– ÖTZI THE ICEMAN… FROM BEFORE 53 CENTURIES


ДА ЕВРОПЕЕЦ, НО … ОТ ПРЕДИ 53 ВЕКА!

Звучи невероятно? Но това действително е така! Особено когато се касае до изненадите, които ни поднасят алпийските глетчери.
В музея на италианския град Болцано, Северна Италия е изложена восъчната фигура на неандерталеца Йотци (Йорци) – при това точно така, както е изглеждал в последните минути на своя живот, преди да остане тялото му за 53 века в ледовете на алпийски глетчер Зимилаун. Този италиански музей е уникален, понеже е зданието му е построено само заради една находка – самият Йотци, който и до днес остава единствената отлично запазила се мумия на доисторическия европеец.

На 19 септември 1992 г., двама германски алпинисти (Хелмут Симон със съпругата си) предвижвайки се приблизително на 3400 м височина по глетчера Зимилаун в района на долината Йотц в Южен Тирол, откриват останките на човек, за когото предположили, че е тялото на някой изчезнал преди това турист. Но много скоро, след като тялото е прехвърлено с вертолет, светът с изненада научил от заглавията в пресата, че е открито напълно запазеното тяло на човек, живял в Алпите преди повече от 5 хиляди години!

Тъй като границата между Австрия и Италия в региона на алпийските ледници е все още трудно определима, отначало се предполагало, че Йотци е открит на австрийска територия, но след като били направени съвсем точни измервания, все пак се стигнало до извода, че той се намирал на италианска територия. Веднага след откриването на мумифицираното му тяло, то било предадено за изследване на учените от Романо-германския музей в град Майнц (Германия).
Изследванията, които продължават и до днес, откриха много неизвестни факти за периода, в който е живял Йотци, както и за самия него. Той имал височина 158 см и е бил на възраст 46 години, със сини очи и дълги кафяви коси. На тялото си имал татуировки, на ухото си обица, на гърдите си украшение. На краката си – неандерталски “мокасини”, натъпкани с трева за топлоизолация. Самият той имал връхна дреха, ушита от кожите на елен, сърна и дива коза, която отгоре се закривала от дълга кожена мантия без ръкави, а най-отгоре – за предпазване от дъждовете е била навлечено наметало от трева! На главата си – също шапка от кожа.

Йотци носил и цял набор от необходими вещи, нужни за оцеляването в условията на тогавъшното време – в кожената му торбичка, висяща на пояса му имало различни кремъчни оръдия, костено шило и прахан за разпалване на огън. На пояса си носил в плетен калъф кремъчен кинжал с дървена дръжка и ретушьор (приспособление за заточване на кинжала). До тялото му е открит голям лък от тис и кожен колчан с 14 стрели. При това каменните и кремъчните наконечници били прикрепени към стрелите с гуменоподобно вещество. Йотци имал и доста екстравагантна мешка, закрепена на U-образна дървена рамка. В нея се намирала запасна тетива, направена от животински жили, изплетено въже, острие от рог на елен, тревна мрежа (вероятно за лов на птици), няколко зърна и най-поразителното – “походна аптечка”, състояща се от две ядливи дървесни гъби Piptoporus betulinus на кожена сиджимка, т.е., отварата от които се използват в наши дни като отлично средство за лечение на стомашно-чревни инфекции и злокачествени тумори! Вниманието на учените било насочено най-вече към брадвата му, която била изготвена от чиста мед и закрепена на дървена дръжка с помощта на кожени ремъчки и гуменоподобно лепило.

Тук за учените не свършили изненадите – след като мумията била затоплена до + 2º и изследвана с помощта на томограф, се оказало, че в областта на ребрата е останал накрайник от стрела, гръбнакът повреден, и носът счупен. Т.е. Йотци загинал в сражение. Според остатъците на кръвта, открити по неговите собствени дрехи и върху брадвата, се разбрало, че той е участвувал в битка, като е ранил четирима други и, накрая, сам е бил уцелен макар и не смъртоносно със стрела, след което паднал от скала, където загинал.

Учените получават също така и любопитни сведения за това какво е ял преди да загине, а изследването на зъбите му, макар че били силно изтрити, показало че той няма и най-малка следа от зъбен кариес!
И тук започват изненадите. Макар че с помощта на радиовъглеродния метод е доказано, че той е живял преди около 5,3-6 хиляди години, и всичките му оръдия били каменни, в ръцете си той имал все пак брадва от чиста мед! Т.е., излиза че той е бил представител и на неолита и на медния период от развитието на човека. Нещо повече, подобни брадви започнали да се изработват около хиляда години по-късно (в региона на Ремедело-Сотто, Северна Италия, приблизително през 2700 г. пр. н.е.). А ако се погледне и върху изработката на лъка и от материала, от който е направен – ще се окаже, че той е въобще връстник на Вилхелм Тел! Една интересна подробност – независимо от солидната си възраст (46), той продължавал да расте, за което показват анализите на неоформилата му се костна структура!

Изследванията продължават и днес. Йотци лежи в хладилна камера при – 60º в музея и за флората и фауната на Южните Алпи от този период, но какво ли все още крие регионът под своите ледове?

ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.32.

Creative Commons License
ÖTZI THE ICEMAN… FROM 53 CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”


ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

– Кой тропа? – пита Ралина булка.

– Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

– Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

– Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

– Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

– Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II


СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на БългарияСофия.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

Creative Commons License
ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES.


ХАРТАТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СЕ НУЖДАЕ ОТ МНОГО ПРОМЕНИ. ДНЕС Е ВАЖНО КАК ЩЕ ЖИВЕЕМ, КОГАТО ИМА КОМПЮТЪРНО МИСЛЕНЕ И КОСМИЧЕСКИ ТЕХНОЛОГИИ.

Вярата в социалната справедливост и предаността на основните права и свободи на човека са внедрени в нашите традиции”. Това бе и камъкът, в който се разбиха атаките на нацистите срещу моралните убеждения. Желанието на Обединените нации бе след Втората световна война да създадат положение за народите, което да не допуска човечеството да бъде заплашвано. Тъкмо напротив – да се стреми към задълбочаване и сътрудничество на различните политикоикономически системи.

San Francisco Conference: Mr. Edward R. Stettinius Jr., Secretary of State of the United States and Chairman of the delegation, addressing the San Francisco Conference, and Mr. Harry S. Truman, President of the United States of America (left).

Конференцията в Сан Франциско през 1948 г. постави началото на голям диалог за смисъла на съществуването на международната общност като система. Но не като структура за оцеляване, а за сдържане и възпиране на всички опити на агресия, както и срещу потъпкването на конституционните права на човека. Новата програма ще предупреждава и премахва междунационалните и етническите конфликти, които биха се появили в бъдещето. Сериозно дипломатическо недоглеждане оставя отпечатък и до днес в историята на ООН. Следата се намира в текста на Всеобщата харта на правата и свободите на човека.

Още стои неподписан окончателен мирен договор между правителствата на тогавъшния СССР и на последната от нацистко-фашистката Ос държава – милитаристка Япония. Всичко това влияе и върху изработването на ръководните документи на ООН.

A. A. Gromyko, Acting Chief of the Soviet Delegation and Ambassador of the USSR to the United States (center front) and members of the delegation of the USSR. Seated (left to right): Prof. S.A. Golunsky, Rear Admiral K.K. Rodionov, S.K. Tzarapkin, A.A. Gromyko, K.V. Novikov, A.A. Sobolev and S.B. Krylov. Standing (left to right): Slusarenko, F.T. Orskhov, Lifanov, G.P. Arkadiev, G.N. Zarubin, A.A. Arutiunian and A.A. Roschin. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

Документът за правата и свободите на човека е подготвен и окончателно приет през 1948 г. Тежкото наследство на времето оказва влияние. Милиони военнопленници на чужди територии от загубилите войната държави, както и задържани без съд и присъда в различни лагери не могат да се радват на новата политическа ситуация. Това остава като трудна задача за новите министри на външните работи, сред които Вячеслав Молотов, Джон Фостър Далес, Андони Иден. Всеобщата харта на правата и свободите на човека е подготвена по тяхно време. Международният документ не е голям по съдържание. Но отговаря напълно на своето време. Тогава се редуват катаклизми, подготовка на различни мирни договори, създават се нови държави, неофициално се провежда политика на студена война. Процесите на промяна са динамични и като икономически модели, и като направления. Противопоставят се народи от цели континенти. Застава се срещу трансформации на отделни социални строеве, срещу културни и други влияния. Вече има нови виждания и осмисляния за най-кървавия конфликт в историята на човечеството. За това се налага да се създаде международен документ, който да защитава правата и свободите на човека.

San Francisco Conference, last public session: Edward R. Stettinius Jr. (left) and A. A. Gromyko.

Двадесет години по-късно от създаването на документа геополитическото положение на света е променено. Човешкото усещане за индивидуалност в национален и международен план също. Днес не един или двама учени и изследователи се завръщат там, откъдето Организацията на обединените нации бе започнала. Тя работеше за смисъла на човечеството. Искаше да му даде смисъл, като създаде неповторим конгломерат от индивидуалности. Редица източноевропейски инакомислещи като Андрей Д.Сахаров, ген. Пьотър Григоренко, академик Сергей Вавилов не един или два пъти се противопоставят на управляващите политически механизми. Те намират логиката на дисидентските движения за грешна. Те смятат, че голямата социална и културна политика на Запад е добре вмоделирана напоследък в конституционните права на гражданите от Европейския съюз.

В България с подобна естетизация на човешките права и свободи дълго време се занимаваше философът естет Ради Овчаров.

May 5th meeting of the Executive Committee. Herbert Vere Evatt (left), delegate of Australia, Attorney General, and Minister for External Affairs, discusses the text of the proposal of Anthony Eden, Secretary of State for Foreign Affairs and Chairman of the United Kingdom Delegation
5/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

В последните десетилетия въпросите за правата и свободите на човека са на преден план във всички конфликти. Постепенно това води до отпадането на старите постижения на „дисидентските движения”. То е характерно за държавите, в които разбирането е напреднало, а разрешаването на въпросите за демокрацията е в ход. Промяната позволи на учените да напомнят, че такива понятия като държава и страна, открито и тайно, мир и свят, за и против позволяват да се спекулира със закона. И някои да припечелват от собствената си или пък на другите некомпетентност. На места човешкото познание преминава от национално в международно.

V.M. Molotov, Peoples Commissar for Foreign Affairs and Chairman of the Delegation of the USSR, and members of the USSR Delegation, meet the press after Molotov’s speech to the Soviet Union, celebrating the victory in Europe.
8/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

При препоръките за изменение на Всеобщата харта на правата и свободите на човека от 1948 г. мисълта на Андрей Сахаров може да се добави така: „Трябва да се стремим, макар и схематично, да си представим по-добър вариант на развитието на човешката мисъл по отношение на пътя, по който трябва да премине човечеството през ХХІ век. Така е устроен човекът, стреми се да събори стената, изградена в самия него”. Все още в Хартата на правата и свободите на човека не са определени мястото на такива въпроси като правата на гражданина в армейска униформа, използването на новите технологии в космическото пространство на макро- и микрониво. Търси се решение за появата на компютърното мислене, въздействието на политическите системи върху поведението на хората. Това са само малка част от постоянните въпроси, които чакат разрешаване пред представителите на Комисията за човешки права на ООН. Това е задача и на генералните секретари на ООН Даг Алмар Хамершилд, У Тан, Бутрос Гали и Кофи Анан в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“ („Standard“), Sofia, № 22 from 24th June 2001

Creative Commons License
„THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Commission I, General Provisions, Committee 1, Preamble, Purposes and Principles. Committee meeting held 12 June 1945. Interpreters listen to the speech of the Rapporteur Farid Zeineddine (Syria). UN Photo/Mili.

Commission I, Committee 1 meeting held 12 June 1945. 12/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Herbert Evatt (Australia) and Harold Stassen (USA) arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. Herbert Evatt (left) of Australia and Harold Stassen of the United States arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. 15/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Field Marshal Jan Smuts addresses the audience at the dedication of the memorial plaque in honor of the late President of the United States, Franklin Delano Roosevelt, chief architect of the United Nations. [no date] 25/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Acme.

Ato Ambai Wold-Mariam, Vice Minister of Justice, member of the Delegation from Ethiopia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Faris El-Khouri, Prime Minister; Deputy for Damascus; Chairman of the Delegation from Syria, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

L. S. St. Laurent, M.P., Minister of Justice and Attorney General of Canada, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Celso R. Velazquez, Ambassador to the United States; Chairman of the Delegation from Paraguay, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Brigadier General Carlos P. Romulo, Resident Commissioner of the Philippines to the United States; Chairman of the Delegation from the Philippine Commonwealth, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Field Marshal Jan Christian Smuts, Prime Minister; Chairman of the Delegation from the Union of South Africa, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Stanoje Simic, Ambassador to the United States, member of the Delegation from Yugoslavia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Ezequiel Padilla, Secretary of Foreign Affairs; Chairman of the delegation from Mexico, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Lundquist.

Mariano Arguello Vargas, Minister for Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Nicaragua, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945.
[For identification of delegates in background see UNCIO1108] 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Edward Reilly Stettinius, Jr., Secretary of State, Chairman of the delegation from the United States, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. At left is President Harry S. Truman. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Manuel C. Gallagher, Minister of Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Peru, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

H.R.H. Faisal Ibn Abdul Aziz, Viceroy of the Hejas and Minister of Foreign Affairs, Chairman of the Delegation of Saudi Arabia, and members of the delegation. UN Photo/Rosenberg.

