворец в София. Тук се взимали почти всички решения за съдбата на България.

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик България Рихтхофен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (направени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (направени в периода 1947-1948 г.). Всичките те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на втория документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.
Ако читателите на вестник „България” се интересуват и от останалите документи, редакцията на вестника може да ги публикува постепенно в течение на 2012 г.

Протокол за разпит на Обергруппенфюрера от СА Адолф-Хайнц Бекерле

21 януари 1950 г.
Москва
Стенограма1

Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергруппенфюрер.
Разпитът започва в 11.15
Въпрос: От следствието е установено вашата тясна връзка с ръководството на българсккото фашистко разузнаване, полицията и министерството на вътрешните работи. Признавате ли това?
Отговор: Не отричам, че намирайки се в качеството на германски посланик в България, аз поддържах връзка с българския министър на вътрешните работи Габровски и сменилия го Станишев2.
От числото на ръководителите на българската полиция аз бях запознат с нейния шеф Драголов и с началника на политическата полиция Павлов. С представителите на българското царско разузнаване аз нямах лична връзка, но поддържах с него контакт през началника на германския разузнавателен орган „Абверщелле-София” Делиус.
Въпрос: Вие бяхте не само познати с Павлов, но и сте сътрудничели с него. Разкажете, при какви обстоятелства вие установихте връзка с него?
Отговор: С Павлов аз за първи път се запознах през 1942 година, по време на ежегодния празник на българската полиция, на който бях поканен в числото на другите представители на държавите от Оста. Очевидно, Павлов виждал в мен не само германски посланик, но и специалист в полицейските работи, тъй като той при тази среща не пропусна да започне с мен разговор за разузнавателната работа, макар че излагал своите мисли крайно внимателно и в общи линии.
Въпрос: За какво конкретно е говорил с вас Павлов?
Отговор:
Павлов ми се оплака от Делиус, заявявайки, че е предал на последния няколко агента за използване срещу българската комунистическа нелегална дейност, но Делиус ги развратил със своя неумел подход и прекалено високо заплащане.
Аз се въздържах от намеса във взаимоотношенията на Павлов с Делиус и предложих на Павлов, той да оправи тези разногласия по пътя на по-тясно и делово сътрудничество с германските разузнавателни органи.

Професор Богдан Филов, Княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов полагат клетва като регенти на извънредно заседание на Народното събрание. София, 11 септември 1943 г.

Въпрос: За каква агентура ставала дума?
Отговор: За това Павлов не е говорил.
Въпрос: Следствието разполага с данни, че Павлов ви е информирал за провокатори, внедрени в българската нелегална компартия. Разкажете за тези предатели!
Отговор: Няма да скрия, че Павлов е съобщавал на подчинения ми полицейски аташе при германското посолство Випер за хода на борбата с комунистическите организации. В частност, спомням си, че през 1942 година, както ни информира Павлов, българската полиция разкрила голям нелегален център на комунистите, и от българското правителство беше организиран закрит процес по тяхното дело. Випер получи тогава от Павлов подробен отчет за хода на разследването и протоколите на съдебните заседания, които след като аз се запознах с тях, изпратих в Берлин, в Главното управление на имперската сигурност.
Трябва да кажа, че министърътна вътрешните работи Габровски също ми бе разказал, че успял да внедри в нелегалното комунистическо движение няколко ценни агенти, в резултат на което той бил добре осведомен за плановете на нелегалното ръководство на компартията и имал възможността във всеки момент да ликвидира откритите от него нелегални комунистически центрове. Обаче искам следствието да повярва, че нито Габровски, нито Павлов не са ми казвали за своите агенти в нелегалната комунистическа партия на България, и никакви други материали от българската полиция не съм получавал.
Въпрос: Не бързайте с подобни заявления. На вас ви се предявява открития в германското посолство в България албум с фотографиите на задържаните от българските органи за сигурност съветски разузнавачи. Този албум на вас ли принадлежи?
Отговор: Да, мой е.
Въпрос: Как е попаднал при вас?

Тайният съветник на Царя Борис III, архитектът Йордан Севов
Отговор: През октомври 1941 година този албум, съдържащ материали за откритите от българската полиция руски парашутисти и за спуснатите на Черноморското крайбрежие разузнавачи, ми беше предаден през полицейския аташе Випер от дирекцията на българската полиция.

Въпрос: Защо тези материали са били изпратени именно на вас?
Отговор: Не смятам за нужно да крия, че веднага след моето пристигане в България през 1941 година аз настоятелно изисквах от българското министерство на вътрешните работи засилването на борбата с нелегалното комунистическо движение, посочвайки по-специално необходимостта от старателното издирване на агентурата на съветското разузнаване.
След осъществения от мен натиск, българските органи за сигурност значително засилиха своята наказателна и контраразузнавателна работа, и ръководството на българската полиция побърза да ми представи първите доказателства за активизирането на своята дейност, изпращайки ми албум със споменатите материали. Доколкото си спомням, от следствието по това дело е било установено, че посочените лица са били прехвърлени в България за връзка с антифашисткото нелегално движение и за организирането на диверсионна дейност във фашисткия тил. За това аз съобщих в Берлин.

Въпрос:
И едновременно с това, вие сте използвали посочените материали за провокационни цели срещу Съветския Съюз?

Отговор: Да. В това също признавам своята вина.
През 1942 година всички веществени доказателства по делото на арестуваните разузнавачи, разбира се по съответен начин разкрасени и раздухани с помощта на спициалистите-фалшификатори от българската полиция, бяха използвани в организираната от мен и Габровски така наречена антикоминтерновска изложба в София. Изгодата беше в това, нагледно да се покаже на българския народ, че ето, съветското правителство се намесва в неговата съдба, изпращайки свои агенти. Този замисъл, обаче нямал успех сред народа и така, както и цялата антисъветска изложба, завършили с провал. За антисъветската изложба аз вече ви разказвах подробно на миналите разпити и да допълня своите показания повече с нищо не мога.

Министърът на вътрешните работи Александър Станишев

Въпрос: Известно е, че вашето сътрудничество с Габровски не се е ограничавало само с организирането на антисъветска изложба. Габровски, по-специално, не малко ви е съобщавал за своята агентура и наказателните мероприятия срещу българските антифашисти. Разкажете за това.
Отговор: По-горе аз разказах за своя разговор с Габровски, когато последният ми съобщи за наличието на провокатори в нелегалното комунистическо движение. През 1943 година, той също така ме информира за това, че неговите хора са успяли да заловят и отново да вербуват един член на българската компартия, който имайки при себе си радиопредавател, уж бил спуснат от борда на руска подводна лодка на Черноморското крайбрежие на България, но фамилията на този човек той не ми казал.
Аз се заинтересувах от това дело и при следващите ми срещи с Габровски узнах от него, че вербуваният от тях провокатор вече бил установил радиосвръзка с Москва и той – Габровски – очаквал положителни резултати от тази комбинация. По-късно, Габровски започна да отбягва разговори с мен на тази тема, и през Делиус ми станало известно, че започналата от Габровски радиоигра се провалила, тъй като Москва, очевидно разпознавайки провокацията, не отговаряла.

Въпрос: Делиус съобщи ли ви фамилията и други данни за този човек?
Отговор: Не. За това аз не съм го питал, тъй като след съобщението за неговия провал той изгуби за мен всякакъв интерес.

Въпрос: Разкажете сега за провокационните действия, които се предприемали от германските и българските разузнавателни органи по отношение на сътрудниците на съветското представителство в България?
Отговор: Както ме информира Габровски, българската полиция осъществявала следене и агентурно наблюдение на съветските представителства в България и се опитвала да скалъпи компрометиращи материали за някои съветски граждани, за да може по пътя на такава провокация да ги вербува. Обаче, доколкото съм осведомен, тези замисли на българската полиция се провалили.

Бившият министър на вътрешните работи д-р Петър Габровски дава показания пред Народния съд
Делиус ми докладвал, че през 1941 година той успял да подстави един свой таен агент в обкръжението на секретаря на съветското посолство в София. Този германски агент, както казвал Делиус, била една много опитна в подобни работи жена, с други данни аз не разполагам. Не знам също така и фамилията на секретаря, но много добре помня, че Делиус, благодарение на удачно проведената комбинация, успял да свърже този агент с посочения секретар, и те се запознали. Обаче за провеждането на по-нататъшните мероприятия на германското разузнаване по отношение на посочения сътрудник на съветското посолство попречило неочакваното му отзоваване от България в Съветския Съюз.

Въпрос: Посочете останалата агентура на германските и българските разузнавателни и контраразузнавателни органи?
Отговор: От германското полицейско аташе Випер ми станало известно, че един от голямите агенти на българската политическа полиция е солистът на Софийската опера българина Белев, името му не знам.
Випер ми съобщи по-специално, че Белев през пролетта на 1941 годинна е бил използван по личното указание на бившия премиер-министър Филов за разработването на Багрянов, по това време – лидер на парламентарната опозиция. Българската полиция се спряла върху кандидатурата на Белев заради това, че той бил в близки отношения с Багрянов.
Също така знам от Випер, че през 1942 година Белев разработвал кмета на гр. София – Иванов, чиято връзка със заподозрени в шпионаж артисти е възбудила интереса на българската полиция.
Същият този Випер подозирал Белев в сътрудничество със съветското разузнаване, т.к били фиксирани конспиративни срещи на последния със съветски представители в София. Доколко били обосновани тези подозрения на Випер, не знам. Лично с Белев не съм запознат. Други агенти на германското и българско разузнаване и контраразузнаване не са ми известни.

Въпрос: По-горе вие заявихте, че с българското царско разузнаване вие лично не сте били свързани. Така ли е това?
Отговор: Аз съм се срещал два или три пъти с ръководителя на българското царско разузнаване Севов3, но делова връзка с него все пак нямах.
Въпрос:
Кой е този Севов?
Отговор: Севов беше много влиятелен човек в обкръжението на българския цар Борис. Официално той имал скромното звание на придворен архитект, но фактически бил съветник на царя и началник на неговото лично разузнаване. Както ми разказваше германския аташе по печата Берге4, в началото на  [19]20-те години Севов бил в Турция, където той играел аналогична роля в обкръжението на Кемал-Паша. На мен самият ми се е случвало да наблюдавам, как министрите и другите придворни се страхували от Севов и се стараели при всяка възможност да му окажат специални знаци на внимание.
Характерно е също така това, че когато в края на 1942 година министърът Михов заминаваше на среща с Хитлер, то цар Борис изпратил с него под формата на адютант Севов. При изпращането на Михов в Берлин, последният ми представи Севов. Севов беше във формата на капитан от българската армия и, виждайки моето недоумение, побързал да ми обясни, че информацията за положението на нещата в ставката на Хитлер цар Борис пожелал да узнае, преди всичко от него – Севов, затова и го изпратил в Берлин заедно с Михов. Що се касае до носенето на военна униформа, то Севов уточнил, че той като капитан от запаса е задължен да бъде екипиран с военно облекло.
В политическо отношение Севов също така, както и неговия хазяин – цар Борис, бил настроен прохитлеристки и се стараел при всеки удобен случай да се изказва за това. Също така знам от полицейския аташе Випер, че Севов принадлежал към тайната секта на огнепривържениците, имащи известно разпространение сред кръговете на придворната клика. В тази секта, по-специално, влизала сестрата на цар Борис, принцеса Евдокия.
Признавам си, че аз способствувах за установяването на връзката на Севов с представителите на германското разузнаване.

Бившият министър-председател Константин Муравиев
Въпрос:
Разкажете подробно за шпионската връзка на Севов с германците.
Отговор: През 1941 или 1942 година, точно не помня, бях посетен от пълномощника на германското министерство на външните работи Бенцлер5, който ми съобщи, че той в сътрудничество с германското военно командване и органите на Абвер провежда разузнаване и борба срещу партизанското движение в Югославия. Във връзка с това, че по негови данни, югославските партизани са имали контакт с българските партизани, Бенцлер ме помоли да му уредя аудиенция при цар Борис с цел на постигането на по-тясно сътрудничество в борбата срещу въстанническото движение.
По време на аудиенцията цар Борис предложил на Бенцлер да се обърне непосредствено към Севов за решаването на необходимите въпроси по борбата с партизанското движение, като му казал, че той може да се среща с последния и по-нататък, когато това е нужно.
Бенцлер веднага отишъл при Севов и имал с него продължителна беседа. За какво те тогава се договорили и за последвалите срещи аз не съм осведомен.
Въпрос:
С Каква агентура имал връзка самият Севов?
Отговор: От думите на Делиус аз знам, че Севов действал само във високопоставените кръгове, вербувайки за големи пари агентура от числото на големите български политически дейци, чужди дипломати и пристигналите в България чужди учени и писатели.
Делиус ми казваше също така, че той се опитал по едно време да разкрие връзките на Севов, но после се отказал от това, заради страха да си навлече върху себе си недоволството на царя. По-подробно по този въпрос не мога да кажа нищо друго.

Въпрос: В началото на разпита вие заявихте, че сте си сътрудничели с министъра на вътрешните работи Станишев, сменил Габровски. В какво конкретно се състояла вашата връзка с него?
Отговор: Станишев, заедно с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше може би най-изпитанният германски помощник в България. Аз всячески му покровителствувах и съдействувах в придвижването по служба, и благодарение на моето влияние той по-късно стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълната си откровеност, подробно информирайки ме за заседанията на Съвета на министрите и за всички кулоарни преговори при двора. Едновременно с това той беше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.
Въпрос: Казвайте докрая – той беше ли ваш агент?

Отговор: Да, това несъмнено е най-подходящата характеристика на моите взаимоотношения със Станишев.

Въпрос: Разкажете за шпионската работа на Станишев в полза на германците.
Отговор: Веднага след пристигането ми в България през 1941 година, аз установих със Станишев приятелски взаимоотношения. Той тогава заемаше поста на председател на така нареченото германо-българско общество в София. Скоро аз се убедих, че Станишев действува по прякото поръчение на германското министерство на пропагандата, разпространявайки хитлеристка литература и всячески популяризирайки „научните достижения” на германците.

София след поредната англо-американска бомбардировка.
В разговор с мен Станишев подчертавал, че за вторая своя родина той смятал Германия.
Скоро след това, аз започнах да използвам Станишев като свой-агент-информатор, събирайки през него сведения за българските политически дейци, министрите и дипломатите. През 1943 година по персоналната покана на германското министерство на пропагандата Станишев пътувал в окупираната от немците Винница, където взел участие в организираната с провокационни цели на Гьобелс така наречена „комисия по установяването на жертвите на болшевисткия терор” и напълно оправдал доверието на германците, взел активно участие във вражеската провокация срещу Съветския Съюз.
През 1944 година, както аз вече посочих, благодарение на моето влияние, Станишев получил поста министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. На мен много важно ми беше да имам на този пост свой проверен агент, тъй като именно от същия Станишев ми стана известно за първи път за намеренията на Багрянов да се прехвърли на страната на англо-американците и да сключи с тях мир.
Действувайки по моето поръчение, Станишев с всички сили се стараеше колкото се може по-пълно да разкрие политическите интриги на Багрянов и на министъра на външните работи в неговия кабинет – Драганов. Станишев нееднократно ми донасяше, че групата на Багрянов заедно с Филов търсят контакт с англичаните и американците, и в потвърждение на това ми съобщаваше конкретни факти, по-специално, че с тази цел, секретно в Турция е пътувал посочения от мен по-горе Севов, където той установил непосредствена връзка с английските и американските военни и политически разузнавачи.
За последен път аз видях Станишев две-три седмици преди встъпването на съветските войски в България. Станишев беше тогава тежко болен.
По-късно аз с него не съм се срещал, тъй като Съветската Армия беше преминала българската граница и на мен не ми беше до Станишев.

Професор Александър Станишев дава показания пред Народния Съд
Разпитът е завършен в 16.30.
Протокола на разпита е записан по моите думи вярно, на мен той ми бе преведен на немски език.
БЕКЕРЛЕ

Разпитал:  Ст[арши] оперуполномощен] на След[ователскатa]част по Особeно важните дела майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 98—117. Оригинал. Машинопис.  Автограф.

Забележки:

1  Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на бившия германски посланик в България, Адолф-Хайнц Бекерле.
2  Става дума за българския държавен деец Александър Станишев, който е министър на вътрешните работи от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 г.
*3  В текста навсякъде е дадено като „Себов”. В действителност става дума за архитект Йордан Севов
*4 Става дума за нацисткия дипломат Йозеф Берг.
*5 Става дума за нацисткия дипломат Феликс Бенцлер.

Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 13 from 29th Мarch – 4th  April 2012, part one, p.29  – see – (Анатомия на агресията (Втора частhttp://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html   

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 14 from 4th  April – 11th April 2012, part two, p.29  – see –  (Анатомия на агресията (Втора част) http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART)


 

                  АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ТРЕТА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко e, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”

Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.

Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов (в цивилни дрехи) и фюрерът във “Волфшанце”. 1942 г.

Историята на действащите лица от документите е следната.

След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г. специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.) и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).
Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на третия и четвъртия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ НА РАЗПИТ НА СЪВЕТНИКА НА ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В БЪЛГАРИЯ АНТОН МОРМАН

6 февруари 1948 г.

Москва
Антон Морман, роден през 1897 година, живял в Ипенбюрен (Германия), член на НСДАП, б[ивш] сътрудник на Министерството на външните работи на Германия от 1925 година.

Въпрос: Кога беше сключено секретно съглашение между Химлер и Риббентроп за внедряването на сътрудниците на разузнаването от СД в германския дипломатически апарат в чужбина?

Отговор: Това съглашение беше сключено, доколкото си спомням, в началото на 1941 година. Тогава в германското посолство в България, където по това време беше Рихтхофен, постъпиха съответните директиви от Берлин.

Германци в София, 1 март 1941 г.

Въпрос: Кой конкретно от числото на сътрудниците на СД е бил внедрен в германското посолство в София при съдействието на Рихтхофен?

Отговор: При съдействието на Рихтхофен в посолството беше поставен на длъжността „консулски секретар” сътрудникът на СД Болман. Другият представител на СД – Гласс, работеше в София под прикритието на представител на германските търговски фирми.

Въпрос: Дали Болман и Гласс са информирали Рихтхофен за тяхната разузнавателна дейност?
Отговор: Болман и Гласс често посещаваха Рихтхофен, но дали са го държали в известност по отношение на разузнавателната им дейност, не ми е известно.

Въпрос: А от началника на «Абверщелле-София» Делиус, Рихтхофен дали е получавал разузнавателна информация?

Отговор: Делиус докладваше на Рихтхофен всички най-съществени разузнавателни материали, имащи значение за германската политика в България.

Въпрос: Известно е, че в началото на 1941 година германското посолство в България беше обезпокоено от усилията на антифашисткото движение в страната. Какви мероприятия се провеждаха във връзка с това от посланика Рихтхофен?

Отговор: Аз помня, че в началото на 1941 година във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев, посочил на българското правителство политическите последствия от по-нататъшното сближаване с хитлеристка Германия, в България се засилило комунистическото движение. Аз получавах по този повод различни доклади от официалните източници и информирах посланика Рихтхофен. Какво е било направено от него във връзка с това, аз не помня.

Въпрос. Дали бившият германски полицейски аташе в България – Панцингер също е докладвал на Рихтхофен за усилването на комунистическото движение?

Отговор: На мен това не ми е известно, смятам, обаче, че това е възможно, тъй като Рихтхофен често се консултираше с Панцингер по въпросите на вътрешната политика в България.

Въпрос. Не беше ли направена по това време в германското посолство специална прес-конференция, посветена на „комунистическата заплаха” в България?

Отговор: Аз това сега не си спомням.

Протоколът на разпита е записан по моите думи вярно, на мен ми е преведен на немски език.
МОРМАН
Разпитал: ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4 отдел на 3 Гл[авно] управление на МГБ
майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия, Р-48790. Л. 44—46. Подписан оригинал. Машинопис.

ПРОТОКОЛ ОТ ОЧНА СТАВКА МЕЖДУ БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ХЕРБЕРТ ФОН РИХТГОФЕН И БИВШИЯ ПОЛИЦЕЙСКИ АТАШЕ ОТ ПОСОЛСТВОТО НА НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ В БЪЛГАРИЯ, ОБЕРФЮРЕР ОТ СС Ф. ПАНЦИНГЕР

17 май 1948 г.

Москва
На въпроса познават ли се Рихтхофен и Панцингер един друг и имат ли лични сметки за уреждане помежду си, Рихтгофен и Панцингер отговориха, че те се познават един друг от съвместната им работа в България от август 1940 до септември 1941 година и нямат лични сметки за уреждане помежду си.

[ПАНЦИНГЕР]                   [РИХТГОФЕН]

Въпрос за Рихтхофен: В какво се заключаваха задълженията на Панцингер по време на вашата служба в България?

Отговор: Панцингер се занимаваше с въпросите за паспортите и визите и поддържаше връзка с българската дирекция на полицията. С какво още той се занимаваше, аз не знам, тъй като никаква информация от политически характер аз не получавах от него.

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Въпрос за Панцингер: Правилни ли са твърденията на Рихтхофен?

Отговор: Показанията на Рихтхофен не отговарят на действителността. Моите служебни задължения му бяха известни, тъй като на него му беше съобщено с писмо от Министерството на външните работи на Германия. В България аз се явявах германски полицейски аташе. На Рихтхофен мен ме представи заместникът на пълномощника на VI Управление на «СД» в България Болман, в чието присъствие Рихтхофен се обърна към мен с молбата по-подробно да обрисувам получената от мен задача.
Аз доложих на Рихтхофен, че в моята задача влиза полицейското осигуряване на германското посолство, по-нататък изучаване дейността и консултирането на българската полиция и информиране на шефа на Главното управление за имперска сигурност, а също така и в известен обем, на посланика за политическите събития в България.
Напомням на Рихтхофен, че през октомври 1940 г. моят началник – шефът на Гестапо Мюлер преминавайки от Румъния, спря в София и имаше беседа с Рихтхофен за моите задачи като полицейски аташе. Аз самият присъствах на тази среща. Мюлер, обръщайки се към мен и Рихтхофен, посочи необходимостта от взаимно консултиране и сътрудничество между нас.

Въпрос за Рихтхофен: Сега спомнихте ли си за действителните задачи [на Панцингер], за които ви беше казано в присъствието на Болман и Мюлер?

Отговор: Не, не си спомням.

Въпрос за Рихтхофен: Кога се проведе посочената среща между вас и Мюлер?

Отговор: Не си спомням.

Въпрос за Панцингер: Когато сте били полицейски аташе, каква информация съобщавахте на Рихтхофен?

Отговор: Аз имах постоянен контакт с посланика Рихтхофен и неговия заместник – съветника от посолството Морман. Съвместно с Рихтхофен ние обсъждахме въпроси от чисто полицейски характер, такива като например: българската полиция настояваше за изгонването от България на германския инженер, някой си Хофман, заподозрян в работа в полза на английското разузнаване. Рихтхофен, към когото се обърнало семейството на Хофман, ме помоли да се застъпя за него. Аз информирах също така Рихтхофен за българската полиция, нейното въоръжение, осигуряване и структура. Освен това, аз съобщавах на Рихтхофен сведения, имащи политическо значение, а по-точно:
За съществуващите подозрения по отношение на английския военен аташе в България – Росс като инициатор за подготовката на голям взрив на софийския водопроводен колектор. За това имаше сведения също така и в пресата, и този факт се обсъждаше на прес-конференция в германското посолство;

За ред покушения върху живота на германски военнослужещи в околностите на София и за взривове на железопътните линии, които като че ли се подготвят от комунистите;
През пролетта на 1941 година, скоро след преминаването на германските войски през България, беше спусната група от съветски агенти, част от която беше разкрита и разстреляна. За това аз също информирах Рихтхофен и Морман;

Аз съобщих също така на Рихтхофен за бягството от затвора на българския комунистически функционер Димитров1 (не е идентичен с Георги Димитров — премиер-министъра на България). Във връзка с общата гонитба на комунистите, този факт намери своето отражение в българската преса;

През януари 1941 година, когато във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев там имаше бурни демонстрации на българските комунисти и сблъсъци с полицията, разгонваща демонстрантите, аз информирах подробно за всички събития Морман и Риххофен, а така също им носих за запознаване всички разпространявани по това време листовки.

Въпрос за Рихтхофен:Следствието очаква, че вие ще прекратите безмисленото отричане и откровено ще разкажете за вашето сътрудничество с Панцингер.

Отговор: Аз признавам, че съвместно с Панцингер обсъждах изброените ми факти, такива като: изгонването на германския инженер Хофман, данните за подготовката на взривяването на софийския водопровод, по-нататък – за спускането на руската агентура в България и за активността на българските комунисти във връзка с пристигането на Соболев в България.

Въпрос за Рихтхофен: Вие трябва да признаете, че не само сте получавали информация от Панцингер, но и в редица случаи сте му давали необходимите указания.

Отговор: В беседите с Панцингер аз нееднократно му изразявах пожеланието, той по-добре да ме информира за политическите събития в България, тъй като неговата информация се използуваше от мен в текущата работа и за доклад до Министерството на външните работи на Германия.

Въпрос за Панцингер: Вие получавали ли сте някакви пожелания или указания на Рихтхофен във връзка със съживяването на дейността на българската комунистическа партия?
Отговор: Пожеланията на германския посланик са се разглеждали от мен винаги като служебни заповеди. Спомням си, че във връзка със забележимото засилващо се комунистическо движение в България и с постъпилото в посолството от неизвестен за мен източник на донесение за дейността на българската компартия, Морман ми предложи да направя подробен доклад по този въпрос за изпращането му от Рихтхофен до германското МВнР.

Принц Кирил, Адолф Хитлер и Йоаким фон Риббентроп, 1943 г.

Във връзка с подготовката на този доклад, Рихтхофен ми даде указание да въздействувам върху българските полицейски власти с цел, засилването на борбата с българската компартия, което аз разбира се направих.

Впоследствие аз видях върху изготвения от мен доклад забележка „взети са необходимите мерки”. Докладът беше подписан от Рихтхофен.

Въпрос за Рихтхофен: Сега вие спомняте ли си вашата роля в борбата с българските комунисти и указанията, които сте давали по този въпрос на Панцингер?

Отговор: Аз си спомням, че по мое указание Панцингер ме беше информирал за комунистическото движение в България, и възможно е докладът на тази тема да е бил изпратен в МВнР. Обаче аз отричам, че съм давал на Панцингер указание да въздейства върху българските органи на полицията с цел засилването на борбата с българските комунисти.
Въпрос за Панцингер. А вие поддържате ли вашите показания?

Отговор: Точно така. Аз още веднъж посочвам забележката към моя доклад, че са били взети необходимите мерки.

Въпрос за Панцингер: В началото на разпита вие упоменахте фамилията Болман. Това ли беше единственият представител на „СД”, с който беше свързан Рихтхофен?

Отговор: „СД” беше по това време представена в България от две лица – главният пълномощник Гласс, имащ прикритие в качеството на директор на германска фирма, и неговият заместник Болман, получил стая в посолството, намираща се в съседство с бюрото на прес-аташето и работещ под прикритието на длъжността „консулски секретар”.
В зданието на консулството Болман разполагаше със секретна радиостанция, посредством която той поддържаше свръзка с VI Управление на «СД». Всичко това естествено, не беше тайна за Рихтхофен, още повече, че тези лица го посещаваха, а Болман беше в посолството всеки ден.

Въпрос за Рихтхофен: Това съответства ли на действителността?

Отговор: Представителят на „СД” Гласс го познавам. По мое указание на него му беше предоставено помещение в зданието бившето чехословашко посолство, където беше поставена радиостанция. За Болман не мога да си припомня.

Въпрос за Панцингер: Може би вие грешите? Та нали е много трудно да си представим, че Рихтхофен не е познавал подчинените му сътрудници на посолството, такива като Болман.

Отговор: За мен е необяснимо, защо Рихтхофен отрича тези факти. Аз посочвам Морман, професор Кох и другите сътрудници от посолството, добре знаещи Болман.

Въпрос за Панцингер: Болман и Гласс информираха ли Рихтхофен за политическите събития в България?

Отговор: Гласс неведнъж ми разказваше за това, че той и Болман ще информират Рихтхофен и по-специално Морман за важни вътрешнополитически въпроси. Гласс по-специално работеше с българската фашистка организация „Ратници“ и докладваше за своите успехи в това направление.

Въпрос за Рихтхофен: Вие сте изобличен в това, че сте имали връзка с „СД”. Кажете истината.

Отговор: Настоявам върху това, че с изключение на предоставянето на помещение на сътрудника на „СД” Гласс, други връзки с „СД” нямах.

Въпрос за Панцингер: С какво вие си обяснявате очевидното нежелание на Рихтхофен да каже истината?

Отговор: Мотивите, с които се ръководи Рихтхофен са ми неизвестни. Искам само да покажа, че „СД” и министерството на външните работи си сътрудничеха най-тясно един с друг.

Въпрос за Панцингер: Какво ви е известно за характера на разузнавателната информация, постъпваща при Рихтхофен от началника на германската „Абверщелле” в София – Делиус?

Отговор: Началникът на „Абверщелле-София” Делиус често посещаваше посолството, и от неговите думи ми стана известно, че той периодично предоставял разузнавателна информация на Рихтхофен и Морман.

Така например, спомням си, че преди нападението срещу Русия, Делиус информира посланика Рихтхофен или Морман, че той, Делиус, е подготвил групи от диверсанти за прехвърлянето им в съветския тил. За това ми каза лично Делиус.

Въпрос за Рихтхофен: Признавате ли своята връзка с Делиус?

Отговор: Не отричам, че по някой път Делиус ме е посещавал и съм беседвал с него.

Обаче, никаква политическа информация аз от него не получавах.

Въпрос за Панцингер: Вие имате ли въпроси към Рихтофен?

Отговор: Не, нямам въпроси.

Въпрос към Рихтхофен: Вие имате ли въпроси към Панцингер?

Отговор: Не ме ли бърка Панцингер с посланика Бекерле, който беше специалист в полицейската работа?

Отговор на Панцингер: За това не може да става и дума. След пристигането на Бекерле в София, най-малкото през първите месеци, работата течеше така, както и в онова време, когато посланик беше Рихтхофен.

Протоколът е съставен по нашите думи вярно, прочетен е от нас.

(ПАНЦИНГЕР) (РИХТГОФЕН)

Разпитал: Ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4-и отдел на 3-то Главно управление на

МГБ на СССР, майор (КОПЕЛЯНСКИЙ)

ЦА на ФСБ на Русия. Н-21142. В 3-и тома. Т. 1. Л. 210—216. Подписан оригинал, машинопис

 

Забележка:
1 Възможно е да става дума за българския комунист Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров).

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:

Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

Ст.н.с. Николай Котев

д-р по история

кореспондент на в. „България“

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 19 (567) from 10th May – 16th May 2012, part 3, p. 31  – see: Анатомия на агресията – Част 3

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– АNATOMY OF THE NAZY AGRESSION IN BULGARIA


АНАТОМИЯ НА НАЦИСТКАТА АГРЕСИЯ В БЪЛГАРИЯ

Много е трудно да се четат и анализират архивни материали. Два пъти е по- трудно да ги изучаваш, след като в продължение на десетилетия историята ти е предлагала други трактовки. И това най-вече се отнася за материалите свързани с освобождението на Балканите в края на Втората световна война. Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (Федеральная служба безопасности Российской Федерации) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи на 27.10.2011 г. в германския „Шпигел”(Der Spiegel) журналиста Кристиян Нееф. Между другото, той пише:

„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малкоизвестните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на България, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римския Папа Пий XII или румънския крал Михай I са сътрудничали с германците…”.


Щаб-квартирата на НКВД, по-късно – на КГБ, на площад „Лубянка“. Тук са били разпитвани хитлеристките дипломати.

Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у тях. Сега имаме възможността да ви представим текста на девет от документите, касаещи непосредствено българската история.

Историята на действуващите лица от документите е следната.

След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар.Владимирски централ, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, Франц Бентивени.

По решение на Специалното съвещание при МГБ СССР от 17 октомври 1951 г., на основанието на чл.II от Закона № 10 на Контролния съвет в Германия Бекерле е осъден на трудовоизправителен лагер за срок от 25 години.  На 13 октомври 1955 г. в качеството на неамнистиран военен престъпник е предаден на правителството на Западна Германия и скоро след това е освободен, макар че в съответствие с решението на трибунала в Хесен от 22 март 1950 г. е подлежал на  денацификация като един от «основните виновници».

Допълнително бяха публикувани пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.),шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик България Рихтхофен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.) .

Тук Ви представяме текста на десет документа, разкриващи много от нелицеприятните истории касаещи т.н. „изгубена България”.

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА «АНТИГЕРМАНСКА ПРОПАГАНДА В БЪЛГАРИЯ»1

[Не по-рано от август 1941 г.]

Бeз място

Превод с немски

Съдържание:

АНТИГЕРМАНСКА ПРОПАГАНДА В БЪЛГАРИЯ
[DEUTSCHFEINDLICHE PROPAGANDA IN BULGARIEN]

В България съществува Чехословашко-българско акционерно общество за захарна промишленост. Фабриката на това акционерно общество се намира в Горна Оряховица, район Търново, Северна България. Тази захарна фабрика принадлежи на Пражката кредитна банка [Prager Kredit-Bank] — Централа Прага [Zentrale Prag]. Ръководителят на тази фабрика в продължение на няколко години е директор д-р Тучек [Tucheck] и Иосиф Опратко [Josef Opratko], по-нататък 1-ви прокурист Цика [Zicka], ІІ-и прокурист Поллатчек [Pollatschek] и шеф-инженера Заватски [Zavatzcki], последния е полски поданик.

Директорите Тутчек и Опратко, а така също и Цика, уж са членове на организацията „Бохемска отбрана” [Böhmischen Abwehr], чийто център се намира в Англия. Финансира се и се управлява тази организация на Балканите от Пражката Кредитна Банка.

В захарната фабрика в Горна има също така още и учителката Миллерова [Міllегоѵа]. Тя беше секретар на бившия чешки посланик в България – голям враг на Германия, Прокоп Макса [Prokop Маха], който понастоящем живее в Лондон.

Във филиала на Пражката Кредитна Банка в София се намират директорите Варежка [Waretschka] и Воитич Кубка [Woitich Kubka]. Двамата директори са известни като яростни врагове на Германия и заедно със своите хора от захарната фабрика в Горна [Оряховица] водят враждебна на Германия пропаганда.

Полето им за дейност се явяват преди всичко селяните, занимаващи се c отглеждане на цвекло. Тяхните аргуменги са пропагандата на това, че Германия ще изгуби войната, ако, въпреки очакванията, настъпи победа на варварите, селяните ще се превърнат в роби на Германия, както сега – чехите. Спасители на България се явяват уж само англичаните и руснаците, но в никакъв случай не германците, които уж се характеризират като разбойници и престъпници.

Всички тези господа в България са много богати, някои от тях са членове на „Ротари-Клуб” [Rotari-Klub-Organisation], някои се явяват членове на масонските организации. Захарната фабрика едновременно с това се явява организация на „Ротари-Клуб” в Горна[Оряховица].

В Пражкия център на Пражката Кредитна Банка е същото, седи яростния подстрекател срещу Германия, доктор Томек [Tomeck], женен за еврейка, и неговия човек, директора Вацлав Ваниек [Watzlaff Wanieck], е много близък приятел на господин Бенеш . Двамата тези господина са ръководителите на „Богемската отбрана” на Балканите и отговарят за нейната дейност. Освен това, те също така работят в Югославия, където също има филиал на банката, а така също и две захарни фабрики, принадлежащи на същия концерн.

Директор Ваниек е заместник на вице-президента на Пражката национална Банка, който също се явява масон и член на „Ротари-Клуб”. В България към работата на тези хора се отнасят с голямо недоверие и изразяват желание, всички тези хора да се махнат от България. В българските учреждения в настоящ момент срещу това нищо не е предприето, т.к. поданиците на протектората в чужбина се приемат като германци.

Понастоящем в Прага се намира някой си Кюнцел Изерски [Künzel Izersky], който по време на Първата световна война е бил военен аташе на австро-унгарската армия в София.

След завършването на Световната война чешкото правителство, вземайки предвид дейноста му по отношение на Германия, го изпраща като посланик в Букурещ, а след това в Берн и Виена. Понастоящем той работи в Пражката Кредитна Банка в Прага. Като търговски съветник той е бил на Балканите и през тази година е бил два пъти в България, и с директора Томек – в Югославия. Той е яростен враг на Германия, свързан е с „Бохемската отбрана” и Бенеш в Лондон.

Понастоящем в София се намира бившия чешки военен аташе полковник Боландер [oberst Bolander]. След присъединяването на протектората, той отново пристигнал в България, но не като военен аташе, а като представител на голямата фирма «Брейтфелд Дамек» [Breitfeld & Dameck].

Полковник Боландер по това време, когато посланик бил Прокоп Макс, се явявал военен аташе в София и сега, несъмнено има задача от Пражката Кредитна Банка – отново да работи в полза на „Бохемската отбрана”.

Това би било в интересите на Германия, а също така е желателно от страна на България, тези злополучни хора да се махнат от България и да бъдат заменени от германци. В България с удивление питат, кой е съставил протекцията за тези хора, кой им позволил да заемат такива постове.

Превела: Преводачката от Следствения отд[ел] на 2-ро Гл[авно] Управлениe] на МГБ на СССР,

ст[арший] лейтенант ТЕВКИНА

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20808. Л. 372—374. Подписан оригинал. Машинопис. Машинописното копие на немски език е на листа от делото л.д. 375—376.

Забележки:

1 На документа има надпис на немски език с превод на руски език: „Този документ ми е познат, той ми принадлежи и се е намирал в помещението на Германската мисия в София. 20 август 1951 година. Бекерле”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ

23 март 1945 г.

Москва

Въпрос. Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?

Отговор:В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.

През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Въпрос. Как това трябва да се разбира. Разяснете!

Отговор:Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.

Въпрос. Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?

Отговор: Това, разбира се е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвръждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.

По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.

Въпрос. В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?

Отговор: Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:

България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствувало на предвижването на германските войски през своята територия.

Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.

Цар Борис III в разговор с граждани

В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.

Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.

През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.

Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказала на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично доволствие за германските войски в България и т.н.).

Въпрос. Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?

Отговор: Да разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това, тези мероприятия да се провеждат напълно.

Въпрос. За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?

Отговор: Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.

Въпрос. Вие не дадохте изчерпващ отговор на въпроса за това, какви задачи са би поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?

Отговор: По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с Регентския съвет и българските министри.

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.

Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.

Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и, които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.

Въпрос. Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?

Отговор: Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение, и аз съобщих за това в Берлин.

Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.

Българите не се съгласяваха с това настояване, и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.

Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах, как се изпълнява това уверение.

На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.

Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това, и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов 4, Драганов 5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.

Въпрос. По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?

Отговор: Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.

По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.

Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?

Отговор: За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.

Въпрос. Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?

Отговор: През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.

През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.

По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.

Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

Въпрос. Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?

Отговор: В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

Въпрос. При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?

Отговор: Да, това се правеше с цел на профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.

Въпрос. Продължавате ли по-нататък вашите показания?

Отговор: След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.

Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последния тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.

Освен това, влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.

Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.

Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.

Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.

Въпрос. Известно е, че Цанковд се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?

Отговор: Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания?

Отговор: За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.

Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).

Въпрос. По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?

Отговор: Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия, – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.

Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавяателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.


Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.


Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.

Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.

БЕКЕРЛЕ

Разпитът е прекъснат.

Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването «СМЕРШ» подполковник БУРАШНИКОВ

Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР «СМЕРШ» ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20808. Л. 34—44. Оригинал. Машинопис.

Забележки:

1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.

2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.

3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на «АСТ-София».

4 Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.

5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.

6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.

7 Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.

8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.

9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.

10 Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.

11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на 2 ноември 1950 г.

12 Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.

13 Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.

14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене

15 Возможно е, да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.

16 Вероятно, става сума за Нели Капп.

17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.

18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.

19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.

СОБСТВЕНОРЪЧНИ ПОКАЗАНИЯ НА СЪВЕТНИКА НА ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В БЪЛГАРИЯ АНТОН МОРМАН

18 април 1945 г.

Москва

Превод от немски

Въпрос. Посредством какви договори беше създадено сътрудничеството на Германия и България от 1941 година?

Като първо, чрез присъединяването на България към „Тристранния пакт” от 1.ІІІ.[19]41 година . Главните преговори се водили от цар Борис с Хитлер в Германия в началото на 1941 година. Отначало те не довели до положителни резултати, т.к. царят се колебаел, най-вече заради предложенията на Съветския Съюз. Неговите съмнения били засилени от посещението на посланика на СССР – Соболев, генерален секретар в София. Веднага след това Риббентроп поръчал на посолството, да настоява, България да даде своето съгласие да се присъедини към „Тристранния пакт”.

Посланикът Рихтхофен след редица демаршове до министъра на външните работи Попов настоятелно изисквал съгласието. Разбира се, по време на преговорите с Хитлер на Борис трябвало да се гарантират поддръжката на неговите правителствени мероприятия в случай на безредици. Но доколко подробно се провеждали тези преговори, на мен не ми беше известно. След демаршовете на Рихтхофен, България накрая даде своето съгласие. Аз лично не съм вземал никакво участие в тези преговори.

Като второ, обединението на Германия с България стана необходимо във връзка с възникването през 1941 година на въпроса за преминаването на германската армия през територията на България в Гърция. Преговорите за това се водили без участието на посолството, доколкото ми е известно, от страна на България изчезнали каквито и да са колебанията, когато и гарантирали удовлетворяването на нейните претенции за Тракия и Македония.

За тази цел, България предоставила в разпореждане на Германия железопътните си линии, летищата и пристанищата. За улесняването на прехода на войските били сключени три тайни договора, които са били подписани от Филов и Рихтхофен. Договорите се разработвали от специални комисии. Аз не съм взимал участие в това.

Преминаване през България. Генерал-полковник Фердинанд Шьорнер (Generaloberst Ferdinand Schörner) по време на почивка.

Дата март 1941 година
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive)
Идентификационен код Bild 183-L22898
Автор на фотографията Scheerer

Първият пункт касаел финансирането на германската армия, българското правителство се задължавало да осигури исканията на германската армия точно в България, доколкото това позволявало финансовото положение в страната. Всички разходи трябвало да се изплащат на България по клиринга. Всички разходи за армията в Македония и Тракия България взимала върху себе си.

Второто съглашение предвиждало използването от Германия по време на войната на рудниците в Македония и Тракия.

Последното съглашение се касаело до съдопроизводството над германските войски в България, след което германската армия станала екстериториална и не подлежала на българско съдопроизводство.

Разбира се, всички тези съглашения не са били публикувани.

След това, интендантът на германската армия трябвало през всяка четвърт на годината да подава във Военното министерство сметата за контрол и разрешение (сметата се предавала в посолството, посолството го изпращало в Министерството на външните работи, а то по-нататък – във Военното министерство). Закупуванията за германската армия ставали не на отворения пазар, а чрез организираните за тази цел от българското Военно министерство централни организации за специално снабдяване.

Съглашението за финансирането на германската армия било с течение на времето модифицирано чрез преговорите между военните организации, без участието на посолството.

За избягване на недоразуменията, на българските власти било дадено правото да контролират германските военни транспорти и преминаващи лица, принадлежащи към армията, в това число и на офицерите.

България, София. На една от улиците бедняци и цигани обсъждат „голямата“ политика.

Дата 1942 година
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive)
Идентификационен код N 1603 Bild-162
Автор на фотографията Horst Grund (1915–2001)

3. В известна непосредствена връзка с изброените по-горе договори се намирал също така и (благодарение на германската намеса) сключеният през 1941 година договор «Крайова» (между Унгария и Румъния), по който България получила обратно Южна Добруджа. Възможно е, заради това на Румъния да е била обещана Бесарабия, но точно обаче не ми е известно, т.к. посолството не се занимавало с този въпрос.

4. В областта на стопанството, всяка половин година се договаряли за контингента (от двете страни) на постъпващите стоки. Преговорите се водели от германските и българските комитети по стопанските въпроси. От посолството в тези преговори участвували търговските аташета. Около 65-70% от българския експорт отивал в Германия, която в съответствие с това взимала участие в нейния импорт. По време на тези стопански преговори се определял също така и контингента на българската работна сила за Германия (ако за това аз вече не се бях договорил от името на посолството с министъра на търговията).

5. Подписаният през 1942 година културен договор определил отношенията на България с Германия в областта на културата. Преговорите се водили от страна на Германия от изпратена от Берлин делегация. От посолството в тези преговори взимал участие бившият референт по културата професор Кох.

„Засилване“ на културните връзки. Председателят на германския трудов фронт Роберт Лей с български танцов състав.

Дата 20 юли 1939 година
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive)
Идентификационен код Bild 183-E08883
Автор на фотографията Eisenhardt

6. В областта на юстицията през 1943 година са били подписани три договора за периодична помощ по гражданските и криминалните дела. Преговорите се водели от експерти, изпратени от Берлин. Посолството не е взимало участие в това.

МОРМАН

Превел: оперупълномощен от 2-ри отдел на 3-то Гл[авно] управление,

капитан КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20805. Л. 172—174. Заверено машинописно копие.

ЧАСТ ОТ ПРОТОКОЛ ЗА РАЗПИТА НА ГЕРМАНСКИЯ КОНСУЛ В РУМЪНИЯ РЮДИГЕР ФОН АДЕЛМАН

20 април 1947 г.

Москва

Рюдигер Аделман, роден в 1893 г., жител на село Аделмансфелден, провинция Вюртемберг (Германия), германец, от дворяните, с висше образование, бивш кандидат-член на национал-социалистическата партия от 1938 г., има дипломатическото звание – консул 1-ви клас.

[…]

Въпрос: Вие взехте ли непосредствено участие в бойните действия?

Отговор: В бойните действия на германските войски аз участие не съм взимал. Напрегнатата служба в Дьобериц развали моето здраве, и се появиха  нови физически трудности, които ме принудиха да отхвърля мисълта за използването ми на фронта.

Аз започнах да търся друга, по-лека работа и с тази цел се обърнах в политическата секция на Генщаба на германската армия. В края на юли или началото на август 1916 г., аз бях откомандирован от частта в този орган и назначен за помощник на капитан Щайнвакс, който след ликвидирането на бюрото „Манесман-Розелиус” от края на 1915 г. беше заместник-началник на политическата секция по разузнавателно-диверсионната работа.

Въпрос: Каква работа вие вършихте в политическата секция?

Отговор: След оформянето ми на служба в политическата секция аз бях изпратен с куриерска поща в германското посолство в Букурещ (Румъния), а след това трябваше да замина за Яса и Галац. Когато аз се намирах в Яса, през германския консул Шьонберг до мен достигна заповед да не пътувам в Галац, тъй като се бе засилила опасността от встъпването на Румъния във войната на страната на Антнантата и, като не губя време, да се измъквам към Унгария.

След пристигането ми в Будапеща, аз през германското посолство или германската военна мисия (точно не си спомням) се свързах с Берлин и по телеграфа запитах за по-нататъшни указания.

В отговора, изпратен от политическата секция се казваше, че ми се възлага да доставя от Будапеща в София, в разпореждането на капитан Щайнвакс, на военен автомобил и че по-нататъшните указания аз ще получа на мястото.

В София аз пристигнах през втората половина на септември и в хотел „България” се срещнах с Щайнвакс.

Въпрос: Каква мисия изпълняваше Щайнвакс в България?

…..

ПРОТОКОЛНА РАЗПИТ НА СЪВЕТНИКА НА ПОСОЛСТВОТО А.МОРМАН

6 февуари 1948 г.

Москва

Антон Морман, роден през 1897 година, живял в Ипенбюрен (Германия), член на НСДАП, б[ивш] сътрудник на Министерството на външните работи на Германия от 1925 година.

Въпрос: Когато беше сключено секретно съглашение между Химлер и Риббентроп за внедряването на сътрудниците на разузнаването от СД в германския дипломатически апарат в чужбина?

Отговор: Това съглашение беше сключено, доколкото си спомням, в началото на 1941 година. Тогава в германското посолство в България, където по това време беше Рихтхофен, постъпиха съответните директиви от Берлин.

Въпрос: Кой конкретно от числото на сътрудниците на СД е бил внедрен в германското посолство в София при съдействието на Рихтхофен?

Ответ: При съдействието на Рихтхофен в посолството беше поставен на длъжността „консулски секретар” сътрудника на СД Болман. Другият представител на СД – Гласс, работеше в София под прикритието на представител на германските търговски фирми.

Въпрос: Дали Болман и Гласс са информирали Рихтхофен за тяхната разузнавателна дейност?

Ответ: Больман и Гласс често посещаваха Рихтхофен, но дали са го държали в известност по отношение на разузнавателната им дейност, не ми е известно.

Въпрос: А от началника на «Абверщелле-София» Делиус, Рихтхофен дали е получавал разузнавателна информация?

Отговор: Делиус докладываше на Рихтхофен всички най-съществени разузнавателни материали, имащи значение за германската политика в България.

Въпрос: Известно е, че в началото на 1941 година германското посолство в България беше обезпокоено от усилията на антифашисткото движение в сткраната. Какви мероприятия се провеждаха във връзка с това от посланика Рихтхофен?

Отговор: Аз помня, че в началото на 1941 година във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев, посочил на българското правителство върху политическите последствия от по-нататъшното сближаване с хитлеристка Германия, в България се засилило комунистическото движение. Аз получавах по този повод различни доклади от официалните източници и информирах посланика Рихтхофен. Какво е било направено от него във връзка с това, аз не помня.

Въпрос. Дали бившият германски полицейски аташе в България – Панцингер също е докладвал на Рихтхофен за усилването на комунистическото движение?

Отговор: На мен това не ми е известно, смятам, обаче че това е възможно, тъй като Рихтхофен често се консултираше с Панцингер по въпросите на вътрешната политика в България.

Въпрос. Не беше ли направена по това време в германското посолство специална прес-конференция, посветена на „комунистическата заплаха” в България?

Отговор: Аз това сега не си спомням.

Протоколът на разпита е записан по моите думи вярно, на мен ми е преведен на немски език.

МОРМАН

Разпитал: ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4 отдел на 3 Гл[авно] управление на МГБ

майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия, Р-48790. Л. 44—46. Подписан оригинал. Машинопис.

ПРОТОКОЛ НА ОЧНА СТАВКА МЕЖДУ БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ХЕРБЕРТ ФОН РИХТГОФЕН И ОБЕРФЮРЕРА ОТ СС Ф. ПАНЦИНГЕР

17 май 1948 г.

Москва

На вопроса, познават ли се Рихтхофен и Панцингер един друг и имат ли лични сметки за уреждане помежду си, Рихтгофен и Панцингер отговориха, че те се познават един друг от съвместната им работа в България от август 1940 до септември 1941 година и нямат лични сметки за уреждане помежду си.

[ПАНЦИНГЕР] [РИХТГОФЕН]

Въпрос за Рихтхофен: В какво се заключавали задълженията на Панцингер по време на вашата служба в България?

Фридрих Панцингер

Отговор: Панцингер се занимаваше с въпросите за паспортите и визите и поддържаше връзка с българската дирекция на полицията. С какво още той се занимаваше, аз не знам, тъй като никаква информация от политически характер аз не получавах от него.

Въпрос за Панцингер: Правилни ли са твърденията на Рихтхофен?

Отговор: Показанията на Рихтхофен не отговарят на действителността. Моите служебни задължения му бяха известни, тъй като на него му беше съобщено с писмо от Министерството на външните работи на Германия. В България аз се явявах германски полицейски аташе. На Рихтхофен мен ме представи заместника на пълномощника на VI Управление на «СД» в България Болман, в чието присъствие Рихтхофен се обърна към мен с молбата по-подробно да обрисувам полученото от мен задача.

Аз доложих на Рихтхофен, че в моята задача влиза полицейското осигуряване на германското посолство, по-нататък изучаване дейността и консултирането на българската полиция и информиране на шефа на Главното управление за имперска сигурност, а също така и в известен обем, на посланика за политическите събития в България.

Напомням на Рихтхофен, че през октомври 1940 г., моят началник – шефа на гестапо Мюлер преминавайки от Румъния спря в София и имаше беседа с Рихтхофен за моите задачи като полицейски аташе. Аз самият присъствувах на тази среща. Мюлер, обръщайки се към мен и Рихтхофен, посочи необходимостта от взаимно консултиране и сътрудничество между нас.

Въпрос за Рихтхофен: Сега спомнихте ли си за действителните задачи [на Панцингер], за които ви беше казано в присъствието на Болман и Мюлер?

Отговор: Не, не си спомням.

Въпрос за Рихтхофен: Кога се проведе посочената среща между вас и Мюлер?

Отговор: Не си спомням.

Въпрос за Панцингер: Когато сте били полицейски аташе, каква информация съобщавахте на Рихтхофен?

Германци в София, 1 март 1941 г.

Отговор: Аз имах постоянен контакт с посланика Рихтхофен и неговия заместник – съветника от посолството Морман. Съвместно с Рихтхофен ние обсъждахме въпроси от чисто полицейски характер, такива като например: българската полиция настояваше за изгонването от България на германския инженер, някой си Хофман, заподозрян в работата в полза на английското разузнаване. Рихтхофен, към когото се обърнало семейството на Хофман, ме помоли да се застъпя за него. Аз информирах също така Рихтхофен за българската полиция, нейното въоръжение, осигуряване и структура. Освен това, аз съобщавах на Рихтхофен сведения, имащи политическо значение, а по-точно:

За съществуващите подозрения по отношение на английския военен аташе в България – Росс като инициатор за подготовката на голям взрив на софийския водопроводен колектор. За това имаше сведения също така и в пресата, и този факт се обсъждаше на прес-конференция в германското посолство;

За ред покушения върху живота на германски военнослужещи в околностите на София и за взривове на железопътните линии, които като че ли се подготвят от комунистите;

През пролетта на 1941 година, скоро след преминаването на германските войски през България, беше спусната група от съветски агенти, част от която беше разкрита и разстреляна. За това аз също информирах Рихтхофен и Морман;

Аз съобщих също така на Рихтхофен за бягството от затвора на българския комунистически функционер Димитров1 (не е идентичен с Георги Димитров — премиер-министъра на България). Във връзка с общата гонитба на комунистите, този факт намери своето отражение в българската преса;

През януари 1941 година, когато във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев там имаше булни демонстрации на българските комунисти и сблъсъци с полицията, разгонваща демонстрантите, аз информирах подробно за всички събития Морман и Риххофен, а така също им носих за запознаване всички разпространявани по това време листовки.

Въпрос за Рихтхофен: Следствието очаква, че вие ще прекратите безмисленото отричане и откровенно ще разкажете за вашето сътрудничество с Панцингер.

Отговор: Аз признавам, че съвместно с Панцингер обсъждах изброените ми факти, такива като: изгонването на германския инженер Хофман, данните за подготовката на взривяването на софийския водопровод, по-нататък – за спускането на руската агентура в България и за активността на българските комунисти във връзка с пристигането на Соболев в България.

Въпрос за Рихтхофен: Вие трябва да признаете, че не само сте получавали информация от Панцингер, но и в редица случаи сте му давали необходимите указания.

Отговор: В беседите с Панцингер аз нееднократно му изразявах пожеланието, той по-добре да ме информира за политическите събития в България, тъй като неговата информация се използуваше от мен в текущата работа и за доклад до Министерството на външните работи на Германия.

Въпрос за Панцингер: Вие получавали ли сте някакви пожелания или указания на Рихтхофен във връзка със съживяването на дейността на българската комунистическа партия?

Отговор: Пожеланията на германския посланик се разглеждали от мен винаги като служебни заповеди. Спомням си, че във връзка със забележимото засилващо се комунистическо движение в България и с постъпилото в посолството от неизвестен за мен източник на донесение за дейността на българската компартия, Морман ми предложи да направя подробен доклад по този въпрос за изпращането му от Рихтхофен до германското МВнР.


Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов (в цивилни дрехи) и
фюрерът във „Волфшанце“. 1942 г.

Във връзка с подготовката на този доклад, Рихтхофен ми даде указание да въздействувам върху българските полицейски власти с цел, засилването на борбата с българската компартия, което аз разбира се направих.

Впоследствие аз видях върху изготвения от мен доклад забележка „взети са необходимите мерки”. Докладът беше подписан от Рихтхофен.

Въпрос за Рихтхофен: Сега вие спомняте ли си вашата роля в борбата с българските комунисти и указанията, които сте давали по този въпрос на Панцингер?

Отговор: Аз си спомням, че по мое указание Панцингер ме беше информирал за комунистическото движение в България, и възможно е , че доклада на тази тема е бил изпратен в МВнР. Обаче аз отричам, че съм давал на Панцингер указание да въздействува върху българските органи на полицията с цел засилването на борбата с българските комунисти.

Въпрос за Панцингер. А вие поддържате ли вашите показания?

Отговор: Точно така. Аз още веднъж посочвам забележката към моя доклад, че са били взети необходимите мерки.

Въпрос за Панцингер: В началото на разпита вие упоменахте фамилията Болман. Това ли беше единственият представител на „СД”, с който беше свързан Рихтхофен?

Отговор: „СД” беше по това време представена в България от две лица – главният пълномощник Гласс, имащ прикритие в качеството на директор на германска фирма, и неговия заместник Болман, получил стая в посолството, намираща се в съседство с бюрото на прес-аташето и работещ под прикритието на длъжността „консулски секретар”.

В зданието на консулството Болман разполагаше със секретна радиостанция, посредством която той поддържаше свръзка с VI Управление на «СД». Всичко това естествено, не беше тайна за Рихтхофен, още повече, че тези лица го посещаваха, а Болман беше в посолството всеки ден.

Въпрос за Рихтхофен: Това съответствува ли на действителността?

Отговор: Представителят на „СД” Гласс го познавам. По мое указание на него му беше предоставено помещение в зданието бившето чехословашко посолство, където беше поставена радиостанция. За Болман не мога да си припомня.

Въпрос за Панцингер: Може би вие грешите? Та нали е много трудно да си представим, че Рихтхофен не е познавал подчинените му сътрудници на посолството, такива като Болман.

Отговор: За мен е необяснимо, защо Рихтхофен отрича тези факти. Аз посочвам Морман, професор Кох и другите сътрудници от посолството, добре знаещи Болман.

Въпрос за Панцингер: Болман и Гласс
информираха ли Рихтхофен за политическите събития в България?

Отговор: Гласс неведнъж ми разказваше за това, че той и Болман ще информират Рихтхофен и по-специално Морман за важни вътрешнополитически въпроси. Гласс, по-специално работеше с българската фашистка организация „Ратници“ и докладваше за своите успехи в това направление.

Въпрос за Рихтхофен: Вие сте изобличен в това, че сте имали връзка с „СД”. Кажете истината.

Отговор: Настоявам върху това, че с изключение на предоставянето на помещение на сътрудника на „СД” Гласс, други връзки с „СД” нямах.

Въпрос за Панцингер: С какво вие си обясняване очевидното нежелание на Рихтхофен да каже истината?

Отговор: Мотивите, с които се ръководи Рихтхофен са ми неизвестни. Искам само да покажа, че „СД” и министерството на външните работи си сътрудничеха най-тясно един с друг.

Въпрос за Панцингер: Какво ви е известно за характера на разузнавателната информация, постъпваща при Рихтхофен от началника на германската „Абверщелле” в София – Делиус?

Отговор: Началникът на „Абверщелле-София” Делиус често посещаваше посолството, и от неговите думи ми стана известно, че той периодично предоставял разузнавателна информация на Рихтхофен и Морман.

Така например, спомням си, че преди нападението срещу Русия, Делиус информира посланика Рихтхофен или Морман, че той Делиус, е подготвил групи от диверсанти за прехвърлянето им в съветския тил. За това ми каза лично Делиус.

Въпрос за Рихтхофен: Признавате ли своята връзка с Делиус?

Отговор: Не отричам, че по някой път Делиус ме е посещавал и съм беседвал с него. Обаче, никаква политическа информация аз от него не получавах.

Въпрос за Панцингер: Вие имате ли въпроси към Рихтофен?

Отговор: Не, нямам въпроси.

Въпрос към Рихтхофен: Вие имате ли въпроси към Панцингер?

Отговор: Не ме ли бърка Панцингер с посланика Бекерле, който беше специалист в полицейската работа?

Отговор на Панцингер: За това не може да става и дума. След пристигането на Бекерле в София, най-малкото през първите месеци, работата течеше така, както и в онова време, когато посланик беше Рихтхофен.

Протоколът е съставен по нашите думи вярно, прочетен е от нас.

(ПАНЦИНГЕР) (РИХТГОФЕН)

Разпитал: Ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4-и отдел на 3-то Главно управление на МГБ на СССР,

майор (КОПЕЛЯНСКИЙ)

ЦА на ФСБ на Русия. Н-21142. В 3-и тома. Т. 1. Л. 210—216. Подписан оригинал, машинопис

Забележка:

1 Възможно е да става дума за българския комунист Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров).

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТ НА БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ

21 януари 1950 г.

Москва

Стенограма1

Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр.Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергрупенфюрер.

Разпитът започва в 11.15

Въпрос: От следствието е установено вашата тясна връзка с ръководството на българското фашистко разузнаване, полицията и министерството на вътрешните работи. Признавате ли това?

Отговор: Не отричам, че намирайки се в качеството на германски посланик в България, аз поддържах връзка с българския министър на вътрешните работи Габровски и сменилия го Станишев2.

От числото на ръководителите на българската полиция аз бях запознат с нейния шеф Драголов и с началника на политическата полиция Павлов. С представителите на българското царско разузнаване аз нямах лична връзка, но поддържах с него контакт през началника на германския разузнавателен орган „Абверщелле-София” Делиус.

Въпрос: Вие бяхте не само познати с Павлов, но и сте сътрудничели с него. Разкажете, при какви обстоятелства вие установихте връзка с него?

Отговор: С Павлов аз за първи път се запознах през 1942 година, по време на ежегодния празник на българската полиция, на който бях поканен в числото на другите представители на държавите от Оста. Очевидно, Павлов виждал в мен не само германски посланик, но и специалист в полицейските работи, тъй като той при тази среща не пропусна да започне с мен разговор за разузнавателната работа, макар че излагал своите мисли крайно внимателно и в общи линии.

Царският дворец в София. Тук се взимали почти всички решения за съдбата на България.

Въпрос: За какво конкретно е говорил с вас Павлов?

Отговор: Павлов ми се оплака от Делиус, заявявайки, че е предал на последния няколко агента за използване срещу българската комунистическа нелегална дейност, но Делиус ги развратил със своя неумел подход и прекалено високо заплащане.

Аз се въздържах от намеса във взаимоотношенията на Павлов с Делиус и предложих на Павлов, той да оправи тези разногласия по пътя на по-тясно и делово сътрудничество с германските разузнавателни органи.

Въпрос: За каква агентура ставала дума?

Отговор: За това Павлов не е говорил.

Въпрос: Следствието разполага с данни, че Павлов ви е информирал за провокатори, внедрени в българската нелегална компартия. Разкажете за тези предатели!

Отговор: Няма да скрия, че Павлов е съобщавал на подчинения ми полицейски аташе при германското посолство Випер за хода на борбата с комунистическите организации. В частност, спомням си, че през 1942 година, както ни информира Павлов, българската полиция разкрила голям нелегален център на комунистите, и от българското правителство беше организиран закрит процес по тяхното дело. Випер получи тогава от Павлов подробен отчет за хода на разследването и протоколите на съдебните заседания, които след като аз се запознах с тях, изпратих в Берлин, в Главното управление на имперската сигурност.

Трябва да кажа, че министъра на вътрешните работи Габровски също ми бе разказал, че успял да внедри в нелегалното комунистическо движение няколко ценни агенти, в резултат на което той бил добре осведомен за плановете на нелегалното ръководство на компартията и имал възможността във всеки момент да ликвидира откритите от него нелегални комунистически центрове. Обаче искам следствието да повярва, че нито Габровски, нито Павлов не са ми казвали за своите агенти в нелегалната комунистическа партия на България, и никакви други материали от българската полиция не съм получавал.

Въпрос: Не бързайте с подобни заявления. На вас ви се предявява открития в германското посолство в България албум с фотографиите на задържаните от българските органи за сигурност съветски разузнавачи. Този албум на вас ли принадлежи?

Отговор: Да, мой е.

Въпрос: Как е попаднал при вас?

Отговор: През октомври 1941 година този албум, съдържащ материали за откритите от българската полиция руски парашутисти и за спуснатите на Черноморското крайбрежие разузнавачи, ми беше предаден през полицейския аташе Випер от дирекцията на българската полиция.

Въпрос: Защо тези материали са били изпратени именно на вас?

Отговор: Не смятам за нужно да крия, че веднага след моето пристигане в България през 1941 година аз настоятелно изисквах от българското министерство на вътрешните работи засилването на борбата с нелегалното комунистическо движение, посочвайки по-специално необходимостта от старателното издирване на агентурата на съветското разузнаване.

След осъществения от мен натиск, българските органи за сигурност значително засилиха своята наказателна и контраразузнавателна работа, и ръководството на българската полиция побърза да ми представи първите доказателства за активизирането на своята дейност, изпращайки ми албум със споменатите материали. Доколкото си спомням, от следствието по това дело е било установено, че посочените лица са били прехвърлени в България за връзка с антифашисткото нелегално движение и за организирането на диверсионна дейност във фашисткия тил. За това аз съобщих в Берлин.

Въпрос: И едновременно с това, вие сте използвали посочените материали за провокационни цели срещу Съветския Съюз?

Отговор: Да. В това също признавам своята вина.

През 1942 година всички веществени доказателства по делото на арестуваните разузнавачи, разбира се по съответен начин разкрасени и раздухани с помощта на спициалистите-фалшификатори от българската полиция, бяха използвани в организираната от мен и Габровски така наречена антикоминтерновска изложба в София. Изгодата беше в това, нагледно да се покаже на българския народ, че ето, съветското правителство се намесва в неговата съдба, изпращайки свои агенти. Този замисъл, обаче нямал успех сред народа и така, както и цялата антисъветска изложба, завършили с провал. За антисъветската изложба аз вече ви разказвах подробно на миналите разпити и да допълня своите показания повече с нищо не мога.

Въпрос: Известно е, че вашето сътрудничество с Габровски не се е ограничавало само с организирането на антисъветска изложба. Габровски, по-специално, не малко ви е съобщавал за своята агентура и наказателните мероприятия срещу българските антифашисти. Разкажете за това.

Отговор: По-горе аз разказах за своя разговор с Габровски, когато последният ми съобщи за наличието на провокатори в нелегалното комунистическо движение. През 1943 година, той също така ме информира за това, че неговите хора са успяли да заловят и отново да вербуват един член на българската компартия, който имайки при себе си радиопредавател, уж бил спуснат от борда на руска подводна лодка на Черноморското крайбрежие на България, но фамилията на този човек той не ми казал.

Аз се заинтересувах от това дело и при следващите ми срещи с Габровски узнах от него, че вербувания от тях провокатор вече бил установил радиосвръзка с Москва и той – Габровски, – очаквал положителни резултати от тази комбинация. По-късно, Габровски започна да отбягва разговори с мен на тази тема, и през Делиус ми станало известно, че започналата от Габровски радиоигра се провалила, тъй като Москва, очевидно разпознавайки провокацията, не отговаряла.

Въпрос: Делиус съобщи ли ви фамилията и други данни за този човек?

Отговор: Не. За това аз не съм го питал, тъй като след съобщението за неговия провал той изгуби за мен всякакъв интерес.

Въпрос: Разкажете сега за провокационните действия, които се предприемали от германските и българските разузнавателни органи по отношение на сътрудниците на съветското представителство в България?

Отговор: Както ме информира Габровски, българската полиция осъществявала следене и агентурно наблюдение на съветските представителства в България и се опитвала да скалъпи компрометиращи материали за някои съветски граждани, за да може по пътя на такава провокация да ги вербува. Обаче, доколкото съм осведомен, тези замисли на българската полиция се провалили.

Делиус ми докладвал, че през 1941 година той успял да подстави един свой таен агент в обкръжението на секретаря на съветското посолство в София. Този германски агент, както казвал Делиус, била една много опитна в подобни работи жена, с други данни аз не разполагам. Не знам също така и фамилията на секретаря, но много добре помня, че Делиус, благодарение на удачно проведената комбинация, успял да свърже този агент с посочения секретар, и те се запознали. Обаче за провеждането на по-нататъшните мероприятия на германското разузнаване по отношение на посочения сътрудник на съветското посолство попречило неочакваното му отзоваване от България в Съветския Съюз.

Въпрос: Посочете останалата агентура на германските и българските разузнавателни и контраразузнавателни органи?

Професор Богдан Филов, Княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов полагат клетва като регенти на извънредно заседание на Народното събрание. София, 11 септември 1943 г.

Отговор: От германското полицейско аташе Випер ми станало известно, че един от голямите агенти на българската политическа полиция е солистът на Софийската опера българина Белев, името му не знам.

Випер ми съобщи по-специално, че Белев през пролетта на 1941 годинна е бил използван по личното указание на бившия премиер-министър Филов за разработването на Багрянов, по това време – лидер на парламентарната опозиция. Българската полиция се спряла върху кандидатурата на Белев заради това, че той бил в близки отношения с Багрянов.

Също така знам от Випер, че през 1942 година Белев разработвал кмета на гр. София – Иванов, чиято връзка със заподозрени в шпионаж артисти е възбудила интереса на българската полиция.

Същият този Випер подозирал Белев в сътрудничество със съветското разузнаване, т.к били фиксирани конспиративни срещи на последния със съветски представители в София. Доколко били обосновани тези подозрения на Випер, не знам. Лично с Белев не съм запознат. Други агенти на германското и българско разузнаване и контраразузнаване не са ми известни.

Въпрос: По-горе вие заявихте, че с българското царско разузнаване вие лично не сте били свързани. Така ли е това?

Отговор: Аз съм се срещал два или три пъти с ръководителя на българското царско разузнаване Севов3, но делова връзка с него все пак нямах.

Въпрос: Кой е този Севов?

Отговор: Севов беше много влиятелен човек в обкръжението на българския цар Борис. Официално той имал скромното звание на придворен архитект, но фактически бил съветник на царя и началник на неговото лично разузнаване. Както ми разказваше германския аташе по печата Берге4, в началото на [19]20-те години Севов бил в Турция, където той играел аналогична роля в обкръжението на Кемал-Паша. На мен самият ми се е случвало да наблюдавам, как министрите и другите придворни се страхували от Севов и се стараели при всяка възможност да му окажат специални знаци на внимание.

Характерно е също така това, че когато в края на 1942 година министъра Михов заминаваше на среща с Хитлер, то цар Борис изпратил с него под формата на адютант Севов. При изпращането на Михов в Берлин, последният ми представи Севов. Севов беше във формата на капитан от българската армия и, виждайки моето недоумение, побързал да ми обясни, че информацията за положението на нещата в ставката на Хитлер цар Борис пожелал да узнае, преди всичко от него – Севов, затова и го изпратил в Берлин заедно с Михов. Що се касае носенето на военна униформа, то Севов уточнил, че той като капитан от запаса, е задължен да бъде екипиран с военно облекло.

В политическо отношение Севов също така, както и неговия хазяин – цар Борис, бил настроен прохитлеристки и се стараел при всеки удобен случай да се изказва за това. Също така знам от полицейския аташе Випер, че Севов принадлежал към тайната секта на огнепривържениците, имащи известно разпространение сред кръговете на придворната клика. В тази секта, по-специално, влизала сестрата на цар Борис, принцеса Евдокия.

Признавам си, че аз способствувах за установяването на връзката на Севов с представителите на германското разузнаване.

Тайният съветник на царя, архитект Йордан Севов.

Въпрос: Разкажете подробно за шпионската връзка на Севов с германците.

Отговор: През 1941 или 1942 година, точно не помня, бях посетен от пълномощника на германското министерство на външните работи Бенцлер5, който ми съобщи, че той в сътрудничество с германското военно командване и органите на Абвер провежда разузнаване и борба срещу партизанското движение в Югославия. Във връзка с това, че по негови данни, югославските партизани са имали контакт с българските партизани, Бенцлер ме помоли да му уредя аудиенция при цар Борис с цел на постигането на по-тясно сътрудничество в борбата срещу въстанническото движение.

По време на аудиенцията цар Борис предложил на Бенцлер да се обърне непосредствено към Севов за решаването на необходимите въпроси по борбата с партизанското движение, като му казал, че той може да се среща с последния и по-нататък, когато това е нужно.

Бенцлер веднага отишъл при Севов и имал с него продължителна беседа. За какво те тогава се договорили и за последвалите срещи аз не съм осведомен.

Въпрос: Каква агентура има на връзка самия Севов?

Отговор: От думите на Делиус аз знам, че Севов действувал само във високопоставените кръгове, вербувайки за големи пари агентура от числото на големите български политически дейци, чужди дипломати и пристигналите в България чужди учени и писатели.

Делиус ми казваше също така, че той се опитал по едно време да разкрие връзките на Севов, но после се отказал от това, заради страха да си навлече върху себе си недоволството на царя. По-подробно по този въпрос не мога да кажа нищо друго.

Въпрос: В началото на разпита вие заявихте, че сте си сътрудничели с министъра на вътрешните работи Станишев, сменил Габровски. В какво конкретно се състояла вашата връзка с него?

Министърът на вътрешните работи Александър Станишев

Отговор: Станишев, заедно с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше може би най-изпитанния германски помощник в България. Аз всячески му покровителствувах и съдействувах в придвижването по служба, и благодарение на моето влияние той по-късно стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълната си откровенност, подробно информирайки ме за заседанията на Съвета на министрите и за всички кулуарни преговори при двора. Едновременно с това той беше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.

Въпрос: Казвайте докрая – той беше ли ваш агент?

Отговор: Да, това несъмнено е най-подходящата характеристика на моите взаимоотношения със Станишев.

Въпрос: Разкажете за шпионската работа на Станишев в полза на германците.

Отговор: Веднага след пристигането ми в България през 1941 година, аз установих със Станишев приятелски взаимоотношения. Той тогава заемаше поста на председател на така нареченото германо-българско общество в София. Скоро аз се убедих, че Станишев действува по прякото поръчение на германското министерство на пропагандата, разпространявайки хитлеристка литература и всячески популяризирайки „научните достижения” на германците.

В разговор с мен Станишев подчертавал, че за вторая своя родина той смятал Германия.

Скоро след това, аз започнах да използвам Станишев като свой-агент-информатор, събирайки през него сведения за българските политически дейци, министрите и дипломатите. През 1943 година по персоналната покана на германското министерство на пропагандата Станишев пътувал в окупираната от немците Винница, където взел участие в организираната с провокационни цели на Гьобелс така наречена „комисия по установяването на жертвите на болшевисткия терор” и напълно оправдал доверието на германците, взел активно участие във вражеската провокация срещу Съветския Съюз.

През 1944 година, както аз вече посочих, благодарение на моето влияние, Станишев получил поста министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. На мен много важно ми беше да имам на този пост свой проверен агент, тъй като именно от същия Станишев ми стана известно за първи път за намеренията на Багрянов да се прехвърли на страната на англо-американците и да сключи с тях мир.

Принц Кирил, Адолф Хитлер и Йоаким фон Риббентроп, 1943 г.

Действувайки по моето поръчение, Станишев с всички сили се стараеше колкото се може по-пълно да разкрие политическите интриги на Багрянов и на министъра на външните работи в неговия кабинет – Драганов. Станишев нееднократно ми донасяше, че групата на Багрянов заедно с Филов търсят контакт с англичаните и американците, и в потвърждение на това ми съобщаваше конкретни факти, по-специално, че с тази цел, секретно в Турция е пътувал посочения от мен по-горе Севов, където той установил непосредствена връзка с английските и американските военни и политически разузнавачи.

За последен път аз видях Станишев две-три седмици преди встъпването на съветските войски в България. Станишев беше тогава тежко болен.

По-късно аз с него не съм се срещал, тъй като Съветската Армия беше преминала българската граница и на мен не ми беше до Станишев.

Разпитът е завършен в 16.30.

Протокола на разпита е записан по моите думи вярно, на мен той ми бе преведен на немски език.

БЕКЕРЛЕ

Разпитал: Ст[арши] оперупълномощен] на След[ователскатa]част по Особeно важните дела,

майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20808. Л. 98—117. Подписан оригинал. Машинопис.

Забележки:

1 Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на бившия германски посланик в България, Адолф-Хайнц Бекерле.

2 Става дума за българския държавен деец Александър Станишев, който е министър на вътрешните работи от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 г.

*3 В текста навсякъде е дадено като „Себов”. В действителност става дума за архитект Йордан Севов

*4 Става дума за нацисткия дипломат Йозеф Берг.

*5 Става дума за нацисткия дипломат Феликс Бенцлер.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ

30 януари 1950 г.

Москва

Адолф-Хайнц Бекерле, [роден] 1902 г[одина], живял в гр. Франкфурт-на-Майн, германец, германски поданик, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, обергрупенфюрер от CA.

Разпитът е започнал в 12 часа

Въпрос: Разкажете всичко, което вие известно за организацията на английския и американски шпионаж в България?

Отговор: Американският шпионаж се оглавяваше от американския посланик в България Ърл1, който лично издирваше нужните му хора и ги вербуваше. Трябва да се каже, че към началото на Втората световна война, американския шпионаж в България не представляваше още значителна сила, отличаваше се с изключително груби прийоми на работа, по-точно, с откровено подкупване на агентурата, и беше комплектуван с малкоопитни разузнавачи. Характерен е в това отношение преди всичко самия Ърл – пияница и развратник, прекарващ своето свободно време в софийските нощни барове и кръчми. Както за българските, така и за германските контраразузнавателни органи не представляваше голям труд да установят неговите връзки и да му подставят своята собствена агентура с цел на дезинформиране.

Началникът на царската канцелария Павел Груев придружава посланика
на САЩ в България Джордж Хауърд Ърл 3-ти

По друг начин работиха англичаните. Дейността на английското разузнаване на Балканите и, по-специално в България, се опираше на стари, изпитани кадри от агентурата, при това в числото на завербуваната от английското разузнаване агентура имало видни държавни дейци, умело насочващи политиката на България в нужното на английския империализъм направление.

От информацията на бившия началник на германския разузнавателен орган в България Делиус и от подчинения ми полицейски аташе Випер ми бе известно, по-специално, че английската разузнавателна мрежа в България се оглавявала от представителя на „Интелиджънс Сървис” полковник Смит-Росс, работещ под прикритие на длъжността на чиновник по издаването на визи в английското посолство в София.

Смит-Росс още преди моето пристигане в България беше заминал със състава на английското посолство и се разположи в Турция, където по-късно се формирал обединен англо-американски разузнавателен център за Балканите. Неговата структура и личния му състав са ми неизвестни.

Спомням си, че в беседа с премиер-министъра на България Багрянов през 1944 година, последния ми заяви, че сериозно се опасява от подривната работа на английското разузнаване и че, опитите на българската полиция за открие и хване английската агентура до сега не са се увенчали с успех.

С по-детайлни сведения за ръководството на англо-американския шпионаж в България аз не разполагам.

Въпрос: На вас ви е известна агентурата на англичаните и американците в България. Разкажете за нея.

Отговор: На мен ми е известен един американски шпионин в България – аржентинския консул Зауер, името му не знам, в течение на доста години живял в София.

По данни на агентурата на Делиус, Зауер е бил вербуван от посочения по-горе полковник Смит-Росс. Аз се опитах да изгоня Зауер от България, но на мен това не ми се удаде, тъй като, освен агентурни донесения, с други по-сериозни документални данни за неговата разузнавателна дейност в полза на американците, които бих могъл да предявя на българското правителство, аз и Делиус не разполагахме.

За английската агентура в България мога да каже следното. От донесенията на германското разузнаване и, по-специално на Делиус, ми бе известно, че гореспоменатия полковник Смит-Росс е вербувал и включил в разузнавателната дейност в полза на Англия бившия премиер-министър на България, а в мое време – депутат от Народното събрание Мушанов 2 и българския патриарх Стефан.

Началникът на царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе майор Чарлз Сеймър Кларк

Германския полицейски аташе Випер, потвърждавайки данните получени от мен от Делиус, ми донесе, че Мушанов през 1940 година пътувал в Прага под предлог на лечение. От агентурното наблюдение беше установено, че Мушанов се е срещал с редица лица, заподозряни в английски шпионаж. От страна на българското контраразузнаване също имало подозрения в принадлежността на Мушанов към агентурата на английските разузнавателни органи. Обаче всички опити да се отстрани Мушанов търпяха провал, тъй като той се ползуваше с неограничена поддръжка от страна на цар Борис и се смяташе за негов приятел, използувайки разбира се, това обстоятелство за получаването на данни, полезни за английското разузнаване.

Същата трудност, но в още по-голяма степен, съществувала по отношение на патриарх Стефан, който по силата на своето високо положение в Българската Православна църква се смяташе за неприкосновено лице. От германското разузнаване беше установена близката връзка на патриарх Стефан с английското разузнаване, с което той поддържаше връзки чрез разпространените в България масонски ложи и чрез подчинените му църковни организации. Патриарх Стефан използваше всякаква възможност за посещения в чужбина, където бяха фиксирани редица негови срещи с представители на английската църква и с маскираните като църковници английски разузнавачи. Трябва да се отбележи, че в общуването с германците, по-точно с мен, Стефан маскираше своите англофилски настроения, обаче, бидейки в кръга на доверени хора, открито твърдеше, че България може да получи своето бъдеще само с връзка с Англия. Стефан беше враждебно настроен по отношение на СССР и най-много се страхуваше от сближаването на България и Съветския Съюз. Във връзка с това той смяташе за необходимо да поддържа германците в борбата им срещу СССР.

Богоявление – Софийският митрополит Екзарх Стефан I и Н.В.Цар Борис III, зад тях Княз Кирил, началото на 40-те години на ХХ век

Аз ви казах за всичките известни ми най-важни английски агенти в България.

Въпрос: Това не е точно така. Разпитаният от нас бивш германски посланик в Уругвай Ото Лангман посочи, че в беседа с него през лятото на 1944 година, вие сте му посочили редица лица от числото на българското духовенство, които са били проанглийски настроени. Защо криете това?

Отговор: Аз вече посочих на предишния разпит това, че през 1944 година действително се бях срещал с Лангман, който беше пристигнал в България в качеството на представител на германското министерство на външните работи и събираше информация за настроенията на българското духовенство.

Признавам също, че аз тогава посочих редица лица от числото на българското духовенство, имащи проанглийска ориентация, и най-напред посочих патриарх Стефан. Другите лица, за които аз му казах тогава, не си спомням.

Въпрос: От документите, открити в архивите на германското посолство в България, във връзка с англичаните се уличават братята Цоневи. Те известни ли са ви?

Отговор: Да, известни.

Въпрос: разкажете за тези английски разузнавачи.

Отговор: Представителят на Управлението за имперска сигурност на Германия Болман, за който аз разказвах на предишните разпити, ме информира, че управляващият делата на германо-българската търговска палата в София Драгоман Цонев и неговия брат – бившия ръководител на Българския институт за експорт – Любен Цонев са доста подозрителни по отношение на принадлежността им към английския шпионаж.

Болман, по-специално през своята агентура, беше установил, че братята Цоневи се намирали по-рано във близък контакт с посочения по-горе от мен полковник Смит-Росс и в кръга на близките им хора се изказвали срещу хитлеристка Германия. Братята Цоневи са били уличени също така в черни валутни и други спекулации. Това обстоятелство, германското разузнаване се опитваше да използва за въдворяването им от България, тъй като преки данни за връзките им с англичаните нямаше. Българското контраразузнаване обаче, взе под своя защита Цоневи, а предишната им връзка с английските представители в България, била уж с безобиден характер.

По такъв начин, ние бяхме лишени от възможността да предприемем срещу Цоневи репресивни мерки, и германското разузнавнане се ограничи единствено с това, че предупреди за своите подозрения спрямо Цоневи съответните германски представителства в София, имащи отношение към тези лица.

Въпрос: Болман ви е донасял и за други английски агенти. Разкажете за тях.

Отговор: Скоро след моето пристигане в България през 1941 година, Болман ми съобщи за своите подозрения по отношение на една от богатите жени в България – Паница3, името и не знам, имаща състояние от няколко милиона лева. Паница, по данните на Болман била яростна англофилка. Нейният дом в София и вилата и в курорта в Панчарево, са били мястото, където особено гостоприемно са били посрещани сътрудниците на английското посолство. Чрез мъжа на своята дъщеря, известен търговец, неговата фамилия не помня, Паница поддържаше конспиративна връзка с английския разузнавач Смит-Росс, за който ви разказах по-горе.

На вилата на семейство Такворян в Панчарево: Харитина Гешова-Ябланска, г-ца Такворян, професор Богдан Филов и Мария (Милка) Евстатиева-Паница, вероятно 1943-44 г.

Болман ми съобщи, че след отпътуването на английското посолство от България в Турция, връзката на семейство Паница с английското разузнаване продължавало с предишната интензивност през търговските канали. Тъй като охотно събираше в своя дом висши германски офицери, ние подозирахме, че това се прави с цел на събирането на разузнавателни данни, германското контраразузнаване предупреди всички учреждения и щабове на германската армия в България за тези свои подозрения по отношение на посочените лица.

Аз нееднократно изисквах от Болман факти за предаването от семейството на Паница на разузнавателни сведения на англичаните, обаче той беше само в състояние да фиксира срещите на Паница с английските разузнавачи и нищо повече. На базата на тези данни аз все пак не се реших да поставя пред българските власти въпроса за използването на репресивни мерки по отношение на Паница, тъй като последната се явяваше влиятелна личност, поддържаща близки отношения с българския царски двор, с членовете на Съвета на министрите и с други високопоставени лица.

Въпрос: Кого вие още познавате от агентурата на англичаните и американците?

Отговор: Трябва да кажа, че Абвер не без основание подозираше във връзка с английското разузнаване също и бившето германско авиационно аташе в България полковник Шьонебек4. Веднъж мен ме посети Делиус и ми съобщи за тези подозрения по отношение на Шьонебек. Припомням си, че както ме беше информирал Делиус, германското контраразу-знаване смяташе Шьонебек за причастен към предаването на англичаните на секретни сведения за подготовката през 1941 година на десант на о.Крит [Битката за Крит], по време на който, както е известно, германците дадоха тежки загуби.

Освен това, бидейки по-рано командир на авиационна част, Шьонебек имаше в качеството на свой началник-щаб някой си майор Фукс, също заподозрян в принадлежност към агентурата на английското разузнаване.

Работата беше в това, че много преди окупацията на Чехословакия, в органите на Абвера постъпиха сигнали, че в германската армия има офицер, който е агент на английското разузнаване. След окупацията на Чехословакия в Прага бяха открити материали, потвърждаващи наличието на такъв агент в германската армия, обаче никакви установъчни данни за него, освен фамилията Фукс и званието майор, тези материали не съдържаха. В хода на по-нататъшното издирване от Абвер на този агент под най-силно подозрение попаднал майор Фукс, служил при Шьонебек, обаче да се докаже неговата причастност към английското разузнаване така и не се успяло.

Изключително подозрителна била така също и връзката на Шьонебек с българския инженер Кръстев, името му не знам, който по поръчение на Шьонебек извършваше за последния различни черни комбинации на „черния пазар” и, както ми докладваше Делиус, събирал за Шьонебек разузнавателна информация. Кръстев, също както и Шьонебек, беше изключително богат, при което източниците на забогатяването им не бяха известни. На мен лично Кръстев не ми е познат.

Шьонебек, безусловно, щеше веднага да бъде арестуван, но него се опасяваха да пипнат, тъй като той беше приятел на Гьоринг, на когото доставяше различни деликатеси от България. В края на 1943 или в началото на 1944 година, Шьонебек беше произведен от Гьоринг в генерал и изпратен на Западния фронт, където командваше авиационно подразделение. Неговата по-нататъшна съдба не ми е известна.

С други данни за агентурата на английското и американското разузнаване в България не разполагам.

Разпитът е завършен в 17 часа.

Протоколът на разпита е записан по моите думи правилно, на мен ми е преведен на немски език.

БЕККЕРЛЕ

Разпитал: Ст[арши] оперупълномощен] от Спед[ствената] част по Особено важните дела,

майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20808. Л. 134—146. Подписан оригинал, машинопис.

Забележки:

1 Става дума за американския губернатор и посланик на САЩ в България Джордж Хауърд Ърл 3-ти.

2 Става дума за Никола Мушанов, бивш министър-председател на България в правителствата от 12.10.1931 г. до 19.05.1934 г.

3 Возможно е да става дума за Мария (Милка) Евстатиева-Паница или за секретарката на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев – Лиляна Паница.

4 Тук и по-нататък става дума за генерал-майор от луфтвафе Карл-Аугуст Шьонебек.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ

4 февруари 1950 г.

Москва

Стенограма1

Адолф Бекерле, [роден] 1902 г[одина], живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски поданик, член на фашистской партии, бивш германски посланик в България, обергрупенфюрер от CA.

Разпитът е започнат в 13.30.

Въпрос. Следствието разполага с данни, че вие сте били свързани с германската агентура в Близкия изток, оглавявана от германския шпионин в Ирак Рашид Али Галани. Признавате ли това?

Отговор: Не отричам, че след провала на инсценирания от германското разузнаване фашистки метеж в Ирак през есента на 1941 г., аз, по поръчение на германското министерство на външните работи оказвах съдействие на групата на Рашид Али Гелани при бягството и в Германия.

Въпрос: Как всичко това станало?

Отговор: През есента на 1941 година, по поръчение на германското разузнаване в Ирак беше направен метеж2 с цел да се постави фашистко правителство под ръководството на бившия премиер-министър на Ирак – Рашид Али Гелани с последващото привличане на Ирак към войната на страната на хитлеристка Германия. Метежът беше скоро потушен и неговите ръководители избягаха в Турция.

Iraqi former Prime-Minister Rashid Ali Al-Gaylani

Във връзка с това аз бях уведомен от министерството на външните работи на Германия, че в България, където аз бях посланик, трябвало да пристигнат от Турция някои членове на създаденото от метежниците „правителство”, и моята задача беше да ги осигуря с пари и транспортни средства да по-нататъшното придвижване към Германия.

Спомням си, че в числото на пристигналите беше съпругата на Рашид Али Гелани с децата им, неговия брат Камил Гелани, заемал по-рано поста на иракски посланик в Турция, бившия военен министър на Ирак – Наджи Шаукат, министъра на просветата Мохамед Хасан Залман, най-близките помощници на Рашид Али Гелани и неговите съподвижници по метежа – Неджемидин Сахра Варди, Ваджид Ибрахим Адгам и други съпровождащи ги лица. За непосредственото им обслужване аз бях упълномощил легационния секретар на посолството в България фон Массов3.

Я приех ръководителите на тази група, изслушах личните им молби, но никакви беседи от политически или разузнавателен характер с тях не съм водил, тъй като нямах за това пълномощия. След крактовременно пребиваване в София, цялата група в количество от 29 човека беше изпратена от мен през Будапеща в Берлин.

В началото на 1942 година в България пристигна втората група иракски метежници, която беше свързана с известния германски агент, така нареченияа „Велик мюфтия”, който се явяваше най-вишето духовно лице сред мохамеданското население в Близкия Изток. Името му не ми е известно. В тази група влизали помощника на „Великия мюфтия” – шейх Хасан Абу Сауд, неговият племеник – Муса Хусейн и видния арабски националист Васиф Кемал. Приблизително на 14 февруари аз се срещнах с Хасан Абу Сауд, и последният с мое позволение изпрати телеграма до намиращия се в Рим „Велик мюфтия”, в която той го уведомяваше за пристигането на неговата група в България. След няколко дни групата на Хасан Абу Сауд беше изпратена от мен в Германия. Това е всичко, което мога да кажа по въпроса.

Въпрос: На вас ви се предявява германския документ № А 556/42 за пристигането в София на групата на Хасан Абу Сауд. От кой е подписан този документ?

Отговор: Предявеният ми документ с № А 556/42 е подписан от мен.

Въпрос: В този документ има следното записване относно споменатия от вас Муса Хусейн: „Поддържа връзката на Великия Мюфтия с посланика в Бейрут фон Хетинг4 и с господин фон Леверкюн5 в Анкара». Фон Леверкюн на нас ни е известен като резидент на Абвера в Турция, признавайте, Муса Хусейн беше ли негов агент?

Отговор: Да, принуден съм да призная, че Муса Хусейн беше свръзка между „великия мюфтия” и германското военно разузнаване Абвер. За Муса Хусейн на мен също ми беше известно, че се е учил в Лондон, след това в Германия и е бил дълго време ръководител на така нареченото „арабско бюро”, координиращо действията на арабските страни в Близкия изток.

Въпрос: Откъде това знаете?

Отговор: За това аз бях своевременно ориентиран от германското министерство на външните работи. Освен това, споменатият по-горе секретар на посолството фон Масов, обслужващ по моето указание също така и групата на Хасан Абу Сауд, имал беседа с Муса Хусейн, по време на която последния потвърдил, че той поддържа през фон Леверкюн с ръководителя на Абвера, от когото получавал указания за воденето на подривна работа в Близкия Изток.

С други данни за Муса Хусейн и за останалите участници на тази група германски агенти аз не разполагам.

Въпрос: Вие знаете и други германски шпиони в Близкия Изток, голяма част от които курсирала през България. Разкажете за тях!

Отговор: Аз признавам, че в периода на подготвянето на фашисткия метеж в Ирак и след неговото потушаване, голямо количество агенти на германското разузнаване от числото на арабските националисти преминавали през България.

В тяхното число бяха куриери на Великию Мюфтия, разузнавачи от Ирак, Иран, Сирия и политическите емисари на различни арабски организации, търсещи контакт с хитлеристка Германия.

Не отричам и това, че по мое указание на тези лица в редица случаи се оказвала материална подръжка, а някои, в това число и роднината на краля на Египет, името му не помня, аз приех в посолството.

Техните имена и други характерни данни сега не помня, тъй като контакта с тези лица, основно поддържаше военния аташе – генерал Геде, секретарят на посолството фон Масов и началника на германския рузузнавателен орган в България – „Абверщеле-София” – Делиус.

Признавам си съэщо така, че бях познат с представителя на „Абверщеле-Виена” – майор Бертхолд, който ръководеше подривната дейност на германското военно разузнаване в Ирак, Иран и Сирия.

Въпрос: Какво ви е известно за този разузнавач?

Отговор: Бертхолд нееднократно ме посещаваше, при преминаванията си през София за Анкара, където по негови думи, се провеждали срещите с близкоизточната агентура на германското разузнаване. Своите агенти той не посочваше.

За себе си Бертхолд разказваше, че е жител на град Баден, в миналото активен член на щурмовите отряади на СА. Едновременно с работата си в Абвер, Бертхолд водеше търговия и притежаваше търговска фирма във Виена, имаща филиал в Будапеща.

Белезите на Бертхолд са: около 50 години, над средния ръст е, слабоват, с тъмноруси коси, сини очи.

Разпитът е завършен в 17.00

Протоколът на разпита е записан по моите думи правилно, преведен ми е на немски език.

БЕКЕРЛЕ

Разпитал: Ст[арши] оперупълномощен] на След[ственатa] част по Особено важните дела,

майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20808. Л. 147—153. Подписан оригинал. Машинопис.

Бележки:

1 Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на А.-Х. Бекерле.

2 Става дума за държавния преврат, извършен от Рашид Ал Гейлани.

3 Става дума за германския дипломат Детлеф фон Масов.

4 Така е в документа, става дума за германския дипломат и изтоковед Вернер Ото фон Хентиг.

5 Става дума за германския дипломат и военен разузнавач Паул Леверкюн.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТ НА БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ

2 ноември 1950 г.

Москва
Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергруппенфюрер.

Разпитът започва в 12 часа

Въпрос: Разкажете за вашето последно посещение на Ставката на Хитлер.

Отговор: На 23 август 1944 година аз получих известия за държавен преврат в Румъния и за самоубийството на германския посланик в Букурещ – Манфред фон Килингер. Още преди това бях извикан от Рибентроп в Ставката на Хитлер за личен доклад при последния, относно положението в България. Свалянето на Антонеску направило това посещение извънредно важно, тъй като и в българското правителство били забелязани някои колебания в направление на излизането на България от войната.

И така, на 23 август 1944 г., аз излетях от София в Ставката на Хитлер в Източна Прусия. На 24-и август аз пристигнах в Берлин, а оттам със специален влак заминах в Ставката, помещаваща се в гората „Мауервалд” близо до град Растенбург.

Адолф Хитлер във „Волфшанце“

На 25 август аз пристигнах в местността Щайнрот в същия този район, където в замъка на граф Лендорф (убит заради участието си в заговора срещу Хитлер) се помещавал Рибентроп.

Йоаким фон Рибентроп беше както винаги външно спокоен, и само мъртвешката бледност показваше неговото смущение, предизвикано от разгрома на германската армия в юга на Източния фронт.

Той разсеяно изслуша моето кратко съобщение за положението в България. Целият му вид говереше, че той не очаква хубави новини от мен. След като направи няколко незначителни бележки от рода на това, че трябва да се спре безпорядъчното бягство на немците от България, тъй като това ще предизвика паника сред пронемските кръгове, Рибентроп изведнъж безнадежно махна с ръка и каза: „Впрочем, решението на въпроса за България се намира изцяло в компетенцията на фюрера. Ние всички уповаваме на неговото предвиждане”.

Аз разбрах, че положението е катастрофално. Веднага Рибентроп се свърза по телефона със своя представител при Хитлер – посланика Хевел и с помощта на последния се уговори за аудиенция точно в 11 часа вечерта. Точно в 11 часа Рибентроп и аз пристигнахме в Ставката „Волфшанце”.

С голямо вътрешно вълнение аз престъпих прага на наново построената дървена барака, където само преди един месец Щауфенберг извърши покушението върху живота на Хитлер. Това беше благоустроено помещение с голямо количество стаи, приемна където се тълпяли адютантите и представителите на всички родове войски, и с голяма удължена зала, където Хитлер и неговите военни съветници – Кайтел и Йодъл обсъждаха положението по фронтовете.

Рибентроп влезе в залата, оставяйки ме в приемната. Приблизително след половин час адютантът ме покани да вляза в залата. Влизайки в залата, аз видях следната картина: до стената, с гръб към мен на стол седеше Хитлер, устремил взора си върху стената на огромна карта на Русия, на почтително разстоянеие от него стояха Кайтел и Йодъл, отдавайки постоянно шепнешком указания на адютантите.

Йоаким фон Рибентроп (снимката е от април, 1938 г.)

Зад дългата маса, затрупана с карти, седяха трима офицери от Генералния щаб и няколко висши офицери от войските на СС, начело с Фегелайн. Настрана, в пълна самота седеше моя шеф – Рибентроп. Аз седнах до него.

В течение на 8-10 минути Хитлер не ми обръщаше никакво внимание. Той гръмко диктуваше разпореждания на Кайтел, по някой път се обръщаше с въпроси към седящите зад масата офицери, и те му даваха необходимата справка. Мен ме порази, че в Ставката на Хитлер се обсъждаше въпроса, за това дали да се даде на този или онзи командващ на Източния фронт, батальн от резерва. В последствие аз узнах, че без разрешението на Хитлер нито един фронтови генерал нямал правото да се възползва от батальон или полк от числото на резервните войски. Признавам си, че това обстоятелство ми направи тежко впечатление.

Внезапно влезе един от адютантите и доложи на Хитлер, че е обявена въздушна тревога. Хитлер тогава предложи на присъстващите да преминат в бункера.

Ние излязохме от дървената барака, приблизително минахме 20 крачки по пътека, укрита отгоре с маскировъчни мрежи и влязохме в бункера, който изглеждаше отгоре като огромно натрупване с яйцевидна форма. Вътре имаше ярко осветено кръгло помещение с бюро и кресло за Хитлер и няколко неголями кръгли масички и прости столове за останалите.

Хитлер се обърна с въпрос към Рибентроп, какво иска да докладва. Рибентроп ме представи и каза, че посланикът Бекерле лично ще докладва за положението в България. Тук аз за първи път можах добре да разгледам Хитлер.

Той седеше прегърбен, опирайки се с треперещи ръце върху колената и отправил съвсем неподвижен взор покрай мен в в пространството.

Аз успях да кажа само няколко изречения и само започнах да преминавам към съществото на доклада, когато Хитлер ме прекъсна, обръщайки се към адютанта: „Донесете писмото, което изпратиха българските регенти. Посланика Бекерле ще им занесе отговора”.

По изражението на лицето на Рибентроп разбрах, че последният за първи път чул за съществуването на такова писмо. Адютантът се върна с писмото и Хитлер заповяда на Рибентроп да го прочете на глас.

Съдържанието на писмото, подписано от регентите княз Кирил, Филов и Михов, има следния характер. Регентите заверявали Хитлер в своите верноподаннически чувства, но заедно с това се отбелязвало, че България повече не била в състояние да поняся тежестите на войната. Регентите молели Хитлер за разрешение България да излезе от войната и посочвали това, че тази мярка ще даде възможност да се справят с недоволните елементи в самата страна и по такъв начин да „оздравят България”.

Веднага след прочитането на писмото Хитлер продиктува на стенограф отговора.

Отговорът беше пълен с обичайните за фюрера демагогични заявления за мощта на Третия райх, който ще се сражава до пълна победа. Заедно с това Хитлер заплашил регентите, че те предават себе си и своите поддръжници в ръцете на руските болшевики.

Александър Цанков

Стенографът излезе и Хитлер се обърна към мен. Повишавайки своя неприятно треперещ глас, той настоя от мен да осъществя натиск върху регентите, а ако това не помогне, да направя метеж и поставя военна диктатура.

Веднага тук той даде указание на Фегелайн да прехвърли в района на гр.Скопие дивизия от войските на СС. След това подписа донесеното от адютанта писмо и ми го връчи.

Две-три минути минаха в мълчание. След това гледайки с тежък неподвижен поглед на изпъкналите си очи, Хитлер започна да говори с монотонен глас. Той говори без спиране повече от два часа. Това беше несвързан монолог, по време на който Хитлер се жалваше от това, че генералите крият от него истината, той заплашваше всички недоволни с разправа.

В отделни времена той истерично започваше да крещи за бъдещата победа, след това изведнъж понижаваше гласа и говореше че той има самолети-ракети, с помощта на които ще унищожи противника. Това двучасово бълнуване изведнъж се заместваше от дълги цифрови извадки за оснастяването на дивизиите, запасите от гориво и т.н.

На стола се полюшвал Йодъл; Кайтел седял неподвижно и само често пъти премигвал с почервеняли клепачи, а Хитлер все говореше.

В два и половина посред нощ Хитлер очевидно забелязал, че вниманието на събралите се забележимо се е понижило. Той внезапно прекъснал своята реч, станал, взел си ръкавиците и фуражката и дал да се разбере, че приемът е завършен.

Всички присъстващи станали.

Хитлер мълчаливо ми стиснал ръката, още един миг ме погледна в упор и не казвайки нито една дума излязъл от бункера.

След него излязоха Рибентроп и аз. Рибентроп ме покани в своята кола и ние заминахме в неговата резиденция.

Това бе моята последна среща с Хитлер.

Въпрос: Какви указание Вие получихте от Рибентроп?

Отговор: Когато ние излязохме от колата в двора на замъка, Рибентроп не ме поканвайки да вляза, направо тук при колата заяви: „И така, сега най-главното е вие незабавно да излетите за София. Указанията са ви дадени от фюрера”.

Аз възразих, че в действителност никакви указания не съм получил. – „Как не сте получили?” – продължил с недоволен тон Рибентроп, – ако не съумеете да повлияете върху регентите, организирайте путч и поставете в качеството на диктатор Цанков. Този няма да подведе”.

След това Рибентроп ме попитал, имам ли достатъчно бойни сили за извършването на метежа. Аз отговорих, че с такива сили не разполагам. Тогава Рибентроп ме посъветва да маневрирам, да трупам сили и, главното, да не губя контрола над правителството, както това се случи, по неговите думи, в Румъния.

От заключителните думи на Рибентроп аз разбрах, че окончателните указания тепърва ще последват.

Рибентроп още добави, че аз трябва да поддържам тесен контакт с германското командване на Балканите и че последната дума в крайна сметка остава на военните, които по-добре ще определят срока и плана на метежа.

Разпитът е завършен в 18 часа.

Протоколът на разпита е записан по моите думи правилно, преведен ми е на немски език.

БЕКЕРЛЕ

Разпитал: Ст[арши] оперупълномощен] на 2 Гл[авно] Управление на] МГБ [на] СССР, майор КОПЕЛЯНСКИЙ

Вярно: КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20808. Л. 167—175. Заверено машинописно копие.

ПИСМО № 1644 НА МВнР НА ГЕРМАНИЯ ДО ГЕРМАНСКАТА ДИПЛОМАТИЧЕСКА МИСИЯ В СОФИЯ1

5 август 1939 г.

Берлин

Превод от немски

Министерство на външните работи Берлин. 5 август 1939 г.

№ 1644

Секретно държавно дело

До господин посланика фон Рихтхофен или неговия заместник в германската мисия в София

В тамошната мисия чрез изпратения в качеството на служещ от бюрото на г-н Паул Кох се изпращат секретен предавател и приемник, поместени в един куфар. Г-н Кох има задачата в течението на няколко дни да провери връзката, за да установи благоприятните условия за предаване и приемане.

След тази проверка, куфарът трябва да се съхранява в сейфа, и г-н Кох трябва да го използва единствено в онзи случай, ако политическата ситуация изисква осигуряването на пряка връзка с Берлин.

За напред г-н Кох има за задача ежедневно да приема предадените чрез радиостанцията специални съобщения и след изпращането за посолството на вече предназначения апарат „Хелла” да се установи последния и да се използва за приемането на предаванията. Ако за посолството се окаже необходимо да получава други съобщения на пресата, то г-н Кох може да приема също така съобщения на чуждите служби, а също и на германската служба „Трансоцеан” [deutschen Transoceandienst].

Тъй като г-н Кох не напълно ще бъде зает с изпълнението на технически задачи, то той може да бъде също така привлечен към службата в бюрото, при това аз ви моля да имате предвид, че това не трябва да се отразява върху изпълнението на неговата техническа работа. Аз ви моля да включите в списъка на инвентара докарания от Кох прибор като „усилвател” и да ми съобщите номера му.

По поръчение (подписа не се чете)

Превел: преводачът от След[ствения] отдел на 2 Гл[авно] управлениe на [МГБ на СССР]

ст[арши] лейтенант ТЕВКИНА

ЦА на ФСБ на Русия. Н-20805. Л. 289. Заверено машинописно копие. Оригиналът на немски език е лист 300 от делото.

Забележки:

1 На документа горе в дясно е написано на ръка с лилаво мастило: «Този документ аз получих през 1939 г. Документът ми е познат. Рихтхофен. 24/ѴІІІ [19]61. Превела преводачката Тевкина».

Ст.н.с. Николай Котев

д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението АНАТОМИЯ НА НАЦИСТКАТА АГРЕСИЯ В БЪЛГАРИЯ създадено от Николай Георгиев Котев ползва Криейтив Комънс Признание-Без производни 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Съюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

Съюзната контролна комисия (СКК) е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки.

В състава на СКК влизат представители на СССР, Великобритания и САЩ. Председател на комисията е маршал Фьодор Толбухин, по-късно е заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов.

Целите на комисията са:

  • да контролира за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците и,
  • да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи,
  • да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

Поради доминирането на съветското участие в комисията, в определени моменти тя оказва влияние върху вътрешнополитическото развитие в България. Под натиска на САЩ и Великобритания, изборите за 26 Обикновено народно събрание през 1945 година са отложени, като се дава възможност за формалното участие на опозицията в тях. Въпреки това опозицията ги бойкотира и през 1946 година са проведени нови избори.

Комисията преустановява дейността си на 15 септември 1947 г. след влизането в сила на Парижкия мирен договор.