– WATER-SPOUTES, LIGHTNINGS, EARTHQUAKES BY REQUEST!? (THE MILITARY`S MISTERY MACHINE)

СМЕРЧОВЕ, МЪЛНИИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ ПО ПОРЪЧКА!?

Безумното въздействие върху земната атмосфера, йоносфера и магнитосфера се превръща в глобална опасност за целия свят
Известно е, че в края на 70-те години на миналия век СССР и САЩ подписват съглашение за забрана на проекти от геофизиката, които могат да бъдат използвани за военни цели. Въпреки това обаче разработването им, скрито в мъглата на недомлъвки, спекулации и дори мистика, продължава под формата на научни изследвания.
Точно такава разработка, по мнението на много учени, е и специалната американска програма HAARP (High Frequency Active Auroral Research Program или Програма за високочестотни активни аврорални изследования, т.е. изследвания на Северното сияние). За неин кръстник се смята американският учен от Тексас Бернард Дж. Истлунд, който още през 80-те години получава патент за „Метод и техника за въздействие върху участък от земната атмосфера, йоносферата и магнитосферата“.

Антенният комплекс на „ХААРП“. (HAARP antenna array)

Днес, в северната част на САЩ, на 400 км от Анкоридж (щата Аляска), във военния полигон Гакхона е разположен един необикновен обект. Огромен участък от територията на полигона буквално е „залесена“ с гора (180 броя) от 25-метрови антени. Това е т.нар. Арфа (аврорална резонансна фазирана антена), неотменима част от самата „HAARP“.
„Арфа“ е разработена за въздействие върху йоносферата – слой от атмосферата, намиращ се на 50 км над земната повърхност. Въздействието се осъществява на обширно поле с монтирани на него синхронно работещи антени. Енергията от излъчваните радиовълни може да се концентрира и модулира в предели, немислими и с невиждана до днес мощност за науката. Най-просто казано, установката „Арфа“ представлява обърнат наопаки радиотелескоп – той обаче не лови сигнали, а ги излъчва и е
способен буквално да „свари“ горните слоеве на атмосферата

Поглед към диагностичните сензори на „ХААРП“. (Overview of the HAARP Diagnostic Sensors)

Като резултат на смущенията в йоносферата възниква поток от дълги вълни, които ще се върнат обратно, пронизвайки земята, водата и самите нас. Официално комплексът за йоносферни изследвания (HAARP) е построен за изучаването на природата на йоносферата и за развитието на системите за противовъздушна и противоракетна отбрана на САЩ. Предполага се и използването на HAARP за откриването на подводни лодки, за подземна томография на недрата на планетата и за т.нар. пробиване на йоносферата. Но според учените, в САЩ се подготвя нов вид оръжие, т.е. в рамките на HAARP се разработва интегрално геофизическо оръжие, оказващо въздействие върху околоземната среда чрез радиовълни с висока честота. Значимостта на този качествен скок в системата на въоръженията е сравнима единствено с прехода от хладното към огнестрелното или от обикновеното към ядреното оръжие.
Полигонът е заграден с бодлива тел, периметърът му се охранява от мобилни въоръжени патрули на морската пехота, а въздушното пространство над т.нар. изследователски стенд е затворено от пролетта на 1997 г. не само за гражданските, но и за военните самолети. След събитията от 11 септември 2001 г. около HAARP са поставени и противовъздушни комплекси на ПВО на САЩ.

Въздушна снимка на комплекса „ХААРП“, погледнато източно от Маунт Санфорд, Аляска. (View of HAARP from the air, looking East towards Mount Sanford.)

За това, че установката има за цел да изучава възможностите за бойно използване на смущенията в йоносферата и магнитосферата на Земята, говори и фактът, че тя е построена със съвместните усилия на ВВС и ВМС на САЩ. Научните списания твърдят, че с помощта на HAARP може да се предизвикат изкуствени Северни сияния, да се заглушават задхоризонталните радиолокационни станции от системите за ранно предупреждение на пусковете на балистични ракети и да се откриват подземни секретни комплекси на противника. Радиоизлъчването HAARP е способно да прониква дълбоко под земята и да диагностицира тайни бункери и тунели, да изгаря електрониката, да разрушава космическите сателити.

The HAARP HF Ionosonde Antenna
Използвайки HAARP, специалистите се опитват да създадат технологии за въздействие върху атмосферата, което би изменило времето дори до създаването на различни стихийни бедствия: мощни земетресения, валежи, наводнения, урагани…
Електромагнитно вместо ядрено оръжие?
В състава на HAARP влизат антени, радари, лазерни локатори, магнитомери, компютри за обработка на сигналите и за управлението на антенното поле. Целият този комплекс се захранва от мощна газова електростанция и шест дизел-генератора. С развръщането на комплекса и с изследванията в него се занимават лаборатории по астрофизика, геофизика, средства за поразяване. От 2000 г. в състава на експеримента е включен и крайцерът „Уискънсин“, на който е разположено нужното оборудване.

Днес са създадени и действат вече пет излъчвателя с различна мощност за целенасочено въздействие върху човешката среда на обитаване. Три от тях се намират на Скандинавския полуостров, четвъртият – в Аляска, а петият – на остров Гренландия.
Излъчвателите на HAARP са качествено ново ниво на техниката. Когато ги включват, равновесието на околоземната среда се нарушава. Нагрява се йоносферата. Американците вече са успели да получат изкуствено удължени плазмени образувания с километрични дължини, другояче казано – гигантски кълбовидни мълнии! Това позволява да се каже, че е създадено геофизическо оръжие. Какво ще се случи, ако се включат на пълна мощност и петте излъчвателя на HAARP, съвременната наука не може да обясни. Интегралните системи на геофизическото оръжие с това са страшни, че атмосферата, йоносферата и магнитосферата на Земята стават не само обекти за въздействие от излъчвателите, но и се превръщат в част от тези оръжейни системи.

Какво може да направи една лавина от заредени частици
С използването на излъчвателите от HAARP в избран район може да бъде напълно нарушена въздушната и морската навигация, да се блокират радиовръзките и радиолокацията. Може също да се изкара извън строя бордната електронна система на изкуствените космически апарати, балистични ракети, самолети и различни наземни системи. В произволно очертан регион може напълно да бъде прекратено използването на всички видове въоръжение и бойна техника. Интегралните системи на геофизическото оръжие са в състояние да предизвикат мащабни аварии във всякакъв вид електрически мрежи, нефтопроводи и газопроводи.
Следващото ниво е негативното въздействие върху биосферата, в това число и върху психическото здраве на населението на отделни държави и дори на група държави. Съгласуваната работа на петте излъчвателя от HAARP е в състояние да доведе до необратими негативни геофизически, геологически и биологически катаклизми от планетарен мащаб. С други думи казано, ще бъде изменена средата на обитаване на хората.

Вандализмът в небесата…

Днес действащата система HAARP обхваща Северното полукълбо от полюса приблизително до южния бряг на полуостров Крим. От 2002 г. в Европа и Азия вече се наблюдават катастрофални наводнения и суши, урагани, включително и гигантски смерч до бреговете на Италия. Всичко това позволява да се допусне, че тези явления са свързани с изпитанията на системата HAARP. А какво ще се случи, ако американците създадат подобна система и в Южното полукълбо? И сега се допуска, че Съчуанското земетресение от 2008 г. и това в Хаити от 2010 г. са следствие от работата на излъчвателите на HAARP.

Учените не остават безучастни към новото предизвикателство
– На 5-7 май 1997 г., по време на 12-ата Генерална асамблея на ООН, д-р Николас Бегич, основател на издателствата „Ърт-Пулс Прес“ и съавтор на книгата „Арфа“ за падналите ангели“ и „Възходът на Земята“, изнася в Европарламента доклад, посветен на проблема за дейността на правителството на САЩ в Арктика и създаването на „Арфа“
– На 5 февруари 1998 г. комисията на Европарламента по въпросите на сигурността и разоръжаването провежда слушания по проекта „Арфа“. За възможностите на „Арфа“ и новите военни технологии отново докладва изтъкнатият американски учен д-р Николас Бегич.

