– THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977


СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

Creative Commons License
„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0004

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II


СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на БългарияСофия.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

Creative Commons License
ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– CRYPTIC CODES: 11 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY


ЕДИНАДЕСЕТТЕ НАЙ-СЛОЖНИ ШИФЪРА В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Независимо от развитието на технологиите за дешифриране, които се ускорили с появяването на компютърните технологии и Интернет, човечеството продължава да се мъчи върху няколко десетки неразгадани съобщения. Наскоро, бе направена класация от 11 кодирани съобщения и шифри, чието съдържание и до днес остава в тайна, независимо от развитието на компютерните технологии.

1. Най-важното шифровано послание на древната култура на остров Крит станал Фесткия диск – изделие от глина, което е открито в гр.Фест през 1903 г. И двете му страни са покрити с иероглифи, нанесени по спирала. Специалистите успяли да различат 45 вида знаци, но от тях само няколко са опознати като иероглифи, които са били използвани в додворцовия период на древната история на Крит.

2. Линейното писмо. То също било открито на остров Крит и наречено в чест на британския археолог Артър Еванс. През 1952 г., Майкъл Вентрис успял да дешифрира линейното писмо В (Линеар Б), което се използвало за шифриране на микенския език – най-древния от всички известни варианти на гръцкия. Но линейното писмо А (Линеар А) е разгадано само частично, при това разгаданите фрагменти са написани на някакъв неизвестен на науката език, който не е свързан с нито един от известните езици.

3. Криптос – монумент, който американския скулптор Джеймс Сенборн поставил на територията на щаб-квартирата на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в Ленгли, щат Вирджиния, през 1990 г. Зашифрованото послание, което е нанесено върху него, и до днес не може да се разгадае.

4. Шифърът, който е нанесен върху китайско златно кюлче. Предполага се, че през 1933 г., седем такива златни кюлчета са били предадени на генерал Ван в Шанхай. Върху тях са нанесени картинки, китайски иеpогрифи и някакви шифровани съобщения, в това число и такива с латински букви. Възможно е те да съдържат данни за качеството на метала, определено от една от банките в САЩ. Съдържанието на китайските иероглифи пък посочва, че стойността на златните кюлчета надвишавало сумата от 300 млн. китайски долара.

5. „Великият шифър” на Антуан Росиньол – Любимецът на кардинал Ришельо – Антуан Росиньол е първият началник на френското дешифровъчно отделение, което създадено през 1626 г. и, което той ръководи до своята дълбока старост. Дейността му се свеждала преди всичко до дешифриране на текстове, което извършвал толкова блестящо, че във Франция и до днес неговия способ, с помощта на който се разкривал ключа на шифъра, се нарича „росиньол”.

На този велик криптограф принадлежи доктрината, съгласно която устойчивостта на военно-полевия шифър трябва да бъде такава, че да може да се осигури секретността на шифрованото донесение до получаването му от армейското подразделение и до изпълнението на изпратената заповед. От друга страна дипломатическият шифър трябва да бъде такъв, че неговото разкриване да продължи няколко десетки, а може би и стотици години, тъй като в дипломацията шифрираният текст трябва да остава секретен още много дълго време след неговото зашифроване.

Антуан Росиньол много добре познавал шифрите от системите на Дьо ла Порт, Виженер, Жером Кардан и др. Когато му поръчали да направи шифър за дипломатическа преписка, Росиньол създал такъв шифър, че той не могъл да бъде дешифриран в продължение на две столетия и получил названието „Велик шифър”.

6. Криптограмите на Бейл – три закодирани съобщения, които както се предполага, съдържат сведения за съкровище, състоящо се от два фургона злато, сребро и скъпоценни камъни, зарити през 1820-те тодини около Линчбърг (окръг Бедфорд, щат Виржиния), от група златотърсачи под ръководството на Томас Джеферсон Бейл. Стойността на неоткритото и до днес съкровище се оценява приблизително на 30 млн.US долара. Загадката на криптограмите не е разкрита и днес, по-точно, спорен остава въпроса за реалното съществуване на съкровището. Предполага се, че в неразшифрираните сведения е посочено точното място на укритото съкровище и списъка на собствениците му.

7. Ръкописът на Войнич, за който най-често се казва, че е най-тайнствената книга в света. В ръкописа са използвани уникални букви, тя има около 250 страници и рисунки, показващи непознати цветя, разголени нимфи и астрологически символи. За първи път той се появява в края на ХVI век, когато императора на Свещенната Римска империя Рудолф II го купил в Прага от неизвестен търговец за 600 дуката (с тегло от около 3,5 кг злато, днес – малко повече от 50 хиляди US долара). От Рудолф II книгата преминала за изучаване към аристокрацията и учените, а в края на XVII изчезнала.

Манускриптът отнова се появява на бял свят приблизително през 1912 г., когато го откупил американския книготърговец Уилфрид Войнич. След неговата смърт, ръкописът бил предаден като дар на Йейлския университет. Британския учен Гордън Раг смята, че ръкописът все пак е много добра мистификация.

В текста му има особенности, които не са свойствени на нито един от езиците. От друга страна, някои от чертите, например дължината на думите, способите на съединяването на буквите и сричките, са подобни на съществуващите в днешните езици. „Много от учените смятат, че всичко това е прекалено сложно за мистифициране, т.е. за да създаде такава система, на някакъв алхимик би му потрябвали години” – споменава самия Раг.

Обаче Раг посочва, че много лесно може да се получи подобна сложност, например ако се използва шифровъчното устройство създадено приблизително в 1550 г. и известно като мрежата на Джироламо Кардано. В тази таблица, символите на думата се създават от придвижването на картонче, с изрязани в него отвори. Именно заради празните пространства, оставените в таблицата думи имат различна дължина. Поставяйки подобни решетки върху таблицата на слоговете от манускрипта, Раг успял да създаде език, на който са присъщи много, ако не и всички особености на езика на ръкописа. По негови думи, за създаването на ръкописа било достатъчно и три месеца време.

8. Шифърът на Дорабел, подготвен през 1897 година от британския композитор сър Едуард Уйлям Елгар. Той изпратил в шифрован вид писмо в гр.Уулвърхемптън до своята приятелка Дори Пени, 22-годишна дъщеря на настоятеля на събора „свети Петър”, Алфред Пени. И този шифър останал в историята неразгадан.