A delegate from Saudi Arabia speaks at the Plenary Session. San Francisco , United States. UN Photo/x.

Hector David Castro, Chairman of the delegation from El Salvador, addressing the Conference at the Fourth Plenary Session. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg. http://www.unmultimedia.org/photo/

Poster of United Nations flags sent in by high school students. Delegates of fifty nations met at San Francisco between April 25 and June 26, 1945. Working on the Dumbarton Oaks proposals, the Yalta Agreement, and amendments proposed by various Governments, the Conference agreed upon the Charter of the United Nations and the Statute of the New International Court of Justice. The Charter was passed unanimously and signed by all the representatives. It came into force on October 24, 1945, when China, France, the USSR, the United Kingdom, and the United States and a majority of the other signatories had filed their instruments of ratification. San Francisco, United States. UN Photo/x. http://www.unmultimedia.org/photo/

An informal meeting at Stettinius’ apartment in the Fairmont Hotel in San Francisco. Left to right: Anthony Eden (United Kingdom), E.R. Stettinius Jr. (United States), V.M. Molotov (USSR), and T. V. Soong (China). San Francisco, United States. UN Photo/Eastman.

IMG_0002

IMG

 

– WELCOME DILMA!


ДОБРЕ ДОШЛА, ДИЛМА !

В първите дни на октомври 2011 г., на територията на България ще стъпи един дългоочакван от народа ни гост – президента на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф. Тя е от онази кохорта на латиноамериканските държавни ръководители, дошли на власт през първото десетилетие на ХХI век, които са преминали през концлагерите и затворите и са изпитали върху себе си тежката и начесто пъти нерадостна съдба на ръководител с леви убеждения. Достоен неин съратник в това отношение е и днешният 40-и президент на Източна Република Уругвай г-н Хосе Алберто Мухика (поел поста от 1 март 2010 г.), бивш член на уругвайското градско партизанско движение “Тупамарос”, който след залавянето му лежал над 14 г. в различни уругвайски затвори.

Дилма Вана Русеф

Бразилия: живот и борба

Дилма Вана Русеф (Dilma Vana Rousseff) е родена в гр.Белу-Оризонти (щат Минас-Жирайс) на 14 декември 1947 г. в семейството на българския юрист и предприемач Петър Русев (Педро Русеф) и бразилската учителка Дилма Силва. Баща е бил активен член на Българската комунистическа партия от 1920 г. По-късно, поради настъпилите през 1923-1925 г. в страната политически преследвания, той се премества да живее във Франция. В Бразилия се появява през 1930 г., вече като Педро Русеф. Тук той се запознава с Дилма Силва, и след сключването на брак с нея, се преместват да живеят в гр.Белу-Оризонти, където постига успехи в работата му с различни недвижимости. Това позволява след смъртта му през 1962 г. да остави на семейството си неголямо наследство.

Борба срещу военната диктатура на генерал Кастелу Бранку

През 1965 г. на петнадесетгодишна възраст Дилма постъпва в държавната Централна висша школа, студентите от която били известни със своите протести срещу военната дистатура в страната. Още след две години тя започва да взима участие в дейността на фракцията на Социалистическата партия на Бразилия (POLOP). Скоро след това фракцията се разпаднала и Дилма преминала на страната на привържениците на въоръжената борба срещу военното правителство, а именно – към организацията Comando de Libertacao Nacional (съкратено – Colina). Преди всичко за нейното решение да премине на страната на градските партизани оказват влияние забранените по това време за прочит книга на левия френски философ Режи Дебре (съратник на Че Гевара, Инти Передо, Нато и Помбо от партизанското движение в Боливия) “Революция в революцията?” и книгата на идеолога на бразилското партизанско движение Карлос Марихела “За бразилската революция”. По същото време тя се запознава и с члена на POLOP Клаудио Галено Линарес, един от участниците във въстанието на бразилските моряци срещу военния преврат на генерал Кастелу Бранку.

Корица на книгата на Режи Дебре „Революция в революцията?“ По-късно Режи Дебре става министър на културата във Франция, при управлението на президента Франсоа Митеран. 

Една година по-късно след запознанството си, те сключват брак.

Дилма не е взимала пряко участие във въоръжената борба, тя е известна по-скоро в студентското движение и сред ляво настоената интелигенция като преподавател по проблемите на марксизма и като главен редактор на вестник “Стачен Патрул”. Независимо от легалната си дейност, тя се научава да борави с леко огнестрелно оръжие и е била запозната с тактическите прийоми на партизанската война. В началото на 1969 г. групата на Colina в щат Минас-Жерайс е била поставена на границата на оцеляването в резултат на действията на полицията и военните. Поради тази причина Дилма и Клаудио се прехвърлят да живеят и работят в Рио-де-Женейро. Тук Дилма се занимава с транспортирането на оръжие и пари за участниците в градското партизанско движение, а съпругът и заминава да създаде ново нелегално движение в гр.Порту-Алегри. По време на една от своите конспиративни срещи, Дилма се запознава с Карлос Араужо, адвокат и ръководител на група в Комунистическата партия на Бразилия. Той имал възможността много да пътешествува, да се среща лично с кубинския ръководител Фидел Кастро и латиноамериканската легенда д-р Ернесто Че Гевара, както и да вземе непосредствено участие във въоръжената борба срещу военната диктатура в Бразилия. През същата 1969 г. неговата групировка се обединява с Colina, като по такъв начин възниква организацията “Въоръжен Революционен Авангард” (VAR). Властите на страната, които преследвали дейността на новата организация, смятали Дилма Русеф за един от организаторите на нелегалната дейност на организацията, отговорна за планирането на нападения срещу банкови клонове и изземването на парични средства, нужни за финансирането на стачните действия и подпомагането на семействата на арестуваните партизани и нелегални дейци. Това бил изключително труден период – в борбата срещу военния режи загиват десетки партизани, включително и техните изтъкнати ръководители офицера Карлос Ламарка и бившия член на ЦК на Бразилската компартия и теоретик на градското партизанско движение Карлос Марихела, той и автор на книгите “Кратко пособие за организиране на градско партизанско движение” и “За Бразилската революция”.

Снимка на Дилма Русеф, направена след задържането и от полицията

През 1970 г., Дилма Русеф е арестувана от органите на полицията по време на среща с член на VAR. В нея е открито оръжие, което доказвало непосредствената и връзка с членовете от въоръженото градско нелегално движение. В продължение на 22 дни тя е подложена на побоища и мъчения, включително и с такива с електрически ток. Обаче тя успява да запази в тайна имената на членовете на организацията. Тя е осъдена на 2 години и 2 месеца затвор, а също така е лишена от използването на политическите си права за цели 18 години. Излизайки от затвора през 1972 г., Дилма Русеф се преселва да живее в Порту-Алегри, къде постоянно посещава в затвора своя съратник Карлос Араужо, който бил арестуван няколко дни по-късно след нейния задържане. Карлос Араужо е освободен чак през 1974 г.

