– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR

БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979

КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

 

– THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE

ПРИЗРАЦИ В БЛИЗКИЯ КОСМОС, РАЗКРИВАТ УЧЕНИТЕ

Елфи, тайгери, синкави джетове, cпрайти – с такива полумистични имена учените кръщавали неясни за тях, тайнствени явления. Те възникват в близкия космос и свидетелствуват за съществуването в него на неясен и неизяснен все още добре от науката електромагнитен „живот”. Там на височина от 50 до 100 километра, където няма по разбираеми причини градоносни облаци, светят ослепителни и чудовищни по своите размери мълнии. По-точно, нещо което прилича все пак на тях, във вид на привидения или призраци, с причудливи форми.
Да се видят призрачните обитатели на околоземното пространство е практически невъзможно: те за много бързи. Възникват и изчезват действително за хилядни части от секундата. Само дългите нощни бдения по върховете на най-високите планини и от бордовете на орбиталните космически станции и апарати е възможно да се заснемат процесите, ставащи в тази малкоизучена все още област на атмосферата на Земята.
По-рано за появата на „нощните прозраци” учените регулярно се информирали от пилотите на авиацията. Но учените не им вярвали. Или по-точно приравнявали свидетелствата им към тези от типа на наблюдения на НЛО-тата. Първите достоверни свидетелства, за това, че космическите избухвания действително съществуват, били получени през 70-те години на миналия – ХХ век. Но само в началото на сегашното хилядолетие учените успяли да получат отделни изображения на тези таинствени електромагнитни обекти.

Електромагнитен „живот“ – неясен все още за нас

Така например, елфите избухват като огромен червен кръг. Спрайтите пък приличат на синкави медузи. А червените медузи, които се появявали на по-ниска височина от спрайтите пък били т.нар. тайгери. Синкавите джетове изглеждат като сини фонтани, разпръскващи своите „капки”.
Въоръжени със скоростни камери, наблюдателите първоначално уверявали учените, че спрайтите, тайгерите и джетовете „избиват” нагоре, тоест в точно обратно направление на обикновените мълнии.
Няколко дни преди катастрофата с американския космически шатъл „Колумбия” през февруари 2003 г., астронавтите намиращи се на борда му предават на Земята снимки с изображенията на субстанция с неизвестен произход, напомнящи формата на медуза. Нещо повече – тя излъчвала мощно червено светене. Обектът е бил заснет на височина 150 км над остров Мадагаскар. Първите сполучливи снимки с изображението на „спрайт” били направени през лятото на 2005 г., в Колорадо, САЩ, от сътрудниците на Пратовското инженерно училище при университета Дюк. Камерата, която правила 5 хиляди кадъра в секунда, успяла да покаже нещо, действително напомнящо на огромна медуза, чиято глава изстрелвала нагоре своите конци-пипалца – така изглеждали те от разстоянието на точката на заснемането.

Синкав джет

Обаче както по-късно се разбрало, и спрайта като явление не било много внимателно до днес разгледано. За да се види истинското поведение на призрака, е била нужна апаратура, която притежавала вече действително ненормална скорост на заснемане – 10 хиляди кадъра в секунда. Подобна камера успяли да открият и да използват специалистите по физика на атмосферата от университета в Аляска. И се оказало, че спрайтите въобще не са медузи, а подскачащи кълба. Ръководителят на изследователската група Ханс Нилсен, твърди, че ярките всплясъци напомнят кълбовидните мълнии с размери на футболно поле. Отначало те летят вертикално надолу, после – отвесно нагоре. Скоростта им при това е немислимата все още за нас – една десета от скоростта на светлината. На една от снимките се вижда, че електроматнитната субстанция нещо се изсипва. По мнението на Нилсен, космическите „призраци” са резултат от химически съединения, способни да въздействуват върху атмосферните процеси. Така например, заради тях може да се разруши озоновия слой и да се промени климата. Обаче нито Нилсен, нито неговите колеги от Европейското космическа агенция не са в състояние да изяснят същността на този феномен. Сега те планират да поставят свърхбързи камери на борда на Международна космическа станция, за да заснемат „призраците” в едър план и от близко разстояние.
Все още за природата на тези танцуващи над нас призраци, учените нищо не могат да кажат. Обаче се подозира и предполага, че тези тайнствени явления би трябвало силно да влияят върху процесите в атмосферата, върху озоновия слой на Земята, върху нейния климат, а така също и да създават темпорално неочаквани химически съединения.

Червен спрайт

Възможно е нищо свърхестествено да няма в тези „привидения”. Не толкова отдавна, доктора на физико-математическите науки, професора от Самарския муниципален университет Юрий Райтис публикувал книгата „Похвална дума за физиката”, в която се опитва да даде обяснение на по-голяма част от известните за нас аномални явления. От гледна точка на учените, НЛО-тата, кълбовидните мълнии, кръговете на житните поля и др., са проява на така наречената високотемпературна радиоактивна плазма. Т.е., те представляват сбор на радиоактивни вещества, концентриращи се в атмосферата. Но тогава остава открит въпроса, как да си обясним случаите на наблюдение на обектите с явно техногенен произход или епизодите, показващи разумното движение на НЛО-тата по сложни траектории?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, № 35 (6139) from 11th February 2012.- see –  http://www.duma.bg/duma/node/26767

 

– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT”

ШПЕРЦЪТ НА „НААRР” КЪМ „ФИЛАДЕЛФИЙСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ”

„Филаделфийският експеримент” (на англ. ез. – Philadelphia Experiment) или известен още като  „Проектът Дъга“ („Project Rainbow„) е може би една от най-странните истории не само в американската, в човешката история, но и в историята на науката. Странна, защото тя и до днес не е била нито официално опровергана, нито потвърдена от оторизираните специалисти от американския Пентагон или от техните ВМС. Става дума за някакъв таинствен експеримент, който уж е извършен от ВМС на САЩ на 28 октомври 1943 г., при което е изчезнал от зрителното поле на наблюдателите, а след това се е преместил на десетки километри от своето изходно местоположение ескадрения миноносец „Елдридж” (U.S.S. Еldridge), имащ на борда си екипаж от 181 човека. Слуховете за този експеримент десетилетия наред били толкова устойчиви, че са станали причина за създаването от Холивуд през 1984 г. на един наистина прекрасен игрален фантастичен филм, а през 1993 г. – дори е филмирано и негово продължение.

