– ÖTZI THE ICEMAN… FROM BEFORE 53 CENTURIES

ДА ЕВРОПЕЕЦ, НО … ОТ ПРЕДИ 53 ВЕКА!

Звучи невероятно? Но това действително е така! Особено когато се касае до изненадите, които ни поднасят алпийските глетчери.
В музея на италианския град Болцано, Северна Италия е изложена восъчната фигура на неандерталеца Йотци (Йорци) – при това точно така, както е изглеждал в последните минути на своя живот, преди да остане тялото му за 53 века в ледовете на алпийски глетчер Зимилаун. Този италиански музей е уникален, понеже е зданието му е построено само заради една находка – самият Йотци, който и до днес остава единствената отлично запазила се мумия на доисторическия европеец.

На 19 септември 1992 г., двама германски алпинисти (Хелмут Симон със съпругата си) предвижвайки се приблизително на 3400 м височина по глетчера Зимилаун в района на долината Йотц в Южен Тирол, откриват останките на човек, за когото предположили, че е тялото на някой изчезнал преди това турист. Но много скоро, след като тялото е прехвърлено с вертолет, светът с изненада научил от заглавията в пресата, че е открито напълно запазеното тяло на човек, живял в Алпите преди повече от 5 хиляди години!

Тъй като границата между Австрия и Италия в региона на алпийските ледници е все още трудно определима, отначало се предполагало, че Йотци е открит на австрийска територия, но след като били направени съвсем точни измервания, все пак се стигнало до извода, че той се намирал на италианска територия. Веднага след откриването на мумифицираното му тяло, то било предадено за изследване на учените от Романо-германския музей в град Майнц (Германия).
Изследванията, които продължават и до днес, откриха много неизвестни факти за периода, в който е живял Йотци, както и за самия него. Той имал височина 158 см и е бил на възраст 46 години, със сини очи и дълги кафяви коси. На тялото си имал татуировки, на ухото си обица, на гърдите си украшение. На краката си – неандерталски “мокасини”, натъпкани с трева за топлоизолация. Самият той имал връхна дреха, ушита от кожите на елен, сърна и дива коза, която отгоре се закривала от дълга кожена мантия без ръкави, а най-отгоре – за предпазване от дъждовете е била навлечено наметало от трева! На главата си – също шапка от кожа.

Йотци носил и цял набор от необходими вещи, нужни за оцеляването в условията на тогавъшното време – в кожената му торбичка, висяща на пояса му имало различни кремъчни оръдия, костено шило и прахан за разпалване на огън. На пояса си носил в плетен калъф кремъчен кинжал с дървена дръжка и ретушьор (приспособление за заточване на кинжала). До тялото му е открит голям лък от тис и кожен колчан с 14 стрели. При това каменните и кремъчните наконечници били прикрепени към стрелите с гуменоподобно вещество. Йотци имал и доста екстравагантна мешка, закрепена на U-образна дървена рамка. В нея се намирала запасна тетива, направена от животински жили, изплетено въже, острие от рог на елен, тревна мрежа (вероятно за лов на птици), няколко зърна и най-поразителното – “походна аптечка”, състояща се от две ядливи дървесни гъби Piptoporus betulinus на кожена сиджимка, т.е., отварата от които се използват в наши дни като отлично средство за лечение на стомашно-чревни инфекции и злокачествени тумори! Вниманието на учените било насочено най-вече към брадвата му, която била изготвена от чиста мед и закрепена на дървена дръжка с помощта на кожени ремъчки и гуменоподобно лепило.

Тук за учените не свършили изненадите – след като мумията била затоплена до + 2º и изследвана с помощта на томограф, се оказало, че в областта на ребрата е останал накрайник от стрела, гръбнакът повреден, и носът счупен. Т.е. Йотци загинал в сражение. Според остатъците на кръвта, открити по неговите собствени дрехи и върху брадвата, се разбрало, че той е участвувал в битка, като е ранил четирима други и, накрая, сам е бил уцелен макар и не смъртоносно със стрела, след което паднал от скала, където загинал.

Учените получават също така и любопитни сведения за това какво е ял преди да загине, а изследването на зъбите му, макар че били силно изтрити, показало че той няма и най-малка следа от зъбен кариес!
И тук започват изненадите. Макар че с помощта на радиовъглеродния метод е доказано, че той е живял преди около 5,3-6 хиляди години, и всичките му оръдия били каменни, в ръцете си той имал все пак брадва от чиста мед! Т.е., излиза че той е бил представител и на неолита и на медния период от развитието на човека. Нещо повече, подобни брадви започнали да се изработват около хиляда години по-късно (в региона на Ремедело-Сотто, Северна Италия, приблизително през 2700 г. пр. н.е.). А ако се погледне и върху изработката на лъка и от материала, от който е направен – ще се окаже, че той е въобще връстник на Вилхелм Тел! Една интересна подробност – независимо от солидната си възраст (46), той продължавал да расте, за което показват анализите на неоформилата му се костна структура!

Изследванията продължават и днес. Йотци лежи в хладилна камера при – 60º в музея и за флората и фауната на Южните Алпи от този период, но какво ли все още крие регионът под своите ледове?

ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.32.

ÖTZI THE ICEMAN… FROM 53 CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)

СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

…

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

…

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR

ПЪЛКОВОДЦИ НА ПОБЕДАТА. МЪЖЕ, КОИТО В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОЧУДИХА СВЕТА СЪС СВОЯ ВОЕНЕН ГЕНИЙ, ЛЪВСКА ХРАБРОСТ И БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО.

СВЕТЛОТО ДЕЛО ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕДЕ ДО КРАЙ.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. В Манифеста от 5 октомври 1912 г. между другото се съобщава, че „светлото дело трябва да се доведе до край… Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руски освободители и нека лети от победа към победа”.

Справедливият освободителен и прогресивен характер на Балканската война (1912-1913) предопределя характера на много от проявите на масов и личен героизъм. По време на тази война с редовно призованите под бойните знамена се явяват и много доброволци – не само от страната, но и от чужбина.

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

Голямата отговорност за успешното водене на бойните действия се пада на българския команден състав – генералитета и старшето офицерство. В това отношение важна роля изиграва факторът, че по-голяма част от него е завършила своето образование във военните академии и училища във Франция, Русия, Италия и др. Това помага на българските въоръжени сили непосредствено преди началото на Балканската война да бъдат модернизирани, наситени с ново въоръжение и техника, да бъде поставено началото на нови родове и видове войски – такива като автомобилните, морските, военновъздушните, а също така и реалното им използване по време на бойните действия. Много са новостите, които българските генерали въвеждат в съкровишницата не само на българската, но и на световната военна история. Така например, в създаването на звеното Съединени армии, поставено под общото командване на генерал Радко Димитриев, съзираме зараждането на фронтовото командване. Значителен военен принос е съображението на генерал Никола Иванов, че е възможно Одринската крепост да се атакува и овладее с „открита сила”. За първи път в българската и световната военна история при Одрин се планира и провежда от генерал Георги Вазов артилерийски огневи вал, както и използването на прожектори за заслепяване на противниковото наблюдение и т.н. Именно в тази обстановка се създава възможността за ярка изява на младата българска авиация – това е първият полет за разузнаване над Одрин, извършено със самолет „Албатрос” от двамата български пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев на 16 октомври 1912 г. Младата българска флота също не остава назад – особено впечатляваща е атаката от страна на българските миноносци на турския крайцер „Хамидие”.

ПРОТИВНИКЪТ НАПУСНА КРЕПОСТТА В СТРАШНА ПАНИКА.

Телеграма от 12 октомври 1912 г. на генерал-лейтенант Радко Димитриев до главнокомандващия Действащата армия за превземането на Лозенградската крепост.

В допълнение на вчерашните ми две телеграми, донасям на ваше величество още следующето: по всички признаци противникът след нашите двудневни боеве в околността на Лозенград е напуснал крепостта в страшна паника.

Общото число на взетите оръдия е 7 скорострелни батареи с раклите им и множество патрони, 18 нескорострелни оръция с голямо количество амуниции – всичко 40 оръдия, няколко склада с храни и предмети на снаряжение, няколко лагери с оставени неснети палатки. Двата форта на крепостта също непокътнати. В тяхните погреби се намериха много припаси.

Пътищата около крепостта, които водят към Бунархисар, Бабаески и Одрин, били осеяни с изоставени офицерски багажи, амуниции, кола, предмети на войнишкото снаряжение и обмундирование. Даже част от багажа на турския паша Мухтар паша бил изоставен тук в клуба. Мухтар паша е син на сегашния велик визир.

При влизането в града ние бяхме посрещнати от камбана и звон, от депутати, състоящи от първенците с гръцкия митрополит начело, с хляб и сол, с един ключ на особена табличка, която трябвало да изобразява емблема на ключовете на крепостта. Табличката с ключа ще изпратя с особен куриер лично на ваше величество.

Населението ни срещна доста радостно, но все пак се държи с една известна резерва – особено гръцкото.

Числото на ранените и убитите възлиза на около 300 души всичко, в това число 20 офицери. Подробно ще донеса оше, като получа по-точни сведения за всичко.

Командующ 3-а армия

Генерал-лейтенант [Радко] Димитриев

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия, 1912 г.

      Генерал Радко Димитриев (1859-1918)

Роден в с. Градец, Сливенско. През 1875 г. завършва Габровското петокласно училище и става телеграфо-пощенски служител в Котел. Участва като преводач в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След Освобождението на България завършва Военното училище в София, след което продължава военното си образование в Русия. Взема дейно участие в Сръбско-българската война от 1885 г. и за проявен героизъм е награден с орден за храброст. Той е един от главните участници в преврата срещу княз Александър ) Батенберг през 1886 г. По време на Балканската война е командир на 3-а българска армия, а по време на Междусъюзническата война е назначен за помощник-главнокомандващ. Поради разногласия с цар Фердинанд І след войната е демобилизиран и изпратен за пълномощен министър в Русия. След началото на Първата световна война (1914-1918) в знак на несъгласие с политиката на правителството на В.Радославов си подава отставката и постъпва на служба в руската армия. Загива в Кавказ по време на Гражданската война.

ВСИЧКИ ВОЙСКИ СЕ ДЪРЖАХА ПРЕКРАСНО В БОЯ.

Из телеграма на командира на 7-а пехотна Рилска дивизия генерал-майор Георги Тодоров от 15 октомври 1912 г. до щаба на Действащата армия за освобождаването на гр.Кочани.

… Реших на разсъмване на 11-ий октомврий да атакувам турците от десния фланг и в тил. А на полковник Зафирова пратих заповед да се държи упорито. Вследствие гъстата мъгла боят се почна едва към 8 часа пр.пладне на 11-ий октомври, като се насочиха колоните според заповедта. Към това време турците получили още подкрепление – сутринта пристигнал от Щип един паша с 6 табора и една полска батарея. Таборите се насочили по посока на Повиен. Полската батарея [е] на закрита позиция на югозапад от град Кочани. Още по на югозапад, зад десния фланг на батареята се виждаха още сгъстени части, облечени в черно облекло. Всичко според показанията на пленените и жителите, турците са били около 15 табора с една полска и една планинска с.с. круповска батарея. Конница нямаха. Към 2 часа след пладне, когато нашата централна колона почна да обхожда тила на турците, те почваха да отстъпват и най-после отстъплението се превърна в паническо бягство, като лявата ни колона заплаши по-далеч тила им. Град Кочани с околните височини беше в наши ръце в 4 часа и 20 минути сл.пладне. Турците оставиха палатките си в лагера. Офицерските багажи, двете батареи доста повредени, голямо количество патрони, разни шанцови инструменти. Шосето от Кочане до Щип на 15-20 километра обсеяно с ракли и предници, амуниция, паласки, раници и други войнишки принадлежности. Паниката е била толкова голяма, че на 13-ий октомврий изпразнили Щип, като се оттеглили на юг. Всички войски се държаха прекрасно в боя.

