– ATTENTION – ANOMALOUS ZONES!


ВНИМАНИЕ – АНОМАЛНИ ЗОНИ!

В света съществуват много аномални зони, които са обект на изследване и днес. С развитието на съвременните технологии, интересът към тях нараства неимоверно много. За дългите години на наблюдението им в различните точки на Земята, са събрани хиляди фотографии на тези необичайни електро-магнитни явления. Но може би, най-трудните и най-небезопасните за човека си остават пространствените аномални зони. Сред тях специално място заемат т.нар. „пурпурни мъгли”, за чиято основа съвременната наука все не може да даде някакъв отговор, те продължават да удивляват и плашат. Особено впечатляват фотографиите на гигантските пространствени „гевреци”, достигащи диаметър от няколко десетки до няколко стотин метра, в които като че ли се наблюдава в дълбочина и откроява цялата вселена.

Силни впечатления остават и в тези, които по една или друга случайност са имали възможност да попаднат в „пурпурната мъгла”. Студен и не горящ огън се излива от ъглите и повърхността на предметите, пълзи по стените и таваните на помещенията. След като загасне „пурпурната мъгла” наново се превръща в такава, привична за човешкото око – с бял оттенък. Отбелязва се и една друга нейна особеност – способността тя мигновенно да се превръща в огнено кълбо, чийто източник на светлина е неизвестен. Нещо повече, науката предполага, че вътре в облака става рязко изменяне на параметрите на пространството и времето. Не са малко случаите, когато попадайки в подобен мъгляв ад, човек се оказва на много километри от онова място, където се е намирал миг преди това. По някой път, адските облаци направо поглъщат жертвата си, без да оставят следа от нея. Като че ли стъпваш в някаква „пространствена ниша”, където пурпурния дим скрива някакво хронално (времево) поле.

МАЛКО СТАТИСТИКА:

… 1915 г., полуостров Галиполи, Турция. Генерал Хамилтън изпратил на помощ на съюзниците от Антантата в един от бойните сектори, части от британския Норфолкски полк. Около височина № 60 на пътя пред британската походна колона се появил странен облак. Няколкостотин войници необмислено навлезли в него. Облакът веднага се откъснал от земята и отлетял в направление на България. Тези от войниците, които са влезли в облака повече не били никога видяни. След капитулацията на Турция и България, когато се обсъждал въпроса за пленниците, пропаднала и последната надежда те да бъдат открити – оказало се, че никой не ги е пленявал.

… 1924 г., Ирак. Пилотите от кралските военновъздушни сили на Великобритания Дей и Стюарт извършват принудително кацане в пустинята. Техни следи, водещи от самолета били отчетливо видни на пясъка. Но скоро след това прекъсвали… Самите летци повече не били открити, в тоя ден нямало и пясъчни бури…

… 1930 г., ескимоското селище Ангикуни (Северна Канада). Безследно изчезнали всички негови жители. В опразнените жилища останали дрехите, сготвената храна в изстиналите огнища и дори ловните пушки, без които както е известно, нито един ескимос не се разделял преди да излезе от дома си. Ловецът Джо Лейбъл, който първи открил селището, съобщил че дори гробовете от гробището липсвали. Мъртавците изчезнали заедно с живите…

… 1947 г., територията на САЩ. Внезапно изгубил управление и се разбил транспортен самолет на ВВС на САЩ, на чийто борд имало 32 човека. Но напразно бързали спасителите към мястото на катастрофата – сред обломъците на самолета нямало нито живи, нито мъртви. Нямало кръв или пък други следи, които да потвърждават, че на борда на самолета се е намирал поне един човек. Търсенията така и завършили без успех…

АТАКАТА НА „ПУРПУРНАТА МЪГЛА”

В тъмното време на денонощието на 17 срещу 18 май 1964 г., позицията на съветския зенитно-ракетен дивизион, който бил разположен на 20-25 км западно от гр.Улан-Уде е бил атакуван. Но от кой и защо?

В 21.00 ч група от военнослужещи обърнала внимание на едно зарево, което се появило около езерото Байкал и постепенно се разширявало. Залез? Но слънцето отдавна се било скрило зад хоризонта. След като внимателно погледнали, те решили че между тях и източния бряг на езерото гори тайгата. Те доложили за това на дежурния офицер, който на свой ред съобщил за „заревото” на командния пункт на дивизиона.

21.25 ч. Електронните смущения се усилили и изведнъж свръзката напълно изчезнала от ефира. Някой извикал: „Другарю лейтенант, вижте какво е това?” Над хоризонта от страна на Байкал „изплувало” огромно огнено оранжево кълбо. То било в самия център на заревото. Подобно на живо същество, кълбото пулсирало, излъчвайки силно светене, като то не могло да се наблюдава без тъмни стъкла. В дивизиона била обявена бойна тревога.

21.40 ч. Радиовръзка продължавала да отсъствува, имало силни смущения по целия диапазон на радиочастотите за щатните радиостанции. Все пак дежурният офицер успял да се свърже по телефона с командния пункт и до съобщи за ситуацията.

22.00 ч. Огненото кълбо продължавало да се движи. Излъчваната от него светлина, като пламтяща мъгла обгръщало всичко на своя път. Командирът на дивизиона заповядал да се измерва нивото на радиацията през всеки 30 минути и да се докладва на командния пункт. Военнослужещите поставили противогази и другите индивидуални средства за защита. Но дозиметрите показвали „нула”, т.е. радиацията отсъствувала. „Кълбото” продължавало да се придвижва към позицията на дивизиона на височината на телеграфен стълб, като спирало от време на време. С приближаването му яркостта на сияещото тяло намалявало, контурите се размазвали, като че ли отдавал цялатао си енергия на излъчваната светлина. Веднага щом първите „езици” на светенето, приличащо на светеща мъгла или на някаква друга субстанция започнали да навлизат на позицията, се получила заповед: да се прекратят външните измервания и наблюдения, всички да се укрият в противоатомното убежище, да се затворят вентилационните люкове и да се включи автономната система за животоосигуряване. Към един часа през нощта на 18 май, позицията била напълно покрита от светещата мъгла. В изображенията на мониторите за външно наблюдение е било трудно да бъде определено, какво е това. Отначало всички имали хубаво настроение, но след престоя в затворените помещения то започнало да спада. Най-много се страхували, че някой няма да издържи въздействието на затвореното пространство в дадената ситуация.

2.00 часа. Напрежението нарастнало. Появили се първите признаци на раздразнителност. Започнало да боли главите, като че ли стоманен обръч стискал черепа. Горните и долните крайници започнали да болят, появили се неприятни усещания в областта на корема.