Раждането на легендата

В последните два месеца на отминаващата 1943 г., сред американските журналисти и учени, се разпространила информацията, че уж в охраняемата зона на американската военноморска база във Филаделфия, Пенсилвания, с ескадрения миноносец „Елдридж” имащ борден номер „DE 173” е извършен някакъв експеримент, който се базирал върху някои положения на Айнщайновата обща теория на полето – в дадения случай е била разработенаи изпробвана специална  електромагнитна система, направила за кратко време военния кораб невидим за очите на наблюдателите. Нещо повече, след началото на експеримента последвало постепенното изчезване на „Елдридж” в акваторията на филаделфийската база в Пенсилвания. След това той внезапно бил видян от много хора в акваторията на друга военноморска база – тази на Норфолк, Виргиния. „Призракът на „Елдридж” в Норфолк бил наблюдаван ясно близо 15 минути от много моряци, след което корабът отново се появил в акваторията на филаделфийската военноморска база.

Но най-страшното последвало след това – оказало се, че осъщественият електромагнитен експеримент е довел по-късно до тежки последствия за организмите на членовете на екипажа – много от моряците мъчително починали, други полудели и завършили живота си в тайни лудници. В ширещите се сред обществото слухове се съобщавало, че по време на експеримента е трябвало да се генерират мощни електромагнитни полета, които в случай на успех трябвало да предизвикат изкривяването на светлинните и радиовълните около самия миноносец. Нещо повече – по време на експеримента се наблюдавала възникването на зелена мъгла. След материализирането наново на есминеца, от екипажа,  състоящ се от 181 човека останали невредими само 21 човека, други 40 в буквалния смисъл на думата направо се влели в конструкцията на военния кораб, а 120 изчезнали и никога не се завърнали на родния бряг. Този печален завършек на експеримента принудил американското военно ръководство да се откаже от неговото повторение. Върху темата за темпоралното прехвърляне на цял военен кораб с екипажа му от едно място на друго било наложено табу, което само раздразнило журналистите и събудило тяхното любопитство.

Историята продължава 

През 1955 г. в САЩ е отпечатена книгата на известния американски уфолог Морис К.Джесъп, озаглавена „Кутия за НЛО”. Малко по-късно той получава на домашния си адрес в Кенсигтън писмо от някой си Карлос Михел Аленде, който бил виждал и нещо и по интересно от „дисковете” – експеримент по телепортиране. Той описал с подробно случая с материализиращия се и изчезващ есминец, като споменал че това е подобно нещо което се случва с наблюдаваните летящи дискове. Нещо повече – той потвърдил, че наблюдавал появата в Норфолк на есминеца от борда на съседен нему кораб. Но писателят Морис К.Джесъп не приел на сериозно нещата.

На 20 април 1959 г. Морис Джесъп се самоубива, като смъртта му само наляла масло в огъня – веднага в уфологическото общество започнали разговори, че той е „отстранен” зариди това, че се е „доближил твърде много до истината” за експеримента. Този път със задачата по изясняването на истината се заели известните изследователи Чарлз Берлиц и Уйлям Мур, които въз основа на останалите след Джесъп бележки и писма на Аленде, отпечатват своя бестселър „Филаделфийския експеримент” през 1973 г., в която е дадената традиционната версия на експеримента.
А малко по-късно Холивуд създава и двата свои шедьовъра, за които стана дума по-горе.

…

Все пак съществуват и няколко смислени обяснения на въпросите, които възникнали около случая с есминеца „Елдридж”. Според едното обяснение, това е проведения опит по размагнитизирането на кораба, което в случай на успех би довел до създаването на технология, която би го направила „невидим” за неприятелските морски мини. По мнението на американското Управление на военноморските изследвания, в основата на легендата тиражирана от Карлос Аленде лежи имено този процес, правещ кораба „невидим” за военноморските мини с магнитен детонатор. Процесът даже получил и своето име – „дехаусизация” (от „хаус” – единица за магнитна индукция. Другото обяснение на причудливата история за „изчезването и телепортирането” на кораба е свързано с един друг експеримент, осъществен също през 50-те години на миналия век, но този път с военноморския кораб „Timmerman”. Тогава бил проведен експеримент, за да се провери ефекта създаден от монтиран на кораба малък високочастотен генератор имащ 1000 Хц, вместо стандартните 400 Хц, при което екипажът на кораба не бил в състояние да понесе ефекта от експеримента.

Те си спомнят
Тук е уместно да се отбележи, че като че ли последната точка върху загадката с есминеца „Елдридж” поставят самите членове на екипажа му. През 1999 г., останалите живи 15 моряка, които служили в годините на войната на кораба се събрали на възпоменателна среда в Атлантик-Сити. Сред моряците бил и капитана на кораба Били ван Ален. На състоялата се среща станало дума и за т.нар. „Проект Дъга”. Ето както обяснение дали някои от тях:

84-годишният капитан Били ван Ален – „Нямам представа как е възникнала тази история”.
74-годишният Ед Уайз – Смятам, че някой е измислил това, след като се е напушил с трева”.
Морякът Тед Дейвис – „Никакви опити над нас никога не са правени”.
Морякът Рей Периньо – „Когато хората ме питаха за „експеримента” аз се съгласявах и им казвах, да аз съм изчезвал. Но по-късно те съобразяваха, че ги разигравам”.

USS Eldridge, a 1240-ton Cannon class destroyer escort built at Newark, New Jersey, was commissioned in August 1943. She was employed on escort duties in the Atlantic until May 1945, when she departed for service in the Pacific. Eldridge was decommissioned in July 1946 and placed in the Reserve Fleet. In January 1951, she was transferred to the Greek Navy, in which she served as Leon into the 1990s.

