– КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?


           КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?

     След завършването на войната в Европа, през 1945 г., в американската окупационна зона в Германия бил арестуван един немски офицер, служил по-рано във войските на СС. У него било открито писмо, подписано от групенфюрера от СС Фрелих, в което са дадени следните цифри: „166 млн швейцарски франка, 300 млн американски долари, 31 милиарда в златни кюлчета, 5,5 милиарда в наркотици…” Къде са разположени тези огромни суми и къде са тези ценности, и до днес никой не може да даде отговор. Не е трудно човек да се досети, че става дума за укрити по време на Втората световна война ценности, откраднати от нацистите. Днес е известно, че с приближаването на краха на нацистка Германия, нейните ръководители успяват да укрият на най-невероятни места награбеното от цяла Европа – най-вече злато и брилианти за милиарди долари, хиляди безценни произведения на изкуството, като по-голямата част от тях така и не са открити.  Вече почти 70 години историците и различни изследователи се опитват да оценят на каква сума са били откраднати от нацистите в различните европейски и северноафрикански държави и по-късно укрити така нар. „Съкровища на нибелунгите”. Според едни сумата надвишава 500 милиарда долари, но тази цифра не се приема като сериозна. През май 1945 г. само от хранилището в Алт Аусзее (Германия), от дъното на солните шахти били извлечени ценности за около 10 милиарда марки. В иззетите от резиденцията на шефа на РСХА Калтенбрунер и в други негови тайници, са извлечени съкровища за около милиард марки. И това е само капка в морето. Както по-късно свидетелствуват текстовете на различни секретни документи на Третия райх, в района на планините около езерото Топлиц (Австрия) са били съсредоточени основните тайници-убежища за културни ценности. Тук, в този район са били изпратени около 1000 германски транспортни средства с упаковани сандъци с ценности. А експедицията от 1958 г. успяла да извади от дъното на самото езеро само 16 сандъка. И в тях били открити милиарди френски франкове, които … се оказали фалшиви. И все пак за някои от тези нацистки и есесовски хранилища днес е добре известно

     СЛУЧАЯТ С РУДНИКА КАЙЗЕРРОДЕ

     Може би една от най-фрапантните операции на американските въоръжени сили свързани с така нар. „спасяване” на културни ценности е тази по изкарването на различни съкровища от рудника Кайзеррод в района на Меркерс-Кизелбах, Тюрингия, намиращ се на 300 км югозападно от Берлин. Именно тук, през март 1945 г. в една от солните шахти на рудника, нацисткото ръководство на Германия укрива златото на германския Райхсбанк, валутата на различни държави и много произведения на изкуството.

01

02

Когато през април 1945 г. предните отряди на 3-а американска армия влезли в Меркерс-Кизелбах, отговарящите за съхранението на ценностите лица (в това число ръководството на рудника, представителя на Райхсбанк и представителя на германските музеи) били арестувани. Но тайната била разкрита на американски военен патрул на 6 април от две французойки, които казали, че „това е шахтата, където германците крият злато”.

     На 7 април група американски офицери се спуска на дълбочина от 640 метра и открива там в солна пещера оставените от нацистите човали с милиард райхсмарки. Взривявайки с динамит стоманената врата на зала № 8 те попадат в помещение с дължина от 46 метра, ширина 23 метра и височина от 3,5 метра, където се намирали още 7000 номерирани човали. В подземното хранилище се намирали 8527 златни кюлчета, човали със златни монети от Франция, Швейцария и САЩ, множество пачки тяхна валута. Златната и сребърна посуда била смачкана, за удобство при съхранението на метала и поставена в сандъци. Куфари, пълни с брилианти, и други скъпоценни камъни, откраднати от затворниците в лагерите на смъртта, в съседство се намирали човали пълни със златни коронки и пломби. И много, много британски, норвежски, турски, испански и португалски банкноти… Ако всичко се събере заедно, ще се окаже, че това е една от най-богатите съкровищници в света, в която били скрити невероятните 93,17 % от всички златни резерви на нацистка Германия в края на войната. По-късно в други тунели са открити произведения на изкуството с общо тегло от 400 тона, в това число картини на Рафаело, Рембранд, Дюрер, Ван Дайк и др., собственост на 15 берлински музея, а така също и ценни книги от библиотеката на Гьоте във Ваймар. Всички тези съкровища, наброяващи 11750 сандъка били натоварени на 32 десеттонни камиона и при усилена охрана прехвърлени във Франкфурт.

03

04

А от 12 до 17 април съкровищата били тайно изнесени от американските военни в неизвестно направление. Именно в онези априлски дни американската преса писала за огромните „съкровища на нибелунгите”, попаднали в ръцете на войниците от 3-а американска армия, командвана от генерал-лейтенант Джордж Паттон. Но тайната на тази армейска операция по изнасянето на ценностите потъва по-късно със смъртта на Патон, който загива на 21 декември 1945 г. в автомобилна катастрофа.

     Съдържанието на още 667 нацистски хранилища в самата американска окупационна зона също попаднали при американците и много скоро след това – изкарани зад океана.

     Един от многобройните примери за присвояването на чужда собственост бил примерът с изземването на рисунките на Дюрер от мюнхенския събирателен пункт за културни ценности през 1948 г. Те били съветска собственост и били откраднати от нацистите от Лвовския музей, където се намирали от 1840-те години. След капитулацията на Германия, директорът на Мюнхенския събирателен пункт Стюърт Леонард през трето лице ги изнася в Ню Йорк, и сегашното им местонахождение е неизвестно.

05

 06

    Показателна е историята за връщането от американските военна администрация на 40 сандъка (иззети от едно нацистко хранилище) с експонати от музея в кримския град Керч през 1948 г.  При отварянето на сандъците се открива, че най-ценните предмети са изчезнали. Въпросът се изяснил едвам след като била открита в един от сандъците на една бележка на руски език със следния текс „Внимание! Важно. Съобщавам, че всички археологически колекции от Крим и други градове на СССР се съхранявали по време на войната в замъка Хохщадт в Южна Бавария. И всичко беше в образцов ред. Замъкът беше зает от американските войски на 22 април 1945 г. От това време никой не можеше да влезе в хранилището, и много от вещите бяха откраднати от американските войници. Всичко това, което е опаковано е събирано на пода, намерено в боклука. Някои от нещата уцеляха. Привет на Родината. 3 октомври 1945 г.” Така, с помощта на неизвестен човек, знаещ руски език, кражбите били открити. Но претенции нямало към кого да се отправят…

    И В ИТАЛИЯ НЕ Е ПО-РАЗЛИЧНО

     От американските военнослужащи пострадали и много от италианските градове. Огромни загуби били нанесени на музеите в Неапол. Веднага след навлизането на англо-американските войски в града били разорени минералологичните, зоологическите и други колекции на Университетао в Неапол. Кралският дворец бил превърнат в офицерски клуб с кафене и барове. В гигантския дворец в гр.Казерта, в който били окачени многобройни уникални творения на италиански майстори на четката, се нанесъл Главния щаб на съюзническите войски. И естественно след напускането на щаба, много голяма част от окачените експонати изчезнали безследно. А служителите от Пинакотеката се жавалвали на началството си, че „грубите военни… бягат, отнасяйки със себе си книги, антични и средновековни монети от различни колекции и произведения на изкуството”.

     Музейните колекции, които били открити в различните подземните хранилища били особено добре приемани от американските музейни работници. Веднага след получаването на достъпа до колекциите, те започнали да подбират произведенията на изкуството за попълването на фондовете на вашингтонската Национална галерия, ню-йоркския музей „Метрополитен” и други художествени центрове, разположени в различни американски градове. Първоначално тези експонати били показвани на американските ценители като „подвижни изложби”, след което потъвали в различни музейни фондове. Фактически САЩ си присвояват тези трофейни ценности, нямайки никакви права върху тях, тъй като на нейна територия не са се водили бойни действия и законите за реституция не се разпространявали върху САЩ.

     През 1946 г. американското военно командване успява да прехвърли на територията на САЩ 8722 картини на германски художници-баталисти. На всяка картина бил поставен печат със следния текст: „Този знак е правителствена защита срещу възможни бъдещи германски настоявания за връщането на всякаква вещ”. По такъв начин картините на германските художници-баталисти били обявени за американска собственост. По-голям късмет имала унгарската светиня – хилядолетната корона на първия християнски крал на Унгария Ищван I (Свети Стефан), която попаднала в ръцете на военнослужещите от 7-ма американска армия. Дълги години тя се намирала в американското златно хранилище във форт Нокс. А на официалните искания на унгарското правителство, американците винаги отговаряли:

     „За разлика от останалите кралски ценности и друеи съкровища, похитени от унгарските фашисти и изнесени в Австрия, короната на Свети Стефан (Ищван) не попада под действието на член 30 от Договора за реституция, тъй като тя не е била иззета насилствено, а била предадена за безопасно съхраняване на властите на Съединените Щати, които се грижат за нея.”

07

 08

    Веднага след завършването на военните действия в Европа, САЩ и съюзниците и се опитали да завладеят онази част от златния запас на нацистка Германия, който се пазел в швейцарските банки. Но за да избегнат участието на СССР в подялбата му, те се отказали от своите намерения, веднага след като получили от Швейцария авансово сумата от 780 милиона долара. Обаче златото, което било изнесено от нацистите от Нидерландите, Белгия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. окупирани държави, все пак останало в ръцете на американските финансисти.

     ДЕЛА, ДЕЛА, … НО БЕЗ ДОКУМЕНТИ

     От 1945 до 1962 г. в американските съдилища по исковете на потърпевшите са били доказани кражбите от американски военни в окупационните зони в Германия и Италия на 3978 произведения на изкуството. Но съдбата на много от тези трофейни ценности си останала неясна. Нещо повече, през 60-те години на ХХ век следствените и съдебните материали по тази категория дела неизвестно защо били унищожени.

     През 1990 г., една част от съкровищата изненадващо изкочили от там, където човек най-малко е очаквал – Тексас, САЩ, като героите този път били наследници на безизвестен ветеран от войната.

      Собственикът на магазин Джо Т.Мидор, съдейки по наличните свидетелства съхранявал безценно ръкописно Евангелие от IX век, в своя дом в гр.Уайтрайт, на 100 км северно от Далас. Украсеният с орнамент и илюстриран 1100-годишен манускрипт в обложка от злато и сребро, принадлежал на църквата в немския град Кведлинбург. Неочаквато той бил обявен за продажба в Швейцария.

     Манускриптът, чиято ориентировъчна цена е била 30 милиона долара, е с шест века по-стара от Библията на Гутенберг. Той съдържал всичките четири Евангелия, била написана със злато за нуждите на императорския двор и в края на Х век подарен на старинния град-крепост, възможно от император Отон III. Манускриптът и други съкровища били изнесени от Кведлинбургската църква и скрити в една шахта. През април 1945 г., ако се вярва на документите на американските военни, официалните лица се убедили, че тези ценности са все още там. Обаче няколко дни по-късно било открито че част от ценните предмети изчезнали, а разследването, което продължило три години – не дало резултат. Най-вероятно Джо Мидор, по това време лейтенант от американската армия е присвоил ценностите и ги изнесъл нелегално в САЩ, като по такъв начи извършил една от най-големите кражби на произведения на изкуството през ХХ век. Той искал да стане учител по рисуване, но обстоятелствата го принудили да стане собственик на магазин. След смъртта на Мидор, когато наследниците започнали да предлагат за продажба съкровищата от Кведлинбург, Данъчното управление на САЩ и ФБР започнали разследване. След няколко месеца юридически спорове, наследниците се съгласили да се откажат от всичко което получили в наследство за сумата от 2,75 млн долара. Сделката е много критикувана по това време, но все пак съкровищата успяват да се върнат в Германия през 1992 г.

09

010

     ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ НА АМЕРИКАНСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

     Три дни след настъпването на 2001 г., в западната преса се появила една любопитна бележка, загатващ за един много пазен в тайна дипломатически скандал:

     „ДЪРЖАВНИЯТ СЕКРЕТАР ПОПАДНАЛА ПОД РЕСТИТУЦИЯ

     Държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт се отказва да връща картини на предишните им собственици, някога нелегално изнесени от Прага от баща и.

     В интервю за австрийския вестник „Neue Kronen Zeitung”, Мадлен Олбрайт заявила, че двадесет картини на холандски майстори от ХVIII век и колекция от сребро са законно наследени от нея от баща и и се явяват собственост на семейството на Олбрайт. По мнение на държавния секретар на САЩ, австрийското семейство, които притежавало тази колекция до 1945 г., днес няма никакво право върху нея.

     Скандалът около картините на Мадлен Олбрайт  се разгорял, когато наследниците на австрийския промишленик и земевладелец Карл Небрих и изпратили ултиматум, в който настоявали да им бъдат върнати принадлежащите им картини.

     Няколко години преди това Мадлен Олбрайт, тогава още американски посланик в Унгария, имала глупостта да посети в Прага къщата, в която през 1945 г. живял баща и Йозеф Корбел, чиновник в следвоенното чешко правителство.

     Както се оказало, почти до този момент, когато Прага била заета от съветските войски, в това здание живеело семейството Небрих-Хармер. През 1945 г., членовете на семейството бягат от комунистите в Австрия – за всеки случай, тъй като никой от семейството не е сътрудничел с фашистите.

    В опразненото здание е заселен Йозеф Корбел със семейството си и с десетгодишната си дъщеря Мадлен. Половин година по-късно Корбел е преместен в Белград. Той взима със себе си картините и среброто от зданието; същият този багаж съпровожда дипломата, когато той емигрира в САЩ.

     Австрийското семейство Хармер вече използвало всички начини на въздействие върху американската „желязна лейди”. Започнали от коректното „Ние не вярваме, че семейството на държавния секретар на САЩ получава удоволствие от неща, които не им принадлежат”.

     Завършили с агресивното „Нейния баща действувал отвратително, заплашвал и ни е взел картините”. Членовете на семейство Хармер специално посочват това, че Мадлен Олбрайт се проявява като защитник на връщането на незаконно преместените предмети на изкуството на предишните им собственици, в частност на жертвите на холокоста.

     При това наполовин еврей бил точно бащата на Мадлен Олбрайт, който бил принуден да бяга от Чехия по време на нацистката окупация, а Хармери са чистокръвни германци.

     Сегя, нямайки политическата поддръжка от страна на австрийското правителство практически прекратили борбата си срещу държавния секретар на САЩ. Нея я обвиняват в двоен стандарт. Като държавен секретар тя е за реституцията, като колекционер – против.

     И нейната близка отставка, вероятно само ще я укрепи в желанието и нищо и на никого да не дава.”

     Малко по-късно Държавният секретар на САЩ си подава отставката.

     Любопитно нали?

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

„THE VISITING-CARDS“ OF THE DISAPPEARING CIVILIZATIONS


„ВИЗИТКИТЕ” НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Oopart (Out Of Place ARTifact) е английският термин за обозначаването на няколко десетки доисторически обекти, които са открити в различни точки на нашата земя. Нивото на технологиите, които са използвани за създаването им, по принцип се се съгласуват с възрастта им, определяна от физическите, химическите и/или геологическите показатели. Тези находки често пъти сриват вярата в консервативно настроените учени и предизвикват възторг в напредничевите изследователи и в тези, които се интересуват от алтернативни теории.

„ЛОНДОНСКИЯТ” ЧУК

През 1934 г. американските туристи Макс и Ема Хан по време на една от своите разходки в околностите на градчето Лондон (щат Тексас) сред местните скали обърнали внимание на един скален отломък със много странно вложение в него. Първоначално те не поввярвали на очите си: в лежащия варовиков къс имало най-обикновен чук. Той бил единно цяло с отломъка и се виждало че е попаднал във варовика в момент на образуването му. Металическата част на чука имала дължина от 15 см и диаметър от около 3 см. Дървената дръжка при опипване напомняла на камък, което потвърдило факта, че е вкаменена отдавна. Туристите веднага разбрали, колко е важна тази парадоксална находка и я взели със себе си.

o

Първоначално учените се отнасят доста скептично към тайнствената находка, като допуснали, че тя е майсторски направен фалшификат. На никой не му минало през главата, да повярва в реалността на съществуването на доисторическия чук, та нали възрастта на варовика, в който той се намирал, бил на около 140 млн години (някои допускат, че е и от по-рано – дори от геологичния период Ордовик или Силур)…. Та нали не са могли да го направят динозаврите?!
Тази находка не изчезнала във времето – желанието на учените да разкрият наглата мистификация, ги накарало да се заемат по-обстойно с нея и да и направят по-подробни изследвания. Точно тук те били принудени по-дълбоко да се замислят. Работата се състояла в това, че дървената дръжка на чука се оказала на практика вкаменена, а вътрешността и дори се превърнала във въглен. Да се фалшифицира това нещо е било практически невъзможно. След като предметът бил открит в географската зона, позната като Плато Едуардс, изминали цели десет години, преди закрепената към дървената дръжка скала да бъде внимателно премахната, за да се разкрие главата на чука във вътрешността й. Намерен обвит в скалата, той бил убедително доказателство, че трябвало да е бил изработен преди скалата да бъде формирана около него (процес, който според някои отнема десетки милиони години).

o

Не по-малко сензационни данни били получени и при изследването на металическата част на инструмента, което било направено в Металургичния институт в гр.Колумбус (щат Охайо). Според сведенията на креационистите Ланг (1983) и Макуей (1985), се оказало, че чукът се състоял от 96,6% желязо, 2,6% хлор и 0,74% сяра. Никакви други примеси, характерни за продукцията на съвременната металургия не били открити. Поразявало качеството на желязото, което било изключително високо дори за днешните мерки. След рентгенографско изследване се видяло, че в желязото няма никакви мехурчета, не били открити и следи от въглерод, който присъствува практически във всички земни местонахождения на желязна руда. Поразително било и високото съдържание в желязото на хлор. Качеството на желязото дори по съвременните мерки е изключително високо и продължава да предизвиква много въпроси, тъй като не са открити като примеси такива метали, които се използват в металургията – калий, никел, волфрам, молибден и др.
Освен това, това парче желязо не ръждясвало. Още когато през 1934 г., туристката Ема Хан отчупвала варовиковото парче с чука, тя одраскала силно неговата металическа част, но дори и след 70 години по това място на повреда не се виждат някакви следи на корозия. Съвременните научни знания въобще твърдо отстояват позицията, че човечеството се е научило да правите такива средства на труда приблизително преди 10 хиляди години!
Сега този загадъчен чук е изложен в Музея на Сътворението (Creation Evidence Museum), близо до Глен Роуз, Тексас., а неговият директор Карл Е.Бауг, който откупил находката през 1983 г., я датира като елемент от най-ранния кредитен период (преди 140-65 млн. години). За съжаление, за този чук не пишат в учебниците по история, а учените предпочитат днес да не си спомнят, тъй като ще им се наложи да отговарят на крайно нежелателни за тях въпроси. За сега най-добрият отговор остава този на д-р Ханс Йоаким Цилмер от Германия, подробно изследвал загадъчната находка „Този чук е изготвен по неизвестна за нас технология”.
БОЛТ В КАМЪКА
Подобни открития днес са направени и на територията на Русия. А този знаменит камък с вкаменен болт в него е намерен също съвсем случайно – когато сътрудници на експедицията на Центъра „МАИ-Коспоиск” търсили в южната част на Калужска област парчета от метеорит. При прегледа на различни осколки, служителят на Центъра Дмитрий Курков открива каменен образец, в който неизвестно как е попаднал малък болт с размер около 1 см. При това, той имал и гайка. Как е попаднал вътре в камъка е неизвестно, геолозите от своя страна авторитетно съобщили, че той е попаднал в камъка още когато той е бил утаечна глина, т.е. преди около 300-320 млн години!

o

o

Направеният по-късно анализ посочил, че за изминалото време атомите на желязото успяли да дефундират, т.е. да преминат вътре в камъка на дълбочина от един и половина сантиметра, а на тяхно място застанали излязлите от камъка атоми на силиций-51. В резултат на това се създал естественият за този процес „кокон”. За палеонтолозите и геолозите това явление е съвсем нормално – те много добре знаят, че всичко което се намирало в камък, рано или късно също се превръщало в камък.
Звучи невероятно? Но само да звучеше!

ст.н.с. Николай Г.Котев,
д-р по история

IMG

IMG_0001

– LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ЧЕТНИЧЕСТВОТО И ВОЙНАТА“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

“ЧЕТНИЧЕСТВОTO И ВОЙНАTA”

„Вътрешната наша македонска организация – започна Христо Матов, вожд на едно от македонските революционни движения, – съществува непрекъснато от 1893 година. Но в първата епоха, от 1893 до 1902 година, нашата организация оставаше на легална почва. Впрочем, не мислете, че легално – значи в рамките на законите на Турция. Не. Но членовете на нашата организация, интелигенти и селяни, оставаха на своите собствени места, не прекъсваха своите постоянни занятия и не използваха бойни методи на действия. Легална ние наричаме тяхната дейност при съпоставянето им с четничеството. Четникът – това в повечето случаи е компрометирал се пред турските власти член на „легалната” организация: той скъсва със своята работа, със своето семейство, и с пушка на рамото отива в планините. Но четничеството възникнало по-късно. През 1903 година, у нас, както помните стана масово въстание. След разгрома на възстаналите селяни се разви четничеството, чиято дейност запълва четирилетието 1904-1908 г. Под влиянието на въстанието и четничеството, Турция бе принудена да пристъпи към финансова реформа в Македония, а Европа достигна до Ревелското съглашение.

Скопска чета на ВМРО. Правия комита в средата на снимката носи Български Национален Герб на калпака си,а седналия от дясно носи кокарда на Български войник. Тази кокарда представлява стилизирано Българско знаме-Бяло,зелено,червено

Това беше нашата огромна морална победа. Международната дипломация започна сериозно да се съобразява с нас. Но тогава стана турската революция. Четничеството се прекрати. Защо? Много от македонските дейци вярваха, че турската конституция ще даде възможност за легална и мирна борба, за широки реформи в Македония. Аз и моите приятели не повярвахме на това. Но другите повярваха. Сандански вярваше. Чернопеев. По-голяма част от четите слязоха от планините. Аз казах по това време на двамата свои войводи, Петър Ацев и Петър Чаулев: „Връщайте се в планините, задръжте останалите и съхранете във вашите ръце оръжието”. Те заминаха, но беше вече късно, и на тях им се наложи да се върнат. Тогава ние казахме: трябва поне легалната организация да запазим. А нашата сила винаги е била не в четите, а в масовата организация на селяните и отчасти на гражданите. Четите са само неголями бойни дружини, набиращи се от масовата организация.


Сборната чета на Скопския конгрес на ВМОРО през 1905 г. първи ред долу: войводите Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Бабата, Стефан Димитров, Кръстьо Българията, Петър Ангелов, Константин Нунков и др.

Недоволството от младотурците се откри много скоро. Но тогава стана абдул-хамидовската контрареволюция, а след това, през април 1909 година, новата победа на комитета, при откритото съдействие на македонците. Младотурците ни казаха: „Поспрете малко, дайте ни срок, ние ще въведем в Македония реформи”. Аз продължавах да оставам недоверчив. Не можеше да не се направи опит. Нашите чорбаджии, богаташи, ни поддържаха и по-рано заради пръчката: сега те първи отидоха насреща на младотурците. С тях заедно – и много от нашите интелигенти. Много от революционерите вярваха, че по този път е възможен успех. Направиха опит: пристъпиха към създаването на легални македонски клубове. Едни – с пълна вяра, вторите – скърцайки със зъби. Ако не бяхме решили това да направим, ние щяхме да изправим срещу себе си широките кръгове от населението. Четите съвсем се изпразниха. За времето от 1908 година до пролетта на 1910 година, в Македония въобще не съществуваха чети. Войводите и четниците влязоха в клубовете или въобще се оттеглиха, изчаквайки.

Но и в клубовете ние останахме верни на своята програма. Чорбаджиите и умерените въобще искаха съглашение с младотурците, каквото и да стане. Те бяха готови да намалят до крайност своите искания. Ние пък не вярвахме в практическите завоевания при младотурския режим и отвърляхме политиката на компромиси. Ние издигахме в клубовете програмата за пълно самоуправление на Македония. При това главното наше задължение беше да възпитаваме населението в недоверие към младотурците, да разрушим илюзиите, да революционизираме македонците. Така и стана. Искането за автономия веднага настрои враждебно младотурците срещу нас. Стана ясно, че съглашение е невъзможно. В такъв случай и клубовете губиха в нашите очи своето значение. Ние събрахме на конгрес делегатите от клубовете и решихме: легалната работа нищо не дава, младотурския комитет ни игнорира, българското правителство ни игнорира, населението е разочаровано, – тогава разпускаме клубната организация, преминаваме отново на революционен път. Но тук дойде известието, че турците искат да приемат закон, забраняващ националните организации. Тогава ние решихме: клубовете да не се разпускат, а да се принудят самите младотурци да се разпуснат, – добър урок за умерените! Вие вярвате господа в новия режим, та ето ви и вашата легална работа!

След прекъсване от 15 месеца, ние отново застанахме на стария път: започнахме да укрепваме селските организации и да възстановяваме четите.


Четата на войводата от ВМОРО Пандо Сидов (седнал с наметало), действала в Костурския революционен район, 1907 г.

При нас формите на организацията бяха изработени още в епохата преди турската революция. По този тип ние и строихме. В селата и градовете се възстановяха комитетските бюра, по възможност избирателни, най-малкото, от най-добрите, най-надежните елементи на населението. Изборите се провеждат в съгласие с четите. На някои места бяха създадени освен това съдебни бюра, арбитражни комисии – за разглеждането на всички недоразумения и претенции между самите македонци. До 1908 година подобни комисии съществуваха у нас във всички места. А след това – във всяко село милиция: войвода, подвойвода, 10-15 души мъжаги. По-рано при нас всички милиции бяха въоръжени. Но младотурците, както вие знаете, извършваха разоръжаване на населението: на едни вземаха пушките, другите сами ги предаваха. Затова с оръжието ние имахме затруднения. Но все пак се запазиха окръзите, почти изцяло въоръжени. Сега за четите. Във всеки участък на каазата (района) имаше 1 – 2 – 3 чети. Нормата за чета е 5 – 10 човека. Но през последните години много от членовете на нашата „легална” организация се компрометираха пред властите, – едни избягаха в България, другите отидоха в четите. Наложи се да разширим състава на четите. Разбира се всички четници са въоръжени.

– В какво се състоеше дейността на четите преди войната?

– Когато пристъпихме през 1910 към възстановяването на нашата бойна организация, ние си казахме: на нас не ни се налага да започваме отначало, както това беше през 1893 г., – зад нас е почти двадесетгодишно минало, зад нас е първия период на мирната работа, зад нас е въстанието от 1903 г., зад нас е четиригодишната дейност на четите. Въстанието принуди Турция да провъзгласи финансовата реформа, която беше по принцип началото на автономизирането на Македония. Четничеството докара дипломацията в Ревел. Това всичко е наш капитал. Ето защо на нас не ни се наложи да започнем с подготвителна работа. Опирайки се на нашето минало, ние можахме веднага да започнем с бойните действия. Но тъй като за големи масови излизания ние не бяхме още готови, то решихме да започнем с малки партизански действия. Нашата цел се състоеше в това, да приковем отново към себе си вниманието на Европа и България, да напомним на света, че ние сме живи, и че нищо не се е изменило. Най-близката задача беше да предизвикаме нова дипломатическа намеса. Аз ще Ви напомня за някои действия на четниците през това време.

Войводи на ВМОРО на съвещание в Осоговския балкан. Седнали от ляво надясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво на дясно – Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев, и куриерът Кольо Сарафчето.

През 1910 година беше взривен влакът между Куманово и Скопие, пътят бе разрушен, вагоните застанаха ребром. Тогава бяха направени още 3-4 атентата, по-малки.

През 1911 г., през зимата беше разрушен влака около Дойран, в Кичево беше взривен хекумата (правителствения дом), в Солун – банката, във Велес – гарата и т.н.

През лятото на 1912 година, отново започнаха редица атентати. Между Велес и Скопие бяха разрушени 17 вагона; за да възстановят движението, турците бяха принудени да прекарат паралелна линия. В Солун бяха разрушени: отначало австрийската поща, след това – трамвайното депо. В Крушево – хекумата. И тъй нататък.

Нас ни обвиняваха, че със своите атентати ние сме предизвикали клането в Щип и Кочане, от което, нали и сегашната война получила своето последно движение. В действителност в Щип ето какво беше станало: четникът носеше поставената за определен час бомба в хекумата, а къщата се оказала заключена. Да спре механизма четника не могъл. Ето защо той отнесъл бомбата в турско магазинче: „измерете ми, казва, колета, а аз по това време ще отида да погледна за магарето”. Бяха убити 3-4 човека, магазинчето – разрушено. Оттук и дойде клането.

– Вярно ли е, че през последните години македонското население започнало враждебно да се отнася към четите?

Не, не е вярно. Сега ние сме на война, действията станаха открити и да подобрявам действителното положение аз нямам основания. И Ви казвам: населението като цяло приветствувало възраждането на четничеството. Четите, както аз вече Ви казах, не съществуваха 15 месеца, в сладкото време на турската конституция. И започнахме ние да ги възстановяваме оглеждайки се: а как ще го приеме народа? – И какво се оказа? Селяните започнаха да ни укоряват: „Защо се криете? Нима ние сме предатели?” Наложи се на четниците да се покажат на населението. За това впрочем имаше и още една причина. Във всяко село имаше 2 – 3 чорбаджии, от които селяните се опасявали да не ги предадат. Тези чорбаджии се наложило насилствено да бъдат вкарани в организацията, да се се вържат с нея посредством кръгова отговорност. Прави се това просто: отива четата в къщата на чорбаджията и – иска ли той или не иска – нощува при него… Така за един месец четниците се разкрили на почти цялото население…

Тодор Александров, Христо Матов, Георги Мончев, Владимир Сланков и Никола Иванов в Димотика през Балканската война.

Когато четата идва временно в селото, то тя е посрещната от местната милиция и, под ръководството на един-двама четници, пази. В случай на турска потеря, милицията е задължена да се сражава заедно с четата… Ние мислихме, че селяните за времето на прекъсването са отвикнали като че ли, от боравенето с оръжие. Обаче се оказало, че не: в последно време имаше случаи, когато милицията от 5 – 6 човека успешно се сражавала с цял турски отряд, разбира се, из зад прикритие.

Казват, на селяните им е било трудно заради четите в материално отношение: турците опожарявали селата заради укривателство на оръжие, а пък четите налагали големи парични глоби за предаването на оръжието на турците. Разбира се, много неща са се случвали. Обаче е неверно, че четите са били в тежест на македонците. Точно обратното, точно икономическите интереси са принуждавали селяните да търсят четниците. До турската революция, селяните у нас, благодарение на организацията, станали пълноправни стопани в чифлиците, т.е. в именията на турските чорбаджии, бейовете. Бейовете като цяло бягали в градовете, страхувайки се за своя живот. Каквато и реколта селяните покажат на бея, с това той трябвало да се удовлетвори. А след конституцията и премахването на четите, бейовете осъзнавайки напълно своите права, се върнали в чифлиците и поставили свои порядъци. През 1908 г., аз сам наблюдавах такъв случай. В село Тръбарево (това е в Скопско) се върнал бея и заживял яко; за развлечение поканил в селото музиканти-цигани и циганки с дайрета, а за нощуване ги поставил при своите селяни. „Когато имаше чети, – ми казваха селяните, – беят и четири години тук не се показвал; изчезнаха четите – той и циганите ни докарал за нощуване”.


Дейци на ВМОРО приготвят бомби, началото на ХХ век

Четничеството принуждавало бейовете да продават своите чифлици, – и на никой друг, страхували се, а точно на своите селяни.

Под охраната на четите, нерядко селяните сами си откупували тежкия данък, десятъка, – за половин от онази сума, който по-рано се налагала върху селото им.

Беглекчията, т.е. преброителя на дребния добитък, върху който в Турция е наложен специален данък, така наречения беглик, трябвало да посочва в своите записи толкова овце, колкото му посочвали самите селяни.

Автономията на Македония за масата от селяните е далечен лозунг. Друго нещо са икономическите изгоди и защитата от произвола на бейовете и администрацията. А това им даваше четничеството.

Яне Сандански с български офицери. 1912-1913 г.

Изчезнаха през 1908 г. четите, изчезнаха всички тези изгоди. Преди това бейовете продаваха своите земи на македонците, а сега започнали да ги продават на младотурското правителство, което направило опит да ги засели с мухаджири, т.е. с мюсюлмански преселници от Босна, Кавказ, България и други места.

А когато четите се възстановили през 1910 г., започнало да се възстановява и предишното положение в чифлиците…

– Каква е ролята на четите в сегашната война?

На този въпрос, аз по напълно понятни причини, мога да Ви отговоря в най-общи черти. Ние действуваме заедно с българската армия. Не само в нейните интереси, но и под ръководството на нейните командири.

Не би било в интересите на делото да се вдига въстание по местата, които се намират далеч от театъра на военните действия: нищо освен клане не би довело това. Тук милиционерите под ръководството на четниците ще водят само конспиративна разрушителна работа: където е възможно ще прекъсват телеграфните жици, ще махат релсите и т.н.

В местата, където се развръщат военните операции, четите ще попадат в непосредственото разпореждане на военноначалниците. Те са неоценими за рекогносцировките, отделните разрушителни работи и партизанските действия. Когато беше обявена мобилизация, от четите между българската граница и Кочане бяха разрушени два моста, изключително важни за турската артилерия. Преди войната пък беше разрушен моста в Кресненския проход при Джумая. От Кочане бригадният командир изпрати четниците в Щип – да режат жиците. Това действува върху отделните турски гарнизони и отряди крайно деморализиращо: изолирани с един удар от своите щабове, те нерядко предават голями позиции без бой. Четите също така ще отсичат турските обози и ще са постоянна опасност за турския тил. Начело на бойните македонски дружини стоят такива изпитани войводи като Ефрем Чучков, Христо Булгарията, Мишел Герджиков и др. Тези имена Вие още не веднъж ще чуете по време на войната.


Десет години по-късно. Комита от ВМОРО в четническа униформа

Към какво се стремим: към автономия на Македония или към присъединяването и към България? Въпросът е съвсем естествен. И ако Вие ми го бяхте задали преди войната, аз нямаше да се поколебая да Ви отговоря. Но сега, когато ние се борим в съюз със Сърбия и Гърция, аз ще Ви помоля да не отговарям на последния Ви въпрос. Желателна ли е намесата на Русия? И на този въпрос ми е трудно да Ви отговоря”.

Македонският революционер, динамитчикът, ми показа тук другото свое лице: лицето на дипломата. На пръв поглед може да се стори, че психологията на четника, който се опитва да разреши най-сложния политически проблем чрез поставянето на адски машини в хекуматите, не може да има никакви точки на съприкосновение с психологията на приспособяването към политиката на дипломатическите канцеларии… Но това съвсем не е така. Националните революционери, в противоположност на социалните, винаги се стремят да впрегнат своите заговорнически действия с действията на династиите или дипломациите, своите или чуждите. Когато става дума за териториално-държавното самоопределение на младата нация, тогава нетърпеливото карбонарство нерядко само предизвиква, допълва и подгонва бавните опити на династически-дипломатическите сили и при първа възможност придава на тези последните, политическа инициатива. Така беше с Мацини и Гарибалди в класическия пример на борбата за обединение на Италия. Старият републиканец-карбонарий Джузепе Мацини, признаващ само народа и бога, бе принуден в решителната минута да се отдръпне, за да може да остави между народа и бога място за

Снимка от 1923, на комитата Асен Милев Рупчев ,от Банско ,до негов приятел в Мехомия-(Разлог).

савойската династия. И ако унгарецът Кошут и италианеца Мацини апелираха толкова често към народа, както и към европейската дипломация, то толкова по-непосредствено тази тактика се налагаше на революционерите на малката и културно-изостанала Македония, стояща в центъра на пресичането на международните интереси. Македонските революционери и в минутите на своите най-големи успехи не можеха да се утешават с мисълта, че Македония е fara da se. Като венец на техните усилия винаги е било привличането на вниманието на европейската дипломация и българското правителство. Варварските аграрни отношения и подобни способи на „управления” бутаха македонците на пътя на отчаяни въстания и четничеството. А съвършенно виждащата се невъзможност да се разреши съдбата на Македония със собствени сили ги принуждаваше емпирически да осъзнават въжделенията на великите и малките държави и във всеки даден момент да избират линията на най-малката съпротива. В консулствата и посолствата тези заговорници бяха толкова свои хора, колкото и в планините, сред професионалните бойци. Приготвяйки адската машина, те предварително и при това неглупаво се ориентирали, какво ехо тя ще намери в „ръководещия” европейски печат и кой от дипломатическите алхимици ще превърне динамита им в нова „македонска” нота. Така се създавал този двойствен тип на отчаян динамитчик и дипломат в ума, съчетаващ заговорническата конспирация с канцеларската тайна.


Съвет на войводи : Антон Шипков (вдясно), Сотир Атанасов (в средата), зад него – Илия Карабиберов, 1903 г.

Войната разтваря в себе си македонския революционер. Тя изпраща „анархиста” Герджиков да реже телефонните жици, а на стария заговорник Гьорче Петров поръчва воденето на интендантството в македонския легион. Както и войната по-нататък да продължи, и както и да завърши, тя във всеки случай, веднъж и завинаги ще унищожи психологическите предпоставки на практиката и идеологията на македонското четничество. След този колосален по напрежение и жертви опит да се разсекат старите балкански възли, никой няма да бъде вече увлечен по пътя да поставя адски машини в македонските хекумати. Четничеството окончателно отминава. Христо Матов и неговите приятели представляват умираща политическа порода.

Публ. в в-к „Киевская Мысль“ N 293, 22 октомври 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Българска армия” („Bulgarian Army“), Sofia, N 11 (23639) from 16th March 2012, p.16.  

IMG_0001

IMG