– „LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…“

“ОПРЕДЕЛETE ГЛАВНИЯ ПРОТИВНИК…”

България влезе в Първата световна война на 1 октомври 1915 г., т.е. малко повече от една година след нейното започване. Но подготовката към встъпването на държавата на страната на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Турция) започнала много по-рано. Сериозно влияние за избора на позицията оказали негативните резултати от двете Балкански войни от 1912-1913 г., които не довели до очакваните от българския народ резултати. Пресен бил споменът за вероломното отношение на съседите – Сърбия, Гърция и Румъния. Пресен бил споменът и за единодушието, което настъпило в българското общество при започването на военните действия срещу Турция. Всичко това рефлектирало върху нацията. Но позицията на правителството на Васил Радославов, а и самият монарх Фердинад Кобурготски, била преди всичко в търсенето на реванш, а той за тях бил възможен единствено в присъединяването към държавите от Тройния съюз. В средата на август и началото на септември 1915 г., последвало подписването на няколко важни съглашения – “Конвенцията по ректификацията на българо-турската граница” от 24 август 1915 г., “Тайната спогодба между България и Германия” от 24 август 1915 г., “Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България” и “Договора за приятелство и съюз между България и Германската империя” от 4 септември 1915 г. На 10 септември 1915 г. Фердинанд I издава указ, с който обявява обща мобилизация на въоръжените сили на България. Според една справка от края на август 1915 г. численността на българските въоръжени сили трябвало да достигне фантастичната цифра от 733 900 души, на конете – 122 500 и на воловете – 95 000. Това мобилизационно напрежение било огромен удар върху икономиката на страната, която все още не могла да се съвземе от печалните резултати на Междусъюзническата война.

Цар Фердинанд I Кобурготски

Не всички обаче приемали безропотно тази политика на монарха и министър-председателя Васил Радославов, напътствани в оценките им преди всичко от генерал-лейтенант Михаил Савов. Последният, който по време на Първата Балканска война бил назначен за помощник-главнокомандващ, още тогава внесъл дисхармония в Главното командване на армията. Той е един и от виновниците за авантюристичното започване на Междусъюзническата война. Срещу позицията на присъединяване към Тройния съюз се изказва и писателя Иван Вазов, и генералите Георги Вазов, Димитър Вълнаров и Никола Иванов, и обществениците и интелектуалците М.Сарафов, Николай Генев, Григор Чешмеджиев, Христо Силянов, Христо И.Гешов, Александър Оббов, Георги Губиделников и много други, които призовават българските управници да се откажат от “една война за интересите и по волята на Германия”. Сред тях обаче не се вижда една важна фамилия – тази на началник-щаба на Действуващата армия генерал-майор Константин Антов Жостов, който направил всичко възможно за да спре въвличането на България във нова, при това непопулярна сред обществото война, евентуално срещу трима противника (нещо което и станало по-късно). Той е един от високоерудираните висши български офицери, отличаващи се с огромната си за времето щабна култура и подготовка, завършил Военна академия във Виена, бил военен аташе на България в Германия, Австро-Унгария и Франция, и познаващ досконално стратегическото имперско мислене на тези държави. За съжаление умира твърде млад – на 30 август 1916 г., на 49 годишна възраст.

На 21 септември 1915 г. генерал-майор Константин Жостов изпраща специален доклад до Министерския съвет. Ето какво пише в него началника на щаба на Действуващата Армия (стилът на автора е запазен изцяло):

“В началото на месец септември т.г., непосредствено преди нашата мобилизация, военнополитическата обстановка на Балканите се представляваше така: Сърбия воюва с Австрия и нейната армия се намираше по бреговете на Дрин, Сава и Дунава, всецяло ориентирана на север и запад; Гърция държеше в усилен състав частите си в Македония, очаквайки удобен момент да се намеси в една война на Балканите; Турция воюва против силите от Тройното съглашение на три фронта: на Кавказ, в Сирия и Дарданелите, но главното и внимание е фиксирано върху защитата на последните, гдето е привлечена половината от цялата турска армия; Румъния ту мобилизира, ту демобилизира в зависимост от хода на събитията покрай нейните северни граници.

Генерал-майор Константин Антов Жостов

Такава беше военнополитическата обстановка непосредствено пред нашата мобилизация.

С обявяването на нашата мобилизация (10-ий септември 1915 г.) военнополитическата обстановка рязко се измени, а именно:

А. СЪРБИЯ започна едно бързо прехвърляне на действуващата си армия от австрийската на нашата граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница има вече съсредоточени осем дивизии, групирани така: 3 дивизии в района на Враня-Ниш-Пирот (Моравска I позив, Тимошка I позив и Шумадийска I позив); 3 дивизии на линията Княжевац-Зайчар-Неготин (Дунавска I позив, Тимошка II позив и Комбинованата дивизия); Дринската дивизия I позив е съсредоточена около Кюприя и може да бъде насочена или към Зайчар, или към Ниш-Пирот; на Овчо поле има съсредоточени войски от I, II и III позив, които взети заедно възлизат на една дивизия.

Накратко: 8 дивизии от 11, които са мобилизирали сърбите, се намират вече почти съсредоточени на нашата западна граница. При това тук са притеглени всички първопозивни дивизии, които съставляват цвета на сръбската армия по подготовка, обучение, екипировка, командване и пр.

Великият български писател Иван Вазов, издигнал своя глас против бъдещата война.

Б. 24 часа след нашата мобилизация ГЪРЦИЯ отговори с обща мобилизация на своите сухопътни и морски сили. Нейните три корпуса в Македония, наполовина мобилизирани, са изпратени вече на нашата граница. На 17-ий септември т.г. е започнал транспортът на корпусите от Стара Гърция. За тази цел са реквизирани повече от 100 парахода. Нещо повече, гърците превозват в Македония войските си от Янина и южния Епир, които отиват за амбаркиране в Превоза и Санта Каранта. Това усилено транспортиране на войски към нашите южни граници ясно показва, че гръцката мобилизация е насочена изключително против нас, без да говорим даже за минали и настоящи политически връзки, които съществуват между Сърбия и Гърция.

В. РУМЪНИЯ спазва един благосклонен неутралитет по отношение на България, но паралелно с това тя трупа войски на нашата добруджанска граница. В настоящият момент в Добруджа са концентрирани около шест пехотни, два артилерийски и два кавалерийски полка – всичко една пехотна дивизия и една конна бригада почти напълно мобилизирани. Щабът на Действуващата армия има допълнителни сведения, че и други части се насочват към Добруджа. Следователно в недалеко бъдеще в Добруджа ще бъде съсредоточен цял корпус, преди още Румъния да е обявила официално мобилизация на своята армия.

Г. ТУРЦИЯ, както е известно, воюва заедно с Централните сили и засега, разбира се, не представлява никаква опасност.

На основание на гореизложеното военнополитическо положение в настоящия момент може да се скицира така:

а. СЪРБИЯ е групирала почти три четвърти от своите сили на нашата западна граница.

б. ГЪРЦИЯ бързо мобилизира и концентрира своята сухопътна армия в Македония на нашата южна граница.

в. РУМЪНИЯ, запазвайки благосклонен неутралитет, същевременно концентрира войски в Добруджа.

Вследствие на скицираната военнополитическа обстановка, която окръжава царството, нашата армия ще бъде развърната по следующия начин:

А. Една армия от 4 дивизии ще бъде развърната на линията Видин-Белоградчик-Цариброд-Трън за действие против главната сръбска маса.

Б. Втора една армия в състав на други 3 дивизии ще се развърне на фронта Кюстендил-Горна Джумая-Неврокоп за действие против гърците и по посока на Македония.

В. Трета една армия от две дивизии ще се развърне на линията Рахово-Свищов-Русе-Варна-Бургас – за наблюдението на Дунава и отбраната на добруджанската граница с черноморския бряг.

Г. 10-а Беломорска дивизия си остава на мястото за отбраната на Беломорския бряг и гръцката граница по долното течение на Места.

Император Вилхелм, цар Фердинанд I и група български офицери разговарят с немски войници.

