– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR


БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

Creative Commons License
„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0004

IMG_0005

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979


КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

Creative Commons License
HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG_0002

IMG_0003

 

– НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT”


ШПЕРЦЪТ НА „НААRР” КЪМ „ФИЛАДЕЛФИЙСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ”

„Филаделфийският експеримент” (на англ. ез. – Philadelphia Experiment) или известен още като  „Проектът Дъга“ („Project Rainbow„) е може би една от най-странните истории не само в американската, в човешката история, но и в историята на науката. Странна, защото тя и до днес не е била нито официално опровергана, нито потвърдена от оторизираните специалисти от американския Пентагон или от техните ВМС. Става дума за някакъв таинствен експеримент, който уж е извършен от ВМС на САЩ на 28 октомври 1943 г., при което е изчезнал от зрителното поле на наблюдателите, а след това се е преместил на десетки километри от своето изходно местоположение ескадрения миноносец „Елдридж” (U.S.S. Еldridge), имащ на борда си екипаж от 181 човека. Слуховете за този експеримент десетилетия наред били толкова устойчиви, че са станали причина за създаването от Холивуд през 1984 г. на един наистина прекрасен игрален фантастичен филм, а през 1993 г. – дори е филмирано и негово продължение.

Раждането на легендата

В последните два месеца на отминаващата 1943 г., сред американските журналисти и учени, се разпространила информацията, че уж в охраняемата зона на американската военноморска база във Филаделфия, Пенсилвания, с ескадрения миноносец „Елдридж” имащ борден номер „DE 173” е извършен някакъв експеримент, който се базирал върху някои положения на Айнщайновата обща теория на полето – в дадения случай е била разработенаи изпробвана специална  електромагнитна система, направила за кратко време военния кораб невидим за очите на наблюдателите. Нещо повече, след началото на експеримента последвало постепенното изчезване на „Елдридж” в акваторията на филаделфийската база в Пенсилвания. След това той внезапно бил видян от много хора в акваторията на друга военноморска база – тази на Норфолк, Виргиния. „Призракът на „Елдридж” в Норфолк бил наблюдаван ясно близо 15 минути от много моряци, след което корабът отново се появил в акваторията на филаделфийската военноморска база.

Но най-страшното последвало след това – оказало се, че осъщественият електромагнитен експеримент е довел по-късно до тежки последствия за организмите на членовете на екипажа – много от моряците мъчително починали, други полудели и завършили живота си в тайни лудници. В ширещите се сред обществото слухове се съобщавало, че по време на експеримента е трябвало да се генерират мощни електромагнитни полета, които в случай на успех трябвало да предизвикат изкривяването на светлинните и радиовълните около самия миноносец. Нещо повече – по време на експеримента се наблюдавала възникването на зелена мъгла. След материализирането наново на есминеца, от екипажа,  състоящ се от 181 човека останали невредими само 21 човека, други 40 в буквалния смисъл на думата направо се влели в конструкцията на военния кораб, а 120 изчезнали и никога не се завърнали на родния бряг. Този печален завършек на експеримента принудил американското военно ръководство да се откаже от неговото повторение. Върху темата за темпоралното прехвърляне на цял военен кораб с екипажа му от едно място на друго било наложено табу, което само раздразнило журналистите и събудило тяхното любопитство.

Историята продължава 

През 1955 г. в САЩ е отпечатена книгата на известния американски уфолог Морис К.Джесъп, озаглавена „Кутия за НЛО”. Малко по-късно той получава на домашния си адрес в Кенсигтън писмо от някой си Карлос Михел Аленде, който бил виждал и нещо и по интересно от „дисковете” – експеримент по телепортиране. Той описал с подробно случая с материализиращия се и изчезващ есминец, като споменал че това е подобно нещо което се случва с наблюдаваните летящи дискове. Нещо повече – той потвърдил, че наблюдавал появата в Норфолк на есминеца от борда на съседен нему кораб. Но писателят Морис К.Джесъп не приел на сериозно нещата.

