– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

Advertisements

– ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART)


 

                  АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ТРЕТА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко e, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”

Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.

Цар Борис III, министър-председателя Богдан Филов (в цивилни дрехи) и фюрерът във “Волфшанце”. 1942 г.

Историята на действащите лица от документите е следната.

След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г. специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.) и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).
Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на третия и четвъртия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ НА РАЗПИТ НА СЪВЕТНИКА НА ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В БЪЛГАРИЯ АНТОН МОРМАН

6 февруари 1948 г.

Москва
Антон Морман, роден през 1897 година, живял в Ипенбюрен (Германия), член на НСДАП, б[ивш] сътрудник на Министерството на външните работи на Германия от 1925 година.

Въпрос: Кога беше сключено секретно съглашение между Химлер и Риббентроп за внедряването на сътрудниците на разузнаването от СД в германския дипломатически апарат в чужбина?

Отговор: Това съглашение беше сключено, доколкото си спомням, в началото на 1941 година. Тогава в германското посолство в България, където по това време беше Рихтхофен, постъпиха съответните директиви от Берлин.

Германци в София, 1 март 1941 г.

Въпрос: Кой конкретно от числото на сътрудниците на СД е бил внедрен в германското посолство в София при съдействието на Рихтхофен?

Отговор: При съдействието на Рихтхофен в посолството беше поставен на длъжността „консулски секретар” сътрудникът на СД Болман. Другият представител на СД – Гласс, работеше в София под прикритието на представител на германските търговски фирми.

Въпрос: Дали Болман и Гласс са информирали Рихтхофен за тяхната разузнавателна дейност?
Отговор: Болман и Гласс често посещаваха Рихтхофен, но дали са го държали в известност по отношение на разузнавателната им дейност, не ми е известно.

Въпрос: А от началника на «Абверщелле-София» Делиус, Рихтхофен дали е получавал разузнавателна информация?

Отговор: Делиус докладваше на Рихтхофен всички най-съществени разузнавателни материали, имащи значение за германската политика в България.

Въпрос: Известно е, че в началото на 1941 година германското посолство в България беше обезпокоено от усилията на антифашисткото движение в страната. Какви мероприятия се провеждаха във връзка с това от посланика Рихтхофен?

Отговор: Аз помня, че в началото на 1941 година във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев, посочил на българското правителство политическите последствия от по-нататъшното сближаване с хитлеристка Германия, в България се засилило комунистическото движение. Аз получавах по този повод различни доклади от официалните източници и информирах посланика Рихтхофен. Какво е било направено от него във връзка с това, аз не помня.

Въпрос. Дали бившият германски полицейски аташе в България – Панцингер също е докладвал на Рихтхофен за усилването на комунистическото движение?

Отговор: На мен това не ми е известно, смятам, обаче, че това е възможно, тъй като Рихтхофен често се консултираше с Панцингер по въпросите на вътрешната политика в България.

Въпрос. Не беше ли направена по това време в германското посолство специална прес-конференция, посветена на „комунистическата заплаха” в България?

Отговор: Аз това сега не си спомням.

Протоколът на разпита е записан по моите думи вярно, на мен ми е преведен на немски език.
МОРМАН
Разпитал: ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4 отдел на 3 Гл[авно] управление на МГБ
майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА на ФСБ на Русия, Р-48790. Л. 44—46. Подписан оригинал. Машинопис.

ПРОТОКОЛ ОТ ОЧНА СТАВКА МЕЖДУ БИВШИЯ ГЕРМАНСКИ ПОСЛАНИК В БЪЛГАРИЯ ХЕРБЕРТ ФОН РИХТГОФЕН И БИВШИЯ ПОЛИЦЕЙСКИ АТАШЕ ОТ ПОСОЛСТВОТО НА НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ В БЪЛГАРИЯ, ОБЕРФЮРЕР ОТ СС Ф. ПАНЦИНГЕР

17 май 1948 г.

Москва
На въпроса познават ли се Рихтхофен и Панцингер един друг и имат ли лични сметки за уреждане помежду си, Рихтгофен и Панцингер отговориха, че те се познават един друг от съвместната им работа в България от август 1940 до септември 1941 година и нямат лични сметки за уреждане помежду си.

[ПАНЦИНГЕР]                   [РИХТГОФЕН]

Въпрос за Рихтхофен: В какво се заключаваха задълженията на Панцингер по време на вашата служба в България?