Партизанският командир Карлос Ламарка с други партизани

Идеологът на бразилското градско партизанско движение Карлос Марихела

Корица на книгата на Карлос Марихела „Миниучебник на градския партизанин“

Политическа кариера

След постъпването си във Федералния университет Риу-Гранди-ду-Сул, намиращата се под наблюдение на полицията Дилма Русеф не взема активно участие в дейността на студентското движение. Тя успява да завърши специалността “икономика” в университета през 1977 г. Една година по-рано и се ражда дъщерята Пола. След завършването на университета работи в различни икономически учреждения на щата, а политическата и дейност е свързана преди всичко с дейността на единствената позволена опозиционна партия “Демократично движение”.

В началото на 80-те години, с премахването на двупартийната система в страната, Дилма и Карлос Араужо вземат участие във възстановяването на Демократичната Работническа Партия, като обединяват своята теоретичната база с идеите на лидера и Леонел Бризола. Политическият алианс излиза успешен и още през 1985 г., Дилма Русеф е допусната да работи в муниципалните органи на властта. Започвайки от длъжността на секретар по финансите в муниципалитета на щат Порту-Алегри, Дилма след победата на нейната партия на изборите за губернатор, достига до поста на министър на енергетиката в щат Риу-Гранди-ду-Сул.

o

Част от корицата на латиноамериканския теоретичен орган „Pensamiento Critico“  (Критическа мисъл)

През 1998 г., Партията на работниците се при поддръжката на Демократическата Работническа партия спечелва изборите за губернатор в щат Риу-Гранди-ду-Сул и Дилма Русеф отнова става министър на енергетиката на щата. Именно в този отговорен за бъдещето на латиноамериканската континентална революция период, тя се запознава и с лидера на Партията на работниците Луис Инасиу Лула да Силва. След своята победа на президентските избори през 2003 г., той я поканва като изявен активен политик и опитен ръководител в състава на своето национално правителство, на длъжността министър на енергетиката. На този свой пост Дилма Русеф последователно и неотклонно отстоява интересите на народа и държавата в преговорите с представителите на частния бизнес. Тя успява да реализира и няколко успешни програми за подобряването на електроснабдяването на отдалечените селски райони и региони от територията на Бразилия. След като се убеждава в своя правилен избор, през юни 2005 г. Луис Инасиу Лула да Силва назначава Дилма Русеф за ръководител на президентската администрация. Нещо повече, вече като бивш министър на енергетиката, тя става и член на съвета на директорите на държавнага бразилската петролна компания „Petroleo Brasileiro S.A.“ (Petrobras). Последната притежавала 64 находища и добива 2,583 млн. барела нефт и 428 000 барела природен газ (в нефтен еквивалент) ежедневно.

Дилма Вана Русеф: в борба за президентския пост

На 13 юни 2010 г. Дилма е издигната като официален кандидат за президент от името на Партията на трудещите се. В качеството на своя платформа, тя посочила продължаването на успешната вътрешна и външна политика на тогавъшния правителствен кабинет. Неин основен съперник се оказал бившия губернатор Жозе Серра на щат Сан-Паулу, когото тя успяла да изпревари по популярност и поддръжка на избирателите. Провелите се избори на 3 октомври 2010 г. потвърдили това – в историята на Бразилия начело на президентското управление застала за първи път жена – Дилма Русеф. На официални си пост тя стъпи от 1 януари 2011 г.

Президентът на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф със своето семейство

Добре дошла сред народа ни, Дилма!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

WELCOME DILMA! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper“Българска Армия“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N from 21st September 2011, p.18.

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS


НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

Creative Commons License
„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG

IMG_0001

– THE „EAGLE“ HAS LANDED!


“ОРЕЛЪТ” СЕ ПРИЛУНИ…

На 20 юли 1969 г., в 16.10 часа по атлантическо време на САЩ, “Аполо-11” направи кацане на Луната. Малко по-късно, на повърхността на естествения спътник на Земята, излезе командира на “Аполо-11”астронавта Нийл Амстронг. В историята ще останат неговите думи “Малка крачка за един човек, но огромен скок за цялото човечество”. Така завърши голямото надпреварване между CССР и САЩ, спечелено от американците. Днес, приблизително 40 години по-късно, човек трудно би отговорил на въпроса, “Кой е най-голямият успех на човечеството за изминалото столетие?” ако тази дата не съществуваше. Но тя съществува и свързана с едно от най-големите постижения на американската нация в откритото космическо пространство – прилуняването на американски космически екипаж на повърхността на Луната, в района на „Морето на благоденствието” и връщането му на 24 юни на Земята.

Една от големите и амбициозни задачи, което миналото столетие САЩ поставят пред НАСА, е подготовката и извършването на космически пилотируеми полети до Луната, известна като програма „Аполо”. Общо за програмата, която трябвало да осигури престоя на първите хора на Луната – граждани на САЩ, се изразходват повече от $ 25 млрд.

Президентът на САЩ Джон Ф.Кенеди – човекът поставил на крака проектите на НАСА

Реализирането на програмата „Аполо” започва с 15-минутен изпитателен космически полет над Земята по балистична траектория, след което програмата „Аполо” продължава с няколко изпитателни космически полета на околоземна орбита. При това по програмата „Аполо” основно целели гарантиране на успешни полети и завръщането на екипажите на Земята.

За извършването на „пеши” разходки от американските астронавти и за събирането на проби от повърхността на Луната е предвидено да бъдат използвани еластични скафандри, със свалящи се ранцеви животоосигуряващи системи. Едновременно с това НАСА пристъпва към разработването на ранцеви установки за маневриране в космическото пространство. С изпълнението на тази задача се заема американската фирма LTV, която успява да създаде през 1966 г. подобна установка за маневриране. Тя е доставена на околоземна орбита от космическия кораб „Джемини-9”, но не била изпитана.

Допълнително към програмата „Аполо” са включени няколко спомагателни програми – през 1965-1966 г. „Джемини” (изследване на медико-биологичните аспекти на пилотируем от астронавти космически кораб за срок от две седмици с всички допълнителни към него операции – сближаване към обект, ръчна стиковка и т.н.); през 1966-1968 г. „Лунар Орбитър” (извеждането на автоматични междупланетни станции на окололунна орбита и фотозаснемане на лунната повърхност) и през 1966-1968 г. „Сървайвър” (прилуняването на космически автоматически станции на лунната повърхност и изпращането до НАСА на телевизионни изображения и на данни от физико-химическия анализ на лунната почва).