На 20 април 1959 г. Морис Джесъп се самоубива, като смъртта му само наляла масло в огъня – веднага в уфологическото общество започнали разговори, че той е „отстранен” зариди това, че се е „доближил твърде много до истината” за експеримента. Този път със задачата по изясняването на истината се заели известните изследователи Чарлз Берлиц и Уйлям Мур, които въз основа на останалите след Джесъп бележки и писма на Аленде, отпечатват своя бестселър „Филаделфийския експеримент” през 1973 г., в която е дадената традиционната версия на експеримента.
А малко по-късно Холивуд създава и двата свои шедьовъра, за които стана дума по-горе.




Все пак съществуват и няколко смислени обяснения на въпросите, които възникнали около случая с есминеца „Елдридж”. Според едното обяснение, това е проведения опит по размагнитизирането на кораба, което в случай на успех би довел до създаването на технология, която би го направила „невидим” за неприятелските морски мини. По мнението на американското Управление на военноморските изследвания, в основата на легендата тиражирана от Карлос Аленде лежи имено този процес, правещ кораба „невидим” за военноморските мини с магнитен детонатор. Процесът даже получил и своето име – „дехаусизация” (от „хаус” – единица за магнитна индукция. Другото обяснение на причудливата история за „изчезването и телепортирането” на кораба е свързано с един друг експеримент, осъществен също през 50-те години на миналия век, но този път с военноморския кораб „Timmerman”. Тогава бил проведен експеримент, за да се провери ефекта създаден от монтиран на кораба малък високочастотен генератор имащ 1000 Хц, вместо стандартните 400 Хц, при което екипажът на кораба не бил в състояние да понесе ефекта от експеримента.

Те си спомнят
Тук е уместно да се отбележи, че като че ли последната точка върху загадката с есминеца „Елдридж” поставят самите членове на екипажа му. През 1999 г., останалите живи 15 моряка, които служили в годините на войната на кораба се събрали на възпоменателна среда в Атлантик-Сити. Сред моряците бил и капитана на кораба Били ван Ален. На състоялата се среща станало дума и за т.нар. „Проект Дъга”. Ето както обяснение дали някои от тях:

84-годишният капитан Били ван Ален – „Нямам представа как е възникнала тази история”.
74-годишният Ед Уайз – Смятам, че някой е измислил това, след като се е напушил с трева”.
Морякът Тед Дейвис – „Никакви опити над нас никога не са правени”.
Морякът Рей Периньо – „Когато хората ме питаха за „експеримента” аз се съгласявах и им казвах, да аз съм изчезвал. Но по-късно те съобразяваха, че ги разигравам”.

USS Eldridge, a 1240-ton Cannon class destroyer escort built at Newark, New Jersey, was commissioned in August 1943. She was employed on escort duties in the Atlantic until May 1945, when she departed for service in the Pacific. Eldridge was decommissioned in July 1946 and placed in the Reserve Fleet. In January 1951, she was transferred to the Greek Navy, in which she served as Leon into the 1990s.

И отново „HAARP“…

До тук като че ли бяха поставени всички точки, но това щеше да е краят, ако тези дни не се появи една нова, при това доста революционна по своите измерения теория, свръзана с преди всичко с въздействието и видимите резултати на американската програма „HAARP”, за която писа вестник „Дума” на 16 април 2011 г. Тази теория е създадена от бразилския физик д-р Фран де Акино (обявен още от сега за „най-опасния жив човек”, заради неортодоксалните му възгледи), а резултатите и потвърдени от гръцкия физик от атинския ТЕI д-р Димитриу Ставрос (Dimitriou Stavros). Блестящият бразилски физик публикувал своето изследване, като цитирал 30 други много сериознви източници, които показват че всъщност HAARP има невероятно големи и дълбоки замисли, за които по-голямата част от изследователите на тази високочастотна енергетична технология дори не подозират. Става дума за това, че HAARP в много отношения може да управлява и контролира времето и пространството. А това идва от неговия, на Фран де Акино (Dr. Fran De Aquino) извод, че научните кръгове, стоящи зад HAARP са в състояние още сега да деформират времето. Така например, популярно казано, той посочва, че ако структурата на определен обект бъде обработена с еднородно електромагнитно поле по технологията ЕLF, масата му може да се придвижи към различно бъдеще време по отношението на външните наблюдатели. И това действително се извършва!

„Най-опасния жив човек”: бразилският физик  Dr. Fran De Aquino
Аналогията, която д-р Акино прави в своето изследване е свързана с голям океански кораб. Той обяснява, че корабът е направен от стомана, но ако той бъде подложен на въздействието на еднородно магнитно поле по технологията ЕЛФ с определена интензивност и честота, то корабът ще извърши преход от нашето време към друго време. Но обаче, ако той не бъде еднороден в своята маса, то всяка част от кораба ще извърши своя преход, но към различни времена в бъдещето. За електромагнитното поле е важно, всички части на кораба да са от една структура. Но за разлика от кораба, хората, които се намират на него ще извършат преходите си към различни времена в бъдещето, поради по-различния коефициент на проводимост и плътност на човешкия организъм от този на кораба.
Забележителното в случая е, че това е почти същият сценарий за извършването на „Филаделфийския експеримент”, описан през 1955 г. от предполагаемия свидетел на случилото се подписал се като Карлос М. Аленде (Carlоs Allende), в действителност пенсилванеца Карл М.Ален. Сега смятаната като измислена история за извършения експеримент с кораба „Елдридж” през 1943 г. и имаща военновременното название „Проект Дъга”, може да получи съвсем смислено обяснение. Теорията, направена от бразилския физик напълно покрива тезите на защитниците на историята, които настояват, че при извършването на експеримента, от американското правителство са използани скритите и до днес записи на великия изобретател и недосегаем гений Никола Тесла. Военният екcперимент целял да се получи пълна невидимост, но той завършил неуспешно и трагично, заради това че корабът все пак пространствено се е транспортирал, но отделните негови части „са били хванати в капана на времевите аномалии”. Нарастнало също така и изключително много подозрението, че по-голямата част от технологиите на НААRР са осъвременени и подобрени варианти на изследванията и заключенията на Никола Тесла, които се опират и върху последните научни знания от ХХI век за този невидим свят.

Никола Тесла
И така на път е да бъде разгадан тайната на „Филаделфийския експеримент”. Но все още остава тревожен един друг въпрос – как ще бъде използвана програмата НААRР – за атмосферни войни ли, за предизвикването на геофизични аномалии, за манипулиране на силата на тежестта, за деформирането на времето и пространството ли, а оттам и пробив към бъдещето… Тази технология и днес вече подлудява хората, че времето може да има своите собственици – първите започват уж да „получават сигнали” от някъде, не са в състояние реално да анализират средата около себе си и т.н. Но затова само учените ли са виновни? По някой път и тяхния „хляб” е много горчив…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

– SOME INTERESTING FACTS FROM THE WORLD OF RAILWAY TRANSPORT. The April prophesy. James Watt’s steam engine.


ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ ОТ СВЕТА НА ЖЕЛЕЗОПЪТНИЯ ТРАНСПОРТ.

Първоаприлско пророчество

На 1 април 1886 г., швейцарският вестник „Нойецюрхер цайтунг” съобщил, че в планината Юнгфрау ще бъде построена железопътна линия. В редакцията на вестника веднага постъпили запитвания по този повод. След няколко дни редакторът бил принуден да обърне вниманието на читателите на вестника върху датата на отпечатването на съобщението – 1 април. „Строителството на железопътния преход на височина 3500 м в планина е невъзможно”, убеждавал той своите читатели. „Това беше шега”. Но след няколко десетки години този железен път става реалност в подножието на върха Юнгфрау – този изключително живописен район на Бернските Алпи, който е с височина 4167 м и откъдето се спускат многобройни ледници. А най-интересното е, че промишленият магнат Гуйер-Целер, решил да построи тази железница, за първи път е замислил тази идея, докато е чел статиите на вестника.

Трябва да се отбележи, че това не е онази най-високо построена железница в света. За такава все още се смята пътят, построен в Перу, пресичащ Андите на височина повече от 4000 метра. При това кондукторът е в постоянна готовност да даде кислородни маски на пътниците.

Парната машина на Джеймс Уат.

James Watt

Към 1769 г. шотландският механик от град Глазгоу Джеймс Уат вече е бил притежател на патент, в който се описвали основните принципи на парния двигател. Но първите опити на известния шотландец да задвижи създадената от него машина претърпяват пълен провал. Цилиндърът, в който е трябвало да става разширяването на парата, се оказал навсякъде пробит и не задържал пара, тъй като не бил изработен от цяло парче метал, а изкован от лист стомана. Цялото техническо изкуство на майсторите от Глазгоу не стига, за да се пробие в цяло парче метал голям отвор и да се изработи обикновен цилиндър. Все още не съществувала възможност за използването на достатъчно съвършени инструменти и на метода на заваряването. Чак към 1784 г., след като внася различни изменения в своя проект за парна машина, Джеймс Уат успява да получи нов патент за универсално действащ модел на парен двигател. За това как бързо навлиза в техническата система това изобретение говори и фактът, че през 1826 г. във Великобритания вече се наброявали около 1500 парни машини на Уат.

James Watt workshop

Ст.н.с. Николай КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Железничар“ („Railway-man“), Sofia, N 27 from 17-23 July 2003

Creative Commons License
„SOME INTERESTING FACTS FORM THE WORLD OF RAIL TRANSPORT. The April prophesy. James Watt’s steam engine“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ONE BULGARIAN PATRIOT – IVAN N.DENKOGLU


                      ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПАТРИОТ…
Близо до София има едно малко и прекрасно село, известно под името Балша. Неговите улици се преплитат една с друга и на много места завършват по склоновете на Стара планина. А в самият център на селото пред Младежкия клуб и Кметството стои един паметник – този на българския родолюбец и патриот Иван Денкоглу. Все още са малко данните за неговия живот, но и тези които са известни говорят за това, че Денкоглу е бил действително един от българите, за които можело да се говори с часове.


Иван Николаевич Денкоглу (рожденото му име е Иван Ненов Денчев) е роден в селото на 30 ноември 1781 г. в бедно семейство Като малък, с помощта на гръцки търговци той успява да замине за Русия и се установява в Москва, макар че по това време тя вече не била столица на Руската империя. Тук, покрай гръцките търговци той започва да се занимава с различни финансови операции и търговия, като по такъв начин след известно време успява да забогатее. Търговските му дела го свързвали с много европейски държави, но той никога не забравял за своята родина – България. Това бил периода на активна дейност по натрупването на основен капитал, нужен му по-късно за реализирането на своята неизтощима творческа енергия в полза на общото културно издигане на поробените славяни. Веднага след забогатяването си, българския патриот започнал да влага много от своите средства в просветното дело – той отделял пари за създаденото на 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище с желанието то да се превърне в център за подготовка на учители по взаимноучителния метод, построява такова училище и в София, където по-късно изпращал от Русия много книги. През 1834 г. Иван Николаевич Денкоглу внесъл във фонда на Московския университет петнадесет хиляди златни рубли. Този стипендиантски фонд, създаден от българския търговец позволил на много млади българи, успяли да напуснат поробените земи, да завършат университета. Последните, като студенти имали възможност да се приобщат към прогресивната руска обществена мисъл и да станат по-късно активни пропагандатори на идеята за освобождение на балканските славяни от османско робство.

Част от Москва в средата на XIX век
Един от тях бил и Никола Катранов, роден през 1829 г. в гр.Свищов, който пристигнал с група съотечественици за продължаването на образованието си в Московския университет. Като такъв, той още през 1848 г. бил зачислен като стипендиант на фонда Денкоглу в тогавъшния историко-филологически факултет. Горещите и страстни изказвания на Катранов направили голямо впечатление на Иван Николаевич Денкоглу, който се надявал, че след завършването на образованието си в Москва, Катранов ще може да стане отличен учител в Софийското училище. Такава била и целта на самия студент – смятайки, че просветата ще способствува за духовното възраждане на българския народ, той се надявал по-късно тази възможност да развие в условие за национално и политическо освобождение на българските земи.
В Москва Н.Катранов се проявява като способен и сериозен студент. Кръгът на неговите интереси, насочвани внимателно от Денкоглу бил широк – при съдействието на А.Ф.Велтман той обработва събраните още в родината си български песни и ги превежда на руски език. Опитва силите си и като преводач на поезията на модните тогава Байрон и Гьоте, съчинява собствени стихове, като част от тях дори публикува и на страниците на първия български вестник „Цариградски вестник”. По-късно известния български учен Иван Г.Клинчаров писал за любимеца на Денкоглу: „В България Катранов се научил да обича родината и да ненавижда тиранията, в московските литературни и философски кръжоци той издигнал тази любов и ненавист в степен на високо съзнание от необходимост в просветата за масите и революционното преобразуване в страната”. Именно той става протитип на героя Инсаров от знаменития роман на И.С.Тургенев „В навечерието”. През 1853 г. Н.Катранов заминава със съпругата си Лариса във Венеция, където се разболява тежко. Винаги щедрият И.Н.Денкоглу отново му предложил веднага да финансира едно пътуване до Свищов или София, тъй като предполагал, че благодарение на родния въздух, любимеца му Николай по-скоро ще оздравее. Но помощта закъснява…


Смъртта на любимеца на Денкоглу не остава незабелязана в московските писателски и обществени среди. Вероятно тогава в близкия приятел на Денкоглу – Тургенев, се ражда идеята да напише романа „В навечерието” с главен герой Инсаров, чийто прототип станал Н.Катранов. Великият руски писател се срещал с Иван Н.Денкоглу и с П.А.Бессонов, от които научил необходимите подробности, нужни за написването на романа…
Московският дом на търговеца Иван Николаевич Денкоглу се посещавал от много хора. Стопанинът бил известен в московските и петербургските среди като сърдечен човек с добър характер. Но най-желаните гости за него все пак си оставали съотечествениците. Тук, често пъти идвали и много от известните руски литератори, сред които би могъл да бъде забелязан и писателят Тургенев, писателят А.Ф.Велтман, С.П.Шевърев, идвал и самият академик М.П.Погодин, редактор на списание „Москвитянин”, известните славяноведи и българисти Виктор И.Григорович, Иван Срезневски, М.А.Соловьов, Н.В.Савелев-Ростиславич и др. Често пъти в събиранията вземали участие и братята Аксакови, като по-често идвал по-голямия брат Константин, един от ръководителите на московските славянофили. Тези срещи и взаимни контакти бележат не само една от най-високите точки на българо-руските културни взаимоотношения през първата половина на XIX век, но и са съществен елемент в задълбочаването и засилването на знанията за поробената страна. Именно тук, става известна в много подробности съдбата на автора на труда „Древните и сегашни българи в политическо, народоописателно, историческо и религиозно тяхно отношение към руснаците“ (т. I, М., 1829), учителя Юрий Ив.Венелин (Георгий Гуца), за когото по-късно Иван Николаевич Денкоглу в знак на благодарност отпуска средства за поставянето на паметник и за отпечатването на съчиненията му. Едно от тях е „Венелин Ю. И. Критические исследования об истории болгар Ю. И. Венелина с прихода болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или покорение Болгарии великим князем русским Святославом. Изд. на иждивении болгарина И. Н. Денкоглу. М., 1849. III, 342, VI с.”
Една от важните теми в разговорите в дома на Денкоглу винаги е бил приносът на Юрий Венелин, както и неговия тежко преминал живот. В Москва той пристигнал само с 25 рубли в джоба си и целия си живот по-късно посветил на изучаването на историята на България. Именно от тогава, всеки българин, живеещ в емиграция, с благоговение произнася неговото име, името на първия историк и изследовател на историята на България в чужбина. Но по това време другите учени не го възприемали на сериозно, а Академията на науките въобще не признавала неговия принос. Разболявайки се от туберкулоза, Юрий Венелин умира през 1839 г. в нищета, като дори в университетската болница за него не се намерило място.
Всички тези разкази, чути в дома на Денкоглу, събудили в младия славяновед Петър Бессонов, по това време студент в Московския университет, желанието да се заеме с изучаването на българския език, с историята на България и с нейния запазил се фолклор. Две години след смъртта на неговия приятел Н.Катранов през 1955 г., П.А. Бессонов успява с помощта на Денкоглу да отпечати записаните от него 22 народни песни.

Приятелят на Иван Денкоглу – писателят И.С.Тургенев

Тук е уместно да се отбележи, че връзките между българите и Русия са били значително улеснени от откриването, макар и за кратко след 1856 г. на руските консулства в Пловдив, Солун, Варна, Търново, Битоля и др. Именно с тяхна помощ, самият Денкоглу и другите родолюбиви българи живеещи в Русия, успяват да изпратят на редица новооткрити училища книги, учебници и други училищни пособия. С помощта на консулствата се изпращат да получат тъй нужното образование в Русия и много български младежи – само от Варненското вицеконсулство, за по-малко от 10 години, в Русия са изпратени 80 българчета, като от тях 7 са девойки. Общо за сметка на Русия, обществените организации и частни лица, сред които на първо място е Иван Денкоглу, през 50-те и 60-те години на ХХ век се обучавали около 700 български студенти, като много от тях се привличали за работа в редакциите на руските периодични издания и списания.
С парите на Денкоглу в Московския университет учат Никола Михайловски, създател на прочутата еленска даскалоливница, която някои с основание смятат за първото висше училище за учители у нас, и баща на автора на химна „Върви, народе възродени“ Стоян Михайловски. Сава Филаретов, който учи философия в Московския университет, става довереник на търговеца и по негова воля първият учител в основаното от Денкоглу софийско девическо училище. Последният стипендиант, който учи приживе на големия български дарител, е Геров от Одрин. По-късно Найден Геров става руски дипломатически служител и като такъв работи в продължение на две десетилетия, отстоявайки българските искания по църковно-националния въпрос. Получил солидна научна подготовка с помощта на Денкоглу, той става родоначалник на новата българска поезия и успява да подготви речник на българския език, който не губи своята ценност и днес.
Голям е приносът на Денкоглу и към развитието на църковните взаимоотношения в България. Днес, в центъра на София, със своето изящество се отличава църквата „Света Неделя”. По своята същност, храмът Света Неделя принадлежи към третата вълна християнски църкви на това място. Предполага се, че той е бил построен около Х век от н.е. Известно е също така, че храмът е съществувал също така и през ХІІ век, когато култът на Светата Неделя – покровителката на българските царе, е бил държавен. В двора на храма, по стар обичай се намирало християнско гробище. Там се намирала и малка, поставена върху земята църква „Св.Архангел”. Но малко известен е днес фактът, че по-късно, през 1849 г. с помощта на паричните вноски събрани и направени от богатите граждани е било построено училище, като най-голям дял в това внесъл именно московския предприемач Иван Денкоглу.
В края на живота си великият българин завещава големи суми на софийски училища и църкви. Умира от инсулт на 13 май 1861 г. в Москва, погребан е в Пятницкото гробище.


Приносът на Денкоглу към развитието на българо-руските просветни връзки не бил забравен. Близо една година по-късно, на 1 февруари 1862 г. с Указ обявен от Сената, в гр.Одеса е създадена при Гимназията на Ришельовския Лицей, „стипендия на Денкоглу”. За нея се използват дарени други 10 хил. златни рубли. Малко по-късно фонда за Московския университет е увеличен с още 1500 рубли. С помощта на тази сума, чрез Московския славянски комитет са осигурени нови стипендии за българските младежи – 3 стипендии за Математическия факултет, 6 – за Филологическия, 2 – за Юридическия факултет, 2 стипендии за медици и 4 стипендии за кандидат-студенти. В завещанието си Денкоглу също така определя над 5000 рубли за изграждане на църкви в рамките на тогавъшна София. Малко странно звучат две от клаузите: „Да се изпратят по 100 рубли на десет най-бедни девици при омъжването им“ и „Да се изпратят 2000 рубли сребро за откупуване от затвор на затворени за дългове“. След голямото земетресение в София той изпраща 4000 златни рубли, за да се купи брашно и да се раздаде на пострадалите.
Нека никога не забравяме за него!

Ст.н.с.Николай Г.Котев, д-р по история

Creative Commons License
ONE BULGARIAN PATRIOT – IVAN N.DENKOGLU by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 31 (579) from 2 August – 8th August 2012, p. 45  – see: