– 60 YEARS AGO THE ENGLISHMEN WERE PUSHED AWAY THE STRATEGIC MEDITERRANEAN ISLAND. HOW THE GERMANS LANDING TROOPS TOOK CONTROL OF THE “UNSINKABLE AIRCRAFT-CARRIER” CRETE


ПРЕДИ 60 ГОДИНИ БРИТАНЦИТЕ СА ИЗТЛАСКАНИ ОТ СТРАТЕГИЧЕСКИ СРЕДИЗЕМНОМОРСКИ ОСТРОВ. КАК НЕМСКИТЕ ДЕСАНТЧИЦИ ОВЛАДЯХА „НЕПОТОПЯЕМИЯ САМОЛЕТОНОСАЧ” КРИТ.

Критската въздушнодесантна операция е една от малкото германски операции на парашутнодесантните войски, намиращи се под командването на генерал Курт Щудент, които доказаха на целия свят възможностите за бързо реагиране при вземане на стратегическо решение. Тя бе реализирана в края на т.нар. Балканска кампания от 1941 г. на германските войски и донесе успех, слава и почести на този военен елит в следващите десетилетия, когато ставало дума за да се посочи пример за овладяването на „непотопяем” самолетоносач (пример, който все пак има и своите ограничения, когато става дума за размера на територията му). С довеждането до успешен край на тази операция завършвал и първият период от историята на тази кръвопролитна и страшна Втора световна война .

Замисълът на операцията „Меркюри“ предвиждал първоначално овладяването от германски парашутисти на летището Малеме и района Хания, намиращ се в непосредствена близост до важния залив Судабей, с последващото завладяване на гр.Ретимнон с полосата му за кацане и излитане и летището на гр.Ираклион. Всичко това трябвало да осигури по-нататъшното прехвърляне на главните германски сили с транспортни самолети. Oсвен тези три първостепенни обекта за атака се предвиждало да бъде извършен и морски десант със силите и средствата на командваната от генерал-майор Рингл 5-а планинска дивизия, подчинена в тази операция на командването на 11-и авиокорпус. Операцията „Меркюри” имала и своите стратегически особености, планирани от генерал Карл Штудент – германските десантчици трябвало да атакуват от материка територията на остров Крит откъм десния му фланг, докато италианските морски десанчици от района на Додеканезките острови) – да атакуват територията на остров Крит откъм левия му операционен фланг. За изпълнението на операцията е предвидено да се използват от командващия 4-и въздушен флот генерал-полковник Александър Льор, на 11-и въздушен корпус, включващ 7-а въздушнодесантна дивизия с три парашутнодесантни полка, 5-а бързопреносима планинска дивизия, отделни части от 6-а планинска дивизия заедно с командването и, 7-въздушен корпус с изтребителната и бомбардировъчната авиация и др. подразделения. Командването на същинската въздушнодесантна операция било поето от 50-годишния възпитаник на пруската школа и прославен генерал десантчик Карл Штудент, създал тези елитни германски въздушнодесантни части и командвал една година по-рано 7-а авиодивизия и 22-ра авиодесантна дивизия в операцията срещу белгийските и нидерландските кралски въоръжени сили.

Към началото на операциата срещу остров Крит освен постоянния му гарнизон от три гръцки пехотни батальона са били прехвърлени войски от континентална Гърция, като неговата численост по-късно нараснала с 30 хиляди военнослужещи от Британската общност, разполагащи вече с 35 самолета, 45 планински и полеви оръдия и 9 танка. Отделно на острова били прехвърлени от територията на континентална Гърция 14 хиляди души гръцки военнослужещи. Новозеландският командващ гарнизона генерал Бърнард Фрайбърг общо взето предварително знаел за подготовката на германската операция срещу Крит. На 15 май той бил информиран, че нейното начало се очаквало около 20-21 май. Поради тази причина генерал Б.Фрейбърг съсредоточил своите сили и средства за отбраната на трите възлови сектора – районът на Малеме и Хания и районите Ретимнон и Ираклион. От своя страна командването на британската флота в източната част на Средиземно море отделяло специална роля на военноморските съединения, тъй като очаквало преди всичко извършването на германо-италиански морски десант на брега на остров Крит. За отбраната на акваторията на острова са привлечени военноморски сили и средства в състав от 1 самолетоносач, 2 линейни кораба, 12 леки и тежки крайцера, около 20 ескадрени миноносеца и др. бойни и транспортни кораби. Задачата им за изпълнение била много тежка, тъй като те попадали в обсега на действие на германските и италианските бомбардировачи и торпедоносци, разположени на полевите летища на гръцките острови, намиращи се на разстояние от 120 до 140 км от критския бряг.

На 20 май 1941 г. след масирани въздушни бомбардировъчни удари в района на летищата Малеме-Хания, Ретимнон и Ираклион германските парашутисти успяват да заемат отделни плацдарми и веднага встъпват в бой с разположените там британски, новозеландски, австралийски и гръцки войски. Но до края на деня положението за парашутистите става критично – германските десанти при Ретимнон и Ираклион са напълно унищожени, а този в района на Малеме-Хания едвам удържа позициите си. Единствено отстъплението от този сектор през нощта на 5-а новозеландска бригада позволява на другия ден на генерал Карл Штудент да прехвърли допълнително резерви в помощ на закрепилите се там германски парашутисти и да развие своя успех в дълбочина на гръцката отбрана. Двете останали полеви летища – тези при Ретимнон и Ираклион, са овладени едва на 27 и 28 май.

За усилването на своите ударни групировки германското командване подготвя допълнително прехвърляне на свои подразделения по море, но в резултат на активните действия на британската флота този вариант е отхвърлен. Пълното господство във въздуха на германската и италианска авиация над акваторията и територията на острова все пак принуждава, британските военноморски сили в източната част на Средиземноморието да започнат изтеглянето и прехвърлянето в направление на Александрия (Египег) на отслабените в продължителните боеве през април 1941 г. на територията на континентална Гърция войски на Британското съдружество и на Гърция, намиращи се на остров Крит. Към тази дата генерал Карл Штудент успява да прехвърли на острова около 16 хиляди души от личния състав на подчинените му дивизии.