Вандализмът в небесата…

– Бившият военнослужещ от френската армия Марк Филтерман в сп. „Intelligence Newsletter“ от 16 декември 1999 г. говори за „климатична война“ и развива тезата, че СССР и САЩ в края на 80-те години на миналия век са разработили ноу-хау за манипулирането на климатичните изменения. Той посочва няколко метода за постигането на подобен ефект
– Д-р Розалия Бертел в „Таймс“ от 23 ноември 2000 г. твърди, че проектът HAARP включва разработка на предизвикването на урагани и тайфуни или отклоняването и пренасочването на водните изпарения в атмосферата с цел предизвикването на суши или наводнения в определени райони на света.

Тук са само някои от последиците…

– На 14-15 август 2003 г. електромрежата на Североизточните щати в САЩ се повредили. Без ток останали над 50 милиона американски граждани от Ню Йорк до Детройт. По-късно се оказало, че инсталацията НААRР в Гакона, Аляска е била включена на 14 август точно в 16.00 часа!

– На 23 август 2003 г., столицата на Финландия – Хелзинки, изгубила мистериозно всякаква комуникационна връзка със света.

Елемент от системата HAARP, който продължава да действува и днес…

– На 24 декември 2004 г. огромна вълна от безпрецедентно гигантско цунами, предизвикано от подводно земетресение от 9 степен по Рихтер с епицентър северно от остров Суматра, Индонезия, заляло едвам ли не половината територия от света.

– На 30 август 2005 г. ураганът „Катарина” от 5-та категория премина опустошително върху няколко американски щата и върху град Ню Орлеанс. След него имало много човешки жертви и унищожена инфраструктура.

– На 12 май 2008 г. станало огромното земетресение в Съчуан, Китай. Освен огромните човешки жертви, то довело и до преливането наводите на 40 големи реки.

–  На 13 януари 2011 г. станало земетресението в Хаити, което било от 7 степен по Рихтер и което убило около половин милион хора.

–  През март 2010 г. изригнал вулканът в Исландия, поставил за известно време на границите на оцеляването на самаолетните полети в Европа.

– На 22 февруари 2011 г., мощно земетресение от 6,5 степен по Рихтер унищожило втория по големина град в Нова Зеландия, намиращ се на южния остров Крайстчърч.

–  На 11 март 2011 г. в Тихия океан, срещу североизточния бряг на Япония станало земетресение, което получило названието „мегатрусът Сендай”. То успяло да измести японските острови с 4,5 метра, да съкрати деня с 1/1000000 част от секундата и да измести оста на Земното кълбо.

– Последвалото след това земетресение в Австралия от 5,7 по Рихтер, накарало доста хора да си спомнят за американската шпионска база Pine Gap, която случайно се намирала близо до епицентъра на споменатия трус, на дълбочина от 10 км.
Разследванията продължават и днес, а страшното бедствие в Япония ги прави още по-спешни и по-необходими.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper  „Дума“ („Word“), Sofia, N 88 from 16th April 2011. See – http://www.duma.bg/duma/node/13552

WATER-SPOUTES, LIGHTNINGS, EARTHQUAKES BY REQUEST!? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

More information: https://www.youtube-nocookie.com/v/xo-T_KvLNdQ?version=3&hl=bg_BG

2. http://www.haarp.alaska.edu/haarp/cam1.html

– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)

СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

…

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

…

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– THE MEMORY OF THE TIME

ПАМЕТТА НА ВРЕМЕТО

Наближава 134-годишнината от Руско-турската война (1877-1978 г.), донесла дългоизстраданата и окончателна свобода на българския народ от петвековното турско робство. Българският народ и днес пази в сърцата си паметта на онези дни и месеци, когато то посрещаше своя руски освободител, успял с много жертви да създаде независимата ни държава – първоначално княжество, а по-късно и царство. Много са паметниците, които отбелязват трудния и мъчителен път към свободата – духовна, икономическа и политическа. Общо 14 места – спомени от Руско-турската война (1877 – 1878) с паметни плочи, паметници, църкви, барелефи, гробища – могат да се видят в столицата.
Това са: паметната плоча на Павел Красов на едноименния булевард в Горубляне на входа на София, храм-паметникът „Свети Александър Невски”, руската църква „Свети Николай”, Руският паметник, Докторският паметник, паметникът на Цар Освободител, барелефите на ген. Е. И. Тотлебен, ген. Й. В. Гурко, ген. М. Д. Скобелев, хирургът Н. И. Пирогов, руското военно гробище в Централни софийски гробища, паметникът на Граф Игнатиев и подписването на Сан Стефанския мирен договор, паметникът на генералите Василий Каталей и Дмитрий Философов на бул. „Цариградско шосе”. И все пак в самата София сред многото исторически паметници има няколко паметника, които са онази невидима нишка на времето, която ни връща към тогавашните славни и мъжествени дни. Това са:

Паметникът на Цар Освободител

Той е разположен днес на площад “Народно Събрание” и е неотменим елемент от архитектурния комплекс, изграждан в продължение на повече от столетие. Този един от най-красивите паметници на София е създаден по проект на флорентиеца Арнолдо Дзоки, автор на паметника на великия Гарибалди в гр.Болоня, Италия и на паметника на Христофор Колумб в гр.Буенос Айрес, Аржентина. И днес италианците ревниво пазят паметта на своя талантлив скулптор – Посолството на Република Италия се намира на стотина метра западно от паметника.

Паметникът е завършен през 1903 г., но официално е открит на 30 август 1907 г. Отдалеч е видна конната статуя с фигурата на Царя Освободител Александър ІІ, държащ в едната си ръка манифеста за обявяването на война. Горната част на подставката под конната фигура е орелеф с многобройни фигури – в централната и част се намира крилата фигура на гръцката богиня на победата Нике, с меч и щит в ръцете си. От дясната страна на паметника е дадена фигурата на генерал Михаил Скобелев, а зад него е виден главнокомандващия Руската армия Николай Николаевич, седящ на кон, със извадена сабя в ръка. След генерал Скобелев настъпват българските опълченци, с развято Самарско знаме. От лявата страна на богинята Нике се виждат отлетите в метал фигури на И.В.Гурко и Н.П.Игнатиев, възседнали коне. След тях настъпват българските опълченци, предвождани от бъдещия народен трибун Димитър Петков. Сред опълченците се виждат раздвижените динамично фигури на националните герои Иван Бобевски, Григор Найденов, Бошнаков и др. Южната (задна) част на орелефа е посветена на участието на българския народ във войната – показани са фигурите на гражданите и селяните обединени с руските офицери и войници, едни носещи пушки и карабини, а други – храна и признателни венци.

От трите страни на долната част на подставката са поставени бронзови пластини с релефи, изобразяващи най-важните моменти на Освободителната война. На южната страна е показано сражението при гр.Стара Загора, където храбрите български опълченци заедно с капитан Калитин защитават Самарското знаме и отразяват атаките на башибузлука на Сулейман паша. На западната страна на величествения паметник е показан момент от подписването на Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор на 19 февруари 1878 г. – около масата за преговори са седнали граф Н.П.Игнатиев, княз А.Нелидов и турските пълномощници – Саафет паша и Саадула паша. На източната част на паметника е дадено откриването на Учредителното народно събрание в гр.Велико Търново, станало на 10 февруари 1879 г. Императорският комисар княз Александър Дондуков-Корсаков чете първото тронно слово. Виждат се фигурите на неговите най-близки помощници – сенатора Сергей Лукянов, на генералите Гресер-Золотарьов, М.Домонтович. На този барелеф могат да бъдат открити и фигурите на още около двадесет български първенци сред които са тези на председателя на Учредителното събрание екзарх Антим І, на митрополит Климент, на Драган Цанков и др. От дясната страна на барелефа са отляти в бронз фигурите на най-видните личности на българската история от периода на нейния Ренесанс – Петко Р.Славейков, М.Балабанов, Тодор Бурмов, Стоян Заимов, Иван Вазов, д-р Константин Стоилов, Васил Радославов, Иван Е.Гешов и др. На източната част е пресъздадена сцена от тържественото откриване на Учредителното събрание във Велико Търново.