9. До скоро в списъка присъствувал и чаошифърът, който не могъл да бъде разкодиран докато е бил жив създателя му. Шифърът е създаден от Джон Ф.Байрн през 1918 г. и в продължение на 40 години той се опитвал да заинтересува с него властите на САЩ. Изобретателят предложил парична награда на онзи, който ще може да разкрие неговия шифър, но като резултат никой не я получил. През май 2010 г., членовете на семейството на Байрн предали всички останали от него документи в Националния музей по криптография в Мериленд, което довело да разкриването на алгоритъма му.

10. Шифърт на Д`Агапейефф. През 1939 г., британския картограф от руски произход Александър Д`Агапейефф (Alexander D’Agapeyeff ) публикувал книга за основите на криптографията „Codes and Ciphers”, в първото издание на която той посочил собствен създаден шифър. В следващите издания този шифър вече не бил включен. По-късно, Д`Агапейефф, признал, че е забравил алгоритъма на този шифър. Подозира се, че неуспехите на всички ония, които са се опитали да разшифрират неговата работа, са свръзани преди всичко с грешки на автора при шифрирането на текста. Но в наши дни се появила надежда, че шифърът ще може да бъде разкрит с помощта на използването на съвременните методи – например на генетичния алгоритъм.

11. Таман Шуд. На 1 декември 1948 г., на крайбрежието на Австралия в Съмъртон (около гр.Аделаида), било открито мъртвeц, облечен с пуловер и палто, независимо от характерният за австралийския климат горещ ден. У него не били открити някакви документи за самоличност. Опитите да бъдат сравнени отпечатъците на зъбите и пръстите със съществуващите данни за живите хора, също не довел до нещо ново. Паталогоанатомичното освидетелствуване открило противоестествен прилив на кръв, с която била изпълнена по-специална неговата коремна кухина, а също така и увеличаването на вътрешните органи, но никакви чужди частици не били открити в тялото му.

Едновременно с това, на ЖП-станцията открили куфaр, който би могъл да бъде собственост на загиналия. В куфара имало панталон с тайно джобче, в който намерили скъсан от книга парче лист с напечатани на него думи Taman Shud. Следствието установило, че парчето хартия е било скъсано от много рядък екземпляр на сборника „Рубаи” на великия персийски поет Омар Хайям. Самата книга била открита на задната седалка на автомобил, изоставен незаключен. На задната обложка на книгата имало небрежно написани пет реда с главни букви – смисълът на това послание останало и до днес неразгадано. И до днес тази история остава като една от най-тайнствените загадки на Австралия.

Подготвил: ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

Creative Commons License
CRYPTIC CODES: 10 LEGENDARY UNCRACKED CIPHERS IN THE HUMAN HISTORY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 42 (23618) from 21st October 2011.

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Allen Welsh Dulles, Aldrich Hazen Ames)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

АЛЪН ДЪЛЕС

Алън Уелш Дълес (англ. Allen Welsh Dulles) е роден на 7 април 1893 г. в Уотъртаун, щата Нью-Йорк, в семейство, чиито представители са заемали важни постове в американската дипломатическа служба. Той е ръководител на резидентурата на Управлението на стратегическите служби (УСС) в Берн (Швейцария) по време на Втората световна война и по-късно директор на ЦРУ (1953—1961 г.).

През 1914 г. завършва университета в Принстън и заминава на пътешествие. Работи като учител в Индия и Китай. През 1915 г. се връща в САЩ, където е приет на дипломатическа служба. Заемал е различни постове в Европа – Берлин (1916), Берн (1917), Берлин (1919), Константинопол (1920). Работата му имала повече разузнавателен, отколкото дипломатически характер. Участник е в преговорите по завършването на Първата световна война, в като член на американската делегация. През 1922 г. ръководи отдела за Близкия изток във Вашингтон. През 1926 г. напуска дипломатическата работа и се заема с адвокатство. През 1928 г. получава след изпит адвокатска лицензия. През 1927 г. е за половин година в Европа като юридически съветник на Конференцията по военноморското въоръжение в Женева. Бил е американски делегат на Конференцията по продажба на въоръжение. През 1932-1933 г. е представител на САЩ в Лигата на нациите на Конференцията по разоръжаването. Започването на Втората световна война рязко изменя кариерата на Алън Дълес. Той постъпва на служба в УСС и от края на 1942 до 1945 г. оглавява неговия разузнавателен център в Берн. Работата на центъра била успешна и Дълес могъл да получи редица ценни сведения за нацистка Германия, най-вече през високопоставения нацистки дипломат-антифашист Фриц Колбе. В началото на 1945 г. Алън Дълес изиграва важна роля в преговорите, довели до капитулация на групировката от немски войски в Северна Италия. Със завършването на войната, УСС е разформирано, но през1947 г., неговия създател генерал Уйлям Донован успява да получи от президента на САЩ Хари Труман разрешението за създаването на нов разузнавателен орган – ЦРУ. През 1950 г. Алън Дълес е назначен за заместник-директор по планирането и отговаря за тайните операции на ЦРУ. Новият президент на САЩ Дуайт Айзенхауер назначава Дълес за ръководител на ЦРУ. По време на неговото ръководство ЦРУ постига определени успехи – най-вече при програмата за използване на самолетите-шпиони У-2, подключването към телефонната мрежа на Източен Берлин чрез изграден тунел под Берлинската стена, свалянето от власт на премиер-министъра на Иран Мохамед Моссадик през август 1953 г., свалянето от власт на президента на Гватемала Хакобо Арбенс Гусман през май 1954 г. и др. След несполучливия опит за нахлуване в демократична Куба (провала на десанта в „Залива на свинете”) през 1961 г. Дълес е принуден да подаде отставка. Самият той по-късно прехвърля вината за провала на операцията върху президента Кенеди, твърдейки че той не отделил достатъчно сили и средства. Написал е няколко книги, по-значимите от които са „Изкуството на разузнаването” и „Тайната капитулация”. Умира през 1969  г. в гр. Балтимор.

ОЛДРИЧ ЕЙМС

Олдрич Хейзен Еймс (англ. Aldrich Hazen Ames) е роден на 26 май 1941 г. в Ривър-Фолс, щата Уисконсин, САЩ Той е бил началник на контраразузнавателното подразделение на ЦРУ, началник на съветския отдел на управлението за външно контраразузнаване на ЦРУ.