Въпреки смъртта на трима астронавти вследствие пожар на кораб „Аполо” през януари 1967 г., НАСА продължава с програмата.

От 11 до 22 октомври на земна орбита се намира „Аполо”-7, с който се проверяват натоварванията върху основния блок на космическия кораб и полетът на човека по геоцентрична орбита. На 21 декември 1968 г. излита „Аполо”-8 с астронавтите Ф.Борман, Дж.Лоуъл и У.Андерс, които преминават на окололунна орбита на 24 декември 1968 г. и след това се завръщат на Земята. На 28 декември „Аполо”-8 се завръща на Земята. Пет месеца по-късно НАСА извършват второ облитане на Луната.

Първото прилуняване на тежащата 14,7 тона космическа кабина (съставна част от космическия кораб) става на 21 юли 1969 г. с американските астронавти на борба и (Нийл Армстронг и Едуин Олдрин) от състава на космическия кораб „Аполо”-11, с екипаж Майкъл Колинз, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин. На лунната повърхност двамата астронавти монтират научни прибори, лазерно-радарен отражател, телевизионна камера и събират 22 кг екземпляри от лунната почва. В памет на загиналите космонавти Ю.Гагарин, Вл. Комаров и астронавтите У.Гриссъм, Е.Уайт и Р.Чафи, на лунната повърхност са оставени пет паметни медала с техните ликове. По това време на окололунната орбита в основния блок на космическия кораб „Аполо”-11 остава астронавтът Майкъл Колинз. След успешно стиковане и полет до Земята тримата астронавти се приводняват благополучно в района на Тихия окeан.

Следват още няколко полета до Луната. В крайна сметка НАСА изпраща на лунна орбита общо 26 астронавти, като 12 от тях успяват да се прилунят и да извършат редица експерименти и изследвания. Само един от тях – Ю.Сернън, е бил два пъти там в състава на екипажите на „Аполо”-12 и „Аполо”-17.

В сравнение с американската програма космическата програма на СССР по онова време предвиждала изпращането до Луната и обратно на безпилотни автоматически апарати и станции. Според руския публицист Л.В.Бобров, извършването и излизало близо 100 пъти по-евтино от извършването на пилотируем полет до Луната. Това се потвърждава и от руския изследовател Юрий Карош който пише, че за СССР “… разходите, подобни на разходите на САЩ за програмата “Сатурн-Аполо”, бяха невъзможни…”. Основната разлика между съветската и американската космическа програма от онези години е в това, че съветските автоматически космически станции използвали преди всичко фототелевизионни системи за предаване на изображения от повърхността на Луната, докато американските астронавти след завръщането си можели да опишат какво са почувствували и видели със собствените си очи – нещо, което техниката не могла да предаде. Така се премахвала опасността от създаването на ненужни никому в последствие илюзии.

Д-р по история Николай Г. КОТЕВ

Първи крачки на Луната

Поглед към повърхността на Земята (Earthrise ) от Командния модул „Колумбия“ (Command Module Columbia). Тази снимка на повърхността на Земята е направена скоро, след като „Колумбия“ прелетяла над „Морето на Уйлям Хенри Смит“ (Mare Smythii) (1.3° с. ш. 87.5° изт. д.). Вижда се Земята (Earth), отляво се пада Австралия (Australia), точно над лунния хоризонт. Фотосът е направен на 20 юли 1969. (NASA Johnson.)

В средата – създателят на американската космическа праограма Вернер фон Браун, отдясно – президентът на САЩ Джон Кенеди.

Подполковникът от ВВС на САЩ Майкъл Колинс (Michael Collins)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Прелитане югозападно от кратера Дедал (Crater Daedalus). Фото: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Landing site: Sea of Tranquility.
Landing Coordinates: 0.67409 degrees North, 23.47298 degrees East
(Source: National Space Science Data Center)

Second photo of Buzz’s second soil-mechanics bootprint.

Нийл Армстронг в Лунната кабина (LM) след прилуняването в района на Морето на спокойствието. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Вестниците в САЩ – изпълнени с информация за първия полет на „Аполо“ 11 до Луната .

Базата в района на „Морето на спокойствието“ – от илюминатора на Лунната кабина се вижда флагът на САЩ. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Така изглежда Луната по време на обратния полет на „Аполо“ 11

Така изглежда Земята по време на обратния полет на „Аполо“ 11.

Екипажът на „Аполо“ 11 и морските спасатели в района на централния Тихи океан. Сканирано от Kipp Teague.

Екипажът на „Аполо“ 11 по време на карантинните действия след пристигането на борда на самолетоносача „Хорнет“ (U.S.S. Hornet), по време на спасателните операции в централния Тихи океан. Сканирано от Ed Hengeveld.

Колинс, Олдрин и Армстронг в тържественото посрещане на астронавтите в гр.Ню Йорк. Пред Бъз седи администраторът на НАСА Томас Пейн (NASA Administrator Thomas Paine is). Фотото е от 13 август 1969 г.

Колинс, Олдрин и Армстронг по време на тържественото посрещане на астронавтите в гр.Чикаго. Фотосът е от 13 август 1969 г.

Колинс, Армстронг, Олдрин и ръководителят на Пощенската служба на САЩ Уинтън М.Блаунг показват пощенската марка, посветена на полета на „Аполо“ 11. Фотосът е от 9 септември 1969 г.

Майк и Пат Колинс (отляво), Нийл и Джейн Армстронг, Баз и Доан Олдрин пред ловджийската къща на норвежския министър на отбраната Ото Грейг (Otto Greig), на 40 км от Осло, по време турнето „Гигантска стъпка – Аполо 11“. Фотографията е от 11 октомври 1969 г.

IMG_0001

Creative Commons License
THE “EAGLE” HAS LANDED! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Публикувано във в-к „България“, Чикаго, бр.30 от 30 юли 2011 г.

IMG_0002

IMG

– CRYPTIC CODES: 11 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY


ЕДИНАДЕСЕТТЕ НАЙ-СЛОЖНИ ШИФЪРА В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Независимо от развитието на технологиите за дешифриране, които се ускорили с появяването на компютърните технологии и Интернет, човечеството продължава да се мъчи върху няколко десетки неразгадани съобщения. Наскоро, бе направена класация от 11 кодирани съобщения и шифри, чието съдържание и до днес остава в тайна, независимо от развитието на компютерните технологии.

1. Най-важното шифровано послание на древната култура на остров Крит станал Фесткия диск – изделие от глина, което е открито в гр.Фест през 1903 г. И двете му страни са покрити с иероглифи, нанесени по спирала. Специалистите успяли да различат 45 вида знаци, но от тях само няколко са опознати като иероглифи, които са били използвани в додворцовия период на древната история на Крит.