В края на май от италианското командване е решено да се атакува десният фланг на войските на британското съдружество – за тази цел е подготвен конвой с морски пехотинци, които имали за задача след излизането си от базите, разположени на Додеканезките острови, да преминат канала Касо и да атакуват района на гр.Сития, като принудят британската флота да започне оттеглянето си към Александрия. След десанта на италианците в района на Сития британското командване решава да започне евакуирането по море в направление към Египет на британските, новозеландските, австралийските и гръцките войски, което преминава при изключителна напрегнатост и даване на много жертви от непрестанните атаки на германските пикиращи бомбардировачи „Щукас”, италианските бързи торпедни катери МАС и хидросамолетите „Кант” 3 606.

За резултатите от евакуацията можем да съдим от едно послание на Кънингам до британското адмиралтейство от 1 юни (неделя) 1941 г.: „17. 00 ч. Край на операцията. ОТ 22 000 ДУШИ ОТ БОЙНИТЕ КОРПУСИ УСПЕШНО СА БИЛИ ЕВАКУИРАНИ 16 500…” По време на боевете за остров Крит войските от Британското съдружество дадоха като жертви 1742 убити, 1737 ранени и 11 835 пленници. Към тази цифра могат да се добавят още около хиляда души като убити, ранени или пленени британци – жертви, които били дадени по време на германския десант в района на Ираклион. Големи загуби също така понася и личния състав на британската флота – обикновено като загуби се посочва цифрата от 2000 убити, но тук процентът на убитите е най-висок – 1828 души. В резултат на въздушните атаки на германските и италианските бомбардировачи са потопени крайцерите „Глоучестър”, „Фиджи” и „Калкута” и миноносците „Джуно”, „Грейхаунд”, „Кешмир”, „Кели”, „Империал” и „Хириуард”, а сериозни повреди получават самолетоносачът „Формидейбъл”, двата линкора „Уорспайт” и „Баръм”, както и други шест крайцера („Аякс”, „Орион”, „Дидо”, „Пърт”, „Наяд” и „Карлист”) и седем миноносеца („Келвин”, „Лекс”, „Хаувок”, „Кингстон”, „Низам” и „Нубиан”).

От своя страна гръцкият военноморски флот дава като загуби 1 броненосец, 12 есминеца, 10 торпедни катера и около 75% от плавателните съдове на търговската си флота. Общо в Критската въздушнодесантна операция гръцката армия дава като убити, пленени или ранени около 15 хиляди души. По-късно германците дават цифрата на своите жертви – те обикновено говорят за около 6000 души, като от тях най-малко 4000 души са убити. След войната германският генерал Кипънбергер посочва като най-убедителна за германските жертви цифрата от 4400 души.

Завършването на Критската въздушнодесантна операция не поставя точка на сблъсъците на различните военни концепции и теории, които тепърва предстояло да се проверят по време на Втората световна война. Нещо повече, 60 години по-късно тази въздушнодесантна операция все още предстои да бъде изучена и анализирана не само от военно-политическа, но и от нравствена гледна точка.

Ст.н.с. Николай Котев, д-p по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“, Sofia, 12 July 2001

Creative Commons License
60 YEARS AGO THE BRITISH WERE PUSHED AWAY THE STRATEGIC MEDITERRANEAN ISLAND. HOW THE GERMANS LANDING TROOPS TOOK CONTROL OF THE “UNSINKABLE AIRCRAFT-CARRIER” CRETE by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

IMG_0001

– A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELD-MARSCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS


РУСКИ ЕМИГРАНТ – КОШМАРЪТ НА РОМЕЛ. БРИТАНСКИ КОМАНДОСИ ВЪЗКРЕСЯВАТ СПОМЕНИТЕ ЗА ЛОРЕНС АРАБСКИ. СПЕЦЧАСТИТЕ ОСТАВЯТ КОРПУСА НА ФЕЛДМАРШАЛА БЕЗ САМОЛЕТИ.

Преди 60 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на немския фелдмаршал Ервин Ромел, известен като „Лисицата на пустинята”. Това са британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. „Частна армия на Попски“ и полкът „L” на британските SAS.

Vladimir Peniakoff (Penyakov)

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф, известен с псевдонима „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите LRDG. Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на противникa.

THE SPECIAL AIR SERVICE (SAS) IN NORTH AFRICA DURING THE SECOND WORLD WAR : A close-up of a heavily armed patrol of ‘L’ Detachment SAS in their Jeeps, just back from a three month patrol. The crews of the jeeps are all wearing ‘Arab-style’ headdress, as copied from the Long Range Desert Group.

Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името „Частната армия на Попски“. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. 

A T1 Patrol Chevrolet of the Long Range Desert Group during the withdrawel from Operation Caravan; attack on Barce, September 1942.

По-късно „Частната армия на Попски“ се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Colonel Sir Archibald David Stirling, DSO, DFC, OBE was the Founder of the British Special Forces, the SAS or Special Air Service. He’s was a Scottish laird, mountaineer and a World War II British Army officer.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

T Patrol on Reconnaissance

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е

рейдът към Бенгази

от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

Преследване. SAS гонят Ервин до самия край.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец –дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Commemorative statue of Colonel David Stirling and a Colditz POW , who was the founder of the British SAS Regiment in 1941. This fledgling Force was purely experimental during WW2 when Churchill needed volunteers from the regular army units to go unaided behind enemy lines. This statue is located 3 miles from Dunblane in Stirlingshire. The SAS celebrated their 70th Anniversary in September 2011. Dave Forbes Photography’s photostream

Цялата история със самолетния обстрел е инсинуация на Гьобелсовата пропаганда за пред германското общество и армията, след която фелдмаршалът е изключително популярен. Всъщност Ромел е принуден да се самоубие заради участието си в заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., като му е обещано, че семейството му няма да бъде преследвано.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Тhe article is printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3287 from 25th February 2002

Creative Commons License
„A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELDMARCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

 

– THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language)


ВКЛАД РУССКИХ УЧЕНЬIX-ЭМИГРАНТОВ В ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКУЮ НАУКУ И КУЛЬТУРУ

Культура должна быть сохранена, она не может быть уничтожена – эта максима наилучшим образом характеризует историю российской эмиграции после Октябрьской революции 1917 г.
Интеллигенция послереволюционной эмиграции осела в основном в странах Европы и Америки, где она с неимоверным трудом продолжала заниматься своей научной и культурной деятельностью.