Отговор: Панцингер се занимаваше с въпросите за паспортите и визите и поддържаше връзка с българската дирекция на полицията. С какво още той се занимаваше, аз не знам, тъй като никаква информация от политически характер аз не получавах от него.

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Въпрос за Панцингер: Правилни ли са твърденията на Рихтхофен?

Отговор: Показанията на Рихтхофен не отговарят на действителността. Моите служебни задължения му бяха известни, тъй като на него му беше съобщено с писмо от Министерството на външните работи на Германия. В България аз се явявах германски полицейски аташе. На Рихтхофен мен ме представи заместникът на пълномощника на VI Управление на «СД» в България Болман, в чието присъствие Рихтхофен се обърна към мен с молбата по-подробно да обрисувам получената от мен задача.
Аз доложих на Рихтхофен, че в моята задача влиза полицейското осигуряване на германското посолство, по-нататък изучаване дейността и консултирането на българската полиция и информиране на шефа на Главното управление за имперска сигурност, а също така и в известен обем, на посланика за политическите събития в България.
Напомням на Рихтхофен, че през октомври 1940 г. моят началник – шефът на Гестапо Мюлер преминавайки от Румъния, спря в София и имаше беседа с Рихтхофен за моите задачи като полицейски аташе. Аз самият присъствах на тази среща. Мюлер, обръщайки се към мен и Рихтхофен, посочи необходимостта от взаимно консултиране и сътрудничество между нас.

Въпрос за Рихтхофен: Сега спомнихте ли си за действителните задачи [на Панцингер], за които ви беше казано в присъствието на Болман и Мюлер?

Отговор: Не, не си спомням.

Въпрос за Рихтхофен: Кога се проведе посочената среща между вас и Мюлер?

Отговор: Не си спомням.

Въпрос за Панцингер: Когато сте били полицейски аташе, каква информация съобщавахте на Рихтхофен?

Отговор: Аз имах постоянен контакт с посланика Рихтхофен и неговия заместник – съветника от посолството Морман. Съвместно с Рихтхофен ние обсъждахме въпроси от чисто полицейски характер, такива като например: българската полиция настояваше за изгонването от България на германския инженер, някой си Хофман, заподозрян в работа в полза на английското разузнаване. Рихтхофен, към когото се обърнало семейството на Хофман, ме помоли да се застъпя за него. Аз информирах също така Рихтхофен за българската полиция, нейното въоръжение, осигуряване и структура. Освен това, аз съобщавах на Рихтхофен сведения, имащи политическо значение, а по-точно:
За съществуващите подозрения по отношение на английския военен аташе в България – Росс като инициатор за подготовката на голям взрив на софийския водопроводен колектор. За това имаше сведения също така и в пресата, и този факт се обсъждаше на прес-конференция в германското посолство;

За ред покушения върху живота на германски военнослужещи в околностите на София и за взривове на железопътните линии, които като че ли се подготвят от комунистите;
През пролетта на 1941 година, скоро след преминаването на германските войски през България, беше спусната група от съветски агенти, част от която беше разкрита и разстреляна. За това аз също информирах Рихтхофен и Морман;

Аз съобщих също така на Рихтхофен за бягството от затвора на българския комунистически функционер Димитров1 (не е идентичен с Георги Димитров — премиер-министъра на България). Във връзка с общата гонитба на комунистите, този факт намери своето отражение в българската преса;

През януари 1941 година, когато във връзка с пристигането в София на съветския представител Соболев там имаше бурни демонстрации на българските комунисти и сблъсъци с полицията, разгонваща демонстрантите, аз информирах подробно за всички събития Морман и Риххофен, а така също им носих за запознаване всички разпространявани по това време листовки.

Въпрос за Рихтхофен:Следствието очаква, че вие ще прекратите безмисленото отричане и откровено ще разкажете за вашето сътрудничество с Панцингер.

Отговор: Аз признавам, че съвместно с Панцингер обсъждах изброените ми факти, такива като: изгонването на германския инженер Хофман, данните за подготовката на взривяването на софийския водопровод, по-нататък – за спускането на руската агентура в България и за активността на българските комунисти във връзка с пристигането на Соболев в България.

Въпрос за Рихтхофен: Вие трябва да признаете, че не само сте получавали информация от Панцингер, но и в редица случаи сте му давали необходимите указания.

Отговор: В беседите с Панцингер аз нееднократно му изразявах пожеланието, той по-добре да ме информира за политическите събития в България, тъй като неговата информация се използуваше от мен в текущата работа и за доклад до Министерството на външните работи на Германия.

Въпрос за Панцингер: Вие получавали ли сте някакви пожелания или указания на Рихтхофен във връзка със съживяването на дейността на българската комунистическа партия?
Отговор: Пожеланията на германския посланик са се разглеждали от мен винаги като служебни заповеди. Спомням си, че във връзка със забележимото засилващо се комунистическо движение в България и с постъпилото в посолството от неизвестен за мен източник на донесение за дейността на българската компартия, Морман ми предложи да направя подробен доклад по този въпрос за изпращането му от Рихтхофен до германското МВнР.

Принц Кирил, Адолф Хитлер и Йоаким фон Риббентроп, 1943 г.

Във връзка с подготовката на този доклад, Рихтхофен ми даде указание да въздействувам върху българските полицейски власти с цел, засилването на борбата с българската компартия, което аз разбира се направих.

Впоследствие аз видях върху изготвения от мен доклад забележка „взети са необходимите мерки”. Докладът беше подписан от Рихтхофен.

Въпрос за Рихтхофен: Сега вие спомняте ли си вашата роля в борбата с българските комунисти и указанията, които сте давали по този въпрос на Панцингер?

Отговор: Аз си спомням, че по мое указание Панцингер ме беше информирал за комунистическото движение в България, и възможно е докладът на тази тема да е бил изпратен в МВнР. Обаче аз отричам, че съм давал на Панцингер указание да въздейства върху българските органи на полицията с цел засилването на борбата с българските комунисти.
Въпрос за Панцингер. А вие поддържате ли вашите показания?

Отговор: Точно така. Аз още веднъж посочвам забележката към моя доклад, че са били взети необходимите мерки.

Въпрос за Панцингер: В началото на разпита вие упоменахте фамилията Болман. Това ли беше единственият представител на „СД”, с който беше свързан Рихтхофен?

Отговор: „СД” беше по това време представена в България от две лица – главният пълномощник Гласс, имащ прикритие в качеството на директор на германска фирма, и неговият заместник Болман, получил стая в посолството, намираща се в съседство с бюрото на прес-аташето и работещ под прикритието на длъжността „консулски секретар”.
В зданието на консулството Болман разполагаше със секретна радиостанция, посредством която той поддържаше свръзка с VI Управление на «СД». Всичко това естествено, не беше тайна за Рихтхофен, още повече, че тези лица го посещаваха, а Болман беше в посолството всеки ден.

Въпрос за Рихтхофен: Това съответства ли на действителността?

Отговор: Представителят на „СД” Гласс го познавам. По мое указание на него му беше предоставено помещение в зданието бившето чехословашко посолство, където беше поставена радиостанция. За Болман не мога да си припомня.

Въпрос за Панцингер: Може би вие грешите? Та нали е много трудно да си представим, че Рихтхофен не е познавал подчинените му сътрудници на посолството, такива като Болман.

Отговор: За мен е необяснимо, защо Рихтхофен отрича тези факти. Аз посочвам Морман, професор Кох и другите сътрудници от посолството, добре знаещи Болман.

Въпрос за Панцингер: Болман и Гласс информираха ли Рихтхофен за политическите събития в България?

Отговор: Гласс неведнъж ми разказваше за това, че той и Болман ще информират Рихтхофен и по-специално Морман за важни вътрешнополитически въпроси. Гласс по-специално работеше с българската фашистка организация „Ратници“ и докладваше за своите успехи в това направление.

Въпрос за Рихтхофен: Вие сте изобличен в това, че сте имали връзка с „СД”. Кажете истината.

Отговор: Настоявам върху това, че с изключение на предоставянето на помещение на сътрудника на „СД” Гласс, други връзки с „СД” нямах.

Въпрос за Панцингер: С какво вие си обяснявате очевидното нежелание на Рихтхофен да каже истината?

Отговор: Мотивите, с които се ръководи Рихтхофен са ми неизвестни. Искам само да покажа, че „СД” и министерството на външните работи си сътрудничеха най-тясно един с друг.

Въпрос за Панцингер: Какво ви е известно за характера на разузнавателната информация, постъпваща при Рихтхофен от началника на германската „Абверщелле” в София – Делиус?

Отговор: Началникът на „Абверщелле-София” Делиус често посещаваше посолството, и от неговите думи ми стана известно, че той периодично предоставял разузнавателна информация на Рихтхофен и Морман.

Така например, спомням си, че преди нападението срещу Русия, Делиус информира посланика Рихтхофен или Морман, че той, Делиус, е подготвил групи от диверсанти за прехвърлянето им в съветския тил. За това ми каза лично Делиус.

Въпрос за Рихтхофен: Признавате ли своята връзка с Делиус?

Отговор: Не отричам, че по някой път Делиус ме е посещавал и съм беседвал с него.

Обаче, никаква политическа информация аз от него не получавах.

Въпрос за Панцингер: Вие имате ли въпроси към Рихтофен?

Отговор: Не, нямам въпроси.

Въпрос към Рихтхофен: Вие имате ли въпроси към Панцингер?

Отговор: Не ме ли бърка Панцингер с посланика Бекерле, който беше специалист в полицейската работа?

Отговор на Панцингер: За това не може да става и дума. След пристигането на Бекерле в София, най-малкото през първите месеци, работата течеше така, както и в онова време, когато посланик беше Рихтхофен.

Протоколът е съставен по нашите думи вярно, прочетен е от нас.

(ПАНЦИНГЕР) (РИХТГОФЕН)

Разпитал: Ст[арши] оперуп[ълномощен] от 4-и отдел на 3-то Главно управление на

МГБ на СССР, майор (КОПЕЛЯНСКИЙ)

ЦА на ФСБ на Русия. Н-21142. В 3-и тома. Т. 1. Л. 210—216. Подписан оригинал, машинопис

 

Забележка:
1 Възможно е да става дума за българския комунист Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров).

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:

Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

Ст.н.с. Николай Котев

д-р по история

кореспондент на в. „България“

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 19 (567) from 10th May – 16th May 2012, part 3, p. 31  – see: Анатомия на агресията – Част 3

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION (THIRD PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– BULGARIA AND TRIPAPTITE PACT. UNKNOWN EVIDENCE ABOUT THE VISITATION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA.


 

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯ ПАКТ. Hеизвестно свидетелство за посещението на полковник Уйлям Донован в България.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован (снимката е от периода 1940-1941 г.)

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ. През януари-февруари 1941 г., той извършва обиколка на балканските държави, за да се опита да ги сплоти срещу Хитлер и неговата агресивна военна машина.

По-долу Ви предоставяме едно автентично свидетелство, изготвено през 1946 г. (годината, в която Уйлям Донован е вече помощник на главния обвинител на САЩ Робърт Г. Джексън на Нюрнбергския трибунал срещу главните военни престъпници) от неизвестен служител на българското Министерство на Външните работи.

“… През втората половина на зимата 1939-1940* в София пристигна личния пратеник на президента Рузвелт, членът на Републиканската партия полковник Донован (назован “Дивия Били”).

Идването му бе може би през зимата на 1940 г., не помня точно.

По сведения, които правителството и Двореца имаха от Вашингтон и другаде, узнаваше се, че Донован ще донесе лично послание от президента Рузвелт до цар Борис във връзка с войната, която приближаваше България и Балканите. Това беше причината, че Министерството на външните работи и изповеданията беше необичайно “наелектризирано”. Реши се никой да не бъде аташиран към Донован, освен лицата, които Ърл избере (той пожела Пулев).

Аз видях Донован, когато по заповед на Началника на военното училище генерал Никола Михов¹, трябваше да дойда да му превежда някой чиновник от Външното министерство и аз бях изпратен (по заповед на директора Мечкаров).

Цар Борис III с част от българския генералитет.

Донован бе придружаван от Ърл и Пулев (от американска страна) от началника на Разузнавателното Отделение на Щаба на войската полковник Ничо Георгиев² и майор Иван Стоянов (тогава мисля капитан).

Направи ми впечатление, че Военното училище беше изведено на показ с най-старите оръдия (Круп и Шнайдер), картечници (Шварц Лозе, Мадсен), минохвъргачки от стар модел и пушки “Манлихер”, защото само преди няколко месеца като войник на обучение ние виждахме нови топове, гаубици, картечници и прочие, с които се обучаваха юнкери, кадети и подофицери.

Донован мина през плаца, като ми каза да изкажа удивлението му от великолепните млади юнкери.

След това, на малка закуска в кабинета на генерал Михов аз превеждах разговорите Донован – Михов. Направи ми впечатление, че Донован постоянно запитваше генерал Михов, какво мисли за “партизанската война”, сега чак оценявам тия намеци, които са целели да подготвят евентуално България за партизанска война срещу немците, като ни подпомогнат по въздуха.