С други думи, стратегическият фронт на нашата армия начева от една точка на Черно море про гр.Бургас и завършва при устието на р.Марица на Бяло море, като включва в себе си черноморския бряг, добруджанската сухопътна граница, Дунава и цялата сръбска и гръцка граница на едно протежение повече от 1200 км.

Политиката по отношение на стратегията има две главни задачи:

Да постави правилно политическата цел на войната и
2. Да гарантира пълна свобода на действията.
Първото условие налага ясно указване на противника; второто – чрез политически съюзи да се неутрализират останалите съседи, за да може Главното командване да хвърли и последния войник на главния театър на военните действия, както това направиха немците в 1870 г.

Идеята на стратегията е: един противник, един театър, една армия (в смисъл съсредоточена маса), една операционна линия, едно командване.

Ако приложим този мащаб към групировката на нашата армия, то ще видим, че ние имаме три маси, ориентирани в три различни посоки, групирани на три различни театра, а като последствие от това – три оперативни посоки, които отиват в три екцентрични посоки.

Това вече показва, че ние нямаме една маса, която да бъде предназначена за главни действия на главния театър. Напротив, всяка една група съставлява почти една трета част от мобилизираните наши сили и в оперативно отношение се получава такава картина: една армия е предназначена за оперативни действия, а другите две – за обезпечение на фланга и тила на тази армия. Не ще съмнение, че това се дължи на неясната политическа обстановка, която ни обкръжава. В резултат – нашата армия е разхвърлена на едно грамадно пространство, по цялата територия и при липсата на удобни железопътни и обикновени съобщения, групирането на войските в един даден момент на един даден пункт е трудно изпълнимо и свързано с много време, за да не кажа невъзможно.

Премиер-министърът д-р Васил Радославов, взел съдбоносното решение

Това последно условие налага една по-определена политическа обстановка, за да може Главното командване да определи главния противник, главния театър, а заедно с това там да съсредоточи и главната маса, без което решителни резултати са невъзможни.

На основание гореизложеното моля почитаемият Министерски съвет да ми укаже ясно политическата и военната цел на войната; да определи главния противник, да ми покаже поведението на останалите съседи, а по такъв начин въз основа на точни политически данни да се направи най-целесъобразно групиране на армията, която е основния залог за правилното развитие на операциите и благоприятния изход на войната.

Генерал-майор (п) Константин Жостов

На това недвусмислено предупреждение, направено от младия и талантлив генерал, министър-председатела Васил Радославов лично отбелязва само “Получ[ено]: на 11 часа преди обед на 21 септ[ември 1]915”.

Коментарите са излишни!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

“LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 26 August 2011, p.13.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, N 31 from 5th August 2011, See – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2512-mojeshe-li-bulgaria-da-ne-uchastva-v-purvata-svetovna.html

 

– SIR HERBERT WELLS WAS TRAVELLED WITH „TIME-MACHINE“

СЪР ХЪРБЪРТ УЕЛС ПЪТУВАЛ С „МАШИНА НА ВРЕМЕТО“

Руски агенти правят и невъзможното, за да се доберат до тайните на знаменития английски писател-фантаст

Реални ли са пътешествията във времето? Този въпрос продължава да вълнува не само любителите на фантастиката, но и много учени със световноизвестни имена. Тук ще ви разкажем за една тайна от безкрайната мозайка на познанието.
На всички е известно името на британския писател-фантаст сър Хърбърт Уелс, който няколко пъти посещава Русия. Неговото посещение през 1920 г. предизвиква огромен интерес сред ръководството на ВЧК, и по-специално у чекиста-мистик Глеб Бокий, смятан по това време за широко образован човек, отлично ориентиращ се във върховите постижения на техниката, блестящ математик и генератор на много фантастични идеи, включително и на доста мрачни от днешна гледна точка (например създаването на системата от лагери ГУЛАГ).

Сър Хърбърт Джордж Уелс през 1943

Предполага се, че именно по идея на Глеб Бокий са оборудвани първите секретни лаборатории и институти в Съветска Русия, където се разработват темите за откриване на подходите към генната инженерия и изучаването на скритите възможности на човешкото съзнание и мозък. Именно Глеб Бокий закриля известния мистик, петроградския писател Александър Барченко, и чекиста-авантюрист и терорист Яков Блюмкин, участник в знаменития есеровски метеж и убийството на немския посланик Мирбах, в търсенията им на легендарната тайнствена земя Шамбала в Тибет.
Но тези корифеи на шпионажа
каквито били Яков Петерс (заместник-председател на ВЧК) и Глеб Бокий, се интересуват не от романите на знаменития писател-фантаст. Първият има идеята да получи чрез Хърбърт Уелс разузнавателна информация от висшите слоеве на британското общество, а Бокий се интересува преди всичко от ръкописа на първия фантастичен разказ на сър Хърбърт Уелс „Аргонавтите на Хронос“.

Ленин в разговор със сър Хърбърт Уелс

Както разказва самият сър Хърбърт, като малко момче той е принуден да работи при един търговец на манифактура. Не издържайки на постоянните навиквания на собственика, Хърбърт бяга от него и гладен, без жилище, се скита по улиците, без да има някаква надежда за бъдещето. Тогава сър Хърбърт започва да се моли на Бог, призовавайки Всевишния да го пренесе някъде другаде и в друго време, където той ще бъде добре. И провидението, Бог ли или Всевишният Разум, чуват молбите му! Този тайнствен, невероятен, приказен пренос се осъществява! Обаче сър Хърбърт никога и на никого не разказва за това.
Възможно ли е някой да го е накарал да мълчи
И кой?
Много по-късно сър Хърбърт Уелс написва своя първи фантастичен разказ „Аргонавтите на Хронос“, който издателите първоначално отхвърлят заради многото ненужни и неинтересни формули, математически извлечения и неразбираеми технически подробности. Уелс не се отказва от ръкописа на разказа си, преработва го в роман, който озаглавява „Машина на времето“. Книгата му донася широка известност.

Чекистът-„мистик“ Глеб Бокий

И точно тогава се появяват фигурите на изключително образования чекист-мистик Глеб Бокий и дълго време живелия във Великобритания и свободно владеещ английски език Яков Петерс. Двамата дочуват нещо за старата, вече станала почти легендарна история с първия разказ на писателя. За разлика от британските издатели, те се интересуват най-вече от всички „ненужни“ технически подробности, формули и математически извлечения, описани в него. ВЧК-ГПУ-НКВД имат необикновено остър нюх към всичко необикновено, ново и перспективно. Писателят е предразполаган няколко пъти към разговор на тези теми, като всичко става незабелязано и внимателно, но успех при това второ посещение през 1920 г. не е постигнат. Обаче чекистите не губят надежда и упорито вървят към целта си, умеейки да изчакват. И времето идва.
В средата на 30-те години на ХХ век чекистите успяват да внедрят при сър Хърбърт Уелс един от своите задгранични суперагенти – владеещата три езика графиня Мария Закревска, известна като умна, много ловка,
преминала през огън и вода жена

Хърбърт Уелс, Максим Горки и Мария Закревская

и отличаваща се с авантюризъм, цинизъм и пълна безпринципност.
Дамата попада в полезрението на болшевиките, които чрез Яков Петерс я вербуват за своята кауза. Самозваната графиня се оказва талантлива разузнавачка – тя участва активно и ползотворно в редица сериозни операции, в това число и при разкриването на „Заговора на посланиците“, като става любовница на английския дипломат и разузнавач Брюс Локарт. По-късно, с помощта на чекистите, тя попада в близкото обкръжение на писателя Максим Горки, в чийто дом за първи път се среща с Хърбърт Уелс. Когато Максим Горки заминава на лечение зад граница, ВЧК-ОГПУ намира начин да изпрати при него своята суперагентка Мария Закревска. През 1933 г., осъзнавайки все по-нарастващата заплаха от разпространението на фашизма, пролетарският писател и поет се завръща в СССР, но Мария Закревска не заминава с него, макар че дълги години изпълнява задълженията на негов личен секретар и на негова любовница.
Като секретен агент на НКВД Мария Закревска заминава за Лондон, където по заповед на Москва нейна цел този път става сър Хърбърт Уелс. Чрез Закревска в СССР се надяват да окажат нужното влияние върху известния британски писател-фантаст. На „Лубянка“, както и по-рано, се интересуват горещо от тайните на Хронос, възможно известни на британския фантаст. И Мария Закревска надминава себе си – тя става съпруга на Уелс!