И отново „HAARP“…

До тук като че ли бяха поставени всички точки, но това щеше да е краят, ако тези дни не се появи една нова, при това доста революционна по своите измерения теория, свръзана с преди всичко с въздействието и видимите резултати на американската програма „HAARP”, за която писа вестник „Дума” на 16 април 2011 г. Тази теория е създадена от бразилския физик д-р Фран де Акино (обявен още от сега за „най-опасния жив човек”, заради неортодоксалните му възгледи), а резултатите и потвърдени от гръцкия физик от атинския ТЕI д-р Димитриу Ставрос (Dimitriou Stavros). Блестящият бразилски физик публикувал своето изследване, като цитирал 30 други много сериознви източници, които показват че всъщност HAARP има невероятно големи и дълбоки замисли, за които по-голямата част от изследователите на тази високочастотна енергетична технология дори не подозират. Става дума за това, че HAARP в много отношения може да управлява и контролира времето и пространството. А това идва от неговия, на Фран де Акино (Dr. Fran De Aquino) извод, че научните кръгове, стоящи зад HAARP са в състояние още сега да деформират времето. Така например, популярно казано, той посочва, че ако структурата на определен обект бъде обработена с еднородно електромагнитно поле по технологията ЕLF, масата му може да се придвижи към различно бъдеще време по отношението на външните наблюдатели. И това действително се извършва!

„Най-опасния жив човек”: бразилският физик  Dr. Fran De Aquino
Аналогията, която д-р Акино прави в своето изследване е свързана с голям океански кораб. Той обяснява, че корабът е направен от стомана, но ако той бъде подложен на въздействието на еднородно магнитно поле по технологията ЕЛФ с определена интензивност и честота, то корабът ще извърши преход от нашето време към друго време. Но обаче, ако той не бъде еднороден в своята маса, то всяка част от кораба ще извърши своя преход, но към различни времена в бъдещето. За електромагнитното поле е важно, всички части на кораба да са от една структура. Но за разлика от кораба, хората, които се намират на него ще извършат преходите си към различни времена в бъдещето, поради по-различния коефициент на проводимост и плътност на човешкия организъм от този на кораба.
Забележителното в случая е, че това е почти същият сценарий за извършването на „Филаделфийския експеримент”, описан през 1955 г. от предполагаемия свидетел на случилото се подписал се като Карлос М. Аленде (Carlоs Allende), в действителност пенсилванеца Карл М.Ален. Сега смятаната като измислена история за извършения експеримент с кораба „Елдридж” през 1943 г. и имаща военновременното название „Проект Дъга”, може да получи съвсем смислено обяснение. Теорията, направена от бразилския физик напълно покрива тезите на защитниците на историята, които настояват, че при извършването на експеримента, от американското правителство са използани скритите и до днес записи на великия изобретател и недосегаем гений Никола Тесла. Военният екcперимент целял да се получи пълна невидимост, но той завършил неуспешно и трагично, заради това че корабът все пак пространствено се е транспортирал, но отделните негови части „са били хванати в капана на времевите аномалии”. Нарастнало също така и изключително много подозрението, че по-голямата част от технологиите на НААRР са осъвременени и подобрени варианти на изследванията и заключенията на Никола Тесла, които се опират и върху последните научни знания от ХХI век за този невидим свят.

Никола Тесла
И така на път е да бъде разгадан тайната на „Филаделфийския експеримент”. Но все още остава тревожен един друг въпрос – как ще бъде използвана програмата НААRР – за атмосферни войни ли, за предизвикването на геофизични аномалии, за манипулиране на силата на тежестта, за деформирането на времето и пространството ли, а оттам и пробив към бъдещето… Тази технология и днес вече подлудява хората, че времето може да има своите собственици – първите започват уж да „получават сигнали” от някъде, не са в състояние реално да анализират средата около себе си и т.н. Но затова само учените ли са виновни? По някой път и тяхния „хляб” е много горчив…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– AND SOVIET OGPU HAS INTERESTED FROM UNEARTHLY TECHNOLOGIES

И СЪВЕТСКОТО ОГПУ СЕ ИНТЕРЕСУВАЛО ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ ТЕХНОЛОГИИ

Всяка специална служба има своите тайни, на често пъти които са и доста нелицеприятни. Но с времето, обществото все пак успява да се информира за тях. Наскоро, в средата на 2011 г., световната общественост разбра за нещо невероятно – че съветското ОГПУ (Обединеното държавно политическо управление) е знаело за съществуването на НЛО-тата още от края на 1925 г. Това стана възможно покрай разсекретяването на няколко документа, разкриващи част от дейността на известния терорист Яков Григориевич Блюмкин (Симха-Янкев Гершевич Блюмкин, с псевдоними: Исаев, Макс, Владимиров), по-късно един от ръководителите на ВЧК и резидент на съветското разузнаване в редица азиатски държави – Турция, Иран, Монголия и др.

Яков Григориевич Блюмкин

Малко преди да свален от власт в СССР прословутия Лаврентий Берия, началникът на V отдел на ГУГБ на НКВД на СССР Деканозов, му изпратил информация за резултатите от съветската експедиция през 1925-1926 г. в Тибет. В нея се подчертава, че през септември 1925 г., по личното разпореждане на ръководителя на ОГПУ Держински, в столицата на Тибет – Лхоце, е изпратена експедиция от 10 човека. Тя е поставена под командването на Яков Блюмкин, един от водещите съветски чекисти, работещ по това време в научната лаборатория на ОГПУ (ръководена от Евгений Гопиус) в гр.Красково. Лабораторията, която се занимавала с проучването на неизвестни за света технологии, била част от спецотдела на ОГПУ, ръководен от известния чекист-мистик Глеб Бокий. Експедицията имала за цел да проучи за наличието в Тибет на технология на неизвестно оръжие, а така също да проведе сред тибетските лидери на съответната революционна пропаганда.
Първоначално изпълнението на задачата на експедицията е поставено пред провал – представилият се като “монголски лама” Яков Блюмкин е разобличен от тибетските монаси, и единствено личното послание на Дзержински до тогавъшния Далай лама ХIII, го спасява от арест и интерниране. През януари 1926 г. той е приет от Далай лама, който заради обещанието да получи оръжие и злато, се съгласява да го запознае с пазените от тибетските монаси тайни – технологии, намиращи се в подземията на неговия дворец Потала.