3.00 часа. Състоянието за дискомфорт се засилвало. По това време се възстановила връзката между херметично затворените помещения, което помогнало да спадне напрежението и да се разреди обстановката.

3.30 часа. Всички почувствали облегчение: кризата минала. „Кълбото” бавно, но неумолимо продължавало да се измества на изток преминавайки позицията на дивизиона. Това било видно от мониторите в помощението, където се намирал дежурния офицер.

В 5.30 часа „кълбото” и светещата мъгла изчезнали в източно направление, като че ли се разтворили в първите лъчи на изгряващото слънце. Двадесет минути по-късно радиовръзката се възстановила и дежурният офицер регистрирал този факт в бойния дневник. Всички излезли от убежището – там нищо не напомняло за изминала нощ. Главоболието, болките в крайниците и в корема преминали. След няколко часа в подразделението пристигнали представителите на КГБ. Цял ден те разпитвали по отделност всеки, а след това ги накарали да се подпишат за неразгласяване на случая. Подразделението пристъпило към планово дежурство – този път апаратурата работила „като часовник”. Офицерът, който разказал за тази история вече е излязъл в запас със звание полковник, но както и по-рано продължавал да се запитва: „Какво беше това?”

«ОГНЕНАТА ЛАВА»

„Атаката” на огненото кълбо приличала на едно „безобидно” природно явление – „пурпурната мъгла”, която по някой път се наблюдавала във високите ширини. Новосибирският инженер Вадим Федосеев се сблъскал с това загадълно явление по време на една експедиция на новосибирските и томските физици в тайгата, в края на лятото на 1980 г. Той ръководил тогава неголяма група от 11 научни сътрудници, чиято цел била изучаване мястото на падането на знаменития Тунгуски метеорит. Предварително, за тренировка и проверка на хората на съвместимост, експедицията се насочила в друго направление – на север. Специалистите взели със себе си радиоприемници, дозиметър, магнитометър, кино и фотоапаратура. На третият ден достигнали редица от ниски хълмове, на върха на един от който решили да направят почивка. „Когато ние се оказахме на върха, то видяхме нещо невероятно! – си спомня инженера. – Цялото пространство в северната част на хоризонта беше запълнено от бълбукаща огнена лава – така, във всеки случай ни изглеждаше в онзи миг. От безкрайното огнено море се изхвърляха подобни огнени кълба, приличащи на протуберанци. И което беше най-страшното, цялата тази огнена маса стремително се движеше нагоре към нашите крака. Още няколко минути и тя ще премине върха на хълма… Сигурни ние тога задминахме всички рекорди на бягане по пресечена местност. Още един час след това се успокоявахме, като си обменяхме фантастични мисли. Но повече нищо не се случи и аз с двама другари отидох на разузнаване. Признавам си, че към върха на хълма се придвижвах като начинаещ парашутист към края на вишката, и спряхме като бяхме поразени за втори път – огнената лава беше изчезнала… Експедицията трябваше да се прекрати. Някои не поискаха да вървят по-нататък, при това не всички се показаха от най-добрата си страна: сблъсквайки се със загадъчното явление, бягаха като зайци, изоставяйки всички неща и прибори… При приближаването на върха изведнъж млъкна късовълновият приемник (ние искахме да чуем прогнозата на времетo). Включихме друг – и там на късите вълни е тишина, само смущения. На следващият ден и двата приемника работиха нормално. А на фотолентата във всички фотоапарати имаше само многобройни чертички и отделни точки, които силно развалиха отпечатаните кадри. В къщи у нас остана част от тази лента от същата партида – на нея такива следи нямаше…”

КАКВО БЕШЕ ТОВА?

Нещо средно между „огнено кълбо” , изливащо светлина, и стената от „пурпурна мъгла” без някаква допълнителни уплътнения било видяно на 28 юли 1904 г. от екипажа на парахода „Мохикан”. Пристигайки във Филаделфия, капитанът на кораба Уркухарт разказал за преживяния ужас, на кореспондентите на местния вестник: „Това станало скоро след залеза на слънцето, – казал той, – ние се намирахме в точката с координати 37 градуса 16 минути северна ширина и 72 градуса 48 минути западна дължина. Морето било така тихо, както килимът в хола, водата едва се движела от слаб бриз. Когато започнало да тъмнее, наблюдаващият хоризонта видял сив облак в югоизточно направление. Отначало облакът изглеждал като петънце, но бързо се приближавало и станало голямо като въздушно кълбо. То имало странен сив оттенък, и докато се приближавало и снижавало над нас, ние видяхме в неговата плътност ярко светещи петна. Когато беше на една миля разстояние от нас, ние разбрахме че то се издига на няколкостотин фута над равнището на морето и има приблизително такава ширина. Облакът се приближавал и светещите петна ставали все по-ярки и по-ярки. Внезапно облакът обгърнал кораба и тук станали най-забележителните явления. „Мохиканът” внезапно светна като запален, от носа до кърмата, от кила до клотика – всичко бе озарено от странно сияние. Моряците бяха в ужас, като видяха себе си, все едно потъващи в адски пламък.

Косите им се изправиха, и то не заради страха, а от това че облакът беше силно магнитезиран. Те от страх бягаха по палубата, и колкото повече от тях излизаха, толкова повече изпадаха в паника. Аз се опитах да ги успокоя, но обстоятелствата бяха по-силни. Аз погледнах стрелката на компаса: тя се въртеше като електрически вентилатор. Аз заповядах на няколко от моряците да отдръпнат няколко железни вериги, лежащи на палубата, мислейки по такъв начин да им отвлека вниманието. Но за мое удивление, те не можаха дори да помръднат веригите, макар че те тежаха не повече от 75 фунта всяка. Всичко бе намагнитено – веригите, болтовете, клинците и решетките така здраво се бяха залепили към палубата, като че ли бяха приковани. Облакът беше толкова плътен, че не бе възможно корабът да се управлява. Аз не виждах какво става зад борба, изглеждаше така като че ли светът се бе превърнал в огнена маса. Потресените моряци падаха на палубата и се молеха. Аз никога не бях виждал по-ужасно нещо в годините, прекарани в морето. Косите на нашите глави и брадите ни стърчаха като свинска четина. След като ние прекарахме в облака около 10 минути, ние забелязахме, че стана трудно да движиме ръцете и краката, като че ли всички части на телата се вкамениха. Именно тогава, моите крака, привични към морето, ме подведоха за първи път. Аз бях чувал за кораби-призраци и разкази за това как стрелката на компаса полудява, но да ме удари мълния, ако бях виждал някога такова нещо. Около половин час ние бяхме обкръжени от загадъчната пара, и почти през цялото време, когато стихнаха първите викове на изплашените матроси, всички бяха обгърнати от пълна тишина, от което страхът ставал по-силен. Аз исках да кажа нещо, но думите не излизаха от устните ми. Плътността на облака беше такава, че не пропускала звуците. Изведнъж облакът започнал да се издига. Фосфорициращото светене на кораба и хората започнало да отслабва. То постепенно изчезвало, като в същото време изчезвало и твърдостта на косите. След две минути облакът напуснал кораба и ние видяхме как се отнася по-нататък в морето. Той се открояваше над водната шир като огромна сива маса, изпъстрена от ярки, светещи петна, подобни на кожата на леопард. Екипажът постепенно върна хладнокръвието си и моряците си прошепваха един на друг. Аз излязох при тях и им казах че опасността е минала и те трябва да пристъпват към работа. Когато аз втори път им заповядах да пренесат веригите, не не изпитаха никакви сложности с вдигането им от палубата и преноса им. Тогава аз погледнах стрелката на компаса и видях че тя показва строго на север, като че ли нищо не се е случило. Аз съм плавал много по моретата, но никога не съм срещал такива облаци. Той възможно е, да е бил съставен от някаква магнитна материя, примесена с фосфор…”