След свършването на тази малка закуска, аз потърсих от Дирекцията на печата царския съветник Павел Груев³, комуто съобщих впечатлението си от разговорите, тъй като Царя трябваше да приеме Донован на обяд.

В сведенията си за англичаните, както и в този лист за американците пропуснах да съобщя, че в нашата длъжност на аташирани към чужденците беше задължително да “пробваме идеите и настроенията на гостите”, за да ги съобщаваме чрез Министерството на външните работи и изповеданията на Двореца, за да може Царят да бъде подготвен за аудиенцията със съответния чужденец, пред когото да бледне “със знания, информираност, широта… и поглед”.

Среща в Берлин на Цар Борис III с фюрера на Германия Адолф Хитлер

След аудиенцията си полковник Донован направи възторжени изявления за печата, в който възхваляваше цар Борис, като “искрен”, “предан на народа си” и “най-голям дипломат”. Това беше моя задача за пропаганда на България, която изпълних с помощта на Ърл против желанието на английския пълномощен министър [в България] Джордж Рендел и югославския пълномощен министър [в България] Владимир Милованович.

Известно е какво се случи след заминаването на Донован с открадването на портфейла му (дали от германците или от българските военни, това знае Пулев, тъй като след седмица портфейла бе върнат на Ърл от Пулев, личен приятел на Павел Павлов – от държавна сигурност, който го бил намерил в “кошчето за боклук”…).

Относно разговора на цар Борис с Донован, узнах от гуляй с Ърл, че той (Царят) казал следното на Донован: “Ако България се противопостави на германците и бъде прегазена от тях, тъй като те строят понтони на Дунава, Америка би ли дала сериозни гаранции, че след войната България ще бъде възстановена в сегашните и граници и плюс нейните въжделения за обединение на поробена Македония и Тракия?” Донован отговорил, че той се съмнява в това (пак според Ърл). Тогава цар Борис казал на Донован: “Америка е през океана, Англия е далеко, а Дунав не е Ламанш да ни се помогне бързо. Остава да търсиме помощ през Черно море…! (явен намек за СССР, чието навременно предложение беше направено от Аркадий Соболев и узнато с всенародна подкрепа от народа…).

Съветският дипломат Аркадий Соболев със съпругата си на дипломатически прием

Длъжен съм да предупредя, че този ми разговор с Ърл бе потвърден в истинността му от хора около цар Борис, след това и туй стана парола за разговорите ни (включително моите) с американци и англичани. Спомням си, все по същия повод, че Рендел, английският пълномощен министър, в разговор с бившия министър-председател Георги Кьосеиванов, получил следния отговор: “Щом Англия и Америка не ни дават нищо, въпреки обещанията им за любов към България, то ние сме длъжни да тръгнем с ония, които ни дават осъществяване на националните идеали – Македония и Тракия, а именно – германците”.

Цитирам случая по памет, но той е автентичен, искам тук да го добавя (не от любов към Георги Кьосеиванов, мъдър дипломат, но лош министър-председател, защото нямаше сили да се бори срещу авторитарния курс на цар Борис), а заради обективност. А може би и Кьосеиванов искаше да получи, макар и обиден от Царя, облаги за България?

Известно е, че Донован успя в мисията си пред генерал Душан Симович в Белград на 27 март 1941 година** както за да бъдат подпомогнати англичаните, заради Гърция със забавяне на удара срещу Англия, така и за дирижиране в своя полза на положението в Югославия след 100-те дни “съветска пропаганда” след идването на [пълномощния] министър Анатолий Лаврентиев…”

Бележки към текста:

* Очевидна неточност. Полковник Уйлям Донован пристига в София на 20 януари 1941 г.

¹ Никола Михов (1891-1945) – министър на войната (1942-1943); регент (1943-1944).

² Ничо Георгиев (1895-?) – началник на РО-ЩВ от 1938 г. до 1942 г. Командир на 10-а пех. дивизия от 1942 г. От 6 май 1944 г. – генерал-майор. Уволнен през 1944 г.

³ Павел Груев – началник на кабинета на цар Борис III.

** Става дума за извършения на същата дата преврат в Югославия.

Ст.н.с. Николай Г. Котев, д-р по история

Creative Commons License
BULGARIA AND TRIPAPTITE PACT. UNKNOWN EVIDENCE ABOUT THE VISITATION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 12 August 2011, p.16-17.