От 1962 г. работи в ЦРУ. През 1985 г. е вербуван от съветското разузнаване. Около 9 години работи за СССР и Руската федерация. С помощта на сведенията, получени от Еймс са били арестувани редица агенти на ЦРУ, намиращи се на служба в КГБ и ГРУ на ГЩ на СА. Различните източници посочват за разобличени от него от 12 до 25 агенти на ЦРУ (в това число на генерал-майора от ГРУ Димитрий Поляков, полковниците от КГБ Борис Южин, Олег Гордиевски, Владимир Пигузов и др.) и разкрил съдържанието на 50 операции на ЦРУ. Както било признато в отчета на комисията по разузнаване на Сената на САЩ, дейността на Еймс е „довела до загубата практически на всички ценни източници за информация в Съветския Съюз в самия разгар на „студената война”. През 1991 г. започва да работи в Центъра за борба с наркотиците в ЦРУ, където отговарял за черноморските държави и Балканския полуостров. През 1993 г. съвместната комисия на ЦРУ и ФБР, занимаваща се в рамките на операцията „Кортшип” с издирването на „къртицата” в спецслужбите на САЩ, завършила работата си с подготовката на документ, в който е направен извод, че има място на агентурно проникване в ЦРУ. Комисията е открила, че след завръщането си от служебна командировка в Рим, сътрудникът от ЦРУ Еймс си е купил къща в околностите на Вашингтон за 540 хиляди долара, закупил на името на жена Мария дел Росарио Касас Дупюи си ферма и две квартири, обзавел се е с лека кола „ягуар” и предмети за разкош на сума от 455 хиляди долара, и закупил акции на борсата на стойност от 165 хиляди долара. На 21 февруари 1994 г. Олдрич Еймс е арестуван в Арлингтън от сътрудници на ФБР. „Делото Еймс” предизвикало огромен политически скандал в САЩ. След многобройни обвинения, тогавъшният ръководител на ЦРУ Джейм Уулфси е принуден да подаде отставка. Причините за провала на Еймс са все още неизвестни. Международният скандал, предизвикан от „делото Еймс”, довел до известно напрежение в отношенията между САЩ и Руската федерация. Опитвайки се да премахне по-късно излишното напрежение, възникнало между двете държави, Елцин заявил на журналистите, че той лично нищо не е знаел за дейността на Еймс. На 28 април 1994 г. Олдрич Еймс е осъден в САЩ на доживотен затвор. За него остава валидна и днес оценката на един дипломат – това е „човек, умен, мислещ, започнал да осъзнава в много отношения неточния, имперски характер на външната политика на САЩ и разбрал истинската цена на прикриващия я мит за „съветската заплаха“…“

IMG_0002

IMG

– ANATOMY OF THE AGRESSION (FIRST PART )


               АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ПЪРВА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у читателите. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действащите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на първия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ
23 март 1945 г.
Москва


Въпрос: Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?

Отговор: В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.
През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.
Въпрос: Как това трябва да се разбира? Разяснете!
Отговор: Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.
Въпрос: Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?
Отговор: Това, разбира се, е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

Цар Борис III в разговор с граждани

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвърждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.
По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.
Въпрос: В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор:
Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:
България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало придвижването на германските войски през своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.
Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.
През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.
Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказало на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично продоволствие за германските войски в България и  т.н.).
Въпрос: Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор:
Да, разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това тези мероприятия да се провеждат напълно.
Въпрос: За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?
Отговор:
Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.
Въпрос: Вие не дадохте изчерпателен отговор на въпроса за това какви задачи са били поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?
Отговор:
По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с регентския съвет и българските министри.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.
Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.
Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.
Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.
Въпрос: Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?
Отговор:
Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение и аз съобщих за това в Берлин.
Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.
Българите не се съгласяваха с това настояване и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.
Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах как се изпълнява това уверение.
На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.
Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов4, Драганов5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.
Въпрос: По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?
Отговор:
Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Българско пристанище на Черно море. Германците се подготвят за война срещу СССР

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.
По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.
Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?
Отговор:
За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.
Въпрос: Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?
Отговор:
През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.
През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.
През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.
По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.
Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.
Въпрос: Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?
Отговор:
В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

Въпрос: При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?
Отговор:
Да, това се правеше с цел профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.
Въпрос: Продължавате ли по-нататък вашите показания?
Отговор:
След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.
Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последният тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.
Освен това влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.
Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.
Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.
Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.
Въпрос: Известно е, че Цанков се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?
Отговор:
Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания?
Отговор:
За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.
Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).
Въпрос: По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?
Отговор:
Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.
Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?
Отговор:
С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?
Отговор:
Тези учреждения не ми бяха подчинени и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието, не мога да съобщя.
Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.
Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?
Отговор:
Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбруннер.
Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?
Отговор:
Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тясно сътрудничеше с българската полиция.
Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

В подготовка за война. Немски самолети на българските летища.
От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб  (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заяви по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.
Въпрос: Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?
Отговор:
По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.
Въпрос: Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?
Отговор:
Повече нищо не ми е известно.
Въпрос. Вие не сте откровен. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете какво ви е известно за тази служба?
Отговор:
За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.
Тука веднага де-Монти ме предупреди, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме информира постоянно устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.
Въпрос: Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?
Отговор:
Да, така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания по този въпрос?
Отговор:
Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германският Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.
Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?
Отговор:
Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моят личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?
Отговор:
Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.
От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.
Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.
Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.
БЕКЕРЛЕ
Разпитът е прекъснат.
Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването „Смерш” подполковник БУРАШНИКОВ
Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР „Смерш” ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 34—44.  Оригинал. Машинопис.

Забележки:

1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.
2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.
3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на  «АСТ-София».
4  Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.
5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.
6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.
7  Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.
8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.
9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.
10  Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.
11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на  2 ноември 1950 г.
12  Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.
13  Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.
14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене
15  Возможно е да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.
16 Вероятно става сума за Нели Капп.
17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.
18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.
19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.


Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/7940415326590

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 3 from 19th January 2012, part one   – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 4 from 26th January 2012, part two – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART)


 

АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ВТОРА ЧАСТ)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия през ноември 2011 г., озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер”, съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на България, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Иерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай са сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у тях. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действуващите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да се прехвърлят на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са успяли да напуснат територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на бившия германски посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман от същото посолство (правени в периода 1945-1951 г.).

Царският дворец в София. Тук се взимали почти всички решения за съдбата на България.

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик България Рихтхофен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (направени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (направени в периода 1947-1948 г.). Всичките те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на втория документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.
Ако читателите на вестник „България” се интересуват и от останалите документи, редакцията на вестника може да ги публикува постепенно в течение на 2012 г.

Протокол за разпит на Обергруппенфюрера от СА Адолф-Хайнц Бекерле

21 януари 1950 г.
Москва
Стенограма1

Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергруппенфюрер.
Разпитът започва в 11.15
Въпрос: От следствието е установено вашата тясна връзка с ръководството на българсккото фашистко разузнаване, полицията и министерството на вътрешните работи. Признавате ли това?
Отговор: Не отричам, че намирайки се в качеството на германски посланик в България, аз поддържах връзка с българския министър на вътрешните работи Габровски и сменилия го Станишев2.
От числото на ръководителите на българската полиция аз бях запознат с нейния шеф Драголов и с началника на политическата полиция Павлов. С представителите на българското царско разузнаване аз нямах лична връзка, но поддържах с него контакт през началника на германския разузнавателен орган „Абверщелле-София” Делиус.
Въпрос: Вие бяхте не само познати с Павлов, но и сте сътрудничели с него. Разкажете, при какви обстоятелства вие установихте връзка с него?
Отговор: С Павлов аз за първи път се запознах през 1942 година, по време на ежегодния празник на българската полиция, на който бях поканен в числото на другите представители на държавите от Оста. Очевидно, Павлов виждал в мен не само германски посланик, но и специалист в полицейските работи, тъй като той при тази среща не пропусна да започне с мен разговор за разузнавателната работа, макар че излагал своите мисли крайно внимателно и в общи линии.
Въпрос: За какво конкретно е говорил с вас Павлов?
Отговор:
Павлов ми се оплака от Делиус, заявявайки, че е предал на последния няколко агента за използване срещу българската комунистическа нелегална дейност, но Делиус ги развратил със своя неумел подход и прекалено високо заплащане.
Аз се въздържах от намеса във взаимоотношенията на Павлов с Делиус и предложих на Павлов, той да оправи тези разногласия по пътя на по-тясно и делово сътрудничество с германските разузнавателни органи.

Професор Богдан Филов, Княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов полагат клетва като регенти на извънредно заседание на Народното събрание. София, 11 септември 1943 г.

Въпрос: За каква агентура ставала дума?
Отговор: За това Павлов не е говорил.
Въпрос: Следствието разполага с данни, че Павлов ви е информирал за провокатори, внедрени в българската нелегална компартия. Разкажете за тези предатели!
Отговор: Няма да скрия, че Павлов е съобщавал на подчинения ми полицейски аташе при германското посолство Випер за хода на борбата с комунистическите организации. В частност, спомням си, че през 1942 година, както ни информира Павлов, българската полиция разкрила голям нелегален център на комунистите, и от българското правителство беше организиран закрит процес по тяхното дело. Випер получи тогава от Павлов подробен отчет за хода на разследването и протоколите на съдебните заседания, които след като аз се запознах с тях, изпратих в Берлин, в Главното управление на имперската сигурност.
Трябва да кажа, че министърътна вътрешните работи Габровски също ми бе разказал, че успял да внедри в нелегалното комунистическо движение няколко ценни агенти, в резултат на което той бил добре осведомен за плановете на нелегалното ръководство на компартията и имал възможността във всеки момент да ликвидира откритите от него нелегални комунистически центрове. Обаче искам следствието да повярва, че нито Габровски, нито Павлов не са ми казвали за своите агенти в нелегалната комунистическа партия на България, и никакви други материали от българската полиция не съм получавал.
Въпрос: Не бързайте с подобни заявления. На вас ви се предявява открития в германското посолство в България албум с фотографиите на задържаните от българските органи за сигурност съветски разузнавачи. Този албум на вас ли принадлежи?
Отговор: Да, мой е.
Въпрос: Как е попаднал при вас?

Тайният съветник на Царя Борис III, архитектът Йордан Севов
Отговор: През октомври 1941 година този албум, съдържащ материали за откритите от българската полиция руски парашутисти и за спуснатите на Черноморското крайбрежие разузнавачи, ми беше предаден през полицейския аташе Випер от дирекцията на българската полиция.

Въпрос: Защо тези материали са били изпратени именно на вас?
Отговор: Не смятам за нужно да крия, че веднага след моето пристигане в България през 1941 година аз настоятелно изисквах от българското министерство на вътрешните работи засилването на борбата с нелегалното комунистическо движение, посочвайки по-специално необходимостта от старателното издирване на агентурата на съветското разузнаване.
След осъществения от мен натиск, българските органи за сигурност значително засилиха своята наказателна и контраразузнавателна работа, и ръководството на българската полиция побърза да ми представи първите доказателства за активизирането на своята дейност, изпращайки ми албум със споменатите материали. Доколкото си спомням, от следствието по това дело е било установено, че посочените лица са били прехвърлени в България за връзка с антифашисткото нелегално движение и за организирането на диверсионна дейност във фашисткия тил. За това аз съобщих в Берлин.

Въпрос:
И едновременно с това, вие сте използвали посочените материали за провокационни цели срещу Съветския Съюз?

Отговор: Да. В това също признавам своята вина.
През 1942 година всички веществени доказателства по делото на арестуваните разузнавачи, разбира се по съответен начин разкрасени и раздухани с помощта на спициалистите-фалшификатори от българската полиция, бяха използвани в организираната от мен и Габровски така наречена антикоминтерновска изложба в София. Изгодата беше в това, нагледно да се покаже на българския народ, че ето, съветското правителство се намесва в неговата съдба, изпращайки свои агенти. Този замисъл, обаче нямал успех сред народа и така, както и цялата антисъветска изложба, завършили с провал. За антисъветската изложба аз вече ви разказвах подробно на миналите разпити и да допълня своите показания повече с нищо не мога.