Имало ли е вътре в облака някакво по-плътно тяло, управлящо неговия полет над водната шир, „поредното „кълбо”? Не се изключва подобна възможност. За сега е ясно само едно – изследванията на аномалните зони трябва да се провеждат на много сериозно ниво. Известно е вече, че на земята съществуват, или периодично възникват аномални зони, които представляват „врати” в други пространствени и хронални измерения. „Примката на времето”, ако се вярва на очевидците е способна да прехвърля през години и десетилетия не само отделни хора, но и по-голями предмети – такива като цели здания или кораби. При това учените трябва да помнят и за многобройните жертви на „пурпурната мъгла”. Възможно е това да ги предпази от погрешни решения и рисковани действия. Иначе? Иначе, може да се стъпи в някое неизвестно откъде появило се „сбръчкано” пространство, откъдето да не се излезе!

Ст.н.с.Николай Котев, д-р- по история

Creative Commons License
ATTENTION – ANOMALOUS ZONES! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, N 11 (6115) from 14th January 2012, p.14, 27. See – http://www.duma.bg/duma/node/25333

IMG_0001

IMG

IMG

IMG_0001

 

Advertisements

– THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE


ПРИЗРАЦИ В БЛИЗКИЯ КОСМОС, РАЗКРИВАТ УЧЕНИТЕ

Елфи, тайгери, синкави джетове, cпрайти – с такива полумистични имена учените кръщавали неясни за тях, тайнствени явления. Те възникват в близкия космос и свидетелствуват за съществуването в него на неясен и неизяснен все още добре от науката електромагнитен „живот”. Там на височина от 50 до 100 километра, където няма по разбираеми причини градоносни облаци, светят ослепителни и чудовищни по своите размери мълнии. По-точно, нещо което прилича все пак на тях, във вид на привидения или призраци, с причудливи форми.
Да се видят призрачните обитатели на околоземното пространство е практически невъзможно: те за много бързи. Възникват и изчезват действително за хилядни части от секундата. Само дългите нощни бдения по върховете на най-високите планини и от бордовете на орбиталните космически станции и апарати е възможно да се заснемат процесите, ставащи в тази малкоизучена все още област на атмосферата на Земята.
По-рано за появата на „нощните прозраци” учените регулярно се информирали от пилотите на авиацията. Но учените не им вярвали. Или по-точно приравнявали свидетелствата им към тези от типа на наблюдения на НЛО-тата. Първите достоверни свидетелства, за това, че космическите избухвания действително съществуват, били получени през 70-те години на миналия – ХХ век. Но само в началото на сегашното хилядолетие учените успяли да получат отделни изображения на тези таинствени електромагнитни обекти.

Електромагнитен „живот“ – неясен все още за нас

Така например, елфите избухват като огромен червен кръг. Спрайтите пък приличат на синкави медузи. А червените медузи, които се появявали на по-ниска височина от спрайтите пък били т.нар. тайгери. Синкавите джетове изглеждат като сини фонтани, разпръскващи своите „капки”.
Въоръжени със скоростни камери, наблюдателите първоначално уверявали учените, че спрайтите, тайгерите и джетовете „избиват” нагоре, тоест в точно обратно направление на обикновените мълнии.
Няколко дни преди катастрофата с американския космически шатъл „Колумбия” през февруари 2003 г., астронавтите намиращи се на борда му предават на Земята снимки с изображенията на субстанция с неизвестен произход, напомнящи формата на медуза. Нещо повече – тя излъчвала мощно червено светене. Обектът е бил заснет на височина 150 км над остров Мадагаскар. Първите сполучливи снимки с изображението на „спрайт” били направени през лятото на 2005 г., в Колорадо, САЩ, от сътрудниците на Пратовското инженерно училище при университета Дюк. Камерата, която правила 5 хиляди кадъра в секунда, успяла да покаже нещо, действително напомнящо на огромна медуза, чиято глава изстрелвала нагоре своите конци-пипалца – така изглеждали те от разстоянието на точката на заснемането.


Синкав джет

Обаче както по-късно се разбрало, и спрайта като явление не било много внимателно до днес разгледано. За да се види истинското поведение на призрака, е била нужна апаратура, която притежавала вече действително ненормална скорост на заснемане – 10 хиляди кадъра в секунда. Подобна камера успяли да открият и да използват специалистите по физика на атмосферата от университета в Аляска. И се оказало, че спрайтите въобще не са медузи, а подскачащи кълба. Ръководителят на изследователската група Ханс Нилсен, твърди, че ярките всплясъци напомнят кълбовидните мълнии с размери на футболно поле. Отначало те летят вертикално надолу, после – отвесно нагоре. Скоростта им при това е немислимата все още за нас – една десета от скоростта на светлината. На една от снимките се вижда, че електроматнитната субстанция нещо се изсипва. По мнението на Нилсен, космическите „призраци” са резултат от химически съединения, способни да въздействуват върху атмосферните процеси. Така например, заради тях може да се разруши озоновия слой и да се промени климата. Обаче нито Нилсен, нито неговите колеги от Европейското космическа агенция не са в състояние да изяснят същността на този феномен. Сега те планират да поставят свърхбързи камери на борда на Международна космическа станция, за да заснемат „призраците” в едър план и от близко разстояние.
Все още за природата на тези танцуващи над нас призраци, учените нищо не могат да кажат. Обаче се подозира и предполага, че тези тайнствени явления би трябвало силно да влияят върху процесите в атмосферата, върху озоновия слой на Земята, върху нейния климат, а така също и да създават темпорално неочаквани химически съединения.


Червен спрайт

Възможно е нищо свърхестествено да няма в тези „привидения”. Не толкова отдавна, доктора на физико-математическите науки, професора от Самарския муниципален университет Юрий Райтис публикувал книгата „Похвална дума за физиката”, в която се опитва да даде обяснение на по-голяма част от известните за нас аномални явления. От гледна точка на учените, НЛО-тата, кълбовидните мълнии, кръговете на житните поля и др., са проява на така наречената високотемпературна радиоактивна плазма. Т.е., те представляват сбор на радиоактивни вещества, концентриращи се в атмосферата. Но тогава остава открит въпроса, как да си обясним случаите на наблюдение на обектите с явно техногенен произход или епизодите, показващи разумното движение на НЛО-тата по сложни траектории?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, № 35 (6139) from 11th February 2012.- see –  http://www.duma.bg/duma/node/26767

IMG_0001

IMG

 

– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

– AND SOVIET OGPU HAS INTERESTED FROM UNEARTHLY TECHNOLOGIES


И СЪВЕТСКОТО ОГПУ СЕ ИНТЕРЕСУВАЛО ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ ТЕХНОЛОГИИ

Всяка специална служба има своите тайни, на често пъти които са и доста нелицеприятни. Но с времето, обществото все пак успява да се информира за тях. Наскоро, в средата на 2011 г., световната общественост разбра за нещо невероятно – че съветското ОГПУ (Обединеното държавно политическо управление) е знаело за съществуването на НЛО-тата още от края на 1925 г. Това стана възможно покрай разсекретяването на няколко документа, разкриващи част от дейността на известния терорист Яков Григориевич Блюмкин (Симха-Янкев Гершевич Блюмкин, с псевдоними: Исаев, Макс, Владимиров), по-късно един от ръководителите на ВЧК и резидент на съветското разузнаване в редица азиатски държави – Турция, Иран, Монголия и др.

Яков Григориевич Блюмкин

Малко преди да свален от власт в СССР прословутия Лаврентий Берия, началникът на V отдел на ГУГБ на НКВД на СССР Деканозов, му изпратил информация за резултатите от съветската експедиция през 1925-1926 г. в Тибет. В нея се подчертава, че през септември 1925 г., по личното разпореждане на ръководителя на ОГПУ Держински, в столицата на Тибет – Лхоце, е изпратена експедиция от 10 човека. Тя е поставена под командването на Яков Блюмкин, един от водещите съветски чекисти, работещ по това време в научната лаборатория на ОГПУ (ръководена от Евгений Гопиус) в гр.Красково. Лабораторията, която се занимавала с проучването на неизвестни за света технологии, била част от спецотдела на ОГПУ, ръководен от известния чекист-мистик Глеб Бокий. Експедицията имала за цел да проучи за наличието в Тибет на технология на неизвестно оръжие, а така също да проведе сред тибетските лидери на съответната революционна пропаганда.
Първоначално изпълнението на задачата на експедицията е поставено пред провал – представилият се като “монголски лама” Яков Блюмкин е разобличен от тибетските монаси, и единствено личното послание на Дзержински до тогавъшния Далай лама ХIII, го спасява от арест и интерниране. През януари 1926 г. той е приет от Далай лама, който заради обещанието да получи оръжие и злато, се съгласява да го запознае с пазените от тибетските монаси тайни – технологии, намиращи се в подземията на неговия дворец Потала.

Страница от отчета на Яков Блюмкин
В докладната си записка до висшето съветско ръководство, Блюмкин пише, че след като минал съответната процедура на “посвещаване”, 13 монаси го съпроводили в подземието на двореца, в което съществувала сложна система от преходи и отваряне на потайни врати. За да направят това, всеки от монасите се настанявал на определено място и в резултат на “определени подвиквания”, в строга последователност е започнато издърпването на вериги, с помощта на които големите механизми, които са били скрити във вътрешността на планината отваряли тази или онази врата. Общо към тайната зала водели 13 врати. На Блюмкин били показани само две от залите, намиращи се в подземието. В едното от тях монасите пазели древното оръжие на “боговете” – ваджара – гигантски клещи, с помощта на които през 8-10 хил. г. до н.е. вождовете на древните цивилизации са извършвали широкомащабно изпаряване на злато при температура, равна на повърхността на слънцето, т.е. приблизително на 6-7 хиляди градуса по Целзий. По думите на монасите, при процедурата на “изпаряването” на златото, в продължение на няколко секунди се извършвала следната реакция: златото се запалвало с ярко избухване на светлината и се превращало на прах. С помощта на този прах известен сред монасите като “Ваджара”, древните управници са удължавали живота си със стотици години, употребявайки го с ядене и вино. Този прах се използвал също така и при строителството. С негова помощ, древните строители, по твърденията на монасите, са успявали действително да преместват по въздуха гигантски каменни монолитни плочи и да режат твърди каменни плочи и скални породи, издигайки каменни монументи и исторически постройки, които се съхранили и днес.

В подземията, монасите пазели секретите на всички минали цивилизации, които някога са съществували на Земята. По твърдението на Яков Блюмкин те били пет, заедно с тази която съществувала и днес. Съгласно тайното учение Ва-джу, причината за гибелта на цивилизациите на Земята е било въртенето около Слънцето на още една планета (според някои това е именно несъществуващата вече планета Фаетон!), която била три пъти по-голяма от Земята, с голям вътрешен запас на топлина и вода, по елипсовидна орбита, с цикъл на завъртане около Слънцето 3600 г. Тая планета се завъртала по часовниковата стрелка, за разлика от Земята и другите планети и затова, когато влизала в плоскостта на завъртането на планетите от Слънчевата система, в резултат на мощен вихрев електромагнитен поток, на всеки 3600 г. на Земята се случвали гигантски природни катаклизми, в резултат на което човечеството и животните били поставени на границата на гибелта. При това, всеки четвърти цикъл на навлизането на тази планета в Слънчевата система, заплашвал с неизбежен световен потоп на Земята и гибелта на цивилизацията, заради характерната динамика на въртенето на планетите, които естествено се построяват със своите орбити в определена последователност.
Последният (трети цикъл) на въртенето на планетата-пришелец около Слънцето е било през 1586 г. до н.е. Поредното навлизане на планетата в слънчевата система се очаквало да бъде през 2009 г. или съответно през 2014 г. (ако се вземат предвид поправките на разликата между юлианския и григориански календар, календара на маите и тропическата година). По твърдение на тибетските монаси това щяло да бъде петия Армагедон (края на света), гибелта на днешната цивилизация и човечеството.
По твърдението на Яков Блюмкин, по тази причина, всички известни доисторически календари: шумерския, вавилонския и майския, който се отличавал с изключителна точност, завършват приблизително с тази дата.

Както се вижда от отчетите на Блюмкин, при тибетските монаси съществувало регламентирана определена процедура на “свещен избор” на избрана част от човечеството, които тибетците трябвало да спасят в подземните градове на Антарктида и в Тибет, които с някакъв своеобразен “проход-шлейф” били съединени под земята помежду си. В резултат на гибелта на всяка от цивилизациите, оста на Земята щяла да се измести срещу часовниковата стрелка от остров Пасхи (първия доисторически Северен полюс на Земята по време на на т.нар. “протогирейска цивилизация” с 6666 км. В резултат на предстоящия Армагедон, следващият Северен полюс на Земята трябвало да бъде територията на Северна Америка.
Независимо, че като резидент на съветското разузнаване Яков Блюмкин предприема няколко пътуввания в чужбина през пролетта и лятото на 1929 г., той изпада в немилост и по донос на своята любовница е арестуван, след опит да напусне Москва и избяга. Но най-вероятна причина за този арест са били апокалиптичните прогнози, донесени от далечния Тибет. Нещо повече, голяма част от тази информация станала известна и на служителите на германското и японското разузнаване. Така например, съветския разузнавач в Германия Савелиев, успял да се добере до германски сведения, които общо взето повтаряли сведенията на Яков Блюмкин. А през 1938 г. нацистка Германия организирала собствена експедиция “Аненербе”, с ръководител Ернст Шеффер, достигнала също до Лхоце, Тибет.

Яков Блюмкин като арестант
И все пак Блюмкин успял да каже в последните си дни на живот през септември 1929 г.,за какво става дума. В протокола на разпита му, на въпрос на следователя Черток “Какво сте получили в Тибет. Накратко!”, той отговаря:
“В Тибет аз получих сведения за хипертехнологии, които са скрити под ледовете на Антарктида, в подземни градове, останали след бивши цивилизации, които са отпреди стотици хиляди години. Тези технологи са ни недостъпни, в обикновения смисъл на думата. Там има летателни апарати, които беззвучно се придвижват в небето с огромна скорост и оръжие, което е способно за няколко секунди да унищожат големи градове…”

Няколко дни по-късно той е разстрелян, като отнася в гроба със себе си много от тайните на тибетските монаси.
Така приоритетът към тайните знания от Тибет останал в ръцете на нацистка Германия.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Ръководителят и – Щурмбанфюрера от СС, д-р Ернст Шеффер
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-KB-14-082
Автор Krause, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Будистки монаси
Дата 1938(1938)
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive),
Bild 135-S-04-04-26
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Така изглежда Двореца Потала
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-12-27-09
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет.
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-12-19-45
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет.
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-13-08-26
Автор Schäfer, Ernst

Creative Commons License
AND SOVIET OGPU HAS INTERESTED FROM UNEARTHLY TECHNOLOGIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Стандарт” („STANDARD“), Sofia, N 7047 from 4th September 2012, p.22. See – http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-09-04&article=422776

IMG

IMG_0001

– VERDUN`S BATTLE FROM 1916


       БИТКАТА ПРИ ВЕРДЮН ОТ 1916 г.

      Третата година на Първата световна война – 1916 г., се характеризира с яркото противопоставяне на двете противоборстващи групировки,  с изключителната ожесточеност на сраженията на всички театри на военните действия и с провеждането на редица операции, една от които е и отбраната на Вердюн, който била “ключът” към отбраната на войските на Антантата на френска територия и, от която се нуждаел кaйзеровото върховно командване. Тогавъшният началник на германския Имперски щаб, генералът от инфантерията Ерих фон Фалкенхайн добре знаел, че ако не се овладее тази френска крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.  От друга страна, евентуалното излизане на германските съединения на рубежа на десния бряг на река Маас, би позволило на  германското Имперското командване да свие фронтовата линия и усили с освободените сили и средства оставащите първоешелонни съединения. С попадането в ръцете на германското Върховно командване на този възлов елемент от отбраната на войските на Антантата на Западноевропейския ТВД, каквато е крепостта Вердюн, щял да нанесен огромен морален удар по престижа на командването на войските на Антантата.

      От германска страна, срещу войските отбраняващи френската крепост Вердюн, активните бойни действия е трябвало да започнат в първите месеци на 1916 г.

       В същото време, пред съюзниците от Антантата предстояла за изпълнение голямата задача по синхронизирането на войсковото управление, а оттук и поставянето под общо командване на планирането, подготовката и провеждането на бойните действия. По замисъл на съюзническото командване това е трябвало да стане чрез подготовката на предварително разработени от генерал-щабните офицери планове за провеждането на настъпателни фронтови операции срещу въоръжените сили на Централните сили на съответните два европейски ТВД-та. Тази линия на поведение и предложението за този начин на действие е поставено още преди 1 януари 1916 г. – на проведената от 6-ти до 9-ти декември 1915 г. във френския град Шантили  (на река Уаза, близо до град Крейл)  конференция, с участието на представителите на Република Франция, Кралство Белгия, Кралство Италия, Кралство Великобритания,  Кралство Сърбия и императорска Русия. На конференцията се постига съгласие за крайната цел на войната – осъществяването на икономическия и военен разгром на държавите от Централните сили и, даването на първостепенно значение на общите настъпателни или отбранителни фронтови операции преди всичко на основните два ТВД-та на Европейския континент, които да не позволят прехвърлянето на противниковите резерви от един фронт на друг.  Но и тук не минава без противоречия, особено що се касае въпроса за направлението на решаващия удар, тъй като всяка една от държавите-съюзнички от Антантата, защитавала предимствата,  възможностите и особеностите на своя театър на военните действия (ТВД). Тук, на тази конференция за първи път генерал Жофр признава отговорността на съюзниците за разгрома на Сърбия и се разглеждат различни въпроси за евентуалното помощ на Русия и Франция за защитата на интересите на Сърбия и предоставянето на сектор от съюзническия фронт на сръбската армия. На новата съюзническа конференция в град Шантили (на 14-ти февруари 1916 г.) е взето решението за сроковете за настъпление на армиите от Антантата срещу армиите на Централните Сили (1 юли 1916 г.) – като настъплението на британските и френските войски е трябвало да бъде предшествувано от настъпление на войските на генерал А.А.Брусилов на Руския ТВД към 15 юни 1916 г., с цел отвличане вниманието върху себе си.

      Как вървяло осъществяването на плановете на двете противоборстващи коалиции от държави?

      Руската императорска армия, която поема основният удар по армиите на Централните Сили в Североизточна и Югоизточна Европа, независимо от дадените през 1915 г. огромни по своята численост човешки и материални загуби, и след изтощаването на възможностите си в дълбочината на своя ТВД, успява да се укрепи на рубежа гр.Рига, гр.Двинск, гр.Пинск, гр.Тарнопол (дн. гр.Тернопол), гр.Черновици (дн.гр.Черновци). Тук, заради изтощителните и големи по своя размах бойни действия, германските войски и тези на съюзничката му по коалиция – Австро-Унгария, не са в състояние да продължат по-нататъшното си настъпление към Санкт Петербург и Москва. Поради тази причина, военнополитическото ръководство на Централните сили решава да обърне своя поглед към Западноевропейския ТВД, където германското имперско командване се заема с планирането и подготовката на настъпателна операция на най-отговорния му сектор – Вердюнския.

      Вердюнския укрепен район (УР) на френско-британската  отбрана срещу Централните сили е бил с дължина от 112 км и се явявал възловият пункт от цялата отбранителна система на Франция, изградена на този ТВД. Укрепеният пункт е изграден по проект на известния архитект и военен инженер Вобан на базата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения (някои от тях с по няколко етажи в дълбочина), съчетани на места с междинни укрепления. Общо в отбранителната система на Вердюнския укрепен район  са изградени два фортови пояса. Първият е бил на разстояние от 2,5 до 6,5 км от ядрото на крепостта и е изграден от фортовете Белвил, Сен-Мишел, Сувил, Таван, Белрюп, Регре, де-ла-Шом, построени от 1874 г. до 1880 г. Най-важен за отбраната на самата крепост Вердюн е външния фортови пояс, намиращ се от ядрото на крепостта на разстояние от 5 до 8 км. Той се състоял от построените около 1880 г. и бетонираните в периода от 1888 до 1897 г. фортове Дюмон, Во, Муленвил, Розелие, Годенвил, Дюни, Ландрекул, Сартел, Буа Бур-рю, Мар, поста Бел Епин и укреплението Шарни. В периода от 1910 г. до 1914 г. е построен на северния фронт на крепостта Вердюн и фортът Вашеровил. Общо в отбраната на този отговорен сектор са предислоцирани от дълбочина, осем пехотни дивизии от състава на 2-ра френска армия, намираща се под командването на генерал Ер (Herr), които заемат отбранителната полоса както следва – на източния участък от УР-а се разполагат 2-ри и 30-ти армейски корпуси (АК) – общо шест пехотни дивизии с 338 оръдия с различни системи, а на западния участък на Вердюнския УР – 7-ми АК (две пехотни дивизии с 294 оръдия) (28). Южно от крепостта Вердюн се разполагат три пехотни дивизии, които също се дават в подчинение на началника на УР-а – генерал Ер. Допълнително, при нужда и в интерес на френската отбрана на този сектор (отбраната на крепост в състава на общоармейски фронт) е могло да бъдат използвани и резервите на френското Върховно командване – 1-ви, 3-ти и 20-ти френски АК, разположени в района на с.Бар де Люк и с.Сен мен.

      За овладяването на Вердюнския УР, германският командващ фронта, генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм, подготвя от състава на 5-а Германска армия ударна групировка, състояща се от 7-ми резервен корпус (РК), 18-и армейски корпус  (АК), 3-и АК, 5-и РК и 15-и АК – общо 17 дивизии. Германската групировка имала в състава си приблизително 1 милион военнослужещи. От групировката, в първи ешелон на настъплението се разполагат 7-и РК, 18-и АК и 3-и АК, а 15-и РК имал за задача да скове действията на противника на левия фланг на армията, а 5-и РК се развръща на рубежа между направленията на германския главен и спомагателен удар. На определения от германското имперско командване за пробив 13-км участък от белгийско-френско-германския фронт, който се отбранявал от две френски дивизии, командващият 5-та Германска армия генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм съсредоточава за атака шест  дивизии (и три дивизии в резерва), като в бойните редове на германците се разполагат 1762 оръдия, 542 от които са  тежки. По такъв начин, на направлението на главния удар е постигнато от германска страна превъзходство в хора близо 3 пъти, а по отношение на артилерия се постига покритие от 1 тежко оръдие на 21 линейни метра и от 1 леко оръдие на 10,5 линейни метра.

      Първоначално за ден на германската атака е определен 12-ти февруари 1916 г. Независимо от факта, че френският началник на ГЩ маршал Жозеф Жак Сезер Жофр допуска, че направлението на удара на германското командване ще бъде в направление на областта Шампан, френското върховно командване решава да съсредоточи на източния участък на Вердюнската отбрана съответно три дивизии от състава на 2-ри АК, а в направлението на главния удар – 3 дивизии от състава на 30-и АК и, западно от р.Маас – две дивизии от състава на 7-и АК. При това, срещу острието на германския клин, който е от три АК, са разположени само две френски дивизии. Непосредствено в дълбочина на френската отбрана е разположен като резерв само 20-и и 1-и АК от състава на 3-а френска армия.

      След 9-часова артилерийска подготовка, при която са нанесени удари с всички налични артилерийски средства по френската полоса за отбрана, германските войски атакуват на фронт с дължина от четиридесет км. За няколко дена ожесточени и упорити боеве, първоешелонните дивизии на германските корпуси успяват да се вклинят във френската отбрана, да принудят французите да отстъпят от рубежа – село Кот-дьо-Талу, височината Морт-ом и да овладеят форта Дюмон. На 25-ти февруари 1916 г., те успяват да овладеят, определяният от генерал Анри Филип Петен като  крайъгълния камък на Вердюнската защита – форта Дюмон, който бил отбраняван от 3 оръдейни разчета и 56 картечари, като постигат крупен оперативен успех. По такъв начин се излиза пред четвъртата позиция на френската защита. Но като цяло, дълбочината на германското вклиняване във френската отбранителна полоса не надвишавало повече от 6 км, което попречило на настъпващите дивизии да овладеят Вердюнския УР от първия път. По този начин, изпълнението на германския оперативен план, изграден на принципите на ускорената атака и нанасянето на внезапен удар, пропада. За неуспеха на изпълнението на плана голяма роля изиграва и навременното въвеждане на оперативни резерви от дълбочината на отбраната на френската армия, към застрашения район. Намиращият се първоначално под командването на генерал Анри Филип Петен (а от 1-ви май 1916 г. заместен от генерал Робер Жорж Нивел) 2-а френска армия, е прехвърлена към мястото на пробива на германците, като заедно с това успява да организира и снабдяването на отбраняващите се части по така нареченият “Свещен път” (шосето Вердюн – Бар-льо Дюк).  Едновременно с това, на мястото на 10-та френска армия в района на гр.Арас е прехвърлена една английска армия, което дава на френското командване възможността да използва на други застрашени направления, още четири корпуса.

      На 6-ти март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции – този път в района на западния бряг на р.Маас. То се подготвя от командването на 6-ти германски резервен корпус. Целта на германското настъпление е била овладяването на господстващите в района височини “304” и “Морт-ом” (“Мъртъв човек”), от чиито склонове френската полева артилерия успешно прострелвала фланга на германските бойни редове, които са разположени на десния бряг на река Маас. Тук, между 8-и и 11-и март 1916 г., личният състав на германските съединения преминават в настъпление срещу френския отбранителен участък на фронта в района на селищата Гардомон – Во. Бойните действия имат ожесточен характер и са с различен успех и за двете страни.  Фалкенхайн отдава заповед за спирането на германските атаки срещу Вердюн чак на 11-и юли, във връзка с развитието на офанзивата на река Сома.

      Резултатът за германския Райх от тези, продължили близо 70 дни кръвопролитни боеве е плачевен – германските войски успяват да се вклинят в дълбочина на френската отбрана само на 7км-10 км. През май-юни с.г., войските на Кайзерова Германия отново се опитват да овладеят Вердюнския укрепен район, като се вклиняват на отделни места във френската полоса за отбрана. Общо загубите към средата на юни 1916 г. и от страна на двете противостоящи си групировки от армии, достигат близо половин милион души, а към края на годината, на този участък, Германия дава като жертви около 600 хиляди души, а Франция – 358 хиляди души. По други данни, само в операцията по овладяването на Вердюнския укрепен район германците за 6 месеца бойни действия дават 336831 човека като убити, ранени и безследно изчезнали, докато загубите на французите възлизат общо на 362000 души.

      Сражението за Вердюн завършва на 16 декември 1916 г. Но с тази битка войната не завършва. Предстояли още две дълги години, преди Антантата да успее да изкове своята победа.

Ст.н.с.Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
VERDUN`S BATTLE FROM 1916 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN …

– CZECHOSLOVAKIA, 1968…


ЧЕХОСЛОВАКИЯ, 1968 …

Много хора с тъга си спомнят за събитията от 1968 г., когато съветските танкове влязоха в Прага и премазаха на практика започналия процес на движение на Чехословакия напред, ръководен от реформиста-марксист Александър Дубчек. “Пражката пролет” ще си остане в историята като пример за опит за политическо и културно либерализиране и стабилизиране в Чехословакия от 5 януари до 20 август 1968 г., завършила с въвеждането в страната на войските от Организацията на Варшавския договор (ОВД), като опит за построяването на “социализъм с човешко лице”, подето от реформисткото крило на Чехословашката компартия (КПЧ), във връзка с нарастващия спад в икономиката и потискането на изявите на другояче мислещите, възникнали в интелигенцията.

Периодът в развитието на Чехословакия, влязъл в него като “Пражката пролет” започва през януари 1968 г., когато бил сменен президента на ЧССР и 1-ви секретар на ЦК на ЧКП Антонин Новотни. Вместо него е избран представителя на либералното крило на компартията Александър Дубчек, а за президент – героят от Втората световна война, генерал Лудвиг Свобода. Подетият от последните двама курс към т.нар. “демократично обновяване на социализма” предвиждал извършването на ограничени икономически реформи, като за изпълнението им се привличали и представителите на други чехословашки партии и обществени движения. Обществеността като цяло поддържала реформаторския курс на Александър Дубчек, тъй като то ясно съзнавало, че наложеният отвън модел на построяване на социалистическото общество не позволява да се достигне равнището на живот, създадено в развитите страни от Западна Европа. Първите стъпки, които били направени в това отношение, са премахването на цензура в държавата и признаването на правото на съществуване на гражданска опозиция. При това, запазеният граждански мир и единодушие по тези възлови въпроси в Чехословакия са и основните разлики от събитията в Унгария през 1956 г.

Всичко това предизвикало крайно негативна реакция от страна на ръководството на СССР – то не могло да допусне отстраняването на комунистическото управление в страната, допускането на “ухаещи на контрареволюция” реформи и било готово да използва дори при нужда военна сила. Това отговаряло на създадената към този период “Доктрина Брежнев”, която предвиждала използването на военна сила за съхраняването на съветското влияние в социалистическите и народнодемократични държави от Европа, независимо от суверенитета им и съществуващите международни норми.

През април 1968 г. на Априлския пленум на ЦК на ЧКП, Александър Дубчек запознава обществеността с т.нар. “Програма за действия на чехословашките комунисти”. В нея се предлагало партийното ръководство да се откаже от командно-административната система и да декларира пред обществото свободата на словото и печата. В страна се повели бурни дискусии, като най-много се засягал въпроса за премахването от власт на компрометиралите се държавни чиновници и активизирането на икономическите връзки със Запада.

Това извънредно много обезпокоило съветското военнополитическо ръководство. То предполагало, че чехословашкото ръководство се опитва да преориентира държавата към Запад, към алианс с необвързаната Югославия, с възможно по-нататъшното напускане на структурите на ОВД. Тогавъшните ръководители на държавите от социалистическото съдружество също разглеждали чехословашките тенденции за нормализирането на живота като “опасен вирус”, способен да “зарази” и другите държави. Най-вече, това се отнасяло до ръководствата на ГДР, Полша и България, а в по-малка степен Унгария, където се ширели изявите на модерния тогава специфичен “технократизъм” на управление.

Подготовката за въвеждането на войски от ОВД на територията на Чехословакия започва още през пролетта на 1968 г., последвало с провеждането на армейските учения “Шумава” (май-юли 1968 г.), според замисъла на които, две въздушнодесантни дивизии трябвало да навлязат на територията на Чехословакия. За тази цел се разучавала топографията на Чехословакия, внимателно се изучавали всички подходи към столицата на ЧССР – град Прага. На 18 юни 1968 г., специална оперативна група на Полевото управление на 38-а съветска армия (38-а СА) преминава границата с Чехословакия, а три дни по-късно тя е премината и от главните сили на армията, взимащи участие в учението. Но въпреки обещанията на на тогавъшния главнокомандващ войските на ОВД маршал И.И.Якубовски, тези войски да се завръщат веднага обратно на съветска територия, а остават там. Чак в началото на август 1968 г., след многократните настоявания на чехословашкото правителство, подразделенията от 38-а СА се установяват наново в месторазположението на своите гарнизони в СССР.

Политическото ръководство на държавите от ОВД (по-специално СССР, Полша, ГДР, България и Унгария) също вземат мерки от своя страна – в средата на юли 1968 г. то се събира във Варшава за обсъждането на положението в Чехословакия, като настоява за вземането на енергични мерки за въвеждането на “ред”. На съветско-чехословашката среща, проведена от 29 юли до 2 август, съветското ръководство вече твърдо настоявало премиер-министърът Александър Дубчек да прекрати настъпилият процес на реформи. В направеното по този случай комюнике, за първи път се отбелязало, че “защитата на социализма…е.. интернационален дълг на всички братски партии”.

Тъй като политическият натиск върху Александър Дубчек не дал някакъв положителен резултат, то на 16 август 1968 г., Политбюро на ЦК на КПСС взело решение за въвеждането на войските от ОВД на територията на Чехословакия и да смени чехословашкото политическо ръководство в процеса на “кратковременната” военна намеса. За ръководител на военната операция е назначен лично министъра на отбраната на СССР маршал Андрей Гречко, като за участие в нея са привлечени войски от 5 държави-членки на ОВД.

По замисъл на ръководството, в продължение на първите три дни от операцията (започваща ориентировъчно на 20 август 1968 г.), на територията на Чехословакия трябвало да се въведат 20 дивизии от държавите от ОВД, а малко по-късно – още 10 дивизии. В случай на усложняването на международното положение, се предвиждало поставянето в повишена бойна готовност на още 85-100 съветски дивизии; в Полша, ГДР, Унгария и България се развръщали също така по щатовете на военното време, още около 70-80 дивизии.

През нощта на 20 срещу 21 август в ефира прозвучава сигнала “Влтава-666”. Веднага след излъчването му започва едновременното нахлуване от три страни в Чехословакия на съветските, полските, източногерманските, унгарските и българските дивизии, а така също и десантирането на 7-ма въздушнодесантна дивизия и 103-а въздушнодесантна дивизия на летищата в Прага и Бърно. Към утрото на 21 август съветските десантници поставят под свой контрол на много от възловите точки в Прага, а няколко часа по-късно е овладян и центъра на чехословашката столица – мостовете през р.Влтава, зданието на ЦК на КПЧ, Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната и други стратегически точки. В помощ на съветските десантници в Прага са прехвърлени от състава на Групата съветски войски в Германия (ГСВГ) около четири хиляди танка и БТР-ра от състава на 1-ва танкова армия и 20-та гвардейска армия.

Все пак Радио Прага успяло да излъчи обръщението на Президиума на ЦК на КПЧ, че войски от пет държави-членки на ОВД, са завзели територията на страната без за това да бъде уведомен президента на ЧССР генерал Лудвиг Своба и неговия премиер-министър и първи секретар на ЦК на КПЧ, Александър Дубчек. Към 7 часа сутринта на 21 август 1968 г., цялото чехословашко държавно ръководство е арестувано и натоварено на два бронетранспортьора и откарано на летището, откъдето е прехвърлено в Легница (Полша), в щаба на Северната група войски, а оттам – в Москва.

По подписаното в Москва (под прекия натиск на Леонид Брежнев) съвместно съветско-чехословашко съглашение, на територията на Чехословакия се разполагали съветски войски. Трагедията настъпила.

Все пак чехословашката армия не оказала съпротива – тя показала своята дисциплинираност и верност към изпълнението на заповедите на своите командири. Така били спестени огромните жерти, в случай на сблъсък с войските на ОВД. Но все пак жертви имало – в периода от 21 август до 20 октомври 1968 г. загиват 11 военнослужещи (в това число и един офицер), ранени или травмирани са 87 човека (в това число и 19 офицера). От чехословашка страна за периода от 21 август до 17 декември 1968 г. загиват 94, а ранения получават 345 граждански лица.

Портрет на Александър Дубчек

Независимо от факта, че малко по-късно Александър Дубчек се завръща в страната и запазва за известно време своя пост на премиер-министър, прогресивния ход на “Пражката пролет” е насилствено прекъснат, а самият той, както и неговите поддръжници – са отстранени от власт. В резултат на това много от реформаторите и представителите на чехословашката интелигенция (такива като Зденек Млинарж, Ян Прохазка, Милош Форман, Павел Кохоут и др.) поради несъгласие с нахлуването на войските, са принудени да емигрират. Всички по-нататъшни илюзии за възможно реформиране на социализма като система за премахнати, като че ли окончателно.

Целият демократичен свят, включително и левите сили в редица държави публично заклеймяват нахлуването на войските от ОВД в Чехословакия. Още в същият ден (21-ви август 1968 г.) в Съвета за сигурност на ООН, представителите на САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Дания и Парагвай, настояват “чехословашкия въпрос” да бъде разгледан на заседание на Генералната асамблея на ООН. Единствено “правото на вето”, използвано от представителите на Унгария и СССР, блокират изпълнението на това настояване. С осъждане на “военната намеса на петте държави” отделно се изказват Румъния, Югославия, Албания и Китай. Но тези протести имали по-скоро декларативен характер и не могли да окажат някакво влияние върху създалата се нова военно-политическа обстановка в Европа.

В много отношения погрешна била и позицията на редица от ръководителите на държавите от Западна Европа, които смятали “Пражката пролет” и възникналите въз основа на това разногласия в света – за “домашна кавга на комунистите”. По този начин те избягвали внимателно политиката на пряка намеса в делата на Източна Европа, което би могло да се приеме като нарушение на клаузите на Ялтинското и Потсдамското съглашение от 1945 г.

Среща в Москва. В центъра е Александър Дубчек, от ляво – Леонид Брежнев, а от дясно – „сивият кардинал“ на партийната политика – Михаил Суслов

В продължение на много години обстановката в Чехословакия не успявала да се нормализира. Димът на танковите двигатели като че ли бе пропит от организмите на чешкия интелигент, който не забравяше постоянно да напомня за това.

През 1989 г. последният съветски ръководител – Михаил С.Горбачов официално признава пред света, че въвеждането на войските е бил незаконен акт на намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Този акт прекъснал демократичното обновяване на Чехословакия и нанесъл трудно заличими рани върху съветско-чехословашките отношения. От друга страна, изтеглянето пък през 1991 г. на Централната група войски от територията на Чехословакия довежда до демократизирането на процесите в Чехословакия. Малко по-късно страната се разпада на две суверенни държави (Чехия и Словакия), като по такъв начин и влиза в американската програма “за разширяването на НАТО на Изток”.

Чехословакия, 1968 г. … Да не забравяме тази дата!

Ст.н.с.Никола Котев, д-р по история

Creative Commons License
CZECHOSLOVAKIA, 1968… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in US newspaper „Balgaria“ („Bulgaria“), Chicago, – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2726–chehoslovakia-1968.html