Страница от отчета на Яков Блюмкин
В докладната си записка до висшето съветско ръководство, Блюмкин пише, че след като минал съответната процедура на “посвещаване”, 13 монаси го съпроводили в подземието на двореца, в което съществувала сложна система от преходи и отваряне на потайни врати. За да направят това, всеки от монасите се настанявал на определено място и в резултат на “определени подвиквания”, в строга последователност е започнато издърпването на вериги, с помощта на които големите механизми, които са били скрити във вътрешността на планината отваряли тази или онази врата. Общо към тайната зала водели 13 врати. На Блюмкин били показани само две от залите, намиращи се в подземието. В едното от тях монасите пазели древното оръжие на “боговете” – ваджара – гигантски клещи, с помощта на които през 8-10 хил. г. до н.е. вождовете на древните цивилизации са извършвали широкомащабно изпаряване на злато при температура, равна на повърхността на слънцето, т.е. приблизително на 6-7 хиляди градуса по Целзий. По думите на монасите, при процедурата на “изпаряването” на златото, в продължение на няколко секунди се извършвала следната реакция: златото се запалвало с ярко избухване на светлината и се превращало на прах. С помощта на този прах известен сред монасите като “Ваджара”, древните управници са удължавали живота си със стотици години, употребявайки го с ядене и вино. Този прах се използвал също така и при строителството. С негова помощ, древните строители, по твърденията на монасите, са успявали действително да преместват по въздуха гигантски каменни монолитни плочи и да режат твърди каменни плочи и скални породи, издигайки каменни монументи и исторически постройки, които се съхранили и днес.

В подземията, монасите пазели секретите на всички минали цивилизации, които някога са съществували на Земята. По твърдението на Яков Блюмкин те били пет, заедно с тази която съществувала и днес. Съгласно тайното учение Ва-джу, причината за гибелта на цивилизациите на Земята е било въртенето около Слънцето на още една планета (според някои това е именно несъществуващата вече планета Фаетон!), която била три пъти по-голяма от Земята, с голям вътрешен запас на топлина и вода, по елипсовидна орбита, с цикъл на завъртане около Слънцето 3600 г. Тая планета се завъртала по часовниковата стрелка, за разлика от Земята и другите планети и затова, когато влизала в плоскостта на завъртането на планетите от Слънчевата система, в резултат на мощен вихрев електромагнитен поток, на всеки 3600 г. на Земята се случвали гигантски природни катаклизми, в резултат на което човечеството и животните били поставени на границата на гибелта. При това, всеки четвърти цикъл на навлизането на тази планета в Слънчевата система, заплашвал с неизбежен световен потоп на Земята и гибелта на цивилизацията, заради характерната динамика на въртенето на планетите, които естествено се построяват със своите орбити в определена последователност.
Последният (трети цикъл) на въртенето на планетата-пришелец около Слънцето е било през 1586 г. до н.е. Поредното навлизане на планетата в слънчевата система се очаквало да бъде през 2009 г. или съответно през 2014 г. (ако се вземат предвид поправките на разликата между юлианския и григориански календар, календара на маите и тропическата година). По твърдение на тибетските монаси това щяло да бъде петия Армагедон (края на света), гибелта на днешната цивилизация и човечеството.
По твърдението на Яков Блюмкин, по тази причина, всички известни доисторически календари: шумерския, вавилонския и майския, който се отличавал с изключителна точност, завършват приблизително с тази дата.

Както се вижда от отчетите на Блюмкин, при тибетските монаси съществувало регламентирана определена процедура на “свещен избор” на избрана част от човечеството, които тибетците трябвало да спасят в подземните градове на Антарктида и в Тибет, които с някакъв своеобразен “проход-шлейф” били съединени под земята помежду си. В резултат на гибелта на всяка от цивилизациите, оста на Земята щяла да се измести срещу часовниковата стрелка от остров Пасхи (първия доисторически Северен полюс на Земята по време на на т.нар. “протогирейска цивилизация” с 6666 км. В резултат на предстоящия Армагедон, следващият Северен полюс на Земята трябвало да бъде територията на Северна Америка.
Независимо, че като резидент на съветското разузнаване Яков Блюмкин предприема няколко пътуввания в чужбина през пролетта и лятото на 1929 г., той изпада в немилост и по донос на своята любовница е арестуван, след опит да напусне Москва и избяга. Но най-вероятна причина за този арест са били апокалиптичните прогнози, донесени от далечния Тибет. Нещо повече, голяма част от тази информация станала известна и на служителите на германското и японското разузнаване. Така например, съветския разузнавач в Германия Савелиев, успял да се добере до германски сведения, които общо взето повтаряли сведенията на Яков Блюмкин. А през 1938 г. нацистка Германия организирала собствена експедиция “Аненербе”, с ръководител Ернст Шеффер, достигнала също до Лхоце, Тибет.

Яков Блюмкин като арестант
И все пак Блюмкин успял да каже в последните си дни на живот през септември 1929 г.,за какво става дума. В протокола на разпита му, на въпрос на следователя Черток “Какво сте получили в Тибет. Накратко!”, той отговаря:
“В Тибет аз получих сведения за хипертехнологии, които са скрити под ледовете на Антарктида, в подземни градове, останали след бивши цивилизации, които са отпреди стотици хиляди години. Тези технологи са ни недостъпни, в обикновения смисъл на думата. Там има летателни апарати, които беззвучно се придвижват в небето с огромна скорост и оръжие, което е способно за няколко секунди да унищожат големи градове…”

Няколко дни по-късно той е разстрелян, като отнася в гроба със себе си много от тайните на тибетските монаси.
Така приоритетът към тайните знания от Тибет останал в ръцете на нацистка Германия.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Ръководителят и – Щурмбанфюрера от СС, д-р Ернст Шеффер
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-KB-14-082
Автор Krause, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Будистки монаси
Дата 1938(1938)
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive),
Bild 135-S-04-04-26
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Така изглежда Двореца Потала
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-12-27-09
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет.
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-12-19-45
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет.
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-13-08-26
Автор Schäfer, Ernst

AND SOVIET OGPU HAS INTERESTED FROM UNEARTHLY TECHNOLOGIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Стандарт” („STANDARD“), Sofia, N 7047 from 4th September 2012, p.22. See – http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-09-04&article=422776

– VERDUN`S BATTLE FROM 1916

       БИТКАТА ПРИ ВЕРДЮН ОТ 1916 г.

      Третата година на Първата световна война – 1916 г., се характеризира с яркото противопоставяне на двете противоборстващи групировки,  с изключителната ожесточеност на сраженията на всички театри на военните действия и с провеждането на редица операции, една от които е и отбраната на Вердюн, който била “ключът” към отбраната на войските на Антантата на френска територия и, от която се нуждаел кaйзеровото върховно командване. Тогавъшният началник на германския Имперски щаб, генералът от инфантерията Ерих фон Фалкенхайн добре знаел, че ако не се овладее тази френска крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.  От друга страна, евентуалното излизане на германските съединения на рубежа на десния бряг на река Маас, би позволило на  германското Имперското командване да свие фронтовата линия и усили с освободените сили и средства оставащите първоешелонни съединения. С попадането в ръцете на германското Върховно командване на този възлов елемент от отбраната на войските на Антантата на Западноевропейския ТВД, каквато е крепостта Вердюн, щял да нанесен огромен морален удар по престижа на командването на войските на Антантата.