Волн российской эмиграции было несколько, и все они сопровождались большими трудностями, связанными с адаптацией к новому месту, содержанием семьи, поисками работы и жилья.
Большая часть российских ученых была с мировыми именами, но хронический кризис, наступивший после первой мировой войны, привел к колоссальному сокращению рабочих мест и закрытию многих отраслей экономики, что усугубило и без того тяжелое положение эмигрантов. К тому же значительная часть их отличалась специфическими взглядами на развитие капитализма, что было естественным отражением общественной жизни в последние годы существования Российской империи.
Тем не менее происходила определенная консолидация сил русской интеллигенции. А.М. Пешков (Горький), уехавший из России по болезни, помог впоследствии эмигранту-издателю З.И. Гржебину организовать собственное издательство в Берлине, где печатались книги и журналы литераторов белой эмиграции. Горький же, вернувшись на Родину, в начале 30-х годов осуществил свою давнишнюю мечту – издание серии «Жизнь замечательных людей». За период до 1987 г. в серии вышло около 680 названий, где довольно часто проскальзывали сведения о жизни и творчестве русской эмиграции. Несомненно, огромную роль в жизни эмигрантов-литераторов играли журнал «Современные записки» (Париж, 1920-1940) и газета «Возрождение». Редакторы М.В.Вишняк, И.И.Фондаминский («Современные записки»), П.Б. Струве («Возрождение») поддерживали морально и материально писателей-изгнанников. «Париж стал центром изгнанничества, – пишет Б.Зайцев. – К этому ему не привыкать: издавна был он средоточием свободы, и не зря на Плас-де-Альма бронзовый Мицкевич, хоть и невелик ростом на пьедестале своем, экстатически зовет куда-то. Бунин, Мережковский, Бальмонт, Куприн, Шмелев, Ремизов, Алданов, Осоргин – все они обитатели Пасси и Отей, большинство тут же в Париже и головушки свои сложило, успокоившись кто на кладбище Сент-Женевьев-де-Буа, кто на других».

Петр Бернгардович Струве
В начале апреля 1936 г. с приходом фашизма коммунистический теоретик, академик и редактор «Известий» Н.И. Бухарин побывал в Париже, где выступил с докладом, в котором пытался примирить политику СССР с той, которая проводилась большей частью прогрессивно настроенных эмигрантов и лево-настроенной интеллигенции. Его доклад был даже переведен на французский язык эмигрантом – А.Н. Рубакиным. Бухарин не был первым советским лидером, попытавшимся завоевать доверие эмиграции, намного раньше в этом направлении проявили себя такие видные деятели Советского государства, как Чичерин, Воровский, Литвинов. К сожалению, их усилия свелись на нет из-за начавшейся ленинской политики, так называемого красного террора.

Николай Бухарин, 1929 г.
Тяжелые годы изгнания не сломили дух русских эмигрантов. Они восстановили научные и культурные связи со своими западноевропейскими и американскими коллегами, а также расширили прерванные из-за революции научные связи между собой. Например, перед началом Второй мировой войны общество инженеров в Париже насчитывало более 3 тысяч, французское Общество химиков – более 200, а Общество врачей – несколько сот русских специалистов.
Особенно значительными были открытия, сделанные в области естественных и точных наук. Так, во всемирно известном центре французской науки – Пастеровском институте работало много российских ученых-эмигрантов. Из них самый известный – С.Н. Виноградский, почетный член Российской АН (с 1923 г.), член Французской АН и Лондонского королевского общества, один из основоположников микробиологии. С 1922 г. он жил во Франции и до конца своих дней руководил агробактериологическим отделом Пастеровского института. Его наиболее важные работы посвящены гемосинтезу и многим другим классическим исследованиям общей микробиологии и экологии почвенных микроорганизмов. В этом же институте работал над проблемами иммунитета у беспозвоночных, и главным образом у насекомых, один из учеников И.И. Мечникова и И.П. Павлова – С.И. Метальников. Его работы в этой области являются классическими для науки того времени. В Рокфеллеровском институте работал его ассистент – биолог Ф.М. Левин, помощник крупного американского бактериолога Саймона Флекснера и близкий друг еще одного знаменитого эмигранта – выдающегося ваятеля и художника ХХ века Сергея Коненкова.

Сергей Николаевич Виноградский

Серьезные открытия были сделаны и в области геологии. Один из основоположников палеологии, член Петербургской АН Н.И.Андрусов, который с 1919 г. жил сначала в Париже, а потом в Праге, очень много сделал для развития французской геологии. По сведениям Национального училища по геологии и минных исследований в г. Нанси, среди его выпускников в 1921-1924 гг. было около 50 человек русских.
Среди кораблестроителей самым знаменитым считается инженер А.М. Петров, который после революции жил и работал во Франции и Бельгии, где стал известным конструктором и автором (вместе с В.И. Юркевичем) самого быстроходного для того времени гигантского турбоэлектрохода «Нормандия». Во время Второй мировой войны он вступил в одну из организаций Сопротивления во Франции.
Весьма плодотворной была деятельность различных русских ученых, исследователей и экспериментаторов в области физики, математики, астрономии, химии, металлургии и других наук. Известны всему миру имена академиков-химиков В.Н. Ипатьева (с 1927 г. он жил главным образом в США) и А.Е. Чичибабина, жившего с 1930 г. во Франции и много сделавшего для развития химико-фармацевтической промышленности, химика А.А. Титова – члена-корреспондента Французской АН.

Павел Рябушинский-младший (1871 – 1924)

Отдельной статьи заслуживает семейство российских предпринимателей Рябушинских, много сделавших для развития отечественной промышленности, в том числе положивших начало строительства в Москве в 1916 г. автомобильного завода (АМО). После революции все представители Рябушинских оказались в эмиграции. В частности, в области аэродинамики хорошо известно имя Д.П. Рябушинского (в 1904 г. он основал в имении Кучино под Москвой Аэродинамический институт). Авиаконструктор и промышленник И.И. Сикорский (кстати близкий друг А. Туполева), создавший многомоторные самолеты «Илья Муромец» и «Русский витязь», эмигрировал в 1919 г. в США. В 1923 г. он основал фирму, где под его руководством строились пассажирские и военные самолеты и вертолеты. Астроном Н.М. Стойло руководил международным метеорологическим бюро, строил корабли В.И. Юркевич, успешно трудился в области электронной физики В.К. Зворыкин – один из создателей телевидения. Известный ученый и инженер в области прикладной механики С.П. Тимошенко преподавал сначала в Загребском университете, а после переезда в США состоял научным консультантом компании Вестингауз, а затем – профессор Мичиганского и Станфордского университетов.

Авиаконструктор И.И.Сикорский
В эмиграцию отправились и прожили там многие годы видные географы и путешественники. Один из них – русский офицер морского флота и исследователь Арктики Б.А. Вилькицкий. В 1913 г. он руководил Гидрографической экспедицией в Северном Ледовитом океане на ледоколах «Таймыр» и «Вайгач». Открыл остров, названный его именем, и расположенный к северу от мыса Челюскина архипелаг императора Николая 11 (ныне – Северная Земля). Умер он 6 марта 1961 г. в Брюсселе.

Борис Андреевич Вилькицкий
По окончании Второй мировой войны многие потомки эмигрантов постарались восстановить утерянную связь с Родиной. Среди них сын известного врача императорской семьи – Чехова-Боткина французский хирург С.П. Чехов-Боткин. Его имя пользуется большим уважением во Франции, он воевал в рядах Сопротивления и награжден высшей наградой Франции – орденом Почетного легиона. После Второй мировой войны вернулся на Родину доктор А.Н. Рубакин (переводчик доклада Н. Бухарина) и многие другие эмигранты.
Память о вкладе русской эмиграции в западную науку не забыта. Во многих европейских музеях, институтах и высших учебных заведениях созданы специальные стенды, посвященные их трудному, но плодотворному пути в науку.

Николай Георгиев КОТЕВ,
София

Printed in holland newspaper Новости Бенилюкса”, Shiedam, Holland, N 3 (31), March 2003.

Creative Commons License
THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– LEON TROTSKI. „THE ARMY OF THE VICTORS“. 6th December 1912.


АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Лев Давидович Троцки. (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България като военен кореспондент и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл” и до в.”Одеска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.338 на вестника „Киевска мисъл“ от 6 декември 1912 г.

Лев Троцки
АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

– Когато ще пишете за войната, казваше ми на сбогуване един интелигентен българин, участвувал като доброволец в три сражения и по болест върнал се малко преди това в София, – напишете непременно за една голяма истина: тези, които най-силно агитираха за война, които най-яростно се изказваха на митингите и в печата, нашите стамболовисти и другите патентовани патриоти, всички те по възможност се уредиха на безопасни позиции: като адютанти, в щаба, при цензурата… А идейните противници на войната, онези, които смятаха за свой политически дълг да се борят срещу въвличането на нашата страна в това страшно предприятие, всички те, всеки на своето място, честно и мъжествено изпълняваха своя дълг.
Това твърдение, което аз и преди това не веднъж бях чул и в отделни случаи имах възможност да проверя, по същество, не се нуждае в доказателство: до такава степен то е вътрешно правдоподобно. То разбира се, само ще спечели в своята убедителност, ако вие мислено го поставите според нашите руски нрави…

Неизвестен летец от Императорския Въздушен флот на Русия, старши унтер-офицер, участник в Балканската война от 1912 г., с български орден.
Писаха, че българският народ искал и настоявал за война. По-специално за това настояваха някои руски журналисти, които се осведомяваха за настроенията на народа в генералния щаб, ако не в щабовете на октомврийската партия. Но това не е истина. Народът не искаше война и не можеше да я иска. Селянинът, от който вземаха добитъка, продоволствието, каруците и когото изпращаха под Одрин; жената, която останала с децата в опустялата къща, – те не искаха война. Те биха били много радостни от мирното уреждане на нещата. Но командващите класи се оказаха неспособни да намерят друг изход от положението, освен взаимното изтребване на българските и турските селяни. И когато войната се оказала натрапена на народа от цялата предшествуваща политика на балканските правителства и европейската дипломация, българският войник прие войната, прие я съзнателно, като единствен изход от непоносимото положение, създадено от македонския хаос, от една страна, и българския милитаризъм – от друга. И тези съзнателно приели войната селяни и работници, грамотни и докоснати от школата на общото избирателно право, както показал опита, се оказали добър военен материал. Именно те осигуриха победата.


Съвсем друга картина представлявал българския офицерски корпус в своя горен пласт. България не беше водила войни в продължение на 27 години. За това време „героите” от cръбско-българската война в достатъчна степен успяха да привикнат към обстановката на покой, заможност и облаги. В страната растяло богатството, възниквали банки, нараствал бюджета, увеличавали се доставките, откривали се големи източници за забогатяване. Майорите и полковниците от 1885 година се превърнали в генерали – предимно в интендантски, търговски и банкови генерали. Култът към армията се превърнал за тях преди всичко в култ към собственото забогатяване. И техен бог отдавна не бил вече Марс, а Хермес, и при това – както показал процесът на стамболовисткото министерство – в своето двойно звание: бог на търговията и бог на кражбата.


Стамболовистите имат най-голямо от всички партии влияние във висшите кръгове на офицерството. Савов, главнокомандващ българската армия, бивш военен министър на стамболовисткото министерство, се ползвал сред офицерството с голяма популярност, която – много любопитна черта за българските политически нрави! – не била разклатена от отдаването на Савов под съд за злоупотреби. Последното стамболовистко министерство (1902-1907 г.) отпусна големи суми за армията, като на оръдие за „национални задачи”. Но някак си така стана, – природата на национализма не търпи празнина! – че значителната част от военния бюджет бе окрадена от министрите-стамболовисти ведно с френските сенатори и дипломатическия агент на Франция в София. Когато по-нататъшното пребиваване на стамболовистите на власт се оказало невъзможно, те сами препоръчали демократите на Фердинанд, като партия която е най-близка към тях по въпросите на външната политика. Намирайки се в опозиция, демократите настоявали за предаването на стамболовистите на безпощаден съд. Но поемайки властта, те всячески се стремяли да се отклонят от това. И само тогава, когато у самите тях им стана нечиста работата, във връзка с финансовите операции при изкупуването на източнорумелийския ЖП път, и положението им се разклатило, демократите били принудени да посегнат към последното средство, – и демократичният парламент разпоредил да се дадат под съд и двата стамболовистки кабинета: на Петков (убития) и на Гудев. Най-тежко компрометирани се оказали: министърът на търговията Генадиев, министърът на финансите Пайков и военния министър Савов. Следственната комисия работила около две години, и професор Данаилов съставил обвинителен акт от 2 хиляди страници. Дори вече тези размери на обвинителния акт свидетелствуват, че стамболовистите имали достатъчно причини да работят в направлението на войната, която би трябвало да доведе до углавно-политическа амнистия.

Български офицери и войници в окопно укрепление край Чаталджа

Главният представител на воинствуващият стамболовизъм на полето на журналистиката бил Симеон Радев. Тази фигура, получила – благодарение на военните кореспонденти, – всеобща известност, заслужава известно внимание. В началото на 1900-те години Радев бил „анархист” и издавал през 1901-1902 г. зад граница „Mouvement macedonien“ („Македонско движение“), където изявявал като привърженик и рекламист на македонския революционер Сарафов, убит по-късно от агента на СанданскиТодор Паница. Връщайки се в България, Радев се присъединил към стамболовистите, които открай време се отличавали с изкуството да греят ръцете си около македонския въпрос. В качеството си на неизгубил дарованията си и на свой ред неглупав журналист, Радев успял да се превърне в необходим за стамболовистите човек. И когато Савов, имайки зад гърба си роман от 2 хиляди страници, станал главнокомандващ, а другият стамболовистки генерал Фичев – началник на щаба, Симеон Радев се превърнал във фактическия хазяин на военната цензура. За това имаше и още една специална причина. Радев е автор на историческия „труд”: „Строители на България”. Най-близкият том на това съчинение ще бъде посветен на сегашната война. По такъв начин, онази мярка от слава, която историята трябва да увенчае победоносните полковници и генерали, в голяма степен зависи от Симеон Радев. И няма защо да се казва, че той се постарал да извлече всички изгоди от своето положение. Докопалият се до власт бивш „анархист” приложил всичките усилия на своята груба натура за това, да отрови съществуването на европейските журналисти, принудени да се докосват до него. Наистина, на някои той правил отстъпки – по общо убеждение, не безкористно. И единствено в самия край, когато Радев прекалено уж безцеремонно поставил и двата крака върху масата, – били принудени да го махнат.
Още един пример
За военен комендант на София бил назначен полковника от запаса Бонев, търговец, банкер и в най-висша степен подозрителен гешефтар. В качеството си на юначен, както се казва човек, Бонев не веднъж се хвалил, че би съумял да отнесе в джоба си цяла София, ако го бяха назначили за два месеца като кмет. Рушветчийството в комендантството става съвсем открито. А тъй като, освен всичко останало, комендантът има най-близко отношение към реквизицията, то може без голям труд да си представим, какво там става.
В едно софийско кафе на мен ми показаха бившия градоначалник на София, който, както си спомням също бил стамболовист, и който по свое време бил разобличен, че е агент на турското правителство. За да се избегне „скандала” тогава не го съдиха. А сега този субект отново носи офицерска форма и е с някакво звание при военното министерство.


„Популярен” генерал, когото не успяха да осъдят за кражба на държавни пари, – е в качеството на главнокомандващ; истински… престидижитатор – е в качеството на комендант; безцеремонен кариерист – е в качеството на военен цензор; турски агент в запаса – е като необходима фигура при военното министерство, – всичко това заедно хвърля достатъчно ярка светлина върху нравите на командващия състав на армията. От самосебе си се разбира, че началствующите направили съответния подбор на най-близките подчинени. Кумството при това играело решаващата роля. Кариеристите от средата на редовните офицери се уредили на безопасни, при това небезизгодни места. Командването над всички низши бойни единици, до ротите включително, било дадено предимно на офицерите от резерва, т.е. по същество на интелигентните граждани, много от които били принципиални противници на войнакта, но веднъж попаднали в отговорно положение, добросъвестно изпълнявали своето дело.

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия и щабни офицери, 1912 г.

Действително ли толкова добри са били стратегическите планове на българския генерален щаб, ми е трудно да кажа. Но предполагам, че работата въобще не била в тези планове. Слуховете, идващи от добре осведомени източници, твърдят, че командира на 3-а армия Радко Димитриев, близък до цанковистите, русофил, се намира през цялото време на нож със стамболовиста Савов и генералния щаб, изпълнявал най-важните операции на свой страх и по 3-4 дни държал Савов в пълна неосведоменост. Вече само това едно обстоятелство ни кара да се съмняване в пълната съгласуваност на военните действия под всеобхватния, като че ли контрол на генералния щаб. Но каквато и да е била сметката, съвсем ясно е, че за своите победи българите, както и сърбите, дължат на пълния морален распад и техническата неподготвеност на турската армия. Победата е осигурена от гражданите войници и гражданите офицери, честно изпълнили това, което те смятали за свой дълг.
Стремителното, така наречено (от г-н Немирович-Данченко) „скобелевистко” движение на армията на Радко Димитриев от Киркилис към Чаталджа е било предизвикано не от предварително разработен план, а от паническото отстъпление на турската армия, лишена от нравствената сила на съпротивата. В каква степен цялото това движение било малко предвидено, е видно от това, че то съвършенно не било съгласувано с тиловата служба. Доставката на продоволствие и транспорта за ранените било направено отвратително. Войниците по време на път не яли по два, по три дни. Ранените цели седмици оставали без превръзки, в раните им имало червеи. На всичко отгоре, достигналата в продължение на по-малко от две седмици от Киркилис до Чаталджа армия, съвсем изтощена, останала без бойни припаси. Генерал Димитриев се опитал да превземе от движение и Чаталджа, както Лозенград. Но напрасно той вкарал при Деркос трескавите войници по пояс и по гърди в калта и водата, където турците ги разстрелвали като патици: по-нататъшното движение било спряно. На измъчената армия и оставало само да умира от тифус и холера и да се гърчи от ревматични страдания. „Скобелевщината” се обърнала към победителите със своя друг край.

Българската пехота в поход

Същият този Радко Димитриев – и в това, той несъмнено действувал ведно с главнокомандващия, – внесъл отровата на ужасяващата деморализация в редиците на армията, тласкайки я по пътя на безчовечната разправа с ранените и пленените врагове. „Ако ранените и пленените турци затрудняват транспортите, – да се вземат мерки за отстраняването на препятствията”. Това било разбрано: ранените и пленниците започнали да се избиват – отначало със стотици, а след това с хиляди. Радко Димитриев всичко заложил на една карта: върху енергията на натиска. При това той, с късогледството си на генерал- храбрец, отлично владеещ хладното оръжие, ни най-малко се грижил за поддържането на висота на основния капитал на армията: нравственото самоосъзнаване на войниците. При все това, че не е от най-лошите генерали на българската армия, Димитриев обаче сам е дълбоко пропит от онези черти на кариеризъм, непридирчив хазарт и нравствен цинизъм, чието въплъщение бил антагонистът на Димитриев, главнокомандващия Савов.
Не благодарение на недоизказания още гений на своите генерали, чиито грешки са били очевидни, а заслугите им още изискват критична проверка, България е одържала своите победи. Ако военните победи създават чест, то по право тази чест принадлежи на издържливостта и съобразителността на българския селянин и работник-войник и на българския интелигент-офицер.

„Киевская Мысль“ N 338, 6 декември 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKI. “THE ARMY OF THE VICTORS”. 6th December 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– THE АТTENTAT AGAINST HITLER, 20 JULY 1944


ЧЕТИРИДEСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ… (ОПЕРАЦИЯ „ВАЛКИРИЯ”)

Обединена Германия – колко много неща  се крият зад тези думи. История, изпълнена с превратности и противоречия, получила своя връх при канцлера Ангела Меркел. Памет, която не е заличена, а напротив – допълнена, съхранявана, благодарение на настъпилите демократични промени, благодарение на усилията на съществуващите многобройни исторически центрове… През 2007 г. в Германия се появи една малка пощенска марка, но колко много е написано на това късче хартия. Тя е посветена на двама герои от германската антинацистка Съпротива – граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и граф Хелмут фон Молтке – участници в неуспешния атентант срещу нацисткия идеолог и диктатор Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г.

Полковник Клаус Филипп Мариа граф фон Щауфенберг

Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг е роден на 15 ноември 1907 г. в баварския град Етинген. Той бил син на оберхофмаршала на вюртенбергския кралски двор и правнук на известния пруски генерал, военен теоретик и реформатор Август фон Гнейзенау. Клаус бил най-малкият от своите други двама братя-близнаци – историка Александър и юриста Бертолд. След завършването на гимназиалното си образование в Щутгарт, постъпва като кандидат-офицер в 17-и кавалерийски полк, който бил традиционно елитна военна част за германското дворянство. През 1930 г. Щауфенберг е произведен като лейтенант от един от ескадронните командири на полка – Хасо фон Мантойфел, станал по-късно танков генерал. През 1933 г. е произведен в чин обер-лейтенант, а през 1937 г. – в ротмистър. По време на Полската и Френската кампания на германския Вермахт служи като щабен офицер в 1-ва лека дивизия, след което воюва в групата войски в Северна Африка. На 7 април 1943 г., като началник на оперативния отдел на щаба на на 10-а танкова дивизия при въздушна бомбардировка той е тежко ранен и евакуиран със самолет в Германия. Той се оправя от раняването си, но остава еднорък и едноок.

Една рядка фотография – граф фон Щауффенберг (отляво) заедно със своя приятел полковник Албрехт Мерц граф фон Квирнхайм (Albrecht Mertz Graf von Quirnheim), който бе разстрелян с него в нощта на 20/21 юли 1944 г.

След излекуването си решава да замине отново на фронтовата линия, но е назначен за началник на щаба на Общото управление на сухопътните войски в Берлин. Имено към този момент може категорично да се каже, че той вече принадлежал към кохортата на най-решителните противници на германския фюрер Адолф Хитлер, с твърдото решение да унищожи последния. По-късно стават известни неговите думи „Щом генералите нищо не са успяли да постигнат, време е с това да се заемат полковниците!”

Дни преди взрива. Щаб-квартирата на фюрера в Растенбург, Източна Прусия. Отляво на дясно – полковник Клаус фон Щауфенберг, генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, Адолф Хитлер.

За да изпълни задачата си – да премахне фюрера от власт, той решил да използва своето ново положение на началник-щаб на резервната армия. За тази цел, той разработил план за премахването на нацисткото ръководство, като формално целта на плана предвиждала потушаването от подчинените му тилови войски, на евентуално въстание на милионите чужди работници, принудително работещи в германските предприятия.
През октомври 1943 г. подготовката на плана била завършена. С най-важната задача на германската антинацистка Съпротива в момента, – убийството на Хитлер, се заема самият еднорък и едноок полковник, който имал достъп до нацисткия диктатор. На 7 юни 1944 г. Клаус фон Щауфенберг за първи път вижда Хитлер в неговата резиденция „Бергхоф”. Тук, по време на аудиенцията, нацисткият диктатор разглежда разработеният план „Валкирия” и в заключение отбелязал пред обкръжението си, че той бил „съвършенно блестящо ” направен. Но нацисткият диктатор не знаел само едно нещо – че заедно с плана му, в чантата с документи на Клаус се намирала и една английска мина със забавено действие, подготвена за взривяване от един друг участник в бъдещия атентат – генерал-майор Щиф. Тази мина не била взривена единствено заради факта, че на съвещанието в резиденцията „Бергхоф”, в обкръжението на Хитлер липсвали Херман Гьоринг и Хайрих Химлер.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия.

Обсъждането на подготвения от полковник Щауфенберг оперативен план продължило месец по-късно – на 6 и на 8 юли 1944 г. Но удобен момент все не се появявал, макар че в резиденцията се намирали по това време много от участвуващите в заговора срещу Хитлер – генерал Фридрих Олбрихт, генерал Ерих Филхибел, генерал-полковник Фриц Линдеман и др.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. На фотографията – началника на Партийната канцелария на НСДАП Мартин Борман, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг и генерал-полковник от луфтваффе Бруно Лорцер оглеждат резултатите от взрива.

На 15 юли Щауфенберг се опитал да направи своята втора крачка към осъществяването на успешно покушение. На тази дата той бил извикан от Хитлер в бункера на фюрера известен като„Вълчето леговище”, намиращо се на 8 км от летището „Растенбург”. С помощта на своите другари Клаус отново успял да премине охраняваните от есесовци заградителни зони и да внесе английската мина. Сигналът за действие на заговорниците трябвало да подаде съпровождащият полковника, командващ Резервната армия генерал-полковник Ерих Фром. И отнова неуспех.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. Адолф Хитлер показва на Бенито Муссолини резултатите от взрива.