Началник на 7-а пех. Дивизия

Генерал-майор Тодоров

      Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Роден в гр.Болград. Завършва Болградската българска гимназия през 1877 г. и веднага се записва доброволец в Опълчението. През 1878 г. постъпва във Военното училище, завършва го през 1879 г. В Сръбско-българската война участвува като командир на Летящия отряд, действуващ между Видин и Кула. На 30 септември 1886 г. е уволнен от военна служба по обвинение, че е замесен в детронацията на Княз Батенберг, на в края на същата година е възстановен на служба. Назначен е за началник на 7-а Рилска дивизия и я командува през Балканската и Междусъюзническа война. През 1915 г. – командващ 2-ра армия, а през 1917 г. – на 3-а армия. През 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ. След войната заема длъжността генерал-адютант.

НАШИЯТ ОГЪН ГИ СПИРА И ЗАСТАВЛЯВА ДА ПОВЪРНАТ.

Из шифрована телеграма от 31 януари 1913 г. на генерал-майор Стилиян Ковачев до щаба на Действащата армия за унищожаването на турския морски десант при Шаркьой.

В допълнение донесенията за боя при Шаркьой донасям: турският десант се почна на 26-ий того в време боя пред Булаир. Мястото на десанта около 3 к[ило]метра западно от Шаркьой. Около това място турците са построили десантни мостове на козли и на понтонни лодки. Селището Шаркьой беше заето от 2 дружини от Македоно-одринското опълчение, които са водили престрелка с дебаркиралите войски. Турците заемат позиция северозападно от Шаркьой на около 3 километра и се простират до Гайтандере. Десантът продължава и на 27-ий. Разпоредено на 28-ий да се атакуват в три колони, като се обградят. На 28-ий действително се произвежда атаката. Турците са имали дебаркирали войски 7-8 табора. В морето около 40 транспортни параходи и гемии. 15-20 хиляди души. Транспортните параходи били наредени в три линии, пред тях 7-8 броненосци и крайцери, които всичко време са стреляли по брега. Огънят им обаче е бил извънредно силен, но неефикасен и възбуждал даже смях у войниците. Транспортните кораби в време на боя се приближавали на два пъти към брега, но огънят на нашата планинска артилерия ги спирал и заставлявал да повърнат. Тъй се е водила борбата до стъмвание. През нощта всички дебаркирали войски избягали, като се натоварили на параходите. Загубите на турците трябва да са били големи, като се съди по изораното място от нашата артилерия около пункта на десанта и по безпорядъка, който обладал дебаркиралите войски в време на артилерийската стрелба. Турците оставили скеля, 25 метра дълга, построена на пионерни козли, и 9 алуминиеви понтонни лодки, силно изпродупчени с брадви и парчета снаряди.

Командующ 4-а армия генерал-майор Ковачев

Генерал Стилян Ковачев

      Генерал Стилиян Ковачев (1860-1939)

Роден в Ямбол. Участва в Априлското въстание през 1876 г. Завършва Военното училище в София през 1879 г. и следва Военноинженерна академия в Русия (1882-1883), която не завършва поради заболяване. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на дружина. В Балканската война е началник на Родопския отряд, а след това командва 4-а армия.

Министър на войната – от 1 юни 1913 г. в четвъртото правителство на д-р Стоян Данев. Като министър на войната той настоява да се спрат бойните действия в Междусъюзническата война и да се уредят спорните взаимоотношения между балканските държави. Поради неразбирателство с министрите от правителството и с цар Фердинанд, генерал Ковачев е отстранен от командването на 4-а армия, а на 28 юни 1913 г. е освободен и от длъжността министър на войната и преминава в запаса.

Вие покрихте България със слава, доблестни синове!

ЗАПОВЕД № 88 ПО ИЗТОЧНИЯ СЕКТОР ОТ 13 МАРТ 1913 Г., НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ ВАЗОВ ПО ПОВОД ОВЛАДЯВАНЕТО НА КРЕПОСТТА ОДРИН. 

Офицери, подофицери и войници,

В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости.

Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага.

Само Вашата любов към отечеството можеше да Ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой.

Вие писахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Благодаря Ви.

Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.

Благодаря на старшите началници на пехотата и артилерийските части, които не само точно изпълняваха, но и предупреждаваха често моите желания и разпореждания.

Настоящата заповед да се прочете в[ъв] всички роти, батареи, ескадрони и команди.

Началник на сектора генерал-майор Г.Вазов

Началник щаба от Генералния щаб, майор [Иван] Вълков

Генерал Георги Вазов и пленения Шукри паша, Одрин 1913 г.

      Генерал Георги Вазов (1860-1934)

Роден в Сопот. Завършва военното училище в Одеса през 1880 г., инженерно училище през 1883 г. и Военноинженерната академия в Русия през 1888 г. Воюва в Сръбско-българската война от 1885 г. Един от участниците в детронацията на княз Александър І Батенберг. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руската армия до 1898 г. През Балканската война командва Източния сектор и извършва обсадата на Одринската крепаост. Министър на войната с Указ № 7 от 28 юни 1913 г. Вече в новото правителство на Васил Радославов, като министър на войната демонстративно си подава отставката на 22 август 1913 г. По-късно се обявява против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили.

Ст.н.с. НИКОЛАЙ КОТЕВ, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 236 (3738) from 12th October 2002

„LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELD-MARSCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS

РУСКИ ЕМИГРАНТ – КОШМАРЪТ НА РОМЕЛ. БРИТАНСКИ КОМАНДОСИ ВЪЗКРЕСЯВАТ СПОМЕНИТЕ ЗА ЛОРЕНС АРАБСКИ. СПЕЦЧАСТИТЕ ОСТАВЯТ КОРПУСА НА ФЕЛДМАРШАЛА БЕЗ САМОЛЕТИ.

Преди 60 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на немския фелдмаршал Ервин Ромел, известен като „Лисицата на пустинята”. Това са британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. „Частна армия на Попски“ и полкът „L” на британските SAS.

Vladimir Peniakoff (Penyakov)

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф, известен с псевдонима „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите LRDG. Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на противникa.

THE SPECIAL AIR SERVICE (SAS) IN NORTH AFRICA DURING THE SECOND WORLD WAR : A close-up of a heavily armed patrol of ‘L’ Detachment SAS in their Jeeps, just back from a three month patrol. The crews of the jeeps are all wearing ‘Arab-style’ headdress, as copied from the Long Range Desert Group.

Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името „Частната армия на Попски“. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. 

A T1 Patrol Chevrolet of the Long Range Desert Group during the withdrawel from Operation Caravan; attack on Barce, September 1942.

По-късно „Частната армия на Попски“ се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Colonel Sir Archibald David Stirling, DSO, DFC, OBE was the Founder of the British Special Forces, the SAS or Special Air Service. He’s was a Scottish laird, mountaineer and a World War II British Army officer.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

T Patrol on Reconnaissance

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е

рейдът към Бенгази

от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

Преследване. SAS гонят Ервин до самия край.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец –дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Commemorative statue of Colonel David Stirling and a Colditz POW , who was the founder of the British SAS Regiment in 1941. This fledgling Force was purely experimental during WW2 when Churchill needed volunteers from the regular army units to go unaided behind enemy lines. This statue is located 3 miles from Dunblane in Stirlingshire. The SAS celebrated their 70th Anniversary in September 2011. Dave Forbes Photography’s photostream

Цялата история със самолетния обстрел е инсинуация на Гьобелсовата пропаганда за пред германското общество и армията, след която фелдмаршалът е изключително популярен. Всъщност Ромел е принуден да се самоубие заради участието си в заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., като му е обещано, че семейството му няма да бъде преследвано.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Тhe article is printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3287 from 25th February 2002

„A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELDMARCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– VERDUN TURNS INTO A MEAT-CHOPPER AT THE WESTERN FRONT. AFTER ONE MILLION CASUALTIES, THE FRONT LINE DIDN`T CHANGE

ВЕРДЮН СТАВА „МЕСОМЕЛАЧКА” НА ЗАПАДНИЯ ФРОНТ. СЛЕД ЕДИН МИЛИОН ЖЕРТВИ, ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ НЕ СЕ ПРОМЕНЯ.

Третата година на Първата световна война се характеризира с изключителна ожесточеност на сраженията при провеждането на операции – с милиони жертви, но без особен ефект.

Такава знаменита е и отбраната на Вердюн, която била ключът към отбраната на войските на Антантата на френска територия и от която се нуждаело кайзеровото върховно командване. Началникът на Германския имперски щаб, генерал Ерих фон Фалкенхайн, добре знаел, че ако не се овладее тази крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.

Вердюнският укрепен район е бил с дължина от 112 км. Той е изграден на основата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения с няколкоетажни каземати, съчетан с укрепления от полеви тип.

За овладяването на Вердюн германският командващ фронта кронпринцът (престолонаследникът) Вилхелм подготвя общо 17 дивизии, сведени в пет армейски и резервни корпуса. В първия ешелон кронпринцът съсредоточава шест и половина дивизии срещу две френски дивизии. В бойните редове на германците се разполагат 1960 оръдия. По такъв начин на направлението на главния удар е постигнато превъзходство в хора три пъти, а по отношение на артилерия – 1 оръдие на десетина линейни метра фронтова полоса. Френското главно командване съсредоточава на източния участък на Вердюнската крепост три дивизии в направлението на главния удар – 3 дивизии и западно от река Маас – 2 дивизии.

При това срещу острието на германския атакуващ клин са разположени само две дивизии, а в дълбочина на френската отбрана – само 21-ви армейски корпус от състава на 3-та френска армия. Германската атака започва на 12-и февруари 1916 г. За няколко дни тежки боеве германските дивизии успяват да се вклинят във френската отбрана, да овладеят форт Дуомон и да принудят французите да отстъпят от предварително подготвените позиции. На 25-и февруари 1916 г. те излизат пред четвъртата поред позиция на френската отбрана. Но като цяло дълбочината на германското вклиняване не надвишавало 6 км. На мястото на 10-а френска армия в района на Арас е прехвърлена британска армия, което позволява на французите да използват още четири свои корпуси на други направления.

На 6-и март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции. Резултатите за Германия от продължилите близо 70 дни кръвопролитни боеве са плачевни – получено е вклиняване само на 7 км дълбочина във френската отбрана. През май-юни същата година войските на Кайзерова Германия пак атакуват Вердюн, като отново се вклиняват във френската отбрана.

Френското главно командване осъществява към септември 1916 г. операция за възстановяването на предишното положение при Вердюн. Операцията, под командата на генерал Филип Петен е успешна и 2-ра френска армия овладява форта Дуомон и селищата Во и Дампле. В средата на декември 1916 г. французите излизат на рубежа Безонво-Шамбре. Положението на фронта от февруари с.г. е възстановено.

Франция и Германия се обезкървяват.

В битката за Вердюн и двете страни дават огромни жертви. Армиите на Антантата губят около 358 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали. Хвърлените срещу тях 70 германски дивизии дават 600 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали. Така тази битка влиза в историята под названието „Вердюнската месомелачка”. През същото лято започва и битката при Сома. Тя продължава също до края на 1916 г. В нея от двете страни загиват още 1 300 000 души.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3055 from 2nd July 2001.

„VERDUN TURNS INTO A MEAT-CHOPPER AT THE WESTERN FRONT. AFTER ONE MILLION CASUALTIES, THE FRONT LINE DIDN`T CHANGE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944

БАЛКАНИТЕ И ВТОРИЯТ ФРОНТ В ЕВРОПА ПРЕЗ 1944 г.

За първи път въпросите по подготовката на план за нахлуване на Европейския континент през Франция в 1944 г. се поставят на обсъждане през май 1943 г. по време на Вашингтонската конференция на военнополитическото ръководство на САЩ и Великобритания. Тази идея е претворена в реалност през август 1943 г. по време на Квебекската конференция, когато вече се разглежда първия вариант на плана. В него вече били уточнени някои отделни въпроси, например такива като начините за десант, действията на морските, сухопътните и военновъздушните сили и специалните мероприятия по материално-техническото осигуряване на бъдащата операция. Окончателният му вариант е бил готов около 1 февруари 1944 г., когато само някои отделни негови елементи са били видоизменяни до средата на април същатата година.

Главнокомандващият обединените съюзнически сили на Западноевропейския театър на военните действия, генерал Дуайт Айзенхауер, 31 декември 1943 г.

Въпросът за операцията „Овърлорд” е тема на специален разговор между ръководителите на антихитлеристката коалиция и на Техеранската конференция, които на 30 ноември 1943 г. обсъждат различни варианти по осигуряването на маскировката по нахлуването на Европейския континент. Тук е уместно да се отбележи, че в сравнение с останалите операции за „Овърлорд” е било характерно по-високото равнище на осигуряването на всички форми на секретност при подготовката на бъдещите действия. Особена роля изиграва план „Бодигард” („Телохранител”), който се основава на решенията на Техеранската конференция и определя основните насоки на стратегическото дезинформиране на противника и маскировката на военните приготовления от западните съюзници в Европа през 1944 г. Той е одобрен окончателно от Обединения комитет на началниците на щабове на 30 януари 1944 г. Замисълът му се състои в отвличането на вниманието на хитлеристкото командване от бъдещите райони на Скандинавия, Балканите и Северна Италия, където англо-американското командване не предвижда предприемането на някакви настъпателни действия.

Дългоочакваната заповед на генерал Дуайт Айзенхауер до подчинените войски за започване на десантната операция. 6 юни 1944 г.

Отвличане на вниманието

Така например, за привличането на вниманието на противника се препоръчва специално за района на Балканите да бъде имитиран десант на западните съюзници по далматинското крайбрежие, английски десант в Гърция и амфибийни операции на съветските войски срещу румънско-българското черноморско крайбрежие. Предвижда се също така предложение до съюзниците и сателитите на Третия райх да преминат на страната на антихитлеристката коалиция, както и до Турция за влизане във войната, с възможността за създаването на военновъздушни и военноморски бази по островите в Егейско море, които да демонстрират желанието на западните съюзници за десант в Гърция.

Генерал Айзенхауер разговаря с парашутисти от 101-ва въздушнодесантна дивизия.

Всички действия по отвличане вниманието на германското военно командване към Югоизточна Европа се осъществяват под кодовото име „Цепелин”. В резултат на тази операция в край на 1943 г. и началото на 1944 г. съюзническото разузнаване води тайни преговори с представители на унгарското правителство на Калаи за излизането на Унгария от войната, като първо получава принципно съгласие за капитулация, в случай че англо-американските войски достигнат границите на Унгария. В съответствие със задачите на „Цепелин” са установени връзки и с прозападните елементи и правителствени кръгове на Румъния също за напускане на хитлеро-фашистката ос. За засилването на тревогата в тях е разпространена и информация за подготвянето на бъдещ десант на съветските войски на румънския бряг на Черно море в района на Констанца. В Турция се засилила активността на съюзническата дипломация по привличането и на страната на антихитлеристката коалиция във войната и, макар че това не станало, евентуалните действия на 40 турски дивизии срещу България и окупирана Гърция създавали определено напрежение в командването на вермахта за района.

Мисиите „Клариджис“ и „Мълигатони“

Англо-американското командване не оставя под внимание и разширяващото се съпротивително движение на Балканите, както и въпросът за установяването на контакти с ръководствата им в отделните държави, независимо от това да ли са били победени държави или са съюзници по Оста. Те имали за цел да повишат интензитета на бойните действия, като по такъв начин имитират подготовката за предстоящия десант на съюзниците на Балканския полуостров. В региона на Балканите броят на обединените военни мисии за свръзка нараства за извънредно кратък срок, като числото им достига над 50, и в тях се намират военнослужещи от американското Управление на стратегическите служби (ОСС) и британското Управление за специални операции (УСО). За контактите с българското съпротивително движение са изпратени две мисии – едната (мисия “Мълитагони”) намираща се под ръководството на майор Мостин Дейвис (англичанин, бивш финансов чиновник от Ню Йорк) и другата (мисия “Клариджис”) на майор Франк Томпсън. Но скоро решението да бъде въоръжено партизанското движение в България, като бъде спусната оръжие на самата територия на царството е отклонено, поради съмнение в лоялността на самото ръководство на ЦК на БРП (повечето членове на което се намирало по затворите!) и поради съмнение от изтичане на информации по тези канали към германските специални служби. За отказът повлияват също така и два фактора – загиването на майор Мостин Дейвис и загубата през зимата на 1944 г. на два американски транспортни самолета с въоръжение, свалени от германците над територията на Балканите, на път за България. По изричното настояване на другия ръководител на съюзническата мисия – майор Франк Томпсън, е решено българските партизани да получават оръжие само от свободните партизански зони в окупираната югославска и гръцка територия, а не чрез доставки на територията на самата България!

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Нарастването на партизанските бойни действия не остава скрито от очите на германското командване. На територията на Балканите се разполагат за борба със съпротивителните движения, около 10-15 германски дивизии, които биха могли да бъдат изпратени на френска територия преди 6 юни 1944 г.

Англия е огромен военен лагер.

Съюзническото командване придава голямо значение по създаването на превъзходство в сили и средства над германската групировка войски, отбраняващи района. Към деня на инвазията в Европа цялата територия на Великобритания представлява военен лагер, в който са съсредоточени 39 дивизии, 12 отделни бригади и десет отряда „Командос” и „Рейнджърс”, с общо повече от 5 хиляди танка. Двадесет и първа група армии, намираща се под командването на английския генерал Б.Монтгомери, е сведена в 4 армии – 2 американски, една английска и една канадска. Отделно в операцията участват френски, чехословашки и полски съединения и части. ВВС също имат в свое подчинение значителни сили – 10859 бойни самолета, 2316 транспортни самолета, 2591 планера, което създава превъзходство над хитлеристката авиация над 20 пъти. Същото е положението и в съюзническите ВМС, които в деня на нахлуването наброяват 1213 бойни кораба и катера, 4126 десантни съда, 736 спомагателни съда и 864 търговски кораба. Общата численост на експедиционните въоръжени сили е 2876439 души, или имат двукратно числено превъзходство над противника. За място на десанта на съюзническите сили е избрано северното крайбрежие на Нормандия в района на гр.Кан и на запад от него. Тук по данни на разузнавателните служби, хитлеристката отбрана е по-слаба от тази на крайбрежието на Ламанша, северно от Сена.

Амфибиите и самоходните баржи също се подготвят за десанта. Началото на юни 1944 г.

Според замисъла в участъка от плитчината Гран Ве до устието на река Орн (дължина около 80 км) се предвижда да се извърши морски и въздушен десант, който да е в състояние на 20-ия ден от своето стоварване да създаде плацдарми с дължина от 100 км по фронта и 100-110 км в дълбочина. В първият ден на десанта е решено да бъдат стоварени на френския бряг 5 пехотни и 3 въздушнодесантни дивизии. Десантната операция получава кодовото название „Овърлорд”, докато морската и част е известна под името „Нептун”.

Нови видове бойна техника

Голяма роля в преодоляването на всички трудности се отделя на използването на нови видове бойна техника и други технически средства за борба – например такива като показалите добрите си възможности в Сицилийската операция пехотнодесантни и танкодесантни кораби, различни средства за преодоляване на плитчини, самоходни пароми и др. С цел ускоряване на десантирането на френския бряг в състава на експедиционния корпус, намиращ се под командването на американския генерал Дуайт Айзенхауер, са включени 236 големи и 837 малки танкодесантни кораба, както и 248 пехотнодесантни кораба. Съюзниците имат около 2470 десантни кораба, които били в състояние да прехвърлят хора и бойна техника на брега без помощта на големите кораби, които са около 60 на сто от общото количество десантно-преправъчни средства, отделени за осигуряването на първия етап от операцията в Нормандия. За прехвърлянето на бойната техника от големите танкодесантни кораби, които в условията на очерталите се големи плитчини не били в състояние да доближат брега на Нормандия, са подготвени нови фериботи, известни под името „Райнбоу”, способни да помат товар до 400 тона. Друга новост е използването на бронирани и обикновени булдозери, способни да правят пътища по пясъка от десантните кораби и баржи до твърдия бряг. Във висша степен неприятен сюрприз за немското командване се оказва използването на изкуствени пристанища, известни под условното наименование „Мюлбъри”, способни да обслужват кораби с водоизместимост повече от 10 хиляди тона, включително и от типа „Либерти”.

Канадските войски десантират на участъка „Джуно“. 6 юни 1944 г.

Едно такова пристанище осигурява стоварването на близо 12 хиляди тона товари на ден, жизненонеобходими за развитието на успех в първите дни на операцията.

Най-дългият ден на войната.

Десантът започва с мощен удар на съюзническата авиация в лицето на 9-а американска въздушна армия, английските 2-ри тактически ВВС и 8-а американска армия от стратегическите ВВС. Тя нанася бомбени удари по немските комуникации на голяма площ, но основният удар е по обекти и райони от Франция, северно от Сена. Тук през нощта на 6 юни само върху десет основни батареи са стоварени 5267 тона авиобомби от 1136 английски бомбардировача. На сутринта по други обекти в залива на Сена са стоварени нови 1763 тона авиобомби от 1083 американски бомбардировача. В промеждутъка от 24 май до 5 юни са разрушени или извадени от строя всички мостове през Сена между Руан и Париж, както и разрушени други 12 моста в Северна Франция. Силни демонстративни удари на неголеми групи от кораби и авиация са нанесени по Булон, носовете д`Антифер и Бар фльор. Пак през нощта на 6 юни съюзническото командване спуска и няколко лъжливи десанта (т.нар. операция „Титаник”), които имат за задача да отвлекат вниманието от започващия няколко часа по-късно десант на 82-ра и 101-ва американска въздушнодесантна дивизия западно от Сент-Мер-Еглиз и северно от Карантана. По този начин в продължение на първите решителни часове операцията „Титаник” държи различните командни длъжности на хитлеристките войски, включително и командването на войските „Запад”, в състояние на неосведоменост за действителното място на десанта на съюзническите войски.

Първи трофеи!

Морският десант на експедиционните сили, наброяващ повече от 6 хиляди кораба и съдове, по време на своя преход от пристанищата на Южна Англия до бреговете на Нормандия на 5 и 6 юни, не среща нито един кораб на германската марина. За това помага и настъпилото лошо време – щурмът, започнал на 4 юни, успява да приспи бдителността не само на германските ВМС, но и на ВВС.

Превъзходството над противника в сили и средства проличава най-добре на сутринта на 6 юни, когато 7 линкора, 2 монитора, 24 крайцера и 74 ескадрени миноносеца извършват мощна артилерийска подготовка, която позволява почти без проблеми да бъде извършен десантът на съюзническите сили на нормандския бряг на 6 юни. Към изхода на първия ден от операцията „Овърлорд” съюзническите сили създават три плацдарма с дълбочина от 2 км (участъка „Юга”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Юта”, където се намирал 5-и корпус от 1-ва американска армия) до 10 км (участъка „Омаха”, където 7-ми корпус от 1-ва американска армия успял да се съедини с 82-ра въздушнодесантна дивизия.
Десантът в Нормандия

Десантът в Нормандия

На крайбрежието в Нормандия слизат основните сили на пет пехотни и три въздушнодесантни дивизии, които с другите усилващи части наброявали 156 хиляди души. През следващите два дни продължава прехвърлянето на нови сили и средства. За три дни на плацдармите са стоварени осем пехотни, една танкова и три въздушнодесантни дивизии. В периода от 9 юни до 12 юни съюзническите войски успяват да заемат територия с дължина от 80 км и дълбочина 13-18 км, като при това на тази територия вече се намират 16 дивизии и бронетанкови средства, еквивалентни на три танкови дивизии.

Канадски военнослужещи в Берние-сюр-Мер (Bernières-sur-Mer), блеизо до участъка „Джунао“. Нормандия, Франция, 6 юни 1944 г. 

В състава на експедиционния корпус в Нормандия към 12 юни се наброявало 327 хиляди души, 54 хиляди бойни и транспортни машини и 104 хиляди тона товари. Към 25 юли съюзниците излизат на рубежа южно от Сент-Ло, Коман, Кан. С това Нормандската десантна операция завършила. Трябва да се отбележи, че към тази дата експедиционните сили заемат плацдарма с размери на около 100 км на фронта и 50 км в дълбочина, което беше два пъти по-малко от предвиденото в първоначалния план. Независимо от това, действията на флота и авиацията позволяват тук да бъдат съсредоточени големи сили и средства, нужни за окончателното разгромяване на противника.

Алан Брук, Уинстън Чърчил и Бърнард Монтгомери в полевата ставка на Монтгомери в Нормандия, Франция, 12 юни 1944 г.

Така пътят за освобождението на Западна Европа е отворен. Заедно с това, операцията „Овърлорд” ще остане в аналите на военната история като най-голямата десантна операция със стратегическо значение в годините на Втората световна война.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 17th September 2011, p.20-21

THE BALKANS AND THE SECOND FRONT IN EUROPE DURING 1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Франция, гр. Льо Трепорт (Le Treport). Генерал-фелдмаршал Ервин Роммел (Erwin Rommel) провежда инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал. Генерал Фридрих Флигер с германски офицери инспектират една от дълговременните отбранителни точки.

Франция, част от Атлантическия вал.

Франция. Генерал-полковник Йоханнес Бласковиц (Johannes Blaskowitz), прави инспекция на Атлантическия вал.

Франция, Атлантическия вал, южно от гр. Бордо. Германски оберефрейтор с бинокъл оглежда района.

Франция, Нормандия. Германски войници оглеждат свален от противовъздушната артилерия британски транспортен самолет Airspeed AS 51 “Horsa”

Британският десантен кораб „Принц Балдуин“, се подготвя за десанта. Юни 1944 г.

Американски десантници провеждат тренировка в едно от британските пристанища. Краят на май 1944 г.

Американски пехотинци се подготвят за десант в един от южните английски градове. Юни 1944 г.

Товарене на полуверижни бронетранспорьори от американски военнослужещи.

Подготовка за прехвърляне на танковете М4 „Шерман“.

Американски „рейнджърси“ се подготвят за десанта. 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Най-дългият ден – 6 юни 1944 г.

Майор Уйлям Франк Томпсън (William Frank Thompson) военнослужещ от УСО, ръководител на Британската военна мисия за свръза с българското съпротивително движение. Ръководител на БВМ (член на БВМ “Мълигатони” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Клариджис” при Верховния щаб на българските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron GHQ Liaison Regiment (Phantom)). Съдба: попада в плен, разстрелян около българското село Литаково на 10 юни 1944 г.

Карта на шефа на българската полиция Никола Гешев за активността на българското партизанско движение, юни 1944 г.

Диаграма към картата на на шефа на българската полиция Никола Гешев, юни 1944 г.

Един от ръководителите на британските военни мисии в Югославия, майорът от УСО Ерик Гринууд

Ръководителят на съюзническата мисия в Гърция генералът от УСО Еди Майерс (псевдоним „Троцки“)

Членове на американската военна мисия при генерал Дража Михайлович. От ляво на дясно: полковникът Роберт Макдауел (Robert McDowell), OSS капитан Джордж Мусулин (George Musulin), OSS капитан Ник Лалич (Nick Lalich), генерал Драголюб Михайлович (Драгољуб Михаиловић) и поручик Михаел Раячич (Michael Rajacich)

Членове на америанската военна мисия при югославските партизани.

Йосип Броз Тито, британският премиер-министър Уинстон Чърчил и ръководителят на Форин Офиса Антони Идън в Лондон, в годините на войната

Един от многобройните паметници на благодарните европейски народи

Американски войници и ветерани от Втората световна война на церемонията по отбелязването на 67-мата годишнина на D-Day в Pointe du Hoc около Cricqueville en Bessin, Западна Франция, 6 юни 2011 г.

– LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“, 31st October 1912

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО “НА НОЖ”

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.302 на вестника „Киевска мисъл“ от 31 октомври 1912 г.

ЛЕВ ТРОЦКИ

ПЪРВИТЕ РЕДОВЕ ПОМЕТЕМ, И ОТНОВО „НА НОЖ“

След като бяха отделени ранените от убитите, беше направено сортиране на тежко от леките ранени. Тежкоранените се оставяха недалеч от местата на боя, в Киркилис, Ямбол, Филипопол, а лекоранените се карат тук, в София. Тук при нас бяха като че ли само от “леките”: ранени в крака, ръката, рамото…
Но за себе си те изглеждат нелеки. Овеяни още от гърма и дима на сраженията, които ги осакатиха, те приличат на пришълци от друг, таинствен и страшен свят. Те все още нямат мисли и чувства, които да излизат зад пределите на току-що преживяното от тях сражение. За него те говорят, него преживяват в съня си.
– Аз съм от 1-ви полк. Вървяхме към Лозенград, но вече по пътя разбрахме, че Лозенград е паднал –
Завихме назад, към Одрин… Къде беше това, не мога точно да ви кажа. Само че се сблъскахме тук с турски отряд, който отиваше в помощ на Лозенград. Мен ме рани в ръката, само че аз отначало и не го забелязах, малко ме пареше, половин час след това стрелях, болка не чувствувах, след това ме удари в крака, тука вече паднах, ме запали… Вдихнаха ме другарите, отнесоха ме на два километра от линията, а там санитарите ме поставиха на кон…
– Движехме се в една колона, двата полка – 1-ви и 6-ти. 6-ти ни беше като подкрепление –
Отпред имаше един ескадрон за разузнаване. А тук, в това как беше, Силио-село (Селиолу), се намираше неприятеля. Кавалерията се хвърли напред. Но нея я посрещнаха със залпове. Ескадронът набързо се обърна към нас, и ние открихме огън по направление на турските изстрели. Само че, още когато трябваше да развърнем бойната линия, ни удари шрапнел. Турската артилерия се разкри неочаквано, за нея и не знаеха. Обсипа ни отначало от фланга, а след това и от лявата страна. Беше това на 9-то число, в два часа през деня. Съвсем неочаквано започна боя… След половин час пристигна нашата артилерия, и под нейно прикритие преминахме в настъпление. Някои от нашите роти се хвърлиха на “ура”, “на нож” (със щикове). Отхвърлихме турците от позицията, пленихме девет скорострелни оръдия и един заряден сандък. – Всичките – новички. На десния хланг ги взехме. Докарахме ги в село Татарлъ (Татарлар), където беше щаба на нашата дивизия. Много ние взехме пленници. Нашата рота хвана живи двадесет турски войника и един офицер, и ги закараха в Татарлъ. Сред тях имаше един сърбин, един грък, двама македонци. Нашите (македонците) разказваха за турците: “Не обичат те, казват щика. И защо тези гяури проклети летят на нож, като на пресен хляб?” В тази работа и мен шрапнелът ме одраска. След това ни изпратиха тук. Тежкоранените, в корема и гърдите, останаха в Ямбол и Казъл-Агач. Там училището и казармите са препълнени… Артилерията много от нашия народ осакати…

– Аз съм от 16-и полк, запасния –
Нашите два полка вървяха заедно: 16-и и 25-и, така километра три-четири от 1-ви до 6-ти. На 9-ти по време на обяд ни вдигнаха по тревога – 25-ти полк напред, 16-и в резерва, зад нас артилерията. Вървяхме до заранта на 10-ти. Тук турските войски се оказаха много. Къде беше това ли? – около Одрин. А по-точно не мога да ви кажа. Докато вървяхме под изстрелите напред беше още нищо, а когато изкомандваха да отстъпваме – тук върху нас падна много картеч. На 10-ти имаше голям дъжд. Нашата артилерия заседна в калта, не можеш да я измъкнеш, а турската полева артилерия работеше без прекъсване. Турците казват, че са били четири дивизии, а ние на предни позиции бяхме само две дружини (четири роти). Първият ден на боя беше много лошо. Шрапнелът пада в калта, на често пъти не се взривява. Падне върху раницата, – ние лежахме, – отхвърли раницата, а “войникът” жив. Турската артилерия беше набелязала правилно целта, все на едно място сипеше. Ако беше сухо, нито един от нас не би останал жив…
… Главно нещо беше, че куршумите ни свършиха, на 1-ви и 6-ти полк. На всеки по 150 броя бяха отпуснати. Всичко изразходвахме, а нов подвоз още нямаше.
– А силно ли се загряваше от стрелбата пушката?
… Не зная, не съм забелязал. Толкова горещо беше, че пушката в ръката си не чувствуваш. А след това ние преминахме в настъпление. Викаш “Ура! На нож!” – те отстъпват. Бягат, а след това се съберат, тук ти само успявай да стреляш. Първите редове премахнем, и отново команда “На нож”. Само че ножовете често се развалят. Набучиш цял – извадиш половината.
… Разказват, че сърбите сега, когато вървят на нож, не викат “живио”, а “ура”. Турците до смърт се страхуват от това.
… А освен това казват, че турците поставят в предните редици, християните, слабо обучени. Когато ние викнем: “На нож!” – турците притихват, а християните издигат бял флаг. Мислих, че те искат да се предават. Ние престанем да стреляме, към тях вървим, за да ги обезоръжим. В този момент турците ни обсипват.

… На едно място имаше неголям отряд, 25 българи-македонци и 7 турци. Македонците решиха да отидат в България. Взеха със себе си турците и преминаха с тях границата. Ние после в Ямбол ги видяхме.
– С шрапнел ме удари. Аз също съм от 1-ви полк –
Удари под раницата, между лопатките, осколките и сега още не са извадени; трудно ми е да лежа, трудно дишам и трудно седя. Като ме удари – аз паднах веднага, гори ме смъртоносно… Дотича санитар, поиска да ме вдигне, тук той и падна мъртъв. Докато шрапнелът в гърба ми не изстина, аз махнах раницата, свалих куртката, свалих бельото, гол се въргалях на земята, памет обаче не съм губил нито минута, а беше толкова тежко, че и да се разкаже е невъзможно. От болка ями с краката изривах. Кръвта се стичаше на два ручея, от устата и отдолу. Сега ми е по-леко. Но когато кашлям – ми е тежко.
Едното ребро, от гърдите до лопатката съвсем не го чувствувам, а апетит имам, всичко ям, – дай боже ще оздравея. Когато аз паднах, нашите през мъртвите и ранените преминаха и напред – “на нож”. Ето тогава си и помислих: на убитите е добре да лежат, на живите, които в атака вървят, е още по-добре, а на нас, осакатените, много тежко ни се падна. Цяла нощ под дъжда лежахме. На другият ден на обяд ни вдигнаха. Много от ранените там не дочакаха помощта, умряха.

… С пушечната стрелба те съвсем малко вреда нанасят, лошо стрелят: тикне лицето в земята и над главата си стреля. А най-лошото е картеча. Те картечници на автомобилите карат. Издигнат бял флаг, от флага минат и започнат да косят. 1-ви и 6-ти полк съвсем се разбъркаха. Точно тук и 6-ти полк най-много пострада… Мен самият нищо, само граната ме контузи, да ме рани – не ме раниха, а костите ми разтресе. Сега вече костите на място си застанаха, сега от болницата ще ме изписват. Дай боже, жив и здрав ще бъда, пак ще отида турците да бия. Стига им да смърдят в Македония.
– При мен лявата ръка и левия крак са ранени –
Куршумът мина направо, боли много, а костите не са повредени. – Разказвачът се усмихна, показвайки малокръвните си венци и редки зъби. – Работата беше така. Турците унищожиха нашите часови и заеха граничните укрепления. Те бяха пехотна дружина и митралезна рота. Нашата първа рота достигна на шестдесет крачки от тях. Мислехме, че в укрепленията са нашите. Турците откриха плътен огън. Нашите: “Ура! На нож!”. Турците излизат от укреплението и бягат. На левият фланг, турски офицер искаше да ги спре, обърна се и извика команда. Тука, като че ли го рани, залюля се и започна да пада, ние ги достигнахме, и го подхванах в горещината на ножа… Не успяхме да се огледаме – нападнаха ни два ескадрона турска кавалерия. Щяха направо да ни унищожат. Но в този момент пристигнаха две роти, откриха огън по кавалерията и я принудиха да отстъпи. Взех от мъртвия турски офицер сабята и я предадох на ротния командир. Турците не вървят на нож. Отстъпих аз пеш на сто крачки от бойната линия и легнах, там ме приеха санитарите.

– Младеж, съвсем без мустаци и брада, почти момче, разказва, като с цялата си същност отново преживява своя разказ –
… Предвижвахме се от 9-ти до вечерта на 10-ти, до 4-ри часа, без вода, без храна. Но за ядене никой и не мислеше. През нощта беше още по-лошо, отколкото през деня. Като започнат турците да ни дирят с прожектори, ярко осветят полето, всеки твой косъм се вижда. Страшно ставаше под такъв лъч. Само че турската артилерия през нощта огън не откриваше, а през деня – вече лошо стана. Турската батарея беше на хълм. В мъртвото пространство пред нея лежеше турската пехота, под прикритието на своите оръдия. Ние действувахме под непрекъснат артилерийски огън. А ние свое прикритие почти нямахме. Гладни, измръзнали, в кал, съвсем загубихме сили. В 4 часа, командирът от Колонното село поиска друг полк да ни смени. Мен в меката част ме простреля. Такива рани ние имаме много. Ние лежахме по корем, ето че отгоре куршумът те хване, или през меките части, или през бедрото: под коляното влезе, при ходилото излезе… А нашият поручик Загревски със своята ръка 46 турци унищожи, след това го рани в крака и челюста. Турците казват: “Тук има не само българи, но и московити има”. Те московитите и до днес помнят… А да се лежи в болницата е добре. Санитарите-германци много добре се грижат за нас. А в Ямбол имаше беда. Там лекарите бяха наши, военни. Ранените са много, късат те превръзките направо с месото. Страхувах се аз от тези превръзки повече, отколкото от турската картеч. А тук – като че ли всеки час ги правиха, след превързването ставаше по-леко…

За мястото на сражението, за разположението на полковете ранените дават смътни и неверни разкази. Те са били и си остават малки, субективно чувствуващи частици на голям, обективен и още непознат им план. Войковите им части се сблъсквали – за изпълнението на този план, а може би, въпреки всякакви планове – с неизвестни за тях турски части. Станало сражение, което не само осакатило телата им, но и целия им живот поделил на две. Сега, всичко това, което беше с тях до войната – труда и семейството, – помътняло, избледняло, разсипало се в мъглата. Те по цял ден мислят и говорят за войната, в ушите им трещи турската картеч, болят и парят раните… Оздравяващите бродят от стая в стая, разказват всичко за това отново един на друг, но слушат само себе си, страшното си вътрешно ехо на преживяните в огъня часове. Те се опитват да въвлечат сестрите в онзи свят на оръдейна стрелба и викове “на нож”, който задълго, а може би завинаги се е заселил в тяхното разтревожено съзнание. През нощта те бълнуват в полусън, чуват канонадата, виждат автомобилите с “картечници”, нанизват с ножа или падат ранени… Или внезапно започва да пълзи по стаята бял, като лист хартия, лъч на турския прожектор. Раненият се събужда в студен пот. Всичко е тихо, топло е, наоколо има бели възглавници, само от другите легла се раздават тихи стонове, отблясъци на болка и на подобни сънища. Унася се наново за няколко минути и отново чува командата “Напред! На нож!”. Спирайки дишането, тича напред. Вижда турския офицер, как той се обръща настрани, вика на своите някаква команда, но недоизричайки я до края, маха с ръце и пада настрани, ето-ето ще падне, но вече той няма време да падне, приближават се първите редици, и ножът навлиза в сукното на офицерския мундир. Раз – Два, – набучил и веднага издърпал. Всичко е направено правилно, както са го учили в строя. Само че на цевта останал само половин щик.

Така те лежат тук, от 21 годишни до 48-годишни, селяни и граждани. Ето този е градинар, този – месар, тук е бояджията, четири селянина, отново градинар, а този слабият, с големите мустаци и възпаления поглед – търговец. Най-зле се чувствуват тези, които не са били в бой, а са заболяли по пътя от простуда, зараза или от нещастна случайност. Ето рамото на този старец е премазано от каруца, натоварена с бодлива тел. Неговият съсед още преди войната си изгорил очите в каменоломна с динамитен патрон. Мобилизирали го по-погрешка, сега го върнали. Този кавалерист има счупване на ключицата – паднал е от кон. До него е артилерист с гнойно възпаление в средното ухо; главата му е бинтована, чертите изкривени от непоносима болка. “Два дни вървях аз от Ямбол надолу по Тунджа, бях няколко часа под турски огън – и нищо, – разказва черен, като смола войник-софиянец (жител на София), а тук трябваше да се помогне да измъкнем оръдието, подхлъзнах се, паднах, колелото му премина през крака ми, коста тресна, лежа вече девети ден!”…

Лекоранените, изписани от болницата, ходят по улиците, пътуват в трамваи, появяват се в кафетата. Те вече навлязоха като съставна част в живота на населението. А там, под Одрин и около Чорлу, стават нови боеве, трещят митралезите, пука се шрапнела, и нови хиляди ранени ще бъдат изхвърлени утре в сърцето на страната. Ще се прекроят границите на Балканския полуостров, но това страшно наследство на войната, на израненото, осакатеното и душевно-наранено трудово поколение още задълго време ще легне със страшна тежест върху културното развитие на малката страна.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

LEON TROTSKY. „TO TURN BACK THE FIRST LINES AND AGAIN „TO DRAW A KNIFE“ ON THEM“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, № 43 (23619) from 28 October 2011, p.15.

– LEON TROTSKI. „THE ARMY OF THE VICTORS“. 6th December 1912.

АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Лев Давидович Троцки. (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България като военен кореспондент и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл” и до в.”Одеска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.338 на вестника „Киевска мисъл“ от 6 декември 1912 г.

Лев Троцки
АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

– Когато ще пишете за войната, казваше ми на сбогуване един интелигентен българин, участвувал като доброволец в три сражения и по болест върнал се малко преди това в София, – напишете непременно за една голяма истина: тези, които най-силно агитираха за война, които най-яростно се изказваха на митингите и в печата, нашите стамболовисти и другите патентовани патриоти, всички те по възможност се уредиха на безопасни позиции: като адютанти, в щаба, при цензурата… А идейните противници на войната, онези, които смятаха за свой политически дълг да се борят срещу въвличането на нашата страна в това страшно предприятие, всички те, всеки на своето място, честно и мъжествено изпълняваха своя дълг.
Това твърдение, което аз и преди това не веднъж бях чул и в отделни случаи имах възможност да проверя, по същество, не се нуждае в доказателство: до такава степен то е вътрешно правдоподобно. То разбира се, само ще спечели в своята убедителност, ако вие мислено го поставите според нашите руски нрави…

Неизвестен летец от Императорския Въздушен флот на Русия, старши унтер-офицер, участник в Балканската война от 1912 г., с български орден.
Писаха, че българският народ искал и настоявал за война. По-специално за това настояваха някои руски журналисти, които се осведомяваха за настроенията на народа в генералния щаб, ако не в щабовете на октомврийската партия. Но това не е истина. Народът не искаше война и не можеше да я иска. Селянинът, от който вземаха добитъка, продоволствието, каруците и когото изпращаха под Одрин; жената, която останала с децата в опустялата къща, – те не искаха война. Те биха били много радостни от мирното уреждане на нещата. Но командващите класи се оказаха неспособни да намерят друг изход от положението, освен взаимното изтребване на българските и турските селяни. И когато войната се оказала натрапена на народа от цялата предшествуваща политика на балканските правителства и европейската дипломация, българският войник прие войната, прие я съзнателно, като единствен изход от непоносимото положение, създадено от македонския хаос, от една страна, и българския милитаризъм – от друга. И тези съзнателно приели войната селяни и работници, грамотни и докоснати от школата на общото избирателно право, както показал опита, се оказали добър военен материал. Именно те осигуриха победата.

Съвсем друга картина представлявал българския офицерски корпус в своя горен пласт. България не беше водила войни в продължение на 27 години. За това време „героите” от cръбско-българската война в достатъчна степен успяха да привикнат към обстановката на покой, заможност и облаги. В страната растяло богатството, възниквали банки, нараствал бюджета, увеличавали се доставките, откривали се големи източници за забогатяване. Майорите и полковниците от 1885 година се превърнали в генерали – предимно в интендантски, търговски и банкови генерали. Култът към армията се превърнал за тях преди всичко в култ към собственото забогатяване. И техен бог отдавна не бил вече Марс, а Хермес, и при това – както показал процесът на стамболовисткото министерство – в своето двойно звание: бог на търговията и бог на кражбата.

Стамболовистите имат най-голямо от всички партии влияние във висшите кръгове на офицерството. Савов, главнокомандващ българската армия, бивш военен министър на стамболовисткото министерство, се ползвал сред офицерството с голяма популярност, която – много любопитна черта за българските политически нрави! – не била разклатена от отдаването на Савов под съд за злоупотреби. Последното стамболовистко министерство (1902-1907 г.) отпусна големи суми за армията, като на оръдие за „национални задачи”. Но някак си така стана, – природата на национализма не търпи празнина! – че значителната част от военния бюджет бе окрадена от министрите-стамболовисти ведно с френските сенатори и дипломатическия агент на Франция в София. Когато по-нататъшното пребиваване на стамболовистите на власт се оказало невъзможно, те сами препоръчали демократите на Фердинанд, като партия която е най-близка към тях по въпросите на външната политика. Намирайки се в опозиция, демократите настоявали за предаването на стамболовистите на безпощаден съд. Но поемайки властта, те всячески се стремяли да се отклонят от това. И само тогава, когато у самите тях им стана нечиста работата, във връзка с финансовите операции при изкупуването на източнорумелийския ЖП път, и положението им се разклатило, демократите били принудени да посегнат към последното средство, – и демократичният парламент разпоредил да се дадат под съд и двата стамболовистки кабинета: на Петков (убития) и на Гудев. Най-тежко компрометирани се оказали: министърът на търговията Генадиев, министърът на финансите Пайков и военния министър Савов. Следственната комисия работила около две години, и професор Данаилов съставил обвинителен акт от 2 хиляди страници. Дори вече тези размери на обвинителния акт свидетелствуват, че стамболовистите имали достатъчно причини да работят в направлението на войната, която би трябвало да доведе до углавно-политическа амнистия.

Български офицери и войници в окопно укрепление край Чаталджа

Главният представител на воинствуващият стамболовизъм на полето на журналистиката бил Симеон Радев. Тази фигура, получила – благодарение на военните кореспонденти, – всеобща известност, заслужава известно внимание. В началото на 1900-те години Радев бил „анархист” и издавал през 1901-1902 г. зад граница „Mouvement macedonien“ („Македонско движение“), където изявявал като привърженик и рекламист на македонския революционер Сарафов, убит по-късно от агента на Сандански – Тодор Паница. Връщайки се в България, Радев се присъединил към стамболовистите, които открай време се отличавали с изкуството да греят ръцете си около македонския въпрос. В качеството си на неизгубил дарованията си и на свой ред неглупав журналист, Радев успял да се превърне в необходим за стамболовистите човек. И когато Савов, имайки зад гърба си роман от 2 хиляди страници, станал главнокомандващ, а другият стамболовистки генерал Фичев – началник на щаба, Симеон Радев се превърнал във фактическия хазяин на военната цензура. За това имаше и още една специална причина. Радев е автор на историческия „труд”: „Строители на България”. Най-близкият том на това съчинение ще бъде посветен на сегашната война. По такъв начин, онази мярка от слава, която историята трябва да увенчае победоносните полковници и генерали, в голяма степен зависи от Симеон Радев. И няма защо да се казва, че той се постарал да извлече всички изгоди от своето положение. Докопалият се до власт бивш „анархист” приложил всичките усилия на своята груба натура за това, да отрови съществуването на европейските журналисти, принудени да се докосват до него. Наистина, на някои той правил отстъпки – по общо убеждение, не безкористно. И единствено в самия край, когато Радев прекалено уж безцеремонно поставил и двата крака върху масата, – били принудени да го махнат.
Още един пример
За военен комендант на София бил назначен полковника от запаса Бонев, търговец, банкер и в най-висша степен подозрителен гешефтар. В качеството си на юначен, както се казва човек, Бонев не веднъж се хвалил, че би съумял да отнесе в джоба си цяла София, ако го бяха назначили за два месеца като кмет. Рушветчийството в комендантството става съвсем открито. А тъй като, освен всичко останало, комендантът има най-близко отношение към реквизицията, то може без голям труд да си представим, какво там става.
В едно софийско кафе на мен ми показаха бившия градоначалник на София, който, както си спомням също бил стамболовист, и който по свое време бил разобличен, че е агент на турското правителство. За да се избегне „скандала” тогава не го съдиха. А сега този субект отново носи офицерска форма и е с някакво звание при военното министерство.

„Популярен” генерал, когото не успяха да осъдят за кражба на държавни пари, – е в качеството на главнокомандващ; истински… престидижитатор – е в качеството на комендант; безцеремонен кариерист – е в качеството на военен цензор; турски агент в запаса – е като необходима фигура при военното министерство, – всичко това заедно хвърля достатъчно ярка светлина върху нравите на командващия състав на армията. От самосебе си се разбира, че началствующите направили съответния подбор на най-близките подчинени. Кумството при това играело решаващата роля. Кариеристите от средата на редовните офицери се уредили на безопасни, при това небезизгодни места. Командването над всички низши бойни единици, до ротите включително, било дадено предимно на офицерите от резерва, т.е. по същество на интелигентните граждани, много от които били принципиални противници на войнакта, но веднъж попаднали в отговорно положение, добросъвестно изпълнявали своето дело.

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия и щабни офицери, 1912 г.

Действително ли толкова добри са били стратегическите планове на българския генерален щаб, ми е трудно да кажа. Но предполагам, че работата въобще не била в тези планове. Слуховете, идващи от добре осведомени източници, твърдят, че командира на 3-а армия Радко Димитриев, близък до цанковистите, русофил, се намира през цялото време на нож със стамболовиста Савов и генералния щаб, изпълнявал най-важните операции на свой страх и по 3-4 дни държал Савов в пълна неосведоменост. Вече само това едно обстоятелство ни кара да се съмняване в пълната съгласуваност на военните действия под всеобхватния, като че ли контрол на генералния щаб. Но каквато и да е била сметката, съвсем ясно е, че за своите победи българите, както и сърбите, дължат на пълния морален распад и техническата неподготвеност на турската армия. Победата е осигурена от гражданите войници и гражданите офицери, честно изпълнили това, което те смятали за свой дълг.
Стремителното, така наречено (от г-н Немирович-Данченко) „скобелевистко” движение на армията на Радко Димитриев от Киркилис към Чаталджа е било предизвикано не от предварително разработен план, а от паническото отстъпление на турската армия, лишена от нравствената сила на съпротивата. В каква степен цялото това движение било малко предвидено, е видно от това, че то съвършенно не било съгласувано с тиловата служба. Доставката на продоволствие и транспорта за ранените било направено отвратително. Войниците по време на път не яли по два, по три дни. Ранените цели седмици оставали без превръзки, в раните им имало червеи. На всичко отгоре, достигналата в продължение на по-малко от две седмици от Киркилис до Чаталджа армия, съвсем изтощена, останала без бойни припаси. Генерал Димитриев се опитал да превземе от движение и Чаталджа, както Лозенград. Но напрасно той вкарал при Деркос трескавите войници по пояс и по гърди в калта и водата, където турците ги разстрелвали като патици: по-нататъшното движение било спряно. На измъчената армия и оставало само да умира от тифус и холера и да се гърчи от ревматични страдания. „Скобелевщината” се обърнала към победителите със своя друг край.

Българската пехота в поход

Същият този Радко Димитриев – и в това, той несъмнено действувал ведно с главнокомандващия, – внесъл отровата на ужасяващата деморализация в редиците на армията, тласкайки я по пътя на безчовечната разправа с ранените и пленените врагове. „Ако ранените и пленените турци затрудняват транспортите, – да се вземат мерки за отстраняването на препятствията”. Това било разбрано: ранените и пленниците започнали да се избиват – отначало със стотици, а след това с хиляди. Радко Димитриев всичко заложил на една карта: върху енергията на натиска. При това той, с късогледството си на генерал- храбрец, отлично владеещ хладното оръжие, ни най-малко се грижил за поддържането на висота на основния капитал на армията: нравственото самоосъзнаване на войниците. При все това, че не е от най-лошите генерали на българската армия, Димитриев обаче сам е дълбоко пропит от онези черти на кариеризъм, непридирчив хазарт и нравствен цинизъм, чието въплъщение бил антагонистът на Димитриев, главнокомандващия Савов.
Не благодарение на недоизказания още гений на своите генерали, чиито грешки са били очевидни, а заслугите им още изискват критична проверка, България е одържала своите победи. Ако военните победи създават чест, то по право тази чест принадлежи на издържливостта и съобразителността на българския селянин и работник-войник и на българския интелигент-офицер.

„Киевская Мысль“ N 338, 6 декември 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

LEON TROTSKI. “THE ARMY OF THE VICTORS”. 6th December 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– LIFE ON MARS. NEW EVIDENCES

ЖИВОТЪТ НА МАРС. НОВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Дали е имало живот на Марс? Това вече от няколко години не се отрича от специалистите, занимаващи се с откриването на различните му форми (близки или идентични) с тези на човечеството. И естественно вниманието е насочено към откриването им на повърхността на близките ни планети в нашата Слънчевата система.

През годините на нашето десетилетие (особено в периода 2006-2011 г.) голяма група учени, ръководени от известния киберархеолог Джоузеф Скипър (Joseph Skipper), се занимава именно с тази дейност. В състава на групата ентузиасти влизат учени от Италия, Франция, Германия, Зимбабве, Австралия, Мексико и др., които много внимателно преглеждат съдържанието на стотиците хиляди фотографии, направени на повърхността на Марс както от нашите сателити, така и от изпратените там марсроувъри (Mars Exploration Rovers) – Spirit (MER-A) и Opportunity (MER-B). И резултатите не закъсняват да се появят – открити са много находки и свидетелства, които потвърждават факта, че десетки милиони години преди появата на живот на Земята, на Марс той е бил в напреднала форма на развитие и вероятно, поради някакъв катаклизъм е унищожен. Ето и една част от доказателствата – фотографии, потвърждаващи наличието на изкуствено създадена транспортна система, монетообръщение (?!) и изваяни статуи. На част от фотографиите са дадени и координатите на изображенията, за да се улесни проверката им в Google Марс.

ТРАНСПОРТНА СИСТЕМА

Представените фотографии са много сериозно доказателство за съществуването на изчезнала цивилизация, която е използвала на повърхността на Марс своя транспортна система. Тя е открита в района на кратера Hale, където се предполага че има и други запазени свидетелства за бившето съществуване на марсианската цивилизация. Независимо от сложния ландшафт, заснет на Марс, изпъква ясно изкуствения произход на заснетите обекти – нещо подобно на „железопътна линия” с изоставен на нея рязко контрастиращ на останалия фон обект – нещо като„вагон”. Окончанията на транспортна система би могло да са скрити под повърхността на Марс , т.е. под днешните марсиански природни структури, а е възможно да не са излязли и на фотографиите, заради спецификата на осветлението, при което обектите са били заснети. Увеличението на резолюцията на фотографиите, като че ли ни позволява да разгледаме и някои подробности от фотографиите – според киберархеолозите, това е преди всичко повдигната над повърхността транспортна система, даваща собствени светлосянки и завършваща неочаквано в северната част на грубата депресия на ландшафта.

Съществуват две мнения за заснетия участък – първото допуска, че това е неголяма част от голяма индустриална мрежа, която е останала скрита под лъжливия „златен цветен слой” на повърхността на Марс. Второто (което се приема от повечето изследователи) – допуска, че това е преднамерена форма на изява на изкуствен интелект (IT) , управляващ програмата за намеса в нашата галактика заедно с нейните т.нар. „програмни ограничения”, а не е начин за показване на остатъците на изчезнала цивилизация на човечеството. Но това може да се докаже единствено от реализацията на по-висока резолюция на изображението, при което ще изпъкнат незабележимите днес подробности от произхода и структурата на транспортната система. Подобни факти за намесата на изкуствен интелект са открити в последните години и в изображенията на други фотографии, направени от марсианските сателити и марсроувъри.

МОНЕТА, ОБЕЦА, МЕДАЛИОН ИЛИ КОПЧЕ?

Показаната фотография, направена от марсианския ровер Spirit демонстрира една малка яма, издълбана от неговата т.нар. ръка „RАТ” (Rock Abrasion Tool) на чието дъно е открит един малък кръгъл диск от неизвестен метал. Тази фотография станала възможна чрез използването на инструментите разположени на марсроувъра и с помощта на прикачените рентгенови спектрометри за алфа-частици и микроскопичния електронен блок за създаване и изпращане на изображения. И ето – ново аномално доказателство от т.нар. изкопан от марсроувъра „джоб” – малък кръгъл диск, посочен с жълта стрелка. Тази фотография е открита от изследователя Алберто Ремели (Alberto Remelli) от Верона, Италия и е оценена много високо от самия киберархеолог Джоузеф Скипър.

Ако сравним горното изображение с примерните изображения на наши малки антични монети или пък копчета, веднага проличава типичната особеност на този малък изкуствен диск. Има някаква близост между посочените земни и марсианския случаи – а именно, че на тях в повечето случаи е изобразено лице на човек. И тук като че ли успокоение за читателя е внасен факта, че на малкия диск от Марс е изобразено лице. Какво е това? Заснетото изображение ни позволява да допуснем, че това може да бъде и монета, може да бъде и копче или обеца. Едно е ясно – че той е изработен изкуствено. За съжаление възможностите на марсроувъра Spirit, а и огромното разстояние от Земята до Марс (т.е. на преминаването на радиокомандата) не позволили там да бъде разкопано по-внимателно в структурата под аномалния обект и разгледано повече.