Министърът на вътрешните работи Александър Станишев

Въпрос: Известно е, че вашето сътрудничество с Габровски не се е ограничавало само с организирането на антисъветска изложба. Габровски, по-специално, не малко ви е съобщавал за своята агентура и наказателните мероприятия срещу българските антифашисти. Разкажете за това.
Отговор: По-горе аз разказах за своя разговор с Габровски, когато последният ми съобщи за наличието на провокатори в нелегалното комунистическо движение. През 1943 година, той също така ме информира за това, че неговите хора са успяли да заловят и отново да вербуват един член на българската компартия, който имайки при себе си радиопредавател, уж бил спуснат от борда на руска подводна лодка на Черноморското крайбрежие на България, но фамилията на този човек той не ми казал.
Аз се заинтересувах от това дело и при следващите ми срещи с Габровски узнах от него, че вербуваният от тях провокатор вече бил установил радиосвръзка с Москва и той – Габровски – очаквал положителни резултати от тази комбинация. По-късно, Габровски започна да отбягва разговори с мен на тази тема, и през Делиус ми станало известно, че започналата от Габровски радиоигра се провалила, тъй като Москва, очевидно разпознавайки провокацията, не отговаряла.

Въпрос: Делиус съобщи ли ви фамилията и други данни за този човек?
Отговор: Не. За това аз не съм го питал, тъй като след съобщението за неговия провал той изгуби за мен всякакъв интерес.

Въпрос: Разкажете сега за провокационните действия, които се предприемали от германските и българските разузнавателни органи по отношение на сътрудниците на съветското представителство в България?
Отговор: Както ме информира Габровски, българската полиция осъществявала следене и агентурно наблюдение на съветските представителства в България и се опитвала да скалъпи компрометиращи материали за някои съветски граждани, за да може по пътя на такава провокация да ги вербува. Обаче, доколкото съм осведомен, тези замисли на българската полиция се провалили.

Бившият министър на вътрешните работи д-р Петър Габровски дава показания пред Народния съд
Делиус ми докладвал, че през 1941 година той успял да подстави един свой таен агент в обкръжението на секретаря на съветското посолство в София. Този германски агент, както казвал Делиус, била една много опитна в подобни работи жена, с други данни аз не разполагам. Не знам също така и фамилията на секретаря, но много добре помня, че Делиус, благодарение на удачно проведената комбинация, успял да свърже този агент с посочения секретар, и те се запознали. Обаче за провеждането на по-нататъшните мероприятия на германското разузнаване по отношение на посочения сътрудник на съветското посолство попречило неочакваното му отзоваване от България в Съветския Съюз.

Въпрос: Посочете останалата агентура на германските и българските разузнавателни и контраразузнавателни органи?
Отговор: От германското полицейско аташе Випер ми станало известно, че един от голямите агенти на българската политическа полиция е солистът на Софийската опера българина Белев, името му не знам.
Випер ми съобщи по-специално, че Белев през пролетта на 1941 годинна е бил използван по личното указание на бившия премиер-министър Филов за разработването на Багрянов, по това време – лидер на парламентарната опозиция. Българската полиция се спряла върху кандидатурата на Белев заради това, че той бил в близки отношения с Багрянов.
Също така знам от Випер, че през 1942 година Белев разработвал кмета на гр. София – Иванов, чиято връзка със заподозрени в шпионаж артисти е възбудила интереса на българската полиция.
Същият този Випер подозирал Белев в сътрудничество със съветското разузнаване, т.к били фиксирани конспиративни срещи на последния със съветски представители в София. Доколко били обосновани тези подозрения на Випер, не знам. Лично с Белев не съм запознат. Други агенти на германското и българско разузнаване и контраразузнаване не са ми известни.

Въпрос: По-горе вие заявихте, че с българското царско разузнаване вие лично не сте били свързани. Така ли е това?
Отговор: Аз съм се срещал два или три пъти с ръководителя на българското царско разузнаване Севов3, но делова връзка с него все пак нямах.
Въпрос:
Кой е този Севов?
Отговор: Севов беше много влиятелен човек в обкръжението на българския цар Борис. Официално той имал скромното звание на придворен архитект, но фактически бил съветник на царя и началник на неговото лично разузнаване. Както ми разказваше германския аташе по печата Берге4, в началото на  [19]20-те години Севов бил в Турция, където той играел аналогична роля в обкръжението на Кемал-Паша. На мен самият ми се е случвало да наблюдавам, как министрите и другите придворни се страхували от Севов и се стараели при всяка възможност да му окажат специални знаци на внимание.
Характерно е също така това, че когато в края на 1942 година министърът Михов заминаваше на среща с Хитлер, то цар Борис изпратил с него под формата на адютант Севов. При изпращането на Михов в Берлин, последният ми представи Севов. Севов беше във формата на капитан от българската армия и, виждайки моето недоумение, побързал да ми обясни, че информацията за положението на нещата в ставката на Хитлер цар Борис пожелал да узнае, преди всичко от него – Севов, затова и го изпратил в Берлин заедно с Михов. Що се касае до носенето на военна униформа, то Севов уточнил, че той като капитан от запаса е задължен да бъде екипиран с военно облекло.
В политическо отношение Севов също така, както и неговия хазяин – цар Борис, бил настроен прохитлеристки и се стараел при всеки удобен случай да се изказва за това. Също така знам от полицейския аташе Випер, че Севов принадлежал към тайната секта на огнепривържениците, имащи известно разпространение сред кръговете на придворната клика. В тази секта, по-специално, влизала сестрата на цар Борис, принцеса Евдокия.
Признавам си, че аз способствувах за установяването на връзката на Севов с представителите на германското разузнаване.

Бившият министър-председател Константин Муравиев
Въпрос:
Разкажете подробно за шпионската връзка на Севов с германците.
Отговор: През 1941 или 1942 година, точно не помня, бях посетен от пълномощника на германското министерство на външните работи Бенцлер5, който ми съобщи, че той в сътрудничество с германското военно командване и органите на Абвер провежда разузнаване и борба срещу партизанското движение в Югославия. Във връзка с това, че по негови данни, югославските партизани са имали контакт с българските партизани, Бенцлер ме помоли да му уредя аудиенция при цар Борис с цел на постигането на по-тясно сътрудничество в борбата срещу въстанническото движение.
По време на аудиенцията цар Борис предложил на Бенцлер да се обърне непосредствено към Севов за решаването на необходимите въпроси по борбата с партизанското движение, като му казал, че той може да се среща с последния и по-нататък, когато това е нужно.
Бенцлер веднага отишъл при Севов и имал с него продължителна беседа. За какво те тогава се договорили и за последвалите срещи аз не съм осведомен.
Въпрос:
С Каква агентура имал връзка самият Севов?
Отговор: От думите на Делиус аз знам, че Севов действал само във високопоставените кръгове, вербувайки за големи пари агентура от числото на големите български политически дейци, чужди дипломати и пристигналите в България чужди учени и писатели.
Делиус ми казваше също така, че той се опитал по едно време да разкрие връзките на Севов, но после се отказал от това, заради страха да си навлече върху себе си недоволството на царя. По-подробно по този въпрос не мога да кажа нищо друго.