Лондон. Мария Закревская

Днес са известни няколко политически
донесения на съветската суперагентка
но какво точно съобщава за тайните на Времето, способни да направят НКВД най-могъщата организация на света, така и остава голяма загадка.
Мария Закревска живее до дълбока старост и умира през 1974 г., като преди това унищожава целия свой личен архив. А ВЧК-ГПУ-НКВД-КГБ никога не се отличава с излишно говорене.
Обаче не за призраци ловуват рицарите на плаща и кинжала от московската „Лубянка“. Нещо повече: след смъртта на Хърбърт Уелс през 1946 г., преглеждайки останалите му документи, неговият приятел и адвокат мистър Пинк се натъква на неизвестни преди това автобиографични записки на световноизвестния британски писател, в които той потвърждава, че в детството си е попаднал в „машина на времето“ и
успява да види бъдещето със собствените си очи
Може да не се вярва на Уелс и на неговия приятел Пинк, но в близо 70-те книги на великия писател се открива многобройна любопитна информация. При това много бързо се сбъдват (към 80%) от предсказанията на Хърбърт Уелс – и за появата на бойния и медицинския лазер, и за ядреното оръжие, и за магнитофоните, и т.н.
В началото на 90-те години на ХХ век, в обстановката на изключителна секретност, руските учени и инженери от Московския авиационен институт, завода „Хруничев“, НПО „Энергия“ и „Салют“ създават първия действащ модел на „машина на времето“. Изпитанията преминават успешно, апаратът е модифициран и усъвършенстван.
При по-нататъшните експерименти с него времето на поставения вътре часовник изостава точно с четири часа, а едновременно с това приборите фиксират магнитни колебания четири часа преди началото на експеримента. Какво се случва по-нататък не е известно, така, както не са известни и подробности за действията на агентурата на ВЧК-НКВД спрямо английския писател Хърбърт Уелс и „Аргонавтите на Хронос“.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Един от вариантите на „машината на времето“ – най-голямият в света колайдер.

Фотография, направена от „хронос-проектор“.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, N 103 from 6 May 2011. See –http://www.duma.bg/duma/node/14361

SIR HERBERT WELLS WAS TRAVELLED WITH „TIME-MACHINE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– ANTARCTICA. WHETHER THE ENTRANCE TO “AGARTHA” HAS BEEN DISCOVERED ?

ДАЛИ Е ОТКРИТ ВХОДА КЪМ “АГАРТА”?

В краят на месец ноември 2010 г. една новина обиколи световните медии и печатни издания. Изследвайки фотографии на Южния полюс, направени от сателит на НАСА, известният американски киберархеолог Джоузеф Скипър открил неизвестен вход-отвор. Той отивал в дълбочина на Антарктида и се намирал в региона, разположен между американската база Мак Мьордо, самият Южния полюс и руската станция “Восток”.

Сред многото версии, които се допуснаха в месеците след това, била и тази, че това е един от входовете към “Агарта”, митичната нацистка база от годините на Втората световна война, намираща се под ледовете на Антарктида и известна още като “База 211”.

“Агарта” (Agarty, Agartha)? Названието идва от санскритски език, което означава “недостъпен”, “неуязвим”. Думата е символ на легендарна подземна страна. За първи път за нея писал френския мистик Сент-Ив д’Алвейдр в книгата си “Мисията на Индия в Европа и европейската мисия в Азия. Проблема Махатма и неговото решение”. По-късно за съществуването и пише и Фердинанд Осендовски, който в книгата си “И зверовете, и хората и боговете”, използвал сведения на монголските лами, разказвали легендата за подземна страна, която управлявала съдбата на цялото човечество. За традиционното месторазположение на Агарта се смятало региона на Тибет или Хималаите.

Такива странни стели са открити от нацистите в Антактида

Идването на власт на нацистите в Германия през 30-те години на ХХ век, опираща се върху нечовешката “Теория за жизненото пространство”, разработена от Адолф Хитлер, върху идеята за свърхчовеци, развита от престъпните организации на германските НСДАП и СС, продължава оформянето на мистицизма около съществуването на “Агарта”. Германското нацистко ръководство осъществява сериозно подготвена експедиция в района на Хималаите и Тибет, откъдето взема по-късно идеите за съществуването и за свои цели и решава да ги претвори, но този път – в района на Антарктида.

Първи, въпроса за нацистката “База 211” поставя пред световната общественост германския изследовател Ханс-Улрих фон Кранц. На територията на Аржентина, той успял да открие и се срещне с бивш офицер от СС Олаф Вайцзекер, който потвърдил факта за съществуването на базата. Нещо повече – бившият есесовец попаднал за първи път в нея като учен-изследовател през 1938 г., а втория път – вече като беглец след капитулацията на Третия Райх, през 1945 г. Той съобщил също така, че нацисткото ръководство започнало изследването на ледения континент през 1938 г., когато германски разузнавателни самолети успяли да заснемат от въздуха голяма част от територията му, а също така и да открият оазиси с топли езера, свободни от снежна покривка и покрити с оскъдна растителност. Нацистките изследователи дори успяли да открият руините на два древни града там. Тези открития били веднага засекретени, тъй като щели да обърнат наопаки световните научни представи за Антарктида, като мъртъв и вечно студен континент.

Но най-интересното се оказало не на повърхността на Антарктида а под нея. Тъй като водата в морето на Амундсен (разположено приблизително между 100° и 123° западна дължина) се оказала с няколко градуса по Целзий по-топла. За изследването на това природно явление по лична заповед на фюрера били изпратени няколко германски подводни лодки. При изследването на крайбрежието на континента една от тях успяла да се вмъкне в система от пещери, свързани една с друга, и имащи пресни води, които били толкова топли, че е било възможно човек дори да се изкъпе. В други пещери пък, било толкова сухо, че могло да се пригодят за живеене. В някои от тях дори личали следите от древна човешка дейност – релефи на стените и имало изсечени каменни стъпала. Тогава и възникнала идеята за създаването на нацистката “База 211”.

Така изглежда корицата на личната секретна тетрадка на шандартенфюрера от СС Вилхелм Волф. Към тази папка има съпроводително писмо отново до Меркулов. В него пише: „Изпращам Ви секретна тетрадка с текстовете на конспектирани заповеди на Върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Германия Адолф Хитлер „СC за подбора сред военнослужещите от Вермахта, Луфтвафе, военноморските сили „СC за кандидати за изпращане в Антарктида“. Тетрадката с конспектите на заповедите принадлежи на полковника от Вермахта Вилхелм Волф, когото органите на „СМЕРШ“ понастоящем издирват. Тетрадката е открита сред архивните документи на Върховното командване на Вермахта в гр.Пирна, около Дрезден“.

Извадка от тетрадката на шандартенфюрера от СС В.Волф, с конспекти на текстове на секретни заповеди на Адолф Хитлер

Адолф Хитлер дал заповед за създаването и строителството на няколко подземни градове, върху територията на Антарктида, наречена Нова Швабия, чиято сталица трябвало да стане град Ассен. Нещо повече, той самият вярвал в една древна арийска теория, че земята е куха, и че в нея може да има земи и цивилизации, които дори да ни превъзхождат по развитие. Естествено, това негово вярване противоречало на истинската научна мисъл, която отдавна доказала че планетата ни има цялостна кора, мантия и ядро.

В периода от 1938 до 1941 г. германски транспортни подводни лодки започнали да преминават през цялия Атлантически океан и да прехвърлят запаси от продоволствие, дрехи, оръжие, боеприпаси, медикаменти, геоложко оборудване, релси, траверси, вагонетки и всичко нужно за създаването на тунели. Естествено, по-лесно е било всичко това да бъде закупено от близките латиноамерикански държави, но Втората световна война навлязла в такъв период, в който това станало невъзможно.

Това са германските вербовчици, които са набирали много тайно доброволци за базата „211“ в Антарктида.

По сведения на самия Ханс-Улрих фон Кранц, през 1941 г. населението на подземния обект в Антарктида достигнало цифрата от приблизително десет хиляди души. Там били построени и работили и няколко металургични и машиностроителни предприятия. През 1943 г. в карстовите пещери била завършено строителството на специална верф за извършването на авариен ремонт на германските подводни лодки. “Мащабите на предприятията били такива, че без много труд е могло да се създаде строителството на нови подводни лодки” – споменава фон Кранц.

Личния състав на германската експедиция 1938-1939 г.

През 1945 г. базата става едно от местата където успяват да се скрият от международното правосъдие избягалите нацисти, а така също и пункт за прехвърляне на безопасни места на много от “мозъците” на Райха – биолози, специалисти по самолетостроене, ракетна техника, ядерна физика и т.н. Нещо повече, след капитулацията на Третия райх, се оказва че в неизвестни направления са изчезнали част от германските субмарини, при това от последните модели. Те така и не били открити – нито на дъното, нито в океанските и морските пристанища…. Но е известно едно нещо – че са отплавали в южно направление.

Карта на Нова Швабия (германска експедиция 1938-1939 г.)

Агарта с „Град Ассен“ (личен архив на Адолф Хитлер)

С настъпването на студената война в света нарастнал и интереса към Антарктида. През 1947 г. за крайбежието на Нова Швабия отплавала американска военноморска експедиция в състав от 14 кораба и с 20 самолети, подготвени за действия в полярни условия. Тази операция по издирването на местоположението на германската “База-211” била известна във военните среди под кодовото название “Висок скок”, скок който на практика се оказал не толкова голям. Експедицията завършила неуспешно, били дадени многобройни човешки загуби, един кораб бил взривен и загубен, а информацията за нея е засекретена в САЩ и до днес.

Следващите загуби дала експедицията на известния френски океанограф Жак-Ив Кусто. През 1973 г. експедицията, ръководена от него, заедно с кораба “Калисто” се насочила за изследването на Земята на Дронинг Мод, а неофициално – за издирването на месторазположението на “Базата 211”. Френските квалангисти успяли да открият подводен вход в подземните пещери, но малко по-късно всичките пет души, които влезли отново в един от подводните тунели, изчезнали завинаги. Експедицията спешно била прекратена.

Справка на Първо управление на НКГБ за германските колонии на островите в Тихия и Атлантическия океан (по линия „А“)

Трети, пострадали съветските полярници. В края на 70-те години била изпратена съветска експедиция в Антарктида която по данни от авиационни снимки трябвало да провери за наличието на оазиси, свободни от ледена покривка. Но в един от оазисите, членове на експедицията съвсем случайно откриват шахта, с вход водещ в дълбочина на земята. Но в момента на влизането в подземието избухва мощен експлозив и трима души от състава и загиват. А няколко дни по-късно изчезват безследно и останалите членове на експедицията…

След това, настъпва затишие, но лъжливо затишие…

Като че ли интересът към “База 211” е сведен в световната общественост на нула. Но на практика това не е така – в района на Нова Швабия е създадена мощна съветска (днес руска) изследователска база “Новолазеровская”, със състав от повече от хиляда души. В съседство до нея от 1981 г. пък бе развърната изследователска станция “Георг фон Ноймайер”на ГДР… Днес последната е заменена от германските изследователски станции “Ноймайер-2”, а през 2008 г. започна строителството и на базата “Ноймайер-3” с площ от 3300 км м.

Преди няколко години изненадващо в Интернет бяха показани от няколко специализирани руски архивохранилища на различни нацистки документи, които вече окончателно потвърждават факта за съществуването на нацистката база в Антарктида. Например, на картата с инструкциите по преминаването на подводните проходи до входа в “Агарта” има една странно напомняне: “… При преминаването на пътя по повърхността вътре в грота е възможна появата както на въздушни, така и на подводни обекти. Забранява се категорично откриването на огън по тези обекти…” За сега остава открит въпроса, кой ще стигне пръв до нея и ще разбере за съдбата на обслужващия я персонал, и за това – дали тя е консервирана за по-добри времена или взривена във вътрешността?

До днес световната общественост не е убедена, че някой ще вдигне скоро завесата върху случая. Но интересът към тайнствеността, витаеща около съдбата на “Базата 211” нарастна отново през януари 2007 г. Тогава, изненадващо беше извършена експедиция на руската ФСБ (Федералната служба за сигурност) със специален транспортен самолет, в който били качени два мощни мноцелеви вертолета, Експедицията бе ръководена лично от ръководителя на рускота ФСБ генерал Патрушев. Защо са посетили района на Антарктида и какво са открили там, няма да стане известно скоро.

Cт.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 3 September 2011, p.20-21.

ANTARCTICA. ENTRANCE TO NAZY “AGARTHA” (BASE “211″) ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

НКО

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО

“СМЕРШ”

“22” юни 1945 г.

гр.Москва

НАРОДЕН КОМИСАРИАТ ЗА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ НА СССР

До другаря В.Н. Меркулов

Докладвам, че на 11 юни 1945 г. от сътрудниците на контраразузнаването “СМЕРШ” на 79-и стрелкови корпус в зданието на щаба на МВС на Германия на адрес: Берлин-Тиргартен, Тирпитщауфер 38-42, в служебно помещение са открити “карти за преминаване на морските дълбочини” с гриф: “Само за капитани на подводни лодки А-класа от зондерконвоя на фюрера”, общо 38 броя под номера със серия “44” (№№ 0189 до 0199, от №№ 0228 до №№ 0239, от №№ 0446 до №№ 0456, №№ 0555, 0870, 1489.

Както следва от превода на текста и от инструкцията на картата, става дума за преминаването на коридорите за влизане в “АГАРТА” под ледовете на Антарктида.

На всяка от картите, в графики с цифри и данни, които изискват разшифриране от специалисти в областта на астрономията и навигацията, са обозначени различни ключове, които както се предполага, се използуват в зависимост от годишните времена и разположението на луната.

Картите са отпечатени в 1500 екземпляра в концлагера Дахау, на 17 км от Мюнхен, в “зондерлабораторията” през януари 1944 г., което свидетелствува за изключителната секретност на информацията върху картите и за това, че всички лица, които са участвували в тяхното отпечатване, са унищожени.

ПРИЛОЖЕНИЕ: карти, превод в “38” страници.

(п) В. Абакумов

Според съдържанието на трофейните германски документи, нацистите са имали желанието да построят въздушен цилиндричен съд от типа „Цепелин“, наречен „Андромеда“. Този 330-футов хипопотам трябвало да побира в себе си три от по-малките „летящи диска“ Vril и един от по-голямите Haunebu. В началото на 50-те г. на миналия век, калифорниецът George Adamski успя да фотографира с подобен дизайн UFO .

– ATTENTION – ANOMALOUS ZONES!

ВНИМАНИЕ – АНОМАЛНИ ЗОНИ!

В света съществуват много аномални зони, които са обект на изследване и днес. С развитието на съвременните технологии, интересът към тях нараства неимоверно много. За дългите години на наблюдението им в различните точки на Земята, са събрани хиляди фотографии на тези необичайни електро-магнитни явления. Но може би, най-трудните и най-небезопасните за човека си остават пространствените аномални зони. Сред тях специално място заемат т.нар. „пурпурни мъгли”, за чиято основа съвременната наука все не може да даде някакъв отговор, те продължават да удивляват и плашат. Особено впечатляват фотографиите на гигантските пространствени „гевреци”, достигащи диаметър от няколко десетки до няколко стотин метра, в които като че ли се наблюдава в дълбочина и откроява цялата вселена.

Силни впечатления остават и в тези, които по една или друга случайност са имали възможност да попаднат в „пурпурната мъгла”. Студен и не горящ огън се излива от ъглите и повърхността на предметите, пълзи по стените и таваните на помещенията. След като загасне „пурпурната мъгла” наново се превръща в такава, привична за човешкото око – с бял оттенък. Отбелязва се и една друга нейна особеност – способността тя мигновенно да се превръща в огнено кълбо, чийто източник на светлина е неизвестен. Нещо повече, науката предполага, че вътре в облака става рязко изменяне на параметрите на пространството и времето. Не са малко случаите, когато попадайки в подобен мъгляв ад, човек се оказва на много километри от онова място, където се е намирал миг преди това. По някой път, адските облаци направо поглъщат жертвата си, без да оставят следа от нея. Като че ли стъпваш в някаква „пространствена ниша”, където пурпурния дим скрива някакво хронално (времево) поле.

МАЛКО СТАТИСТИКА:

… 1915 г., полуостров Галиполи, Турция. Генерал Хамилтън изпратил на помощ на съюзниците от Антантата в един от бойните сектори, части от британския Норфолкски полк. Около височина № 60 на пътя пред британската походна колона се появил странен облак. Няколкостотин войници необмислено навлезли в него. Облакът веднага се откъснал от земята и отлетял в направление на България. Тези от войниците, които са влезли в облака повече не били никога видяни. След капитулацията на Турция и България, когато се обсъждал въпроса за пленниците, пропаднала и последната надежда те да бъдат открити – оказало се, че никой не ги е пленявал.

… 1924 г., Ирак. Пилотите от кралските военновъздушни сили на Великобритания Дей и Стюарт извършват принудително кацане в пустинята. Техни следи, водещи от самолета били отчетливо видни на пясъка. Но скоро след това прекъсвали… Самите летци повече не били открити, в тоя ден нямало и пясъчни бури…

… 1930 г., ескимоското селище Ангикуни (Северна Канада). Безследно изчезнали всички негови жители. В опразнените жилища останали дрехите, сготвената храна в изстиналите огнища и дори ловните пушки, без които както е известно, нито един ескимос не се разделял преди да излезе от дома си. Ловецът Джо Лейбъл, който първи открил селището, съобщил че дори гробовете от гробището липсвали. Мъртавците изчезнали заедно с живите…

… 1947 г., територията на САЩ. Внезапно изгубил управление и се разбил транспортен самолет на ВВС на САЩ, на чийто борд имало 32 човека. Но напразно бързали спасителите към мястото на катастрофата – сред обломъците на самолета нямало нито живи, нито мъртви. Нямало кръв или пък други следи, които да потвърждават, че на борда на самолета се е намирал поне един човек. Търсенията така и завършили без успех…

АТАКАТА НА „ПУРПУРНАТА МЪГЛА”

В тъмното време на денонощието на 17 срещу 18 май 1964 г., позицията на съветския зенитно-ракетен дивизион, който бил разположен на 20-25 км западно от гр.Улан-Уде е бил атакуван. Но от кой и защо?

В 21.00 ч група от военнослужещи обърнала внимание на едно зарево, което се появило около езерото Байкал и постепенно се разширявало. Залез? Но слънцето отдавна се било скрило зад хоризонта. След като внимателно погледнали, те решили че между тях и източния бряг на езерото гори тайгата. Те доложили за това на дежурния офицер, който на свой ред съобщил за „заревото” на командния пункт на дивизиона.

21.25 ч. Електронните смущения се усилили и изведнъж свръзката напълно изчезнала от ефира. Някой извикал: „Другарю лейтенант, вижте какво е това?” Над хоризонта от страна на Байкал „изплувало” огромно огнено оранжево кълбо. То било в самия център на заревото. Подобно на живо същество, кълбото пулсирало, излъчвайки силно светене, като то не могло да се наблюдава без тъмни стъкла. В дивизиона била обявена бойна тревога.

21.40 ч. Радиовръзка продължавала да отсъствува, имало силни смущения по целия диапазон на радиочастотите за щатните радиостанции. Все пак дежурният офицер успял да се свърже по телефона с командния пункт и до съобщи за ситуацията.

22.00 ч. Огненото кълбо продължавало да се движи. Излъчваната от него светлина, като пламтяща мъгла обгръщало всичко на своя път. Командирът на дивизиона заповядал да се измерва нивото на радиацията през всеки 30 минути и да се докладва на командния пункт. Военнослужещите поставили противогази и другите индивидуални средства за защита. Но дозиметрите показвали „нула”, т.е. радиацията отсъствувала. „Кълбото” продължавало да се придвижва към позицията на дивизиона на височината на телеграфен стълб, като спирало от време на време. С приближаването му яркостта на сияещото тяло намалявало, контурите се размазвали, като че ли отдавал цялатао си енергия на излъчваната светлина. Веднага щом първите „езици” на светенето, приличащо на светеща мъгла или на някаква друга субстанция започнали да навлизат на позицията, се получила заповед: да се прекратят външните измервания и наблюдения, всички да се укрият в противоатомното убежище, да се затворят вентилационните люкове и да се включи автономната система за животоосигуряване. Към един часа през нощта на 18 май, позицията била напълно покрита от светещата мъгла. В изображенията на мониторите за външно наблюдение е било трудно да бъде определено, какво е това. Отначало всички имали хубаво настроение, но след престоя в затворените помещения то започнало да спада. Най-много се страхували, че някой няма да издържи въздействието на затвореното пространство в дадената ситуация.

2.00 часа. Напрежението нарастнало. Появили се първите признаци на раздразнителност. Започнало да боли главите, като че ли стоманен обръч стискал черепа. Горните и долните крайници започнали да болят, появили се неприятни усещания в областта на корема.

3.00 часа. Състоянието за дискомфорт се засилвало. По това време се възстановила връзката между херметично затворените помещения, което помогнало да спадне напрежението и да се разреди обстановката.

3.30 часа. Всички почувствали облегчение: кризата минала. „Кълбото” бавно, но неумолимо продължавало да се измества на изток преминавайки позицията на дивизиона. Това било видно от мониторите в помощението, където се намирал дежурния офицер.

В 5.30 часа „кълбото” и светещата мъгла изчезнали в източно направление, като че ли се разтворили в първите лъчи на изгряващото слънце. Двадесет минути по-късно радиовръзката се възстановила и дежурният офицер регистрирал този факт в бойния дневник. Всички излезли от убежището – там нищо не напомняло за изминала нощ. Главоболието, болките в крайниците и в корема преминали. След няколко часа в подразделението пристигнали представителите на КГБ. Цял ден те разпитвали по отделност всеки, а след това ги накарали да се подпишат за неразгласяване на случая. Подразделението пристъпило към планово дежурство – този път апаратурата работила „като часовник”. Офицерът, който разказал за тази история вече е излязъл в запас със звание полковник, но както и по-рано продължавал да се запитва: „Какво беше това?”

«ОГНЕНАТА ЛАВА»

„Атаката” на огненото кълбо приличала на едно „безобидно” природно явление – „пурпурната мъгла”, която по някой път се наблюдавала във високите ширини. Новосибирският инженер Вадим Федосеев се сблъскал с това загадълно явление по време на една експедиция на новосибирските и томските физици в тайгата, в края на лятото на 1980 г. Той ръководил тогава неголяма група от 11 научни сътрудници, чиято цел била изучаване мястото на падането на знаменития Тунгуски метеорит. Предварително, за тренировка и проверка на хората на съвместимост, експедицията се насочила в друго направление – на север. Специалистите взели със себе си радиоприемници, дозиметър, магнитометър, кино и фотоапаратура. На третият ден достигнали редица от ниски хълмове, на върха на един от който решили да направят почивка. „Когато ние се оказахме на върха, то видяхме нещо невероятно! – си спомня инженера. – Цялото пространство в северната част на хоризонта беше запълнено от бълбукаща огнена лава – така, във всеки случай ни изглеждаше в онзи миг. От безкрайното огнено море се изхвърляха подобни огнени кълба, приличащи на протуберанци. И което беше най-страшното, цялата тази огнена маса стремително се движеше нагоре към нашите крака. Още няколко минути и тя ще премине върха на хълма… Сигурни ние тога задминахме всички рекорди на бягане по пресечена местност. Още един час след това се успокоявахме, като си обменяхме фантастични мисли. Но повече нищо не се случи и аз с двама другари отидох на разузнаване. Признавам си, че към върха на хълма се придвижвах като начинаещ парашутист към края на вишката, и спряхме като бяхме поразени за втори път – огнената лава беше изчезнала… Експедицията трябваше да се прекрати. Някои не поискаха да вървят по-нататък, при това не всички се показаха от най-добрата си страна: сблъсквайки се със загадъчното явление, бягаха като зайци, изоставяйки всички неща и прибори… При приближаването на върха изведнъж млъкна късовълновият приемник (ние искахме да чуем прогнозата на времетo). Включихме друг – и там на късите вълни е тишина, само смущения. На следващият ден и двата приемника работиха нормално. А на фотолентата във всички фотоапарати имаше само многобройни чертички и отделни точки, които силно развалиха отпечатаните кадри. В къщи у нас остана част от тази лента от същата партида – на нея такива следи нямаше…”

КАКВО БЕШЕ ТОВА?