Докторският паметник

Докторският паметник е разположен в градината, която се намира зад Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”, ограничена от улиците и булевардите “Оборище”, “Сан-Стефано”, “Шипка” и “Кракра”.

Докторската градина е построена във вид на четиристенна пресечена пирамида, която е увенчана с гранитен саркофаг. Той е издигнат в памет на доблестните лекари, санитари и медицински братя, които дали живота си при изпълнението на своя хуманен дълг в Освободителната руско-турска война. Паметта за тях е запазена за бъдещите поколения – имената и фамилиите им са изписани с черни букви по големите блокове от бял пясъчник, от които е изграден паметника. Наред с руските имена, могат да се видят и много имена на поляци, взели участие във войната като санитари. На западната страна на паметника се виждат имената на загиналите при превземането на Плевен, на източната – при Пловдив, на северната – при Шипка и на южната – при село Мечка, Плевенско. Общо тук са дадени имената и фамилиите на 528 лекари, санитари и медицински братя. Днес, сянката на вековните дървета, като че ли успокоява техния несломим дух, а през деня слънчевите лъчи осветляват скромния надпис “Медицинским чинам, погибшим в турецкую войну 1877-8 год.”. Паметникът е завършен още през 1883 година и е бил създаден по проекта на чеха Томашек, който е известен още и като създадел на храм-паметника на връх Шипка, Стара планина.

Руски паметник

Руският паметник е един от най-красивите паметници, който е създаден в чест на многото загинали руски герои по време на Руско-турската война. Двама архитекти-строители претендират днес за създаването и строителството на паметника – един от тях е А.В.Йосифович Шервуд, кжойто е създател на паметника при Плевен и на паметника на Плевенските герои, а другия – константинополския архитект Вокар, който е построил много паметници, посветени на героите от руско-турската война в райните на Плевен, Свищов, Разград, Бяла, Добрич и др. Паметникът се намира в центъра на малък, но възлов площад, от който започват булевардите “Македония”, “Генерал Тотлебен” и “Генерал Скобелев”. Той е изграден точно на този път, по който отстъпвали панически войските на Осман Нури паша, пред победоносното настъпление на руските войски, извършено на 22 декември 1877 година. Паметникът е осветен на 29 юни 1882 г. и е открит от самия княз Александър Батенберг.

И все пак съществува позабравено днес, но широко разпространено в началото на ХХ век мнение. Като че ли надписът от псалма “Не нам, не нам, а имени твоему” е посветен от създателите на паметника, на известния в годините на Руско-турската война военен кореспондент Всеволод Крестовский, който описал в своя двутомник “Военновременни записки” животът, съдбата и подвизите на стотици и стотици руски офицери и войници, взели участие в освобождението на българските земи. Той не бил много добре приет от императорската върхушка и не получавал многобройни награди, като другите кореспонденти на западните вестници и илюстровани издания, и на често пъти попадал в немиласт за своя остър и жив език. Но благодарната руска армия не е забравила своя непокорен син.

Обелискът е изграден от бял варовик и има височина десет метра. Той е украсен с мраморни пластини, с направени надписи и с мраморен медальон (кокарда), поставен на източната част на обелиска. На източната част е написано:

“В Царствовании Александра ІІ-го императора всеросийского волею и любовью его освобождена Болгария, 19 февраля 1878 года.”

На противоположната – западна страна може да бъде прочетен част от псалма: “Не нам, не нам, а имени твоему – 1877-1878”.

Паметникът на генерал-лейтенант Васил Василиевич Каталей и генерал-майор Дмитрий Василиевич Философов

В двора пред зданието на Българска телеграфна агенция, под сянката на дърветата е разположен един малък паметник, който има приблизително формата на намален модел на Руски паметник. Той увековечава паметта на двама от героите, дали живота си за освобождението на България, единият от които е и генерал-лейтенант Василий Василиевич Каталей, а другият – генерал-майор Дмитрий Василиевич Философов.

Руската църква “Св.Николай Чудотворец”

Руската църква “Свети Николай Чудотворец” се намира на ъгъла на бул.”Цар Освободител” и ул.”Г.С.Раковски”. Тя е постоена по настояването на руския дипломатически представител в България Сементовски-Курило. Проектът е създаден от руския архитект Преображенский и е изградена в чисто московски архитектурен стил. Над централния вход в църквата е монтирана великолепна стилна майоликова икона на “Св.Николай Чудотворец”, а над северния вход под камбанарията се намира майоликовата икона на “Св.Александър Невски”. Позлатените кубета на красивата и изящна църква са видни от много места на София.

Църквата е осветена от руското и българско духовенство на 11 ноември 1914 г. Заради започването на Първата световна война, тържеството по освещаването е било скромно, само при участието на най-висшите представители на Царството.

Паметник на българският опълченец

Паметникът на българския опълченец в град София е разположен зад Централния военен клуб, срещу Дома на Москва в София, до храма „Александър Невски“. Бронзовата фигура на българския опълченец, участвал в Руско-турската освободителна война е направена по известната картина „Самарското знаме“ на художника Ярослав Вешин. На постамента с форма на кръст за храброст са поставени четири барелефа – три от тях са по известните картини „Битката за Орлово гнездо“, „Освещаването на Самарското знаме“ и „Качването на Балкана“, а четвъртият, поставен на гърба на паметника, представлява карта на Балканския полуостровс пътя на опълченските дружини от Руско-турската освободителна война. В монумента бяха вградени 12 капсули, в които са поставени имената на загиналите опълченци, имената на дарителите и урна с пръст от местата на сраженията. Монументът представлява фигура на опълченец, които в едната си ръка държи Самарското знаме. Той е открит на 24 август 2008 г. от кмета на София Бойко Борисов, в присъствието на президента на Република България Георги Първанов.

Паметник на граф Игнатиев и подписването на Сан Стефанския мирен договор

Историята завинаги ще помни онези, които участваха в Освобождението на България. Николай Павлович Игнатиев – руският посланик в Цариград, е един от тях. Той посвети живота си на Освобождението на България и не случайно именно той подписа Санстефанския договор от името на Руската империя. Паметникът на граф Николай Павлович Игнатиев е открит в Докторската градина – на ъгъла на улиците „Шипка“ и „Сан Стефано“, от вицепремиера и външен министър на България Ивайло Калфин и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров, на 18 януари 2008 г., в рамките на посещението на Президента на Русия Владимир Путин в България.

Свободата беше изстрадана. Дипломацията направи възможно подписването на Санстефанския договор на 3 март 1878 г., отбеляза вицепремиерът и припомни думите на Граф Игнатиев: „Моят идеал е България да е свободна. Радвам се, че го виждам осъществен. Сърцето ми принадлежи на България.“

Ст.н.с. ІІ ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in списание „Руски Стандарт“, София, 

„THE MEMORY OF THE TIME“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR

БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979

КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

 

– THE „EAGLE“ HAS LANDED!

“ОРЕЛЪТ” СЕ ПРИЛУНИ…

На 20 юли 1969 г., в 16.10 часа по атлантическо време на САЩ, “Аполо-11” направи кацане на Луната. Малко по-късно, на повърхността на естествения спътник на Земята, излезе командира на “Аполо-11”астронавта Нийл Амстронг. В историята ще останат неговите думи “Малка крачка за един човек, но огромен скок за цялото човечество”. Така завърши голямото надпреварване между CССР и САЩ, спечелено от американците. Днес, приблизително 40 години по-късно, човек трудно би отговорил на въпроса, “Кой е най-голямият успех на човечеството за изминалото столетие?” ако тази дата не съществуваше. Но тя съществува и свързана с едно от най-големите постижения на американската нация в откритото космическо пространство – прилуняването на американски космически екипаж на повърхността на Луната, в района на „Морето на благоденствието” и връщането му на 24 юни на Земята.