Въпрос: В началото на разпита вие заявихте, че сте си сътрудничели с министъра на вътрешните работи Станишев, сменил Габровски. В какво конкретно се състояла вашата връзка с него?
Отговор: Станишев, заедно с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше може би най-изпитанният германски помощник в България. Аз всячески му покровителствувах и съдействувах в придвижването по служба, и благодарение на моето влияние той по-късно стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълната си откровеност, подробно информирайки ме за заседанията на Съвета на министрите и за всички кулоарни преговори при двора. Едновременно с това той беше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.
Въпрос: Казвайте докрая – той беше ли ваш агент?

Отговор: Да, това несъмнено е най-подходящата характеристика на моите взаимоотношения със Станишев.

Въпрос: Разкажете за шпионската работа на Станишев в полза на германците.
Отговор: Веднага след пристигането ми в България през 1941 година, аз установих със Станишев приятелски взаимоотношения. Той тогава заемаше поста на председател на така нареченото германо-българско общество в София. Скоро аз се убедих, че Станишев действува по прякото поръчение на германското министерство на пропагандата, разпространявайки хитлеристка литература и всячески популяризирайки „научните достижения” на германците.

София след поредната англо-американска бомбардировка.
В разговор с мен Станишев подчертавал, че за вторая своя родина той смятал Германия.
Скоро след това, аз започнах да използвам Станишев като свой-агент-информатор, събирайки през него сведения за българските политически дейци, министрите и дипломатите. През 1943 година по персоналната покана на германското министерство на пропагандата Станишев пътувал в окупираната от немците Винница, където взел участие в организираната с провокационни цели на Гьобелс така наречена „комисия по установяването на жертвите на болшевисткия терор” и напълно оправдал доверието на германците, взел активно участие във вражеската провокация срещу Съветския Съюз.
През 1944 година, както аз вече посочих, благодарение на моето влияние, Станишев получил поста министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. На мен много важно ми беше да имам на този пост свой проверен агент, тъй като именно от същия Станишев ми стана известно за първи път за намеренията на Багрянов да се прехвърли на страната на англо-американците и да сключи с тях мир.
Действувайки по моето поръчение, Станишев с всички сили се стараеше колкото се може по-пълно да разкрие политическите интриги на Багрянов и на министъра на външните работи в неговия кабинет – Драганов. Станишев нееднократно ми донасяше, че групата на Багрянов заедно с Филов търсят контакт с англичаните и американците, и в потвърждение на това ми съобщаваше конкретни факти, по-специално, че с тази цел, секретно в Турция е пътувал посочения от мен по-горе Севов, където той установил непосредствена връзка с английските и американските военни и политически разузнавачи.
За последен път аз видях Станишев две-три седмици преди встъпването на съветските войски в България. Станишев беше тогава тежко болен.
По-късно аз с него не съм се срещал, тъй като Съветската Армия беше преминала българската граница и на мен не ми беше до Станишев.

Професор Александър Станишев дава показания пред Народния Съд
Разпитът е завършен в 16.30.
Протокола на разпита е записан по моите думи вярно, на мен той ми бе преведен на немски език.
БЕКЕРЛЕ

Разпитал:  Ст[арши] оперуполномощен] на След[ователскатa]част по Особeно важните дела майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 98—117. Оригинал. Машинопис.  Автограф.

Забележки:

1  Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на бившия германски посланик в България, Адолф-Хайнц Бекерле.
2  Става дума за българския държавен деец Александър Станишев, който е министър на вътрешните работи от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 г.
*3  В текста навсякъде е дадено като „Себов”. В действителност става дума за архитект Йордан Севов
*4 Става дума за нацисткия дипломат Йозеф Берг.
*5 Става дума за нацисткия дипломат Феликс Бенцлер.

Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 13 from 29th Мarch – 4th  April 2012, part one, p.29  – see – (Анатомия на агресията (Втора частhttp://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html   

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 14 from 4th  April – 11th April 2012, part two, p.29  – see –  (Анатомия на агресията (Втора част) http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART)


 

                  АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ТРЕТА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко e, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”

Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.

Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов (в цивилни дрехи) и фюрерът във “Волфшанце”. 1942 г.

Историята на действащите лица от документите е следната.

След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г. специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.) и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).
Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на третия и четвъртия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ НА РАЗПИТ НА СЪВЕТНИКА НА ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В БЪЛГАРИЯ АНТОН МОРМАН

6 февруари 1948 г.

Москва
Антон Морман, роден през 1897 година, живял в Ипенбюрен (Германия), член на НСДАП, б[ивш] сътрудник на Министерството на външните работи на Германия от 1925 година.

Въпрос: Кога беше сключено секретно съглашение между Химлер и Риббентроп за внедряването на сътрудниците на разузнаването от СД в германския дипломатически апарат в чужбина?

Отговор: Това съглашение беше сключено, доколкото си спомням, в началото на 1941 година. Тогава в германското посолство в България, където по това време беше Рихтхофен, постъпиха съответните директиви от Берлин.

Германци в София, 1 март 1941 г.

Въпрос: Кой конкретно от числото на сътрудниците на СД е бил внедрен в германското посолство в София при съдействието на Рихтхофен?

Отговор: При съдействието на Рихтхофен в посолството беше поставен на длъжността „консулски секретар” сътрудникът на СД Болман. Другият представител на СД – Гласс, работеше в София под прикритието на представител на германските търговски фирми.

Въпрос: Дали Болман и Гласс са информирали Рихтхофен за тяхната разузнавателна дейност?
Отговор: Болман и Гласс често посещаваха Рихтхофен, но дали са го държали в известност по отношение на разузнавателната им дейност, не ми е известно.

Въпрос: А от началника на «Абверщелле-София» Делиус, Рихтхофен дали е получавал разузнавателна информация?

Отговор: Делиус докладваше на Рихтхофен всички най-съществени разузнавателни материали, имащи значение за германската политика в България.

Въпрос: Известно е, че в началото на 1941 година германското посолство в България беше обезпокоено от усилията на антифашисткото движение в страната. Какви мероприятия се провеждаха във връзка с това от посланика Рихтхофен?

Отговор: Аз помня, че в началото на 1941 година във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев, посочил на българското правителство политическите последствия от по-нататъшното сближаване с хитлеристка Германия, в България се засилило комунистическото движение. Аз получавах по този повод различни доклади от официалните източници и информирах посланика Рихтхофен. Какво е било направено от него във връзка с това, аз не помня.

Въпрос. Дали бившият германски полицейски аташе в България – Панцингер също е докладвал на Рихтхофен за усилването на комунистическото движение?

Отговор: На мен това не ми е известно, смятам, обаче, че това е възможно, тъй като Рихтхофен често се консултираше с Панцингер по въпросите на вътрешната политика в България.

Въпрос. Не беше ли направена по това време в германското посолство специална прес-конференция, посветена на „комунистическата заплаха” в България?

Отговор: Аз това сега не си спомням.

Протоколът на разпита е записан по моите думи вярно, на мен ми е преведен на немски език.
МОРМАН
Разпитал: ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4 отдел на 3 Гл[авно] управление на МГБ
майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия, Р-48790. Л. 44—46. Подписан оригинал. Машинопис.

ПРОТОКОЛ ОТ ОЧНА СТАВКА МЕЖДУ БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ХЕРБЕРТ ФОН РИХТГОФЕН И БИВШИЯ ПОЛИЦЕЙСКИ АТАШЕ ОТ ПОСОЛСТВОТО НА НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ В БЪЛГАРИЯ, ОБЕРФЮРЕР ОТ СС Ф. ПАНЦИНГЕР

17 май 1948 г.

Москва
На въпроса познават ли се Рихтхофен и Панцингер един друг и имат ли лични сметки за уреждане помежду си, Рихтгофен и Панцингер отговориха, че те се познават един друг от съвместната им работа в България от август 1940 до септември 1941 година и нямат лични сметки за уреждане помежду си.

[ПАНЦИНГЕР]                   [РИХТГОФЕН]

Въпрос за Рихтхофен: В какво се заключаваха задълженията на Панцингер по време на вашата служба в България?

Отговор: Панцингер се занимаваше с въпросите за паспортите и визите и поддържаше връзка с българската дирекция на полицията. С какво още той се занимаваше, аз не знам, тъй като никаква информация от политически характер аз не получавах от него.

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Въпрос за Панцингер: Правилни ли са твърденията на Рихтхофен?

Отговор: Показанията на Рихтхофен не отговарят на действителността. Моите служебни задължения му бяха известни, тъй като на него му беше съобщено с писмо от Министерството на външните работи на Германия. В България аз се явявах германски полицейски аташе. На Рихтхофен мен ме представи заместникът на пълномощника на VI Управление на «СД» в България Болман, в чието присъствие Рихтхофен се обърна към мен с молбата по-подробно да обрисувам получената от мен задача.
Аз доложих на Рихтхофен, че в моята задача влиза полицейското осигуряване на германското посолство, по-нататък изучаване дейността и консултирането на българската полиция и информиране на шефа на Главното управление за имперска сигурност, а също така и в известен обем, на посланика за политическите събития в България.
Напомням на Рихтхофен, че през октомври 1940 г. моят началник – шефът на Гестапо Мюлер преминавайки от Румъния, спря в София и имаше беседа с Рихтхофен за моите задачи като полицейски аташе. Аз самият присъствах на тази среща. Мюлер, обръщайки се към мен и Рихтхофен, посочи необходимостта от взаимно консултиране и сътрудничество между нас.

Въпрос за Рихтхофен: Сега спомнихте ли си за действителните задачи [на Панцингер], за които ви беше казано в присъствието на Болман и Мюлер?

Отговор: Не, не си спомням.

Въпрос за Рихтхофен: Кога се проведе посочената среща между вас и Мюлер?

Отговор: Не си спомням.

Въпрос за Панцингер: Когато сте били полицейски аташе, каква информация съобщавахте на Рихтхофен?

Отговор: Аз имах постоянен контакт с посланика Рихтхофен и неговия заместник – съветника от посолството Морман. Съвместно с Рихтхофен ние обсъждахме въпроси от чисто полицейски характер, такива като например: българската полиция настояваше за изгонването от България на германския инженер, някой си Хофман, заподозрян в работа в полза на английското разузнаване. Рихтхофен, към когото се обърнало семейството на Хофман, ме помоли да се застъпя за него. Аз информирах също така Рихтхофен за българската полиция, нейното въоръжение, осигуряване и структура. Освен това, аз съобщавах на Рихтхофен сведения, имащи политическо значение, а по-точно:
За съществуващите подозрения по отношение на английския военен аташе в България – Росс като инициатор за подготовката на голям взрив на софийския водопроводен колектор. За това имаше сведения също така и в пресата, и този факт се обсъждаше на прес-конференция в германското посолство;

За ред покушения върху живота на германски военнослужещи в околностите на София и за взривове на железопътните линии, които като че ли се подготвят от комунистите;
През пролетта на 1941 година, скоро след преминаването на германските войски през България, беше спусната група от съветски агенти, част от която беше разкрита и разстреляна. За това аз също информирах Рихтхофен и Морман;

Аз съобщих също така на Рихтхофен за бягството от затвора на българския комунистически функционер Димитров1 (не е идентичен с Георги Димитров — премиер-министъра на България). Във връзка с общата гонитба на комунистите, този факт намери своето отражение в българската преса;

През януари 1941 година, когато във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев там имаше бурни демонстрации на българските комунисти и сблъсъци с полицията, разгонваща демонстрантите, аз информирах подробно за всички събития Морман и Риххофен, а така също им носих за запознаване всички разпространявани по това време листовки.

Въпрос за Рихтхофен:Следствието очаква, че вие ще прекратите безмисленото отричане и откровено ще разкажете за вашето сътрудничество с Панцингер.

Отговор: Аз признавам, че съвместно с Панцингер обсъждах изброените ми факти, такива като: изгонването на германския инженер Хофман, данните за подготовката на взривяването на софийския водопровод, по-нататък – за спускането на руската агентура в България и за активността на българските комунисти във връзка с пристигането на Соболев в България.