2. Линейното писмо. То също било открито на остров Крит и наречено в чест на британския археолог Артър Еванс. През 1952 г., Майкъл Вентрис успял да дешифрира линейното писмо В (Линеар Б), което се използвало за шифриране на микенския език – най-древния от всички известни варианти на гръцкия. Но линейното писмо А (Линеар А) е разгадано само частично, при това разгаданите фрагменти са написани на някакъв неизвестен на науката език, който не е свързан с нито един от известните езици.

3. Криптос – монумент, който американския скулптор Джеймс Сенборн поставил на територията на щаб-квартирата на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в Ленгли, щат Вирджиния, през 1990 г. Зашифрованото послание, което е нанесено върху него, и до днес не може да се разгадае.

4. Шифърът, който е нанесен върху китайско златно кюлче. Предполага се, че през 1933 г., седем такива златни кюлчета са били предадени на генерал Ван в Шанхай. Върху тях са нанесени картинки, китайски иеpогрифи и някакви шифровани съобщения, в това число и такива с латински букви. Възможно е те да съдържат данни за качеството на метала, определено от една от банките в САЩ. Съдържанието на китайските иероглифи пък посочва, че стойността на златните кюлчета надвишавало сумата от 300 млн. китайски долара.

5. „Великият шифър” на Антуан Росиньол – Любимецът на кардинал Ришельо – Антуан Росиньол е първият началник на френското дешифровъчно отделение, което създадено през 1626 г. и, което той ръководи до своята дълбока старост. Дейността му се свеждала преди всичко до дешифриране на текстове, което извършвал толкова блестящо, че във Франция и до днес неговия способ, с помощта на който се разкривал ключа на шифъра, се нарича „росиньол”.

На този велик криптограф принадлежи доктрината, съгласно която устойчивостта на военно-полевия шифър трябва да бъде такава, че да може да се осигури секретността на шифрованото донесение до получаването му от армейското подразделение и до изпълнението на изпратената заповед. От друга страна дипломатическият шифър трябва да бъде такъв, че неговото разкриване да продължи няколко десетки, а може би и стотици години, тъй като в дипломацията шифрираният текст трябва да остава секретен още много дълго време след неговото зашифроване.

Антуан Росиньол много добре познавал шифрите от системите на Дьо ла Порт, Виженер, Жером Кардан и др. Когато му поръчали да направи шифър за дипломатическа преписка, Росиньол създал такъв шифър, че той не могъл да бъде дешифриран в продължение на две столетия и получил названието „Велик шифър”.

6. Криптограмите на Бейл – три закодирани съобщения, които както се предполага, съдържат сведения за съкровище, състоящо се от два фургона злато, сребро и скъпоценни камъни, зарити през 1820-те тодини около Линчбърг (окръг Бедфорд, щат Виржиния), от група златотърсачи под ръководството на Томас Джеферсон Бейл. Стойността на неоткритото и до днес съкровище се оценява приблизително на 30 млн.US долара. Загадката на криптограмите не е разкрита и днес, по-точно, спорен остава въпроса за реалното съществуване на съкровището. Предполага се, че в неразшифрираните сведения е посочено точното място на укритото съкровище и списъка на собствениците му.

7. Ръкописът на Войнич, за който най-често се казва, че е най-тайнствената книга в света. В ръкописа са използвани уникални букви, тя има около 250 страници и рисунки, показващи непознати цветя, разголени нимфи и астрологически символи. За първи път той се появява в края на ХVI век, когато императора на Свещенната Римска империя Рудолф II го купил в Прага от неизвестен търговец за 600 дуката (с тегло от около 3,5 кг злато, днес – малко повече от 50 хиляди US долара). От Рудолф II книгата преминала за изучаване към аристокрацията и учените, а в края на XVII изчезнала.

Манускриптът отнова се появява на бял свят приблизително през 1912 г., когато го откупил американския книготърговец Уилфрид Войнич. След неговата смърт, ръкописът бил предаден като дар на Йейлския университет. Британския учен Гордън Раг смята, че ръкописът все пак е много добра мистификация.

В текста му има особенности, които не са свойствени на нито един от езиците. От друга страна, някои от чертите, например дължината на думите, способите на съединяването на буквите и сричките, са подобни на съществуващите в днешните езици. „Много от учените смятат, че всичко това е прекалено сложно за мистифициране, т.е. за да създаде такава система, на някакъв алхимик би му потрябвали години” – споменава самия Раг.

Обаче Раг посочва, че много лесно може да се получи подобна сложност, например ако се използва шифровъчното устройство създадено приблизително в 1550 г. и известно като мрежата на Джироламо Кардано. В тази таблица, символите на думата се създават от придвижването на картонче, с изрязани в него отвори. Именно заради празните пространства, оставените в таблицата думи имат различна дължина. Поставяйки подобни решетки върху таблицата на слоговете от манускрипта, Раг успял да създаде език, на който са присъщи много, ако не и всички особености на езика на ръкописа. По негови думи, за създаването на ръкописа било достатъчно и три месеца време.

8. Шифърът на Дорабел, подготвен през 1897 година от британския композитор сър Едуард Уйлям Елгар. Той изпратил в шифрован вид писмо в гр.Уулвърхемптън до своята приятелка Дори Пени, 22-годишна дъщеря на настоятеля на събора „свети Петър”, Алфред Пени. И този шифър останал в историята неразгадан.

9. До скоро в списъка присъствувал и чаошифърът, който не могъл да бъде разкодиран докато е бил жив създателя му. Шифърът е създаден от Джон Ф.Байрн през 1918 г. и в продължение на 40 години той се опитвал да заинтересува с него властите на САЩ. Изобретателят предложил парична награда на онзи, който ще може да разкрие неговия шифър, но като резултат никой не я получил. През май 2010 г., членовете на семейството на Байрн предали всички останали от него документи в Националния музей по криптография в Мериленд, което довело да разкриването на алгоритъма му.

10. Шифърт на Д`Агапейефф. През 1939 г., британския картограф от руски произход Александър Д`Агапейефф (Alexander D’Agapeyeff ) публикувал книга за основите на криптографията „Codes and Ciphers”, в първото издание на която той посочил собствен създаден шифър. В следващите издания този шифър вече не бил включен. По-късно, Д`Агапейефф, признал, че е забравил алгоритъма на този шифър. Подозира се, че неуспехите на всички ония, които са се опитали да разшифрират неговата работа, са свръзани преди всичко с грешки на автора при шифрирането на текста. Но в наши дни се появила надежда, че шифърът ще може да бъде разкрит с помощта на използването на съвременните методи – например на генетичния алгоритъм.