Една от големите и амбициозни задачи, което миналото столетие САЩ поставят пред НАСА, е подготовката и извършването на космически пилотируеми полети до Луната, известна като програма „Аполо”. Общо за програмата, която трябвало да осигури престоя на първите хора на Луната – граждани на САЩ, се изразходват повече от $ 25 млрд.

Президентът на САЩ Джон Ф.Кенеди – човекът поставил на крака проектите на НАСА

Реализирането на програмата „Аполо” започва с 15-минутен изпитателен космически полет над Земята по балистична траектория, след което програмата „Аполо” продължава с няколко изпитателни космически полета на околоземна орбита. При това по програмата „Аполо” основно целели гарантиране на успешни полети и завръщането на екипажите на Земята.

За извършването на „пеши” разходки от американските астронавти и за събирането на проби от повърхността на Луната е предвидено да бъдат използвани еластични скафандри, със свалящи се ранцеви животоосигуряващи системи. Едновременно с това НАСА пристъпва към разработването на ранцеви установки за маневриране в космическото пространство. С изпълнението на тази задача се заема американската фирма LTV, която успява да създаде през 1966 г. подобна установка за маневриране. Тя е доставена на околоземна орбита от космическия кораб „Джемини-9”, но не била изпитана.

Допълнително към програмата „Аполо” са включени няколко спомагателни програми – през 1965-1966 г. „Джемини” (изследване на медико-биологичните аспекти на пилотируем от астронавти космически кораб за срок от две седмици с всички допълнителни към него операции – сближаване към обект, ръчна стиковка и т.н.); през 1966-1968 г. „Лунар Орбитър” (извеждането на автоматични междупланетни станции на окололунна орбита и фотозаснемане на лунната повърхност) и през 1966-1968 г. „Сървайвър” (прилуняването на космически автоматически станции на лунната повърхност и изпращането до НАСА на телевизионни изображения и на данни от физико-химическия анализ на лунната почва).

Въпреки смъртта на трима астронавти вследствие пожар на кораб „Аполо” през януари 1967 г., НАСА продължава с програмата.

От 11 до 22 октомври на земна орбита се намира „Аполо”-7, с който се проверяват натоварванията върху основния блок на космическия кораб и полетът на човека по геоцентрична орбита. На 21 декември 1968 г. излита „Аполо”-8 с астронавтите Ф.Борман, Дж.Лоуъл и У.Андерс, които преминават на окололунна орбита на 24 декември 1968 г. и след това се завръщат на Земята. На 28 декември „Аполо”-8 се завръща на Земята. Пет месеца по-късно НАСА извършват второ облитане на Луната.

Първото прилуняване на тежащата 14,7 тона космическа кабина (съставна част от космическия кораб) става на 21 юли 1969 г. с американските астронавти на борба и (Нийл Армстронг и Едуин Олдрин) от състава на космическия кораб „Аполо”-11, с екипаж Майкъл Колинз, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин. На лунната повърхност двамата астронавти монтират научни прибори, лазерно-радарен отражател, телевизионна камера и събират 22 кг екземпляри от лунната почва. В памет на загиналите космонавти Ю.Гагарин, Вл. Комаров и астронавтите У.Гриссъм, Е.Уайт и Р.Чафи, на лунната повърхност са оставени пет паметни медала с техните ликове. По това време на окололунната орбита в основния блок на космическия кораб „Аполо”-11 остава астронавтът Майкъл Колинз. След успешно стиковане и полет до Земята тримата астронавти се приводняват благополучно в района на Тихия окeан.

Следват още няколко полета до Луната. В крайна сметка НАСА изпраща на лунна орбита общо 26 астронавти, като 12 от тях успяват да се прилунят и да извършат редица експерименти и изследвания. Само един от тях – Ю.Сернън, е бил два пъти там в състава на екипажите на „Аполо”-12 и „Аполо”-17.

В сравнение с американската програма космическата програма на СССР по онова време предвиждала изпращането до Луната и обратно на безпилотни автоматически апарати и станции. Според руския публицист Л.В.Бобров, извършването и излизало близо 100 пъти по-евтино от извършването на пилотируем полет до Луната. Това се потвърждава и от руския изследовател Юрий Карош който пише, че за СССР “… разходите, подобни на разходите на САЩ за програмата “Сатурн-Аполо”, бяха невъзможни…”. Основната разлика между съветската и американската космическа програма от онези години е в това, че съветските автоматически космически станции използвали преди всичко фототелевизионни системи за предаване на изображения от повърхността на Луната, докато американските астронавти след завръщането си можели да опишат какво са почувствували и видели със собствените си очи – нещо, което техниката не могла да предаде. Така се премахвала опасността от създаването на ненужни никому в последствие илюзии.

Д-р по история Николай Г. КОТЕВ

Първи крачки на Луната

Поглед към повърхността на Земята (Earthrise ) от Командния модул „Колумбия“ (Command Module Columbia). Тази снимка на повърхността на Земята е направена скоро, след като „Колумбия“ прелетяла над „Морето на Уйлям Хенри Смит“ (Mare Smythii) (1.3° с. ш. 87.5° изт. д.). Вижда се Земята (Earth), отляво се пада Австралия (Australia), точно над лунния хоризонт. Фотосът е направен на 20 юли 1969. (NASA Johnson.)

В средата – създателят на американската космическа праограма Вернер фон Браун, отдясно – президентът на САЩ Джон Кенеди.

Подполковникът от ВВС на САЩ Майкъл Колинс (Michael Collins)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Прелитане югозападно от кратера Дедал (Crater Daedalus). Фото: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Landing site: Sea of Tranquility.
Landing Coordinates: 0.67409 degrees North, 23.47298 degrees East
(Source: National Space Science Data Center)

Second photo of Buzz’s second soil-mechanics bootprint.

Нийл Армстронг в Лунната кабина (LM) след прилуняването в района на Морето на спокойствието. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Вестниците в САЩ – изпълнени с информация за първия полет на „Аполо“ 11 до Луната .

Базата в района на „Морето на спокойствието“ – от илюминатора на Лунната кабина се вижда флагът на САЩ. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Така изглежда Луната по време на обратния полет на „Аполо“ 11

Така изглежда Земята по време на обратния полет на „Аполо“ 11.

Екипажът на „Аполо“ 11 и морските спасатели в района на централния Тихи океан. Сканирано от Kipp Teague.

Екипажът на „Аполо“ 11 по време на карантинните действия след пристигането на борда на самолетоносача „Хорнет“ (U.S.S. Hornet), по време на спасателните операции в централния Тихи океан. Сканирано от Ed Hengeveld.

Колинс, Олдрин и Армстронг в тържественото посрещане на астронавтите в гр.Ню Йорк. Пред Бъз седи администраторът на НАСА Томас Пейн (NASA Administrator Thomas Paine is). Фотото е от 13 август 1969 г.

Колинс, Олдрин и Армстронг по време на тържественото посрещане на астронавтите в гр.Чикаго. Фотосът е от 13 август 1969 г.

Колинс, Армстронг, Олдрин и ръководителят на Пощенската служба на САЩ Уинтън М.Блаунг показват пощенската марка, посветена на полета на „Аполо“ 11. Фотосът е от 9 септември 1969 г.

Майк и Пат Колинс (отляво), Нийл и Джейн Армстронг, Баз и Доан Олдрин пред ловджийската къща на норвежския министър на отбраната Ото Грейг (Otto Greig), на 40 км от Осло, по време турнето „Гигантска стъпка – Аполо 11“. Фотографията е от 11 октомври 1969 г.