      От германска страна, срещу войските отбраняващи френската крепост Вердюн, активните бойни действия е трябвало да започнат в първите месеци на 1916 г.

       В същото време, пред съюзниците от Антантата предстояла за изпълнение голямата задача по синхронизирането на войсковото управление, а оттук и поставянето под общо командване на планирането, подготовката и провеждането на бойните действия. По замисъл на съюзническото командване това е трябвало да стане чрез подготовката на предварително разработени от генерал-щабните офицери планове за провеждането на настъпателни фронтови операции срещу въоръжените сили на Централните сили на съответните два европейски ТВД-та. Тази линия на поведение и предложението за този начин на действие е поставено още преди 1 януари 1916 г. – на проведената от 6-ти до 9-ти декември 1915 г. във френския град Шантили  (на река Уаза, близо до град Крейл)  конференция, с участието на представителите на Република Франция, Кралство Белгия, Кралство Италия, Кралство Великобритания,  Кралство Сърбия и императорска Русия. На конференцията се постига съгласие за крайната цел на войната – осъществяването на икономическия и военен разгром на държавите от Централните сили и, даването на първостепенно значение на общите настъпателни или отбранителни фронтови операции преди всичко на основните два ТВД-та на Европейския континент, които да не позволят прехвърлянето на противниковите резерви от един фронт на друг.  Но и тук не минава без противоречия, особено що се касае въпроса за направлението на решаващия удар, тъй като всяка една от държавите-съюзнички от Антантата, защитавала предимствата,  възможностите и особеностите на своя театър на военните действия (ТВД). Тук, на тази конференция за първи път генерал Жофр признава отговорността на съюзниците за разгрома на Сърбия и се разглеждат различни въпроси за евентуалното помощ на Русия и Франция за защитата на интересите на Сърбия и предоставянето на сектор от съюзническия фронт на сръбската армия. На новата съюзническа конференция в град Шантили (на 14-ти февруари 1916 г.) е взето решението за сроковете за настъпление на армиите от Антантата срещу армиите на Централните Сили (1 юли 1916 г.) – като настъплението на британските и френските войски е трябвало да бъде предшествувано от настъпление на войските на генерал А.А.Брусилов на Руския ТВД към 15 юни 1916 г., с цел отвличане вниманието върху себе си.

      Как вървяло осъществяването на плановете на двете противоборстващи коалиции от държави?

      Руската императорска армия, която поема основният удар по армиите на Централните Сили в Североизточна и Югоизточна Европа, независимо от дадените през 1915 г. огромни по своята численост човешки и материални загуби, и след изтощаването на възможностите си в дълбочината на своя ТВД, успява да се укрепи на рубежа гр.Рига, гр.Двинск, гр.Пинск, гр.Тарнопол (дн. гр.Тернопол), гр.Черновици (дн.гр.Черновци). Тук, заради изтощителните и големи по своя размах бойни действия, германските войски и тези на съюзничката му по коалиция – Австро-Унгария, не са в състояние да продължат по-нататъшното си настъпление към Санкт Петербург и Москва. Поради тази причина, военнополитическото ръководство на Централните сили решава да обърне своя поглед към Западноевропейския ТВД, където германското имперско командване се заема с планирането и подготовката на настъпателна операция на най-отговорния му сектор – Вердюнския.

      Вердюнския укрепен район (УР) на френско-британската  отбрана срещу Централните сили е бил с дължина от 112 км и се явявал възловият пункт от цялата отбранителна система на Франция, изградена на този ТВД. Укрепеният пункт е изграден по проект на известния архитект и военен инженер Вобан на базата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения (някои от тях с по няколко етажи в дълбочина), съчетани на места с междинни укрепления. Общо в отбранителната система на Вердюнския укрепен район  са изградени два фортови пояса. Първият е бил на разстояние от 2,5 до 6,5 км от ядрото на крепостта и е изграден от фортовете Белвил, Сен-Мишел, Сувил, Таван, Белрюп, Регре, де-ла-Шом, построени от 1874 г. до 1880 г. Най-важен за отбраната на самата крепост Вердюн е външния фортови пояс, намиращ се от ядрото на крепостта на разстояние от 5 до 8 км. Той се състоял от построените около 1880 г. и бетонираните в периода от 1888 до 1897 г. фортове Дюмон, Во, Муленвил, Розелие, Годенвил, Дюни, Ландрекул, Сартел, Буа Бур-рю, Мар, поста Бел Епин и укреплението Шарни. В периода от 1910 г. до 1914 г. е построен на северния фронт на крепостта Вердюн и фортът Вашеровил. Общо в отбраната на този отговорен сектор са предислоцирани от дълбочина, осем пехотни дивизии от състава на 2-ра френска армия, намираща се под командването на генерал Ер (Herr), които заемат отбранителната полоса както следва – на източния участък от УР-а се разполагат 2-ри и 30-ти армейски корпуси (АК) – общо шест пехотни дивизии с 338 оръдия с различни системи, а на западния участък на Вердюнския УР – 7-ми АК (две пехотни дивизии с 294 оръдия) (28). Южно от крепостта Вердюн се разполагат три пехотни дивизии, които също се дават в подчинение на началника на УР-а – генерал Ер. Допълнително, при нужда и в интерес на френската отбрана на този сектор (отбраната на крепост в състава на общоармейски фронт) е могло да бъдат използвани и резервите на френското Върховно командване – 1-ви, 3-ти и 20-ти френски АК, разположени в района на с.Бар де Люк и с.Сен мен.

      За овладяването на Вердюнския УР, германският командващ фронта, генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм, подготвя от състава на 5-а Германска армия ударна групировка, състояща се от 7-ми резервен корпус (РК), 18-и армейски корпус  (АК), 3-и АК, 5-и РК и 15-и АК – общо 17 дивизии. Германската групировка имала в състава си приблизително 1 милион военнослужещи. От групировката, в първи ешелон на настъплението се разполагат 7-и РК, 18-и АК и 3-и АК, а 15-и РК имал за задача да скове действията на противника на левия фланг на армията, а 5-и РК се развръща на рубежа между направленията на германския главен и спомагателен удар. На определения от германското имперско командване за пробив 13-км участък от белгийско-френско-германския фронт, който се отбранявал от две френски дивизии, командващият 5-та Германска армия генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм съсредоточава за атака шест  дивизии (и три дивизии в резерва), като в бойните редове на германците се разполагат 1762 оръдия, 542 от които са  тежки. По такъв начин, на направлението на главния удар е постигнато от германска страна превъзходство в хора близо 3 пъти, а по отношение на артилерия се постига покритие от 1 тежко оръдие на 21 линейни метра и от 1 леко оръдие на 10,5 линейни метра.

      Първоначално за ден на германската атака е определен 12-ти февруари 1916 г. Независимо от факта, че френският началник на ГЩ маршал Жозеф Жак Сезер Жофр допуска, че направлението на удара на германското командване ще бъде в направление на областта Шампан, френското върховно командване решава да съсредоточи на източния участък на Вердюнската отбрана съответно три дивизии от състава на 2-ри АК, а в направлението на главния удар – 3 дивизии от състава на 30-и АК и, западно от р.Маас – две дивизии от състава на 7-и АК. При това, срещу острието на германския клин, който е от три АК, са разположени само две френски дивизии. Непосредствено в дълбочина на френската отбрана е разположен като резерв само 20-и и 1-и АК от състава на 3-а френска армия.

      След 9-часова артилерийска подготовка, при която са нанесени удари с всички налични артилерийски средства по френската полоса за отбрана, германските войски атакуват на фронт с дължина от четиридесет км. За няколко дена ожесточени и упорити боеве, първоешелонните дивизии на германските корпуси успяват да се вклинят във френската отбрана, да принудят французите да отстъпят от рубежа – село Кот-дьо-Талу, височината Морт-ом и да овладеят форта Дюмон. На 25-ти февруари 1916 г., те успяват да овладеят, определяният от генерал Анри Филип Петен като  крайъгълния камък на Вердюнската защита – форта Дюмон, който бил отбраняван от 3 оръдейни разчета и 56 картечари, като постигат крупен оперативен успех. По такъв начин се излиза пред четвъртата позиция на френската защита. Но като цяло, дълбочината на германското вклиняване във френската отбранителна полоса не надвишавало повече от 6 км, което попречило на настъпващите дивизии да овладеят Вердюнския УР от първия път. По този начин, изпълнението на германския оперативен план, изграден на принципите на ускорената атака и нанасянето на внезапен удар, пропада. За неуспеха на изпълнението на плана голяма роля изиграва и навременното въвеждане на оперативни резерви от дълбочината на отбраната на френската армия, към застрашения район. Намиращият се първоначално под командването на генерал Анри Филип Петен (а от 1-ви май 1916 г. заместен от генерал Робер Жорж Нивел) 2-а френска армия, е прехвърлена към мястото на пробива на германците, като заедно с това успява да организира и снабдяването на отбраняващите се части по така нареченият “Свещен път” (шосето Вердюн – Бар-льо Дюк).  Едновременно с това, на мястото на 10-та френска армия в района на гр.Арас е прехвърлена една английска армия, което дава на френското командване възможността да използва на други застрашени направления, още четири корпуса.

      На 6-ти март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции – този път в района на западния бряг на р.Маас. То се подготвя от командването на 6-ти германски резервен корпус. Целта на германското настъпление е била овладяването на господстващите в района височини “304” и “Морт-ом” (“Мъртъв човек”), от чиито склонове френската полева артилерия успешно прострелвала фланга на германските бойни редове, които са разположени на десния бряг на река Маас. Тук, между 8-и и 11-и март 1916 г., личният състав на германските съединения преминават в настъпление срещу френския отбранителен участък на фронта в района на селищата Гардомон – Во. Бойните действия имат ожесточен характер и са с различен успех и за двете страни.  Фалкенхайн отдава заповед за спирането на германските атаки срещу Вердюн чак на 11-и юли, във връзка с развитието на офанзивата на река Сома.

      Резултатът за германския Райх от тези, продължили близо 70 дни кръвопролитни боеве е плачевен – германските войски успяват да се вклинят в дълбочина на френската отбрана само на 7км-10 км. През май-юни с.г., войските на Кайзерова Германия отново се опитват да овладеят Вердюнския укрепен район, като се вклиняват на отделни места във френската полоса за отбрана. Общо загубите към средата на юни 1916 г. и от страна на двете противостоящи си групировки от армии, достигат близо половин милион души, а към края на годината, на този участък, Германия дава като жертви около 600 хиляди души, а Франция – 358 хиляди души. По други данни, само в операцията по овладяването на Вердюнския укрепен район германците за 6 месеца бойни действия дават 336831 човека като убити, ранени и безследно изчезнали, докато загубите на французите възлизат общо на 362000 души.

      Сражението за Вердюн завършва на 16 декември 1916 г. Но с тази битка войната не завършва. Предстояли още две дълги години, преди Антантата да успее да изкове своята победа.

Ст.н.с.Николай Котев, д-р по история

VERDUN`S BATTLE FROM 1916 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN …

– SOME INTERESTING FACTS FROM THE WORLD OF RAILWAY TRANSPORT. The April prophesy. James Watt’s steam engine.

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ ОТ СВЕТА НА ЖЕЛЕЗОПЪТНИЯ ТРАНСПОРТ.

Първоаприлско пророчество

На 1 април 1886 г., швейцарският вестник „Нойецюрхер цайтунг” съобщил, че в планината Юнгфрау ще бъде построена железопътна линия. В редакцията на вестника веднага постъпили запитвания по този повод. След няколко дни редакторът бил принуден да обърне вниманието на читателите на вестника върху датата на отпечатването на съобщението – 1 април. „Строителството на железопътния преход на височина 3500 м в планина е невъзможно”, убеждавал той своите читатели. „Това беше шега”. Но след няколко десетки години този железен път става реалност в подножието на върха Юнгфрау – този изключително живописен район на Бернските Алпи, който е с височина 4167 м и откъдето се спускат многобройни ледници. А най-интересното е, че промишленият магнат Гуйер-Целер, решил да построи тази железница, за първи път е замислил тази идея, докато е чел статиите на вестника.

Трябва да се отбележи, че това не е онази най-високо построена железница в света. За такава все още се смята пътят, построен в Перу, пресичащ Андите на височина повече от 4000 метра. При това кондукторът е в постоянна готовност да даде кислородни маски на пътниците.

Парната машина на Джеймс Уат.

James Watt

Към 1769 г. шотландският механик от град Глазгоу Джеймс Уат вече е бил притежател на патент, в който се описвали основните принципи на парния двигател. Но първите опити на известния шотландец да задвижи създадената от него машина претърпяват пълен провал. Цилиндърът, в който е трябвало да става разширяването на парата, се оказал навсякъде пробит и не задържал пара, тъй като не бил изработен от цяло парче метал, а изкован от лист стомана. Цялото техническо изкуство на майсторите от Глазгоу не стига, за да се пробие в цяло парче метал голям отвор и да се изработи обикновен цилиндър. Все още не съществувала възможност за използването на достатъчно съвършени инструменти и на метода на заваряването. Чак към 1784 г., след като внася различни изменения в своя проект за парна машина, Джеймс Уат успява да получи нов патент за универсално действащ модел на парен двигател. За това как бързо навлиза в техническата система това изобретение говори и фактът, че през 1826 г. във Великобритания вече се наброявали около 1500 парни машини на Уат.

James Watt workshop

Ст.н.с. Николай КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Железничар“ („Railway-man“), Sofia, N 27 from 17-23 July 2003

„SOME INTERESTING FACTS FORM THE WORLD OF RAIL TRANSPORT. The April prophesy. James Watt’s steam engine“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ONE BULGARIAN PATRIOT – IVAN N.DENKOGLU

                      ЕДИН БЪЛГАРСКИ ПАТРИОТ…
Близо до София има едно малко и прекрасно село, известно под името Балша. Неговите улици се преплитат една с друга и на много места завършват по склоновете на Стара планина. А в самият център на селото пред Младежкия клуб и Кметството стои един паметник – този на българския родолюбец и патриот Иван Денкоглу. Все още са малко данните за неговия живот, но и тези които са известни говорят за това, че Денкоглу е бил действително един от българите, за които можело да се говори с часове.

Иван Николаевич Денкоглу (рожденото му име е Иван Ненов Денчев) е роден в селото на 30 ноември 1781 г. в бедно семейство Като малък, с помощта на гръцки търговци той успява да замине за Русия и се установява в Москва, макар че по това време тя вече не била столица на Руската империя. Тук, покрай гръцките търговци той започва да се занимава с различни финансови операции и търговия, като по такъв начин след известно време успява да забогатее. Търговските му дела го свързвали с много европейски държави, но той никога не забравял за своята родина – България. Това бил периода на активна дейност по натрупването на основен капитал, нужен му по-късно за реализирането на своята неизтощима творческа енергия в полза на общото културно издигане на поробените славяни. Веднага след забогатяването си, българския патриот започнал да влага много от своите средства в просветното дело – той отделял пари за създаденото на 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище с желанието то да се превърне в център за подготовка на учители по взаимноучителния метод, построява такова училище и в София, където по-късно изпращал от Русия много книги. През 1834 г. Иван Николаевич Денкоглу внесъл във фонда на Московския университет петнадесет хиляди златни рубли. Този стипендиантски фонд, създаден от българския търговец позволил на много млади българи, успяли да напуснат поробените земи, да завършат университета. Последните, като студенти имали възможност да се приобщат към прогресивната руска обществена мисъл и да станат по-късно активни пропагандатори на идеята за освобождение на балканските славяни от османско робство.

Част от Москва в средата на XIX век
Един от тях бил и Никола Катранов, роден през 1829 г. в гр.Свищов, който пристигнал с група съотечественици за продължаването на образованието си в Московския университет. Като такъв, той още през 1848 г. бил зачислен като стипендиант на фонда Денкоглу в тогавъшния историко-филологически факултет. Горещите и страстни изказвания на Катранов направили голямо впечатление на Иван Николаевич Денкоглу, който се надявал, че след завършването на образованието си в Москва, Катранов ще може да стане отличен учител в Софийското училище. Такава била и целта на самия студент – смятайки, че просветата ще способствува за духовното възраждане на българския народ, той се надявал по-късно тази възможност да развие в условие за национално и политическо освобождение на българските земи.
В Москва Н.Катранов се проявява като способен и сериозен студент. Кръгът на неговите интереси, насочвани внимателно от Денкоглу бил широк – при съдействието на А.Ф.Велтман той обработва събраните още в родината си български песни и ги превежда на руски език. Опитва силите си и като преводач на поезията на модните тогава Байрон и Гьоте, съчинява собствени стихове, като част от тях дори публикува и на страниците на първия български вестник „Цариградски вестник”. По-късно известния български учен Иван Г.Клинчаров писал за любимеца на Денкоглу: „В България Катранов се научил да обича родината и да ненавижда тиранията, в московските литературни и философски кръжоци той издигнал тази любов и ненавист в степен на високо съзнание от необходимост в просветата за масите и революционното преобразуване в страната”. Именно той става протитип на героя Инсаров от знаменития роман на И.С.Тургенев „В навечерието”. През 1853 г. Н.Катранов заминава със съпругата си Лариса във Венеция, където се разболява тежко. Винаги щедрият И.Н.Денкоглу отново му предложил веднага да финансира едно пътуване до Свищов или София, тъй като предполагал, че благодарение на родния въздух, любимеца му Николай по-скоро ще оздравее. Но помощта закъснява…