11. Таман Шуд. На 1 декември 1948 г., на крайбрежието на Австралия в Съмъртон (около гр.Аделаида), било открито мъртвeц, облечен с пуловер и палто, независимо от характерният за австралийския климат горещ ден. У него не били открити някакви документи за самоличност. Опитите да бъдат сравнени отпечатъците на зъбите и пръстите със съществуващите данни за живите хора, също не довел до нещо ново. Паталогоанатомичното освидетелствуване открило противоестествен прилив на кръв, с която била изпълнена по-специална неговата коремна кухина, а също така и увеличаването на вътрешните органи, но никакви чужди частици не били открити в тялото му.

Едновременно с това, на ЖП-станцията открили куфaр, който би могъл да бъде собственост на загиналия. В куфара имало панталон с тайно джобче, в който намерили скъсан от книга парче лист с напечатани на него думи Taman Shud. Следствието установило, че парчето хартия е било скъсано от много рядък екземпляр на сборника „Рубаи” на великия персийски поет Омар Хайям. Самата книга била открита на задната седалка на автомобил, изоставен незаключен. На задната обложка на книгата имало небрежно написани пет реда с главни букви – смисълът на това послание останало и до днес неразгадано. И до днес тази история остава като една от най-тайнствените загадки на Австралия.

Подготвил: ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Creative Commons License
CRYPTIC CODES: 10 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 42 (23618) from 21st October 2011.

– ANTARCTICA. WHETHER THE ENTRANCE TO “AGARTHA” HAS BEEN DISCOVERED ?


ДАЛИ Е ОТКРИТ ВХОДА КЪМ “АГАРТА”?

В краят на месец ноември 2010 г. една новина обиколи световните медии и печатни издания. Изследвайки фотографии на Южния полюс, направени от сателит на НАСА, известният американски киберархеолог Джоузеф Скипър открил неизвестен вход-отвор. Той отивал в дълбочина на Антарктида и се намирал в региона, разположен между американската база Мак Мьордо, самият Южния полюс и руската станция “Восток”.

Сред многото версии, които се допуснаха в месеците след това, била и тази, че това е един от входовете към “Агарта”, митичната нацистка база от годините на Втората световна война, намираща се под ледовете на Антарктида и известна още като “База 211”.

“Агарта” (Agarty, Agartha)? Названието идва от санскритски език, което означава “недостъпен”, “неуязвим”. Думата е символ на легендарна подземна страна. За първи път за нея писал френския мистик Сент-Ив д’Алвейдр в книгата си “Мисията на Индия в Европа и европейската мисия в Азия. Проблема Махатма и неговото решение”. По-късно за съществуването и пише и Фердинанд Осендовски, който в книгата си “И зверовете, и хората и боговете”, използвал сведения на монголските лами, разказвали легендата за подземна страна, която управлявала съдбата на цялото човечество. За традиционното месторазположение на Агарта се смятало региона на Тибет или Хималаите.

Такива странни стели са открити от нацистите в Антактида

Идването на власт на нацистите в Германия през 30-те години на ХХ век, опираща се върху нечовешката “Теория за жизненото пространство”, разработена от Адолф Хитлер, върху идеята за свърхчовеци, развита от престъпните организации на германските НСДАП и СС, продължава оформянето на мистицизма около съществуването на “Агарта”. Германското нацистко ръководство осъществява сериозно подготвена експедиция в района на Хималаите и Тибет, откъдето взема по-късно идеите за съществуването и за свои цели и решава да ги претвори, но този път – в района на Антарктида.

Първи, въпроса за нацистката “База 211” поставя пред световната общественост германския изследовател Ханс-Улрих фон Кранц. На територията на Аржентина, той успял да открие и се срещне с бивш офицер от СС Олаф Вайцзекер, който потвърдил факта за съществуването на базата. Нещо повече – бившият есесовец попаднал за първи път в нея като учен-изследовател през 1938 г., а втория път – вече като беглец след капитулацията на Третия Райх, през 1945 г. Той съобщил също така, че нацисткото ръководство започнало изследването на ледения континент през 1938 г., когато германски разузнавателни самолети успяли да заснемат от въздуха голяма част от територията му, а също така и да открият оазиси с топли езера, свободни от снежна покривка и покрити с оскъдна растителност. Нацистките изследователи дори успяли да открият руините на два древни града там. Тези открития били веднага засекретени, тъй като щели да обърнат наопаки световните научни представи за Антарктида, като мъртъв и вечно студен континент.

Но най-интересното се оказало не на повърхността на Антарктида а под нея. Тъй като водата в морето на Амундсен (разположено приблизително между 100° и 123° западна дължина) се оказала с няколко градуса по Целзий по-топла. За изследването на това природно явление по лична заповед на фюрера били изпратени няколко германски подводни лодки. При изследването на крайбрежието на континента една от тях успяла да се вмъкне в система от пещери, свързани една с друга, и имащи пресни води, които били толкова топли, че е било възможно човек дори да се изкъпе. В други пещери пък, било толкова сухо, че могло да се пригодят за живеене. В някои от тях дори личали следите от древна човешка дейност – релефи на стените и имало изсечени каменни стъпала. Тогава и възникнала идеята за създаването на нацистката “База 211”.

Така изглежда корицата на личната секретна тетрадка на шандартенфюрера от СС Вилхелм Волф. Към тази папка има съпроводително писмо отново до Меркулов. В него пише: „Изпращам Ви секретна тетрадка с текстовете на конспектирани заповеди на Върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Германия Адолф Хитлер „СC за подбора сред военнослужещите от Вермахта, Луфтвафе, военноморските сили „СC за кандидати за изпращане в Антарктида“. Тетрадката с конспектите на заповедите принадлежи на полковника от Вермахта Вилхелм Волф, когото органите на „СМЕРШ“ понастоящем издирват. Тетрадката е открита сред архивните документи на Върховното командване на Вермахта в гр.Пирна, около Дрезден“.

Извадка от тетрадката на шандартенфюрера от СС В.Волф, с конспекти на текстове на секретни заповеди на Адолф Хитлер

Адолф Хитлер дал заповед за създаването и строителството на няколко подземни градове, върху територията на Антарктида, наречена Нова Швабия, чиято сталица трябвало да стане град Ассен. Нещо повече, той самият вярвал в една древна арийска теория, че земята е куха, и че в нея може да има земи и цивилизации, които дори да ни превъзхождат по развитие. Естествено, това негово вярване противоречало на истинската научна мисъл, която отдавна доказала че планетата ни има цялостна кора, мантия и ядро.

В периода от 1938 до 1941 г. германски транспортни подводни лодки започнали да преминават през цялия Атлантически океан и да прехвърлят запаси от продоволствие, дрехи, оръжие, боеприпаси, медикаменти, геоложко оборудване, релси, траверси, вагонетки и всичко нужно за създаването на тунели. Естествено, по-лесно е било всичко това да бъде закупено от близките латиноамерикански държави, но Втората световна война навлязла в такъв период, в който това станало невъзможно.

Това са германските вербовчици, които са набирали много тайно доброволци за базата „211“ в Антарктида.

По сведения на самия Ханс-Улрих фон Кранц, през 1941 г. населението на подземния обект в Антарктида достигнало цифрата от приблизително десет хиляди души. Там били построени и работили и няколко металургични и машиностроителни предприятия. През 1943 г. в карстовите пещери била завършено строителството на специална верф за извършването на авариен ремонт на германските подводни лодки. “Мащабите на предприятията били такива, че без много труд е могло да се създаде строителството на нови подводни лодки” – споменава фон Кранц.

Личния състав на германската експедиция 1938-1939 г.

През 1945 г. базата става едно от местата където успяват да се скрият от международното правосъдие избягалите нацисти, а така също и пункт за прехвърляне на безопасни места на много от “мозъците” на Райха – биолози, специалисти по самолетостроене, ракетна техника, ядерна физика и т.н. Нещо повече, след капитулацията на Третия райх, се оказва че в неизвестни направления са изчезнали част от германските субмарини, при това от последните модели. Те така и не били открити – нито на дъното, нито в океанските и морските пристанища…. Но е известно едно нещо – че са отплавали в южно направление.

Карта на Нова Швабия (германска експедиция 1938-1939 г.)

Агарта с „Град Ассен“ (личен архив на Адолф Хитлер)

С настъпването на студената война в света нарастнал и интереса към Антарктида. През 1947 г. за крайбежието на Нова Швабия отплавала американска военноморска експедиция в състав от 14 кораба и с 20 самолети, подготвени за действия в полярни условия. Тази операция по издирването на местоположението на германската “База-211” била известна във военните среди под кодовото название “Висок скок”, скок който на практика се оказал не толкова голям. Експедицията завършила неуспешно, били дадени многобройни човешки загуби, един кораб бил взривен и загубен, а информацията за нея е засекретена в САЩ и до днес.

Следващите загуби дала експедицията на известния френски океанограф Жак-Ив Кусто. През 1973 г. експедицията, ръководена от него, заедно с кораба “Калисто” се насочила за изследването на Земята на Дронинг Мод, а неофициално – за издирването на месторазположението на “Базата 211”. Френските квалангисти успяли да открият подводен вход в подземните пещери, но малко по-късно всичките пет души, които влезли отново в един от подводните тунели, изчезнали завинаги. Експедицията спешно била прекратена.

Справка на Първо управление на НКГБ за германските колонии на островите в Тихия и Атлантическия океан (по линия „А“)

Трети, пострадали съветските полярници. В края на 70-те години била изпратена съветска експедиция в Антарктида която по данни от авиационни снимки трябвало да провери за наличието на оазиси, свободни от ледена покривка. Но в един от оазисите, членове на експедицията съвсем случайно откриват шахта, с вход водещ в дълбочина на земята. Но в момента на влизането в подземието избухва мощен експлозив и трима души от състава и загиват. А няколко дни по-късно изчезват безследно и останалите членове на експедицията…

След това, настъпва затишие, но лъжливо затишие…

Като че ли интересът към “База 211” е сведен в световната общественост на нула. Но на практика това не е така – в района на Нова Швабия е създадена мощна съветска (днес руска) изследователска база “Новолазеровская”, със състав от повече от хиляда души. В съседство до нея от 1981 г. пък бе развърната изследователска станция “Георг фон Ноймайер”на ГДР… Днес последната е заменена от германските изследователски станции “Ноймайер-2”, а през 2008 г. започна строителството и на базата “Ноймайер-3” с площ от 3300 км м.

Преди няколко години изненадващо в Интернет бяха показани от няколко специализирани руски архивохранилища на различни нацистки документи, които вече окончателно потвърждават факта за съществуването на нацистката база в Антарктида. Например, на картата с инструкциите по преминаването на подводните проходи до входа в “Агарта” има една странно напомняне: “… При преминаването на пътя по повърхността вътре в грота е възможна появата както на въздушни, така и на подводни обекти. Забранява се категорично откриването на огън по тези обекти…” За сега остава открит въпроса, кой ще стигне пръв до нея и ще разбере за съдбата на обслужващия я персонал, и за това – дали тя е консервирана за по-добри времена или взривена във вътрешността?

До днес световната общественост не е убедена, че някой ще вдигне скоро завесата върху случая. Но интересът към тайнствеността, витаеща около съдбата на “Базата 211” нарастна отново през януари 2007 г. Тогава, изненадващо беше извършена експедиция на руската ФСБ (Федералната служба за сигурност) със специален транспортен самолет, в който били качени два мощни мноцелеви вертолета, Експедицията бе ръководена лично от ръководителя на рускота ФСБ генерал Патрушев. Защо са посетили района на Антарктида и какво са открили там, няма да стане известно скоро.

Cт.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 3 September 2011, p.20-21.

Creative Commons License
ANTARCTICA. ENTRANCE TO NAZY “AGARTHA” (BASE “211″) ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

НКО

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО

“СМЕРШ”

“22” юни 1945 г.

гр.Москва

НАРОДЕН КОМИСАРИАТ ЗА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ НА СССР

До другаря В.Н. Меркулов

Докладвам, че на 11 юни 1945 г. от сътрудниците на контраразузнаването “СМЕРШ” на 79-и стрелкови корпус в зданието на щаба на МВС на Германия на адрес: Берлин-Тиргартен, Тирпитщауфер 38-42, в служебно помещение са открити “карти за преминаване на морските дълбочини” с гриф: “Само за капитани на подводни лодки А-класа от зондерконвоя на фюрера”, общо 38 броя под номера със серия “44” (№№ 0189 до 0199, от №№ 0228 до №№ 0239, от №№ 0446 до №№ 0456, №№ 0555, 0870, 1489.

Както следва от превода на текста и от инструкцията на картата, става дума за преминаването на коридорите за влизане в “АГАРТА” под ледовете на Антарктида.

На всяка от картите, в графики с цифри и данни, които изискват разшифриране от специалисти в областта на астрономията и навигацията, са обозначени различни ключове, които както се предполага, се използуват в зависимост от годишните времена и разположението на луната.

Картите са отпечатени в 1500 екземпляра в концлагера Дахау, на 17 км от Мюнхен, в “зондерлабораторията” през януари 1944 г., което свидетелствува за изключителната секретност на информацията върху картите и за това, че всички лица, които са участвували в тяхното отпечатване, са унищожени.

ПРИЛОЖЕНИЕ: карти, превод в “38” страници.

(п) В. Абакумов

Според съдържанието на трофейните германски документи, нацистите са имали желанието да построят въздушен цилиндричен съд от типа „Цепелин“, наречен „Андромеда“. Този 330-футов хипопотам трябвало да побира в себе си три от по-малките „летящи диска“ Vril и един от по-голямите Haunebu. В началото на 50-те г. на миналия век, калифорниецът George Adamski успя да фотографира с подобен дизайн UFO .