– THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES


ТАЙНСТВЕНИЯТ СВЯТ НА ЛИНЕЙНИТЕ МЕРКИ. КАК ЧОВЕЧЕСТВОТО ПОСТЕПЕННО УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ И ЗА НЯКОЛКО ВЕКА ПОСТИГА ГОЛЯМ ПРОГРЕС В ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Светът на линейните мерки е може би една от най-интересните сфери, в които човекът е постоянно зает с модернизиране и унифициране. Този видим и невидим за човешкото око свят има хилядолетна история и голямо бъдеще, което свързва съществуващите реалности с очакваните научни резултати и открития. Това ще бъде време, което ще се определя и от битието на човека, и от проблемите на обкръжаващото го космическо пространство.

Куриози на Средновековието

Те са свързани преди всичко с динамиката на изследванията на т.нар. сухопътна и морска миля – понятия, които широко се използвали в средновековната и ренесансова литература. Много интересен литературен паметник, който разкрива същността и характера на тези понятия, са спомените на съратника на Петър Първи, столника Пьотр А. Толстой, писани в периода 1697-1699 г. В тях има много за линейните мерки – такива като германската (цесарската) миля, италианска (венецианска) миля, морска миля, руска верста и т.н. От тях става ясно, че полската миля имала дължина от 8,529 м, германската и австрийската мили – 7,586 м, италианската или венецианската миля – 1,739 м, морската миля – 1,852 м, руската верста – 1,066 м и т.н.

В периода на Ренесанса и след него съществували и куриозни мерки за дължина. Така например, в Северна Америка индианците приемали като единица за измерване територията, която един човек може да мине или пробяга за един ден. Поради тази причина купувачите обикновено наемали най-бързия бегач на дълги разстояния, който би могъл да обиколи колкото е възможно по-голяма територия.

На територията на Русия основните

мерки за дължина били педята, крачката, лакетът.

Големите разстояния се измервали също така и с полета на изстреляна от лък стрела. С развитието на търговията и ремеслата се появили обективни узаконени мерки за дължина, такива като аршина. Три аршина отговаряли на един сажен, 500 сажена – на една верста, т.е. на 1,066 м. Много от тях се използвали при търговията в средновековна Москва с държавите от Северна Европа и най-вече с шведите, при износа или вноса на атлаз, лен, коприна и на специфичните за това време платове холст, хрящик и рядник.

В периода от Ренесанса до края на ХІХ век на територията на днешна България се изпозвали общо взето всички елементи на огромната система от линейни мерки, познати в Европа. Това се дължало на факта, че различните чужди пътешественици и търговци, които описвали живота и търговията на територията, населена от българите по време на османското робство, използвали елементите на собствените линейни мерни единици, независимо от това дали са дубровчани, италианци, немци, австрийци, руснаци и т.н. Така например сукното, тафтата, батистата, „багазията”, „китайката”, абата, румелийският бархет и др. се купували, измерени в аршини, като аршин е равен на 68 см. Много важни източници за информация са спомените на участниците в многобройните руско-турски войни, които често пъти се водели в българските предели на Османската империя.

Как бе създаден метърът.

В края на осемнайсети век група френски учени предложили нова и унифицирана система от мерки, която да бъде „за всички времена и за всички народи”. Нейната база е изградена върху две основни единици: метърът и килограмът с техните производни и десетични подразделения. Простотата и удобството в използването на новата система е стимул тя да бъде благосклонно приета от много държави, в това число и от Русия. В качеството на основна единица за дължина, метърът, е определена една четиридесетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. В краят на осемнайсети век, при управлението на Наполеон Бонапарт, по поръчение на Френската академия на науките специална експедиция извършва измерването на дължината на отрязък от земния меридиан и установява на какво се равнява един линеен метър. На базата на направените измервания през 1799 г., е изработен еталон на метър във вид на платинена линийка с ширина около 25 мм и дебелина около 4 мм.

Жсновният недостатък на този еталон на метъра е, че той не би могъл да бъде създаден отново в случай на унищожаването му заради съществуващата погрешимост на геодезическите измервания. Независимо от това по-късно, през 1872 г., Международната метрическа

комисия решава да приеме този еталон

на линейния метър в качеството на изходна мярка на дължина. От платиново-иридиева сплав са изработени 31 броя образци на линеен метър. Копие № 6 е обявено в тогавъшния печат за междунороден прототип на линеен метър.

Днес този прототип и две негови контролни копия се съхраняват в Междунородното бюро за мерки и тежести в Севър (предградие на Париж). Другите образци са раздадени на държавите-участници в Първата генерална конференция за мерките и тежестите. Така например Русия получила за използване образци № 11 и № 28, които днес се съхраняват в НИИ „Д.И.Менделеев” в гр.Санкт Петербург.

През 1960 г. участниците в единайсетата Генерална конференция за мерките и тежестите решават да се върнат наново към естествената възпроизводима единица за дължина и да дадат ново, по-точно определение на линейния метър. В решенията и се съобщава, че „конференцията, като приема под внимание, че международният прототип не определя метъра с точност, достатъчна за съвременните потребности, и че, от друга страна, е желателно да се приеме естествен и нерушим талон, решава: метърът е дължина, равна на 1650763,73 дължина на вълната във вакуума на излъчването Е на атома на криптон-86. Въвеждането на новия еталон на дължината

Повишило точността на измерването близо сто пъти.

Върху основата на правилата приложени към определянето на метъра, всяка държава вече можела да възпроизведе съвременния еталон на дължината. Днес за тази цел преди всичко се използва специален прибор, наречен компаратор. С негова помощ всяка държава може да изработи еталонна мярка на линеен метър от някаква устойчива сплав.

Съществуват много любопитни примери, при които се използват линейните мерки. Много от тях са свързани с много бройни и разнообразни по своя характер измервания, провеждани от различни клонове на науката. Известно е, че знанията са алфата и омегата на материята на науката. Но и знанията се използват различно. Така например, в резултат на направени многогодишни изследвания от швейцарски учени, през 1989 г., бе посочено, че дължината на територията на Конфедерация Швейцария, погледнато от север на юг, е намалявала всяка година с три милиметра. Грубо казано, през 2002 г. тази дължина вече отговаряла на разстоянието от 4 см – т.е. точно толкова, колкото е

Разстоянието от края на една врата до ключалката и.

СТАРИ РУСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ

Мерки за дължина                                            Мерки за тежест

Верста – 1,0668 км                                               1 буре – 491,96 литра

Сажен – 2,1336 км                                                 1 ведро – 12,299 литра

Десятина – 1,09254 ха                                        1 щоф – 1,299 литра

Аршин – 71,12 см                                                   1 бутилка – 0,649 литра

Вершок – 4,450 см                                                 1 чарка – 0,065 литра

                                                                                         1 четвърт – 209,91 литра

                                                                                         1 берковец – 163,805 кг

                                                                                         1 пуд – 16,380 кг

                                                                                         1 фунт – 0,4095 кг

Много от изследванията, при които се използват линейните мерки, са свързани с космическото пространство.

Засега може би най-голямото разстояние в космическото пространство, измерено от хора, е това между Земята и нейния естествен спътник Луната, при което американските астронавти Ричард Гордън и Алън Бийн от състава на екипажа на космическия кораб „Аполо-ХІІ” през ноември 1969 г. „застават до лазерния отражател на прилунения американски апарат „Сървейър-3”, който преди това е използван за измерване на разстоянието от Земното кълбо и обратно. По-късно за доказателство на този експеримент е взета част от апаратурата на „лазерния отражател на „Сървейър-3” и донесена от екипажа на „Аполо-ХІІ” на Земята.

БРИТАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                    Мерки за течност и тежест

1 фут – 30,4797 см                                                 1 паунд – 453,5927 гр.

1 инч – 2,5400 см                                                     1 унция – 28,3495 гр.

1 халф – 1,2700 см                                                  1 драм – 1,7718 гр.

1 палма – 7,6199 см                                                1 скрупула – 0,5906 гр.

1 хенд (длан) – 10,1599 см                                 1 гран – 59,0615 мг.

1 спан – 22,8598 см                                                 1 кварта – 12,7006 кг.

1 линия – 2,5400 мм                                               1 тон – 1016,0475 кг.

1 секунда – 0,1764 мм                                           1 стоун – 6,3503 кг.

1 кубит – 45,7196 см                                              1 ласт – 1981,2927 кг.

1 ярд – 91,4392 см                                                  1 пак – 109,8622 кг.

1 поле – 502,9155 см                                             1 скора – 9,0719 кг.