СТАТУЯ, СКУЛПТУРА? ДА!

Това откритие като че ли изненада света със своето изящество и самота на повърхността на планетата Марс. Фотографиите на скулптурата на хуманоид (марсианка?) са открити от фрeнската изследователка Марсела Браво (Marcela Bravo) и по-късно допълнени от зимбабвийския изследовател Ролф Варга (Rolf G. Varga). Фотографиите са направени от панорамната камера на марсианския Роувър „Spirit” и са внесени в неговия фотожурнал с координати на фотографиите – West Valley Panorama NASA Photojournal PIA10216. Това забележително откритие на повърхността на Марс демонстрира на цялото човечество един факт за ръкотворната дейност на някога съществувала цивилизация – скулптора на човешко тяло (?) седнало на повърхността на Марс. Човешкото асоциативно мислене ни позволява да допуснем, че към този обект е водел път, че това не е случайна конфигурация, която е останала на повърхостта на планетата, а е част от нещо друго, голямо и все още неизследвано.

Особено важно е за нас фактът, че освен някои подробности, като наличието цифрата „5”, която е видна при мнокограто увеличение на фотографията на статуята, е нейния неестествен цвят спрямо останалата марсианска повърхност – той контрастира на нейния фон и е доказателство за изкуствения и произход. Цветът на статуята ни позволява да бъдат открити и отбелязани днес повече подробности от нея. Но все пак, какво е това – мумия на човек или статуя? Не се знае, но едно е ясно – този обект е в рязък контраст с естествените геологични структури на Марс и е доказателство за извършена интелектуална дейност в много от нейните аспекти. Ясно са различими крайници, гръд, глава и други анатомични подробности, характерни за човека.

ДИСКЪТ!
По време на едно от своите движения по повърхността на Марс бил заснет и един любопитен кадър, съдържащ и изображението на диск с много правилна кръгла форма и с отверстие в центъра. На пръв поглед този диск много прилича на CD-R с отвор в центъра. Според едни от изследователите, този диск лежи на повърността, но според други – не. Какво е това? Едно е ясно – слънцето се отразява в него и това направило възможността да бъде заснет реална.

Откритията на Марс не свършват до тук. Тепърва ще сме свидетели и на много други. Въпросът е кога ще ги видим или почувствуваме. Доказателствата във фотоархивите на NASA са събрани, остава само специалистът да ги разгледа и открие. А това е трудно – иска се много време, средства и интелект… Все пак Джоузеф Скипър и сътрудниците му поставиха началото…

А в същото време и двата американски марсроувъри продължават да вървят, изминавайки от 2004 г. до днес – октомври 2011 г., стотици километри. И никой не се запитва – как така те продължават да вървят, без да дават срив в нито една от своите системи – било телевизионна, било механична или някоя друга. Кой ги ремонтира и енергийно презарежда? Кой ги насочва към интересни обекти? За това НАСА мълчи, все още мълчи…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

LIFE ON MARS. NEW EVIDENCES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th November 2011.

– LEON TROTSKY. „AROUND KIRK-KLISE“. Archive from 1912.

ЛЕВ ТРОЦКИ. „ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ
I. Превземането на Лозенград
Вчерашният ден беше за София ден на голям празник: вечерта в шест часа военния министър получил от главния щаб в Стара Загора телеграфическо известие за това, че е превзет Кърк клисе (Лозенград), турска крепост на изток от Одрин, на 60 километра от българската граница. Тази новина нетърпеливо я чакаха няколко дни, цивилните политици от кафене „България” вече няколко пъти в течение на последните дни получаваха от най-достоверни така да се каже източници известието, че Лозенград е превзет. Софийската преса също така вече неведнъж сривала Лозенград до основите. След първите, чисто второстепенни „победи” при Тъмръш, Джуман, Мустафа-Паша** и др., населението очакваше несъмнен, истински успех. Накрая, на 11-и, в 4 часа след обяд, Кърк клисе е действително бе превзет. Появиха се знамена.
Седейки вече тук, на балканска почва, аз не „вярвах” във войната, т.е. вътрешно още не я възприемах. След Кърк клисе аз това не мога да повторя. Война има. Аз я усещах. Аз бях в болницата на Червения Кръст и видях там първите български ранени в първите сражения от 5 октомври при превземането на Тъмръш и от района на Хасково. А в 5 1/4 ч., намирайки се в помещението на министерството на външните работи, узнах, че Кърк клисе е превзет.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.
В продължение на последните три дни уличните слухове доста често „превземаха” Лозенград. Но телеграмата на Генералния щаб всеки път оповестяваше само за новото приближаване на Източната армия към Лозенград. И само днес телеграмата от щаба донесла истинското известие за падането на първата сериозна турска позиция. Около 5 часа, някакъв майор извикал на тълпата тази вест от балкона на Военното министерство и разхвърлял къс печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжили Военното министерство. Скоро на улицата се появила манифестиращата младеж. Националните знамена се показали над тълпата, по прозорците и на покривите. Военният министър се показал от прозореца и каза неголяма реч в слава на България и българските юнаци. След четвърт част, електрическите токове на националния ентусиазъм пронизаха цялата атмосфера на София, тълпата напълнила улиците, минувачи отново и отново повтаряха радостната вест, поздравяваха един другиго, викаха „ура”, приветствуваха с бурни възгласи гръцкия посланик пред хотел „България”. Тълпата издигна на ръце гръцкия посланик и софийския кореспондент на лондонския „Таймс”, м-р Баучер, който тук се явява нещо като лорд-протектор на българския народ. Знамената се появиха над вратите, по прозорците, на покривите. Премина факелно шествие, юношите стреляха нагоре от револвери. Доближиха до Двореца, напрасно опитвайки се да извикат царицата (Фердинанд е в Стара Загора). Викаха „ура”, пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”. Минувачите се поздравяваха един друг и непрекъснато повтаряха кратката вест, стараейки се да изтискат от нея подробности, които тя в себе си не съдържала. 25 хиляди пленени! – ми съобщиха в пощата, където аз в невероятна блъсканица и суматоха подавах срочна телеграма.
– Колко са пленниците? – ме попита български журналист.

Български войници на улица в Лозенград след завземането на града, 1912 г.

– Казват, 25 хиляди.
– Не е вярно, – ми отговори с възмущение в гласа, – 35 хиляди!
А когато аз, след четвърт час, си пробивах път през тълпата към своя хотел, момчетата продаваха специална „притурка” (приложение) към „Камбана„, където се казваше: „пленниците са 40 хиляди, в това число и морския министър Мухтар паша , принц Абдул-Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузера, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада” и т.н и т.н.
Нямаше никакво съмнение, че тези данни са чудовищно преувеличени. Лозенград бил превзет в 4 часа през деня, „притурката” излязла тук на бял свят в шест и половина: за това кратко време победителите не можеха разбира се, да преброят своите пленници и своите трофеи, и нямаше защо да се удивляваме, ако съобщените от тях по първо впечатление данни се оказали преувеличени два, три или повече пъти. Точно така – дори повече пъти.

Превземането на Кърк клисе несъмнено представлява голям факт, в известен смисъл с този факт започва българо-турската война. Превземането на първата крепост – „след упорит бой”, – съобщава щабната телеграма, – трябвало силно да укрепи доверието на населението към армията и доверието на армията към командирите и към самата себе си. На изток от Одрин Източната българска армия получава опорен пункт и по такъв начин си облегчава настъплението срещу Одрин, от западната, по-малко защитена страна и движението на югоизток към Константинопол. В каква степен предаването на Кърк клисе е способно да деморализира турските войници, оттук е трудно да се прецени; но теоретично може да се приеме, че моралният плюс за българската страна трябва да се откликне с морален минус за турската. Би било обаче, голяма грешка да се приема онази оптимистична оценка на вчерашната победа и въобще на цялото положение, което тук се предава от уста на уста.
Софийската преса, която в по-голямата си част е направо безкрупулна в даването на фактическа „информация”, даде вчера съвършенно чудовищен каталог на лозенградските трофеи: 40 хиляди пленници, 40 хиляди пушки, стотици оръдия, милиони килограми провизии; сред пленниците са принцове, министри, паши… само принцеси и пауни липсват. Някои от европейските кореспонденти веднага телеграфираха на своите вестници тези сензационни данни и възможно е, че утре пленените принцове и паши ще пристигнат при вас по телеграфа вече от Берлин или Париж. А в действителност целият списък на трофеите е изсмукан от собствените нечисти пръсти на авторите на вестникарските „притурки”.

Пленена турска артилерия – 75-мм скорострелно оръдие “Круп”,засегнато от български артилерийски снаряди по време на обсадата на Лозенград, 1912 г.

Никакви официални сведения за бройката на пленените, а също и за количеството на жертвите от българска страна и до сега не са получени от Главната квартира. А от превземането на Кърк клисе вече са минали повече от 30 часа. Пристигането от Мустафа-Паша на 320 пленници (от тях 20 православни българи, 2 арменци, 1 еврей-планинец, останалите – турци) отново повдигна настроението на уличната тълпа. Пленниците са с червени и сиви фесове, облечени са добре, а не са в дрипи. Тълпата се отнасяше към тях с оживено любопитство, момчетата викаха „ура”. Но към обяд, по-внимателните хора започнаха да се тревожат от отсъствието на каквито и да било по-нататъшни сведения от Кърк клисе. Можеше да се предположи, че българската армия е дала много жертви, и че за това не искат да съобщят на населението. Но защо в такъв случай се съобщава за трофеите, а се мълчи за жертвите? Очевидно е, че трофеите не са много.

Генерал Радко Димитриев
Във всеки случай, да се правят изводи от съдбата на Кърк клисе за съдбата на Одрин, както това се прави тук от вчерашния ден от почти всички, няма никаква разумна възможност. Кърк клисе по своята широка периферия е защитен от земни укрепления и само от три постоянни форта. Одрин пък има 17 форта, разположени на пространство от 40 километра. Към това е достатъчно да се добави, че в мирно време в Одрин има пет полка крепостна артилерия и два отделни батальона, докато в Кърк клисе – само един-единствен артилерийски полк. На Одрин турците гледат като на ключа към Константинопол, тук те несъмнено са съсредоточили сериозни сили, а отбраната в Кърк клисе се водила главно за да се спечели време, тъй като времето за тях е всичко. Преимуществата на българите се състоят в голямата скорост на мобилизацията и придвижването на армията, в нейната еднородност и въодушевление. Преимуществата на турците – в несравнимо по-големия човешки резервоар и по-големите финансови възможности. Всеки излишен ден позволява на Турция да мобилизира своите азиатски войски и да се приближава към главния театър на бъдещите военни операции: одринския вилает и чаталджанския мутесарифат.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Политически обекти на войната са Македония и Стара Сърбия. Но главен театър на военните действия трябва да бъде пространството между Одрин и Константинопол. Съобразно с това, главната тежест на войната ще носи върху себе си българската армия. Сърбите, черногорците и гърците имат като своя главна задача да държат във вързано състояние западната турска армия и отделните гарнизони в Македония и Албания, което разбира се не изключва и там да има сериозни сражения.
II. Стига победи!
Кърк клисе е превзет. Какво по-нататък?
Как гледат на военното положение командващите военните окръзи и властите, какво те очакват в бъдеще, това ние не знаем: би било смешно от тях да се очакват на тази тема откровенни признания. Но хората с ясни глави, политиците, които не се поддават на стихийните настроения, са съвсем чужди по отношение на онзи оптимизъм, по който пътят между София и Цариград изглежда като път на непрекъснати, блестящи победи.
Един от ръководните политици на партия, която сега не се намира на власт, – аз съм лишен от възможността да посоча името на моя събеседник, – ми казваше още преди превземането на Кърк клисе: „Ние имаме много добра армия, ние харчим за нея прекалено много пари, много повече отколкото можем, нашите хора са настроени воинствено, аз се надявам на победи. Тези победи са ни нужни. Ние прекалено много взимахме от народа за армията, която 28 години оставаше в бездействие. Ние се нагърбихме с отговорността за съдбата на Македония, едно десетилетие и половина този въпрос държи в напрежение общественото мнение на страната. Македонските преселници, – а те у нас са стотици хиляди и те играят голяма роля в търговската, политическата и вестникарска сфера, – не ни дават и ден да се отдръпнем от Македония. С надежда към нас се вдигаха многохилядни селски въстания в Македония, с надежда към нас там се създаваха чети, с името на Македония ние научихме народа да носи върху себе си тежестта на нашия военен бюджет. Македонският въпрос е фермент на постоянно кипене, безредици и неувереност в нашата страна. Ние се надявахме на младотурския преврат, повярвайте ми: искрено се надявахме, чакахме установяването на нормални отношения в Македония, мислехме, че можем да хвърлим от себе си планината от военни задължения: на нас са ни нужни средства за училища, железопътни пътища, мелиорация и много друго. Но младотурците не успяха да приближат Балканите към разрешаването на македонския въпрос. Пак се появиха чети, започнала масова емиграция в Америка, турците предложиха проект за заселването на Македония с мюсюлмани, нашите български македонци изпаднаха в отчаяние, започнаха заплахи към министрите и към цар Фердинанд, населението недоволствуваше, отказвайки се да признае значението на скъпа струващата армия, която е неспособна да освободи македонските братя, а към всичко това се добавило и изострянето на недоволството във военните кръгове, офицерството мрачно си шептеше, и би могло да се очакват усложнения по гръцкия образец. По такъв начин, войната беше за нас вътрешна политическа необходимост. Аз съм уверен, че самият факт за тази война – независимо дори от нашите победи или поражения, – ще измени към по добро положението в Македония, като накара накрая Европа да разбере, че това малко ъгълче, ако там не се въведе човешки ред, ще си остане постоянна заплаха за мира на Балканите и в цяла Европа. За разлика от нашите съюзници – сърбите, ние не си поставяме широки планове, които по-вярно е може би да се нарекат мечти. Ние искаме премахването от Македония на турските военни орди и въвеждането на нормално самостоятелно управление. Това Европа не може да не санкционира в резултат на нашата война. Но едно ли нещо е голямо. Именно поради това войната трябва да бъде прекратена колкото се може по-рано. Платоническите победи на нас ще ни излезат прекалено скъпо, и дълго ние не ще ги издържим. Главната тежест на войната, естественно, ляга върху България, а нашият враг е още много и много силен. Именно в това нашето сегашно правителство, което се състои от много предпазливи хора, несъмнено си дава ясна сметка. Турция има 23-24 милиона население, – това е много голям резервоар. А ние вече поставихме под оръжие всичко, каквото имахме. Ние сме 4 ½ милиона. Повече ние няма откъде да вземем войници. С енергията на натиска ние можем да изкубнем от турците няколко блестящи победи – и стига. Тъй като всяка по-нататъшна победа може да се окаже за нас примка. Къде у нас сили, за да задържим отвоюваното? Турция е бавна и неповрътлива, но тя има възможност да доставя от своите азиатски владения все нови войски, да кажем през Мидия, и да ги разполага при Одрин или по-нататък на югоизток, зад Атанасиевата стена, при непристъпните чаталджански укрепления. Тук е достатъчно да се разположат 50 хиляди войници, за да се заключи пътя към Константинопол на армия от 500 хиляди души. Голяма война с Турция ние не ще издържим нито във военно, нито във финансово отношение. Би било престъпление да се лъжем сами себе си. Колкото по-рано ние приемем политически нашите победи, толково по-добре ще бъде са нас. Намесата на Европа, а това значи преди всичко на Русия, е за нас жизнена необходимост. Русия трябва да побърза да ни викне на нас: „Стига победи, спрете!”

Лозенград, началото на ХХ век

Такова е мнението на български политик, един от тези, които сменяйки се, стоят тук при кормилато на властта. И това обаче не е единично мнение.
III. След Кърк клисе
Трагичното и всекидневното вече се съчетаха в някаква необходима за поддържането на живота пропорция, създаде се и известно неустойчиво равновесие на войната и мира. Войната всмуква в себе си все по-нови и нови свежи сили и ги изхвърля тук при нас като отработен човешки материал: ранени и пленници.
Кърк клисе беше превзет на 11-и. След това настъпиха няколко дни затишие. Какво ставаше на главния театър на военните действия, никой не знаеше. Тайна, която обкръжава операциите на българската армия, своего рода е поразителна – именно с това, че това е действително тайна. Кой я осигурява? Във всеки случай, не само цензурните мерки на Генералния щаб. Безпорно много по-голяма роля играе относителната малочисленост и малокултурност на населението от тези области, където се разгръщат военните операции. Никаква цензура не би могла да скрие направлението на армията, на която би се наложило да се движи през полетата на Франция и Германия. На 18-и вечерта Гешов запитал Главната квартира, какво се чува при Одрин, на него му отговориха, че работата сега не е в Одрин. Слухът за това моментално преминал през всички кафенета. И тук можеше да се наблюдава любопитно психологическо явление. След превземането на Кърк клисе всички мисли били устремени към „Одрин”. Тук силно преувеличаваха мощта на къркклиските укрепления за сметка на одринските. Дори най-внимателният опит да се внесе необходимата поправка в оценката на относителната сила на двете крепости срещал в разговорите крайно рязък отпор. „Може би, логически вие и да сте прави, – казваха най-уравновесените, – но нашата армия няма да помръдне на юг, ако не превземе Одрин. „Одрин – сега това е национална необходимост”. В навечерието на войната Савов казваше: „Ще изгубим 20 хиляди души, но Одрин ще превземем”. Когато българите заеха Бабаески и достигнаха до Люле Бургас, така че стратегическата ситуация можеше да се сметне за окончателно изяснена, възразяваха: „Това са само второстепенни сили, главната армия е при Одрин; утре-други ден ние ще получим телеграма за падането му”. Когато дойдоха достоверни сведения за съсредоточението на 1-ва и 3-а армия срещу турските позиции на река Ергене***, обществената мисъл безболезнено напусна одринските позиции и се премести на 50 версти на юг; никой не казваше повече, че незабавното превземане на Одрин е национална необходимост. Изразителна илюстрация към въпроса за ролята на фетишите и мнимите величини в обществената психолoгия!

Български офицери и градски първенци в Лозенград

Само две денонощия по-късно официално съобщиха за завладените в Кърк клисе трофеи: 1200 пленници, 2 аероплана, 46 оръдия, 12 тежки оръдия и архива на гарнизона. Това във всеки случай е по-малко от това, което тук се очакваше… Мнимо-„достоверните” частни източници и съвсем недостоверните софийски вестници съобщаваха за десетки хиляди пленници, с пушки, продоволствени складове, палатки и т.н. За количеството на убитите и ранените от тази и от другата страна официалното известие не казва нито дума. В личен разговор министрите твърдят, че ранените са малко. Това е напълно вероятно, – т.е. че жертвите са относително малко, – тъй като всичко ни кара да предполагаме, че турците въобще не са се надявали да отбраняват Кърк клисе и се защищавали, главно за да спечелят време. Ако това е вярно, – значи турците са отстъпили своевременно, оставяйки за прикритие артилерийски батальон, който е и бил взет от българите в плен.

Ранени български бойци чакат разпореждания пред комендантството в Лозенград

Ширещата се тук характеристика на лозенградската крепост рязко се разминава с данните от европейския печат. Военният министър, генерал Никифоров направо заяви, че Лозенград – това е втори Плевен, че укрепленията са несравнимо по-съвършенни от одринските укрепления. Вестниците цитират подобно мнение на Голц-паша, макар че, вземайки в предвид характера на тукашните вестници, това въобще още не значи, че реорганизаторът на турската армия някога действително е казвал подобно мнение. Въпреки това, по много авторитетни европейски източници, Кърк клисе не може да се сравнява въобще с Одрин. По изработеният през 1882 година план, пътят към Босфора и Мраморно море трябвало да бъде преграден от четириъгълник от четири крепости: Одрин, Кърк клисе, Бабаески и Люле-Бургаз. От този план била осъществена само една негова част: оборудването на Одрин, разположен на 50 км от българската граница. Одрин е укрепен със 17 силни форта, разпределени на дължина от 40 километра. Що се касае Кърк клисе, отстоящ от границата на 60 километра, то той представлява широко развърнати земни укрепления само с три форта. Каква е била турската сравнителна оценка на Одрин и Кърк клисе, е видно от разпределението на военните сили в двете крепости. От тринадесет полка и седем батальона турска крепостна артилерия в мирно време са разположени: два полка – на Босфора, два – на Дарданелите, пет полка и два батальона в Одрин и само един полк в Кърк клисе. Тези данни, по наше мнение са съвсем достатъчни, за да не се приема широко разпространения и внимателно култивиран тук оптимизъм по отношение на скоръшната участ на Одрин.
________________________________________
И г-н Теодоров, сегашният министър на финансите и г-н Ляпчев, неговия предшественик, с голямо удовлетворение ми казаха за състоянието на българските държавни финанси. Националната банка може да предостави в разпореждане на държавата около 80 милиона франка в злато. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижките и нидерландските банки, като гаранция за изплащане по заемите. Остава още възможността за разширяване на хартиено-паричното циркулиране, но тази възможност има своите естествени предели, които емпирично се поставят с нарастването на ажиото на златото. На държавна издръжка се намират вече в продължение на почти четири седмици повече от 360 хиляди души, и това число все повече нараства, приближавайки се към 450 хиляди. Разходите за войника на ден се равняват приблизително на 5 франка. Това представлява ежедневен разход от 2 милиона франка, или 60 милиона в месец! Вече дори тази кратка сметка показва, че България, както и нейните съюзници, не могат да теглят войната в продължение на месеци, а трябва стремително да я завършат за седмици.
Но финансовата страна на работата, обаче не е най-важната. Съотношението на силите на България и Турция още по-властно изискват форсирано водене на кампанията. За това се говорило вече не веднъж: всеки излишен ден дава възможност на Турция да мобилизира своите азиатски резерви и да ги съсредоточава на онова пространство, където ще бъде решена съдбата на цялото балканско предприятие: между Одрин и Константинопол. От началото на мобилизацията изминаха вече 26 дни. Борбата за обладаването на Одрин трябваше да отнеме още седмици, а за това време Абдулах паша би могъл да доведе при фортовете на Одрин полева армия от 200-300 хиляди души. Затова цялата българска тактика може и трябва да разчита на бързината и натиска. А при такива условия съвсем естествено изглежда предположението, че главната българска армия няма да губи време под одринските стени. Оставяйки там отряд, който да държи във вързано състояние одринския гарнизон, сама ще се насочи (по-точно е да се каже: се е насочила) от Кърк клисе към юг – да търси сблъсъци с онази главна турска армия, която Абдулах-паша успял понастоящем да обедини под своето командване.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Старото название на гр. Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес)
** Дн. гр. Свиленград
*** Ергене (Ergene; Agrianes; Εργίνος, Erginos; Ergene Nehri) е река, която се влива в Марица в турската част на Тракия.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска Aрмия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 2 (23630) from 13 january 2012, p.16-17.

LEON TROTSKY. “AROUND KIRK-KLISE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.