Нещо средно между „огнено кълбо” , изливащо светлина, и стената от „пурпурна мъгла” без някаква допълнителни уплътнения било видяно на 28 юли 1904 г. от екипажа на парахода „Мохикан”. Пристигайки във Филаделфия, капитанът на кораба Уркухарт разказал за преживяния ужас, на кореспондентите на местния вестник: „Това станало скоро след залеза на слънцето, – казал той, – ние се намирахме в точката с координати 37 градуса 16 минути северна ширина и 72 градуса 48 минути западна дължина. Морето било така тихо, както килимът в хола, водата едва се движела от слаб бриз. Когато започнало да тъмнее, наблюдаващият хоризонта видял сив облак в югоизточно направление. Отначало облакът изглеждал като петънце, но бързо се приближавало и станало голямо като въздушно кълбо. То имало странен сив оттенък, и докато се приближавало и снижавало над нас, ние видяхме в неговата плътност ярко светещи петна. Когато беше на една миля разстояние от нас, ние разбрахме че то се издига на няколкостотин фута над равнището на морето и има приблизително такава ширина. Облакът се приближавал и светещите петна ставали все по-ярки и по-ярки. Внезапно облакът обгърнал кораба и тук станали най-забележителните явления. „Мохиканът” внезапно светна като запален, от носа до кърмата, от кила до клотика – всичко бе озарено от странно сияние. Моряците бяха в ужас, като видяха себе си, все едно потъващи в адски пламък.

Косите им се изправиха, и то не заради страха, а от това че облакът беше силно магнитезиран. Те от страх бягаха по палубата, и колкото повече от тях излизаха, толкова повече изпадаха в паника. Аз се опитах да ги успокоя, но обстоятелствата бяха по-силни. Аз погледнах стрелката на компаса: тя се въртеше като електрически вентилатор. Аз заповядах на няколко от моряците да отдръпнат няколко железни вериги, лежащи на палубата, мислейки по такъв начин да им отвлека вниманието. Но за мое удивление, те не можаха дори да помръднат веригите, макар че те тежаха не повече от 75 фунта всяка. Всичко бе намагнитено – веригите, болтовете, клинците и решетките така здраво се бяха залепили към палубата, като че ли бяха приковани. Облакът беше толкова плътен, че не бе възможно корабът да се управлява. Аз не виждах какво става зад борба, изглеждаше така като че ли светът се бе превърнал в огнена маса. Потресените моряци падаха на палубата и се молеха. Аз никога не бях виждал по-ужасно нещо в годините, прекарани в морето. Косите на нашите глави и брадите ни стърчаха като свинска четина. След като ние прекарахме в облака около 10 минути, ние забелязахме, че стана трудно да движиме ръцете и краката, като че ли всички части на телата се вкамениха. Именно тогава, моите крака, привични към морето, ме подведоха за първи път. Аз бях чувал за кораби-призраци и разкази за това как стрелката на компаса полудява, но да ме удари мълния, ако бях виждал някога такова нещо. Около половин час ние бяхме обкръжени от загадъчната пара, и почти през цялото време, когато стихнаха първите викове на изплашените матроси, всички бяха обгърнати от пълна тишина, от което страхът ставал по-силен. Аз исках да кажа нещо, но думите не излизаха от устните ми. Плътността на облака беше такава, че не пропускала звуците. Изведнъж облакът започнал да се издига. Фосфорициращото светене на кораба и хората започнало да отслабва. То постепенно изчезвало, като в същото време изчезвало и твърдостта на косите. След две минути облакът напуснал кораба и ние видяхме как се отнася по-нататък в морето. Той се открояваше над водната шир като огромна сива маса, изпъстрена от ярки, светещи петна, подобни на кожата на леопард. Екипажът постепенно върна хладнокръвието си и моряците си прошепваха един на друг. Аз излязох при тях и им казах че опасността е минала и те трябва да пристъпват към работа. Когато аз втори път им заповядах да пренесат веригите, не не изпитаха никакви сложности с вдигането им от палубата и преноса им. Тогава аз погледнах стрелката на компаса и видях че тя показва строго на север, като че ли нищо не се е случило. Аз съм плавал много по моретата, но никога не съм срещал такива облаци. Той възможно е, да е бил съставен от някаква магнитна материя, примесена с фосфор…”

Имало ли е вътре в облака някакво по-плътно тяло, управлящо неговия полет над водната шир, „поредното „кълбо”? Не се изключва подобна възможност. За сега е ясно само едно – изследванията на аномалните зони трябва да се провеждат на много сериозно ниво. Известно е вече, че на земята съществуват, или периодично възникват аномални зони, които представляват „врати” в други пространствени и хронални измерения. „Примката на времето”, ако се вярва на очевидците е способна да прехвърля през години и десетилетия не само отделни хора, но и по-голями предмети – такива като цели здания или кораби. При това учените трябва да помнят и за многобройните жертви на „пурпурната мъгла”. Възможно е това да ги предпази от погрешни решения и рисковани действия. Иначе? Иначе, може да се стъпи в някое неизвестно откъде появило се „сбръчкано” пространство, откъдето да не се излезе!

Ст.н.с.Николай Котев, д-р- по история

ATTENTION – ANOMALOUS ZONES! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, N 11 (6115) from 14th January 2012, p.14, 27. See – http://www.duma.bg/duma/node/25333

 

– THE BIGGEST TANK BATTLE OF THE SECOND WORLD WAR

НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАНКОВА БИТКА НА ВТОРАТА СВЕТОВНА

Битката при Курск е една от големите военни операции на съветско-германския Театър на военните действия (ТВД). В нея и от двете страни на различните фронтове в продължение на 50 дни вземат участие общо около 4 милиона военнослужещи, 13000 танка и самоходни оръдия (САУ), 69 000 оръдия и 12000  бойни самолета. Това е последната голяма немска офанзива срещу Червената армия. Част от битката при Курск е и най-голямото танково сражение в историята – това в района на с.Прохоровка.

Генерал-полковник Херман Гот и генерал-фелдмаршал Фриц Ерих фон Манштейн обсъждат направленията на бъдещите удари. 21 юни 1943 г.

Германски генерали работят с карта. Лятото на 1943 г.

Поражението на германските въоръжени сили при Сталинград (1942-1943 г.) и последвалата зимно руско настъпление довели до образуването на издатина, в окупираната от германските войски съветска територия, с ширина около 192 км и дълбочина 120 км, разположена около град Курск. С евентуалното и ликвидиране, Адолф Хитлер и върховното главно командване виждали възможността за връщане на загубения престиж и изгубената стратегическа инициатива. От гледна точка на съветската военна наука, битката при Курск може да се раздели на два периода – отбранителен (от 5 до 23 юли 1943 г.) и настъпателен (от 12 юли до 23 август 1943 г.) – след овладяването на гр.Харков.

Германският план „Цитадела”

Разработването на своя план за настъпателна операция хитлеристкото командване завършило още през първата половина на април 1943 г. Той получил условното название „Цитадела”, като общият замисъл се свеждал до нанасянето на два насрещни удара в направлението на Курск от района на Орел и на север от района на Харков, като по такъв начин се обкръжат и унищожат съветските войски от Централния и Воронежкия фронт. По-нататък, съдейки от съдържанието на Директивата на Адолф Хитлер, е трябвало да бъде разширен фронта на настъплението и разгромени съветските войски в региона на Донбас. Успехът на тези операции трябвало да послужат и за сигнал към настъпление срещу обкръжения още от 1941 г., но непредаващ се Ленинград.

Германска мотопехота в района на Курската дъга.

Колона от германски танкове Т-III и Т-IV се развpъщат на бойни позиции. 21 юни 1941 г.

За осъществяването на своя замисъл противникът съсредоточава общо около 900 хиляди офицери и войници, около 10 хиляди оръдия и минохвъргачки, около 2700 танка и повече от 2000 самолета. В своите спомени „Изгубените победи“, генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн пише, че само в ударната групировка на Вермахта са били съсредоточени към 3 юли 1943 г., 1081 танка (почти половината от които били от типа Т-III) и 376 самоходно-артилерийски установки. Поради отсъствието на открит Втори фронт в Европа, от територията на Франция и Германия са прехвърлени в района южно от Орел и северно от Харков допълнително 5 пехотни дивизии. Голямо внимание било отделено и по съсредоточаването на танковите съединения и насищането им с нова техника – танкове „Тигър”, „Пантера”, самоходни оръдия „Фердинанд”. Една от ударните групировки, състояща се от 9-та германска армия от групата армии „Център” се намирала в района южно от гр.Орел, като ръководството било поето лично от генерал-фелдмаршал Гюнтер фон Клуге, командващ на група армии „Център“.  Настъплението в южна посока е поето от Ерих фон Манщайн, главнокомандващ на група армии „Юг“. Тук, ударната групировка включвала 4-а танкова армия и оперативната група „Кемпф” от групата армии „Юг”, разположена в района северно от гр.Харков. Срещу западния фас на издатината пък е била развърната на предни позиции 2-ра германска армия, влизаща в състава на групата армии „Център”.

 Екипажът на германски тежък танк VI “Tiger I” попълва боезапаса си с 88 мм снаряди.

Районът на гр. Курск. Германски войници с тежко оръдие.

Ето как описва в своите „Спомени на войника” германският танков стратег Хайнц Гудериан вземането от Адолф Хитлер на решението за настъплението в региона на Курск:

„… Аз завърших с въпрос: „защо вие искате да започнете настъпление на изток имено през тази година?” Тук в разговора се намеси Кайтел: „Ние трябва да започнем настъпление от политически съображения”. Аз възразих: „Вие мислите, че хората знаят къде се намира Курск? На света е съвсем безразлично, намира ли се Курск в нашите ръце или не. Аз повтарям своя въпрос: „Защо вие искате да започнете настъпление на изток имено през тази година?” Хитлер отговорил на това буквално следното: „Вие сте съвсем прав. При мисълта за това настъпление, започва да ме боли корема…”

SS дивизията “Das Reich”, въоръжена с танкове VI “Tiger I” се движи по направлението на региона на гр.Курск. Юни 1943 г.

Колона от германски танкове Т-III. Краят на юни-началото на юли 1943 г.   

Съветската стратегия и план

Съветското командване също се подготвяло към воденето на активни бойни действия. Ставката на върховното командване предвиждала в бъдещата летно-есенна кампания през 1943 г. да разгроми групите армии „Център” и „Юг”, Да освободи по-голямата част от Украйна, региона на Донбаския басейн, източните части на Белорусия и да излезе на линията  – Смоленск, река Сож, средното и източното течение на река Днепър. В бъдещото настъпление трябвало да вземат участие войските от Брянския, Централния (с командващ генерал Константин Рокосовски), Воронежкия (с командващ генерал Николай Ватутин), Степния фронт (с командващ генерал Иван Конев), а така също и лявото крило на Западния фронт и част от силите на възловия Югозападен фронт. Главните усилия на удара трябвало да се съсредоточат в югозападно направление с цел последващия разгром на германските въоръжени сили, разположени в региона на гр.Орел и гр.Харков и на Курската дъга. Бъдещата операция се подготвяла с особена щателност от съветския Генерален щаб, военните съвети и щабовете на съответните фронтове.

Съветска противотанкова батарея с оръдия ЗИС-3 на предни позиции.

Група съветски сапьори поставя противотанкови мини на танкоопасните направления.

На 8 април 1943 г. Георгий К.Жуков, намиращ се по заповед на Върховната Ставка на съветското командане в района на Курската издатина, съобщил за своите съобръжения относно замисъла за предстоящите действия на съветските войски на Върховния главнокомандващ маршал Сталин. Неговите думи били следните: „По-добре е да измъчим противника с нашата отбрана, да унищожим танковете му, а след това, въвеждайки свежи резерви да преминем в общо настъпление и окончателно да унищожим основната групировка на противника“. Тези съобръжения били възприети единодушно от съветския генералитет, като силна подкрепа Георгий К.Жуков получил от А.М.Василевски.

„Тигри“ от състава на 503-ти германски батальон тежки танкове, изпратени в района на Курската дъга.

“Операция “Цидател”. Танкисти от SS дивизия “Das Reich”, с танкове V Panther, се развръщат за атака.

За първи път от започването на войната, съветските въоръжени сили успяват да създадат такава мощна и огромна в своята дълбочина отбрана. По такъв начин, съветските войски били напълно готови да отразят мощните удари срещу тях.

Въоръжение и човешки ресурси.

За своето настъпление в региона на Курската дъга германското командване  съсредоточава  50 от най-боеспособните си дивизии (от тях 19 са танкови и моторизирани), 2 танкови бригади, 3 отделни танкови батальона и 8 дивизиона щурмови оръдия, влизащи в състава на 9-та, 2-ра танкова, 4-та танкова армия и оперативна група „Кемпф“. Германските войски, съсредоточени на Курското направление, наброявали 900 000 офицери и войници, около 10 000 оръдия и минохвъргачки, около 2700 танка и щурмови оръдия и 2000 самолета. Към фланговете на ударните групировки действат около 20 други дивизии. По своя замисъл, след привършването на операцията „Цитадела”, трябвало да се проведе операцията „Пантера”, според която трябвало да бъдат разгромени основните сили на Юго-Западния фронт.

Взривен с пряко попадение на съветски снаряд танк V Panther

Есесовци скачат от бронетранспортьори

Но „Тигрите“ на конструктора Порше, които трябвало да отворят широка бреш в съветската отбрана имали един голям недостатък – те нямали картечници. И този недостатък веднага се отразил върху настъпателния порив на германците. Генерал Хайнц Гудериан открито признава в спомените си: „90-те танка „Тигър“ на фирмата Порше, използвани в армията на Модел, също показаха, че те не съответствуват на изискванията на близкия бой; тези танкове, както се оказало не били снабдени дори с нужното количество боеприпаси. Положението се изострило още и от това, че те нямали картечници и затова, когато навлизали в отбранителните позиции на противника, буквално трябвало да стрелят от оръдията по врабци. Те не успяли нито да унищожат, нито да подавят пехотните огневи точки и картечните гнезда на противника, за да дадат възможност да се придвижи своята пехота. Към руските артилерийски позиции те излезнали сами, без пехотата…“

Германски войници изваждат свой танкист от унищожен танк.

Есесовци се подготвят за атака.

В периода април-юни на Курската дъга съветските войски създават сложни отбранителни съоръжения те били в състав от 8 отбранителни полоси и с дълбочина от 300 км. В началото на юли на Курската дъга, войските от Централния и Воронежкия фронт наброявали 1336 хиляди човека, повече от 19 хиляди оръдия и минохвъргачки, над  3400 танка и самоходни оръдия и около 2200 самолета. В бойните действия участват 6 армии, 5 танкови и 1 механизиран корпус, 19 дивизии и 1 бригада.

Подготовката на съветски ротен опорен пункт на Курската дъга.