1 платанционно поле – 640,0743 см           1 корда – 1,3463 тона

1 английска миля – 1523,9863 м                    1 баскет – 299,1696 кг

1 морска миля – 1854,9650 м                           1 туба – 38,1018 кг

1 лига – 4827, 9887 м                                            1 бол – 63,5030 кг

                                                                                           1 трус – 16,3293 кг

                                                                                           1 лоуд – 914,4428 кг

Особено важни са изследванията в областта на т.нар. микрокосмическо пространство, т.е. изследванията, провеждани от физиката и химията. Така например, гама-лъчите позволяват „да се разглеждат” обекти, чиито размери не превишават 10 м на минус 11 степен. За определянето на

размерите на атомните ядра

се използват също така и други методи: измерва се т.нар. ефективно напречно сечение на ядрата.

2D linear measurements.

То може да бъде намерено, като се пропусне сноп от лъчи от частици с висока енергия през тънката пластина на веществата и се измери числото на частиците, които не са минали през нея. Отношението на числата на непреминалите частици към всички пропуснати е пропорционално на отношението на площта, заета от ядрата на атомите, към площта на пластинката.

АМЕРИКАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                            Мерки за течност и тежест

1 род – 5,0290                                                             1 кварта – 11,3398 кг.

1 миля – 1609,3296 м                                              1 тон 0 907,1853 кг.

1 тауншип – 93,2360 кв.км                                  1 бушел – 36,2874 кг.

1 секция – 2,5899 кв.км                                         1 барел – 90,7185 кг.

1 арпент дьо Пари – 34,1887 акра                    1 бала – 136,0778 кг.

                                                                                           1 бокс – 11,3398 кг.

                                                                                           1 фиркин – 25,4012 кг.

                                                                                           1 кинтал – 46,0093 кг.

                                                                                           1 сак – 101,6048 кг.

Подобни експерименти показали, че радиусите на ядрата имат по-рядък от 10 м на минус 15 степен. Единицата за дължина, равна на тази цифра, се нарича ферми, дадена от благодарното човечество в чест на известния италиански физик Енрико Ферми.

В заключение, трябва да се спомене, че светът на линейните мерки е една благодатна и прогресираща сфера за изследвания, която се прилага от учените, работещи и творящи в различните клонове на българската и особено в чуждата наука и техните научноизследователски центрове и учреждения.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“(„Word“), Sofia,  4th January 2003.

Creative Commons License
„THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

– LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR



ПЪЛКОВОДЦИ НА ПОБЕДАТА. МЪЖЕ, КОИТО В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОЧУДИХА СВЕТА СЪС СВОЯ ВОЕНЕН ГЕНИЙ, ЛЪВСКА ХРАБРОСТ И БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО.

СВЕТЛОТО ДЕЛО ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕДЕ ДО КРАЙ.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. В Манифеста от 5 октомври 1912 г. между другото се съобщава, че „светлото дело трябва да се доведе до край… Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руски освободители и нека лети от победа към победа”.

Справедливият освободителен и прогресивен характер на Балканската война (1912-1913) предопределя характера на много от проявите на масов и личен героизъм. По време на тази война с редовно призованите под бойните знамена се явяват и много доброволци – не само от страната, но и от чужбина.

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

Голямата отговорност за успешното водене на бойните действия се пада на българския команден състав – генералитета и старшето офицерство. В това отношение важна роля изиграва факторът, че по-голяма част от него е завършила своето образование във военните академии и училища във Франция, Русия, Италия и др. Това помага на българските въоръжени сили непосредствено преди началото на Балканската война да бъдат модернизирани, наситени с ново въоръжение и техника, да бъде поставено началото на нови родове и видове войски – такива като автомобилните, морските, военновъздушните, а също така и реалното им използване по време на бойните действия. Много са новостите, които българските генерали въвеждат в съкровишницата не само на българската, но и на световната военна история. Така например, в създаването на звеното Съединени армии, поставено под общото командване на генерал Радко Димитриев, съзираме зараждането на фронтовото командване. Значителен военен принос е съображението на генерал Никола Иванов, че е възможно Одринската крепост да се атакува и овладее с „открита сила”. За първи път в българската и световната военна история при Одрин се планира и провежда от генерал Георги Вазов артилерийски огневи вал, както и използването на прожектори за заслепяване на противниковото наблюдение и т.н. Именно в тази обстановка се създава възможността за ярка изява на младата българска авиация – това е първият полет за разузнаване над Одрин, извършено със самолет „Албатрос” от двамата български пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев на 16 октомври 1912 г. Младата българска флота също не остава назад – особено впечатляваща е атаката от страна на българските миноносци на турския крайцер „Хамидие”.

ПРОТИВНИКЪТ НАПУСНА КРЕПОСТТА В СТРАШНА ПАНИКА.

Телеграма от 12 октомври 1912 г. на генерал-лейтенант Радко Димитриев до главнокомандващия Действащата армия за превземането на Лозенградската крепост.

В допълнение на вчерашните ми две телеграми, донасям на ваше величество още следующето: по всички признаци противникът след нашите двудневни боеве в околността на Лозенград е напуснал крепостта в страшна паника.

Общото число на взетите оръдия е 7 скорострелни батареи с раклите им и множество патрони, 18 нескорострелни оръция с голямо количество амуниции – всичко 40 оръдия, няколко склада с храни и предмети на снаряжение, няколко лагери с оставени неснети палатки. Двата форта на крепостта също непокътнати. В тяхните погреби се намериха много припаси.

Пътищата около крепостта, които водят към Бунархисар, Бабаески и Одрин, били осеяни с изоставени офицерски багажи, амуниции, кола, предмети на войнишкото снаряжение и обмундирование. Даже част от багажа на турския паша Мухтар паша бил изоставен тук в клуба. Мухтар паша е син на сегашния велик визир.

При влизането в града ние бяхме посрещнати от камбана и звон, от депутати, състоящи от първенците с гръцкия митрополит начело, с хляб и сол, с един ключ на особена табличка, която трябвало да изобразява емблема на ключовете на крепостта. Табличката с ключа ще изпратя с особен куриер лично на ваше величество.

Населението ни срещна доста радостно, но все пак се държи с една известна резерва – особено гръцкото.

Числото на ранените и убитите възлиза на около 300 души всичко, в това число 20 офицери. Подробно ще донеса оше, като получа по-точни сведения за всичко.

Командующ 3-а армия

Генерал-лейтенант [Радко] Димитриев

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия, 1912 г.

      Генерал Радко Димитриев (1859-1918)

Роден в с. Градец, Сливенско. През 1875 г. завършва Габровското петокласно училище и става телеграфо-пощенски служител в Котел. Участва като преводач в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След Освобождението на България завършва Военното училище в София, след което продължава военното си образование в Русия. Взема дейно участие в Сръбско-българската война от 1885 г. и за проявен героизъм е награден с орден за храброст. Той е един от главните участници в преврата срещу княз Александър ) Батенберг през 1886 г. По време на Балканската война е командир на 3-а българска армия, а по време на Междусъюзническата война е назначен за помощник-главнокомандващ. Поради разногласия с цар Фердинанд І след войната е демобилизиран и изпратен за пълномощен министър в Русия. След началото на Първата световна война (1914-1918) в знак на несъгласие с политиката на правителството на В.Радославов си подава отставката и постъпва на служба в руската армия. Загива в Кавказ по време на Гражданската война.

ВСИЧКИ ВОЙСКИ СЕ ДЪРЖАХА ПРЕКРАСНО В БОЯ.

Из телеграма на командира на 7-а пехотна Рилска дивизия генерал-майор Георги Тодоров от 15 октомври 1912 г. до щаба на Действащата армия за освобождаването на гр.Кочани.

… Реших на разсъмване на 11-ий октомврий да атакувам турците от десния фланг и в тил. А на полковник Зафирова пратих заповед да се държи упорито. Вследствие гъстата мъгла боят се почна едва към 8 часа пр.пладне на 11-ий октомври, като се насочиха колоните според заповедта. Към това време турците получили още подкрепление – сутринта пристигнал от Щип един паша с 6 табора и една полска батарея. Таборите се насочили по посока на Повиен. Полската батарея [е] на закрита позиция на югозапад от град Кочани. Още по на югозапад, зад десния фланг на батареята се виждаха още сгъстени части, облечени в черно облекло. Всичко според показанията на пленените и жителите, турците са били около 15 табора с една полска и една планинска с.с. круповска батарея. Конница нямаха. Към 2 часа след пладне, когато нашата централна колона почна да обхожда тила на турците, те почваха да отстъпват и най-после отстъплението се превърна в паническо бягство, като лявата ни колона заплаши по-далеч тила им. Град Кочани с околните височини беше в наши ръце в 4 часа и 20 минути сл.пладне. Турците оставиха палатките си в лагера. Офицерските багажи, двете батареи доста повредени, голямо количество патрони, разни шанцови инструменти. Шосето от Кочане до Щип на 15-20 километра обсеяно с ракли и предници, амуниция, паласки, раници и други войнишки принадлежности. Паниката е била толкова голяма, че на 13-ий октомврий изпразнили Щип, като се оттеглили на юг. Всички войски се държаха прекрасно в боя.

Началник на 7-а пех. Дивизия

Генерал-майор Тодоров

      Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Роден в гр.Болград. Завършва Болградската българска гимназия през 1877 г. и веднага се записва доброволец в Опълчението. През 1878 г. постъпва във Военното училище, завършва го през 1879 г. В Сръбско-българската война участвува като командир на Летящия отряд, действуващ между Видин и Кула. На 30 септември 1886 г. е уволнен от военна служба по обвинение, че е замесен в детронацията на Княз Батенберг, на в края на същата година е възстановен на служба. Назначен е за началник на 7-а Рилска дивизия и я командува през Балканската и Междусъюзническа война. През 1915 г. – командващ 2-ра армия, а през 1917 г. – на 3-а армия. През 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ. След войната заема длъжността генерал-адютант.

НАШИЯТ ОГЪН ГИ СПИРА И ЗАСТАВЛЯВА ДА ПОВЪРНАТ.

Из шифрована телеграма от 31 януари 1913 г. на генерал-майор Стилиян Ковачев до щаба на Действащата армия за унищожаването на турския морски десант при Шаркьой.

В допълнение донесенията за боя при Шаркьой донасям: турският десант се почна на 26-ий того в време боя пред Булаир. Мястото на десанта около 3 к[ило]метра западно от Шаркьой. Около това място турците са построили десантни мостове на козли и на понтонни лодки. Селището Шаркьой беше заето от 2 дружини от Македоно-одринското опълчение, които са водили престрелка с дебаркиралите войски. Турците заемат позиция северозападно от Шаркьой на около 3 километра и се простират до Гайтандере. Десантът продължава и на 27-ий. Разпоредено на 28-ий да се атакуват в три колони, като се обградят. На 28-ий действително се произвежда атаката. Турците са имали дебаркирали войски 7-8 табора. В морето около 40 транспортни параходи и гемии. 15-20 хиляди души. Транспортните параходи били наредени в три линии, пред тях 7-8 броненосци и крайцери, които всичко време са стреляли по брега. Огънят им обаче е бил извънредно силен, но неефикасен и възбуждал даже смях у войниците. Транспортните кораби в време на боя се приближавали на два пъти към брега, но огънят на нашата планинска артилерия ги спирал и заставлявал да повърнат. Тъй се е водила борбата до стъмвание. През нощта всички дебаркирали войски избягали, като се натоварили на параходите. Загубите на турците трябва да са били големи, като се съди по изораното място от нашата артилерия около пункта на десанта и по безпорядъка, който обладал дебаркиралите войски в време на артилерийската стрелба. Турците оставили скеля, 25 метра дълга, построена на пионерни козли, и 9 алуминиеви понтонни лодки, силно изпродупчени с брадви и парчета снаряди.

Командующ 4-а армия генерал-майор Ковачев

Генерал Стилян Ковачев

      Генерал Стилиян Ковачев (1860-1939)

Роден в Ямбол. Участва в Априлското въстание през 1876 г. Завършва Военното училище в София през 1879 г. и следва Военноинженерна академия в Русия (1882-1883), която не завършва поради заболяване. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на дружина. В Балканската война е началник на Родопския отряд, а след това командва 4-а армия.

Министър на войната – от 1 юни 1913 г. в четвъртото правителство на д-р Стоян Данев. Като министър на войната той настоява да се спрат бойните действия в Междусъюзническата война и да се уредят спорните взаимоотношения между балканските държави. Поради неразбирателство с министрите от правителството и с цар Фердинанд, генерал Ковачев е отстранен от командването на 4-а армия, а на 28 юни 1913 г. е освободен и от длъжността министър на войната и преминава в запаса.

Вие покрихте България със слава, доблестни синове!

ЗАПОВЕД № 88 ПО ИЗТОЧНИЯ СЕКТОР ОТ 13 МАРТ 1913 Г., НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ ВАЗОВ ПО ПОВОД ОВЛАДЯВАНЕТО НА КРЕПОСТТА ОДРИН. 

Офицери, подофицери и войници,

В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости.

Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага.

Само Вашата любов към отечеството можеше да Ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой.

Вие писахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Благодаря Ви.

Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.

Благодаря на старшите началници на пехотата и артилерийските части, които не само точно изпълняваха, но и предупреждаваха често моите желания и разпореждания.

Настоящата заповед да се прочете в[ъв] всички роти, батареи, ескадрони и команди.

Началник на сектора генерал-майор Г.Вазов

Началник щаба от Генералния щаб, майор [Иван] Вълков

Генерал Георги Вазов и пленения Шукри паша, Одрин 1913 г.

      Генерал Георги Вазов (1860-1934)

Роден в Сопот. Завършва военното училище в Одеса през 1880 г., инженерно училище през 1883 г. и Военноинженерната академия в Русия през 1888 г. Воюва в Сръбско-българската война от 1885 г. Един от участниците в детронацията на княз Александър І Батенберг. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руската армия до 1898 г. През Балканската война командва Източния сектор и извършва обсадата на Одринската крепаост. Министър на войната с Указ № 7 от 28 юни 1913 г. Вече в новото правителство на Васил Радославов, като министър на войната демонстративно си подава отставката на 22 август 1913 г. По-късно се обявява против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили.

Ст.н.с. НИКОЛАЙ КОТЕВ, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 236 (3738) from 12th October 2002

Creative Commons License
„LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0005

IMG

IMG_0001

IMG_0002

– TНE MYSTERY OF THE ABYDOS HELICOPTER IN EGYPTE


ВЕРТОЛЕТИТЕ НА ФАРАОН СЕТИ I

Египетският град Абидос (Abydos), който се намира на 45 км северно от Луксор, отдавна се определял в науката като главния град на култа към бог Озирис. Египетяните винаги са вярвали, че имено тук се намирал гробът на бог Озирис – един от най-почитаните богове на древния Египет. Но за най-голямата забелeжителност на този град в действителност се приемал погребалния храм на фараон Сети I (ок. 1291-1279 г. преди н.e.), син на фараона Рамзес I и царица Сирта. Храмът на фараона Сети I в района на абидоските археологически обекти е най-голям и най-впечатляващ. Той е построен от плътно поставени един към друг варовикови и пясъчни блокове в една необичайна за древноегипетското строителство L-образна форма. Съоръжението било с огромни размери – 180 м дължина и 120 м ширина. По-голямата част от него била построена още в годините на царуването на Сети I, но оформянето със стенописи на дворовете и хипостилната зала било завършено от неговия син Рамзес II.

Xрамът на фараон Сети I (ок. 1291-1279 г. преди н.e.), син на фараона Рамзес I

Но не удивителната красота на храма, а нещо друго привлякло вниманието на многобройните учени-изследователи – това били скритите в дълбочината на централното помещение първоначално неясни за разбиране иероглифи. Работата се състояла в това, че още през ХIХ век на една от стените учените открили странни надписи, които не могли да бъдат разшифровани по това време. А много по-късно, към края на ХХ век те погледнали върху тях по друг начин и се изненадали. Върху древните камъни, поставени още преди три хиляди години, са били изсечени изображенията … на съвременна бойна техника – вертолет, подводница и танк! Излизало така, че древните египтяни са познавали притежавали или технологии от ХХI век още преди три хиляди години!
Сензационните фотографии на тези парадоксални иероглифи били пуснати в Интернет за първи път от консултанта на Международната уфологическа мрежа (MUFON) Рут Хауер (Ruth Hover) през 1997 г. Но тя веднага заявила, че фотографирането на иероглифите било за нея много проблематично, тъй като панела с изсечените върху него символи се намирал на височина от около 8 метра, че в последствие е изгубила някъде своите негативи от заснетото и за момента не може да докаже достоверността на фотографиите. Всичко това предизвикало огромен резонанс, много критика, започнало да се говори за фалшификации…

Стелата с иероглифите, намираща се на 8-метрова височина над входа в храма (photograph by Sheri Nakken)

Но известният британски писател и учен-египтолог Алан Ф.Елфорд, автор на бестселъра „Боговете на новото хилядолетие”, решил да помогне на своя изпаднал в беда колега. През юни 1997 г. той съвместно със съпругата си посещават храма на Сети I и успява лично да заснеме спорните иероглифи. И съмненията отпаднали – там действително били представени различни иероглифи-картини, напомнящи контурите много образци от съвременната бойна летателна, морска и сухопътна техника. Особено голямо впечатление върху британския учен направил т.нар. иероглиф на „вертолета”. Съчетанието на витлата на ротора, неговият задвижващ вал и опашното му оперение, заедно с кабината и фюзелажа поразително приличали на контурите на съвременния съветски щурмови вертолет „МИ-24”. Отдясно на вертолета също така прекрасно се е запазил иероглиф, напомнящ контурите на съветския танк „Т-72” с оръдейния му купол. Под него пък се намирал иероглиф, приличащ на стремително движеща се подводна лодка. Изводът в този случай би могъл да бъде само един – древните жители на Египет би трябвало да познават принципите и работата на много от съвременните технологии. Тук веднага всички си спомнили за извънземните пришълци, и за НЛО-тата, и за високоразвитите цивилизации, върху които се разраснало по-късно могъществото на древния Египет. Така абидоските иероглифи станали едва ли не едно от най-важните в света „доказателства” за теорията на осъществен палеоконтакт, т.е. те подкрепяли хипотезата за посещението на Земята в дълбоката древност от разумни същества с извънземен произход.
И тук учените си спомнили, за един любопитен факт. Близо 150 години след откриването на изображенията на странните иероглифи, в самия край на ХХ век, известния египетски вестник „Ал-Шарк Ал-Аусат” (“Al-Sharq Al-Awsat”) публикувал няколко фотографии, направени в храма на бога на слънцето Амон-Ра в гр.Карнак (Karnak), на които също бил изобразен иероглиф-вертолет. Сега те били сравнени с тези, които били открити в храма на фараон Сети I в Абидос. И станала веднага ясно, защо египтолозите от ХIХ и началото на ХХ век не могли да се досетят, какво е нарисувано на стените на храма и какво означава това. По това време, те просто не знаели как изглеждат вертолетите! Та първият вертолет бил създаден едвам през 1936 г.