Въпрос за Рихтхофен: Вие трябва да признаете, че не само сте получавали информация от Панцингер, но и в редица случаи сте му давали необходимите указания.

Отговор: В беседите с Панцингер аз нееднократно му изразявах пожеланието, той по-добре да ме информира за политическите събития в България, тъй като неговата информация се използуваше от мен в текущата работа и за доклад до Министерството на външните работи на Германия.

Въпрос за Панцингер: Вие получавали ли сте някакви пожелания или указания на Рихтхофен във връзка със съживяването на дейността на българската комунистическа партия?
Отговор: Пожеланията на германския посланик са се разглеждали от мен винаги като служебни заповеди. Спомням си, че във връзка със забележимото засилващо се комунистическо движение в България и с постъпилото в посолството от неизвестен за мен източник на донесение за дейността на българската компартия, Морман ми предложи да направя подробен доклад по този въпрос за изпращането му от Рихтхофен до германското МВнР.

Принц Кирил, Адолф Хитлер и Йоаким фон Риббентроп, 1943 г.

Във връзка с подготовката на този доклад, Рихтхофен ми даде указание да въздействувам върху българските полицейски власти с цел, засилването на борбата с българската компартия, което аз разбира се направих.

Впоследствие аз видях върху изготвения от мен доклад забележка „взети са необходимите мерки”. Докладът беше подписан от Рихтхофен.

Въпрос за Рихтхофен: Сега вие спомняте ли си вашата роля в борбата с българските комунисти и указанията, които сте давали по този въпрос на Панцингер?

Отговор: Аз си спомням, че по мое указание Панцингер ме беше информирал за комунистическото движение в България, и възможно е докладът на тази тема да е бил изпратен в МВнР. Обаче аз отричам, че съм давал на Панцингер указание да въздейства върху българските органи на полицията с цел засилването на борбата с българските комунисти.
Въпрос за Панцингер. А вие поддържате ли вашите показания?

Отговор: Точно така. Аз още веднъж посочвам забележката към моя доклад, че са били взети необходимите мерки.

Въпрос за Панцингер: В началото на разпита вие упоменахте фамилията Болман. Това ли беше единственият представител на „СД”, с който беше свързан Рихтхофен?

Отговор: „СД” беше по това време представена в България от две лица – главният пълномощник Гласс, имащ прикритие в качеството на директор на германска фирма, и неговият заместник Болман, получил стая в посолството, намираща се в съседство с бюрото на прес-аташето и работещ под прикритието на длъжността „консулски секретар”.
В зданието на консулството Болман разполагаше със секретна радиостанция, посредством която той поддържаше свръзка с VI Управление на «СД». Всичко това естествено, не беше тайна за Рихтхофен, още повече, че тези лица го посещаваха, а Болман беше в посолството всеки ден.

Въпрос за Рихтхофен: Това съответства ли на действителността?

Отговор: Представителят на „СД” Гласс го познавам. По мое указание на него му беше предоставено помещение в зданието бившето чехословашко посолство, където беше поставена радиостанция. За Болман не мога да си припомня.

Въпрос за Панцингер: Може би вие грешите? Та нали е много трудно да си представим, че Рихтхофен не е познавал подчинените му сътрудници на посолството, такива като Болман.

Отговор: За мен е необяснимо, защо Рихтхофен отрича тези факти. Аз посочвам Морман, професор Кох и другите сътрудници от посолството, добре знаещи Болман.

Въпрос за Панцингер: Болман и Гласс информираха ли Рихтхофен за политическите събития в България?

Отговор: Гласс неведнъж ми разказваше за това, че той и Болман ще информират Рихтхофен и по-специално Морман за важни вътрешнополитически въпроси. Гласс по-специално работеше с българската фашистка организация „Ратници“ и докладваше за своите успехи в това направление.

Въпрос за Рихтхофен: Вие сте изобличен в това, че сте имали връзка с „СД”. Кажете истината.

Отговор: Настоявам върху това, че с изключение на предоставянето на помещение на сътрудника на „СД” Гласс, други връзки с „СД” нямах.

Въпрос за Панцингер: С какво вие си обяснявате очевидното нежелание на Рихтхофен да каже истината?

Отговор: Мотивите, с които се ръководи Рихтхофен са ми неизвестни. Искам само да покажа, че „СД” и министерството на външните работи си сътрудничеха най-тясно един с друг.

Въпрос за Панцингер: Какво ви е известно за характера на разузнавателната информация, постъпваща при Рихтхофен от началника на германската „Абверщелле” в София – Делиус?

Отговор: Началникът на „Абверщелле-София” Делиус често посещаваше посолството, и от неговите думи ми стана известно, че той периодично предоставял разузнавателна информация на Рихтхофен и Морман.

Така например, спомням си, че преди нападението срещу Русия, Делиус информира посланика Рихтхофен или Морман, че той, Делиус, е подготвил групи от диверсанти за прехвърлянето им в съветския тил. За това ми каза лично Делиус.

Въпрос за Рихтхофен: Признавате ли своята връзка с Делиус?

Отговор: Не отричам, че по някой път Делиус ме е посещавал и съм беседвал с него.

Обаче, никаква политическа информация аз от него не получавах.

Въпрос за Панцингер: Вие имате ли въпроси към Рихтофен?

Отговор: Не, нямам въпроси.

Въпрос към Рихтхофен: Вие имате ли въпроси към Панцингер?

Отговор: Не ме ли бърка Панцингер с посланика Бекерле, който беше специалист в полицейската работа?

Отговор на Панцингер: За това не може да става и дума. След пристигането на Бекерле в София, най-малкото през първите месеци, работата течеше така, както и в онова време, когато посланик беше Рихтхофен.

Протоколът е съставен по нашите думи вярно, прочетен е от нас.

(ПАНЦИНГЕР) (РИХТГОФЕН)

Разпитал: Ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4-и отдел на 3-то Главно управление на

МГБ на СССР, майор (КОПЕЛЯНСКИЙ)

ЦА на ФСБ на Русия. Н-21142. В 3-и тома. Т. 1. Л. 210—216. Подписан оригинал, машинопис

 

Забележка:
1 Възможно е да става дума за българския комунист Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров).

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:

Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

Ст.н.с. Николай Котев

д-р по история

кореспондент на в. „България“

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 19 (567) from 10th May – 16th May 2012, part 3, p. 31  – see: Анатомия на агресията – Част 3

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.