THE “EAGLE” HAS LANDED! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Публикувано във в-к „България“, Чикаго, бр.30 от 30 юли 2011 г.

– PEARL HARBOR, 7 DECEMBER 1941…

ПЪРЛ-ХАРБЪР, 7 ДЕКЕМВРИ 1941 г. …

В историята на САЩ има дати, които ще останат завинаги в паметта на американския народ. Една от тях е 7 декември 1941 г., денят в който бяха бомбардирани различни обекти на остров Oaху и по такъв начин САЩ бяха принудени да влязат във Втората световна война.

Базата Пърл-Харбър, минути преди японското нападение. Снимката е направена от японски торпедоносец.

Защо бе избранa база Пърл Харбър?
Линейният кораб (съкр. линкор) се смятал за краля на моретата. От деня на своето раждане като неотменим елемент на всеки съвременен флот, линкорът заради своята огнева мощ и бронезащита, се смятал като главата на американския флот. Точно такава американска военноморска групировка, включваща в състава си 8 линкора, сдържала в периода 1939-1941 г., свободата на действие на японските военноморски сили, намирайки се на огромното от нея и за днешните мащаби, разстояние от 3000 морски мили. Това били американските линкори “Pennsylvania”, „California”, „ Oklahoma”, „Maryland”, „West Virginia„, „Tennessee”, „Arizona”, и „Nevada”. Поради тази причина, Япония избира за встъпването си във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, като своя първа цел унищожаването на изключително мощната по своя състав американска военноморска групировка, разположена на, и около остров Оаху. Нещо повече, в случай на неуспех на бъдещото изненадващо японско въздушно нападение, бъдещата Тихоокеанска война би могла да промени своя ход, а развитието на бойните действия във Втората световна война да стане от предсказуемо в непредсказуемо.

Американският ескадрен миноносец USS Shaw експлоадира след попадение на японска авиобомба

Рядко ли войната е едностранна?
Войната на Япония в Китай показала, че успехът във всяка военна операция идва преди всичко от извоюването на господството във въздуха. Поради тази причина, японските милитаристични кръгове превъзходно разбирали, че в една бъдеща война срещу САЩ и нейните съюзници, главна роля ще играят преди всичко военните кораби и самолетите, а не толкова сухопътните сили. Този тяхен възглед бил отлично доказан от резултатите на нападението срещу американската военноморска групировка в Пърл-Харбър, чиито загуби надхвърлили и най-оптимистичните японски прогнози.
Атаката срещу Пърл-Харбър (т.нар. „Хавайска операция”) била проведена под непосредственото командване на японския вице-адмирал Нагумо Тюити, който командвал ударно съединение от самолетоносачи, създадено специално за тази цел. В състава си то имало 26 кораба, в чиято бройка влизали и 6 самолетоносача. Това били „Акаги” и „Кага” от 1-ва дивизия, „Сорю” и „Хирю” от 2-ра дивизия, „Дзуйкаку” и „Шокаку” от 5-а дивизия. Тяхното прикритие било осъществено от линкорите „Хией” и „Кирисима”, тежките крайцери „Тоне” и „Тикума”, 1 лек крайцер, 9 есминца и други спомагателни кораби.
На 2 декември 1941 г., главнокомандващия японския Обединен Флот адмирал Исороку Ямамото отдал следната заповед до командващия авионосното съединение адмирал Нагумо Тюити: „За датата за започването на войната е посочен 8 декември (тук е дадено по Токийско време)”.
Рано сутринта на 7 декември 1941 г. японското ударно съединение на адмирал Нагумо Тюити, се намирало приблизително на 200 морски мили северно от остров Оаху, без американците да подозират това. Малко по-късно от полетните палуби на японските самолетоносачи излитат първите бомбардировачи и изтребители, които поемат курс към Пърл-Харбър.

Горящите линкори „Западна Вирджиния“ и „Теннесси“ след нападението от японците на Пърл-Харбър на 7 декември 1941 г.

От състава на първата вълна пикиращи бомбардировачи, 25 самолета, ръководени от лейтенант Сакамото Акира атакували авиобазата „Уилер”. Други 25 пикиращи бомбардировачи пък унищожили главната авиобаза на теките бомбардировачи –авиобазата „Хикем”. Останалата част от японските бомбардировачи пък унищожили в същото време и авиацията на изтребителите на американските ВМФ, разположени на летището на остров Форд.
Докато бомбардировачите унищожавали американската авиация, разположена в хангарите и на летищата, бил нанесен и мощен удар по закотвените американски линкори с помощта на 49 бомбардировача „Кейт” VB и 40 торпедоносци „Кейт” VCB, прикривани от 43 изтребителя „Зеро” VD.
Военноморската база представлявало огромно пожарище
Седемте американски линкора били закотвени в две редици преди всичко около о.Форд. Осмият линкор „Pennsylvania” бил поставен в сух док за ремонт, на противоположната страна на фарватера. От другата страна на острова бил закотвен стария линеен кораб „Utah”, превърнат по това време в кораб-мишена. В съседство с него се намирал крайцера „Raleigh” и хидроавиотранспорта „Curtiss”. На различни места в пристанищните води били закотвени общо 9 крайцера, 20 ескадрени миноносеца, 5 подводни лодки, транспортни кораби, плаващи ремонтни бази, буксирни и канонерски лодки – общо 86 бойни и спомагателни кораби. Пет от линкорите били закотвени до пристанищните стени по двойки – „Oklahoma” бил пришвартован до борда на „Maryland”, „West Virginia” – до борда на „Tennessee” и плаващата ремонтна база „Vestal” – до борда на „Arizona”. „California” бил закотвен около нефтеното пристанище, а „Nevada” стояла кърмата на „Arizona”.

Развалините на разрушителите „Касин“ и „Доун“ пред „Пенсилвания„

Тъй като японските торпедоносци и пикиращите бомбардировачи от първата вълна съсредоточават своята атака върху тежките кораби, всички стоящи от към външната страна линкори получили в бордовете си ударите на една или няколко авиоторпеди. Едновременно с това, пикиращите бомбардировачи засипали от въздуха тежките кораби с дъжд от разнокалибрени авиобомби.
Още в първите минути, в димната тръба на линкора „Arizona” попадала спуснатата от хоризонтален бомбардировач, 800 кг авиобомба, която пробила палубата при башня № 2 и се взривила в погреба за боеприпаси, разположен под нея. Котлите на носовата група на линкора и след това, и артилерийския погреб политнали във въздуха. Ужас предизвикал и разлятият около линкора петрол, който се възпламенил и издигнал във въздуха над острова огромни стълбове черен дим.
Четири авиоторпеда и две едрокалибрени авиобомби попаднали в „West Virginia”, след което корабът започнал да потъва откъм кърмата, а от носовата нефтена цистерна започнал да се разширява некотролируемо пожар. B съседния на него линкор “California” попаднали две авиоторпеда и той веднага започнал да потъва. Той затънал окончателно три дни по-късно след атаката, като над водата останала да се вижда само една от неговите надстройки.

Още в началото на атаката на японските пикиращи бомбардировачи, линкорът „Oklahoma” получил в левия си борд четири авиоторпеда. Линкорът се обърнал с кила нагоре и на повърхността му остават да се виждат само кила, гребния вал и десния борд. Голяма част от личния състав се оказва затворена вътре в кораба в капан, от който успяват по чудо да се спасят само 32 души. Когато няколко месеца по-късно корабът бил вдигнат на повърхността, в него откриват труповете на 400 души, загинали от недостиг на кислород.
Линкорът “Pennsylvania” заедно с два от ескадрените миноносци – „ Cassin” и „Downes” се намирали в дока за ремонт. В двата есминца попадали авиобомби, които предизвикали детонирането на боеприпасите в артилерийските погреби и голями нефтени пожари. „Cassin” се превърнал на практика в куп смачкано желязо. Макар че „Pennsylvania”, „Maryland” и „Tennessee” да са били силно повредени от попаденията на японските самолети, все пак те не потънали а останали на повърхността на водата и по-късно на собствен ход достигат до Тихоокеанското крайбрежие на Америка, къде били отремонтирани.

Тежки удари получил и линкора „Nevada”, – единственият кораб, който успял да даде ход по време на японската атака. Шестте попадения на авиобомби в него, го принуждават да поеме във вътрешните си отсеци огромно количество вода през открилите се пробойни и поради това – да се удари около дока, където се намирала „Pennsylvania”. По-късно той бил изместен от буксирите и поставен на грунт около Хоспитал-Пойнт, за да се избегне тварянето на плавателния фарватера.
В 8.40 часа сутринта, към остров Оаху наближила втората група от 170 японски самолета, командвана от командира на авиогрупата „Дзуйкаку”, капитан-лейтенант Шимадзаки Сигекадзу (54 хоризонтални бомбардировача, 81 пикиращи бомбардировача под командването на капитан-лейтенант Егус Такасиге и 36 изтребителя „Зеро”, командвани от лейтенант Синдо Сабуро). Техните цели били останалите кораби в пристанището – крайцерите и есминците, а също така и авиобазите на острова. Изтребителите „Зеро”, при пълното отсъствие на американска съпротива във въздуха, обстрелват авиобазите, след което се завърнали на палубите на своите самолетоносачи.

Атаката на Пърл-Харбър била завършена скоро след 9.20 часа.
Различните мащаби на загубите
На военноморската групировка, разположена в Пърл-Харбър са били нанесени огромни загуби, заради пълната нейна неподготвеност да отрази атаките на японската авиация. От общо осем намиращи се там линкори, четири били потънали – това са „California”, „West Virginia”, „Arizona” и „Oklahoma”. Линкорът „Nevada”, който попаднал на плитчина, получил тежки повреждения. Линкорите „Maryland”, „Pennsylvania” и „Tennessee” били също така повредени, но в по-малка степен. Крайцерите „Helena”, „Honolulu” и „Raleigh” и есминците „Shaw”, „Cassin” и „Downs” също били поставени извън строя и неспособни да изпълняват бойни задачи. От вспомагателните съдове потънали или се обърнали с кила нагоре минния заградител „Oglala” и стария линкор-мишена „Utah”, а плаващата ремонтна база „Vestal” и хидроавиотранспорта „Curtiss” получили тежки повреждения. Така, за няколко часа апонски бомбардировки, гордостта на линейният флот на САЩ , който бе смятан за главната опора на американския военноморски флот в региона бил изваден от строя за много месеци напред. В крайна сметка, всички кораби освен „Arizona” и „Oklahoma” били повдигнати, възстановени и влезли в строя, но това било достигнато с цената на много усилия и средства.

Когато и последните японски самолети се скрили на хоризонта, се оказало че загубите на военноморския флот и корпуса на морската пехота е бил 2835 човека, като от това число 2086 офицера и редови са били убити или смъртоносно ранени. Загубите на армията също не били никак малки – около 600 човека, от които 194 били убити и 364 ранени. Освен поврежденията на корабите и хангарите, са били унищожени 92 самолета на американския военноморски флот и 31 самолета – повредени, а армията изгубила от своя страна 96 самолета.
Какви били загубите на японците? На своите бази не се завърнали 29 самолета, една ескадрена подводна лодка и пет подводни лодки-малютки. Това били 9 изтребителя „Зеро”, 15 пикиращи бомбардировача „Уел”(Тип 99) и 5 торпедонососеца „Кейт” (Тип 97), при което загинали 55 офицери и редници. Тази разлика в загубите още повече подчертава мащабите на катастрофата, наречена най-голямата катастрофа, която американския флот трябвало да преживее в историята на своето създаване и развитие до днес. Или с други думи казано, 353 самолета от 6 японски самолетоносача за няколко часа напълно разгромили мощния линеен флот на САЩ.

По време на своята атака срещу целите, разположени на Пърл-Харбър, японската морска авиация, съдейки по своите резултати е постигнала най-високата в света точност на бомбардиране от хоризонтални бомбардировачи и торпедоносци, включително и с използването на авиоторпеди и авиобомби. Заслугата за това е преди всичко на главнокомандващия японския Обединен Флот адмирал Ямамото, който още от периода 1939-1940 г., обръща активно внимание върху създаването на нови методи на бомбоспускане. По-късно става известно неговото твърдо заявление по този случай:
„Докато аз съм главнокомандващ Обединения Флот, аз няма да се откажа от хоризонталните бомбардировачи. Действително, точността на хоризонталните бомбардировачи в морето е лоша, но причината за малкия процент от попадения се крие в свободното маневриране на кораба-мишена. Няма никакви причини, принуждаващи ни да избираме само такива трудни цели. Във всеки случай, аз се надявам, че в бъдеще ще бъдат направени изследвания и опити…”

Военновъздушната база Kanohoe на американския ВМФ е осеяна с повредени самолети и останки от тях. На заден план експлозия изпраща кълбо от пламък във въздуха.

България. Четири дни по-късно. Из дневника на министър-председателя Богдан Филов:
„11.ХII.1941 г. Четвъртък…. Следобед слушахме по радиото речта на Хитлер , с която се обяви войната на Америка. В речта личеше много тенденцията да се оправдае както войната против Русия, така и тази против Америка. Всичката вина за войната изобщо се хвърли върху Рузвелт, към когото фюрерът беше необикновено язвителен, като го изкара даже и ненормален.
12.XII.1941 г. Петък… Се очаква от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт по силата на чл. 3 от пакта, да скъсат дипломатическите отношения със САЩ и да обяват положение на война както по отношение на тях, така и по отношение на съюзницата им Англия.
13.ХII.1941 г. Събота… Реши се декларацията на правителството да се приеме с акламации и без разисквания. Заседанието се откри в 12 ½. В дипломатическата ложа бяха всички представители на държавите от Тристранния пакт. Речите, от които моята се предаваше по радиото, бяха посрещнати с бурни акламации и ура. …”

Втората световна война стъпи и тук, на българска територия…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

PEARL HARBOR, 7 DECEMBER 1941… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 48 (23624) from 2 December 2011, p.16-17

MORE PHOTOS:

Линкорът USS „Аризона“ потъва…

Действия за спасяването на линкор USS Западна Вирджиния, поразен най-малко от шест торпеда и потъващ бавно към дъното.

Журналисти в Белия дом бягат към телефоните на 7 декември 1941 г., веднага след като прес-секретаря на президента сообщил за нападението на Пърл-Харбър на Хаваите. (AP Photo)

Продажба на вестници на 7 декември 1941 г. на Таймс-скуер в Ню-Йорк, където е написано за нападението на Япония. (AP Photo)

Обвинявайки Япония за виновна в подла и непровокирана от страна на Америка атака, президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт поискал от Конгреса да и обяви война, 8 декември 1941 г. (AP Photo)

Президентът на САЩ Рузвелт подписва акта за обявяване на война след японската бомбардировка на Пърл-Харбър, в Белия дом във Вашингтон, окръг Колумбия, 8 декември 1941 г. (AP Photo)

Така изглеждал американският разрушител USS SHAW в ремонтния док, веднага след нападението на японците на 7 декември 1941 г.

Линейният кораб USS Arizona след японското нападение. Фотографията е от 18 май 1942 г.

Линейният кораб USS ARIZONA минути след японската въздушна атака от 7 декември 1941 г.

Изказването на Президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт относно вероломното нападение на Япония на 7 декември 1941 г.

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI

ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА РЕЙ САНТИЛИ

Уфологията е свързана с изследването на много тайни, но може една, не много приятна за уфолозите е тази, с т.нар. Розуелски инцидент от 1947 г. и най-вече с филма „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, уж закупен от бивш военен оператор в САЩ и по-късно разпространен от британския музикант и продуцент Рей Сантили.

За първи път светът научил за съществуването на този филм на 13 януари 1995 г. Точно в този ден, в сутрешната част на телепрограмата на Би Би Си „Добро утро с Енн и Ник”, взел участие интересуващият се от неидентефицирани летящи обекти, много известния през шетдесетте години на ХХ век солист на групата „Троггз”, певеца Рег Пресли. Той бил поканен да участвува в предаването, във връзка със загадъчните кръгове, възникващи на житните поля във Великобритания и ролята на УФО в създаването им. Но Рег Пресли започнал отпуснатите му от водещите предаването пет минути по друг начин:

Британският музикант и продуцент Рей Сантили

– Тези дни аз разговарях с човек, току що е открил кинодокумент за аутопсия на пришълци-хуманоиди.

– Вие видяхте ли го сами?

– Да аз видях филма, той бе подложен на експертиза и действително е заснет през 1947 година.

– Какво е показано там? – попитала Енн.

– Извършване на аутопсия от хора на тяло на инопланетянин. Аз видях единия от инопланетяните, но знам, че има още трима.

Колкто и да звучи странно, пресата въобще много слабо отреагирала на това свидетелство, но казаното минало като приливна вълна през уфологичните кръгове и телевизионните компании. Кой ще хване първи сензацията? А най-главното, кой е истинския собственик на филма, на кого да се платят правата за излъчването му? Така през март 1995 година изплувало името на родения през 1957 г. и живеещ във Великобритания италианец, музиканта и продуцент Рей Сантили (Ray Santilli).

По такъв начин започнало победоносното шествие на един от най-голямите фалшификати на миналия век – на 17-минутен черно-бял филм с лошо качество, озаглавен „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, който показвал медицинските операции върху тялото на хуманоид, попаднал на операционната маса след катастрофата на „летящ диск” около Розуел, Ню-Мексико на 2 юни 1947 г. По-късно самият Рей Сантили признал, че той бил откупен за около 100 000 долара от един непознат, бивш американски военен оператор, но отказвал да съобщи фамилията му.

За кратко време филмът бил продаден на телевизионните мрежи на повече от 30 държави в целия свят. Първото излъчване на филма било осъществено в Япония.

По такъв начин, 17-минутния филм се превърнал в икона на уфолозите и на голяма част от любителите на аномалните явления. Много от тях продължават да треперят от страх и вълнение и днес, когато наблюдават отделни моменти и кадри от него. Обаче в цялата тази история имало много странности и несъответствия, в резултат на което малко по-късно историята закономерно получила своя завършек, за който все още усилено се мълчи в СМИ и днес, вероятно страхувайки се от изпадане в позорно положение. Та нали всички с умен вид разсъждавали повече от 15 години за показаните във филма подробности от анатомията на пришълците-хуманоиди.

Първи се опитал да стигне до истината френския журналист Николас Майар, който заминал през 1995 г. в САЩ със задача да открие митичния военен оператор, продал филма на Рей Сантили. Трудността идвала също така и от факта, че британския продюсер оказвал да назове името и фамилията на продавача. Николас Майар не успял да открие нищо (а както по-късно се разбрало, това бил съвсем правилен резултат), а сензацията продължавала да шествува по телевизионните канали по света. Никой също така, не смущавал, че милиони и милиони долари за правото на показването на този филм отивали по сметката само на един човек – Рей Сантили. Нещо повече – виждайки наяве какъв огромен финансов успех донесъл филма, на пазара се появили огромно количество подражатели, които снимали и монтирали в различни любителски стидия подобни филми и се опитвали също така скъпо да ги продадат на различни телевизионни канали в много държави на света.

Но сгромолясването започнало чак през 2006 г. Именно тогава всички въпроси получили своите отговори. През тази година, британския скулптор и специалист по специални ефекти Джон Хъмфри (John Humphreys) разказал на Би Би Си следното: той самият създал трупа на пришелеца и дори изиграл ролята на един от „хирурзите”. За да бъде по-достоверна картината, за създаването на плътта на пришелеца-хумоид, той използва вътрешностите и крайниците на агне. Мозъкът бил взет от овча глава. В резултат на това се оказало че, цялото човечеството години наред треперело и се възхищавало от кадрите във филма, поставено реално в ролята на овни.

Много от хората ще започнат да говорят – как е възможно да се вярва на такъв човек? И кой е той? Но последната точка поставил не той, а самите създатели на филма.

Рей Сантили, притежаващ авторското право върху този филм, именно през същата година започнал изведнъж да заявява, че този филм от 1995 година е „ремикс на реална снимане”, което уж е било развалено след 45-годишно пазене.

И така истината е открита и, като че ли последната точка е поставена. Но филмът продължава да се върти, коментарите нарастват, а парите се наливат…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PART OF THE ARTICLE WAS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Стандарт“, („STANDART“) Sofia, N 6857 from 21 February 2012, p.22 – See: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-02-21&article=400408

 

– НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT”

ШПЕРЦЪТ НА „НААRР” КЪМ „ФИЛАДЕЛФИЙСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ”

„Филаделфийският експеримент” (на англ. ез. – Philadelphia Experiment) или известен още като  „Проектът Дъга“ („Project Rainbow„) е може би една от най-странните истории не само в американската, в човешката история, но и в историята на науката. Странна, защото тя и до днес не е била нито официално опровергана, нито потвърдена от оторизираните специалисти от американския Пентагон или от техните ВМС. Става дума за някакъв таинствен експеримент, който уж е извършен от ВМС на САЩ на 28 октомври 1943 г., при което е изчезнал от зрителното поле на наблюдателите, а след това се е преместил на десетки километри от своето изходно местоположение ескадрения миноносец „Елдридж” (U.S.S. Еldridge), имащ на борда си екипаж от 181 човека. Слуховете за този експеримент десетилетия наред били толкова устойчиви, че са станали причина за създаването от Холивуд през 1984 г. на един наистина прекрасен игрален фантастичен филм, а през 1993 г. – дори е филмирано и негово продължение.

Раждането на легендата

В последните два месеца на отминаващата 1943 г., сред американските журналисти и учени, се разпространила информацията, че уж в охраняемата зона на американската военноморска база във Филаделфия, Пенсилвания, с ескадрения миноносец „Елдридж” имащ борден номер „DE 173” е извършен някакъв експеримент, който се базирал върху някои положения на Айнщайновата обща теория на полето – в дадения случай е била разработенаи изпробвана специална  електромагнитна система, направила за кратко време военния кораб невидим за очите на наблюдателите. Нещо повече, след началото на експеримента последвало постепенното изчезване на „Елдридж” в акваторията на филаделфийската база в Пенсилвания. След това той внезапно бил видян от много хора в акваторията на друга военноморска база – тази на Норфолк, Виргиния. „Призракът на „Елдридж” в Норфолк бил наблюдаван ясно близо 15 минути от много моряци, след което корабът отново се появил в акваторията на филаделфийската военноморска база.

Но най-страшното последвало след това – оказало се, че осъщественият електромагнитен експеримент е довел по-късно до тежки последствия за организмите на членовете на екипажа – много от моряците мъчително починали, други полудели и завършили живота си в тайни лудници. В ширещите се сред обществото слухове се съобщавало, че по време на експеримента е трябвало да се генерират мощни електромагнитни полета, които в случай на успех трябвало да предизвикат изкривяването на светлинните и радиовълните около самия миноносец. Нещо повече – по време на експеримента се наблюдавала възникването на зелена мъгла. След материализирането наново на есминеца, от екипажа,  състоящ се от 181 човека останали невредими само 21 човека, други 40 в буквалния смисъл на думата направо се влели в конструкцията на военния кораб, а 120 изчезнали и никога не се завърнали на родния бряг. Този печален завършек на експеримента принудил американското военно ръководство да се откаже от неговото повторение. Върху темата за темпоралното прехвърляне на цял военен кораб с екипажа му от едно място на друго било наложено табу, което само раздразнило журналистите и събудило тяхното любопитство.

Историята продължава 

През 1955 г. в САЩ е отпечатена книгата на известния американски уфолог Морис К.Джесъп, озаглавена „Кутия за НЛО”. Малко по-късно той получава на домашния си адрес в Кенсигтън писмо от някой си Карлос Михел Аленде, който бил виждал и нещо и по интересно от „дисковете” – експеримент по телепортиране. Той описал с подробно случая с материализиращия се и изчезващ есминец, като споменал че това е подобно нещо което се случва с наблюдаваните летящи дискове. Нещо повече – той потвърдил, че наблюдавал появата в Норфолк на есминеца от борда на съседен нему кораб. Но писателят Морис К.Джесъп не приел на сериозно нещата.

На 20 април 1959 г. Морис Джесъп се самоубива, като смъртта му само наляла масло в огъня – веднага в уфологическото общество започнали разговори, че той е „отстранен” зариди това, че се е „доближил твърде много до истината” за експеримента. Този път със задачата по изясняването на истината се заели известните изследователи Чарлз Берлиц и Уйлям Мур, които въз основа на останалите след Джесъп бележки и писма на Аленде, отпечатват своя бестселър „Филаделфийския експеримент” през 1973 г., в която е дадената традиционната версия на експеримента.
А малко по-късно Холивуд създава и двата свои шедьовъра, за които стана дума по-горе.

…

Все пак съществуват и няколко смислени обяснения на въпросите, които възникнали около случая с есминеца „Елдридж”. Според едното обяснение, това е проведения опит по размагнитизирането на кораба, което в случай на успех би довел до създаването на технология, която би го направила „невидим” за неприятелските морски мини. По мнението на американското Управление на военноморските изследвания, в основата на легендата тиражирана от Карлос Аленде лежи имено този процес, правещ кораба „невидим” за военноморските мини с магнитен детонатор. Процесът даже получил и своето име – „дехаусизация” (от „хаус” – единица за магнитна индукция. Другото обяснение на причудливата история за „изчезването и телепортирането” на кораба е свързано с един друг експеримент, осъществен също през 50-те години на миналия век, но този път с военноморския кораб „Timmerman”. Тогава бил проведен експеримент, за да се провери ефекта създаден от монтиран на кораба малък високочастотен генератор имащ 1000 Хц, вместо стандартните 400 Хц, при което екипажът на кораба не бил в състояние да понесе ефекта от експеримента.

Те си спомнят
Тук е уместно да се отбележи, че като че ли последната точка върху загадката с есминеца „Елдридж” поставят самите членове на екипажа му. През 1999 г., останалите живи 15 моряка, които служили в годините на войната на кораба се събрали на възпоменателна среда в Атлантик-Сити. Сред моряците бил и капитана на кораба Били ван Ален. На състоялата се среща станало дума и за т.нар. „Проект Дъга”. Ето както обяснение дали някои от тях:

84-годишният капитан Били ван Ален – „Нямам представа как е възникнала тази история”.
74-годишният Ед Уайз – Смятам, че някой е измислил това, след като се е напушил с трева”.
Морякът Тед Дейвис – „Никакви опити над нас никога не са правени”.
Морякът Рей Периньо – „Когато хората ме питаха за „експеримента” аз се съгласявах и им казвах, да аз съм изчезвал. Но по-късно те съобразяваха, че ги разигравам”.

USS Eldridge, a 1240-ton Cannon class destroyer escort built at Newark, New Jersey, was commissioned in August 1943. She was employed on escort duties in the Atlantic until May 1945, when she departed for service in the Pacific. Eldridge was decommissioned in July 1946 and placed in the Reserve Fleet. In January 1951, she was transferred to the Greek Navy, in which she served as Leon into the 1990s.

И отново „HAARP“…

До тук като че ли бяха поставени всички точки, но това щеше да е краят, ако тези дни не се появи една нова, при това доста революционна по своите измерения теория, свръзана с преди всичко с въздействието и видимите резултати на американската програма „HAARP”, за която писа вестник „Дума” на 16 април 2011 г. Тази теория е създадена от бразилския физик д-р Фран де Акино (обявен още от сега за „най-опасния жив човек”, заради неортодоксалните му възгледи), а резултатите и потвърдени от гръцкия физик от атинския ТЕI д-р Димитриу Ставрос (Dimitriou Stavros). Блестящият бразилски физик публикувал своето изследване, като цитирал 30 други много сериознви източници, които показват че всъщност HAARP има невероятно големи и дълбоки замисли, за които по-голямата част от изследователите на тази високочастотна енергетична технология дори не подозират. Става дума за това, че HAARP в много отношения може да управлява и контролира времето и пространството. А това идва от неговия, на Фран де Акино (Dr. Fran De Aquino) извод, че научните кръгове, стоящи зад HAARP са в състояние още сега да деформират времето. Така например, популярно казано, той посочва, че ако структурата на определен обект бъде обработена с еднородно електромагнитно поле по технологията ЕLF, масата му може да се придвижи към различно бъдеще време по отношението на външните наблюдатели. И това действително се извършва!

„Най-опасния жив човек”: бразилският физик  Dr. Fran De Aquino
Аналогията, която д-р Акино прави в своето изследване е свързана с голям океански кораб. Той обяснява, че корабът е направен от стомана, но ако той бъде подложен на въздействието на еднородно магнитно поле по технологията ЕЛФ с определена интензивност и честота, то корабът ще извърши преход от нашето време към друго време. Но обаче, ако той не бъде еднороден в своята маса, то всяка част от кораба ще извърши своя преход, но към различни времена в бъдещето. За електромагнитното поле е важно, всички части на кораба да са от една структура. Но за разлика от кораба, хората, които се намират на него ще извършат преходите си към различни времена в бъдещето, поради по-различния коефициент на проводимост и плътност на човешкия организъм от този на кораба.
Забележителното в случая е, че това е почти същият сценарий за извършването на „Филаделфийския експеримент”, описан през 1955 г. от предполагаемия свидетел на случилото се подписал се като Карлос М. Аленде (Carlоs Allende), в действителност пенсилванеца Карл М.Ален. Сега смятаната като измислена история за извършения експеримент с кораба „Елдридж” през 1943 г. и имаща военновременното название „Проект Дъга”, може да получи съвсем смислено обяснение. Теорията, направена от бразилския физик напълно покрива тезите на защитниците на историята, които настояват, че при извършването на експеримента, от американското правителство са използани скритите и до днес записи на великия изобретател и недосегаем гений Никола Тесла. Военният екcперимент целял да се получи пълна невидимост, но той завършил неуспешно и трагично, заради това че корабът все пак пространствено се е транспортирал, но отделните негови части „са били хванати в капана на времевите аномалии”. Нарастнало също така и изключително много подозрението, че по-голямата част от технологиите на НААRР са осъвременени и подобрени варианти на изследванията и заключенията на Никола Тесла, които се опират и върху последните научни знания от ХХI век за този невидим свят.

Никола Тесла
И така на път е да бъде разгадан тайната на „Филаделфийския експеримент”. Но все още остава тревожен един друг въпрос – как ще бъде използвана програмата НААRР – за атмосферни войни ли, за предизвикването на геофизични аномалии, за манипулиране на силата на тежестта, за деформирането на времето и пространството ли, а оттам и пробив към бъдещето… Тази технология и днес вече подлудява хората, че времето може да има своите собственици – първите започват уж да „получават сигнали” от някъде, не са в състояние реално да анализират средата около себе си и т.н. Но затова само учените ли са виновни? По някой път и тяхния „хляб” е много горчив…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– POPSKI`S PRIVATE ARMY

                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.