Символите-иероглифи в близък план

Тези странни иероглифи не се срещат в нито един от съвременните речници, поясняващи различните символи на древноегипетския език. Така че значението им все още остава неизвестно. Но тук има една забележка – древноегипетския език е преди всичко „картинен” език или с други думи казано – всеки иероглиф представлява конкретна „картинка” на конкретен обект или субект. Така че може да се допусне съвсем сериозно, че иероглифът „вертолет” или „танк” ще означават наистина вертолет или танк. Все пак иероглифът „подводна лодка” е бил по-късно преведен като „този, който отблъснал деветте”. Като че ли няма отношение към пъдводната лодка, но е забележително това, че този иероглиф фигурира именно във „военната” част на обяснението на древноегипетските символи.
Как е могло да се появят подобни символи на бойна техника още преди 3000 години и защо подобни изображения не са запазени другаде? Отговорът не е лесен. Тук е уместно да се подчертае, че тези „ултрасъвременни” сюжети на неизвестния строител и скулптор са правени в Абидос, едно от най-свещенните места в Древен Египет, което съперничело в много отношения дори с известната ни Долина на Царете в Гиза. Тук в Абидос, храмовете се строили и разрушавали многократно, стенописите изчезвали или се правили нови. Така че е възможно запазените изображения на съвременната бойна техника да са архаичен отпечатък в паметта на египтяните на реална военна бойна техника или осъществени. Още повече, че за това свидетелствуват текстовете на редица най-древни човешки произведения на изкуството и литературата, в които са описани различни летателни апарати, ракети и хора със защитни очила…

И все пак има какво още да се каже. Привърженикът на извънземния произход на древноегипетската цивилизация Ричард Хоглънд изказал своето мнение, че египтяните произхождат от посетилите преди много хилядолетия Земята, далечни експедиции от Марс, докато там все още съществувал живот. Друг известен египтолог – Брюс Роулс (Bruce Rawles), пък твърди, че жреците на Древния Египет са притежавали и използвали някакви неизвестни на нас днес знания, които им позволявало да проникват и гледат в бъдещето. Така те са успяли да се запознаят с танка, вертолета и подводната лодка. Това мнение се подкрепя и от отделни пасажи от древноегипетските „Текстове на пирамидите”, в които директно се казва, че „фараонът пътешествува по въздуха и облита земята”…
Обаче има и други египтолози, които не възприемат казаното и написаното по-горе. Един от тях е Кетрин Грифис-Гринберг (Katherine Griffis-Greenberg ) от Алабамския университет в Бирмингам (САЩ), която казва, че това което ние смятаме за вертолет, подводна лодка и танк, е всъщност т.нар. „палимpсест”, т.е. случайна илюзия. И обяснява защо е принудена да посочва, че това е така, а не иначе.

Извънземни пришълци или хора със защитни очила???

Работата се състои в това, че синът на фараон Сети I – т.е. Рамзес II много скоро след смъртта на баща му, е „коригирал” част от текстовете на надписите в храма (което било напълно нормална практика за онова време, често срещаща се по света и днес) и върху знатния титул на своя баща („този който отблъснал деветте [врагове на Египет]”), написал своето собствено име и титла („този, който защитава Египет и покорява чужди страни”). Но защо в такъв случай тези иероглифи започнали толкова подозрително да приличат на различни образци съвременна бойна техника? Защо той не е един а са цели четири различни символа и то поставени на един панел? Дали е илюзия това? Отговорът никой не може да ни даде.

А така някои от идеите бяха възприети от Холивууд

Към днешна дата подобни древни изображения и скици на различни летателни апарати са открити освен в Абидос и в друг египетски град – Карнак, а така също и в високопланинските райони на Тибет, в Индия, Китай Перу и другаде. Те трябва да бъдат разгадани, както е нужно да бъде снета и тайната на други, още по-интересни египетски иероглифи-картини, за които все още няма нужното научно обяснение.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
TНE MYSTERY OF THE ABYDOS HELICOPTER IN EGYPTE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

THE ARTICLE PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „ДУМА“ (WORD“), N 168 () from 21 JULY 2012, p.

IMG_0004

IMG

 

– HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.


КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

Creative Commons License
„HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

– THE MOST RARE ROUBLE COIN WAS MINTED DURING CATHERINE II`S REIGN AND IS ON SALE FOR 20 000 US DOLLARS. SPECIMENS OF THE “SESTRORETSKAJA” COPPER ROUBLE ARE KEPT IN THE HERMITAGE AND IN THE MINING AND GEOLOGY INSTITUTE IN WASHINGTON


НАЙ-РЯДКО СРЕЩАНАТА РУБЛА Е СЕЧЕНА ПРИ ЕКАТЕРИНА ІІ И СЕ ПРОДАВА ЗА 20 000 ДОЛАРА. ОБРАЗЦИ НА СЕСТРОРЕЦКАТА МЕДНА РУБЛА СЕ СЪХРАНЯВАТ В ЕРМИТАЖА И МИННОГЕОЛОЖКИЯ ИНСТИТУТ ВЪВ ВАШИНГТОН. 

През 1769 година по време на управлението на империатрица Екатерина ІІ за първи път в историята на Руската империя за финансирането на военните кампании по време на руско-турската война от 1768 г., са пуснати в обръщение хартиени пари във вид на банкноти и е отсечена може би най-рядко срещаната днес императорска медна рубла.

Трябва да се подчертае, че империатрица Екатерина ІІ е известна като една изключително интелигентна жена с напредничави идеи, познавала добре творчеството и уважавала великия руски учен, енциклопедист и създател на Московския университет Михайло Ломоносов.

Тя

поддържала също така и оживени контакти

и познавала творчеството на френските мислители, такива като Волтер, Денис Дидро, Монтескьо, Жан Жак Русо и др.

Една от версиите за отсичането на тази императорска рубла от 1769 г. е следната. През 1748 Михайло В. Ломоносов бил удостоен с премията от 2000 рубли. Вместо да му я изплатят в златни и сребърни рубли, му я изплащат с медни монети. За да закарат премията у дома му,

е трябвало няколко каруци.

Това решение за “наградни пари” се дължало на пресмехулството на реакционното духовенство и дворянство по отношение на Михайло Ломоносов.

В годините на Империатрица Елизавета Петровна и на император Петър ІІІ (херцог Холщейнский) дворянството бе забравило преподадения им урок с отрязаните от император Петър І бради. Подготовката на сеченето на новата рубла и на отпечатването на книжните банкноти се пазила в тайна. Тяхната бъдеща размяна трябвало да става от

Mihail Lomonosov, Portrait

специално създадени финансови учреждения

в столицата Санкт Петербург и гр. Москва. За осигуряването на асигнациите във финансовите учреждения се предавали определени количества златни, сребърни и медни монети.

Предполагало се, че сеченето на новите 1-рубльови медни монети (16 рубли от 16,4 кг (пуд) мед) с диаметър 75,7 мм и дебелина 26,5 мм ще облегчи разпространението на хартиените банкноти със стойност от една рубла сред дворянството и духовенството.

С това е свързан и опитът да се създаде голяма медна монета със стойност от 1 рубла, която имала за цел да бъде разменяна срещу отпечатаните банкноти. Това положение се узаконява на 29 ноември 1768 г. със

специален манифест на империатрица Екатерина ІІ.

По този начин трябвало да се обясни на народите от подвластната империя, защо властта пуска банкноти вместо монети. В него пише:

“Ние се удостоверихме, че бремето на медните монети, одобряваща собствената им цена, обременява и тяхното обръщение, второ, че дългото превозване на монетите от всякакви много неудобства е заплашено… И така, от 1 януари 1769 г. се установява тук, в Санкт Петербург и в Москва, под покровителството наше, две банки за размяна на държавните асигнации… Тези държавни асигнации да имат обръщение в

в цялата Империя наша, наравно с ходещата монета…

The coin, depicting Russia’s Catherine II, is one of the greatest rarities in the Russian series and it is estimated to sell for around $1 million.

Била изготвена и утвърдена рисунка на щампа, а сеченето на медната рубла е поръчано

на Сестрорецкия монетен двоp,

при Сестрорецкия оръжеен завод, който имал готовност със своята техническа база да сече рубли. Предполагало се те да бъдат

използвани за банковото осигуряване на новите банкноти.

След излизането от Сестрорецкия монетен двор, няколко от пробните монети са изпратени в Сената на дворянството в Сената в гр.Санкт Петербург да бъдат поносени, а монетните щемпели останали на съхранение в Петербургския монетен двор.

Засега всички известни образци се съхраняват в Ермитажа в Санкт Петербург и в Минно-геоложкия институт в столицата на САЩ – гр. Вашингтон.

Russia Catherine II(the Great) retro rouble 1762 Copper. Enlarge

Сестрорецката медна рубла е голяма рядкост за историята на Руската империя от хVІІІ век и за историята на взаимоотношенията поа върховете на властта с отсичането си и разпространението представлява изключителен интерес. Такъв екземпляр има в колекцията на известния американски колекционер, изследовател и учен Ъруин Гудман, закупен от него на аукцион от колекцията на Густав Клинхерт през май 1910 г, и представлява най-добрият образец в частните колекции. Нейната първоначална цена никога не пада под 15 000 – 20 000 USD. Известен е и друг екземпляр – в Самаркандския исторически музей, но той е с тегло от 917 гр, вместо стандартните 1020-1025 гр.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 10 (2950) from 11 March 2001.

Creative Commons License
„THE MOST RARE ROUBLE COIN WAS MINTED DURING CATHERINE II`S REIGN AND IS ON SALE FOR 20 000 US DOLLARS. SPECIMENS OS THE “SESTRORETSKAJA” COPPER ROUBLE ARE KEPT IN THE HERMITAGE AND IN THE MINING AND GEOLOGY INSTITUTE IN WASHINGTON“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

 

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER


ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

Creative Commons License „THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE


БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

Creative Commons License
BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND


ПЕТЪР ВЕЛИКИ ТЪРСЕЛ СЪЮЗ С МАЛТИЙСКИЯ ОРДЕН. РИЦАРИТЕ РАЗПОЛАГАЛИ С ВЪЗМОЖНОСТ ДА ВЪОРЪЖАТ 60 000 ДУШИ. РУСИЯ НЕ УСПЯВА ДА УСТАНОВИ ПРИСЪСТВИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ОСТРОВ.

„Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна в името на Христа”, отбелязва руският дипломат Толстой. През 1798 г. Наполеон предлага Малта и командването на Ордена на руския император Павел, за да го скара с англичаните.

В годините на управлението на император Петър І (1689-1727) Русия се превръща във велика държава. Това е съпроводено от изключително активна дипломатическа кампания. Санкт-Петербург се стреми към контакти с колкото се може повече страни – малки и големи, за да провежда една наистина имперска политика.

Portrait of Peter the Great (1672-1725) (oil on canvas) by French School, (18th century)
oil on canvas, Chateau de Versailles, France

Така са установени връзки и с Малтийския орден. То е направено от специалния пратеник Петър Андреевич Толстой, който оставя интересни спомени за тази си мисия.

След като успешно се промъква между алжирските и турските кораби, на 19 юли 1698 г. Толстой успява да достигне столицата на Малтийския орден – град Малта, прекръстен по-късно в Ла Валета в памет на великия магистър Жан дьо ла Валет, прославил се с отбраната на острова срещу турците през 1556 г.

Велик магистър на малтийския Орден на йоанитите по това време бил португалецът Раймунду Перелуш Рокафул. Той и останалите рицари от Ордена посрещат изключително гостоприемно представителя на руския император. На Толстой е позволено да разгледа на острова всичко, каквото пожелае. По време на престоя си на острова на негово разположение е предоставена карета и съпровождач – рицарят Хосе Маноел.

Толстой естествено се интересува преди всичко от военната мощ на ордена. Той с интерес наблюдава работата на майсторите оръжейници, разглежда различни образци собствено и трофейно въоръжение. Особено впечатление му прави един от пленените турски топове,

излят от около 1 тон мед

и обшит с телешки кожи. Арсеналът на ордена е имал въоръжение и боеприпаси за около 60 000 воини.

Според доклада на руския дворянин, Малтийският орден разполагал за борба с флотата на Турската империя и с алжирските пирати със седем големи галери, като една от тях се командвала от генерал, а останалите шест – от капитани. Самата Ла Валета се защитавала от система от осем форта, на които били поставени „700 големи оръдия, всичките медни”, защитени от специално направени покриви, за да не се мокрят фитилите по време на стрелба. Много от тях са турски оръдия, взети като трофеи в постоянните морски сражения на йоанитите с Турската империя.

Орденът притежавал и „хоспитал” – болница за 1000 души. Храната се сервирала изключително със сребърни прибори – от тях били направени чиниите, лъжиците, блюдата, чашите, солниците. „Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна заради Христа”, отбелязва руският дипломат. Всеки болен или ранен имал отделно легло и постеля, а в построената в съседство малка църква службата се водела от

благородници от различни държави,

които се сменяли всеки ден. В „хоспитала” се приемал всеки, който бил дошъл, „стига да е християнин”. Към „хоспитала” имало и голяма градина за разходки.

Медицинска помощ се оказвала и на пленените „басурмани” (мюсюлмани), но в отделни помещения.

Внушително било богатството на малтийците, което вижда Толстой – огромно количество златни и сребърни съдове, големи количества диаманти и други скъпоценни камъни и църковна утвар, сред които и огромен златен кръст с повече от 500 инкрустирани на него диаманта – символ на могъществото на Ордена. Особено ценени били реликвиите на християнската вяра, които притежавал Малтийският орден на йоанитите – изсушената и обкована в злато и сребро ръка на Йоан Кръстител, част от кръста Господен с пирон, на който бил разпънат Исус Христос, част от трънения венец, образът на Пресветата Богородица, нарисуван от ръката на евангелист Лука и т.н.

Portrait of a commander of the Order of Malta, by Jean-Marc Nattier.

Установените от Толстой отношения между Русия и Малтийския орден траят точно сто години. По ирония на историята завзелият през 1798 г. острова Наполеон Бонапарт предлага титлата Велик магистър на ордена на тогавъшния руски император Павел (1796-1800). Но на Русия е съдено да се сдобие с тази изключително ценна база в Средиземно море. След две години островът е окупиран от англичаните, които го владеят чак до 1969 г.

Флотът е бил гордостта на воините йоанити.

Галерите на генерала и на 4 от капитаните се задължавали целогодишно да воюват на страната на венецианската флота срещу турците, а останалите две галери – да контролират и пазят непрестанно морския път между Сицилия и Малта. Път, който бил нападан от алжирските и турски морски пирати. Когато и седемте галери се прибрали у дома, 4 от тях се поставяли близо до капитанските, а 3 – до моряшките къщи, което позволявало при появата на неприятелската флота екипажите им да излизат много бързо от залива. На галерите обикновено служели около дванадесет малтийски кавалери, около 90-100 войници, въоръжени с мускети, и около 300 галеоти (по 6 души на весло).

По време на четиригодишната бойна служба храната на рицарите се заплащала от капитаните на галерите. Сред кавалерите все още се ширел споменът за героичната отбрана срещу турските войски през 1565 г., когато лично малтийският велик магистър Жан дьо ла Валет с откъснати по време на сражението крака, седейки в кресло и въоръжен с „два пистолета, не допускал до себе си турците, докато не го убили”.

On this day, 26 October 1530, the Order of Malta took possession of the Island of Malta which had been given to them by Emperor Charles V in agreement for an annual tribue of one Maltese falcon. This image by Rene Berthon shows Phillipe Villiers de l’Isle-Adam, the 44th Grand Master of the Order taking possession.

За влизане в Ордена се внасяла и такса.

Особено интересни са сведенията на Толстой за управлението и структурата на Малтийския орден на йоанитите. Най-важните решения великият магистър взимал съвместно с 40 „стари и честни” малтийски кавалери – т.е. с влиятелните членове на Малтийския орден, известни като „гранкруци” (на италиански – „големи кръстове”), в двореца на великия магистър. Той бил построен през 1569 г. По проект на архитекта Касаро. За разлика от останалите кавалери на Малтийския орден гранмейстерът и гранкруците носели черни дрехи, като на лявото им рабо е бил зашит голям бял кръст. Останалите кавалери носели различни дрехи, но нямали право по заповед на великия магистър от 1696 г., да носят златни или сребърни копчета. Или те да бъдат обшити със злато, „за да не харчат от хазната и да пазят парите за война и за военни доспехи”. За да служат под командването на великия магистър, на остров Малта пристигат дворяни от цяла Европа. Към тях има редица изисквания – да са католици, да имат свидетелство, че са дворяни по бащина и майчина линия до четвърто коляно, да са неженени и да са дали обет за безбрачие до края на живота си. Също да са внесли в малтийската хазна 125 испански златни дублона, да служат съответно по две две години на галерите „в помощ на венецианската армада”, воюващи срещу флотата на Турската империя, и две години – на галерите, патрулиращи между Малта и Сицилия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3245 from 14th January 2002.

Creative Commons License
„PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– THE ALIENS – GUESTS ‘FROM NOWHERE’? NO ONE KNOWS WHAT IS TO HAPPEN IN 21ST CENTURY. THE SURE THING IS THAT ENCOUNTERS WITH UFO WILL CONTINUE


ИЗВЪНЗЕМНИТЕ – ГОСТИ „ОТ НИКЪДЕ”? КАКВО ПРЕДСТОИ ДА СЕ СЛУЧИ ПРЕЗ ХХІ ВЕК НИКОЙ НЕ ЗНАЕ, НО ЧЕ СРЕЩИТЕ С НЛО ЩЕ ПРОДЪЛЖАТ, ТОВА Е СИГУРНО.

ЕДИН ТОЛКОВА ЗАГАДЪЧЕН СВЯТ…..

Светът, в който живеем, постоянно ни сюрпризира с проблеми, които чакат своя анализ. Един от тях е и проблемът за т.нар. UFO (Unidentified Flying Objects) – неидентифицирани летящи обекти или съкратено казано НЛО-та. Науката малко е напреднала тук, но затова пък се появил терминът “уфология”, получил международно признание и използван от нашите и чуждите учени при обяснението на различните осъществени фактори за нахлуването в земния живот на някакво ДРУГО начало.

Паника в САЩ – НЛО-та, тайни, тайни и тайни.

Първите документални свидетелства за съществуването на НЛО-та са още от периода на Втората световна война. След обстрелването от 37-а бригада на американските ПВО на дискообразни тела през февруари 1942 г., започват да се появяват многочислени свидетелства на американски пилоти за срещите им с различни НЛО-та над територията на Германия. Но истинският бум започва на 7 юли 1947 г., след нашумялия Розуелски случай, при който е открита катастрофирала летящ диск и телата на няколко хуманоиди. След катастрофата, останките от авариралия летящ диск и телата на хуманоидте са прехвърлени в базата на ВВС на САЩ “Райт Патерсън” и поместени в т.нар. корпус 18а.

Непосредствено след този случай било поставено началото на официален проект на ВВС на САЩ (т.нар. Проект “Синя книга”) по разследването на новите случаи за появата на НЛО-та, който се провеждал от 1952 до 1969 г. Първият негов ръководител бил капитан Едуард Дж.Рупелт. В проекта са събрани приблизително 700 необясними съобщения за забелязани НЛО-та, към момента на закриването на проекта през 1969 г. , започвайки от описания на летящи обекти, дадени още в края на юни 1947 г. За отбелязване е, че тези случаи са подбрани измежду хиляди, десетки хиляди описания на наблюдения, срещи и т.н. Създадените във връзка с това ръководни органи за контрол – такива като Управлението за специални разследвания на ВВС на САЩ (AFOCI), Разузнавателното ведомство на ВМС на САЩ (ONI), армейската служба за сигурност (ASA), Центъра за въздушно техническо разузнаване (ATIC) и др., много внимателно събират, систематизират и анализират всички появи и срещи с НЛО-та, не само на територията на САЩ, но и в други държави – такива, като СССР, Норвегия, Швеция, Мароко и др. Както става известно след разсекретяването на документалноата база, започнато през 1994 г. съществували и други проекти освен “Синята книга” – такива като проектът “Знак”, “Грудж” и др. Американските експерти, които са ръководени от генерал-майор Чарлз П.Кейбъл, полковник Хауърд Маккой, подполковник Дойл Риза, американските учени д-р Линкълн Лапас, д-р фон Карман и др., имат в своето разпореждане десетки показания на надежни и достоверни свидетелства, включително и на такива от офицери от ВВС на САЩ. В периода от 1047 г. до 1980 г. са открити осанките на 12 паднали на територията на САЩ и на 16 в други държави НЛО-та – повечето от които във формата на дискове. В резултат на анализите на описанията за извършени наблюдения на НЛО-та, в продължение на няколкото десетилетия, се стига до следните внимателни и много важните изводи:

– апаратите, имащи дискообразна форма могат да летят.

– Това са ръкотворни летателни апарати, а не природни феномени. Някои от свидетелствата са толкова подробни, че не могат да бъдат отнесени към категорията на “зрителните разстройства” или към синдрома на “следвоенната психоза”.

– Летящите дискове имат чужд произход

– Тези летящи обекти имат извънземен произход.

– Те са сериозно доказателство за реалността на летящите дискове

– Появата им в атмосферата на Земята става през регулярни интервали от време

– Полетите им са преди всичко над секретни военни обекти, свързани с разработката на термоядреното оръжие – такива като военния атомен полигон в Ню Мексико, военните обекти в Албукерк, около Лас-Вегас, фабриката по производство на обогатен уран за атомни бомби в Савана-Ривер и др.

– Отсъствието на звук, независимо от високата скорост е една от постоянните особености на летящите дискове.

– Те могат да стават невидими.

В резултат на многогодишните изследвания в САЩ, в процентно отношение срещаните форми на НЛО-тата могат да се подразделят както следва: летящи дискове (чинии, имащи диаметър от 17 до 30 м) – 13%, летящи обекти с сферична и елиптическа форма, включително на огнени кълба, съставени от отделни квазиметалически мрежовидни елементи – 43%, обекти с цилиндрична форма – 6%, крилати обекти с формата на “пури”, дирижабли, торпеда и др.,– 3%, обекти, чиято форма се отличава от гореизброените – тип “зелени лещи”, “паралелепипеди”, проециращи възможностите на други светове – 32%.

Днес в САЩ са създадени много центрове по изучаването на проблемите на НЛО. Един от тях е и Центърът за изследването на НЛО “Дж.Алън Хайнек”, създаден през 1973 г. Много от материалите свързани с изследванията на НЛО вече са разсекретени. Така например в Центъра “Дж.Алън Хайнек” към 1980 г. са получени и систематизирани около 75 хиляди съобщения, постъпили от 133 държави и са събрани около 12 хиляди фотографии. Сред свидетелите за съществуването на НЛО-тата е също така и бъдещият президент на САЩ, губернаторът Джими Картър, който по време на президентската си кампания от 1976 г. съобщава че е видял НЛО в щата Джорджия през 1973 г. Нещо повече, днес е известно, че в щата Невада, дори е изградена т.нар. “Зона 51”, където с нарастващи темпове се водят научни изследвания, по изграждането на контакти с представителите на другите светове. Дали ще се оправдаят очакванията за контакти с тях – никой не знае.

Изгубените тайни.

Както стана известно напоследък, в годините на Втората световна война, в нацистка Германия съществувала програма за създаването на “летящи дискове”. Независимо от ниското ниво на технологиите, фактът за съществуването на подобен план не буди съмнение. В проекта за създаването на “летящи дискове” взема участие австрийския учен Виктор Шаубергер, като ръководството е поето от доктор Рихард Мите. В същото време започва работа по аналогичен проект и офицерът-авиоконструктор Рудолф Шривер. Първият модел т.нар. “летящо колело”, построен от Шривер имал височина около 1,8 метра и бил с дистанционно управление. След показването му на представителите на германските ВВС, германският учен получил разрешение да създаде в заводите на “БМВ” пълномащабен пилотиран модел. Неговият проект е известен като “Марк І”. По-късно Шривер, съвместно с група авиоконструктори започват работа и по реализацията на проекта “Марк ІІ” – диск с височина около 2 метра и с диаметър от шест метра, с пресечен корпус и капковидна кабина за пилота. През пролетта на 1943 г. “Марк ІІ” бил готов за първото изпитание, но той успял да се откъсне от земната повърхност на един метър и да прелети само 300 метра. Отстранявайки дефектите, Шривер създава и един модернизиран вариант – “Марк ІІІ”. С напредването на войната, на Шривер е предложено да започне рарзработването на нов “летящ диск”, но този път под ръководството на инженера-конструктор Рихард Мите, един от разработчиците на ракетите “Фау-2” По своята конфигурация, “летящия диск” на Мите, се отличавал принципиално от диска, създаден от Шривер. Тя имала диаметър около девет метра, и се състояла от широко колело, което се въртяло около куполообразна кабина. По-късно на нея бил монтиран реактивен двигател. Мите успял да конструира два прототипа на своя “Хаунебу”. Паралелно с това Шривер работи и по създаването на нов модел “летящ диск” известен като “Марк ІV”, който през зимата на 1945 г. се вдига във въздуха и прелетява разстоянието от 120 метра.

В последните месеци на войната Мите и Шривер конструират нов модел на “летящ диск”, известен като “Хаунебу Марк V”, който по своята мощност не отстъпвал на четири “Юнкерса” взети заедно. Първите изпитания се провели на 14 февруари 1945 г., и са ръководени от самия Шривер. По сведения на един очевидец – Георг Клайн, отпечатени в един от швейцарските вестници, – дискът за три минути набрал височина от 13 хиляди метра и развил скорост, превишаваща скоростта на звука.

Съдбата на прототипите днес е изяснена. В едно интервю, дадено от Шривер през 1952 г., всички прототипи на “Марк” и на “Хаунебу” са били унищожени по време на настъплението на съветската армия на територията на Германия. За последния модел – “Хаунебу-Марк V”, се предполага, че е взривен по заповед на СС, а документацията е скрита някъде в едно от подземните хранилища с тенденцията, моделът да бъде възстановен по-късно. За съжаление документацията не е открита и до днес.

Академик Александров: “Ние не можем повече да игнорираме съществуването на НЛО”.

Много са случаите за срещи на НЛО-та и та територията на бившия СССР. Особено внимание се обръщало, както и в САЩ, на авариралите неиндетифицирани летящи обекти, като достоверно доказателство на тяхното съществуване.

Така например на 29 януари 1966 в района на гр.Далнегорск, Приморския край, катастрофира светещо кълбо с диаметър около 2 метра. Започналия на мястото на падането на НЛО-то пожар продължил около един час. Изводът от изследването на откритите остатъци е: “без съмнение това е образец не на природен или земен произход, а производно на много висока технология”. За това, колко са разнообразени формите на този неизвестен и трудновъзприеман за нас нахлуващ “от никъде” свят говори и следният случай от 8 октомври 1990 г., станал в района на гр.Грозни, Кавказ. Тогава от пилота на вдигнат във въздуха съветски изтребител са наблюдавани два обекта с формата на “пури”, летящи на огромна скорост една след друга, като размерите на една от “Пурите” била около 400 метра, а на втората – почти 2 километра. Подобни НЛО-та са наблюдавани през 1976 г. в селото Сосенки около Москва, през 1981 г. около гр.Мичуринск, през 1985 в Гьок-Тепе, Туркменистанската ССР и др.

По някой път НЛО-та могат да станат и опасни – така например, на 17 февруари 1985 г., в Карелия, на железопътната линия между Имант-Езеро – Нови Пески, летящ диск, заставайки пред електровоза, теглил влакова композиция имаща 280 оси, като не позволявал на машинистите да използват спирачките. И още един пример, който демонстрирал опасните за жителите на Земята, възможности на “гостите”. На 13 септември 1990 г. над територията на базата за далечно радиолокационно откриване около гр. Самара (тогава гр.Куибишев) се появо триъгълно НЛО. Пускаики в направлението на станцията три свои лъча, то срязва петнадесетметрова антена, като я разстопява.

НЛО-тата се срещат и на други места.

Забелязано е, че освен с посещениято на военни обекти, НЛО-та се срещат най-често в районите на старите кристалистически щитове на Земята – в Бразилия, Южна Африка, на Урал, в Сибир, Източен Казахстан и др.

Много добре е описана катастрофата на НЛО (с формата на светещ цилиндър, с конусообразна предна част), която станала около миньорското селище Ла-Мармара, в провинция Тариха, в Боливия. Прелетявайки на 90 метра височина над селището, той се удря в склона на планината Ел-Тайре. Светлината от взрива била видяна на 150 км от местопроизшествието, а въздушната вълна счупва стъклата на прозорците на разстояние от 70 км. В планината е изровена дупка с дължина от 1500 и дълбочина около 400 м. Пораженията са като при извършен тактическия ядрен удар, с тази разлика че тук липсвал съпътстващия, повишен радиационен фон. Веднага след произшествието, влизането в територията на района е забранено, като специална комисия открива деформирания корпус на цилиндъра. С помощта на транспортни вертолети той е вдигнат и преместен на едно от боливийските летища, от където с транспортен самолет “Херкулес-130”, е изпратен за по-нататъшни изследвания на територията на САЩ.

В Южноафриканската република също са отбелязани много случаи на контакти с НЛО-та. Така например на 7 май 1989 г. в резултат на атака, извършена с експериментално бордно лазерно оръдие “Тор-2” на изтребител “Мираж Ф11С, е свален в централната част на пустинята Калахари дискообразен обект имащ сребрист цвят, с диаметър около 18 метра, височина – 8 метра и тегло около 50 тона. Пристигналата на местопроизшествието група южноафрикански военнослужещи измъква от катастрофиралия диск двама живи хуманоиди, които по-късно, по настояването на САЩ са преместени на територията на базата на ВВС на САЩ “Райт-Патерсън” “за осигуряването на по-високо ниво на изследвания”. Преместването станало на 23 юни 1989 г.

Напоследък зачестяват срещите с НЛО-та изплаващи от дълбочините на моретата и океаните. Те като че ли показват нарастналите възможности на техниката на “гостите”. През ноември 1974 г., екипажът на есминеца “Блекбърн” в Индийския океан среща три НЛО-та. Те кръжали около кораба в продължение на 17 минути, след което се скрили под водата. През май 1975 г. 90 члена от екипажа на американския самолетоносач “Франклин Д.Рузвелт”, намирайки се в италиански води, наблюдавал как гигантски сив диск с кръгли илюминатори излетял от водата, направил обиколка над самолетоносача и изчезнал. Но най-красива може би в историята на Уфологията ще остане пробива и излитането през триметров лед на голям сребрист обект. Той като че ли взривил леда, след което излетял във височините и изчезнал. Това било зафиксирано от екипажа на един от ледоразбивачите на НАТО на проведените маневри “Дип фриз” (“Дълбоко замръзване”), в Северна Атлантика. Подобна картина се наблюдавала и на 20 декември 1978 г. в Адриатика, в близост до италианския град Белария. От гиганския извънземен механизъм, който изплувал в продължение на два часа, постоянно излитали летящи дискове, след което заедно изчезнали в нощното небе, без да оставят следа. Снимките от подема от водата на този механизъм и на излитащите дискове са публикувани на 9 януари 1979 г. в италианския илюстрован седмичник “Панорама”.

Какво предстои да срещнем през новия ХХІ век – никой не знае. Но че срещи с НЛО-тата ще продължат, това е сигурно.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 94 from 22nd April 2006.

Creative Commons License
„THE ALIENS – GUESTS ‘FROM NOWHERE’? NO ONE KNOWS WHAT IS TO HAPPEN IN 21ST CENTURY. THE SURE THING IS THAT ENCOUNTERS WITH UFO WILL CONTINUE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0003

IMG_0004

IMG_0005

– THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES


ОГРАБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА ЕВРОПА. ЕДНА БЕЗУМНА МЕЧТА, КОЯТО ФЮРЕРА НЕ МОГЪЛ ДА ОСЪЩЕСТВИ – С КРАДЕНИ ТВОРБИ ОТ МНОГО СТРАНИ ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕН ГИГАНТСКИ МУЗЕЙ НА ВСИЧКИ НАРОДИ.

С идването на власт на нацистите в Германия започва разработването на подробни планове за строителството на нова могъща държава – хилядолетен райх, като едновременно с това е обърнато сериозно внимание върху утвърждаването на нацистката идеология и духовна култура. Несъстоялият се художник и архитект Хитлер решава да реализира своите мечти с построяването на музей на всички народи, който да бъде издигнат в родния му град Линц, на брега на красивия Дунав. Световни шедьоври трябва да заемат своето място в него, но как се събират те?

Неизвестните известни крадци

В своя “Военен дневник” началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на нацистка Германия генерал-фелдмаршал Франц Халдер споменава името Ханс Поссе.

Д-р Ханс Поссе (Dr. Hans Posse)
Кой е Ханс Поссе? Tова е един от най-големите крадци на Европа, любимец на Хитлер, прекупвач на крадена стока за дребни монети, Посcе е директор на Дрезденската държавна картинна галерия, личен пълномощник на фюрера за Музея на всички народи в Линц, под чиято диктовка са били ограбени всички окупирани държави. Взети са картини, графики, акварели, църковна утвар, частни и държавни колекции и т.н. Той успява да се измъкне от заслужената бесилка в Нюрнберг само заради неочакваната си смърт през 1942 г.
Малко е известен фактът, че на Балканския полуостров с подобна дейност се занимава друг високопоставен нацист – военният аташе на Германия в София полк. фон Шьонебек. Археологът фон Шьонебек успява още преди войната да огледа подробно всички балкански музеи. С негова помощ хитлеристите с “научна цел” започват разкопки в търсенето на ценностите на Древна Гърция. Всичко намерено веднага се изпраща в Германия.

Какво представлява интерес?

На 28 януари 1941 г. Алфред Розенберг пише до райхфинансиста Шварц за проведена успешна конфискация в Белгия и Нидерландия. Във Франкфурт на Майн е най-голямата в света еврейска библиотека, наброяваща 350 хил. тома, и може да се допусне, че тук от Холандия са постъпили още приблизително 200 хил. тома.

Централният панел на Гентския Олтар: «Шествието на отшелниците и пилигримите».

Ето един малък и непълен списък на откраднатото само от Франция и то за периода от 5 май до 14 септември 1941 г. :
1. Колекцията на вдовицата Хирш (Hirsch), съпритежателка на банкерския дом Луи Хирш, Париж, състояща се приблизително от 30 произведения на изкуството, а също така и на нотна тетрадка с произведения на Рихард Щраус.
2. Колекцията на д-р Васерман (Wassermann), Париж, състояща се от 75 картини, изключително от нидерландски и фламандски мастори.
3. Колекцията на Херман, Жан и Исаак Хамбургери, състояща се от 39 картини, в това число и 4 платна на Рембранд.
4. Колекцията на Соломон Флавиан, състояща се от 26 картини, в това число много от работите на Курбе.
5. Колекцията на Зауербау (данни за нея няма).
6. Колекцията на д-р Ерлангерд-р Розенфелд.
7. Колекцията на Тиери.
8. Колекцията на Оскар Федерер, състояща се от една картина на Клод Моне.
9. Колекцията на гърка или арменеца Ампарцумян. Става дума за три картини на Ван Дайк, Каналето и Антонио Пуги.
10. Колекцията на Андре Жан Зелигман от 27 картини, в по-голямата си част от ХVII-ХVIII век, в това число и три картини на Фрагонар.
11. От пет бронирани помещения на Банк дьо Франс и Креди Лионе в Париж е извадено наследството на Едмонд дьо Ротшилд, на Александрина и Джеймс-Арман дьо Ротшилд. Отделно са конфискувани различни съкровища не само в Париж, но и в техни имения в Бордо, Довий и др.
12. Колекцията на Леви дьо Бенцион.
13. Колекцията на Давид-Вейл.
14. Колекцията на Кан.
15. В Банк дьо Франс в Невер и Ангулем също е конфискувано имуществото на Александрина и Морис дьо Ротшилд, както и това на Едуард, Джеймс Арман, Робер, Филип и Ежен дьо Ротшилд – платна, рисувани от Диего де Веласкес, Франсиско Гоя, ван Дайк, на бащата и сина Тиеполо, на Антоан Ватто, Рейнолдс, Пол Сезан, Ван Гог и т.н. Списък от 22 страници посочва съдържанието на 42 сандъка, с перлени накити, пръстени, брошки, висулки, браслети, диадеми с брилянти и др.
16. Колекцията на Вил Пикар (Will Picard), състояща се от 124 картини на майстори с обща стойност приблизително 16-17 милиона франка.
17. Колекцията на Розенберг (Rosenberg), състояща се приблизително от 160 картини.
18. Колекцията на Щерн (Stern) от картини.
19. Колекцията на бившия австрийски генерален консул в Париж Вайс (Weiss).
20. Колекцията на пианистката Ванда Ландовска (Wanda Landowska) от исторически музикални инструменти, в това число и фортепианото на Шопен.
21. Колекцията на търговеца на произведения на изкуствата Вилденщейн (Wildenstain).
22. Колекцията на живеещата в Париж гражданка на САЩ госпожа Гулд (Gould).
През декември 1941 г. започва хитлеристката Акция М (мебел), по време на която във Франция са ограбени 69619 апартамента, от тях 38 хиляди в Париж. Всички мебели са извозени в 26 984 товарни вагона.
В търсенето на ценности хитлеристите ограбват много френски дворци, като само от двореца Шамбор са взети около 1500 картини. Стотици и стотици са имената и фамилиите на ограбените във Франция. Със специални транспорти са изпратени 53 предмета на изкуството за фюрера в Мюнхен и 594 предмета ( картини, скулптури, мебели, тъкани) за райхсмаршал Херман Гьоринг. От април 1943 г. до юли 1944 г. са изпратени 29 транспорта – 137 вагона с 4174 сандъка и поставени в шест хранилища.
Мащабите на ограбването на Европа са видни от следния факт – само починалият през декември 1942 г. Ханс Посе успял да събере за своя любим фюрер 1200 шедьовра.

American soldier inspects German loot stored in a church at Elligen, Germany, 24 April 1945

И все пак ценностите се връщат
Малка част от тези награбени съкровища са намерени. След капитулацията на Германия американските спецслужби откриват в шахтата Алтаусзее:
5350 картини на стари майстори,
220 рисунки и акварели,
1039 гравюри,
95 гобелени,
68 скулптури,
32 сандъка с монети,
128 образци на оръжие и рицарски доспехи,
64 уникални комплекта старинна мебел,
79 контейнера с изделия на художествен порцелан и стъкло,
237 съндъка с книги, свитъци, ръкописи и колекции от пощенски марки.
А такива шахти не са една или две, вероятно са десетки. Поради взривяването на входовете им, достъпът до тях е невъзможен.
И все пак тайната не може да бъде скрита. Така например, още през март 1945 г. американски агенти наблюдават прехвърлянето на един от “златните” колети на нацистите. То е извършено от Италия, като съдържанието му е внесено в бронираните убежища за ценности на швейцарски банки.

Gen. Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, accompanied by Gen. Omar N. Bradley, left, CG, 12th Army Group, and Lt. George S. Patton, Jr., CG, US Third Army, inspects art treasures stolen by Germans and hidden in a salt mine in Germany, 12 April 1945.

В края на XX век, под натиска на САЩ и международните еврейски организации, в много от държавите са създадени правителствени комисии по нацистките “златни” колекции. Един любопитен факт: през 1999 г. френската комисия открива такава колекция… в официалната резиденция на самия президент на Франция – Елисейския дворец. Тя се оказва съставена от художествени картини на стари майстори, конфискувани от нацистите от френските евреи.
Днес много от смятаните за изчезнали експонати се намират в различни банки. Не е известно дали те ще бъдат някога разкрити, но да не губим надежда.

Ст.н.с. II ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), № 28 (4638) from 3rd February 2007.

Creative Commons License
„THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Manet’s „Wintergarden“ A painting by the french impressionist Edouard Manet, titled „Wintergarden“, discovered in the vault at Merkers, Germany, 25 April 1945.

General Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, and General Omar N. Bradley, CG, 12th Army Group, examine a suitcase of silverware, part of German loot stored in a salt mine at Merkers, Germany, 12 April 1945.

Bradley, CG of the 12th Army Group; MG Manton Eddy, CG, XII Corps, and COL Bernard Burnstern, tours German salt mines in which stolen treasure was hidden. Germany, 12 April 1945.

ReichsBank wealth, SS loot, and Berlin Museum paintings that were removed from Berlin to a salt mine vault located in Merkers, Germany. The 3rd U.S. Army discovered the gold and other treasure in April 1945.

Chaplain Samuel Blinder examines one of the hundreds of „Saphor Torahs“ (sacred scrolls) part of a cache of Hebrew and Jewish books that were stolen and collected from every occupied country in Europe. Germany, 6 July 1945.

Six trucks with part of the half billion dollars worth of Florentine art treasure, which was taken to Bolsano by retreating Germans, arrives at Piazzo Dei Signoria, Florence, Italy and passes by reviewing stand of American, English and Italian officials. Italy, 21 July 1945.

One of the trucks that transported the art treasures to Florence, Italy. The paintings had been stolen by the German Army and recovered by the U.S. Army and returned to the city of Florence. Italy, 23 July 1945.

The Hungarian Royal Crown jewels have been in the custody of the Seventh U.S. Army along with the Hungarian guard. The jewels are going to the U.S. Army repository at Frankfort, Germany for safe keeping. 3 August 1945.

The Diego Velazquez Painting „Philip IV King of Spain“, being examined by GEN Mark W. Clark, CG USFA, who was the host to allied leaders, and the Austrian people during a ceremony where art treasures recovered by the U.S.Army were returned to the rightful owners. LT. GEN Emile Marie Bethourart of France, LT. GEN. R.L. McCreery of Britian, Mr. Figl, Chancellor of Austria, and COL. GEN. Alexеy Sergeevich Zheltov, The assistant to the Supreme commissioner of the USSR in Austria, were guests of GEN Clark. Austria, 19 December 1948. 

The Alfred Rosenberg (ERR) files in a room of the Neuschwanstein Castle. The largest Nazi art loot cache was found by units of the 7th U.S. Army when they explored tunnels under the castle. Germany, 13 May 1945. 

M. SGT Harold Maus of Scranton, PA is pictured with the Durer engraving, found among other art treasures at Merker. Germany, 13 May 1945.  

An unknown Rembrant recovered safe in Munich, Germany, 13 May 1945.  

IMG

IMG_0001