Смъртта на любимеца на Денкоглу не остава незабелязана в московските писателски и обществени среди. Вероятно тогава в близкия приятел на Денкоглу – Тургенев, се ражда идеята да напише романа „В навечерието” с главен герой Инсаров, чийто прототип станал Н.Катранов. Великият руски писател се срещал с Иван Н.Денкоглу и с П.А.Бессонов, от които научил необходимите подробности, нужни за написването на романа…
Московският дом на търговеца Иван Николаевич Денкоглу се посещавал от много хора. Стопанинът бил известен в московските и петербургските среди като сърдечен човек с добър характер. Но най-желаните гости за него все пак си оставали съотечествениците. Тук, често пъти идвали и много от известните руски литератори, сред които би могъл да бъде забелязан и писателят Тургенев, писателят А.Ф.Велтман, С.П.Шевърев, идвал и самият академик М.П.Погодин, редактор на списание „Москвитянин”, известните славяноведи и българисти Виктор И.Григорович, Иван Срезневски, М.А.Соловьов, Н.В.Савелев-Ростиславич и др. Често пъти в събиранията вземали участие и братята Аксакови, като по-често идвал по-голямия брат Константин, един от ръководителите на московските славянофили. Тези срещи и взаимни контакти бележат не само една от най-високите точки на българо-руските културни взаимоотношения през първата половина на XIX век, но и са съществен елемент в задълбочаването и засилването на знанията за поробената страна. Именно тук, става известна в много подробности съдбата на автора на труда „Древните и сегашни българи в политическо, народоописателно, историческо и религиозно тяхно отношение към руснаците“ (т. I, М., 1829), учителя Юрий Ив.Венелин (Георгий Гуца), за когото по-късно Иван Николаевич Денкоглу в знак на благодарност отпуска средства за поставянето на паметник и за отпечатването на съчиненията му. Едно от тях е „Венелин Ю. И. Критические исследования об истории болгар Ю. И. Венелина с прихода болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или покорение Болгарии великим князем русским Святославом. Изд. на иждивении болгарина И. Н. Денкоглу. М., 1849. III, 342, VI с.”
Една от важните теми в разговорите в дома на Денкоглу винаги е бил приносът на Юрий Венелин, както и неговия тежко преминал живот. В Москва той пристигнал само с 25 рубли в джоба си и целия си живот по-късно посветил на изучаването на историята на България. Именно от тогава, всеки българин, живеещ в емиграция, с благоговение произнася неговото име, името на първия историк и изследовател на историята на България в чужбина. Но по това време другите учени не го възприемали на сериозно, а Академията на науките въобще не признавала неговия принос. Разболявайки се от туберкулоза, Юрий Венелин умира през 1839 г. в нищета, като дори в университетската болница за него не се намерило място.
Всички тези разкази, чути в дома на Денкоглу, събудили в младия славяновед Петър Бессонов, по това време студент в Московския университет, желанието да се заеме с изучаването на българския език, с историята на България и с нейния запазил се фолклор. Две години след смъртта на неговия приятел Н.Катранов през 1955 г., П.А. Бессонов успява с помощта на Денкоглу да отпечати записаните от него 22 народни песни.

Приятелят на Иван Денкоглу – писателят И.С.Тургенев

Тук е уместно да се отбележи, че връзките между българите и Русия са били значително улеснени от откриването, макар и за кратко след 1856 г. на руските консулства в Пловдив, Солун, Варна, Търново, Битоля и др. Именно с тяхна помощ, самият Денкоглу и другите родолюбиви българи живеещи в Русия, успяват да изпратят на редица новооткрити училища книги, учебници и други училищни пособия. С помощта на консулствата се изпращат да получат тъй нужното образование в Русия и много български младежи – само от Варненското вицеконсулство, за по-малко от 10 години, в Русия са изпратени 80 българчета, като от тях 7 са девойки. Общо за сметка на Русия, обществените организации и частни лица, сред които на първо място е Иван Денкоглу, през 50-те и 60-те години на ХХ век се обучавали около 700 български студенти, като много от тях се привличали за работа в редакциите на руските периодични издания и списания.
С парите на Денкоглу в Московския университет учат Никола Михайловски, създател на прочутата еленска даскалоливница, която някои с основание смятат за първото висше училище за учители у нас, и баща на автора на химна „Върви, народе възродени“ Стоян Михайловски. Сава Филаретов, който учи философия в Московския университет, става довереник на търговеца и по негова воля първият учител в основаното от Денкоглу софийско девическо училище. Последният стипендиант, който учи приживе на големия български дарител, е Геров от Одрин. По-късно Найден Геров става руски дипломатически служител и като такъв работи в продължение на две десетилетия, отстоявайки българските искания по църковно-националния въпрос. Получил солидна научна подготовка с помощта на Денкоглу, той става родоначалник на новата българска поезия и успява да подготви речник на българския език, който не губи своята ценност и днес.
Голям е приносът на Денкоглу и към развитието на църковните взаимоотношения в България. Днес, в центъра на София, със своето изящество се отличава църквата „Света Неделя”. По своята същност, храмът Света Неделя принадлежи към третата вълна християнски църкви на това място. Предполага се, че той е бил построен около Х век от н.е. Известно е също така, че храмът е съществувал също така и през ХІІ век, когато култът на Светата Неделя – покровителката на българските царе, е бил държавен. В двора на храма, по стар обичай се намирало християнско гробище. Там се намирала и малка, поставена върху земята църква „Св.Архангел”. Но малко известен е днес фактът, че по-късно, през 1849 г. с помощта на паричните вноски събрани и направени от богатите граждани е било построено училище, като най-голям дял в това внесъл именно московския предприемач Иван Денкоглу.
В края на живота си великият българин завещава големи суми на софийски училища и църкви. Умира от инсулт на 13 май 1861 г. в Москва, погребан е в Пятницкото гробище.

Приносът на Денкоглу към развитието на българо-руските просветни връзки не бил забравен. Близо една година по-късно, на 1 февруари 1862 г. с Указ обявен от Сената, в гр.Одеса е създадена при Гимназията на Ришельовския Лицей, „стипендия на Денкоглу”. За нея се използват дарени други 10 хил. златни рубли. Малко по-късно фонда за Московския университет е увеличен с още 1500 рубли. С помощта на тази сума, чрез Московския славянски комитет са осигурени нови стипендии за българските младежи – 3 стипендии за Математическия факултет, 6 – за Филологическия, 2 – за Юридическия факултет, 2 стипендии за медици и 4 стипендии за кандидат-студенти. В завещанието си Денкоглу също така определя над 5000 рубли за изграждане на църкви в рамките на тогавъшна София. Малко странно звучат две от клаузите: „Да се изпратят по 100 рубли на десет най-бедни девици при омъжването им“ и „Да се изпратят 2000 рубли сребро за откупуване от затвор на затворени за дългове“. След голямото земетресение в София той изпраща 4000 златни рубли, за да се купи брашно и да се раздаде на пострадалите.
Нека никога не забравяме за него!

Ст.н.с.Николай Г.Котев, д-р по история

ONE BULGARIAN PATRIOT – IVAN N.DENKOGLU by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 31 (579) from 2 August – 8th August 2012, p. 45  – see: