– THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977

СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II

СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на България – София.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай„

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай„

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

– LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“, 31st October 1912

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.302 на вестника „Киевска мисъл“ от 31 октомври 1912 г.

ЛЕВ ТРОЦКИ

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО „НА НОЖ“

След като бяха отделени ранените от убитите, беше направено сортиране на тежко от леките ранени. Тежкоранените се оставяха недалеч от местата на боя, в Киркилис, Ямбол, Филипопол, а лекоранените се карат тук, в София. Тук при нас бяха като че ли само от “леките”: ранени в крака, ръката, рамото…
Но за себе си те изглеждат нелеки. Овеяни още от гърма и дима на сраженията, които ги осакатиха, те приличат на пришълци от друг, таинствен и страшен свят. Те все още нямат мисли и чувства, които да излизат зад пределите на току-що преживяното от тях сражение. За него те говорят, него преживяват в съня си.
– Аз съм от 1-ви полк. Вървяхме към Лозенград, но вече по пътя разбрахме, че Лозенград е паднал –
Завихме назад, към Одрин… Къде беше това, не мога точно да ви кажа. Само че се сблъскахме тук с турски отряд, който отиваше в помощ на Лозенград. Мен ме рани в ръката, само че аз отначало и не го забелязах, малко ме пареше, половин час след това стрелях, болка не чувствувах, след това ме удари в крака, тука вече паднах, ме запали… Вдихнаха ме другарите, отнесоха ме на два километра от линията, а там санитарите ме поставиха на кон…
– Движехме се в една колона, двата полка – 1-ви и 6-ти. 6-ти ни беше като подкрепление –
Отпред имаше един ескадрон за разузнаване. А тук, в това как беше, Силио-село (Селиолу), се намираше неприятеля. Кавалерията се хвърли напред. Но нея я посрещнаха със залпове. Ескадронът набързо се обърна към нас, и ние открихме огън по направление на турските изстрели. Само че, още когато трябваше да развърнем бойната линия, ни удари шрапнел. Турската артилерия се разкри неочаквано, за нея и не знаеха. Обсипа ни отначало от фланга, а след това и от лявата страна. Беше това на 9-то число, в два часа през деня. Съвсем неочаквано започна боя… След половин час пристигна нашата артилерия, и под нейно прикритие преминахме в настъпление. Някои от нашите роти се хвърлиха на “ура”, “на нож” (със щикове). Отхвърлихме турците от позицията, пленихме девет скорострелни оръдия и един заряден сандък. – Всичките – новички. На десния хланг ги взехме. Докарахме ги в село Татарлъ (Татарлар), където беше щаба на нашата дивизия. Много ние взехме пленници. Нашата рота хвана живи двадесет турски войника и един офицер, и ги закараха в Татарлъ. Сред тях имаше един сърбин, един грък, двама македонци. Нашите (македонците) разказваха за турците: “Не обичат те, казват щика. И защо тези гяури проклети летят на нож, като на пресен хляб?” В тази работа и мен шрапнелът ме одраска. След това ни изпратиха тук. Тежкоранените, в корема и гърдите, останаха в Ямбол и Казъл-Агач. Там училището и казармите са препълнени… Артилерията много от нашия народ осакати…

– Аз съм от 16-и полк, запасния –
Нашите два полка вървяха заедно: 16-и и 25-и, така километра три-четири от 1-ви до 6-ти. На 9-ти по време на обяд ни вдигнаха по тревога – 25-ти полк напред, 16-и в резерва, зад нас артилерията. Вървяхме до заранта на 10-ти. Тук турските войски се оказаха много. Къде беше това ли? – около Одрин. А по-точно не мога да ви кажа. Докато вървяхме под изстрелите напред беше още нищо, а когато изкомандваха да отстъпваме – тук върху нас падна много картеч. На 10-ти имаше голям дъжд. Нашата артилерия заседна в калта, не можеш да я измъкнеш, а турската полева артилерия работеше без прекъсване. Турците казват, че са били четири дивизии, а ние на предни позиции бяхме само две дружини (четири роти). Първият ден на боя беше много лошо. Шрапнелът пада в калта, на често пъти не се взривява. Падне върху раницата, – ние лежахме, – отхвърли раницата, а “войникът” жив. Турската артилерия беше набелязала правилно целта, все на едно място сипеше. Ако беше сухо, нито един от нас не би останал жив…
… Главно нещо беше, че куршумите ни свършиха, на 1-ви и 6-ти полк. На всеки по 150 броя бяха отпуснати. Всичко изразходвахме, а нов подвоз още нямаше.
– А силно ли се загряваше от стрелбата пушката?
… Не зная, не съм забелязал. Толкова горещо беше, че пушката в ръката си не чувствуваш. А след това ние преминахме в настъпление. Викаш “Ура! На нож!” – те отстъпват. Бягат, а след това се съберат, тук ти само успявай да стреляш. Първите редове премахнем, и отново команда “На нож”. Само че ножовете често се развалят. Набучиш цял – извадиш половината.
… Разказват, че сърбите сега, когато вървят на нож, не викат “живио”, а “ура”. Турците до смърт се страхуват от това.
… А освен това казват, че турците поставят в предните редици, християните, слабо обучени. Когато ние викнем: “На нож!” – турците притихват, а християните издигат бял флаг. Мислих, че те искат да се предават. Ние престанем да стреляме, към тях вървим, за да ги обезоръжим. В този момент турците ни обсипват.

… На едно място имаше неголям отряд, 25 българи-македонци и 7 турци. Македонците решиха да отидат в България. Взеха със себе си турците и преминаха с тях границата. Ние после в Ямбол ги видяхме.
– С шрапнел ме удари. Аз също съм от 1-ви полк –
Удари под раницата, между лопатките, осколките и сега още не са извадени; трудно ми е да лежа, трудно дишам и трудно седя. Като ме удари – аз паднах веднага, гори ме смъртоносно… Дотича санитар, поиска да ме вдигне, тук той и падна мъртъв. Докато шрапнелът в гърба ми не изстина, аз махнах раницата, свалих куртката, свалих бельото, гол се въргалях на земята, памет обаче не съм губил нито минута, а беше толкова тежко, че и да се разкаже е невъзможно. От болка ями с краката изривах. Кръвта се стичаше на два ручея, от устата и отдолу. Сега ми е по-леко. Но когато кашлям – ми е тежко.
Едното ребро, от гърдите до лопатката съвсем не го чувствувам, а апетит имам, всичко ям, – дай боже ще оздравея. Когато аз паднах, нашите през мъртвите и ранените преминаха и напред – “на нож”. Ето тогава си и помислих: на убитите е добре да лежат, на живите, които в атака вървят, е още по-добре, а на нас, осакатените, много тежко ни се падна. Цяла нощ под дъжда лежахме. На другият ден на обяд ни вдигнаха. Много от ранените там не дочакаха помощта, умряха.

… С пушечната стрелба те съвсем малко вреда нанасят, лошо стрелят: тикне лицето в земята и над главата си стреля. А най-лошото е картеча. Те картечници на автомобилите карат. Издигнат бял флаг, от флага минат и започнат да косят. 1-ви и 6-ти полк съвсем се разбъркаха. Точно тук и 6-ти полк най-много пострада… Мен самият нищо, само граната ме контузи, да ме рани – не ме раниха, а костите ми разтресе. Сега вече костите на място си застанаха, сега от болницата ще ме изписват. Дай боже, жив и здрав ще бъда, пак ще отида турците да бия. Стига им да смърдят в Македония.
– При мен лявата ръка и левия крак са ранени –
Куршумът мина направо, боли много, а костите не са повредени. – Разказвачът се усмихна, показвайки малокръвните си венци и редки зъби. – Работата беше така. Турците унищожиха нашите часови и заеха граничните укрепления. Те бяха пехотна дружина и митралезна рота. Нашата първа рота достигна на шестдесет крачки от тях. Мислехме, че в укрепленията са нашите. Турците откриха плътен огън. Нашите: “Ура! На нож!”. Турците излизат от укреплението и бягат. На левият фланг, турски офицер искаше да ги спре, обърна се и извика команда. Тука, като че ли го рани, залюля се и започна да пада, ние ги достигнахме, и го подхванах в горещината на ножа… Не успяхме да се огледаме – нападнаха ни два ескадрона турска кавалерия. Щяха направо да ни унищожат. Но в този момент пристигнаха две роти, откриха огън по кавалерията и я принудиха да отстъпи. Взех от мъртвия турски офицер сабята и я предадох на ротния командир. Турците не вървят на нож. Отстъпих аз пеш на сто крачки от бойната линия и легнах, там ме приеха санитарите.

– Младеж, съвсем без мустаци и брада, почти момче, разказва, като с цялата си същност отново преживява своя разказ –
… Предвижвахме се от 9-ти до вечерта на 10-ти, до 4-ри часа, без вода, без храна. Но за ядене никой и не мислеше. През нощта беше още по-лошо, отколкото през деня. Като започнат турците да ни дирят с прожектори, ярко осветят полето, всеки твой косъм се вижда. Страшно ставаше под такъв лъч. Само че турската артилерия през нощта огън не откриваше, а през деня – вече лошо стана. Турската батарея беше на хълм. В мъртвото пространство пред нея лежеше турската пехота, под прикритието на своите оръдия. Ние действувахме под непрекъснат артилерийски огън. А ние свое прикритие почти нямахме. Гладни, измръзнали, в кал, съвсем загубихме сили. В 4 часа, командирът от Колонното село поиска друг полк да ни смени. Мен в меката част ме простреля. Такива рани ние имаме много. Ние лежахме по корем, ето че отгоре куршумът те хване, или през меките части, или през бедрото: под коляното влезе, при ходилото излезе… А нашият поручик Загревски със своята ръка 46 турци унищожи, след това го рани в крака и челюста. Турците казват: “Тук има не само българи, но и московити има”. Те московитите и до днес помнят… А да се лежи в болницата е добре. Санитарите-германци много добре се грижат за нас. А в Ямбол имаше беда. Там лекарите бяха наши, военни. Ранените са много, късат те превръзките направо с месото. Страхувах се аз от тези превръзки повече, отколкото от турската картеч. А тук – като че ли всеки час ги правиха, след превързването ставаше по-леко…

За мястото на сражението, за разположението на полковете ранените дават смътни и неверни разкази. Те са били и си остават малки, субективно чувствуващи частици на голям, обективен и още непознат им план. Войковите им части се сблъсквали – за изпълнението на този план, а може би, въпреки всякакви планове – с неизвестни за тях турски части. Станало сражение, което не само осакатило телата им, но и целия им живот поделил на две. Сега, всичко това, което беше с тях до войната – труда и семейството, – помътняло, избледняло, разсипало се в мъглата. Те по цял ден мислят и говорят за войната, в ушите им трещи турската картеч, болят и парят раните… Оздравяващите бродят от стая в стая, разказват всичко за това отново един на друг, но слушат само себе си, страшното си вътрешно ехо на преживяните в огъня часове. Те се опитват да въвлечат сестрите в онзи свят на оръдейна стрелба и викове “на нож”, който задълго, а може би завинаги се е заселил в тяхното разтревожено съзнание. През нощта те бълнуват в полусън, чуват канонадата, виждат автомобилите с “картечници”, нанизват с ножа или падат ранени… Или внезапно започва да пълзи по стаята бял, като лист хартия, лъч на турския прожектор. Раненият се събужда в студен пот. Всичко е тихо, топло е, наоколо има бели възглавници, само от другите легла се раздават тихи стонове, отблясъци на болка и на подобни сънища. Унася се наново за няколко минути и отново чува командата “Напред! На нож!”. Спирайки дишането, тича напред. Вижда турския офицер, как той се обръща настрани, вика на своите някаква команда, но недоизричайки я до края, маха с ръце и пада настрани, ето-ето ще падне, но вече той няма време да падне, приближават се първите редици, и ножът навлиза в сукното на офицерския мундир. Раз – Два, – набучил и веднага издърпал. Всичко е направено правилно, както са го учили в строя. Само че на цевта останал само половин щик.

Така те лежат тук, от 21 годишни до 48-годишни, селяни и граждани. Ето този е градинар, този – месар, тук е бояджията, четири селянина, отново градинар, а този слабият, с големите мустаци и възпаления поглед – търговец. Най-зле се чувствуват тези, които не са били в бой, а са заболяли по пътя от простуда, зараза или от нещастна случайност. Ето рамото на този старец е премазано от каруца, натоварена с бодлива тел. Неговият съсед още преди войната си изгорил очите в каменоломна с динамитен патрон. Мобилизирали го по-погрешка, сега го върнали. Този кавалерист има счупване на ключицата – паднал е от кон. До него е артилерист с гнойно възпаление в средното ухо; главата му е бинтована, чертите изкривени от непоносима болка. “Два дни вървях аз от Ямбол надолу по Тунджа, бях няколко часа под турски огън – и нищо, – разказва черен, като смола войник-софиянец (жител на София), а тук трябваше да се помогне да измъкнем оръдието, подхлъзнах се, паднах, колелото му премина през крака ми, коста тресна, лежа вече девети ден!”…

Лекоранените, изписани от болницата, ходят по улиците, пътуват в трамваи, появяват се в кафетата. Те вече навлязоха като съставна част в живота на населението. А там, под Одрин и около Чорлу, стават нови боеве, трещят митралезите, пука се шрапнела, и нови хиляди ранени ще бъдат изхвърлени утре в сърцето на страната. Ще се прекроят границите на Балканския полуостров, но това страшно наследство на войната, на израненото, осакатеното и душевно-наранено трудово поколение още задълго време ще легне със страшна тежест върху културното развитие на малката страна.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, № 43 (23619) from 28 October 2011, p.15.

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS

ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

– RADUL MILKOV. „THE STORY OF THE FIRST CAPTURED FROM BULGARIANS BRITISH AIRPLANE, DURING 1918“

РАДУЛ МИЛКОВ. „КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г.“

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.

Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия Българския земеделски народен съюз на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военния съюз през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Българският авиатор капитан Радул Милков със своя самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I) сериен №  B1510/15, юни 1916 г.

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва през на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу е подбран един по-интересен момент от ръкописа.

КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г

На 26-и януари 1918 г., на Струмския фронт, англичаните поднесоха в дар на Първо аеропланно отделение един двуместен биплан “Armstrong” (“Армcтронг”). Летецът-пилот майор Мур с целия си багаж – състоящ се от походен креват и други вещи – поставени в мястото за наблюдателя. Той излетял от аеродрома при Вертикьой, както ни казваше, и трябвало да слезе на аеродрома “Ианеш” – недалеч от Кукуш и североизточно от реката Вардар и Аржанското езеро.

Младият британски пилот майор Мур заснет пред своя самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219), кацнал по грешка на българска територия след като излетял от съглашенското летище “Вертикьой” на  26 януари 1918 г. Майор (Ернст С.?) Мур имал преди това 7 въздушни победи.

Англичанинът излетял сутринта от аеродрома Вертикьой при низка облачност и дълго време е трябвало да лети над облаците. Летейки все в източна посока, времето се малко разведрило: имало висока разкъсана облачност. Като забелязал англичанинът река и езеро, помислил че пристигнал и започнал да слиза. Долу – нямало никакъв аеродром, но понеже летателното му време надминавало с един час повече, без да държи сметка къде слиза, кацва източно от реката Струма при селото Петрово – за голяма негова изненада – в тила на българските предни позиции. И тук имаше река и езеро Тахино. Това наистина беше подобен на неговия обект, но не отговаряше по местност и по продължителност на летенето.

Англичанинът летец майор Мур (Moor) беше веднага пленен от разъезда на храбрия кавалерийски майор Пупешков Павел (Пачо) и отведен в Демир Хисар – в Щаба на 7-ма Рилска дивизия.

Осведомен от 2-ра Армия, потеглих от 1-во Аеропланно отделение за с.Петрово с главния механик Иван Каролев, като поканих да ме придружи и летецът-пилот капитан Таракчиев.

След като казах на капитан Попкръстев, началника на 1-во Аеропл[анно] Отделение – къде отивам, помолих го да ме замества и летците да са готови, и да дадат отпор, ако англичаните предприемат някаква акция – да открият самолета и да се опитат да го унищожат или да нанесат вреди на нашите самолети.

Излизайки от Рупелското дефиле и отминавайки гарата Демир Хисар, в Серското поле – в Южна посока, ние забелязахме самолета – красиво разперил двойни криле, недалеч пред село Петрово.

Наближавайки самолета, радост обхвана душата ми. Самолетът се пазеше от трима кавалеристи, на които сърдечно благодарих за скъпия дар, който ни поднесоха.

– Great Britain– си мисля Велика Англия, а немощна – смирено стои пред краката ми. – Ще те яхна аз тебе! Да видиш как послушна ще бъдеш в ръката на българския летец.

Започнахме да оглеждаме самолета, който беше нов, кокетен и спретнат на вид.

От пръв поглед вниманието ни се спря върху надписа, поставен от двете страни и по средата на тялото. Там прочетохме надпис с големи червени букви:

Not to beflown before balanced

Този надпис беше подчертан с дебела, черна черта.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Като прочетох гласно този английски надпис, чухме че звучи на немски: nich beflogen bevor belasten, т.е. да не се хвърчи преди да бъде натоварен.

– Thank you very much (Много благодаря) – извиках на английски.

От този надпис разбрахме, че самолетът има “Тежък нос”, както казват конструкторите. Това значеше, че с този самолет можеше да се лети, само когато е натоварено и второто – наблюдателското място, инак, самолетът ще се стреми да забие нос в земята.

Всред тази озадаченост, ние тримата продължавахме внимателно и подробно да оглеждаме самолета и най-после, открихме отчасти баланса на конструктивната му грешка. Тя била голяма грешка, но я поправили до известна степен, а остатъка – до пълното балансиране на самолета ставало, като се натовари наблюдателското място със 70-80 килограма тежест.

И какво откриваме?

На опашния хоризонтален стабилизатор имаше надпис: “Armstrong” – фабричната марка на самолета. Но за нас вече се откриваше картината:

По средата на опашния неподвижен стабилизатор имаше закопчан един трапец (60см х 40см х 40см). Механикът откопча този трапецовиден капак, а в отвора – в опашката видяхме лежеше друг – металически трапец. Механикът откопча райберите му и с мъка измъкна една трапецовидна оловна плоча, която тежеше около 20 кг.

– Каква идеална конструкция! – извиках на подигравка. – Може ли такава дефектна машина да се дава за бойни действия!

– Недобросъвестен доставчик, но и още по-недобросъвестна приемателна комисия, – каза механикът Каролев.

– Като се посребрат ръцете на членовете на комисията, всичко може, – добавих аз. А сега казвам: буржоазни приеми. В демократичните страни, в страните със социалистическо управление* няма такова ласкателство, няма такива приеми. Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Най-после, пристъпихме към работа, като съобщихме предварително – по телефона, до щаба на 7-а Рилска дивизия да предупреди войсковите части, че български летец ще лети към аеродром “Белица” с пленен английски самолет.

Механикът изпита мотора. Имаше още 30 литра бензин, който беше достатъчен за ¼ часово летене.

От своя страна, аз изпитах командите на самолета. Всичко беше в ред.

Поставихме 60 килограма камъни на мястото на наблюдателя, за което механикът Иван Каролев постла предварително шинела си. Тази предохранителна мярка направихме съгласно червения надпис: “Да не се хвърчи, преди да бъде натоварен”.

Излетях в 12 часа по обяд и благополучно кацнах на аеродрома “Белица”. Летейки над Демир Хисар, плененият англичанин изказал учудването си в щаба на дивизията, че българските летци така бързо се справили с английския самолет и го прибрали по въздушен път в своя аеродром.

Като кацнах в “Белица”, всички летци бяха радостни. Още същият ден, всички летци се изредиха и казваха, че е удоволствие да се лети с такава машина.

На другият ден, на път за пленническия лагер, английският майор Мур ни беше гост в аеродром “Белица”, гдето с него направихме много снимки.

Такава е съдбата на всеки безразсъден, невнимателен, несъобразителен и непохватен летец.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Текстът е писан в периода 1957-1959 г.

PRINTED IN US NEWSPAPER „БЪЛГАРИЯ“ („BULGARIA“), CHICAGO, USA, N 28 from 16th July 2011, p.39 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2457-kak-be-plenen-britanski-bombardirovach.html

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Konstantin Simonov, John „Jack“ Silas Reed)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  КОНСТАНТИН МИХАЙЛОВИЧ СИМОНОВ

Константин (Кирил) Михайлович Симонов е роден на 28 ноември 1915 г. в гр.Петроград. Той е съветски военен журналист, писател, поет и обществен деец. Герой е на Социалистическия труд от 1974 г. Лауреат е на Ленинска (1974) и на шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950). Бил е заместник генерален секретар на СП на  СССР.

През 1938 г., Константин Симонов завършва Литературния институт „А.М.Горки”. По това време той вече е написал няколко големи произведения. Същата година е приет за член на Съюза на писателите и постъпва в аспирантура в ИФЛИ. Военните сблъсъци в Далечния изток не остават на страна от него. През 1939 г. като военен кореспондент на вестник “Героичният червеноармейски” той е изпратен в района на Халхин-Гол, където съветските и монголски войски отблъскват японския агресор. Оттук нататък, той повече не се завръща в института. За сметка на това, той преминава двумесечни курсове за военен кореспондент при Военната академия “Фрунзе”.

Малко преди заминаването си за фронта в Далечния изток, той сменя името си и вместо родното Кирил, избира псевдонима Константин Симонов. Псевдонимът става литературен факт и много скоро след това, военният кореспондент Константин Симонов става известен. В продължение на една година (в периода 1940-1941 г.) той се учи в курсовете за военни кореспонденти на ВПА „Ленин”, след което получава военното звание интендант втори ранг.

Със започването на хитлеристката агресия срещу СССР на 22 юни 1941 г., той е мобилизиран в армията и започнал да работи като журналист във вестник „Боевое знамя”. През 1942 г. му е присвоено званието старши батальонен комисар, през 1943 г. – званието подполковник, а след края на войната – полковник. По-голямата част от неговите военни кореспонденции са публикувани във вестник „Красная звезда”. По време на войната написва пиесите „Руски хора”, „Чакай ме”, „Така и ще бъде”, повестта „Дни и нощи” и др.  Като военен кореспондент е преминал през всички фронтове, преминал е с тях през териториите на Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, бил е свидетел на последните боеве за Берлин. След войната публикува своите сборници от очерци „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баранцево море. Записки на военния кореспондент”.

Доколкото му е позволявала обстановката, той правил на фронта кратки записи в бележниците си, след което в Москва между командировките ги диктувал на стенографистка, допълвайки недостигащото по памет. Все пак част от фронтовите бележници пропаднали, но тези които се съхранили легнали в основата на публикуваните по-късно книги „Всеки ден е дълъг” и „Сто денонощия война”.

След войната, в продължение на три години пътувал по различни места по света (Япония, САЩ, Китай). През 1958-1960 г. Константин Симонов живял и работил в Ташкент като собствен кореспондент на ”Правда” за републиките от Средна Азия. В качеството на специален кореспондент на „Правда” осветлявал военните събития на остров Дамански през 1969 г.

Първият свой военен роман „Другари по оръжие” той отпечатва през 1952 г., а другата му голяма книга – „Живи и мъртви” вижда свят през 1959 г. През 1963-1964 г. написва романа „Войници не се раждат”. По сценарии на Константин Симонов са направени и много филми, сред които по-известни са „Дни и нощи” (1943-1944), „Безсмъртният гарнизон” (1956), „Нормандия-Неман” (1960), „Живи и мъртви” (1964), „Двадесет дни без война” (1976) и др.

Константин Симонов умира на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно завещанието му, прахът му е разпръснат над Буйничското поле около гр.Могильов (Белорусия).

                                          ДЖОН САЙЛЪС РИД

Джон „Джак“ Сайлъс Рид (англ. John „Jack“ Silas Reed) е роден на 22 октомври 1887 г. в гр.Портлънд, САЩ. Той е американски журналист, автор на книгата „Десет дни които разтърсиха света“ в която описва октомврийските събития през 1917 г.

Завършва университета в Харвард през 1910 г., след което посещава последователно Великобритания, Франция и Испания. През 1913 г. Джон Рид става сътрудник на списанието „Месиз” (The Masses), където успява да отпечати повече от 50 статии и обзори на различна тематика. През есента на същата година той е изпратен от списанието „Метрополитен” (Metropolitan Magazine) и вестника „Уърлд” (World) в Мексико, за да подготви репортаж за хода на развихрилата се Гражданска война там. Той бил в лагера на пеона-политик, революционера Панчо Виля в продължение на 4 месеца. Точно в Мексико, Джон Рид чрез своите репортажи успява да си извоюва името на великолепен военен журналист. Той дълбоко съчувствал на тежкото положение на въстанниците и бил категорично против интервенцията на САЩ. По-късно, през 1914 г., той преиздава мексиканските си репортажи в отделна книга, озаглавена „Възстаналото Мексико”.

Веднага след започването на Първата световна война през 1914 г., Джон Рид като журналист от списанието Metropolitan заминава в Испания, където написва знаменитата си статия „Война на търговци”, отпечатена в The Masses през септември 1914 г. Малко по-късно, той се премества във Франция, но там не успява да попадне на фронта. Тук той написва едни от най-хубавите си статии – „Така е прието”, „Заедно със съюзниците”, „Дъщерята на революцията” и др. Усдпява също така да посети Германия и Италия, бил е в столиците на воюващите държави, в щабовете на воюващите армии, в окопите, където умирали войниците и офицерите… Безкрайно недоволен от наложената цензура по отношение на фактите около бойните действия, той се връща обратно в Мексико при Панчо Виля, където продължава работата си върху книгата „Възстаналото Мексико”.

През 1915 г. Джон Рид отпътува с канадския художник и журналист Боурдмън Робинсън за Източна Европа. Те започнали своето пътешествие от Солун, преминали през разорената от войната Сърбия, разгледале бомбардирания Белград, след което посетили България, Турция и Румъния. По-късно, преминавайки руския фронт на бесарабска територия, двамата журналисти са арестувани по обвинение в шпионаж, осъдени на смърт и, само след застъпничеството на американския посланик – освободени. Скоро след това, в края на 1915 г. Джон Рид се връща в САЩ. Като резултат от това пътуване се появява и неговата втора книга – „Войната в Източна Европа”.

През лятото на 1916 г., той подкрепя президента Удроу Уилсън в намерението му да се кандидатира за втори президентски мандат. За това повлияло мнението, че Уилсън не ще допусне встъпването на САЩ във войната. Но колкото по се приближавала войната към САЩ, толкова по радикален ставал и Джон Рид, той прекъсва връзките си и със списанието Metropolitan.

Когато президентът на САЩ обявил война на 2 април 1917 г., Джон Рид се произнесъл във Вашингтон: „… Това не е моя война и аз няма да го поддържам. Това не е моя война и аз няма да имам нищо общо с нея”. През юли и август талантливият журналист продължавал да пише зли и агресивни статии за The Masses (статията „Милитаризмът и играта”), продължавал да пише и за списанието Seven Arts (статията „Непопулярната война”), което в крайна сметка се лишило от финансова поддръжка и спяло да излиза. Джон Рид просто не могъл да повярва, колко популярни ставали провоенните настроения в страната, кариерата му се разрушавала и той решил да замине за Европа.

На 17 август 1917 г., той отпътува със съпругата си Луиза Брайнънт от Ню-Йорк за Европа, след като решил да посети Русия като журналист, да напише репортажи за обстановката там. Пътешествувайки през Финландия те стигат в Петроград през септември, веднага след неуспешния преврат на генерал Лавър Корнилов. Джон и Луиза били потресени от настъпилата разруха. Но те се оказали в центъра на Октомврийската революция. Тук в Русия, Рид става активен поддръжник на новото болшевистко правителство. Той взема участие в работата на Бюрото за Международна Революционна Пропаганда, превеждайки указите и новините за действията на новото правителство на английски език. „Аз също така участвувах в събирането на материали и на данни и в разпространяването на документи, които отивали в германските окопи” по-късно си спомнял Джон Рид.

Джон Рид бил добър познат с много от членовете на новото руско правителство. Той се е срещал с Лев Троцки и Владимир Ленин. Но тъй като средствата му за съществуване били почти изчерпани, той се наел да работи при американския представител на Червения Кръст в Русия – Реймънд Робинс. Робинс замислял да създаде в Русия вестник, който да защитава американските интереси. Рид се съгласил да го редактира, но още в първия му брой, под заглавието поставил предупреждението – „този вестник е посветен на интересите на американския капитал”. Именно тогава той започва да пише знаменитата си книга за събитията в Русия – „Десетте дни, които разтърсиха света”.

Чак на 28 април 1918 г. Джон Рид през Скандинавия се завръща в Ню-Йорк. Той успява да направи много агитационни пътувания по територията на САЩ, изказвайки се в поддръжка на Октомврийската революция и срещу американската интервенция там. На пет пъти е бил привличан към съдебна отговорност по обвинение в „антиамериканска дейност”. През 1919 г. той се завръща в Русия, където завършва знаменитата си книга. Но през 1920 г. той се разболява от корем тиф и умира. Той е един от малкото американци, погребани в некропола до Кремълската стена, където са били погребвани най-известните съветски лидери.

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Martha Ellis Gellhorn, Ernest Miller Hemingway)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  МАРТА ЕЛИС ГЕЛХОРН

Марта Елис Гелхорн  (Martha Ellis Gellhorn) е родена на 8 ноември 1908 г. в гр.Сент-Луис, щата Мисури (САЩ). Тя е един от най-големите военни кореспонденти на ХХ век. За своята 60-годишна кариера Марта имала възможност като журналист да осветли практически всички по-големи военни конфликти в света.

Своите първи статии Марта Гелхорн отпечатала в американското списание ‘The New Republic’. Решавайки да стане кореспондент в чужбина, тя през 1930 г. заминава за две години във Франция, където е сътрудник в бюрото ‘United Press’ в Париж. Тук, тя възприема присърце творчеството на европейските пацифистични движения, чиито идеи на често пъти личат в текстовете на бъдещите и репортажи.

След завръщането си в САЩ от Франция, Марта Гелхорн била избрана от дипломата Хари Хопкинс за следовател на Федералното управление по оказване на извънредна помощ. Нейните подробни и добре аргументирани доклади привлякли вниманието на съпругата на бъдещия президент на САЩ Франклин Рузвелт, Елеонора Рузвелт, след което и двете останали добри приятели за цял живот.

През 1936 г., в Ки-Уест, Флорида, бъдещата военна кореспондентка среща Ърнест Хемингуей. Те решават да заминат заедно за Испания, за да отразяват съвместно хода на избухналата там Гражданска война. На следващата година, те вече с един куфар и общо 50 долара в джоба си, са в Испания. Марта е на 29 години, а Ърнест – на 37. И двамата симпатизират на социалистическото правителство на Испания в борбата им срещу фашистките генерали, и двамата пишат репортажи за различни издания, за трагичните събития, настъпили там. Обаче някои критици още по това време смятали репортажите на Марта за по-добри от тези на Хемингуей. След проведени съвместно четири години, те сключват брак през 1940 г. И от това време те са постоянно на война. Тя започва да изпраща репортажи от Финландия, Франция, Хонконг, Китай, Бирма, Сингапур и Великобритания. Тя е винаги в зоната на военния конфликт.

Точно Марта Гелхорн е била едвам не единствения журналист, който успял да проникне нелегално на санитарен кораб и по такъв начин да вземе непосредствено участие в десанта на англо-американските съюзници в Нормандия през 1944 г. След това тя успяла да убеди военновъздушното командване да я вземат на борда на британски бомбардировач, излетял за бомбардировка на германски военни позиции. По-късно, тя става един от първите военни журналисти, които разказали за освобождението на останалите живи от концлагера Дахау и за ужасите, които те са изпитали върху себе си там.

През 1945 г., тя се разделя с Ърнест Хемингуей. Но преди да се разделят, те успяват да се срещнат в Куба, след което тя отново заминава на фронта. По петите и следва неговото писмо с ултиматума – „…ти или си кореспондент в тази война, или си жена в моето легло…”

Видяното по време на войната така разтърсва психиката на Марта, че в следвоенните години тя активно защитавала правото на евреите да създадат своя държава. Тя била една от малкото журналисти, които подробно описвали издирванията на военните престъпници, и по-специално за хода на съда над нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел.

Но войните не свършвали. През 60-те години на ХХ век, тя отпътува за Виетнам, където подготвя редица репортажи за реномираното издание „Atlantic Monthly”, след това следва Шестдневната арабо-израелска война от 1967 г., гражданските войни в Централна Америка и най-вече кървавата касапница в Салвадор, Африка и др. На 81 годишна възраст тя пристига в Панама, където описала нахлуването на американските войски там. Едвам през 1990-те години, когато избухнали военните действия в Босна (Югославия) Марта Гелхорн се почувствувала слаба, за да продължи своята дейност. „Аз съм вече прекалено стара, за да пиша за това” – отбелязала тъжно тя пред своите приятели.

На 15 февруари 1998 г., на 89-годишна възраст Марта Гелхорн се самоубива, поемайки смъртоносна доза лекарства. Това бил краят на дългата и борба с рака, който я измъчвал.

Днес, нейното име е дадено на една от най-престижните амеерикански награди в областта на журналистиката – Martha Gellhorn journalism prize.

                               ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Милър Хемингуэй (англ. Ernest Miller Hemingway) е роден на 21 юли 1899 г., в Оук-Парк, Илинойс, САЩ. Той е американски писател, военен журналист, лауреат на на наградата Пулицър за 1953 г. и на Нобелова премия за 1954 г.

Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война на САЩ и семейството му се гордее с тази военна традиция. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за “Канзаска градска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в „Червения кръст” в Италия по време на Първата световна война. На 8 юли 1918 г., спасявайки италиански снайперист, Ърнест е ранен в крака от експлозия на мина при Фосалта ди Пиаве и е награден за храброст  със сребърния медал „За доблест” и с „Военен кръст” от краля на Италия. Любопитен факт е, че Ърнест Хемингуей е първият американец, ранен в Италия през Първата световна война.

След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист на вестник „Торонто стар” и на списанието „Cooperative Commonwealth” в Чикаго. През 1922 г. Хемингуей отива като кореспондент на канадски вестник в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни. Гледката на страданията на жените, старците и децата, гонени от родите места в Тракия го разтърсва много повече, от това, което е видял по време на Първата световна война. По-късно той отбелязал: „Аз помня, че когато се върнах в къщи от Близкия изток със съвсем разбито сърце, и в Париж се опитвах да реша да ли да направя нещо с това, като посветя целия си живот на това или да стана писател, реших, студен като змия, да стана писател и целия си живот да пиша така правдиво както мога”. Имено в тоя период на самоосъзнаване, той написва едно от най-силните си произведения – „Сбогом на оръжията” (1929 г.), разказващо за нещастната любов на американски доброволец и английска медицинска сестра по време на сраженеията в Първата световна война. Книгата имала огромен успех в Америка, дори настъпилата Голяма депресия не попречила на продажбите и.

Хемингуей предвиждал, че първият въоръжен сблъсък с фашизма ще стане в Испания, страната която той добре познавал и обичал. През 1931 г. той става свидетел на бягството на краля и раждането на републиката. „Това била последната по времето си република, родена в Европа – писал той, – и аз вярвах в нея”. Той много точно осъзнавал опасността, които донесла в света нацисткото встъпване на власт в Германия през 1933 г. През 1935 г. той написва статията „Бележки за бъдещата война” в която предсказал, че през 1937 или 1938 г. ще започне нова световна война, чиито виновници ще бъдат Хитлер и Мусолини и напомнял на хората за това, какво е световна войняа.  През 1935 г. Мусолини напада Абисиния и Хемингуей в знак на протест написва няколко остри статии, сред които може би най-силната е „Криле над Африка”.

Метежът на генерал Франко в Испания не го оставя на страна. Той взема страната на републиканците, които се борили с пучиста и организирал събиране на помощи в полза на републиканците. След като събрал пари, Ърнест се обръща към Североамериканската вестникарска асоциация, с молбата да бъде изпратен в Мадрид за осветляването на бойните действия. Много скоро била събрана снимачна група начело с режисьора Йорис Ивенс, която трябвало да заснеме филма „Испанска земя”. Като сценарист на филма станал Хемингуей.

В най-тежките дни на войната Ърнест се намирал в обсадения от фашистите Мадрид, в хотел „Флорида”, който по това време бил щаб на интернационалистите и клуб на кореспондентите. По време на бомбардировките и артилерийските нальоти той написва своята единствена пиеса „Петата колона” (1937 г.) – за работата на републиканското контраразузнаване. От Мадрид, писателят заминал за кратко в Каталония, той като боевете около Барселона били много тежки. Тук, в един от окопите той се запознава с френския писател и летец Антуан дьо Сент Екзюпери и с командира на интернационалната бригада Ханс Кале. Малко по-късно, през 1940 г. той описва своите впечатления във феноменалния си роман „За кого бие камбаната”. Това бил периодът, когато в Европа вече е започнала Втората световна война, а хитлеристките войски  окупирали Полша, Норвегия, Белгия, била разгромена Франция, а Великобритания се намирала в блокада.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. През 1941 г. той отива в Балтимор, където в тамошната корабостроителница си купува голям морски катер, кръщавайки го с екзотичното име „Пилар”. Катерът е вече в Куба, когато постъпва новината, че Япония на 7 декември е нападнала САЩ. Той веднага пожелал да замине на фронта като военен кореспондент, но му било отказано.

И тъй като военната тема е една от любимите теми на Ърнест Хемингуей, той възобновил своята журналистична дейност, но успял да пристигне в на Европейския театър на военните действия като военен кореспондент едвам през 1944 г. Той взема участие в десанта на съюзниците в Нормандия, летял с британски бомбардировач над Германия и окупирана Франция, Когато започнало настъплението на съюзниците във Франция, Хемингуей създал отряд от френски партизани (маки) и успешно водил с тях разузнавателни операции, помагайки за освобждаването на столицата на Франция – Париж. След това участвува в кръвопролитните боеве на границата с Германия – в Белгия, Елзас, в пробива на линията „Зигфрид”. Имено в този период той написва и отпечатва шест свои очерци за списанието „Колиерс”.

След края на войната, той живее в Куба, където написва едни от най-хубавите си произведения, донесли му световна слава. През 1960 г. се завръща в САЩ. На 2 юли 1961 г., той се самоубива в къщата си в Кечъм, Айдахо. Светът отново изгуби едно от големите си имена.

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).