На 17 юли 1944 г., Щайфенбер и съратниците му разбират, че германското Гестапо е по петите им, че предстоят арести и че изпълнението на атентата повече не може да се отлага. За датата на последния е избран 20 юли, като с това се съгласяват и близо 30 от принадлежащите към кръга на заговорниците висши офицери – сред тях са генерал-фелдмаршал Ерих фон Вицлебен, генерал-полковник Хьопнер, военния комендант на Берлин Фрайтаг-Лорингхофен Хазе и др. Пристигайки във „Вълчето леговище”, по време на заседанието на нацисткото ръководство в т.нар. Картографска барака, полковник Клаус фон Щауфенберг успява да постави и включи за действие мината, която трябвало да се взриви в 12,44 часа. Веднага след включването на киселинния взривател на мината, той успява да напусне заседанието. И отново една банална случайност станала съобщник на нечовешката национал-социалистическа система. В тези минути на отстъствие на Клаус фон Щауфенберг чантата му с английската мина е преместена под тежката дъбова маса на известно разстояние от Адолф Хитлер и тя избухва в помещението, където се намирали 24-те участника в заседанието, като четирима са тежко ранени, като не успява да унищожи фюрера.

Така изглежда панталонът на Адолф Хитлер след атентата.

В минутите на паника, настъпили след взрива, полковник Щауфенберг успява да напусне заградителните зони на „Вълчето леговище” и да достигне летището, от което излита в направление на Берлин. Но преди това героят от антинацистката съпротива успява да се свърже със своя близък съратник по борба генерал-майор Олбрихт, да го информира че Адолф Хитлер е убит и да го накара да пристъпи към вземането на властта в нацистката столица.

Берлин, Бендлерщрассе. Войници и офицери от СС в “Бендлерблока”. Тук се докарвани арестуваните участници в атентата срещу Адолф Хитлер.

Но времето е изпуснато! В зданието на Бендлерщрасе (т.нар. Бендлерблок), където са концентрирани заговорниците, последните се двоумят, как да действуват. Чак в 18 часа коменданта на Берлин генерал фон Хазе отдава заповед за овладяването на правителствения квартал, където са съсредоточени повечето министерства. Там е изпратен охранителния батальон „Велика Германия” с командир майор Ремер, държан и в този важен за заговорниците момент в неведение. Пословично е и поведението на човека, който трябвало да поеме властта след Хитлер – генерал-фелдмаршал Вицлебен. Той се прибира в родовото си имение, където по-късно е арестуван от органите на Гестапо! В Париж другият заговорник – генерал-фелдмаршал Клуге също се колебаел, но все пак констатирал, че „историческият момент е настъпил”. Но неговият подчинен, генерал фон Щюплнагел, който отдавна е бил на страната на заговорниците е много по-решителен – той заповядва в Париж да бъдат арестувани 1200 есесовци и сътрудници на СД, операция за чието изпълнение отиват само няколко часа. Във Виена и Прага също се очертавал успех за въстанниците. Но докато в Париж успехът е налице, в Берлин това не било така. Генерал-полковник Ерих Фром се колебаел открито да се присъедини към антинацисткото въстание, комендантът на Берлин генерал Хазе пък все по се отдалечавал от изпълнението на задачите на първоначално приетия план. И тук заговорниците допускат невероятна грешка – в гебельсовското министерство на пропагандата, командирът на охранителния батальон „Велика Германия” майор Ремер, който трябвало да овладее правителствения квартал, успява с помощта на арестувания Гьобелс да се свърже по телефона с Хитлер и да разбере, че последният е жив. Заедно с това, той получава личната му заповед да арестува заговорниците. И адът настъпил!

Берлин. Есесовски войници на Бендлерщрассе (Bendlerstraße) охраняват „Бендлерблок“ (Bendlerblock). Двама офицери преминават строя на есесовците.

След атака на войниците от охранителния батальон в „Бендлерблока” били арестувани Щауфенберг, гененерал-полковник Бек, генерал-майор Олбрихт, полковник фон Мерц и другите заговорници. В двора на зданието на „Бендлерщрасе” веднага били поставени военни камиони, чиито фарове трябвало да осветяват тяхното ликвидиране. Арестуваните офицери са извеждани от зданието и поединично поставяни пред купчина пясък при осветени фарове – така последователно са разстреляни Олбрихт, раненият при ареста му Щауфенберг, неговият адютант фон Хефтен, фон Мерц и много други. А самият генерал-полковник Ерих Фром, който предал другарите си и който подписал заповедите за разстрелите на своите подчинени също не убягнал по-късно от наказанието – след ареста му, Хитлер единствено си позволил през март 1945 г. да смени определената му от Народния трибунал бесилка с куршум.

Участникът в заговора генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Веднага след провала на атентата, започнал най-големия лов на хора, предприет имено от онази система, която направила този лов всекидневен. Четиристотин гестаповци и сътрудници на криминалната полиция, събрани от 12 различни германски учреждения постъпили в разпореждане на „Специалната комисия по разследване на събитията от 20 юли” и започнали арести веднага навсякъде и по всяко време. И първите им жертви били не живите, а мъртвите герои на антинацистката Съпротива – Щауфенберг, Олбрихт, Мерц и др. Тяхните трупове били изкопани, изгорени, а пепелта разпръсната и днес неизвестно къде….Трагедията за въстаналите антинацисти била още по-голяма заради факта, че те не смятали че ще загубят борбата си и поради това не били подготвени за бягство. При това, кафявият нацистки режим искал не само смъртта на участниците в атентата, но и смърт най-жестока, с пълното изтребване на дворянските им родове. Така, най-малката жертва на кървавия нацистки режим се оказало бебе – внук на участника в атентата Гьорделер, а най-стария по възраст – 55-годишния баща на един от племениците на Клаус фон Щауфенберг.

Участникът в заговора граф Хелмут Джеймс фон Молтке пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Все пак много от участниците в атентата срещу Хитлер успяват преди ареста си или по време на него да се самоубият. Така те избегнали нечовешките изтезания, предприемани от следователите в Гестапо. Сред тях можем да посочим генерал Фелхибел, генерал Тресков, подполковник Вернер Шрадер, майор Улрих фон Йотцен и много други.
Макар че пазачите на кафявата нацистка система измисляли все по-нови и по-жестоки мъчения за арестуваните заговорници, Адолф Хитлер решил сам да покаже своята жестокост – той разпоредил останалите все още живи, да бъдат съдени от председателя на Народния трибунал Роланд Фрайзлер, като предварително военните преминат през т.нар. „съд на честта”, който трябвало публично да ги изгони от състава на германския Вермахт. Превърнати от нацизма в бездомни бродяги, небръснати, без зъбни протези, колани, те трябвало да бъдат унижавани, като държат с ръце панталоните си и да стоят по такъв начин пред „съдиите” на нацистката система.

Участникът в заговора Рудолф фон Мароня-Редвиц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Първите съдени осем участника, получили смъртна присъда – Вицлебен, Хазе, Щифт, Бернардис, Хаген, Клаузинт, Хьопнер и Йорк фон Вартенбург, били отведени в затвора Пльотцензее, където били обесени, а смъртта им филмирана за да се покаже на Хитлер.

… Сeди: Албрехт фон Хаген (Albrecht von Hagen), стои Петер граф Йорк фон Вартенбург (Peter Graf York von Wartenburg)

А в същото време кръга на арестуваните се разширявал и разширявал. Но дори и на предварителните следствия много от измъчваните показали такава духовна сила, която напълно отговаряла на моралните норми на антинацистксата Съпротива. Както по-късно признал един от участниците в атентата, граф Шлабрендорф, точно техните показания дадени по време или след мъченията, тяхното мъжество спасили не само на неговия живот, но и на много други.

Участникът в заговора Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Но отмъщението на нацистите по отношение на семействата на герои от антинацистката Съпротива било вече нескриваемо. Райхсфюрерът Хайрих Химлер открито заявил „Семейството на Щауфенберг ще бъде унищожено до последния неин член!” Децата на графа на възраст от три до осем години, племенниците и чичовците, близки и далечни роднини, тъщи и свекърви, дори само добри познати, се оказали зад телените огради на концлагерите. Същото станало и с членовете на семействата на другите активни участници – Хьорделер, Лендорф, Тресков, Хаген, Зайдлиц, Шверин фон Шваненфелд, Фрайтаг-Лорингхофен, Хазе, Линдеман, Хансен, Хофакер, Функх, Йорк фон Вартенбург, Бернардис, Хелмут фон Молкте, Остер, Донани, Дитрих Бонхьофер, Фриц-Дитлоф фон Шуленбург, Хьопнер, Льор и много други. Общо над 20 000 души от германската Съпротива били екзекутирани при кървата чистка, предприета от хитлеристкия нацистки режим от 20 юли 1944 г. до 9 май 1945 г.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. Д-р Роналд Фрейслер (Roland Freisler) произнася присъдите – гилотиниране, разстрел или обесване …

Все пак бременната съпруга на Клаус фон Щауфенберг успява да оцелее в концлагера. Нина фон Щауфенберг умира на 2 април 2006 г. в баварския гр.Бамберг,


Днес демократична Германия не е забравила и няма да забрави техния подвиг! За това имат грижата и трите изградени центъра, разказващи за историята на германската Съпротива в годините на Втората световна война – Plötzensee Memorial Center, Museum Otto Weidt’ s Workshop for the Blind и Silent Heroes Memorial Center

Ст.н.с. Николай Котев,
Д-р по история.

ХРОНИКА НА АТЕНТАТИТЕ СРЕЩУ АДОЛФ ХИТЛЕР

До завземането на властта, от 1921 до 1932 г.: 4 покушения, в това число и опит за отравяне с газ в хотел „Кайзерхоф”, 1930 г.
1933 г.: 19 покушения, в това число на неизвестен щурмовак на Оберзалцберг и това на групата на Карл Лугер в Кьонигсберг.
1934 г.: 4 покушения, в това число на Бепо Рьомер в Берлин и на Хелмут Милиус също в Берлин.
1935 г.: Д-р Паул Щюрмер в Берлин.
1936 г.: Хелмут Хирш в Нюрнберг.
1937 г. Йозеф Томас в Берлин.
1938 г. Ото Щрасер с група емигранти
Фридрих Вилхелм Хайнц – ударен отряд „Имперска канцелария”.
Александър Фут, Мюнхен.
Морис Баво, Оберзалцберг и Мюнхен (няколко опита)
1938-1939 г.: Ноел Макфарлайн, Берлин.
1939 г. Георг Елзер, Мюнхен.
Ерих Кордт, Берлин
1940 г. Ерих фон Вицлебен, Берлин.
1941-1943 г.: Николаус фон Халем;
Бепо Рьомер, Берлин (няколко опита)
1943 г. Хуберт Ланц;
Ханс Шпайдел;
Граф Гиацинт фон Щрахвиц, Валки (Румъния)
Фридрих Кьониг и барон фон Бьозелагер, Смоленск.
Хьонинг фон Тресков, Фабиан фон Шлабрендорф, барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, група армии „Център”
Неизвестен поляк във „Вълчето леговище”.
Барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, Берлин.
Барон Аксел фон дем Буше-Щрайтхорст, „Вълчето леговище”.
1944 г.: Евалд фон Клайст, „Вълчето леговище”.
Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, „Вълчето леговище” и Берлин (няколко опита).
1945 г.: Алберт Шпеер, Берлин.

THE ARTICLE IS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), N 29 (23657) FROM 20 JULY 20212, p.16-17

MORE PHOTOS:


Един от основните участници в атентата срещу Адолф Хитлер – генерал-фелдмаршал Ервин фон Витцлебен

Началник на щаба на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг, Адолф Хитлер и началника на Партийната канцелария на НСДАП, Мартин Борман. Фотографията е направена веднага след атентата срещу Хитлер — той търка повредената при взрива ръка.

Адолф Хитлер посещава болницата пострадалия при атентата адмирал Карл-Йеско фон Путткамер (Karl-Jesko von Puttkamer)

Участникът в заговора генерал-полковник Ерих Хьопнер (Erich Hoepner) пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Участникът в заговора Адам фон Тротт цу Золц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Съдът над участниците в заговора срещу Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г. Вторият от дясно седи Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг (Berthold Schenk Graf von Stauffenberg)

Участникът в заговора, посланика на Третия Райх в Италия Улрих фон Хассел (Ulrich von Hassell); седи Йозеф Вирмер (Josef Wirmer).

Участникът в заговора, културологът Адолф Рейхвейн (Adolf Reichwein), деец на Социалдемократическата партия на Германия (SPD).

Д-р Еужен Болц (Dr. Eugen Bolz) бивш стаатпрезидент на Вюртемберг изслушва смъртната си присъда.

… Отвеждат Петер граф Йорк фон Вартенбург.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. В средата на залата, със скръстени ръце седи ръководителят на РСХА обергруппенфюрер Ернст Калтенбруннер.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001