Советски пехотинци, унищожили германски танк PzKpfw. VI «Тигр» на Курската дуга

За нарушаването на работата на терманския тил е проведена и операцията „Релсова война”. За извършването и са привлечени над 100 хиляди партизани, които успяват да унищожат над 200 хиляди релси в тиловите райони на групите армии „Център” и „Север”. Украинските партизани също дават своя принос – те успяват да парализират работата на 26 големи железопътни възли в тила на групата армии „Юг”.

Съветска танкова колона се придвижва към рубежа за атака.

Съветски артилеристи преминават на по-предни позиции.

Военни действия

Германските войски започват настъплението на 5 юли 1943 г. За 5 дни в северната част на Курската дъга силите на Вермахта успяват да проникнат на 10-12 км в отбраната на Червената армия. В южната част немските войски успяват да се представят по-добре, но успяват да проникнат само на около 35 км. Главният удар на германското командване бил нанесен по направлението Малоархангелск – Олховатка – Гнилец. По такъв начин то трябвало да стигне покрайнините на Курск по най-краткия път. Но германските войски не успяли да сломят 13-а Съветска армия, макар че срещу нейната отбрана били хвърлени в бой до 500 танка, в това число и тежките „Тигър”. Съветските войски не били дезориентирани и от широкия фронт на германското командване. Отстъплението на съветските войски на нови отбранителни позиции било организирано отлично.

На 6 юли противникът наново подновил своето настъпление по всички настъпления. На обоянското направление то нееднократно хвърляло в атаки от 150 до 400 танка, но всеки път срещало мощният огън на съветската пехота, артилерия и танкове. Чак към края на деня то успяло да се вклини във втората полоса на отбраната.

На 12 юли настъпил решаващият прелом в сражението за Курск. В битката се включват съветските стратегически резерви. В района на с. Прохоровка става едно от най-големите в историята на войните танково сражение, в което от двете страни участват 1 500 танка и самоходни оръдия и много авиация. За един ден германците загубват повече от 350 танка и повече от 10 000 души. На същата дата германската армия преминава към отбрана.  По заповед на Ставката на ВГК, войските на Западния и Брянския фронт преминали в настъпление на орловското направление. Германското командване било принудено да се откаже от своите настъпателни планове и на 16 юли започнало на изтегля войските си на изходни позиции. На 12 юли войските на Воронежкия (а от 18 юли и на Степния фронт) започват преследване и отблъскват германските войски до изходното им положение, и успяват да излязат на старите си позиции към 23 юли 1943 г.  На 12 юли в настъплението се включват и войските на Западния фронт с командващ генерал-лейтенант Василий Соколовски и Брянския фронт с командващ генерал-полковник Маркиан Попов. На 26 юли нацистките войски отстъпват гр.Орел, който е освободен окончателно  на 5 август.

В резултат на контранастъплението, войските от Червената армия се придвижват на 140 км на запад и създават условия за общо настъпление за освобождаване на окупираната територия на Украйна.

Значение

Провалът на хитлеристката операция „Цитадела” било ясен знак, че нацистка Германия не може да продължи по-нататък своята агресия. Поради това, днес абсолютно всички историци и военни специалисти признават, че преломът във Втората световна война е настъпил точно при сражението на Курската дъга. И имено благодарение на него станало възможно успешното дебаркиране на англо-американските войски в Италия, поради факта, че германското командване бе принудено спешно да прехвърля своите резерви от Западния ТВД на Източния ТВД. Психически духът на германския войник, офицер и генерал бил окончателно пречупен имено тогава – в безкрайните степи около Курск, им е била отнета  стратегическата инициатива и заличено желанието за реванш след катастрофата при Сталинград.

Заедно с това, резултатите от Курската битка изострили кризата и противоречията вътре в самия хитлеро-фашистки блок.

И така, на 23 август 1943 г. (понеделник), завършила една от най-голямите битки на Втората световна война. Войските от съветските фронтове със своите съвместни усилия успяли да разгромят 30 елитни хитлеристки дивизии, а вермахта изгубил около 500 хиляди офицери и войници, 3 хиляди оръдия, 1,5 танка и САУ и повече от 3,7 хиляди бойни самолета.  Само по време на съветското контранастъпление, съветската авиация извършила около 117 хиляди самолетоизлитания, при което били свалени 2,1 бойни самолета от луфтвафе и 145 от тях – унищожени на самите летища.

Замполитът на 129-а Отделна танкова бригада, Героят на Съветския Съюз полковник А.В.Котцов  връчва на младши лейтенант Н.М.Михайлов орден „Красная Звезда“.

Колона от германски военнопленници след сражението при Курската дъга.

За проявен героизъм по време на боевете на Курската дъга, повече от 100 хиляди войници, сержанти, офицери и генерали били наградени с ордени и медали, а 180 от тях получиха и званието Герой на Съветския съюз.

Няколко мнения за битката…

Генерал-полковник Хайнц Гудериан: „В резултат на провала на настъплението „Цитадела“ ние претърпяхме решително поражение. Бронетанковите войски, попълнени с такъв голям труд, заради голямите загуби в хора и техника за дълго време бяха излезли от строя. Тяхното своевременно възстановяване за воденето на отбранителни действия на Източния фронт, а също така за организирането на отбраната на запад в случай на десант, който съюзниците заплашваха да направят следващата пролет, беше поставено под въпрос. Естествено е, че руснаците побързаха да използват своя успех. И повече на Източния фронт нямаше спокойни дни. Инициативата напълно преминала към противника“.

Командирът на танк, лейтенант Б.В. Смелов показыва отвора в купола на немски танк „Тигър“ уцелен от неговия екипаж, на лейтенант Лихнякевич (унищожил в последния бой 2 немски танка). Тази пробоина е направена от обикновен бронебоен снаряд от 76-миллиметрово танково оръдие.

Генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн: „Пролетта на 1943 г. Източният фронт преминал под знака на подготовката към операцията „Цитадела“. Това беше последният опит да съхраним нашата инициатива на изток. С нейния неуспех, равнозначен на провал, инициативата окончателно преминала към съветската страна. Затова операцията „Цитадела“ се явява решаващ, повратен пункт на войната на Източния фронт, и стратегическите основи, върху които е била изградена операцията, а така също и причините, поради които тя се провалила, заслужават разглеждането им“.

Германска САУ «Фердинанд» от състава на 653-ти батальон, разрушена от вътрешен взрив. Курската дъга, полосата за отбрана на 70-а армия, лятото на 1943 г.

Генерал от пехотата Курт фон Типелскирх: „Несполучливото настъпление, което трябвало да „даде в ръцете на немците инициативата за пролетта и лятото“, завърши с това, че инициативата сега окончателно и при тежки обстоятелства преминала в ръцете на противника, а наличните в германската армия крупни резерви се оказали ако не изразходвани, то все пак значително отслабени. Беше нужно почти три месеца, за да се изтеглят немските войски от южния и централния фронт, претърпяли голями неуспехи и поражения, на нов отбранителен рубеж по Днепър“.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE BIGGEST TANK BATTLE OF THE SECOND WORLD WAR by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Гренадири от СС танковата дивизия «Мъртвешка глава» върху бронята на танк по време на Курската битка.

Танкисти от СС танковата дивия „Дас Райх“ пред техния танк Т-III. Курската дъга, юли 1943 г.

Рота американски танкове М3с «Генерал Ли», доставени в СССР по програмата „ленд-лиз“, се придвижват към предния край на отбраната на съветската 6-й гвардейска армия. Юли 1943 г.

Курската дъга, юли 1943 г. На фотографията – унищожен немски среден танк  PzKpfw IV (модификация H или G).

В боевете около гр. Орел загива артилериста сержант Николай Михайлович Хитрих. Отразявайки атаката на противника, съветският воин унищожил 6 немски танка, от тях 3 – „Тигър“. Когато отбива атаката на германците и съветските войски преминали в контранастъпление, Хитрих заменя излязналия от строя командир и унищожава взвод немска пехота. Награден е с орден „Отечествена война“ 2 степен. В гвардейската Ордена Ленин изтребителна противотанкова бригада, където е служил гвардейския сержант Николай Хитрих е пристигнало семейството на героя – жена му Анна Николаевна и децата му Володя и Зоя.